Сянката на планината

Не отвърнах.

— Това е всичко, приятелю мой. Йя! — Върви!

Вгледах се в очите му, после протегнах ръка с разтворена длан.

— Ножовете ми — казах.

Вишну се усмихна и пак скръсти ръце.

— Да го наречем глоба. Ножовете ти отиват у Хануман като налог, дето го нападна. Един

съвет от мен. Тръгвай и пази това място в тайна. Не казвай за него нито на Санджай, нито на

другиго.

— Тайна?

— Позволих ти да узнаеш за това място, за да можеш да го използваш за връзка с нас.

Ако оставиш съобщение тук, то много бързо ще стигне до мен…

— И защо да го правя?

— … Освен ако не съм те преценил правилно, но мен ме бива в преценките. Един ден

може би ще решиш, че си повече свързан с нас, отколкото сега мислиш. Ще искаш да

поговорим. Ако си умен, няма да кажеш на никого за този адрес. Ще си го къташ за черни

дни. Но засега, за днес, както казват американците, fuck off.

Тръгнах с Данда към страничната врата, той я отвори и аз излязох навън. Данда се

изкашля шумно, изплю се върху крачола на панталона ми и затръшна вратата.

На земята до мотора видях парче вестник; избърсах се. Пъхнах ключа и тъкмо щях да

запаля, когато зърнах в огледалото смляното си лице. Носът ми не беше счупен — както

никога, но двете ми очи бяха почти затворени от подутини.

Завъртях ключа, дадох газ и моторът, подпрян на степенката, оживя, но не включих на

скорост, а просто оставих двигателят да работи. Бутнах лоста на едно отделение под дългия

ръб на седалката, панелът се спусна и оттам се подаде италианската ми кама.

Задумках по вратата на склада с дръжката на камата. Отвътре дочух сърдит глас и някой

тръгна към мен, като псуваше тоя, дето му нарушава спокойствието. Беше Данда. Зарадвах се, че е той.

Вратата се отвори и на прага застана псуващият Данда. Награбих го отпред за ризата, забих го в касата на вратата и го боднах с камата в корема. Той се опита да се отскубне, но аз

натиснах върха по-дълбоко, докато ножът изплю червено върху розовата му риза.

— Добре бе, добре! — кресна той. — Мама му стара! Арей, пагал хаи тум? — Да не си

откачил?

Няколко мъже тръгнаха към мен. Натиснах ножа още по-силно.

— Не! Не! — изкрещя Данда* — Хора, назад, мамка му! Тоя ще ме Убие]

Мъжете се спряха. Без да отлепям очи от лицето на Данда, изломотих на Вишну:

— Ножовете ми. — Устните ми бяха изтръпнали като китката на зидар. — Донеси ми

ги.

Вишну се колебаеше. Забелязах как Данда се поти от ужас. Повече го бе страх от

пренебрежението на шефа му, отколкото от моя гняв.

Най-сетне Вишну се повлече към нас с двата ножа. Подаде ми Ги и аз ги затъкнах отзад в

колана на панталона, притиснал камата в корема на Данда.

Вишну задърпа Данда за ризата — искаше да го отдръпне от мен обратно в склада. Аз

упорствах и още малко увеличих натиска върху ножа, притиснат в мекия му корем. Половин

сантиметър от острието хлътна в тялото му. Още един сантиметър и щеше да прониже някой

орган.

— Чакай! Чакай! — писна панически Данда. — Тече ми кръв! Тоя ще ме убие!

— Какво искаш? — попита Вишну.

— Кажи ми за Пакистан — отвърнах.

Вишну се разсмя — добродушен смях, чист и звънък. Смях, заради който някой друг ден

щеше да ми е симпатичен, ако не ме беше връзвал за мебелите си.

— Харесваш ми и в същото време ми иде да те убия — рече той и очите му, обрамчени в

тъмно, светнаха. — Имаш много особена дарба.

— Кажи ми за Пакистан — повторих.

— Ама ти наистина нищо не знаеш, а? — въздъхна Вишну и усмивката му угасна. —

Видяхме, че отиваш на заседание на Съвета, и защото беше в Гоа, си помислихме, че трябва

да си наясно какво става. Твоите хора те държат в много дълбоко неведение, приятелю мой.

Това е опасно за теб. А да не казвам и че е малко… обидно, на?

— Твоят човек тук всеки момент може да замине на оня свят, ако не ми отговориш на

въпроса. Искам да знам каква е цялата тази работа. Кажи ми за Пакистан.

— Ако ти кажа какво знам, ти ще го кажеш на Санджай — отвърна той и сподави

прозявката си.

Над дясното му око имаше фин, ала дълбок белег. Като заговори, той прокара пръст по

краищата му.

— Това ще даде преднина на Санджай, не мога да го допусна. Остави Данда, качвай се

на мотора си и се махай. Ако убиеш Данда, ще трябва аз да убия теб, той ми е братовчед, а не

искам да те убивам. Не искам да убивам никого днес. Днес жена ми има рожден ден и ще

празнуваме.

Той измести поглед към подгизналото в облаци небе.

— Изчезвай веднага — погледна ме отново. — Мислехме, че знаеш нещо, ама явно нищо

не знаеш. Като научиш повече и ти се говори, знаеш къде да се свържеш с мен. Нямам лоши

чувства. Случват се такива работи. Както казват американците, длъжник си ми.

— Не чак толкова, колкото ти си ми длъжник — казах, дръпнах се от Данда и се запътих

към мотоциклета.

Той пак се засмя.

— Да кажем, че сме квит и да почнем на чисто. Остави съобщение тук, когато поискаш

да се свържеш с мен. Все някак ще разбера.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

ВСЕКИ МЪЖ ПОНАСЯ БОЯ ПО СВОЙ НАЧИН. Моят начин през онези години беше да

разуча всичко възможно за хората, които са ме пребили, и после да чакам Съдбата да застане

на пътя ми.

Когато бягахме от затвора заедно с моя приятел, бяхме пробили дупка в стената на

канцеларията, изкатерихме се през нея на покрива и избягахме през външния зид.

Канцеларията всъщност беше на началника на охраната — човека, заради когото пребиваха

мен, приятеля ми и десетки други мъже извън границите на разума и закона.

Бях го наблюдавал месеци наред, изучавах навиците и настроенията му. Знаех за

седемминутния интервал всеки ден, когато го нямаше в кабинета му и оставяше вратата

незаключена. Качихме се на бюрото му, за да избием дупка към свободата. Когато избягахме, той си загуби работата, а Съдбата си взе почивен ден.

Не обичам да ми бият шамари. Исках да разбера повече за мъжете, които го сториха.

Всичко исках да знам за тях.

При второто прекъсване на разделителната линия направих обратен завой и се върнах по

пътя, по който бях дошъл. Паркирах в сянката на дърветата до една редица дюкянчета от

другата страна на улицата, срещу склада.

Изключих двигателя. Минувачите и магазинерите се вторачваха в разкървавеното ми

лице, но бързаха да се отдалечат или извръщаха очи, когато отвръщах на погледите им. По

едно време ме приближи мъж, който продаваше кърпи за почистване на коли и мотоциклети.

Взех една от най-дългите, но преди да му платя, го помолих за някои неща.

След пет минути той се върна с опаковка кодеин на таблетки, лейкопласт, бутилка водка

и две чисти хавлиени кърпи.

Платих му, отидох до дренажния канал и почистих лицето си с напоената във водка

кърпа, а после и кървящите рани с леки докосвания на хавлията.

Уличният бръснар, който обслужваше клиентите си на раздумка под едно дърво, ми

предложи огледало. Закачих го за дървото и обработих двете най-тежки рани на лицето си.

Най-накрая взех черната кърпа, купена от продавача, и я намотах около главата си като

афгански тюрбан.

Клиентите и приятелите, които бяха наклякали в сянката около бръснарския стол и

наблюдаваха действията ми, закимаха и заклатиха глави, изразявайки съчувствието си.

Взех празна чаша, сипах водка в нея и я изпих. Стиснал бутилката и чашата с едната

ръка, разкъсах със зъби опаковката кодеин, изтръсках четири хапчета в чашата и я напълних

до половина с водка. Равнището на одобрение сред членовете на бръснарския клуб се покачи, а когато пресуших чашата и предложих на мъжете остатъка от бутилката, се разнесоха

радостни възгласи.

Върнах се при мотора, седнах така, че да не ме виждат директно отсреща, и се взрях

през изсушения от слънцето като в пустиня листак на дърветата към склада — там, където

размазаната ми кръв по пода все още не беше изсъхнала.

Те излязоха заедно, смееха се и се шегуваха, бутаха се и се занасяха с кльощавия

мустакат Данда. Влязоха в две коли „Амбасадор", потеглиха и се вляха в потока от возила по

посока „Тардео" [22].

Дадох им половин минута и ги последвах, като внимавах да не се появя в огледалата им.

Минаха през „Тардео", пресякоха кръстовището край операта и навлязоха в главното

шосе — дълъг и засенчен от листак булевард, успореден на една от главните железопътни

линии в града.

Колите спряха пред портала на затворен комплекс недалеч от главната гара в „Чърчгейт"

[23]. Високата метална порта бързо се отвори, колите хлътнаха вътре и портата отново се

затвори.

Минах край нея и огледах високите прозорци на голямата сграда с три фасади.

Дървените жалузи на всички прозорци бяха спуснати. Балконският парапет на първия етаж

тънеше в цветовете на прашасало кървавочервено мушкато, което се спускаше чак до

ръждясалите железни заострени пръти върху защитния зид, скрил партера.

Врязах се с мотора в натовареното движение и се понесох напред към гара, Нърчгейт" и

по-нататък — покрай ожаднелите охрени игрища на „Азад Майдан".

Изкарах си гнева и страха върху пътя — засичах колите, противях се на града, предизвиквах го и изпреварвах всеки мотор по пътя си.

Спрях близо до „Кей Си Колидж", близо до къщата на Санджай. Училището беше едно

от най-добрите в Бомбай. Красиво облечени ученици, издокарани по последна мода, се

тълпяха на улицата, а младите им умове блестяха в огромни усмивки. Те бяха надеждата на

града — всъщност надеждата на света, макар че по онова време малцина го знаеха.

— Най-бързият бял мъж в Бомбай, кълна се — чух глас зад гърба си. — Мъча се да те

настигна от цели пет…

Беше Фарид Уредника, младият гангстер, който винеше себе си, задето не е бил с

Кадербай в самия край, сред смъртоносните снегове на Афганистан. Думите му секнаха, щом

свалих мекия черен тюрбан от главата си.

— Ужас, човече! Какво е станало?

— Знаеш ли дали Санджай си е вкъщи?

— У тях си е. Несъмнено. Хайде да влизаме.

Докато докладвах на Санджай, седнал на позлатената стъклена маса в трапезарията му, неговото изражение бе спокойно, едва ли не пренебрежително. Помоли ме да повторя

имената, които бях чул, и описанието на мъжете.

— Очаквах го — каза той.

— Очаквал си го?

— Защо не си казал на Лин? — попита Фарид. — Или на мен, че да го придружа?

Санджай не отговори и закрачи из дългата стая. Красивото му лице, изпреварило

годините, бе започнало да застарява. Хлътнатините под очите му — сякаш миниатюрни

планински долини и хребети — се превръщаха в черни котловини с изсечени ръбове.

Тревожни бръчки тръгваха ветрилообразно от ъгълчетата на кръвясалите му очи и се губеха в

слепоочията сред сребърни нишки, които прошарваха лъскавата му черна коса.

Прекаляваше с пиенето, прекаляваше с всичко, което харесваше. Млад мъж начело на

империя, който изпепеляваше младостта си.

— Според теб каква е била истинската им цел? — попита ме след дълга пауза и седна.

— Ти ми кажи. Каква е тази работа с Пакистан? Какво не ми каза, като ме прати в Гоа?

— Казвам ти онова, което е нужно да знаеш! — отсече Санджай.

— Това е нещо, което трябваше да знам преди днешната случка

— отвърнах невъзмутимо. — Мен вързаха за оня шезлонг, Санджай, не теб.

— Адски си прав! — додаде Фарид.

Санджай сведе очи към ръцете си, отпуснати върху стъклената маса. Неговият най-голям

и основателен страх бе опасността от кървава война между бандите, която щеше да отнеме

всички животи и цялата власт от едните и много животи и власт от другите. Всичко останало

беше победа. Само по този въпрос бях съгласен с него във всичките ни мисии и битки през

последните две години.

— Намесени са неща, които не знаеш и не можеш да разбереш — каза той. — Аз

управлявам тази компания. На двама ви казвам онова, което е нужно да знаете, нищо повече.

Тъй че майната ти, Лин. Майната ти и на теб, Фарид.

— Ти на мен ли ще туряш майни, Санджай? — Фарид го заплю.

— Толкова ли ти е уважението? Ами ако аз туря една майна на щастието ти още сега, а?

Той направи крачка към Санджай, но аз сложих ръце на гърдите му и го спрях.

— По-полека, братко Фарид. Точно това искаха те, докато ме шамаросваха днес — ние

да се изпокараме помежду си.

— Майни ще ми туря на мен! — изръмжа Фарид. — Я пак, шефе? Я пак?

Санджай се втренчи в младия боец, а после студените му очи се впиха в моите.

— Кажи ми истината, Лин. Ти какво им каза?

Беше мой ред да се гневя. Яростта ми пое дъх. Устните ми се разтегнаха и раните по тях

се разпукаха.

— За какво намекваш, шефе? Той се намръщи ядосано.

— Стига, Лин — рече. — Това тук е реалността. Говорим. Какво им каза?

Толкова бях ядосан, че ми идеше да го пребия до несвяст — всъщност повече бях ядосан

на него, отколкото на мъжете, които бяха пребили мен почти до несвяст.

— Много ясно, че нищо не е казал! — сопна му се Фарид. — Не за пръв път

противникът го сритва. И мен също. И теб също, Санджай. Стига с това неуважение. Шефе, какво ти става?

Санджай му метна гневен поглед, вбесен чак до злост; личеше му, че едва се сдържа.

Фарид се взря в очите му, но после извърна поглед.

Санджай пак се обърна към мен.

— Можеш да си вървиш, Лин — рече той. — И каквото да си казал или да не си казал, от

тук нататък по този въпрос си дръж устата затворена.

— По кой въпрос, Санджай? За това, дето си играха с мен днес ли? Дето се гласяха да

ме убиват, а после ме пуснаха да си ходя? Те искаха аз да дойда при теб в това състояние и да

ти кажа думата Пакистан. Това е посланието. Посланието съм аз. Тоя тип от „Скорпионите", Вишну, много си пада по послания.

— Аз също — усмихна се Санджай. — И също като тях пиша посланията си с кръв.

Когато и както аз избера.

— Каквото и да правиш, не го прави вместо мен.

— Да не ми казваш какво да правя? Ти за какъв се мислиш бе, твойта мама?

В мен беснееше огнедишащ дракон, но не исках някой друг да седи на стол като мен чак

докато таванът почервенее.

— Недей да им връщаш за мен, шефе. Като му дойде времето, сам ще се оправя с тях.

— Ще вършиш каквото ти се каже и когато ти се каже.

— Аз сам ще се оправя с тази работа, Санджай — повторих. — Когато и както аз избера.

Само да сме наясно, че съм ти го казал навреме.

— Вън! — Очите на Санджай се превърнаха в цепки. — И двамата!

Лин, да не съм те видял пред очите си, докато не пратя да те извикат. Вън!

На улицата Фарид ме спря — беше дори по-ядосан от мен.

— Лин — рече тихо, широко отворил очи, преливащи от ярост. — Не ми пука какво

разправя Санджай. Той е слабак. Нищожество! Вече не го уважавам. Ще намерим Абдула. Ще

отидем само тримата, без нищо да казваме. Ще го убием тоя Вишну, шефа им, и онези

другите ганду[24], Данда и Хануман.

Усмихнах се. Топлината на храброто му сърце окъпа лицето ми, покрито в рани.

— Спокойно, зарежи това. Като му дойде времето и мястото, братко. Тъй или иначе пак

ще се срещна с тия типове и ако ми потрябваш, непременно ще те потърся.

— И денем, и нощем, човече — отвърна той и ми стисна ръката. Той потегли, а аз

погледнах към къщата на Санджай: поредното имение в града на бордеите. Прозорците

откъм улицата бяха затворени, ръжда бе запоила червените метални жалузи. Повяхнал плет

се бе вкопчил в оградата от ковано желязо.

Много приличаше на къщата, в която „Скорпионите" се прибраха. Твърде много.

Можеш да уважаваш правата и мнението на някого, без изобщо да го познаваш. Но самия

човек можеш да уважаваш само ако откриеш в него нещо, което заслужава тази дума.

Фарид не питаеше възхита към Санджай и беше ясно, че това е валидно и за останалите

от Съвета. Аз също никога не бях изпитвал респект към Санджай, но все пак работех за него

под закрилата на Компанията, носеща името му.

За мен както и за много от нас това беше въпрос на съвест, но за Санджай подронването

на авторитета бе всичко. Всяка гангстерска групировка е тотем на уважението. Всеки лидер

— портрет на вярата.

Защо дъждът не идваше? Чувствах се мръсен. Смазан и мръсен. Пропадах. Всичко

пропадаше, само дъждът не идваше. Сърцето ми бе нечий заложник, някъде, и аз пишех

писмо, за да го откупя.

Светът отпреди седмици, когато заминах за Гоа, се ориентираше по други звезди.

Крепен от афганска охрана слаб лидер — четиринайсетгодишният Тарик, мечтаеше за власт

над крадци и убийци, изтезанията от тази сутрин с думата Пакистан, а и Лиса, Карла, Ранджит: нищо не бе същото и никое място не изглеждаше същото.

Бях объркан. И мръсен. И смазан. Трябваше да намеря своя път. Трябваше да спра да

пропадам. Обърнах гръб на имението на Санджай и потеглих, и тласнах още един сал на

надеждата сред вълните в онзи миниатюрен океан от минути, наречен мой живот.

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

КОГАТО СЕ ПРИБРАХ, на кухненската маса намерих бележка от Лиса. Пишеше ми, че

не ме е дочакала и излиза на пазар с нашия приятел Викрам. Предлагаше да се срещнем по-

късно в апартамента.

Отпуснах се за първи път, откакто ме подбраха момчетата на Вишну, заключих вратата и

опрях гръб на стената. Поседях малко така, после се плъзнах надолу и седнах на пода.

Още бе рано. Само два следобед, а вече бях подготвил три фалшиви паспорта, бяха ме

отвлекли, бяха ме били и водих труден разговор със Санджай.

Имах приятели, които след побой продължаваха да живеят, сякаш нищо не се е случило.

Аз така и не се научих да поемам ударите с тяхната лекота. Умеех да задържам всичко в себе

си, да не предавам фронта, докато не намеря скривалище, но щом затворех вратата зад себе

си, лавината винаги се отприщваше. И мина известно време, докато и този ден овладея

сърцето и треперещите си Ръце.

Взех душ и изчетках всички рани по лицето и шията си с четка за бръснене и силен

дезинфектант. Раните се почистиха — нещо важно за тропически град, но пак започнаха да

кървят, затова ги полях с афтършейв.

Докато болката прогаряше бели петна пред очите ми, си отбелязах да го запомня и

когато му дойде времето за разплата с мустакатия Данда, да нося със себе си афтършейв.

Синини и резки избиваха навсякъде, където бамбуковата му пръчка бе удряла — досущ

като белезите ми отпреди в затвора и белезите, които виждах по телата на другите

затворници в банята. Извърнах очи от огледалото и принудих себе си да забравя; отново

похват от затвора. След двайсет минути вече бях на мотора, облечен с чисти обувки и

джинси, с червена фланелка и яке без ръкави.

Карах покрай рибарските заливи към „Колаба Бек Бей", за да спазя уговорката си в

бордея.

Цялата тази земя наоколо бе отнета от морето камък по камък. Високи модерни

жилищни сгради се тъпчеха една до друга върху новия каменен океан и къпеха в безценни

сенки широките озеленени улици.

Кварталът бе скъп и привлекателен, а хотел „Президент" бе като носовата фигура на

кораб, украсила началото на предградието. Магазинчетата, подредени от двете страни на

трите големи булеварда, бяха прясно боядисани. Много от прозорците бяха украсени с цветя

в саксии. Прислужниците, сновящи напред-назад между жилищните кули и магазините, бяха

пременени в искрящо бели ризи и най-хубавите си сарита.

Когато главната улица свърна наляво и после надясно покрай Световния търговски

център, пейзажът се промени. Дърветата оредяха, а после съвсем изчезнаха. Сенките

изтъняха и накрая и последната сянка на кула се предаде пред слънцето.

Знойната жега на това слънце, увиснало в небето и затулено с тежки облаци, се изливаха

върху прашносивия океан на бордеите, където гребените на ниските покриви се разстилаха

до дрипавия хоризонт като парцаливи вълни от борба и тревога.

Паркирах мотора, извадих лекарствата и бинтовете от дисагите и подхвърлих монета на

едно от хлапетата, предложили да ми пазят мотоциклета. Всъщност нямаше нужда. Тук

никой нищо не крадеше.

Щом влязох в бордея и поех по широката неравна пътека от пясък, миризмата на открит

нужник, лъхаща край пътя, смаза дъха в дробовете ми. Гаденето сви стомаха ми в юмрук.

Споменът за побоя в склада се върна, бърз и суров. Слънцето-Побоят. Слънцето бе

твърде жарко. Залитнах и стъпих встрани от пътеката. Пристъпът на гадене изригна, наведох

се, подпрях ръце на коленете си и повърнах цялото съдържание на стомаха си върху

крайпътните бурени.

Децата от бордея избраха точно този момент да изтърчат от пътеките, за да ме

посрещнат. Струпаха се около мен, докато още ме тресеше, задърпаха ме за ръкавите на

ризата и закрещяха името ми:

— Линбаба! Линбаба! Линбаба!

Стегнах се и се оставих да ме замъкнат навътре в бордея. С препъване си запроправяхме

път през тесните пътеки между колибите от листове пластмаса, плетени рогозки и

бамбукови пръти. Покрити с прах, натрупал се за осемте месеца на сухия сезон, колибите

бяха заприличали на пустинни дюни.

Сияйни кули от тенджери и тигани, изображения на божества, накичени с гирлянди, и

гладки, идеално лъснати пръстени подове проблясваха през схлупените входове и

свидетелстваха за спретнатия и подреден живот, който се водеше в тях въпреки всичко.

Децата ме заведоха право в къщата на Джони Пурата, недалеч от границата с морския

бряг.

Джони, главата на бордея, се беше родил на улицата. Баща му, който бе служил във флота

на временно назначение в Бомбай, бе изоставил майка му, щом научил, че е бременна.

Напуснал града с боен кораб, отплавал за Аден и тя повече никога не получила вест от него.

Отхвърлена от семейството си, майката на Джони се нанесла в Убежището на

неколцина тротоарни обитатели, стъкмено от вързани листове пластмаса върху част от

тротоара край пазара „Кро-Форд".

Джони се родил сред блъсканицата, тътренето на крака и крясъците, ечащи по цял ден

откъм един от най-големите покрити пазари на Азия. От ранна сутрин до залез-слънце той

непрекъснато слушал пискливите шумни каденци на уличните продавачи и сергиджиите.

Цял живот бе живял в колиби на тротоара и в претъпкани бордеи сякаш бе у дома си

единствено сред вихъра на тълпата. Малкото ти, когато го бях виждал сам — да върви по

крайбрежната морска ивица встрани от бордея или да седи в притихналия следобед пред

някоя чайна- той изглеждаше смален от самотата си, затворен в себе си до незабележимост.

Но попаднеше ли сред тълпа, ставаше истински бисер на своя народ.

— Боже мой! — извика, щом видя лицето ми. — По дяволите, какво е станало с теб?

— Дълго е за разправяне. Как я караш, Джони?

— Леле, човече, ама здравата са те напердашили. Намръщих му се. Той познаваше тази

намръщена физиономия.

Бяхме съседи в бордея в продължение на осемнайсет месеца и оттогава поддържахме

добро приятелство.

— Добре де, добре, тик хаи, баба. Ела, седни. Пийни чай. Сунил! Донеси чай!

Фатафат! — Веднага!

Отпуснах се върху един празен варел от зърно и загледах как! Джони дава нареждания

на група младежи, които довършваха приготовленията около предстоящите дъждове.

Когато предишният глава на бордея се върна да живее в родното си село, посочи за свой

наследник Джони Пурата. Надигнаха се гласове, че Джони не е идеалният избор, но

всеобщата обич и уважение към предшественика му в крайна сметка заглушиха

възраженията.

Глава на бордея бе длъжност на обществени начала, която не] даваше друга власт освен

тази, с която човек се ползваше по силата на своя авторитет. След почти две години Джони се

бе доказал като мъдър ръководител при уреждането на спорове и достатъчно силен да

вдъхновява онзи древен инстинкт — порива да следваш положителната насока.

На Джони ролята на водач му харесваше и когато някой спор в бордея не успяваше да се

разреши по никакъв начин, той обявяваше празник и организираше празненство.

Системата вършеше работа и беше станала популярна. Имаше хора, които се бяха

нанесли в този бордей, защото тук през седмица се вдигаше по някоя хубава веселба с цел

мирното уреждане на поредния спор. Хората даже идваха със споровете си от други бордеи, та Джони Пурата да ги помирява, и малко по малко роденото на тротоара момче се бе

превърнало в Соломон за своя народ.

— Арун! Отивай при мангровата гора[25] с Дипак! — провикна се той. — Бентът там

вчера се срути! Вдигнете го. Хайде, по-живо! Раджу! Закарай момчетата в къщата на Бапу.

Стариците на пътеката нямат пластмаса за покрив. Скапаните котаци я били откъртили-

Останалите, продължавайте да чистите канавките! Джалди! — По-живо!

Донесоха чая и Джони седна да пийне с мен.

— Котки — въздъхна той. — Можеш ли да ми обясниш защо на тоя свят има хора, които

гледат котки?

— С една дума ли? Мишки. Котките вършат работа, големи са дяволи.

— Сигурно. За малко се разминахте с Лиса и Викрам. Тя видя ли лицето ти така?

— Не.

— По дяволите, сигурно ще получи удар, йаар[26]. Изглеждаш, като да са те газили.

— Благодаря ти, Джони.

— Няма нужда. Ей, ама и тоя Викрам не изглеждаше най-прекрасно, да знаеш. Май не

спи много.

Знаех защо Викрам не изглежда най-прекрасно, но не ми се говореше за това.

— Кога ще завали според теб? — попитах, загледан в черните плаващи облаци.

Мирисът на дъжд, който аха-аха трябва да рукне, ала не го прави, бе навсякъде — в

очите ми, в потта ми, в косите ми: първия дъжд — тази съвършена рожба на мусона.

— Мислех, че ще е днес — отвърна той, отпивайки глътка чай. — Сигурен бях.

Отпих и аз. Чаят беше много сладък и подправен с джинджифил, за да надвие жегата, налегнала всяко сърце в последните дни на лятото. Джинджифилът успокои раните в устата

ми и аз въздъхнах с наслада.

— Хубав чай, Джони — казах. — Хубав чай — съгласи се той.

— Индийски пеницилин.

— В този… в него няма пеницилин, баба — каза Джони. — Не, искам да кажа…

— Ние никога не слагаме пеницилин в чая, баба. Май се беше обидил.

— Не, не — казах. Ясно ми беше, че съм поел по задънена улица, ама интерпретирам

една стара шега за пилешката супа. На пилешката супа на майтап й викат „еврейски

пеницилин".

Джони предпазливо помириса чая.

— На тебе… на тебе чаят на пиле ли ти мирише?

— Не бе, това е шега! Израснал съм в еврейския квартал на Мелбърн, Малкия Израел.

Разбираш ли, всеки си прави майтап с това, защото евреите винаги ти предлагат пилешка

супа, независимо какво ти е. Имаш разстройство — хапни си пилешка супа. Глава те боли —

хапни си пилешка супа. Току-що са те простреляли — хапни си пилешка супа. В Индия чаят

е като пилешката супа за евреите. Каквото и да ти има, чаша силен чай ще те оправи. Схвана

ли?

Озадачената бръчка на челото му се поизглади и на лицето му цъфна полуусмивка.

— Недалеч оттук живее един евреин — каза той. — Настанил се e в парсийската

колония на „Къф Парейд", макар че не е парс. Да го доведа ли?

— Да! — отвърнах възбудено. — Докарай го тука тоя евреин! Джони стана от столчето.

— Ще ме изчакаш, нали? — попита, готов да тръгне.

— Не! — вбесих се аз. — Пошегувах се! Казах го на майтап! Много ясно, че не искам да

водиш евреина тук.

— Никак няма да ме затрудни — каза той и се вторачи в мен объркано, запънал се на

половин крачка: не знаеше да домъкне ли тук Исак евреина, или не.

— Та кога викаш… — казах най-сетне и погледнах небето, за да се измъкна от

безизходицата в разговора — …ще завали според теб?

Той си отдъхна и огледа кълбящите се откъм морето облаци.

— Мислех, че ще е днес — отвърна той. — Сигурен бях.

— Ех — въздъхнах. — Ако не днес, то утре. Сега да вземем да посвършим малко работа, а, Джони?

— Джарур! — отвърна той и се запъти към схлупения вход на колибата си.

Влязох след него и притворих паянтовата врата от шперплат. Жилището от тънки

рогозки в стил татами[27], завързани за голи бамбукови пръти, бе застлано с плочки в

екстравагантни шарки и цветове. Те оформяха мозайка на паун, разперил опашка на фона на

цветя и дървета.

Шкафовете бяха пълни с храна. Големият метален гардероб, недостъпен за мишките, беше скъпа и високо ценена мебел в бордея. Музикална уредба на батерии бе поместена в

ъгъла на желязна тоалетна масичка. Гордостта на дома се явяваше триизмерната илюстрация

на бичувания и разпнат Христос. В ъгъла бяха навити нови дюшеци с десен на цветя.

Следите на относителен лукс свидетелстваха за статута и деловия успех на Джони. Бях

му дал пари за сватбен подарък — да си купи законно малък апартамент в съседния квартал

„Нейви Нагар". Подаръкът целеше да му даде възможност да се измъкне от несигурността и

тежкия живот в незаконния бордей.

С помощта на предприемчивия дух на жена си Сита — дъщеря на преуспяващ

собственик на чайна, Джони обаче използва апартамента като гаранция, за да изтегли заем, а

после започна да дава жилището под наем на висока цена. Със заема купи три колиби в

бордея, даде под наем и трите на пазарни цени и сега живееше точно на същата пътека, както

и когато се запознахме.

Джони премести това-онова и ми направи място да седна. Спрях го.

— Благодаря, братко. Благодаря. Нямам време. Трябва да намеря Лиса. Цял ден съм на

крачка зад нея.

— Лин, братко, ти винаги ще изоставаш на крачка зад нея.

— Май си прав. Ето, вземи.

Дадох му торбата с лекарства от Лиса и извадих от джоба си пачка пари, стегнато

превързана с ластици. Стигаха за двумесечните заплати на двамата млади мъже, които

работеха в безплатната клиника и оказваха първа помощ. Беше включена и допълнителна

сума за закупуване на нови бинтове и лекарства.

— Има ли нещо друго?

— Ами… — промълви той неохотно.

— Кажи ми.

— Анджали… Дъщерята на Бхагат… кандидатства.

— И как мина?

— Изкара най-високата оценка. И не само най-висока оценка от класа, да ти кажа, ами

най-високата от целия щат Махаращра!

— Умно дете.

Помнех я като малко момиче преди години, когато от време на време ми помагаше в

безплатната клиника. Дванайсетгодишното хлапе помнеше имената на всички пациенти в

бордея — стотици имена, и се сприятели с всички тях. При посещенията си в клиниката през

последвалите години я гледах как се учи и расте.

— Но да си умен у нас, в Индия, не стига — въздъхна Джони. — Регистраторът в

университета иска рушвет от двайсет хиляди рупии.

Каза го спокойно, без злоба. Това беше житейски факт както намаляващата риба в

рибарските мрежи и всекидневно нарастващия брой коли, камиони и мотоциклети по

пътищата на някога елегантния островен град.

— Колко имате?

— Петнайсет хиляди — отвърна той. — Събрахме пари от всички тук, хора от всяка

каста и религия. Аз самият вложих пет хиляди.

Отговорността беше голяма. Знаех, че Джони едва ли вижда тези пари да се върнат за

по-малко от три години.

Извадих от джоба си навити на руло щатски долари. По онова време, когато имаше бясно

търсене на пари на черно, винаги носех у себе си поне пет вида валута — дойче марки, лири

стерлинги, швейцарски франкове, долари и риали. Имах към триста и петдесет долара в

банкноти. По черния курс стигаха да се покрие недостигащата сума от рушвета за

образованието на Анджали.

— Лин, не ти ли се струва… — каза Джони, потупвайки с парите по дланта си.

— Не.

— Знам, Линбаба, ама не е хубаво да раздаваш пари, без да казваш на хората. Те трябва

да знаят. Разбирам, че да даваме без почести, анонимно, е десетократно по-голям дар в очите

на Бога, ама Бог — да ме прощава, че го казвам — много се бави с раздаването на почести.

Бе почти колкото мен на ръст и тегло и осанката му изглеждаше леко побойническа —

кършеше рамене и размахваше лакти като човек, който поставя глупаците на място; и то

доста често.

Издълженото му лице малко бе изпреварило трийсет и петте му години, а наболата му

по челюстта брада бе прошарена с белезникавосиво. Очите му с пясъчен цвят гледаха будно, бдително и интелигентно.

Той четеше много, поглъщаше поне по една книга за самопомощ седмично, а после

безмилостно досаждаше на приятелите и съседите си да я прочетат и те.

Възхищавах му се. Той бе от онези хора, от онези приятели, които те карат да се

чувстваш по-добър човек само заради това, че ги познаваш. Странно и глупаво, но не можех

да се принудя да му го кажа. Исках и понечвах на няколко пъти, но не успявах да се отпусна и

да изкажа думите.

Сърцето ми на изгнаник по онова време преливаше от съмнения, неохота и

скептицизъм. Отдадох сърцето си на Кадербай и той ме използва като пионка. Подарих го на

Карла, единствената жена, в която някога съм се влюбвал, и тя ме използва, за да служи на

същия човек — мъжа, когото и двамата наричахме баща: на Кадербай. Оттогава две години

бях по улиците и видях как този град се превръща в цирк, как богаташите просят от

бедняците и престъпленията се нагаждат според наказанията. Чувствах се остарял за

годините си и твърде далеч от онези, които ме обичаха. Допуснах неколцина да се приближат

до мен, но никога не проявих стремеж към тях, както те правеха. Не им се отдавах, както те

ми се отдаваха, защото знаех, че рано или късно ще трябва да зарежа всичко.

— Не се впрягай, Джони — казах тихо.

Той пак въздъхна, прибра парите в джоба си и ме поведе навън.

— Защо евреите слагат пеницилин в пилетата си? — попита ме, докато съзерцавахме

снишаващото се небе.

— Майтап беше, Джони.

— Не, ама те тези евреи са си доста умни, йаар. Щом слагат пеницилин в пилетата, значи трябва да са адски здрави…

— Джони — прекъснах го. — Обичам те.

— И аз те обичам бе, човек — ухили се той.

Награби ме в силната си прегръдка, която събуди всички синини и рани по ръцете и

плещите ми.

На излизане от бордея още усещах силата му и мириса на кокосово масло от косата му.

Тежките облаци хвърляха привечерни сенки по изнурените лица на рибарите и перачките, които се завръщаха у дома от трудовото крайбрежие. Ала щом ми се усмихнеха, белтъците на

уморените им очи блясваха в медночервено и златисторозово. И насреща ми всички те се

усмихваха, всичките до един, и на потните им чела сияеха корони.

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

ЩОМ НАВЛЯЗОХ СРЕД СМЕХА И ГЛЪЧКАТА, изпълващи „При Леополд", потърсих с

очи Лиса и Викрам по масите. Не ги видях, но погледът ми срещна погледа на Дидие.

Седеше с Кавита Сингх и Навин Адеър.

— Ревнив съпруг! — провикна се Дидие, възхитен от смачканото ми лице. — Лин!

Толкова се гордея с теб!

— Жалко, че ще те разочаровам — свих рамене и се ръкувах с него и Навин. —

Подхлъзнах се под душа.

— И душът е отвърнал на удара! — отбеляза Навин.

— Ти какво, да не си станал детектив водопроводчик?

— Каквато и да е причината, възхитен съм да видя печата на греха върху лицето ти, Лин! — заяви Дидие и махна на келнера. — Това трябва да се полее!

— Обявявам това събрание на Анонимните грешници за открито! — обяви Кавита.

— Здравейте, казвам се Навин и съм грешник — включи се младият детектив.

— Здравей, Навин! — отвърнахме в хор.

— Откъде ли да почна… — засмя се Навин.

— Всеки грях върши работа — подсказа Дидие. Навин реши да го пообмисли.

— Този нов фасон ти отива — отбеляза Кавита Сингх, след като седнахме.

— Бас държа, че го казваш на всекиго, който е насинен.

— Не позна — само на тези, които лично съм насинила.

Кавита, красива интелигентна журналистка, имаше предпочитания към момичета и бе

една от малкото жени в града, която не го криеше.

— Кавита, Навин няма да разкрие греховете си! — нацупи се Дидие. — Кажи ми поне

някои от своите.

Тя се засмя и задекламира прегрешенията си по списък.

— Тия плочки под душа са се справили като професионалисти — отбеляза тихо Навин, приведен към мен.

Хвърлих му бърз поглед. Можех да го харесам. Всъщност вече го харесвах, но той още бе

външен човек и не знаех колко да му се доверя. Откъде знаеше, че са ме пребили

професионалисти! Той разгада изражението ми и се усмихна.

— Всички удари от двете страни на лицето ти са нанесени особено равномерно, отляво

и отдясно — каза тихо. — Очите ти са посинени, но не са затворени от подутини и можеш да

виждаш. Това не се постига лесно. Китките ти са белязани. Не е трудно да се досетя, че

някой доста грамотно си е свършил работата.

— Предполагам, че в това има някакъв смисъл.

— Смисълът е, че съм обиден.

— Ти си обиден?!

— Не ме покани.

— Не аз давах поканите.

— Очертават ли се още купони? — усмихна се той.

— Не знам. Самотно ли ти е?

— Другия път ако ти трябва компания, ме имай предвид.

— Няма да има нужда — отвърнах, — но ти благодаря за предложението.

— Ама моля ви се! — извика настоятелно Дидие, щом намусеният келнер тропна

питиетата на масата. — Вие двамата, стига сте си шушукали! Щом не е замесен незаконен

любовник или ревнив съпруг, та да се изфукаш, ще трябва да предложиш друг грях за

обсъждане.

— Пия за това! — насърчи го Кавита.

— Знаеш ли защо грехът е забранен? — попита я Дидие с искрици в сините си очи.

— Защото е забавен? — предположи Кавита.

— Защото прави хората, които го забраняват, за смях! — вдигна чашата си Дидие.

— Ще вдигна тост! — обяви Кавита и се чукна с Дидие. — За връзването на хората и

хубавия мариз!

— Отлично! — провикна се Дидие.

— Присъединявам се! — Навин вдигна чашата си.

— Не — казах.

Не ми беше ден да пия за връзването на хората.

— Добре, Лин! — тросна се Кавита. — Защо ти не произнесеш тоста?

— За свободата във всичките й форми — казах.

— Пак се присъединявам! — заяви Навин.

— Става. — Кавита чукна чашата си в нашите. — За свободата във всички нейни форми.

Тъкмо оставихме чашите и дойдоха Конканън и Стюарт Винсън.

— Здрасти, пич! — Винсън ми протегна ръка с добродушна усмивка. — По дяволите, какво ти се е случило?

— Някой е наритал шибания му задник! — разкиска се Конканън с хищния си провлачен

северноирландски говор. — И май и по главата са го забърсали нещо. К'ви ги вършиш бе, малкият?

— Проблеми под душа — обади се Кавита.

— Проблеми под душа, сериозно? — ухили се Конканън и се наведе към нея. — А

твоите проблеми какви са?

— Давай ти първо — отвърна Кавита. Той пак се ухили, все едно бе спечелил.

— Аз ли? На мен ми е проблем всичко, което още не е мое. Изплюх камъчето, давай сега

ти — какви са ти проблемите?

— Проблемът ми е, че съм прелестна. Ама се лекувам.

— Терапията с антипатия много помагала, викат — рече Навин, вперил поглед в

Конканън.

Конканън погледна единия, после другия, засмя се шумно, награби два стола от

съседната маса, без да попита, примъкна ги до нашата и бутна Винсън върху единия от тях.

— Кво пием? — попита.

Осъзнах, че Дидие не е поръчал питиета, какъвто навик си имаше винаги когато някой

седнеше при него в „Леополд". Обърнах се и забелязах как втренчено гледа Конканън.

Последния път, когато го бях виждал да гледа някого така, стискаше пистолет. Трийсет

секунди по-късно вече бе гръмнал с него.

Вдигнах ръка да извикам келнера. След като поръчахме, смених темата и заговорих през

погледа на Дидие.

— Добре изглеждаш, Винсън.

— Адски съм щастлив — отвърна младият американец. — Току-що ударихме кьоравото.

Право в скута ми падна. В нашите скутове, де, моя и на Конканън. Тъй че, ей, ние черпим!

Питиетата пристигнаха. Винсън плати и вдигнахме чаши.

— За благите сделки! — рече Винсън.

— И за баламите, дето ни ги подслаждат — побърза да додаде Конканън.

Чашите ни звъннаха, но Конканън беше вкиснал тоста.

— По десет хиляди американски долара на калпак! — Конканън трясна чашата си върху

масата. — Няма по-хубаво чувство! Като да се изпразниш на богаташка в устата!

— Ей, Конканън! — възкликнах.

— Няма нужда от такива приказки — додаде Винсън.

— Кво? — попита Конканън, разперил ръце от почуда. — Кво бе? Извърна глава и

наклони стола си към Кавита.

— Айде, стига де, миличка — каза той, ухилен до уши, сякаш я канеше на танц. — Не

ми разправяй, че хич не ти е познато това преживяване. Не и с лице и телце като твоите.

— Що не си поговориш с мен за това? — процеди Навин през зъби.

— Освен ако не си лесбийка, ебати! — продължи Конканън и така се разсмя, че столът

му се килна настрана и едва не се катурна.

Навин понечи да стане. Кавита постави ръка на гърдите му да го възпре.

— За Бога, Конканън! — заекна Винсън, изненадан и смутен. — Ама какво те прихваща, мътните да те вземат? Докара ми златен клиент, спечелихме цяла бала пари и нали уж трябва

да се радваме и да празнуваме! Хайде, стига вече си се заяждал!

— Няма нищо — каза Кавита, втренчила невъзмутим поглед в Конканън. — Аз вярвам в

свободата на словото. Ха си ме пипнал, ха съм ти отрязала ръката. Обаче ако само си седиш и

си плямпаш като идиот, плямпай си цяла нощ, ако щеш, не ми пука.

— А, значи вярно лижеш путки, баси! — ухили й се Конканън в отговор.

— Всъщност… — започна тя.

— Всъщност това не ти влиза в работата — прекъсна я Дидие. Усмивката на Конканън

се вцепени и стана жестока. Очите му блеснаха като слънчев лъч по качулка на кобра. Той се

обърна срещу Дидие. Ясно си личеше заплахата в изражението му. Грубостите към Кавита

бяха примамка, за да предизвика Дидие. Сполучи. В очите на Дидие пламнаха индигови

пламъци.

— Напудри си нослето и си облечи рокличката, сладурче — изръмжа Конканън. —

Всички вие, хомо шибаняци, трябва да ходите с роклички. За предупреждение към всички

нас, един вид. Щом те чукат като жена, трябва да се обличаш като жена.

— Трябва да имаш поне куража, след като нямаш честта, да обсъдим това насаме —

отвърна най-спокойно Дидие. — Навън.

— Шибан противоестествен изрод! — изсъска Конканън през едва открехнатите си

устни.

Всички бяхме станали на крака. Навин се пресегна да награби Конканън за ризата.

Двамата с Винсън ги разтървахме, а келнерите се завтекоха към нас от всички ъгли на

заведението.

През онези години келнерите в „При Леополд" изкарваха уникален стаж: слагаха

боксови ръкавици и ако успееха да издържат две минути в задната уличка срещу грамадния

главен келнер сикх, който изобщо не си поплюваше, получаваха работата. Шестима от тия

келнери, водени от грамадния главен келнер сикх, който не си поплюваше, обкръжиха масата

ни.

Конканън се огледа бързо, жестоката му усмивка се разтегли и между устните му се

показаха разкривени пожълтели зъби. Няколко мига той се вслушваше във вътрешния си глас, който го призоваваше да се бие и да умре. За някои мъже това е най-сладкият глас, който

чуват. После свирепостта му омекна до хитрост и той се заизмъква заднишком през кръга от

келнери.

— Знаете ли кво? — каза той, пристъпвайки назад. — Мойната ви! Мойната ви на

всички!

— Това пък какво беше, по дяволите? — изпъшка Винсън, щом Конканън се изнесе с

тежка стъпка навън, разбутвайки клиентелата.

— То е ясно, Стюарт — отвърна Дидие, докато ние се настанявахме отново около

масата.

Той единствен от нас не беше станал и единствен изглеждаше спокоен.

— Не и за мен, пич.

— Наблюдавал съм този феномен много пъти, Стюарт, и в много страни. Този мъж е

почти неудържимо привлечен от мен.

Винсън хлъцна и разплиска бирена пяна по масата. Кавита така я напуши смях, че

нададе вой.

— Да не твърдиш, че е гей! — попита Навин.

— Трябва ли един мъж да е гей — попита Дидие и го изгледа с поглед, който и кожа би

ощавил, — за да си пада по Дидие?

— Добре де, добре — ухили се Навин.

— Според мен не е гей — каза Винсън. — Ходи по проститутки. Мисля, че просто му

избиват чивиите.

— За това си прав — каза Кавита и размаха чашата си пред озадачената му физиономия.

Сладура, който се задържа доста далеч от скандала, плясна мръсен парцал върху масата

ни: знак, че е готов да приеме поръчката. Бръкна със среден пръст в гърбавия си нос, избърса

го в сакото си и пусна въздишка.

— Аур куч? — попита той заплашително. Нещо друго?

— За мен не. — Станах и си взех ключовете.

— Ама не така! — запротестира Дидие. — Нали ще пиеш още едно?

— Дори не съм си допил предишното. С мотора съм.

— Идвам с теб, каубой. — Кавита стана. — Казах на Лиса, че ще намина тази вечер.

Идвам у вас, нещо против?

— Радвам се, че идваш с мен.

— Ама… може ли гей да ходи по проститутки, и то много? — попита Винсънт, приведен към Дидие.

Дидие запали цигара, поогледа пламъчето й, а после присви очи и се обърна към

Винсън:

— Не си ли чувал да казват, Стюарт, че един гей може да върши всичко, което може и

един мъж?

— Какво? — възкликна Винсън, загубил почва под краката си. Носеше се без посока

като айсберг.

— Казват също и че невежеството носи блаженство — казах, разменяйки си усмивчица

с Дидие. — Аз си отивам у дома да блаженствам.

Излязохме от бара и се запътихме през навалицата към паркинга, където бях оставил

мотора.

Когато пъхнах ключа в таблото, една много яка ръка се пресегна и ме стисна над

китката. Беше Конканън.

— Да му го начукам на тоя, а? — ухили се той до уши.

— Какво?

— Да му го начукам на френското педалче.

— Не си наясно колко ти хлопа дъската, Конканън.

— За това не споря. И не искам да споря. В себе си имам десет бона, пич. Дай да ходим

да се натряскаме.

— Прибирам се — казах и изтръгнах ръката си, за да пъхна ключа.

— Хайде де, ще падне веселба. Дай да излезем двамата с тебе. Да направим един въргал.

Да намерим някакви много корави копелета и да ги обидим. Дай да си направим кефа бе, човек!

— Колкото и привлекателно да звучи…

— Имам нова ирландска музика — побърза да додаде той. — Велика е, баси. Хубавото

на ирландската музика, да знаеш, е, че много върви с въргал.

— Не.

— Стига и ти! Поне ела да послушаш и да се натряскаш с мен.

— Не.

— Оня французин е шибаняк!

— Конканън…

— Ние с тебе… — той смекчи гласа си и се насили да се усмихне. Получи се досущ като

гримаса от болка. — Ние с тебе сме еднакви. Знам те. Познавам те, ебаси.

— Не ме познаваш.

Той изръмжа, врътна глава и се изплю на земята.

— Виж сега, оня педал… Я помисли. Ако целият свят беше като него, човечеството да е

измряло.

— А ако целият свят беше като тебе, Конканън, щяхме да си го заслужаваме.

Тежко беше, твърде тежко. Кой бях аз, че да хвърлям камък? Но обичах Дидие, а

Конканън вече ми бе дошъл до гуша, че ми стигаше за цял един дълъг ден.

Очите му внезапно светнаха с убийствена ярост и аз впих поглед в него — този ден ме

вързаха и ме биха, мислех си, тъй че нека си зяпа колкото иска.

Запалих мотора, вдигнах степенката и помогнах на Кавита да се настани зад мен.

Потеглихме, без да се оглеждаме.

— Тоя… — провикна се тя, приведена над рамото ми, устните й докосваха ухото ми. —

… Да му се не види, той изобщо не е с всичкия си, йаар.

— Срещал съм го само веднъж преди — креснах в отговор. — Стори ми се що-годе

свестен.

— Е, някой му е изпразнил кошницата със свястното.

— Това важи за всички ни — отвърнах.

— Говори за себе си — разсмя се Кавита. — Моята кошница е рог на изобилието, бебчо.

Не ми беше смешно. Погледът в очите на Конканън не ми даваше мира. Дори когато

утеших болката и тревогите на Лиса, извиних й се, целунах я и седнах на една разклатена

табуретка в банята, а тя се зае с раните по лицето ми, виждах очите на Конканън: зли

поличби в пещера.

— Отива му на Лин този вид — каза Кавита на Лиса, настанявайки се удобно на дивана,

след като ме позакърпиха. — Според мен би трябвало да плаща на някого да го подрежда

така поне по веднъж месечно. Някои от моите момичета гаджета биха се навили и без пари.

— Не ми помагаш, Кавита. Погледни го! Същинска автомобилна катастрофа, ако колите

бяха хора.

— Добре де, наистина не искам да си го мисля — каза Кавита. Лиса се намръщи и пак

се обърна с лице към мен, а дланите й

обвиха тила ми.

— И няма да ми кажеш какво се е случило, така ли?

— Случило се е нещо?

— Ти си болен — заяви тя и ме отблъсна — Поне ял ли си днес?

— Ами… бях малко зает.

— Кавита, ще ни сготвиш ли нещо? След толкова вълнения днес нямам сили.

Кавита приготви едно от любимите ми ястия — жълт дал[28], както и алу гоби, пикантен

карфиол с картофи — и чак когато започнах да се храня, разбрах каква силна нужда съм

имал от храна. После набързо разтребихме и седнахме заедно да гледаме филм.

„Влакът беглец" на Кончаловски по сценарий на Куросава. Джон Войт прекосяваше

безстрашно бялата пустош, която всеки затворник рано или късно започва да вижда на

хоризонта на измъчения си копнеж.

Кавита, която заклейми филма като тероризъм на тестостерона, настоя да го гледаме

втори път, но без звук и всеки от нас да изрича Реплики на герои. Пуснахме го отново и се

смяхме до сълзи.

Аз съвестно поех ролята си и измислях репликите за героите, които Кавита ми

определи, иронизирайки своя любим филм. Ала Докато сиянието на влака беглец обливаше

нашите смеещи се лица в полутъмната стая, други образи и лица от друго полутъмно място

от по-рано през дългия ден, се сипеха в мен като дъжд.

Когато Лиса сложи нов филм във видеото, станах, взех ключовете и пъхнах двата ножа в

ножниците.

— Къде тръгна! — попита Лиса от дивана, където се бяха сгушили с Кавита.

— Имам да свърша нещо — отвърнах и се наведох да я целуна по бузата.

— Какво ще правиш? — попита. — Тук ще гледаме друг филм\ Този път по мой избор.

Не е честно аз да трябва да гледам твоя тестостеронен тероризъм, а ти да си спестяваш моя

естрогенен екстаз.

— Остави го — прегърна я Кавита. — Ще си направим женско парти.

На прага на всекидневната се обърнах и пак ги погледнах.

— Ако тази вечер не се върна — казах, — не раздавай нещата ми, защото аз винаги се

връщам.

— Много смешно — отвърна Лиса. — Я ми кажи, ти събирал ли си марки като малък?

— Лин, моля те, не отговаряй на този въпрос — усмихна се Кавита.

— Пробвах, но баща ми видя сметката на колекцията. Между другото, смяташ ли, че съм

сприхав?

— Какво? — възкликнаха двете в един глас.

— Един човек… Един младок, мой познат, каза, че съм бил сприхав. Аз не мисля така.

Според теб сприхав ли съм?

Лиса и Кавита така се разтресоха от смях, че се изтърсиха от дивана. Когато забелязаха

изражението ми, се разсмяха още по-силно и се затъркаляха, вирнали крака във въздуха.

— Стига де, не е чак толкова смешно! Викнаха ми да млъкна.

— Мерси — казах. — Мерси много.

Още се смееха, когато запалих мотора, излязох от автомобилната алея и потеглих по

„Марин Драйв" към „Тардео".

Бе късно и улиците бяха почти опустели. Мирис на желязо и сол — кръвта на морето —

се надигаше над хребета на вълните, разбиващи се във вълнолома покрай обширния залив.

Този мирис, носен от среднощния бриз, нахлуваше във всеки отворен прозорец по булеварда.

Масивни черни облаци се кълбяха и се рояха горе в небето тъй близо, че ми се струваше, ако посегна нагоре, както карам, ще ги докосна. Мълния, безшумна, ала огряла небето, разкъса покрова на нощта и всеки следващ сребърен удар разрязваше мрака и спектакъла на

облаците.

След осем месеца суша душата на Островния град се молеше за дъжд. Всяко сърце — и

заспало, и будно — тръпнеше от гнева и тътена на задаващата се буря. Всеки млад и стар

пулс барабанеше в ритъма на идещия дъжд. И всяка въздишка се вливаше в яростния вятър и

настъплението на облаците.

Паркирах мотора на една пуста уличка. По близките тротоари нямаше никого, а

малцината спящи, които съзрях, се бяха изтегнали край редица от ръчни колички на триста

метра от мен.

Пушех цигара, чаках и наблюдавах в тишината. Когато се уверих, че няма будни в

квартала, подпъхнах памучната си носна кърпа под изходната тръба на резервоара, издърпах

цевта за горивото, накиснах кърпата с бензин и отново я свързах. После счупих катинара на

веригата на вратата на склада, където следобеда ядох шамарите, и се шмугнах вътре.

Светнах със запалката си, за да намеря онзи аксесоар за басейн: шезлонга от

отровнозелен и жълт винил. Наблизо имаше празен варел. Примъкнах го до шезлонга и

седнах.

След няколко минути очите ми свикнаха с тъмното. Различих доста ясно някои

предмети и мебели. Сред тях бе голямата макара с въже от кокосово влакно. От него бяха

отрязали парче да ме вържат

Станах и отмотах достатъчно от въжето, което се нагъна в безформена купчина на пода.

Набутах я под шезлонга, а после пъхнах накиснатата с бензин кърпа между въжето.

В склада имаше празни кашони, стари телефонни указатели, мазни парцали и други

леснозапалими неща. Натъкмих ги, като образувах пътека до скамейките, върху които бяха

наредени инструментите, и ги залях с каквото намерих.

Запалих кърпата, тя лумна веднага. Огнените езици затрепкаха и бързо прераснаха в

буен огън, който погълна купчината въже. Гъст, задушаващ дим скоро изпълни

пространството. Изчаках огъня да пропълзи по пътеката с отпадъци, а после излязох от

склада, помъкнал тежките газови бутилки на оксижена.

Оставих ги да лежат в канавката извън обсега на огъня и без да бързам, се върнах при

мотора.

Пламъците танцуваха и пулсираха в прозорците на склада, сякаш вътре имаше безшумно

празненство. Последва малък взрив.

Вероятно бе избухнал някой контейнер с лепило или разредител за боя. Каквото и да

беше, то подпали покривните греди на склада и запрати първите пламъци и оранжеви живи

въглени в тежкия влажен въздух.

От околните дюкяни и къщи наизскачаха хора. Те се стичаха към пожара, но нищо не

можеха да направят. Нямаше вода за хабене. Складът беше самостоятелна постройка. Всички

знаеха, че ще бъде изпепелен, но нямаше да подпали други сгради.

Докато тълпата набъбваше, се появиха на велосипеди и първите продавачи на чай и

паан, за да припечелят от насъбралите се зяпачи. Не след дълго подире им пристигнаха

пожарната и полицията.

Пожарникарите насочиха крановете към горящата сграда, но от тях бликна само слаба

струя вода. Полицаите пляснаха с бамбукови пръчки най-напористите от зяпачите, сложиха

команден пост срещу сградата и хванаха един продавач на чай да ги обслужва.

Започвах да се тревожа. Намерението ми бе да изпепеля склада и в онзи момент идеята

ми се струваше добра. Вишну искаше да оставя съобщение и бях убеден, че съвсем

недвусмислено ще разчете посланието ми. Но не исках пожарът да се разпространи.

Пожарникарите със своите месингови атински шлемове бяха безпомощни. Докато

сърцето ми отброи няколко удара, мислех, че пламъците могат да се прехвърлят през

празното пространство към съседната сграда.

Гръм удари по небесния тъпан и накара сърцата да трепнат. Всички прозорци на улицата

се раздрънчаха. Грохотът се стовари върху небето отново и отново тъй страховит, че

влюбените, близките и дори непознатите инстинктивно посегнаха да се прегърнат.

Мълния запали облачни фенери навсякъде едновременно, точно над нас. Кучета подвиха

опашки и се разбягаха. Леден вятър се изви във влажната нощ и острието му прониза тънката

ми риза. После побягна и устремна топла въздушна вълна, напоена с пръски от морски

вълни, помете улицата, сякаш ръка разлюля копринена завеса.

Заваля. Мокра нощ, тежка като кашмирена мантия… Заваля. Валеше и валеше.

Тълпата тръпнеше и викаше от възторг. Забравили огъня, хората подскачаха, подвикваха, танцуваха, смееха се като луди и краката им шляпаха по мократа улица.

Огънят засъска, разгромен от пороя. Пожарникарите се вляха в танца. Някой някъде

пусна музика. Полицаите се полюшнаха в редица пред джиповете си. Танцьорите се смееха, мокри до кости, а полепналите по тях дрехи — атлазена кожа — хвърляха цветни отблясъци в

локвите под нозете им.

Танцувах върху река от мокро сияние. Ехтяха бури и морето заливаше земята. Ветрове

връхлитаха върху нас като глутница радостни кучета. Езера от мълнии се изливаха върху

улицата. Всеки камък въздишаше жежко. Вярата в живота руменееше по лицата ни. Ръцете ни

бяха смях. Сенки танцуваха, пияни от дъжда, и аз, щастливият глупак, танцувах с тях, докато

този пръв порой давеше греховете на слънцето.

ТРЕТА ЧАСТ

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

БУДЕН ЛИ СИ?

— Не.

— Напротив, буден си!

— Не съм.

— А като не си буден, как ми отговаряш?

— Сънувам кошмар.

— Така ли?

— Така.

— И какъв кошмар?

— Ужасен. Един настоятелен глас съсипва първия ми здрав сън от седмици насам.

— И на това викаш кошмар? — присмя се Лиса иззад гърба ми. — Пробвай се за една

година в бизнеса с изкуство, скъпи.

— Става все по-страшно. Не мога да накарам гласа да млъкне. Тя замълча. По дишането

й разбрах — както разбираш, когато достатъчно харесваш една жена — че очите й са

отворени. Вентилаторът на тавана се въртеше бавно и раздвижваше течния мусонен въздух.

Отломки от осветлението на улицата проникваха през дървените жалузи на прозорците и

разсичаха картините върху стената До леглото.

Имаше още половин час до утрото, но фалшивата зора смачкваше всички сенки в стаята.

Сюрреалистичен сив оттенък обливаше всяка повърхност, дори и кожата на ръката ми, отпусната до лицето ми на възглавницата.

„Ефектът пейот" го наричаше някога Карла. И беше права, разбира се. Склонността на

този вид наркотик да обагря Вселената в един и същи нюанс, беше като фалшива зора на

въображението. Карла, винаги тъй остроумна, тъй забавна…

Очите ми се затвориха. Почти ме нямаше; държах пъпка от пейот в сънуващата си ръка и

почти ме нямаше.

— Колко често си мислиш за Карла? — попита Лиса.

„По дяволите — помислих си. — Как го правят това жените?"

— Напоследък много. От три дни насам за трети път чувам името й.

— Кой друг е говорил за нея?

— Навин, младият частен детектив, и Ранджит.

— Какво каза Ранджит?

— Лиса, хайде да не си говорим за Карла и Ранджит, искаш ли?

— Ревнуваш ли от Ранджит?

— Какво?

— Ами виж, аз напоследък прекарвам много време с него вечер.

— Напоследък не съм бил тук, Лиса, така че не знаех. Колко време си прекарвала с

Ранджит?

— Адски много ми помогна с рекламата за изложбите. Откакто той се включи, започнаха да идват повече хора. Но между нас няма абсолютно нищо.

— До… бре. Какво?

— Та, колко често действително мислиш за Карла?

— Точно сега ли трябва да говорим за това? — попитах и се завъртях с лице към нея.

Тя се надигна на лакът, свела глава към рамото си.

— Вчера я видях — каза тя, вперила в мен сини очи, невинни като цветя.

Намръщих се безмълвен насреща й.

— Засякох я в магазина, от който си купувам рокли. Онзи на „Брейдис лейн". Мислех си, че той е тайна, моята тайна, а после се обърнах и видях Карла, застанала точно до мен.

— Тя каза ли нещо?

— За какво питаш?

— Питам, какво ти каза?

— Това е… малко шантаво — каза тя и смръщи чело.

— Как така шантаво?

— Не попита как е изглеждала или как се е чувствала — питаш какво е казала.

— И?

— Значи… не си я виждал от близо две години, но първото, за което ме питаш, е какво е

казала. Не знам кое е по-откачено — дали това, че го каза, или че аз някак разбирам

реакцията ти, защото става дума за Карла.

— Значи… наистина разбираш.

— Естествено, че разбирам.

— Значи… не е шантаво.

— Шантавото е какво ми говори това за нея и теб.

— За какво си говорим пак?

— За Карла. Искаш ли да знаеш какво е казала, или не?

— Добре де — казах. — Не искам.

— Искаш, разбира се. Първо нека да ти кажа, че изглеждаше страхотно. Наистина

страхотно. И като че й е добре. Пихме кафе в „Мадрас кафе" и си умрях от смях. В момента

нещо се е хванала с религията. Тя каза… не, чакай как беше точно… А, да, каза: „Религията е

само дълга надпревара, за да се види кой може да измисли най-смешната шапка." Толкова е

весело с нея! Сигурно е адски трудно.

— Да си веселяк ли?

— Не, винаги да си най-умната в стаята.

— Ти си умна — казах, обърнах се по гръб и вдигнах ръцете си зад тила. — Ти си една

от най-умните, които познавам.

— Аз?! — разсмя се тя.

— Адски си права.

Тя ме целуна по гърдите, а после се сгуши до мен.

— Предложих й място при мен в артстудиото. — Краката й се извиваха в такт с думите.

— Не е най-добрата идея, която съм чувал тази седмица.

— Току-що каза, че съм умна.

— Казах, че си умна, а не, че си мъдра — подкачих я. Тя ме удари с юмруче отстрани по

тялото.

— Сериозно говоря — засмях се. — Аз не… Искам да кажа, не съм Убеден, че искам

Карла пак да влезе в къщата на живота ми. Стаите, където живееше тя, сега са заети. Ще ми

се да задържа нещата така още дълго.

— Карла е призрак и в имението на моя живот — рече Лиса печално.

— А, ясно. Аз си имам въображаема къща, а ти — цяло имение.

— Разбира се. Всеки си има имение в душата. Всички освен хората с проблеми в

самочувствието като теб.

— Нямам проблеми със самочувствието. Аз съм реалист.

Тя се разсмя; дълго се смя — достатъчно дълго, че да ме накара да се зачудя какво

толкова съм казал.

— Дръж се сериозно — каза, щом се успокои. — Виждам Карл за първи път от почти

десет месеца и… Просто я погледнах… и разбрах колко много я обичам. Странно е да се

сетиш колко много обичаш някого, не мислиш ли?

— Само казвам…

— Знам — промърмори тя и се наведе над мен да ме целуне. — Знам.

— Какво знаеш?

— Знам, че не е завинаги… — прошепна тя. Лицето й бе близо, устните й още докосваха

моите, а сините й очи отправяха предизвикателство към утринното небе.

— Лиса, всеки път, когато ми отговаряш, аз още повече се обърквам.

— Аз дори не вярвам, че има „завинаги" — продължи тя и отхвърли вечността с едно

тръсване на русите си къдрици. — Никога не съм вярвала.

— Лис, ще ми хареса ли за какво говорим, ако знаех какво е?

— Аз си падам фанатичка по настоящето, ако ме разбираш. Фундаменталистка на

настоящето, би могло да се каже.

Тя понечи да ме целуне, но пак се разприказва и устните й избърбориха думите в устата

ми.

— Никога няма да ми разкажеш как сте се скарали, нали?

— Не че сме се карали. Всъщност изобщо не сме се карали, ако трябва да сме

технически точни.

— Искам да сме технически точни. Какво става?

— Станало ли е нещо? — казах, като продължавах да я целувам. Тя се отдръпна от мен и

седна на леглото с кръстосани крака.

— Трябва да спреш да се занимаваш с това.

— Добре — въздъхнах, надигнах се и отпуснах гръб върху струпаните възглавници. —

Да чуем.

— Компанията — заяви тя решително. — Работилницата за паспорти. Компанията на

Санджай.

— Стига, Лиса. Говорили сме за това.

— От доста време не сме.

— На мен ми се струва, че е било вчера. Лиса…

— Не си длъжен да го правиш. Не си длъжен да си такъв.

— Да, длъжен съм, още малко.

— Не, не си.

— Сигурно. И ще изкарвам пари — аз, беглецът, за чиято глава са обявили награда —

като започна работа в някоя банка.

— Ние не сме разточителни. Ще си живеем прилично и с моите доходи. Пазарът на

изкуство вече потръгва.

— Занимавам се с това, отпреди да се съберем…

— Знам, знам…

— И ти го прие. Ти…

— Имам лошо предчувствие — рече тя откровено. Усмихнах се и сложих длан на бузата

й.

— Не мога да се отърся от него — каза тихо. — Аз… имам много лошо предчувствие.

Хванах я за ръцете. Стъпалата ни се докосваха, пръстите на краката й се свиха около

моите и ги стиснаха с изненадваща сила. Зората започна да прогаря пролуки в дървените

жалузи.

— Говорили сме за това — повторих бавно. — В моята страна дават награда за главата

ми. Ако не ме убият при опита да ме заловят, ще ме върнат в същия затвор, от който избягах, и ще ме приковат за същата стена, и пак ще ме пребиват до смърт. Няма да се върна там, Лиса. Тук съм на сигурно място, поне засега. А това е нещо. За мен, ако не за теб.

. — Не казвам да се предадеш. Казвам да не предаваш себе си.

— Какво да направя?

— Би могъл да пишеш.

— Аз пиша и то всеки ден.

— Знам, но бихме могли да се фокусираме сериозно върху това, нали?

— Ние? — разсмях се.

Не й се подигравах — просто за пръв път споменаваше, че пиша, а живеехме почти от

две години заедно.

— Зарежи — каза тя.

Пак се умълча. Погледът й бавно се спусна надолу и пръстите и отпуснаха моите от

здравата хватка. Отметнах един заблуден кичур от окото й и прокарах пръсти през морската

пяна на косите й.

— Дължа им обещанието си — заявих решително.

— Не им го дължиш — отвърна тя, като вдигна очи към моите, но в протеста й нямаше

сила. — Нищо не им дължиш.

— Напротив, длъжник съм им. Всеки, който ги познава, им е длъжник. Така стоят

нещата. Затова не ти позволявам да се срещаш с когото и да било от тях.

— Ти си свободен, Лин. Изкатерил си стената, а дори не знаеш, че си свободен.

Вгледах се в очите й — езеро с небесно отражение. Телефонът иззвъня.

— Достатъчно съм свободен да оставя телефона да си звъни — казах. — А ти?

— Ти никога не вдигаш телефона! — сопна се тя. — Това не важи. Стана от леглото.

Втренчена в мен, се заслуша в гласа от другия

край на линията. Гледах как тъгата обвива като шал раменете й, докато ми подава

слушалката.

Беше един от заместниците на Санджай, който ми предаваше съобщение.

— Ще се погрижа — казах. — Да. Какво? Казах ти, ще се погрижа. След двайсет

минути.

Затворих телефона, върнах се до леглото и коленичих до нея.

— Арестували са един от моите хората. Заключили са го в Колаба. Трябва да им бутна

рушвет, за да го пуснат.

— Той не е от твоите хора — отблъсна ме тя. — А ти не си техен човек.

— Съжалявам, Лиса.

— Няма значение какво си вършил и какъв си бил. Няма значение дори какъв си.

Важното е какъв искаш да бъдеш.

Усмихнах се.

— Не е толкова лесно. Всички ние сме онова, което сме били.

— Не, не сме. Ние сме онова, което искаме да бъдем. Още ли не го схващаш?

— Аз не съм свободен, Лиса.

Тя ме целуна, но летният вятър бе отлетял и в очите й облаците се трупаха над поле с

посивели цветя.

— Ще ти пусна душа — каза тя, скочи от леглото и се втурна към банята.

— Виж, да изкарам тоя тип от ареста, не е кой знае какво — казах, когато се разминах с

нея на път за банята.

— Знам — отсече тя.

— Още ли искаш да се видим по-късно днес?

— Разбира се.

Влязох в банята и застанах под студения душ.

— Ще ми кажеш ли каква е цялата тази работа? — подвикнах. — Или още е голяма

тайна?

— Не е тайна, а изненада — каза тихо тя, застанала на вратата.

— Е, хубаво — разсмях се. — Къде и кога искаш да дойда за тази изненада?

— Бъди пред „Махеш" на „Нариман пойнт" в пет и половина. Ти винаги закъсняваш, тъй

че запомни за четири и половина.

— Ясно.

— Ще дойдеш, нали?

— Не се тревожи, всичко е под контрол.

— Не — отвърна тя и усмивката й се стече, както се стича дъжд от листа. — Не е. Нищо

не е под контрол.

Естествено тя беше права. Тогава, когато минах под високата арка на полицейското в

Колаба, още не го знаех, но продължавах да виждам тъжната й усмивка да се топи като

снежинки в река.

Изкачих няколкото стъпала към дървената веранда, заобикаляща административната

сграда. Дежурният полицай пред кабинета на сержанта ме познаваше. Пусна ме да мина, поклати глава и ми се усмихна. Радваше се да ме види. Бях добър играч.

Шеговито отдадох чест на Дилип Светкавицата, сержанта на смяна. Подпухналото му

лице на пияница бе подуто от потиснато възмущение — беше в гадно настроение заради

денонощното си дежурство. Кофти начало.

Дилип Светкавицата беше садист. Знаех го, защото ме бяха задържали преди няколко

години, когато той беше на смяна. Тогава ме преби и утоли тъмната си жажда с моята

безпомощност. И сега пак му се искаше да го стори при вида на насиненото ми лице, хапейки нервно устни в очакване.

Но ако не в неговия, в моя свят нещата се бяха променили много. Работех за Компанията

на Санджай, която наливаше средства в Участъка. Парите бяха твърде големи, че да рискува

заради извратените си желания.

Той пусна някакво подобие на усмивка и леко килна глава нагоре: „Как е?".

— Шефът тук ли е? — попитах.

Усмивката разкри и зъби. Дилип знаеше, че ако си имам работа, с шефа му, помощник-

инспектора, то рушветът, който ще бутна, едва-едва ще забърше потната му ръка.

— Помощник-инспекторът е много зает човек. Аз с нещо мога ли да ти помогна?

— Ами… — отвърнах и се огледах към полицаите в кабинета. Те крайно неубедително

се преструваха, че не ни слушат. Преструвката, че не слушаш, не е нещо, което се практикува

много в Индия.

— Сантош! Донеси ни чай! — изсумтя Дилип на марати. — Направи пресен, йаар! Ей, вие, сган такава! Идете да погледнете какво става в долната казарма!

Долната казарма бе партерно помещение в дъното на полицейския двор. Там държаха

най-агресивните арестанти и тези, които реагираха с агресия на мъченията. Младите

полицайчета се спогледаха, а после един от тях се обади:

— Но, сър, в долната казарма няма никой, сър.

— Да съм питал има ли някой в долната казарма? — тросна се Дилип.

— Н-не, сър.

— Тогава правете каквото ви казвам, всичките, и я проверете най-щателно! Веднага!

— Слушам! — извикаха полицаите, грабнаха меките си кепета и се забутаха към изхода.

— Трябва да вземете да си въведете някакъв код — предложих, когато излязоха. —

Сигурно е голяма досада кажи-речи на всеки час да ги пъдиш оттук с крясъци.

— Много смешно — отвърна Дилип. — Давай по същество или се разкарай. Главата ме

цепи и ми се ще да си го изкарам на някого.

Всички честни ченгета си приличат, всяко нечестно ченге е корумпирано по свой начин.

Всички те вземат пари, но някои ги приемат с неохота, други — алчно, а трети — най-

сърдечно. Някои се шегуват, а други се потят, все едно тичат по нанагорнище. Някои го

превръщат в борба, а други искат да ти станат новият най-добър приятел.

Дилип беше от онези, които ти вземат парите с възмущение и се мъчат да ти пуснат

кръв, задето си му ги дал. За щастие, като всички побойници бе податлив на ласкателство.

— Радвам се, че можеш лично да се оправиш с това — казах. — Да се разправям с Патил

щеше да ми отнеме цял ден. Той не притежава твоя финес да разрешава нещата решително и

бързо, фатафат, като светкавица! Ненапразно ти викат Дилип Светкавицата.

Всъщност, го наричаха Дилип Светкавицата заради лъснатите ботуши, които

изстрелваше от мрака на яростта си и винаги забиваше в жертвата, когато тя най-малко

очаква; никога два пъти на едно място.

— Много вярно — понакипри се Дилип. — С какво мога да ти бъда полезен?

Той се отпусна на стола.

— Арестували сте един момък, Фарзад Дарувалла. Искам да му платя глобата.

— Глобите ги налага съдът, не полицията — отбеляза Дилип с лукава усмивка.

— Разбира се, напълно си прав — усмихнах се, — но човек с твоята далновидност може

да прозре как ако се справим енергично с този въпрос още тук и сега, така ще спестим ценно

време на съда и разходи на обществото.

— Защо ти е този тип?

— А, да, бих могъл да посоча пет хиляди причини защо — отвърнах, докато вадех

подготвената пачка рупии от джоба си, и започнах да ги броя.

— Далновидният човек може да посочи и повече — намръщи се Дилип.

Късно беше. Вече бе забол поглед в парите.

— Светкавица джи — казах кротко, като сгънах парите на две и ги плъзнах по бюрото, прикрити под шепата ми. — Играем тази игра вече почти две години. И двамата знаем, че пет

хиляди причини са всичко, което трябва да изтъкна пред помощник-инспектора, за да Дам

пълно… обяснение… на молбата си. Ще съм ти благодарен, ако ми спестиш този труд и

приемеш обяснението лично.

Сантош идваше с чая и краката му затропаха по дъските на дървената веранда. Дилип

Светкавицата бързо посегна и прикри дланта ми. Аз приплъзнах моята обратно по бюрото, а

той придърпа банкнотите към другия край и ги пъхна в джоба си.

— Колежанинът — рече Дилип на Сантош, щом младият полицай сложи чая пред

нас. — Онзи, дето го докарахме от нощния клуб късно снощи. Доведи го.

— Слушам! — отвърна Сантош и изтърча навън.

Младите полицаи се върнаха в кабинета, но Дилип вдигна длан и ги спря.

— Какво правите тук?

— Ние… ние проверихме долната казарма, сър, точно както ни наредихте. Всичко е в

ред. И тъй като видяхме, че поръчахте чай, та си рекохме, че бихме могли…

— Пак я проверете! — кресна Дилип Светкавицата и отново насочи вниманието си към

мен.

Младите полицайчета ме изгледаха, после свиха рамене и пак се помъкнаха навън.

— С нещо друго да ти помогна? — попита жлъчно Дилип.

— Всъщност… можеш. Да си чувал нещо за мъж със снежнобяла коса и тъмносин

костюм, който разпитва за разни неща по улиците тук, в Колаба, от две седмици насам?

Мислех си за Зодиакалните Джорджовци и тайнствения им преследвач. Ако Дилип

имаше някаква информация за мъжа, който се интересуваше от тях, щеше да си заслужава да

я купя.

— Син костюм и бяла коса? — замисли се той. — И дали съм виждал такъв мъж?

— Мога да измисля хиляда причини защо бих искал да понауча това-онова за него.

Той се усмихна. Извадих парите от джоба си и ги плъзнах докъм средата на бюрото, също както преди, прикрити под шепата ми.

— А аз мисля, че тези причини — усмихна се той — би трябвало да те отведат при

господин Уилсън в хотел „Махеш".

Той посегна да захлупи дланта ми със своята. Поколебах се.

— Кой е той? Какво е искал?

— Търси някого. Повече не пожела да ми каже. Плъзнах ръката си назад, той взе парите.

— Ти помогна ли му да го намери?

— Не пожела да ми даде достатъчно обяснения, затова го изхвърлих оттук.

— Ако той… — подзех, но точно тогава Сантош влезе в кабинета с Фарзад.

По младия парсийски фалшификатор нямаше кръв, но доста се бе сгърбил. Очите му

бяха широко разтворени от страх, гърдите му учестено се надигаха и спадаха, дишаше

накъсано. Много пъти бях виждал този поглед — поглед на мъж, който мисли, че ще го

пребият до смърт. Когато ме съзря, лицето му грейна и се завтече към мен.

— Ей, човече, ама как се радвам да те видя! Аз… Станах и го прекъснах, опрял длан на

гърдите му.

— По-полека — казах бързо, разтревожен да не изтърси нещо, което не исках да стигне

до ушите на Дилип Светкавицата. — Изкажи си почитанията на сержанта и да се махаме

оттук.

— Сержант джи — каза Фарзад, долепил длани, — много, страшно много ви благодаря

за вашата доброта и щедрост.

Дилип се облегна назад на стола.

— Чупката! — заяви той. — И не се връщай!

Дръпнах Фарзад за ръкава, помъкнах го с мен навън и го изведох през широкия портал

на улицата.

На тротоара, на няколко крачки от входната арка, запалих две цигари и му подадох

едната.

— Какво стана?

— Ами, малко се бях… абе всъщност много се бях напил снощи. В „Дръм бийт" имаше

страхотен купон. Смъртоносно, пич! Да ме беше видял! Танцувах като егати копелето! Няма

лабаво!

— Разчитам на обяснение защо трябваше да стана от уютното си легълце в шест

сутринта, за да слушам как си танцувал „като егати копелето".

— Но разбира се! Извинявай. Ами виж, ченгетата дойдоха да затворят клуба към един, както обикновено. Някой възрази и се вдигна врява. Сигурно всичката тая тамаша[29] ме е

увлякла и взех да се репча нещо и аз на ченгетата.

— Да им се репчиш?

— О, да. Известен съм с репченето си.

— Това не е нещо, с което един зрял мъж се хвали, Фарзад.

— Не, сериозно! Известен съм като много…

— За какво репчене говорим?

— Там имаше едно особено тлъсто ченге. Нарекох го Полицай Три-прасета-се-праскат.

А на един друг му викам, че е по-тъп от на маймуната кокосовия орех, дето си го кътка за

домашен любимец. Казах също и…

— Ясно. Давай нататък.

— И после изведнъж се намерих на земята. Препънах се или някой ме блъсна. И докато

лежах долу — бам! — някой ме изрита в тила. Само веднъж, ама стигна да ме прати в

несвяст.

— Дилип Светкавицата на денонощно дежурство.

— Да, това беше. Оня копелдак сержантът. Както и да е, свестих се в каросерията на

полицейския джип, Дилип ми беше стъпил на гърдите, а после ме хвърлиха в килия. Не ми

позволиха да се обадя по телефона заради…

— … това, че им си се репчил.

— Да. Ще повярваш ли? Мислех, че цял ден ще кисна там и ще си отнеса една-две

саморазправи. Ти как разбра, че съм тук?

— Компанията плаща на всички, дето чистят килиите. Така снабдяваме хората си, като

ги затворят. Единият те мярнал и се обадил на свръзката си. А те се обадиха на мен.

— Ебаси, как се радвам, че дойде, пич! За пръв път попадам в пандиза. Още една нощ

вътре щеше да ме довърши! Няма лабаво!

— Санджай никак няма да се зарадва. Той харчи много пари да държи тоя участък в

ръце. Ще трябва да му купиш нова шапка.

— Аз… аз… ама ти знаеш ли… кой размер му е главата? — попита той с отчаяние и

тревога. — Виждал съм го само веднъж, оня път, и по мои спомени главата му беше… не че

искам да проявя неуважение, ама… възголямшка.

— Той не носи шапка. — Ама… нали каза…

— Пошегувах се — но само за шапката.

— Аз… страшно съжалявам, здравата се издъних. Това… това няма да се повтори. А ти

можеш ли да подхвърлиш на Санджай някоя добра дума за мен?

Още се смеех, когато едно такси спря до нас и от него излезе Навин Адеър. Той плати на

шофьора през прозореца, отвори задната врата и помогна на красива млада жена да слезе.

Обърна се и ме видя.

— Лин! Адски се радвам, човече. Какво те води насам?

— Шест хиляди причини — отвърнах, докато оглеждах момичето.

Лицето й ми беше познато, но не се сещах откъде.

— А… — възкликна Навин. — Това е Дивя. Дивя Девнани.

Дивя Девнани, дъщерята на един от най-богатите мъже в Бомбай. Снимки на дребната й

атлетична фигура, облечена в скъпи дизайнерски рокли, се мъдреха на челни позиции при

отразяването на всички събития от първостепенна важност в града.

И точно това ме беше объркало — непретенциозното й облекло от тази сутрин.

Обикновената синя блуза, мънистената огърлица от лапис лазули и джинсите й бяха от онзи, другия свят, над който тя бе родена да властва. Пред мен стоеше момичето, което се таеше в

жената, а не дивата от вестникарските страници.

— Приятно ми е — казах.

— Да ти се намира хашиш? — попита тя. Хвърлих бърз поглед на Навин.

— Дълго е за разправяне — въздъхна той.

— Не, не е — възрази му тя. — Моят татко, Мукеш Девнани… Чувал си за Мукеш

Девнани, предполагам?

— Онзи с лудата щерка, дето проси дрога пред полицейските участъци, нали така беше?

— Много смешно — каза тя. — По-полека, че ще се напишкам в гащите.

— Щеше да ми казваш защо не е дълго за разправяне — напомних й.

— Вече не искам! — нацупи се тя.

— Баща й нае един адвокат, мой познат… — подзе Навин.

— Който после нае ей тоя — побърза да се намеси тя — за мой телохранител за две

седмици.

— Бих казал, че си в много добри ръце.

— Благодаря — обади се Навин.

— Майната ти! — отсече тя.

— Беше ми приятно да се запознаем — казах — До скоро, Навин.

— И то само защото се забърках с оня, пишман боливудската звезда — продължи Дивя, без да ми обръща внимание. — Той дори не е истинска кинозвезда, само претенции има, че

е, ебаси! Кретенът му с кретен, отказах да изляза с него и почна да ме заплашва. Ще

повярваш ли?

— Живеем в джунгла — усмихнах се.

— На мен ли го казваш! — каза тя. — Та, намира ли ти се хашиш, или не?

— Аз имам! — обади се бързо Фарзад. — Няма лабаво!

Обърнахме се и се вторачихме в него.

Той бръкна отпред в панталона си, побърника малко там и извади ръката си — държеше

десетграмово блокче кашмирски хашиш, увито в прозрачен найлон.

— Ето — подаде го на Дивя. — Целият е твой. Моля те, приеми го като… нещо като

подарък.

Устните на Дивя се присвиха от ужас, все едно бе сдъвкала лимон.

— Ти това… сега от долните си гащи ли го извади? — Въпросът й пресядаше на

гърлото.

— Ъъ… да… ама… бельото съм си го сменил снощи! Няма лабаво!

— Кой пък е тоя бе, мамка му? — попита тя Навин.

— Той е с мен — отвърнах.

— Извинявай! — Фарзад понечи да прибере хашиша в джоба си, — Не исках да…

— Спри! Какво правиш?

— Ама… Помислих си…

— Махни му найлона! — нареди тя. — Но после не го пипай! Само ще ми го поднесеш

на дланта си върху разтворения найлон. Не го пипай с пръсти. И да не си ме докоснал! Хич

не си и помисляй да ме допреш! Ще усетя, ако ме докоснеш, повярвай. За мен мислене като

твоето е играчка! За всяка жена е играчка. Тъй че не си и помисляй за мен. Айде, давай го

най-сетне тоя хашиш бе, чуд!

Фарзад се зае да разопакова блокчето с разтреперани пръсти, поглеждайки към

дребничката светска лъвица.

— Мислиш си нещо! — предупреди го Дивя.

— Не, не, не мисля, няма такова нещо! — протестира Фарзад.

— Направо си отврат!

Той най-сетне успя да разопакова пакетчето, оставяйки хашиша върху дланта си. Дивя го

взе с два пръста, отчупи парченце и пусна остатъка в сребърната рибешка уста на чантичката

си.

Извади цигара, изтърси малко от тютюна и пъхна бучицата хашиш в опразнения й край.

Пъхна цигарата между устните си и се обърна към Навин за огънче. Той се поколеба.

— Мислиш ли, че е добра идея?

— Няма да вляза и да говоря с ченгетата, ако не си дръпна — каза тя. — Аз дори с

прислужницата от долния етаж не говоря, докато тази от горния не ми даде да си дръпна.

Навин запали цигарата. Тя вдиша, задържа дима в дробовете си и после го изпусна на

плътна струя. Навин се обърна към мен.

— Баща й подал оплакване срещу пишман актьора, преди аз да се намеся — каза. — Оня

го приел тежко. Посетих го, поприказвахме си. Съгласи се да се покрие и да си трае. Сега се

налага да оттеглим обвинението, но тя трябва да го направи лично. Искам да го свършим

рано, преди да са ни надушили репортерите и…

— Хайде да влизаме вече! — извика сопнато Дивя и смачка цигарата с подметката си.

Навин ми подаде ръка. Стиснах я и я задържах.

— Онзи, дето търси Зодиакалните Джорджовци — казах. — Името му е Уилсън и е

регистриран в…

— В „Махеш" — довърши Навин вместо мен. — Знам. Покрай всичко това забравих да

ти го кажа. Снощи го издирих. Ти как разбра?

— Идвал е в полицията да търси информация.

— А получил ли я е?

— Познаваш ли сержант Дилип?

— Да, Дилип Светкавицата. Знаем се отдавна.

— Каза ми, че господин Уилсън не желаел да си плати и затова го изхвърлил.

— Ти вярваш ли му?

— Обикновено — не.

— Искаш ли да навестя Уилсън?

— Още не. Не и без мен. Провери го, разбери каквото можеш за него и ме потърси, става

ли?

— Тик — усмихна се Навин. — Ще се заема с това и…

— Мамка му, никога не съм стояла по-дълго права! — прекъсна ни сърдито Дивя. — На

крака, за Бога, на едно и също място, за Бога! През целия си живот! Дали можем да

приключим с това веднага, как мислиш?

Навин ми се усмихна за довиждане и поведе бедната малка богаташка през арката на

входа.

— Фарзад! — подвикна Фарзад подире й. — Казвам се Фарзад! Когато я загубихме от

поглед, младият парс се обърна към мен, ухилен до уши.

— Да върви всичко по дяволите, йаар! Какво красиво момиче! И с какъв приятен

характер! Някои от тия супер-мегабогати мацки са много надути и прочие, тъй съм чувал. Но

тази е толкова естествена и…

— Стига!

Той отвори уста да възрази, но щом забеляза изражението ми, думите повяхнаха на

устните му.

— Извинявай — рече свенливо. — Но… видя ли цвета на очите й! Боже мой! Като

парченца от нещо лъскаво, разбираш ли, топнати в нещо… Просто, просто пълни с… много

хубаво нещо, като цяла кофа… с прелест… с мед!

— Фарзад, моля ти се. Още не съм закусвал.

— Извинявай, Лин. Ей, ама точно така! Да закусим! Искаш ли да дойдеш у нас? Искаш

ли да дойдеш с мен у нас сега? Обеща да дойдеш тази седмица!

— Налага се да откажа, Фарзад.

— Моля те, ела! Трябва да се видя с мама и татко, да се изкъпя и да се преоблека, преди

да дойда на работа. Ела с мен. Част от семейството ми ще си е у дома, ще закусваме и те ще

са във възторг да се запознаят с теб! Особено след като ми спаси живота и прочие.

— Не съм ти спасявал…

— Моля те, баба! Довери ми се, повярвай ми, те очакват да се запознаят с теб и е много

важно да дойдеш, а и у нас ще ти е адски интересно!

— Виж сега, аз…

— Моля те! Моля те, Лин!

Четири мотоциклета набиха спирачки до нас. Бяха мъже от Компанията на Санджай.

Водачът на групата бе Рави, млад боец от силовия отряд на Абдула.

— Здравей, Лин — рече Рави; очите му бяха прикрити зад огледални слънчеви очила. —

Чухме, че няколко Скорпиона закусват на едно от нашите места във „Форт". Тръгнали сме

натам да ги изкривим от бой. Искаш ли да дойдеш с нас?

Погледнах Фарзад.

— Вече имам уговорка за закуска — казах.

— Сериозно? — възкликна Фарзад.

— Добре, Лин. Ще ти донеса сувенир. — Рави потегли с мотора.

— Недей, моля те — отвърнах, но той вече беше отпрашил. Квартал „Форт" бе само на

трийсет минути път пеша от мястото, където стояхме, и приблизително на същото

разстояние от къщата на Санджай. Ако „Скорпионите" наистина се опитваха да предизвикат

побоища толкова близо до неговия дом, значи войната, която Санджай се стараеше да

избегне, вече чукаше на вратата му.

— Смяташ ли, че могат да ме вземат с тях някой ден, скоро? — попита Фарзад, докато

гледаше как четирите мотоциклета се изгубват сред трафика. — Ще е страшно яко да

наритам някой задник заедно с тях.

Погледнах младия фалшификатор, когото бяха пратили в несвяст с ритник предната

вечер, но вече мислеше как той ще нарита някого. Не беше от жестокост или от безсърдечие

— буйните фантазии на Фарзад за братство и кръв си бяха чисто момчешко явление. Той не

беше гангстер. Само след няколко часа в килията бе започнал да се пречупва. Бе добро

момче, попаднало в лоша компания.

— Ако някога тръгнеш с тях и разбера за това — казах, — лично аз ще ти наритам

задника.

Той се замисли.

— Все още ли смяташ да дойдеш у нас на закуска? Моля те!

— Няма лабаво — отвърнах, обгърнах раменете му с ръка и го поведох към мотора си.

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

БОМБАЙ Е ГРАД НА ДУМИТЕ, там всички говорят — непрекъснато и навсякъде: шофьори молят други шофьори да ги Упътят, непознати беседват с непознати, ченгета

разговарят с престъпници, левицата спори с десницата, а ако искаш пощенската ти пратка да

стигне до получателя си, задължително трябва да допълниш адреса с още думи за ориентир, като например „срещу Хира Панна" или „близо до Медния комин". И всички думи в Бомбай, Дори обикновени покани като „моля те, ела!", идват заедно с приключения — корабни

платна в открито море.

По време на краткото ни пътуване до „Колаба Бек Бей", недалеч от „Къф Парейд", Фарзад се возеше зад мен, посочваше любимите си места и просто не спираше да говори. Взе

да ми разказва три истории наведнъж, свързани с местата, покрай които минавахме, но така

и не завърши нито една.

Паркирахме пред дома на родителите му — грамадна триетажна къща с тавански

фронтони отгоре. Внушителната постройка с три лица бе средната от трите подобни къщи, залепени до нея, които оформяха вътрешен миниатюрен квартал, ограден от двете страни с

улици.

Фасадата на дома на семейство Дарувалла бе изпълнена в особено любимия за

жителите на южен Бомбай стил: с архитектурни орнаменти, наследени от британското

владичество, които индийски художници бяха интерпретирали в гранит и варовик.

Прозорците гордо демонстрираха стъклописна украса, декоративни каменни арки и

спирални предпазни решетки от ковано желязо, от които избуяваха елегантни плетеници от

метални лозови листа. Цъфтящият жив плет внасяше уединение и предпазваше от утринното

слънце.

Широката дървена порта между две раджастански колони бе украсена със сложна

геометрична дърворезба. Фарзад я отключи, отвори я безшумно и ме въведе във вестибюла.

Високото антре с мраморни стени бе украсено с гирлянди от цветя, които се спускаха от

урни, поставени в алковите с форма на раковини. Благовония с ухание на сандалово дърво

изпълваше въздуха. Точно пред нас срещу главния вход от тавана висяха завеси от червено

кадифе.

— Готов ли си? — театрално попита Фарзад с ръка на пролуката между тях.

— Въоръжен съм, ако това имаш предвид — усмихнах се.

Фарзад дръпна едната половина и я задържа да мина. Тръгнахме по тъмен коридор и

стигнахме до две сгъваеми врати. Той ги плъзна встрани и влязохме.

Просторното помещение зад тях бе толкова високо, че само смътно различих детайлите

в слънчевата му най-горна част, а ширината му сякаш далеч надхвърляше ширината на дома.

В партера две дълги маси бяха подредени за закуска — всяка от тях може би за по

петнайсет души, където седяха няколко мъже, жени и деца.

Две напълно оборудвани открити кухни оформяха лявата и дясната граница на

партерния етаж. След тях, в дъното и отстрани на обширното помещение, имаше още врати

към други стаи.

Погледът ми се залута към горните етажи. Дървени стълби отвеждаха към дъсчени

пътеки на височината на главата ми. От тях нови стълби водеха към още по-високи пътеки, крепени от бамбуково скеле. Тук-там по скелето неколцина мъже и жени тихо търкаха и

лющеха стените.

През пролука в мусонните облаци слънчевите лъчи изведнъж нахлуха във високите като

на кула прозорци. Цялото пространство внезапно грейна в топазовожълто сияние. Беше като

в катедрала, но без да вдъхва страх.

— Фарзад! — писна една жена и всички глави се извърнаха.

— Здравей, мамо! — отвърна Фарзад с ръка на рамото ми.

— „Здравей, мамо" ли? — кресна тя. — Като те почна с това „Здравей, мамо", ще ти дам

аз едно хубаво да разбереш! Къде беше?

Надойдоха и други.

— Доведох Лин — каза Фарзад с надеждата това да го спаси.

— О, Фарзад, синко! — изхълца тя и го придърпа в задушаващата си прегръдка и също

толкова бързо го отблъсна назад и го зашлеви по лицето.

— Олеле! Мамо! — примоли се Фарзад, докато разтъркваше бузата си.

Майка му беше петдесет и няколко годишна. Бе нисичка, добре сложена и със спретната

подстригана по момчешки коса, която подхождаше на меките й черти. Носеше престилка на

цветя върху раирана рокля и наниз от перли на шията.

— Какви ги вършиш, бе момче лошо? — възкликна тя. — Да не би да си почнал работа в

болницата и да помагаш на докторите, като ни докараш на всичките… кажи го де!?

— Инфаркт — подсказа й един побелял мъж, за когото предположих, че е съпругът й.

— Да, до онова там.

— Мамо, не беше по моя…

— Значи ти си бил Лин! — прекъсна го тя и обърна лице към мен. — Чичо Кеки, духът

му да сияе в очите ни, много говореше за теб. Мен споменавал ли ме е? Анахита?

Племенницата му? Майката на Фарзад? Жената на Аршан? Казваше, че много те бивало да

разискваш философски въпроси. Я ми кажи, какъв точно е твоят поглед върху дилемата за

свободната воля и предопределението?

— Остави момчето малко да си отдъхне, майко — каза бащата на Фарзад, докато се

ръкуваше с мен. — Казвам се Аршан. Много ми е приятно да се запознаем, Лин.

После се обърна към Фарзад и се взря в него намръщено, ала с обич.

— А що се отнася до тебе, млади човече…

— Татко, ще ти обясня! Аз…

— Ще ми обясниш ти на мен как да те напердаша по задника! — изръмжа Анахита. —

Да знаеш колко се притеснявахме, цяла нощ не сме мигнали! Ще ми обясниш ти на мен как

горкият ти баща обиколи улиците в два през нощта да те търси, някоя цистерна да не те е

помляла и направила на бъркани яйца, и да са те зарязали в канавката!

— Ама мамо…

— Бе ти знаеш ли колко канавки има в квартала, бе? При нас канавките са най-много!

Татко ти ги претърси всичките до една да търси трупа ти! И имаш безочието да застанеш тук

без нито една драскотина по окаяната си кожа?

— Можеше да накуцваш — обади се един младеж, щом дойде да се ръкува с Фарзад —

или поне малко да си обезобразен, на?

— Това е приятелят ми Али — представи го Фарзад и отправи усмивка на покаяние към

младежа, който беше негов близнак по ръст и тегло и изглеждаше на неговите години.

— Салам алейкум — поздравих.

— Ва алейкум салам, Лин — отвърна Али и ми стисна ръката. — Добре дошъл във

фабриката за мечти.

— Лин ме измъкна от затвора тази сутрин — съобщи Фарзад.

— От затвора! — писна Анахита. — По-добре да беше в канавка с клетия си баща!

— Е, майко, той вече се прибра — каза Аршан, като леко ни подбутваше към масите в

лявата част на огромното помещение. — И бас държа, че двете момчета са много гладни.

— Умирам от глад, татко! — каза Фарзад и понечи да се настани на масата.

— Не! — дръпна го една жена за ръкава. Беше облечена в яркоцветен шалвар камиз —

бледозелени панталони и ефирна жълтооранжева туника. — Не и с тези ръце, целите в

затворнически микроби! Кой знае какви болести си ни довлякъл да пъплят тук, дори и сега, докато говорим! Измий си ръцете!

— Чу я! — подкрепи я Анахита. — Измий си ръцете! Ти също, Лин. Като нищо те е

накачил с неговите затворнически микроби!

— Да, госпожо.

— Трябва предварително да те предупредя, че имам уклон към детерминизма и ако си

привърженик на свободната воля, съм готова да запретна ръкави!

— Да, госпожо.

— И хич не цепя басма! — додаде. — Не и когато става дума за философия!

— Да, госпожо.

Измихме си ръцете на мивката в откритата кухня и после седнахме на дългата маса в

лявата част на огромното помещение. Жената в шалвар камиз незабавно ни поднесе купи с

месо в уханен сос.

— Сега си хапнете овнешко, момци — каза тя и се възползва от момента да ощипе

Фарзад по бузата. — Момче непослушно!

— Та ти дори не знаеш какво съм направил! — възрази Фарзад.

— Няма и нужда да знам! — заяви жената и пак усука болезнено бузата му. — Правиш-

струваш, ама вечно не слушаш, момченце! Дори да си примерен, пак си непослушен, права

ли съм?

— И се репчи — додадох.

— О, за репченето хайде да не започвам! — съгласи се Анахита.

— Мерси, Лин — измърмори Фарзад.

Жената в туника и шалвари отново усука до синьо бузата на Фарзад.

— Репчиш се, репчиш се, репчиш се, момченце!

— Това е леля Захира — каза Фарзад, докато си разтриваше лицето. — Майката на Али.

— Ако обичате вегетарианска храна — предложи ведро друга жена, облечена в

бледосиньо сари, — може би ще искате да опитате това дал роти. Прясно, току-що

приготвено.

Тя постави две купи с минзухареножълт дал на масата и разгърна салфетка, в която бяха

увити току-що изпечени питки роти.

— Яж, яж, не се срамувай! — изкомандва тя.

— Това е леля Джая — прошепна театрално Фарзад. — Между леля Захира и леля Джая

тече нещо като съревнование коя готви по-добре, а майка ми не се меси. Най-добре да

проявим дипломатичност. Аз ще започна с овнешкото, а ти с дала, става ли?

Придърпахме купите с храна и започнахме да се храним. Беше изключително вкусно и аз

лакомо поглъщах всичко. Двете жени си размениха многозначителни погледи, щастливи от

равния резултат, и седнаха до нас.

Неколцина възрастни и деца се присъединиха към дългата маса. Някои дойдоха от

апартаментите на партерния етаж, други слязоха по свързаните помежду си дъсчени пътеки

и застанаха наблизо или се настаниха по-нататък на масата.

Щом Фарзад налапа лакомо залък от своето овнешко в меласов сос, Анахита застана зад

гърба му и го цапна по тила толкова бързо и неочаквано, както не би съумял дори и Дилип

Светкавицата. Всички деца покрай нас избухнаха в смях и кикот.

— Олеле! Майко! Това пък защо?!

— Камъни трябва да ядеш ти! — заяви тя и махна към него с опакото на ръката си —

Камъни от канавките, дето ги претърсваше татко ти, а не вкусни хапки овнешко!

— Далът също е вкусен, нали? — попита ме леля Джая.

— О, да — побързах да кажа.

— Клетият ти баща цяла нощ обикаля навън по тези проклети канавки!

— Стига с тия канавки де, скъпа майко — обади се кротко бащата на Фарзад. — Остави

момчето да ни разкаже какво е станало.

— Снощи бях в „Дръм бийт" — започна Фарзад.

— А! Каква музика пускаха? — попита едно хубаво момиче, около седемнайсетгодишно.

То седеше малко по-нататък на масата и се беше привела, за да улови погледа на Фарзад.

— Това е братовчедка ми Карина, дъщеря на леля Джая — каза Фарзад, без да я

поглежда. — Карина, това е Лин.

— Здравей — усмихна се тя срамежливо.

— Здрасти — отвърнах й.

Щом изпразних купата, леко я поотместих. Леля Захира незабавно бутна втората купа с

овнешко пред мен толкова близо, че за малко да се изсипе в скута ми. Сграбчих я с две ръце.

— Благодаря.

— Добро овнешко — довери ми леля Захира и намигна. — Много полезно за всякакви

ядове и други подобни.

— За ядовете ми. Да, госпожо. Благодаря.

— Значи си бил в нощния клуб „Дръм бийт", синко — каза Аршан.

— Където съм те предупреждавал да не ходиш — и то не веднъж.

— Какви ти предупреждения! — Анахита отново цапардоса Фарзад по тила.

— Олеле! Мамо! Стига де, йаар!

— Предупрежденията ти много му се услаждат! Виж как ги лапа като бонбонки. Ам, ам, ам! Казах ти аз, единственото нещо, което има ефект върху на това момче, е оперантното

кондициониране[30], ама нали си почитател на Щайнер[31]! Е, на, синът ти снощи май доста

са го ощайнерили?

— Не мисля, че за това може да се вини Щайнеровата школа — намеси се Джая.

— Така е — съгласи се Захира. — Методологията му е доста солидна, на? Моят

Сюлейман тъкмо снощи разправяше…

— И докато беше в нощния клуб… — подсказа търпеливо Аршан.

— Ами… — Фарзад се озърна предпазливо за ръката на майка си.

— Там имаше купон и тъй нататък, и ние…

— Имаше ли някакви нови танци? — попита Карина. — Пускаха ли музиката от новия

филм с Митхун[32]?

— Следобед мога да ти я дам — отвърна й нехайно Али, взе парче от хляба на Фарзад и

отхапа от него. — Каквато поискаш! Дори музика от филми, дето още не са излезли.

— Леле! — въздъхна момичето.

— И докато беше в клуба… — настоя твърдо Аршан.

— И докато си бил свободен като птичка в клуба от Щайнеровата школа — прекъсна го

Анахита и вдигна ръка, — баща ти се вреше в канавките!

— Не — каза Аршан. Търпението укрепваше гласа му като допълнителна струна. —

Почти сигурен съм, че канавките бяха по-късно, любима. Та, какво толкова се случи в клуба, че те пратиха в затвора?

— Ами… не знам точно — намръщи се Фарзад. — Прекалих с пиенето. Признавам си го

свободно. И после, като дойдоха полицаите да затворят клуба, стана кавга. Докато се усетя, лежах проснат на земята. Май паднах. Тогава едно ченге ме изрита в тила, точно там, където

ти постоянно ме удряш, мамо, и припаднах. Свестих се в полицейския джип, тикнаха ме в

ареста — без обяснения и право на телефонно обаждане. Някой оттам се обадил в

Компанията, те са звъннали на Лин и той дойде да ме измъкне. Отърва ми кожата. Няма

лабаво!

— И това ли е всичко? — попита майката на Фарзад и ъгълчетата на устните й

презрително увиснаха надолу. — Това ли ти е голямото приключение?

— Не съм казвал, че е голямо приключение! — възрази Фарзад, но майка му вече се

беше запътила към откритата кухня.

— Благодаря ти, Лин, че доведе момчето ни у дома — каза Аршан и ме прихвана над

китката.

После отново се насочи към Фарзад.

— Дай да се изясним. Полицай те е изритал в главата, докато си лежал на земята. И те

изрита толкова силно, че си загубил съзнание?

— Точно така, татко. Аз нищо не правех. Толкова бях пиян, че не можех нищо да правя.

Само лежах, където бях паднал.

— Знаеш ли името на полицая? — попита замислено Аршан.

— Дилип Светкавицата, така му викат. Сержант от участъка в Колаба. Защо?

— Баща ми направо ще откачи! — каза Али. — Ще му вземе значката на тоя Дилип

Светкавицата, баща ми ще доведе целия юридически факултет.

— А татко ще доведе медицинската общност — додаде Карина и погледът й стана

свиреп. — Ще ги накараме да изхвърлят това ченге от полицията.

— Абсолютно! — съгласи се Джая. — Да се захващаме!

— Може ли да се намеся? Всички се обърнаха към мен.

— Познавам добре Дилип Светкавицата, не е лесно, ако ти има зъб. Не е лесно и да го

подкупиш дори.

Замълчах, усещах насоченото към мен общо внимание.

— Продължавай — каза тихо Аршан.

— Няма как да му вземете значката на тоя. Може да му вгорчите живота за известно

време, да ги накарате да го преместят временно някъде може би, но не и да му отнемат

значката. Той знае твърде много за прекалено много хора. Не казвам, че не го заслужава, но и

да му вгорчите живота, рано или късно той ще се върне. И щом се върне, пак ще ви развали

щастието. Навярно завинаги.

— Предлагаш нищо да не правим, така ли? — попита Али.

— Предлагам, ако тръгнете срещу този човек, да бъдете подготвени за война. Не го

подценявайте.

— Съгласен съм — каза тихо Аршан.

— Какво? — попитаха в един глас Али и Джая.

— Лин е прав — Фарзад е извадил късмет. Можеше да е много по-лошо. А последното, от което имаме нужда в момента, е полицай социопат да се изтърси на прага ни.

— А оперантното кондициониране изисква още един бой — каза Анахита на връщане от

кухнята. — Вие, щайнеровците, така ли решавате нещата — с бягане?

— Не ходи повече в този клуб, Фарзад — отвърна Аршан, без да й обръща внимание. —

Чуваш ли? Забранявам ти.

— Да, татко — отговори Фарзад, увесил глава.

— Добре. — Аршан стана да разтреби масата. — Приключихте ли с това?

Двамата с Анахита отнесоха съдовете в близката кухня и се върнаха с още две купички и

две бутилки безалкохолно.

— Хубав яйчен крем — каза Анахита и енергично сложи купичките сладък крем пред

нас. - Да насити кръвта със захар.

— И малинов сок „Роджърс" — каза Аршан, като сложи бутилките с тъмночервена

течност до купичките. — Малко са проблемите в живота, които висока студена чаша

малинов „Роджърс" да не направи да изглеждат по-розови. Пийте!

— Харесва ми как сте аранжирали тук — отбелязах. — Кой е декораторът? Харлан

Елисън[33]?

Фарзад се обърна към баща си.

— Той ми спаси живота, татко. Семействата гласуваха. Мисля, че сега е моментът. Какво

ще кажеш?

— Май е сега — измърмори Аршан, оглеждайки сякаш излязлата от рисунка на Ешер[34]