Сянката на планината

— Как разбра какъв е неговият фетиш? Да не ти е дал визитка или какво?

— Когато дойдоха гостите, вече бяхме подсигурили всевъзможни фетиши на полуголи

момичета с маски, които пуснахме да дефилират край него, докато разберем на какво

реагира. Всъщност не отне много време.

— Коя избра?

— Строга господарка в сари от изкуствена кожа. Модел по каталог.

— И после какво?

— После го снимахме в отделната стаичка, докато се подлагаше на доминация.

— Снимали сте го двете с Кавита?

— Не беше единственият. Снимахме и един съдия, един политик, един бизнес магнат и

един полицай.

— И сте нагласили всичко това?

— С Кавита имахме вътрешен човек.

— Кой?

— Домакинята.

— А тя беше?

— Дива — отвърна.

— Дива? Нашата Дива, която е в съседната стая с Рандъл?

— Нашата Дива, която си тръгна днес по-рано заедно с Чару и Пари, докато ти спеше.

Дойдоха да ги откарат у дома с коли. Бодигардовете й заудряха по входната врата на хотела.

Джасвант решил, че са зомбитата. Разбутахме барикадата и…

— Чакай малко, и съм проспал всичко това?

— Тъй вярно, войнико — измърка тя. — Дива каза, че си много сладък.

— Какво е казала Дива?!

— Тя искаше да говори с мен, докато Чару и Пари се приготвят за тръгване. Каквото и да

правят, тия двете все са последни! Затова Дива влезе тук и поседнахме на леглото.

— Докато съм спал?

— Да. Права е, заспал си по-сладък. За щастие, будното състояние ми е слабост.

— Колко време стоя Дива?

— Изпушихме един джойнт — отвърна Карла.

— Толкова дълго?

— И пихме по чаша вино.

— Докато съм спал?

— Да, дойде да ми каже, че Кавита имала нов таен почитател и се държала чалнато.

— Тя си е чалната — казах. — Имала е връзка с Лиса и това не й дава покой. Кавита е

умна и кадърна, но и с мен се държи чалнато. Мисля, че Мадам Жу затова я харесва — и

двете са луди за връзване.

— Кавита участваше във всичко това наравно с нас, Лин — каза Карла. — Измина с нас

всяка крачка от пътя.

— И ти я назначи за наследница на трона на един от най-големите ежедневници.

— Няма да ти позволя да говориш лошо за нея — заяви тя. — Няма да позволя на никого

да говори лошо за нея или за когото и да било от приятелите ми. Точно както не бих

позволила някой да плюе по теб.

— Добре. Справедливо е. Но е мое задължение да те предупредя, когато усещам заплаха.

— Твое задължение? — разсмя се тя.

— Да, а твое задължение е да ме предупредиш — усмихнах се. — Значи Дива си тръгна

с момичетата?

— Бодигардовете ги взеха. Наложи се да обясняват защо не са се прибрали цялата нощ.

— И съм го проспал?

— Проспа го. Помогнахме на Джасвант да издигне наново барикадата, изкъпах се и пак

си легнах, а ти много ми се зарадва. Впрочем момичетата заръчаха да ти кажа довиждане от

тяхно име.

Чувствах се странно. Винаги аз ставах първи, без значение колко съм уморен, и ако

някой в съседната стая изтървеше химикалка на пода, се будех и от най-дълбокия сън. Но

някак бях проспал цял разговор на собственото си легло.

Усещането бе необичайно, то ме объркваше; пулсът ми бе забавен и размиваше всичко.

Да го преодолея, бе като да вървя по палубата на подмятан от вълните кораб. Доста време ми

трябваше, докато разбера какво е: бях обзет от покой.

„Покоят — бе казал Идрис — е съвършената прошка и противоположност на страха."

— Шантарам, тук ли си? — усмихна се Карла и леко ми разтърси брадичката.

— Тук съм, Карла.

— Добре — разсмя се тя. — Докъде бяхме стигнали?

— Разказваше ми как двете с Кавита сте натъкмили всичко — казах, като я притиснах

към себе си.

— Трите — с Дива и Кавита. Дива в момента е най-богатото момиче в Бомбай и когато

тя организира фетишистко парти, богаташите се наредиха с лимузините.

— Но Дива изобщо не е била там.

— Организирахме да не я пропуснат на един от полицейските постове и да я върнат към

града, така че каквото и да се случи на партито, да отрича правдоподобно.

— Застраховали сте я.

— Застраховахме я — потупа ме Карла по гърдите в знак на съгласие.

Тогава го направи за първи път — за първи път този малък жест, роден от нейната

същност, когато беше напълно спокойна в любовта, намери пътя до кожата ми.

— Значи организирахте фетишистки игри и сложихте камери?

— Бяхме набелязали седем мишени, включително и редактора, но дойдоха само петима.

— Пет мишени?

— Пречки за прогреса, които искахме да вкараме в пътя.

— И сега тези петимата са…

— … влезли в пътя и ще успеем да осъществим разселването на бордея и да привлечем

повече внимание към проблемите на жените. Всички печелят — съвсем по женски.

Седнах на леглото. Тя ми подаде кърпа, ароматизирана с джинджифил, да избършем

лицата и ръцете си.

— Карла, ако тези типове са важни клечки, значи са опасни. Такъв филм е бомба със

закъснител и тя ще тиктака, докато съществува.

— Действаме чрез посредници — каза тя и отново се облегна на ръката ми.

— Трябва куршум да не ги лови, значи…

— Не ги лови — отвърна. — Наехме за наши говорители Велоубийците.

— Виж, това внася много повече разум. Велоубийците?

— Нищо не върша лице в лице с никого освен с тях. Те осъществяват всички преговори с

другата страна.

— И как стана цялата работа?

— Много ли настояваш да знаеш?

— Настоявам, разбира се.

— Значи… — Тя изправи гръб и се настани срещу мен, като седна по турски. — С

Рандъл на два пъти забелязахме, че Велоубийците те следят, и го пратих да разбере какво

искат.

— Изправил се е сам срещу Велоубийците?

— Сам.

— Той е истински пазител — усмихнах се. — Радвам се, че е с теб.

— С нас — поправи ме тя.

— Какво мислиш за това между Рандъл и Дива? Знам, че Навин е луд по нея, и мислех, че и тя го харесва.

— Шантарам, в блокада сме. А каквото стане по време на блокада, там остава. Най-

добре да не се бъркаме.

— Сигурно си права. Да се върнем към Велоубийците.

— И значи, Рандъл разбра, че Абдула ги е наел временно да те пазят, даже се сприятели

с един-двама.

— И щом разбра, че са наемници, ги нае.

— Наех ги и те с радост приеха.

— Аха.

— Определено работят по имиджа си. Искат да се заемат с по-обществено приемлива

дейност от убийствата за пари.

— Като например да заплашват хора за пари.

— Нещо такова — каза тя. — Това е стъпка към издигане на имиджа, но мисля, че са

сериозни. Според мен не искат да са аутсайдери.

— Аха.

— И когато наех Велоубийците да преговарят, измислих плана. Без тях нямаше да се

справя — не можех да се осланям на никого другиго, че няма да се огъне под натиска и няма

да ни предаде. Когато Съдбата ги прати след теб, аз ги строих зад мен.

— Пред теб, по-точно.

— Именно. Ишмит, главатарят им, е човекът, който разговаря с влезлите в пътя.

— Срещал съм се с Ишмит.

— Той е истински джентълмен — каза тя.

— Той е солта на Луната!

— И Панкадж, приятелят му, който впрочем много те харесва, е страшна работа.

Поканих го на фетишисткото парти.

— Бас държа, че си го направила. Трябваше ли да ме държиш в неведение за твоите

козни?

— Аз те пазех. Държах те настрана от огъня.

— Като глупак?

— Като сродна душа — отвърна. — Ако всичко се провалеше, исках да съм сигурна, че

това няма да те засегне. Ти си беглец, нали помниш?

Тя бе прекрасна поновому. Тя ме закриляше, пазеше ме с къс от душата си.

Стана да запали отново благоуханни пръчици, седем на брой — светулки, реещи се из

цветната стая — и ги постави в устите на глинени дракони. Гледах я как се движи из

спалнята, а умът ми се бореше с Времето и се мъчеше да спре всичко освен Настоящето.

Тя отново седна до мен и ме хвана за ръката.

— Ако ти бях казала, че искам да насоча целия град към настаняването на обитателите

на бордея в сносни жилища, щеше ли да ме подкрепиш, или щеше да се опиташ да ме спреш?

Честно?

— Щях да пробвам да те убедя да заминеш и да заживееш другаде. С мен.

— Видя ли? — каза тя.

— Затова значи?

— Щеше да ми помогнеш, защото ме обичаш, но нямаше да се включиш с чисти

намерения и това щеше да те направи уязвим. Мен също, най-вероятно.

Замислих се над думите й, не го разбирах, но у мен се надигна друг въпрос.

— Защо го направи, Карла?

— Не смяташ ли, че каузата е достатъчно важна? Дразнеше ме.

— Защо го направи, Карла?

Неин ред бе да се замисли. Тя се усмихна и каза откровено:

— За да видя дали ще успея. Исках да знам дали ще се справя.

— Аз мисля, че ти можеш всичко, Карла. Но трябваше да го направим заедно.

Тя пак се засмя.

— Толкова те обичам — каза. — И толкова се радвам най-сетне да ти го кажа.

Това вече бе прекалено, това бе сбъдване на всичките ми мечти. Съмнението —

противникът на любовта, ме избута на скалата и ме предизвика да скоча. И аз скочих.

— Толкова те обичам, Карла, че се изгубвам в тази любов, и така ще е винаги.

Мъжете не обичат да бъдат толкова честни в любовта: да сложат пистолет в ръката на

жена, да го насочат към сърцето си и да кажат: „Давай, убий ме!" Но всичко беше наред.

Наред беше.

— И аз те обичам, мили — каза тя с всички зелени царици в очите. — Винаги съм те

обичала, дори когато изглеждаше точно обратното. Няма да се отлепя от теб и по-добре

свиквай, защото оттук нататък сме неразделни. Разбираш ли?

— Напълно — отвърнах и я притеглих да ме целуне. — И всичко си обмислила

продължително и старателно, а?

— Нали ме познаваш — измърка тя. — Аз всичко правя продължително и старателно.

ТРИНАЙСЕТА ЧАСТ

СЕДЕМДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ВРЕМЕННО ПРЕОТСТЪПИХ СВОЯ АПАРТАМЕНТ на Олег. Наемът беше платен за

година напред и се радвах, че ще си има самостоятелен дом. Олег бе още по-радостен.

Прегърна ме, вдигна ме във въздуха и ме целуна. „Така е по руски!", каза.

Карла идваше навсякъде с мен, дори на черноборсаджийските ми обиколки, и аз ходех

навсякъде с Карла. Носехме се заедно на мотора, а Рандъл дискретно винаги ни следваше с

колата.

Моите обиколки на чейнчаджиите бяха опасни, но и някои от заниманията на Карла

бяха не по-малко опасни. Нейните обиколки в средите на изкуството и бизнес контактите й

бяха смущаващи, но и при мен нещата нерядко смущаваха.

На хората им отне известно време да започнат да ни приемат като двойка и реагираха по

различен начин. Оказа се, че моите приятели от „Долната земя" го приеха по-добре, отколкото нейните от „Горната".

— Заповядайте на чай с нас, госпожице Карла — канеха я черноборсаджиите на всяко

наше спиране. — Моля, пийнете чай с нас.

— Не може да влезете — ми съобщаваше белият бизнес пред всеки офис с охрана. —

Само с пропуск.

Но Карла ми извади пропуск за лична охрана и настояваше навсякъде да сядам до нея.

Така присъствах на срещи с влиятелни финансови фигури в кантори и облицовани с дърво

кабинети, които приличаха на вътрешността на един и същи ковчег.

Деловият костюм, ми каза веднъж Дидие, не е нищо друго освен военна униформа, лишена от нейната чест. И наистина думата „чест" сякаш рядко се чуваше из тези

заседателни зали и специални салони. Когато Карла я произнасяше, подчертавайки, че

нейните пълномощия ще бъдат използвани единствено за поддържане на честни каузи, една

и съща вълна на смущение преминаваше из пространството; издутите като риба-балон лица

се задъхваха и яркоцветните вратовръзки се люшваха на въртящите се столове като водорасли

в бурно море.

Хората на изкуството бяха друга история, разказвана от висок и красив скулптор, който

събира мед от ливадите на милионерите.

Галерията процъфтяваше. Скандалът винаги продава. Уханието му, витаещо около

заклеймяваните от фанатици произведения, около забранените или застрашените от забрана

творби, дразнеше преситените сетива на кликата от заможни купувачи. Хора богати дотам, че да не им се налага да чакат никъде, очакваха своя ред да си уговорят час и плащаха с

черни рупии. Тадж, скулпторът, беше управител на галерията и трупаше пачки по-бързо, отколкото успяваше да замахне с чука.

Веднъж, няколко седмици след блокадата, влязох заедно с Карла, когато той разговаряше

с група постоянни клиенти. Розана седеше на бюро и вдигаше телефоните.

Тадж кимна на Карла и продължи да беседва с купувачите. Минахме към задната

стаичка. Бяха заменили мотоциклетните фарове с червени флуоресцентни лампи, десетина

на брой, осеяли цялата стая.

Седнахме на черен копринен диван. Облегнатите на стените картини чак се застъпваха

една друга. Анушка ни донесе чай и бисквити.

Когато не се вживяваше в ролята на артист на езика на тялото, тя беше свенливо момиче,

което се стремеше да угоди всекиму; галерията й бе като втори дом.

— Какво става, Ануш? — подхвърли Карла, когато тя приседна до нас на килима.

— Все същото — усмихна се тя.

— Преди три дни каза, че новата изложба на марати художници е готова — отбеляза

Карла. — Не виждам да се подготвя.

— Възникна… възникнаха някои спорове.

— Спо-ро-ве? — изръмжа Карла на срички.

Тадж влезе, седна до Анушка, изящно подгъвайки под себе си дългите си крака.

— Извинете ме, но трябваше да приключа с онези клиенти — каза. — Крупна продажба.

Как си, Карла?

— Чувам, че имало някакви спорове — каза тя, като го прониза с поглед. — И ми се

прииска да се включа в спора.

Тадж бързо отвърна поглед от нея:

— Как си, Лин?

Всеки път, като го погледнех, се сещах за онези тайнствени два дни, които беше

прекарал с Карла някъде извън Бомбай: дните, за които тя не спомена нищо, а аз не исках да

я разпитвам.

Той беше от онези високи тъмнокоси красавци, които будят ревниви мисли у нас, останалите. Те, красавците, не са виновни. Познавах доста красиви мъже, които бяха

страхотни хора и отлични приятели, и ние, грозните типове, ги обичахме, но дори и тогава

малко ревнувахме, защото бяха толкова проклето красиви.

Вината е наша, разбира се, не тяхна, и за Тадж аз си бях крив, но всеки път, щом го

погледнех, ми се искаше да го разпитам.

— Добре съм, Тадж. Ти как я караш?

— А… Чудесно — отвърна той неуверено.

— Тадж, хайде да поспорим — настоя за вниманието му Карла. — Какъв е проблемът с

изложбата?

— Искаш ли първо да се напушим? — отвърна той и кимна на Анушка, която незабавно

се изправи да потърси храна за психиката. — Занимавам се с клиенти от четири часа и в

главата ми се въртят само цифри.

— Къде е? — попита го Карла.

— Анушка ще донесе — отвърна той и посочи безпомощно вратата.

— Не ганджата. Изложбата на марати художниците. Къде е?

— Още е в хранилището. — Тадж погледна вратата, призовавайки наум Анушка.

— В хранилището ли?

Анушка се върна, засмукала дебел джойнт, който припряно подаде на Тадж. Скулпторът

протегна ръка към Карла с молба да изчака, докато поеме и пусне облак дим, а после ми

подаде джойнта.

— Знаеш, че не пуша, когато возя Карла с мотора — казах, без да посягам. — Казвал съм

ти го и по-рано, престани да ми предлагаш.

— Аз ще приема. — Карла грабна цигарата от ръката му. — И обяснението ще приема, Тадж.

— Виж… — поде Тадж, достатъчно напушен, че да може да се преструва по-умело. —

Хората смятат, че да се посвети изложба на една група художници, от една и съща езикова

група, не е насоката, която желаят да следват.

— Кои хора?

— Хората тук, в галерията — отвърна Тадж. — Те харесват изложбата на марати

художниците, но тя просто не ги устройва.

— От две седмици галерията представя изложба на бенгалски художници — възрази

Карла.

— Контекстът е друг — опъна се Тадж.

— Така ли? И каква е разликата?

— Ами, значи, аз…

— Обичам този град и адски се радвам, че живея тук. — Карла се наведе към него. —

Ние сме на земята на марати и живеем в град на марати по благоволението на хората марати, които ни предоставят чудно място за живеене. Изложбата е за тях, Тадж, не за теб!

— Въпросът е политически — заяви Тадж.

— Не, не е. Всички тези художници са добри, а някои са велики — настоя тя. — Сам го

каза. Подбрахме ги най-внимателно с Лиса!

— Добри са, разбира се, но не е в това смисълът.

— Смисълът за теб, за мен, за Розана, за Анушка и всички останали от екипа, които

дори не са родени тук, в Бомбай, е, че просто е редно и е израз на благодарност да изложим

таланти от града, който ни храни.

— Карла, искаш прекалено много — примоли се Тадж.

— Искам тази изложба, Тадж — заяви Карла. — Това беше последното ми начинание с

Лиса.

— И аз с най-голямо желание бих ти го предоставил — изпъшка Тадж, — но не става.

— Къде са творбите? — попита Карла.

— Казах ти. Още са в хранилището.

— Прати ги в галерия „Джехангир" — нареди тя.

— Цялата изложба? — възкликна поразен. — Карла, сред тях има чудесни картини и те

могат да се предложат на пазара както се прави, една по една…

— Прати ги в галерия „Джехангир"! Достатъчно са почтени да направят изложбата и го

заслужават повече от теб.

— Но, Карла… — възкликна той умолително.

— Мисля, че тук приключихме — обърна се Карла към мен и се изправи.

Тадж разгъна високата си фигура и застана пред нея.

— Моля те, Карла, помисли пак — каза. Улови я за лакътя.

Бутнах го и казах тихо:

— Тадж, отдръпни се.

— Правиш грешка, Карла. Галерията тъкмо започва да печели големи пари.

— Аз си имам пари — заяви Карла. — Това, което искам, е уважение. Приключих тук, Тадж. Отсега нататък галерията е твоя. Бъди си толкова аполитичен, колкото искаш — аз се

оттеглям. Застраховката на изложбата, когато ми я изпращаш, я поемаш ти, тъй че се погрижи

нищо да не й се случи, докато пристигне в „Джехангир". Успех и сбогом.

Потеглихме на една от моите обиколки.

— Знаеш ли, че е гей? — извика Карла, докато пътувахме с ръка върху рамото ми.

— Кой да знам, че е гей?

— Тадж.

— Тадж е гей?

— Не знаеше ли?

— Ако не ми кажат, никога не се досещам сам.

— Ревнуваше, нали?

Обмислях отговора около километър.

— Казваш, че е невъзможно да те привлича мъж гей? Тя също го обмисли около

километър.

— Имаш право — каза тя. — Но не и този мъж гей.

— Ама замина с него за два дни.

— На спа курорт — поясни тя. — Да пия сокове и да се заредя с енергия. Тадж само ме

придружи за компания, имахме да оправяме разни неща около галерията.

— Но не можеше аз да дойда за компания да оправяме разни неща?

— Пазех те от моите интриги, забрави ли? — прошепна тя в ухото ми. — Пък и Дидие

си пада по него.

— Какво? Дидие и тоя?

— Тадж вече направи няколко голи етюда на Дидие. Не са лоши.

— Ще прави скулптура на Дидие?

— Да.

— Краят на това изобщо не ща да го чувам.

— А, да, обещах да отидем за свалянето на покривалото.

— Може и да пропусна. Дидие вече съм го виждал без покривало.

— Той ще извае Дидие като Давид на Микеланджело, четирийсет и девет годишен.

— Хич не ме чакай да дойда.

Забавих скорост и спрях до бордюра на широк и относително празен булевард. Когато

обикаляш достатъчно дълго улиците на Островния град, започваш да ги усещаш.

— Какво става? — попита тя.

— Движението не е наред — казах, като се озъртах.

— Какво не му е наред?

— Няма движение. Полицията го е спряла заради нещо. Колона от коли с премигващи

алени лампи като прясна кръв,

ни подмина на скорост, Последва я втора кавалкада, и трета. Гледахме ги как връхлитат

нощта с ивици светлина, докато улицата отново утихна и нормалното движение се

възстанови.

— Бързат за Бандра — отбелязах, като запалих мотора и бавно потеглих. — Ченгета и

журналисти. Случило се е нещо важно.

— Пука ли ти? — прихвана ме тя за рамото.

— Не — извиках назад. — Ела да те запозная с един специален човек. Трябва да оставя

пари в една банка.

Леля Лунен сърп направо надмина себе си пред Карла. По едно време ме отпрати —

каза, че следващата част от представлението и била единствено за жени. Хързулнах се към

изхода по просмукания с рибено масло под, като едва се удържах да не хвърля един поглед

назад.

— Яко — коментира Карла, когато се присъедини към мен на пазара Колаба. — Доста

добра йога. Някой на всяка цена трябва Да нарисува тази жена.

— Може би някой от твоите млади художници?

— Добра идея — усмихна се тя. — Мисля, че заедно ще вършим доста интересни неща,

Шантарам.

— Правилно мислиш.

Една млада проститутка от секс въртележката на „Ригал съркъл“ се прибираше през

пазара към колибата си в рибарското селище. Викаха й Цирцея[108] и беше много проклета.

Номерът й, ако парите не й стигат, бе да досажда на мъжете, докато най-сетне или се навият

да правят секс с нея, или й платят, за да спре да ги тормози.

— Ей, Шантарам! — подвикна ми тя. — Изчукай ме дълго на двойна цена!

— Здравей, Цирцея — отвърнах и се опитах да я подмина, но тя притича и препречи

пътя ми, подпряла ръце на кръста.

— Бързо ме опъни и ме чукай дълго, лайно такова!

— Сбогом, Цирцея.

Заобиколих я, но тя запретна жълтото си сари, притича и пак застана насреща ми.

— Чукаш или плащаш! — каза, награби ръката ми и се опита да се отърка в мен.

Карла я бутна в гърдите с две ръце и Цирцея залитна.

— Назад, Цирцея! — изръмжа тя на хинди и вдигна юмруци. Цирцея приглади сарито си

и ни обърна гръб, без да посмее да погледне Карла в очите.

— Така, значи, ставало… — рекох.

— Сладурана — отвърна Карла. — Откакто бях на фетишисткото парти, срещам все

хора, които с радост бих добавила към списъка на поканените.

— Бас държа. Приключих с обиколките. Сега накъде, госпожице Карла?

— А сега, любов моя, ще се издигнем чак до дъното.

СЕДЕМДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ПОЕХМЕ НА ЮГ към хотел „Тадж Махал", където Карла имаше среща с акционери на

медийния конгломерат на Ранджит.

Ранната привечер още златееше в очите на сикхската охрана в хотела, която поздрави

Карла. Тя носеше прозрачни гумени сандали и сив работен комбинезон, който беше изрязала

да открива раменете й и пристегнала на кръста с черен колан от плетен коноп. Косата й бе

оформена в прическа от вятъра, докато се бе возила на мотора зад мен, и изглеждаше доста

добре.

Аз бях с черни джинси, дочен елек и фланелка на Кийт Ричардс, която бях взел назаем

от Олег, и не изглеждах по най-подходящия начин за делова среща. Не ми пукаше: и те не

бяха облечени подходящо за моя свят.

Срещата беше в бизнес клуба. Прекрачихме малкия асансьор и щом вратата се затвори, предложих на Карла плоското си шишенце. Тя пийна и ми го върна точно когато асансьорът

отвори врати пред тесен коридор към съкровищница, обзаведена с ненатрапчиво декадентско

охолство.

Кожени кресла и дивани, всеки на цената на семейна кола, бяха наредени покрай

широки махагонови плоскости, внесени от далечни страни, където убиват махагоновите

дървета заради плътта им. Кристални чаши жилеха очите с искрящи отражения, килимите

потъваха под краката като сюнгери, скъпи портрети на скъпи бизнес лидери по стените

обогатяваха обстановката, а келнери с бели ръкавици търпеливо чакаха да удовлетворят всяка

неудовлетворена нужда.

В салона имаше шестима бизнесмени, всичките добре облечени и добре запазени.

Когато влязохме в клуба, те се вдървиха и се втренчиха в Карла.

— Приемете най-дълбоките ми съболезнования, мадам Карла — каза единият

бизнесмен.

— Съболезнования, мадам — заповтаряха останалите. Погледнах я. Тя се опитваше да

разгадае погледите и израженията им. Каквото и да намекваха, не й хареса.

— Случило се е нещо с Ранджит — каза тя.

— Не знаете ли?

— Какво да зная? — попита тихо Карла.

— Ранджит загина, мадам Карла — отвърна бизнесменът. — Тази вечер са го застреляли

в Бандра, току-що. Съобщиха по новините.

Разбрах, че червените кавалкади от полицейски и журналистически коли, които бяхме

видели да препускат към Бандра, са бързали към лобното място на Ранджит. Същото мина

през ума и на Карла. Тя ме погледна.

— Добре ли си? — попитах. Тя кимна, стиснала устни.

— Моля да ме извините, господа — каза тя с непоколебим глас. — Ще ви помоля да

отложим срещата ни за четирийсет и осем часа, ако ви е удобно.

— Разбира се, мадам Карла.

— Както кажете, мадам Карла.

— Колкото кажете, мадам Карла.

— Нашите съболезнования.

В асансьора тя се притисна към мен, зарови лице в гърдите ми и се разплака. После

асансьорът рязко спря и заседна между етажите.

Тя престана да плаче, избърса очи и се огледа, а на лицето й разцъфна широка усмивка.

— Здравей, Ранджит — каза. — Излез и се бий с мен като истински призрак.

Асансьорът пак тръгна надолу.

— Сбогом, Ранджит — казах.

На улицата, до мотора, я хванах за ръката.

— Какво искаш да направим?

— Ако може, ако той още е там, бих искала да го идентифицирам. Не искам да ходя в

моргата.

Откарах я в Бандра с пълна газ, следван от Рандъл. Спряхме се при кордона за пресата, опънат близо до дискотеката, където сребърният куршум бе настигнал Ранджит.

Тялото му все още бе в нощния клуб. Чухме, че полицията изчаквала с извозването на

прочутия магнат, защото един от големите репортери още не бил дошъл. Карла, Рандъл и аз

заехме позиция сред навалицата и се загледахме в прожекторите, които местните

телевизионни екипи палеха на входа на клуба.

Не ми харесваше цялата работа. Не исках да виждам как изкарват на носилка трупа на

Ранджит, а и наоколо бе пълно с ченгета.

Погледнах Карла. Цариците в очите й пламтяха, докато оглеждаше сцената — големите

подвижни телевизионни станции, дъговидните прожектори и групите от полицаи.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Длъжна съм — отвърна тя. — Това е последната ми услуга към семейството на

Ранджит. Моят начин да им се реванширам, задето играх неговата игра, предполагам.

Карла се провря напред към полицейския кордон. Засвяткаха светкавици на

фотоапарати. Следвах я на половин крачка, до мен беше Рандъл.

— Дайте път — повтаряше спокойно Рандъл на хинди и на марати, докато

преминавахме през редиците от полицаи и журналисти. — Моля, проявете уважение.

Проявете уважение, моля.

Журналистите и полицаите пуснаха Карла да влезе, но нас ни спряха на вратата на

клуба. Десет дълги минути я чакахме да се върне — с високо вдигната глава и поглед, вперен

право напред, и подкрепяна от ръката на един старши офицер.

— Ужасно е, мадам — говореше той. — Все още не сме завършили разследването, но

явно съпругът ви е бил застрелян от млад мъж, който…

— Не мога да обсъждам това сега — каза Карла.

— Не, разбира се, мадам — побърза да я увери офицерът и понечи да се оттегли.

— Моля ви, извинете ме за грубостта — спря го тя с вдигната ръка. — Просто искам да

удостоверите, че съм разпознала тялото на Ранджит. Семейството му трябва бързо да бъде

уведомено, а след като аз потвърдих самоличността му, можете да изпълните тази нелека

задача, нали?

— Разбира се, мадам.

— Тогава удостоверявате ли, че съм го разпознала и ще осведомите ли семейството на

Ранджит?

— Удостоверявам, мадам. — Офицерът й отдаде чест. — Ще изпълня този дълг.

— Благодаря ви, сър. — Карла му стисна ръката. — Несъмнено имате въпроси, които

желаете да ми зададете. Ще посетя офиса ви по всяко време, когато кажете.

— Да, мадам. Моля, вземете визитката ми. И позволете да ви изразя най-искрени

съболезнования.

— Още веднъж благодаря, сър — каза Карла.

Когато се отдалечихме от полицейския кордон и се върнахме при мотора, няколко

фотографи се опитаха да снимат Карла. Рандъл ги спря и им плати да спрат с виковете за

свободата на печата.

Поехме обратно на юг. Тя плачеше, опряла лице на гърба ми. Когато спряхме на един

светофар, Рандъл изскочи от колата и й подаде салфетки в червена керамична кутия. Карла

ги прие, преди светлините да се сменят. И мисля, че този малък акт на загриженост я спаси, защото спря да плаче и просто се притисна към мен, и никога повече не заплака за Ранджит.

СЕДЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ОТКАРАХ Я ОБРАТНО в хотел „Амритсар", в бедуинската шатра. Остави ме да я съблека

и да я сложа в леглото: едно от съкровищата на влюбения. И проспа утрото и деня, и

виолетовата вечер — събуди се под луната на изгнаниците. Протегна се, видя ме и се огледа.

— За колко време изключих?

— Едно денонощие — отвърнах. — Почти полунощ е. Пропусна утрешния ден.

Тя бързо се надигна и прелестно разроши косите си.

— Полунощ?

— Да.

— Гледаше ли ме, докато спях?

— Прекалено зает бях. Написах едно доста красноречиво изявление до полицията, подписах го от твое име и им го занесох. Приеха го. Няма нужда да ходиш пак там.

— Свършил си всичко това?

— Как се чувстваш? — усмихнах се.

— Добре съм — каза тя и се надигна от леглото. — Добре съм. И ми се пишка.

Върна се изкъпана и облечена с бял копринен халат, а аз се мъчех да измисля как да я

оставя да се наговори за Ранджит, за мъртвия Ранджит, и какво е било чувството да види

трупа му, когато на вратата се почука.

— Така чука Навин — каза Карла. — Да му отворим ли?

— Знаеш как чука Навин?

Отворих вратата и посрещнах младия детектив в шатрата.

— Какво има, хлапе? — попитах.

— Много съжалявам за Ранджит, Карла — каза той.

— Някой все трябваше да го убие — отвърна Карла и запали малък джойнт. — Радвам

се, че не бях аз. Споко, Навин. Наспах се и вече съм добре.

— Чудесно — каза той. — Радвам се, че не се даваш. Той ме погледна, погледна Карла, после пак мен.

— Какво има? — попитах.

— Съжалявам. Просто се мъча да свикна с мисълта, че вие двамата сте непрекъснато

заедно.

— Ахам.

— Да знаеш, че в хотела вървят залагания колко време ще изкара Олег в твоята стая.

Олег подбрал три…

— Други новини има ли, Навин? — попитах, докато си обувах джинсите.

— О, да! — отвърна той. — Денис тази вечер ще излиза от транс. Ще се събира

навалица. Мислех… че може би… имаш нужда да излезеш малко на чист въздух, Карла.

Карла изглеждаше заинтригувана, че може да види как Денис ще се пробуди от

двегодишния си сън, но не бях сигурен дали действително това ще я разсее. За себе си също

не знаех. Не бях мигвал почти едно денонощие — пазех Карла и платих на ченгетата да я

оставят на мира. През цялото време отново и отново си задавах въпроси за Ранджит и за

Лиса, на които само Ранджит, мъртвият Ранджит можеше да даде отговор.

— Излиза ли ти се, или ти се стои тук, малката?

— И да пропусна възкресението? За пет минути съм готова.

— Хайде тогава — казах, докато навличах фланелка. — Някой да възкръсне от мъртвите

— това не се случва всеки ден.

Слязохме до арката под хотела и заварихме Рандъл да седи в колата отзад. Четеше

„Погребете сърцето ми в Ундид Ний"[109]; осветлението в купето хвърляше синкавобели

отблясъци по лицето му — Карла му беше подарила колата, след като отказа да спре да я

следва, когато тя се возеше с мен — за всеки случай, ако й потрябва. Той прие подаръка и

преобрази обширните задни седалки в спален салон, оборудван с малък хладилник и hifi система, по-читава от моята.

Беше бос, с черни панталони и бяла риза, разкопчана на врата. Бронзовите му очи от

Гоа, поколения наред шлифовани от слънцето и морето, грееха с радостна светлина. Той

излезе от колата и нахлузи сандалите си.

Беше красив, висок, умен и храбър. Когато дойде да поздрави Карла, се усмихна и зъбите

му блеснаха като мидени черупки на прекрасен бряг; разбрах защо Дива толкова го бе

харесала.

— Как сте, госпожице Карла? — попита Рандъл и пое ръката й.

— Добре съм, Рандъл — отвърна тя. — Ще ми сипеш ли една глътка от добре заредения

си бар? Снощи сънувах лош сън, имам нужда.

— Веднага! — отвърна Рандъл, отвори вратата на колата и извади бутилчица водка.

— За духовете на починалите — каза Карла и я пресуши на две глътки. — А сега да

вървим да възкресяваме мъртъвци.

— На пробуждането на Денис Спящия баба ли ще ходим, госпожице Карла?

— Именно там, Рандъл — отвърна тя замислено. — Хайде вместо да провеждаме

бдение, да наблюдаваме пробуждане, а?

— С истинско удоволствие! — усмихна се той, натъжен заради преживяното от нея, но и

зарадван, че отново се е съвзела. — Значи, към възкресяването на медиума!

— И нито един смъртен акт да не ни изпревари — додаде Навин. Гледах как индийско-

ирландският детектив си говори с Рандъл, докато подготвяше колата и се питах какви ли

мисли се въртят из главата му — от три седмици Рандъл се срещаше с жената, която Навин

обичаше. Харесвах и Рандъл, и Навин толкова, колкото явно и те се харесваха помежду си.

Навин прегърна Рандъл, Рандъл прегърна Навин. Изглеждаше ми искрено и объркващо: ако

нещата загрубееха, нямаше да знам кого да ударя.

— Ще оставя мотора си и ще пътувам с Рандъл — каза Навин, когато с Карла яхнахме

моя.

Поехме между струящите сатенени ленти на трафика към рояка старинни къщи в Колаба

до Сасун док. Нощният мирис на мъртъв и загиващ морски живот ни следваше покрай

пристана и се носеше Дори из колонията веранди, където почиваше Денис.

На улицата се беше събрала навалица. Грамадните автобуси по редовните линии

браздяха тълпите от каещи се грешници; вълните от глави и рамене се отдръпваха, за да

направят път на металните китове.

Добрахме се по-напред, откъдето виждахме верандата, на която се очакваше да излезе

Денис след дългата си самоналожена кома.

Хората държаха в ръце свещи и газени лампи. Някои стискаха снопове благоуханни

пръчици, други мантруваха.

Денис се появи и застана на вратата на своя дом. За момент се загледа към просторната

веранда, сякаш някъде отвисоко гледаше панорама от покриви, а после обърна очи към

тълпата, събрала се на улицата няколко стъпала по-надолу. Каза:

— Здравейте всички, всички до един — и тук, и там. В смъртта цари покой. Бях там и

мога да ви кажа, че е много спокойно, освен ако някой не ти развали кефа.

Хората завикаха, нададоха радостни възклицания, назоваваха Божественото с различни

имена. Денис направи няколко несигурни крачки. Тълпата зави и запя. Той прекоси балкона, спусна се по стълбите, излезе на пътя и припадна в центъра на тълпата.

— Ей сега вече стана забавно — обади се Карла.

— Мислиш ли? — попитах, като гледах как вярващите ронят сълзи върху Денис, който

пак бе заел хоризонтално положение.

— А, той ще се надигне — отвърна Карла и се облегна на мен. — Според мен шоуто

тепърва започва.

Денис внезапно седна и разпръсна тълпата, очакваща неговата благословия.

— Разбрах — каза той. — Знам какво трябва да сторя.

— Какво? — попитаха няколко гласа.

— Мъртвите — прозвънтя сред тишината гласът на Денис. — Трябва на тях служа. И те

имат нужда от грижа.

— Мъртвите ли, Денис? — попита някой.

— Най-вече мъртвите — отвърна той.

— Но как да им служиш? — попита друг глас.

— Първо дали ще може да изпуша един много силен чилум? - подкани Денис. —

Връщането към живота ми разваля кефа. Ще ми приготви ли някой чилум, моля?

Десетки души се погрижиха за молбата му, което усложни задачата много повече от

необходимото. Накрая Били Бхасу приклекна до поваления монах на съня и му подаде чилум.

Денис запуши. Хората се молеха. Някой зазвъня с храмови камбанки, друг задрънча със

зилове, едва доловим глас занарежда мантри на санскрит.

— Тоя тип си е цял филм — каза Карла и надникна над рамото ми към Рандъл, застанал

на половин крачка зад нас. — Гледаш ли какво става, Рандъл?

— Впечатляващо зрелище, госпожице Карла. Спонтанна канонизация.

— Трябва да му се признае на Денис, сам си е вселена — додаде Навин.

Денис се изправи. Няколко яки младежи, понесли паланкин[110], с викове си пробиха път

през тълпата. Бе същият като тези, с които отнасяха мъртъвците до пламтящите клади, но

беше преработен и върху него бе монтирано кресло, тапицирано със сребриста изкуствена

кожа.

Младите мъже оставиха носилката на земята, помогнаха на Денис да се настани в

креслото, вдигнаха я на рамо и го понесоха по дългия път към Портата на Индия. Денис се

усмихваше благодушно и благославяше с чилума в ръката си обърнатите към него лица.

— Обожавам го този! — възкликна Карла. — Да тръгнем с шествието.

Поехме с мотора покрай процесията, лъкатушеща по зашумените улици към Портата.

Тълпата нарастваше — тъпанджии, танцьори и тръбачи излизаха от къщите да се влеят в

сборището. Към края му повечето насъбрали се хора вече нямаха понятие за какво точно е

всичко.

И когато най-сетне успяхме да видим нещо, Денис стоеше в Центъра на безумието, което го приветстваше за добре дошъл у Дома след години на безмълвно покаяние.

На сто метра по-нататък в залите на хотел „Тадж Махал" се съвещаваха хората, управляващи „Горната земя". Те бяха подбрали про-бизнес правителство, избрано от бедните,

и сега бизнесмените хвърляха мрежи в новото море на комерсиална корупция.

На петстотин метра оттам Вишну, главата на наново преименуваната Компания 307 —

по номера на члена от индийския наказателен кодекс при опит за убийство — управляваше

„Долната земя", безмилостно чистейки мюсюлманите от своята банда. Единствено имаха

позволение да останат онези, които му разказваха какво се е случило в Пакистан и всичко

останало, което знаеха за престъпните схеми на Санджай.

Абдула потъна вдън земя след пожара и никой не знаеше къде е или какво смята да

прави. Останалите мюсюлмани от първоначалната Компания се отцепиха, обединиха се в

сърцето на ислямските базари в Донгри и установиха тесни връзки с търговците на оръжие

от Пакистан.

Размириците раниха града, както винаги. Призивите за спокойствие на водачите от

ниските и високите етажи на властта не успяваха да прекъснат потеклите ручеи на страха.

Освен ужаса от местно насилие битуваше и хладното осъзнаване, че такива неща се случват

дори в красив и любвеобилен град като Бомбай.

Карла пляскаше в такт с песнопенията, Рандъл и Навин ритмично поклащаха глави.

Стотици бедни и болни се мъчеха да си пробият път през все по-гъстото гъмжило, за да

докоснат паланкина, с който превозваха Денис, величествено издигнат над главите на

всички.

Прожектори осветяваха великанската Порта, но от нашето място арката приличаше на

плоска ивица: иглено ухо, през което камилата на британското владичество не бе успяла да

мине.

Морската шир като черно огледало отразяваше светлинките на стотиците лодки в

грапави криви: пръстови отпечатъци върху стъклото на океана.

Отчаяните молитви ехтяха от Троянската кула, изоставена в Островния град от

британците: звуци, които се носеха надалеч, като всеки звук, в безкрая.

Всеки наш тон пътува във вечността, отзвучава във времето и пространството дълго след

като нас вече ни няма. Нашият дом, нашата планета Земя излъчва във Вселената всеки наш

крясък, всеки вой, всяка молитва и песен. Вслушващата се Вселена онази нощ, на това в

някакъв смисъл свещено място, чу молитвите и болезнените стонове на надеждата.

— Да тръгваме — каза Карла и седна на мотора ми.

Потеглихме бавно от района на Портата, за да дадем време на Рандъл и Навин да ни

настигнат. А множеството запя още по-силно, пречиствайки с непокварената си молитва за

кратко противоречивите сигнали из въздуха на Бомбай.

СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

ЩАСТИЕТО НЕНАВИЖДА ВАКУУМА. Понеже бях толкова щастлив с Карла, тъгата в

очите на Навин будеше в мен състрадание по-дълбоко, отколкото ако бе изсмукала

собственото ми сърце. Дръзката му обич сякаш бе минала в отстъпление и исках да разбера

дали се възстановява, или е разгромена.

Когато се върнахме в хотел „Амритсар", дръпнах Навин за ръкава в коридора зад бюрото

на Джасвант.

— Какво става?

— Какво да става?

— Рандъл ходи с жената, която обичаш, а ти го прегръщаш по братски. Не схващам.

Той настръхна както настръхват опасните млади животни — повече от рефлекс, отколкото от ярост.

— Лин, виж, има неща, които са прекалено лични…

— Я зарежи тия работи, ирландски индиецо. Какво става?

Той се отпусна, виждайки, че не ми е безразлично, и се опря на стената.

— Не е за мен този свят — каза той. — Не мога дори да съм в този свят, ако не задавам

неудобни въпроси или не помагам да арестуват някого.

— В кой свят?

— В нейния свят. — Произнесе го, сякаш така наричаше пъкъла.

— Не е нужно да ставаш част от нейния свят, за да си й гадже — казах. — Виж, Рандъл

ходи с нея, а живее в колата си.

— И от това трябва да ми олекне?

— От това трябва да разбереш, че като отиде на онази повече от среща с Бенисия, оплеска всичко и сега трябва да го поправиш. Любовта се печели, приятел.

Той оклюма глава, все едно беше стигнал до третия рунд в боксов мач от шест рунда, който не можеше да спечели. Докривя ми. Не исках да го натъжавам, исках да разбере, че по

нищо не отстъпва на Рандъл и го превъзхожда дори. Исках да му напомня, че Дива го знае.

— Виж, момче…

— Не, ясно — прекъсна ме, — разбирам какво ми казваш, но няма да водя тази борба.

— Ако сега не го изкараш на бял свят, същото ще се случи и друг път, и ти ще си си

виновен, защото можеш сега да го промениш.

Той се усмихна и изправи гръб, като ме гледаше в очите.

— Ти си добър приятел, Лин, но за това бъркаш. Аз съм свободен мъж, Дива е свободна

жена и така трябва да бъде.

— Казах каквото имах да казвам — отвърнах, макар че не беше така, — мир да има, но

не мисля, че ще отстъпиш.

— Мир има, когато някой отстъпи — вдигна рамене той. Присвих очи и се взрях в него, като се мъчех да изцедя истината:

— Упражнявал си се заради Карла, нали?

— Да — призна той с усмивка. — Но в случая е точно така. Не, Лин, няма да се

захващам с това и ще съм благодарен, ако и ти повече не повдигаш темата. Говоря сериозно.

И нямам нищо против Рандъл. Той е свястно момче. По-добре да е той, отколкото някой

гаден тип.

— Дадено — отвърнах и някак се натъжих повече и от него. — Да видим какво прави

Карла.

Карла и Дидие седяха на застлания с килим под, надвесени над дъска за спиритически

сеанси.

— А, не, не мога да продължа! — заяви Дидие, щом влязохме. — Лин, твоята енергия е

толкова разрушителна!

— Едно от най-прекрасните ти качества — каза Карла. — Влез и седни, Шантарам, да

видим дали можем да разстроим духовете на хотел „Амритсар".

— Този град гъмжи от духове, които лично познавах — казах с усмивка. — И като стана

дума за духовни неща… Дидие, касата вино, дето поръча, седи на бюрото на Джасвант.

Вземи си го прибери, преди да му е наложил такса. Джасвант много обича червено вино.

Дидие скочи и се метна към вратата.

— Виното ми! Джасвант!

Навин излезе след него да му помогне. Отидох при Карла, съборих я на килима, легнах

до нея и я целунах.

— Видя ли какъв съм хитрец? — казах, щом устните ни се отделиха.

— Много добре знам какъв си хитрец, защото аз съм още по-хитра — засмя се тя.

Целувки без продължение, без очаквания: целувки дарове, които напояваха с любов и

нея, и мен.

На отворената врата се почука. Беше Джасвант, а него не можеше лесно да го пропъди

човек.

— Да, Джасвант? — откъснах се от Карла, за да го погледна, както беше запречил

вратата.

— Някакви хора са дошли да те търсят — прошепна той. — Здравейте, госпожице Карла.

— Здрасти, Джасвант — отвърна тя. — Ти да не си отслабнал? Много строен

изглеждаш!

— Ами, опитвам се да пазя…

— Какви хора, Джасвант? — прекъснах го.

— Хора. Идват при теб. Страшни хора. От жената поне страх те хваща.

„Мадам Жу" — помислих си. С Карла скочихме едновременно на крака. Аз посегнах

към оръжията, а тя си сложи червило. — Червило?!

— Ако си мислиш, че ще се изправя срещу тази жена без червило, просто нищо не

разбираш — каза, като си разрошваше косата пред огледалото.

— Много си… права. Нищо не разбирам.

— Трябва да я сразя, преди да я поразя с куршум. — Карла се обърна към мен. — Да я

убия два пъти, един вид. Хайде.

Излязохме от апартамента и се придвижихме до фоайето на Джасвант. Карла вървеше до

мен. Карла. Киселина. Карла. Киселина.

Стисках ножа. Карла имаше пистолет и умееше да борави с него. Надникнахме иззад

парчето стена и зърнахме двама души до бюрото на Джасвант. Джасвант имаше угрижена

физиономия.

Направих предпазлива крачка напред. Лицето на мъжа не видях, По жената бе ниска, набита, трийсетгодишна, гледаше заплашително и носеше син хиджаб.

— Отбой — казах на Карла и се показах пред тях. — Ние сме стари приятели.

— Малко преувеличаваш — каза Синия хиджаб, все така приковала Джасвант за

тежкарския стол със застрашителен поглед.

— Самоличността удостоверена! — обяви Джасвант. — Моля, мадам, заповядайте.

Тя беше с Анкит, портиера от хотела в Шри Ланка. Той се усмихна, вдигна два пръста

към челото и отдаде чест.

Махнах му за поздрав. Синия хиджаб стоеше със скръстени ръце и притискаше с поглед

Джасвант все по-дълбоко в креслото му, а после дойде да ме поздрави. Анкит вървеше на

една крачка след нея.

— Салам алейкум, боецо! — казах.

— Ва алейкум салам! — Тя отпусна ръце и в дланта й проблесна миниатюрното

пистолетче. — Имаме работа за довършване.

— Салам алейкум — поздрави Карла. — Мъжът, на когото говорите с пистолет в ръка, е

моят приятел.

— Ва алейкум салам — отвърна Синия хиджаб, вперила очи в цариците. — Пистолетът

е подарък. И още е зареден.

— Както и моят. — Карла се усмихна и Синия хиджаб й отвърна с усмивка.

— Син хиджаб — казах, — запознай се с Карла. Карла, запознай се със Синия хиджаб.

Двете жени се взряха безмълвно една в друга.

— А това е Анкит — додадох.

— Необикновена чест е да се запозная с вас, госпожице Карла! — изрече Анкит.

— Здравей, Анкит — отвърна Карла, без да откъсва поглед от Синия хиджаб.

— Анкит забърква един коктейл, който ще накара Рандъл да позеленее като абсент от

завист. Течен тунел между измеренията! Трябва да го опиташ.

— За мен винаги е удоволствие да приготвя тунела за вас, сър.

— Толкова много общо имате помежду си, момичета! — казах. Мислех да добавя и още

нещо, но Карла и Синия хиджаб забиха в мен досущ еднакъв и не твърде ласкав поглед и аз

зарязах тази мисъл.

— Омъжваш се за тях и се надяваш, че ще се променят и пораснат — каза Синия

хиджаб. — А те се женят за нас с надеждата, че ще си останем същите.

— Брачният параграф 22 — отвърна Карла, прихвана Синия хиджаб подръка и я поведе

към бедуинската шатра. — Горкото момиче, ела с мен да се освежиш. Много уморена

изглеждаш. Колко път мина днес?

— Днес не чак толкова, но вчера пътувах двайсет и един часа, завчера също — отвърна

Синия хиджаб, после Карла затвори и гласът на жената заглъхна.

Тримата с Джасвант и Анкит зяпнахме затворената врата.

— Много страшна жена! — заяви Джасвант, бършейки потта от врата си. — Мислех

госпожица Карла за страшна, ще прощаваш, баба, ама ако я бях видял навреме тая жена със

синия хиджаб да се качва по стълбите, щях веднага да се скрия в тунела, кълна се!

— Свястна е — казах. — Всъщност е повече от свястна. Страшно е готина!

— На идване забелязах магазин за алкохол недалеч оттук, сър — обади се Анкит. —

Мога ли да си позволя да закупя съставките за вашия специален коктейл и да ви приготвя

един-два тунела, докато чакаме дамите?

— Да купувате? — Джасвант натисна копчето и отвори панела на запаса за оцеляване.

Натисна второто копче и светлинките замигаха. Пръстът му увисна над третото копче.

— Джасвант, виж сега… — обадих се, но вече бе късно.

От тонколоните на бюрото бханграта гръмна и затресе въздуха.

Гледах Анкит, докато инспектираше тайния запас на Джасвант. Побелялата му коса бе

подстригана в лустросана прическа ала Кари Грант, беше пуснал тънък мустак. Вместо

хотелската портиерска униформа носеше тъмносин кител до бедрата с висока яка и

подходящи панталони от шевиот. Оглеждаше стоката на Джасвант е окото на познавач, елегантно избиращ от витрината украшение за любовницата си.

— Мисля, че това е приемливо — каза той.

А после не издържа, дръпна се от пъстроцветната витрина и се впусна в танц. Не

танцуваше никак лошо, дори успя да вдигне Джасвант от стола да танцува с него до края на

песента.

— Да го пусна пак, а? — изпухтя Джасвант с пръст на копчето.

— Да! — възкликна Анкит.

— Първо работата, после удоволствието — пробвах се.

— Вярно — смили се Джасвант и дойде при тайната витрина. — Кажете какво ще

искате.

— Трябва да извърша няколко химически опита — каза Анкит — и съм уверен, че вие

разполагате с всичко необходимо.

— Добре, да се залавяме с коктейлите — казах. — Чака ни цяла нощ. С Карла няма да

ходим никъде и разполагаме с всичкото време на света. Анкит, действай.

Заизливаха се бутилки, една чаша се напълни със сок от лайм, посипаха се кокосови

стърготини, шоколад бе настърган на ситно, чашите бяха готови и ние, тримата мъже, тъкмо

се готвехме да изпробваме първата партида от алхимичната смес на Анкит, когато Карла ме

извика.

— Хора, почвайте без мен — казах и оставих чашата си.

— Напускаш коктейла преди още да е започнал? — възрази Джасвант.

— Пазете ми чашата — отвърнах. — Ако докато съм вътре, чуете стрелба, елате да ме

спасите.

СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ЗАВАРИХ СИНИЯ ХИДЖАБ И КАРЛА да седят по турски на земята недалеч от

балкона, а килимите се ширеха около тях като езеро от преплетени медитации. Между двете

имаше сребърен поднос с ароматизирани с роза и мента бадеми, надялкан черен шоколад, парчета глазиран джинджифил и наполовина изпити чаши със сок от лайм. Червените и

жълтите светлини на светофарите долу огряваха меко лицата им в полутъмната стая. Бавно

въртящият се вентилатор на тавана рисуваше вити дърворезби във въздуха от дима на

благоуханните пръчици, а лекият бриз напомняше за необятната нощ навън.

— Седни тук, Шантарам — подкани ме Карла и ме придърпа до себе си. — Синия

хиджаб скоро трябва да тръгва. Но преди това тя има да ти съобщи една добра и една

недотам добра новина.

— Как си? — попитах. — Всичко ли е наред?

— Добре съм, Ал-хамду ли-лла. С добрата новина ли да започна, или с недотам добрата?

— Да чуем недотам добрата.

— Мадам Жу все още е жива — каза Синия хиджаб. — И е на свобода.

— А добрата?

— С нейните спецове по заливане с киселина е свършено, а близнаците са мъртви.

— Чакай малко! Дай да го изясним. Как така знаеш за Мадам Жу? И как попадна тук?

— Не знаех — отвърна тя, — нито пък тя ме интересуваше. Търсех спецовете по

киселината. Преследвам ги от години.

— Изгорили са някого, когото познаваш — досетих се аз. — Съжалявам да го чуя.

— Тя беше добър боец и продължава да е добър другар и приятел. Дойде в Индия да си

почине от войната. Някой наел тези двамата и те превърнаха лицето й в маска. В маска на

протеста, би могло да се каже.

— Жива ли е? — попита Карла.

— Жива е.

— Можем ли да помогнем с нещо?

— Надали, Карла — отвърна Синия хиджаб. — Освен ако не искате Да помагате, докато

наказва онези с киселината, което върши в момента, докато седим тук. Доста още ще

продължи.

— Хванали сте спецовете? — попита Карла. — Изгориха ли някого?

— Заметнахме ги с одеяла и ги ритахме, докато изхвърлиха бутилките с киселина под

одеялата, а после ги извлякохме.

— И близнаците се втурнаха да им помагат, защото са помислили, че сте заплаха за

Мадам Жу — додадох аз.

— Точно така. Не разбрахме, че защитават Мадам Жу. Не ни интересуваше. Искахме

спецовете с киселината. Мадам Жу избяга,

Нея не сме я закачали. Спряхме близнаците и отвлякохме спецовете.

— Спряхте близнаците завинаги?

— Да.

— Какво направихте с тях?

— Оставихме ги на мястото. Затова трябва бързо да тръгвам, иншаллах.

— Ако имаш нужда от нещо, имаш го — казах. — Как изобщо се сети да дойдеш, за да

ми съобщиш?

— Закарахме спецовете в един бордей. Четиримата братя и двайсет и четиримата

братовчеди на изгореното момиче живеят там, всичките. Момичето също живее в бордея

заедно с много други хора, които я обичат. Разпитахме спецовете. Накарахме ги да направят

списък на всички момичета, които са изгорили някога.

— Защо?

— За да можем после да отидем при семействата им и да им кажем, че тези мъже са

мъртви и никога повече няма да навредят никому. А после да отидем при всичките им

клиенти, плащали за техните услуги, да ги накараме да платят в брой за пъкъла, който са

причинили, и да дадем парите на момичета, изгорените по тяхна поръчка, иншаллах.

— Син хиджаб — каза Карла, — знам, че току-що се запознахме, но те обичам!

Тя сложи длан върху китката на Карла.

— Когато спецовете по киселината проговориха — обърна се тя към мен — и започнаха

да изреждат имената, споменаха и твоето. Казаха ми, че са те следили по поръчка на Мадам, жената в черно, която избяга. Накарах ги да ми съобщят къде живееш и дойдох да те

предупредя за тази жена.

Това беше шок, множество едновременни шокове, и един от тях бе предизвикан от

мисълта за спецовете по киселината, измъчвани до смърт от онези, които те бяха измъчвали.

Твърде много ми дойде, не можех да мисля повече за това.

— Благодаря, че ме информира, Син хиджаб — казах. — Тръгваш си тази нощ. Как мога

да ти помогна?

— Имам всичко, което ми трябва — каза Синия хиджаб, — но утре сутринта вече трябва

да съм далече оттук. Проблемът е в Анкит. Не мога да тръгна с него, защото заради

внезапната промяна на плановете могат да ни преведат само един по един през граница-

знам, че ще настоява да остане и аз да тръгна, длъжна съм да го сторя, но се боя да го оставя.

— Не се безпокой за него, ако остане с нас — казах.

— Не — отвърна тя. — Боя се да го оставя, защото е много свиреп.

Замислих се за любезния нощен портиер, който тънко предугаждаше нуждите на

другите, с финия мустак и съвършения коктейл и не успях да го свържа в едно.

— Свиреп? Анкит?

— Той е много способен агент — отвърна Синия хиджаб. — Един от най-добрите и най-

опасните. В тази война малцина доживяват до бели коси. Но му е време да се оттегли. Близо

три години работи като нощен портиер в хотел, където всички журналисти обичат да си

пийват и да си бъбрят. Но вече твърде добре го познават. Това беше последното му

назначение. Трябваше да го заведа при наши агенти в Делхи, където да заживее нов живот, но

застрелването на близнаците промени плана.

— Издирван ли е? — попитах. — Трябва ли да го крием?

— Не — намръщи се тя. — Защо да го издирват?

— Например заради двамата мъртви близнаци.

— Близнаците ги застреляхме с други мои другари. Той няма пръст в това.

— Да спреш близнаците, е трудна задача. И ги ликвидира с това пистолетче?

— Не, разбира се. — Тя извади автоматичното пистолетче от джоба на полата си и го

вдигна на длан. — С този пистолет стрелям само по мъжа си. Той затова ми го открадна.

— Но ти беше в ръката, когато ме поздрави — усмихнах се аз.

— Не е заради това — каза тя и се унесе в мечти по пистолетчето в дланта й.

— Може ли да го разгледам? — помоли Карла.

Синия хиджаб й подаде малкия пистолет. Карла го огледа — той се намести в дланта й

точно там, където линията на сърцето се среща с линията на съдбата. Погледът й бавно се

надигна и срещна Моя.

— Много е хубав — каза тя и върна пистолета на Синия хиджаб. — Искаш ли да видиш

моя?

— Разбира се — отвърна Синия хиджаб. — Но този искам да го задържиш. Скоро ще се

събера с моя Мехму, иншаллах, и знам, че нито този път, нито никога вече няма да ми

потрябва. Доста говорихме и сега всичко между нас е чудесно, Ал-хамду ли-лла.

— Искаш да ми го подариш? — попита Карла, докато пак поемаше пистолетчето.

— Да. Смятах да го подаря на Шантарам, но сега, като те срещнах, мисля, че трябва да

го получиш ти. Приемаш ли моя подарък?

— Приемам го.

— Чудесно. Дай да видим сега твоя пистолет.

Карла имаше матовочерен револвер трийсет и осми калибър с къса цев и гнездо с пет

патрона. Тя го извади изпод една гънка на килима до нея, отвори барабана, изтърси

патроните в скута си и с щракване го затвори.

— Не се обиждай — подаде тя пистолета на Синия хиджаб, — ама спусъкът се

задейства при най-леко докосване.

Синия хиджаб огледа вещо малкото смъртоносно оръжие и й го върна. Докато Карла

презареждаше револвера с късата цев, тя удовлетворено претегли в длан своя.

За един миг двете се взряха в мен с пистолети в ръце и изражения, едновременно

замислени и странно безучастни. Женското в тях издигаше непроницаема стена в очите им и

нямах понятие какво става. Изпитвах вътрешна радост, че съм свидетел; че присъствам на

срещата на две буйни и решителни жени.

— Син хиджаб — обади се Карла след малко. — Моля те, нека и аз да ти направя

подарък в замяна.

Тя изтегли дългата игла от кока на тила си, тръсна черните си коси — нокти на дебнеща

пантера — и ги пусна на свобода.

— Носи я, когато не си с хиджаб — подаде й тя иглата за коса. — Много внимавай.

Винаги я хващай само за скъпоценния камък като мен. Спусъкът се задейства при най-леко

докосване.

Беше стреличка за изстрелване през тръба. На тъпия й край в пиринчен обков имаше

закрепен малък рубин.

Карла бързо се изправи, изприпка в спалнята си и се върна с издължено тънко шишенце

от червено стъкло. Върху завинтващата се капачка бе вдълбан орнамент на маите.

— Кураре — обясни тя. — Спечелих стрелата и шишенцето на една игра на думи от един

антрополог.

— Спечелила си ги на скрабъл? — възкликна Синия хиджаб с шишенцето в едната ръка

и стрелата в другата.

— На нещо подобно — отвърна Карла. — Оставяш стрелата да се накисва цяла нощ в

кураре при всяко пълнолуние. И да внимаваш с нея, веднъж се одрасках и после няколко часа

имах халюцинации.

— Чудесно! — заяви Синия хиджаб. — Толкова бързо ли действа?

— Забий я във врата на някой мъж и ще успее да те последва само няколко крачки.

Елиминира неудобството от високите токчета.

— Страхотно! — възкликна Синия хиджаб. — Наистина ли мога да ги задържа?

— Длъжна си.

— Благодаря ти — каза свенливо Синия хиджаб. — Подаръкът ти много ми допада.

— За какво се карахте с Мехму, че стигнахте до дуел? — попита Карла.

— За хиджаба — отвърна Синия хиджаб и въздъхна при спомена за миналите скандали.

— Смята го за прекалено ортодоксален?

— Не, Карла — смята, че не е шик. Много си пада по модата. Има дванайсет чифта

джинси и все нещо намира да не му харесва в тях. Иска да сваля хиджаба, та и аз да съм шик

като другите, дето идват от Европа и имат дълги руси коси.

— Много си шик — заяви Карла. — Страхотен син цвят, между другото.

— Но останалите другарки са по-шик — изръмжа тя.

— Другарки ли?

Синия хиджаб ме погледна и пак се обърна към Карла.

— Шантарам нищо не ти е казал, а?

— Аз нищо не знам — обадих се. — Не знам дори знамето ви какво е на цвят и не

питам.

— Не си верен на ничие знаме, а? — попита намръщено Синия хиджаб.

— Нещо такова — отвърнах. — Но често съм верен на човека, който държи знамето.

— Ние с Мехму и Анкит сме комунисти — обърна се тя отново Към Карла. — Бяхме с

групата на Хабаш[111]. Обучавахме се с палестинците от НФОП в Либия, но се наложи да се

отцепим. Те твърде Много се… встрастиха.

— Какво търси тамилско момиче от Шри Ланка в Либия с палестинци? — попита

Карла. — Ако с този въпрос не се навирам, където не ми е работа.

- Учи се да брани народа ни.

— Трябваше ли да си точно ти? — попита меко Карла.

— Ако всички хвърлим пушките, кой ще ги вземе? — отвърна тъжно Синия хиджаб, завъртяна от колелото, създадено от мъстта, за да поддържа несекващ гнева.

— Вие с Мехму сериозно ли се карате за хиджаба? — попита Карла и разведри

настроението с усмивка.

— Непрекъснато! — върна й усмивката Синия хиджаб и прикри момичешките си устни

с войнишка длан. — Първия път го прострелях, защото каза, че хиджабът ми слагал пет

килограма отгоре.

— Изпросил си го е! — разсмя се Карла.

— Ти нали не смяташ, че е така?

— Хиджабът те прави по-слаба — отвърна Карла. — И имаш прекрасно лице.

— Мислиш ли?

— Чакай! — Карла скочи и изтича в спалнята.

— Късметлия си — каза Синия хиджаб.

— Знам — усмихнах се. Очите ми чакаха Карла да се върне. — Мехму също.

— Не — каза Синия хиджаб. — Искам да кажа, провървя ти, защото сега идваше твоят

ред в списъка на спецовете с киселината.

Обърнах се срещу нея и мярнах в погледа й да чернеят знания за тъмни дела.

Карла се върна и седна при нас. Държеше кесия от синьо кадифе, която бутна в ръцете

на Синия хиджаб.

— Червило, грим за очи, лак за нокти, хашиш, шоколад и томче стихове на Сеферис[112]

— каза Карла. — За когато стигнеш там, закъдето си тръгнала, и намериш време за себе си.

— Много ти благодаря — изчерви се Синия хиджаб.

— Ние, момичетата, трябва да се поддържаме — отвърна Карла. — Кой друг ще ни пази

мъжете? Кажи ми сега как простреля мъжа си втория път.

— Вторият път беше, защото ми разказа как някаква от източногерманската делегация

настояла да пипне дългата й копринена коса и това му харесало. Поиска да сваля хиджаба, за

да види косата ми.

- На твое място сигурно щях да гръмна нея — каза Карла.

— Не можех да я прострелям за това, че му е предложила — отвърна сериозно Синия

хиджаб, — Мехму си е красавец. Но той си заслужи изстрела, защото го е направил.

— Къде го простреля? — попита Карла. Коварен въпрос.

— В бицепса. Мъжете мразят да губят форма, а за шест месеца щетата не е толкова

страшна. Вземаш малокалибрения пистолет, притискаш го във вътрешната страна на бицепса, насочваш навън и пускаш един куршум. Трябва ти само дебела стена от другата страна, за да

спре куршума.

— Мислила ли си за брачен консултант? — попита загрижено Карла.

— Всичко опитахме…

— Не, имам предвид мислила ли си ти да станеш брачен консултант? Според мен

притежаваш вродена дарба, а на долния етаж в този хотел има още един свободен офис.

Може да го свържем с моя бизнес.

— Какъв бизнес? — попита Синия хиджаб. — Ако с този въпрос не се навирам, където

не ми е работа.

— Партньор съм в една фирма — бюро „Изгубена любов". Издирваме изгубени любими

хора и ги събираме със семействата им. Понякога намирането е също толкова странно както

загубата и влюбените, събрали се отново, имат нужда от консултации. Екипът е добре

сработен и ще си добре дошла, ще му подхождаш.

— Идеята не е лоша — рече свенливо Синия хиджаб. — Търсех си нов прозорец, който

да не облепвам с вестници. Аз… аз… изтощих се, Мехму също. Когато е безопасно за нас да

се върнем, ще те потърся и ще го обсъдим, Карла, иншаллах.

Стараех се да не ме забелязват и се справях добре. Започнах да ставам свидетел на

женски тайни, а те не бяха за мъжки уши, освен ако не си канен. Но после се усетиха и ми

показаха, че им преча. Карла се усмихна, но Синия хиджаб ме погледна навъсено с отровната

стрела в ръка.

— Ти… ъъ… ти нали каза, че имаш проблем с Анкит? — попитах. — След като планът

се промени, бягството е подготвено само за

Мен — поомекна Синия хиджаб и се обърна към Карла. — Не мога да го взема. Но не

мога и да го зарежа така. Той е добър другар и добър човек.

— Мога да му намеря работа на черния пазар, ако искаш — предложих. — Ще изкара

някак, докато се върнеш за него.

— Аз ще го наема — намеси се Карла. — Три години е бил нощен портиер в голям

хотел. Такъв талант не е за изпускане.

— Или може да работи на черната борса с мен — повторих, застъпвайки се за своите.

— Или няма да работи там — контрира с усмивка Карла. — При никакви обстоятелства.

— Така или иначе няма да пропадне с нас — казах. — Не се безпокой.

Синия Хиджаб закрепи украсения със скъпоценен камък отровен шип в капачката на

издълженото тънко шишенце и я завинти, а после го пусна в друг невидим джоб на полата си.

— Трябва да тръгвам — изправи се тя и леко се олюля.

С Карла понечихме да я подкрепим, но тя ни спря, протегнала ръце като актинии.

— Добре съм — каза. — Добре съм. Ал-хамду ли-лла.

Изправи се, приглади диплите на полата си и излезе с нас при бюрото на Джасвант.

Анкит не се виждаше никакъв. Джасвант не бе на бюрото си. Заврял се в долапа, той

хрупаше собствения си авариен запас. Обърна към мен с посипана с трохи брада и бисквити

в ръцете.

— Къде е Анкит? — попитах го.

— Анкит ли? — хлъцна той, все едно го обвинявах, че го е изял.

— Шефът по коктейлите! Къде е?

— А, той ли! Симпатяга. Малко е срамежлив.

Той отстъпи назад, като ръсеше бисквитени трохи от брадата си, втренчен в рисунъка, който оставяха на пода.

— Ти колко коктейла изпи, Джасвант?

— Три — отвърна той и вдигна четири пръста.

— Слагай табела „затворено" — наредих. — Ти си под фармацевтична атака. Къде е

Анкит?

— Дойде Рандъл, пи два коктейла и го заведе долу да му покаже колата. Защо?

— Къде са Навин и Дидие?

— Кой?

Обърнах се към Синия хиджаб и Карла.

— Мога да те заведа при Анкит на излизане.

— Не — каза тя припряно. — Не искам да се сбогувам. Твърде много пъти, като съм се

сбогувала с някого, се е оказвало последно сбогом. Има ли друг изход от хотела?

— Избери. Има няколко — казах.

— Аз сам ще изпратя дамата — предложи Джасвант, така накоктейлен, че беше загубил

всякакъв страх от Синия хиджаб. — Трябва да се поразходя, да ми се избистри главата.

— Искаш ли да дойдем с теб, Син хиджаб? — попита Карла.

— Не, моля ви, предпочитам да съм сама. За мен е по-безопасно, когато се налага да

браня само себе си, ал-хамду ли-лла.

— Докато се събереш с мъжа си — рече Карла. — Тогава ще сте заедно и може би ще се

занимаваш с нещо, което ще ти носи повече радост, например брачни консултации. Пари

имаш ли?

— Имам колкото ми трябват, ал-хамду ли-лла. Пак ще се видим, Карла, иншаллах.

— Иншаллах — усмихна се Карла и я прегърна.

Синия хиджаб се обърна към мен и усмивката й помръкна.

— Онзи път, в колата, аз плаках за моя Мехму и за мен — каза тя. — Но плаках и за теб.

Жалко, че онова момиче умря, докато теб те е нямало, а не можех да ти кажа. Харесах те и

още те харесвам. И се радвам за теб. Аллах хафиз.

— Аллах хафиз — отвърнах. — Джасвант, погрижи се за нея! И си отваряй очите, че си

пиян-залян!

— Няма проблеми — ухили ми се той. — Сигурността гарантирана! Ще ти го пиша на

сметката.

Щом останахме сами, Карла седна зад бюрото на Джасвант и пръстът й застана над

третото копче.

— Не, няма да го направиш!

— Толкова добре знаеш, че ще го направя! — разсмя се тя и го натисна.

От тонколоните гръмовно засвири бханграта.

— Джасвант ще чуе и ще ме таксува! — провикнах се. — Надявам се! — викна тя в

отговор.

— Добре, изпроси си го! — Издърпах я от стола на Джасвант. — Време е за танци, Карла!

Тя излезе иззад бюрото, но се подпря на мен.

— Нали знаеш, че лошите момичета не танцуват — каза. — Не искай от мен да

танцувам, Шантарам.

— Не е нужно — надвиках аз музиката и се отдалечих от нея с танцова стъпка. — Няма

проблем. Обаче аз ще танцувам, ей тук, и ти можеш да се включиш по всяко време, щом те

прихване.

Тя ми се усмихна, погледа ме, а после се разкърши и затанцува без задръжки.

Ръцете и китките й бяха водорасли, плуващи над вълните на бедрата й. Тя танцуваше до

мен и около мен в изкусителни кръгове, а после вълната внезапно се надигна пред мен и се

превърна в черна котка сред зелени пламъци.

Лошите момичета танцуват също както лошите момчета.

Тя преживяваше музиката и по едно време на сериозно помислих, че трябва да запиша

парчето от Джасвант, а може би и да купя уредбата му, когато в танца налетях ненадейно на

пощальон, изправил се до входната врата.

Карла натисна копчето, музиката секна и остана само съскащото ехо на внезапната

тишина.

— Писмо, сър — каза пощальонът и ми поднесе папката си да се разпиша.

Още бе черна нощ, щеше да се зазори скоро, но бяхме в Индия.

— Добре — казах. — Писмо за мен, значи?

— Вие сте господин Шантарам, а то е за господин Шантарам — отвърна той

търпеливо. — Така че да, сър, за вас е.

— Добре. — Разписах се. — Малко сте позакъснял с обиколката, а?

— Или сте подранил. — Карла застана до мен и се облегна на рамото ми. — Какво ви

води насам по това неработно време, пощальон-джи?

— Така си изкупвам греха, мадам — каза пощальонът и прибра папката в чантата си.

— Изкупление — усмихна се Карла. — Невинността на възрастните. Как се казвате, пощальон-джи?

— Хитеш, мадам.

— „Добър човек" — преведе тя името.

— За съжаление, не съм, мадам — отвърна той, подавайки ми писмото.

Пъхнах го в джоба си.

— Защо изкупвате грехове, ако не възразявате да попитам?

— Пропих се, мадам.

— Но вече не сте пияница.

— Не, мадам. Но бях и пренебрегвах своя дълг. — Как?

— Така се напивах понякога — обясни той тихо, — че криех чувалите с писма, които не

можех да разнеса. Пощенската служба ме задължи да се лекувам и след като завърших

лечението си, ми предложиха отново работа при условие, че разнеса всички онези писма в

свободното си време и се извиня на хората, задето съм ги предал.

— И това ви доведе тук.

— Да, мадам. Започвам с хотелите, защото по това време са отворени. Тъй че приемете

извиненията ми, господин Шантарам, задето ви доставям писмото с толкова закъснение.

— Приемаме извиненията, Хитеш — казахме едновременно.

— Благодаря ви. Лека нощ и добро утро ви желая — каза той и печалният му поглед го

затегли надолу към следващия адрес.

— Индия, обичам те — поклатих глава аз.

— Няма ли да го прочетеш? Писмо, доставено от Съдбата в лицето на прероден човек?

— Искаш да кажеш, дали ти няма да го прочетеш?

— Любопитството само си е награда — каза тя.

— Не искам да го чета.

— Но защо?

— Писмо означава просто заядлива Съдба. С писмата не ми върви.

— Хайде де — възрази тя. — Написал си ми две писма и те са най-хубавите, които съм

получавала.

— Нямам нищо против да ги пиша от време на време, но не и да ги получавам. Една от

представите ми за ада е свят, където получаваш писма всяка минута, всеки ден, за вечни

времена. Същински кошмар!

Тя ме погледна; погледът й се стрелна към ъгълчето на писмото, стърчащо от джоба ми, и отново го вдигна към мен.

— Ти го прочети, Карла, ако искаш. — Подадох й писмото. — Прочети го, моля те. Ако

трябва да знам нещо, ще ми го кажеш. Ако ли не, скъсай го.

— Та ти дори не знаеш кой го изпраща — каза тя, докато четеше плика.

— Не ме интересува. Не ми върви с писмата. Само ми кажи, ако трябва да знам нещо.

Тя замислено потупа бузата си с писмото.

— Така или иначе вече е закъсняло и мисля да го прочета по-късно. След като намерим

Анкит и се уверим, че е добре. — Тя го пъхна в ризата си.

— Нищо му няма на Анкит, той умее да се грижи за себе си. Нали е опасен комунист, обучен от палестинци в Либия. Предпочитам да отидем в твоята шатра и да се погрижим тук

всичко да е наред.

— Да слезем първо там — усмихна се тя. — Преди да се качим тук.

СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

СЛЯЗОХМЕ НАДОЛУ с мисълта как ще се върнем горе и още преди да завием към

арката зад фасадата на хотела, чухме смеха на Рандъл и Анкит. Стигнахме до преобразената в

жилище лимузина, паркирана до стената, където заварихме Рандъл и Анкит изтегнати отзад

на седалките, Винсън седнал на дюшека между тях, Навин на шофьорското място и до него

— Дидие.

— Красота! — усмихна се широко Карла. — Как я карате, момчета?

— Карла! — провикна се Дидие. — Идвай при нас!

— Здравей, Карла! — развикаха се останалите.

— Какъв е поводът? — попита Карла и се облегна на отворената задна врата.

— Поливаме си мъката — обясни Дидие. — Всички ние сме изоставени мъже и мъже, изживяващи трагична раздяла, и мъжкото ни нещастие ще ти достави огромна наслада.

— Изоставени? — подхвърли насмешливо Карла. — Et tu, Дидие?

— Тадж тази вечер скъса с мен — изхлипа той.

— Гледай ти! Скулпторът тънко посече любовта ти с длетото.

— Госпожица Дива също скъса с мен — съобщи Рандъл.

— И с мен — додаде Навин. — Каза ми, че оттук нататък сме в строги приятелски

отношения.

— А аз така и не съм открил любовта — рече Анкит. — Не съм се отказал да я търся, но

вече тъй дълго я търся, че има капки и от мойта тъга в надиганата от нас чаша.

— Ранвей ме изхвърли от ашрама — оплака се Винсън. — Открих я и пак я загубих.

Каза, че трябвало да остана там още месец. Цял месец! Ама ако остана, бизнесът ми отива

по дяволите! Тя не разбра. Изгони ме. За щастие, намерих ей тези момчета.

Пиеха обезболяващото средство на Анкит в коктейлни чаши. Винсън зареждаше бонг.

Стъкленият му резервоар беше с форма на череп, емблема на малка седефена змия плуваше в

него.

Подаде ми го, но аз го отклоних към Карла. Тя му махна да го прибере.

— Ако ще пуша и ще пробвам прочутите коктейли на Анкит, трябва да седна вътре в

колата.

— Седни между нас, Карла! — примоли се Дидие.

— Хайде, Лин — подкани ме тя. — Ти къде искаш да седнеш?

— Аз ще почистя мотора — казах. Знаех, че лимузината, пълна с мъжки вопли, ще е по-

забавна за нея, отколкото за мен. — Ти сядай, аз после ще дойда.

Тя ме целуна. Навин слезе от колата да й задържи вратата. Тя се промъкна на предната

седалка до Дидие, но седна наобратно — подпря възглавница на таблото и се настани удобно

с лице навътре, кръстосала крака на седалката.

Навин ми се усмихна и затвори вратата, когато тя се качи. Рандъл включи мигащи

лампички от магазина за аварийни случаи на Джасвант и подаде на Карла чаша с коктейла

на Анкит. Тя вдигна наздравица:

— Господа! За бюро „Изгубена любов"!

— За бюро „Изгубена любов"! — провикнаха се те.

И все едно по сигнал на алеята изникна Олег. Вечната му усмивка беше поувяхнала, но

щом зърна купона в колата, лицето му светна.

— Круто! Лин, много се радвам да те видя.

— Къде се губиш бе, човек?

— Тия мацки! — възкликна той. — Тия Диви! Човече, изцедиха ме като хавлия на борец

и ме изхвърлиха! Тотално съм…

— Разбитый? — подсказах.

— Разбитый — повтори той. — За какво е тоя купон?

— Годишна среща на изоставените влюбени, започнаха без теб. Влизай.

Те се развикаха, задюдюкаха и примъкнаха Олег в салона отзад, където той се изтегна

до Рандъл с коктейл в ръка.

Докато чаках своята любов, отидох при мотора, паркиран до най-удобния изход на

пресечката. Извадих изпод седалката кърпи и нежно го почистих.

Докато Карла и Дидие се заливаха от смях — нейния гръмък, а неговия писклив, аз

поговорих на своята машина и я уверих, че не е сама.

Мадам Жу ме тревожеше. Не я познавах достатъчно и не знаех обичала ли е близнаците, дали изобщо нещо обича… От дълги години бе неразделна с тях. Отдавна не беше нормална

и имаше склонност към отмъщение. Искаше ми се да знам дали е гневна и разгромена, или

само гневна.

Мракът, от който обичаше да изплува от време на време, бе именно мракът под арката

на хотела, където Карла в момента се веселеше.

До изгрева оставаше около един час и се надявах свещеното слънце да обгори този

вампир. Седнах на излъскания мотор и изпуших един джойнт, като наблюдавах и двата входа

към уличката и се обръщах при всеки звук от стъпки или бръмчене на мотор.

След доста мислене и тревоги видях, че предната врата на колата се отвори, и чух смях.

От нея се изсипа подпийналият Навин и задържа вратата с цветист кавалерски жест.

Карла излезе бързо и тръгна към мен с прекрасна бавна, отпусната походка.

Навин подвикна: „Довиждане", а налягалите в колата момчета ни пожелаха с викове

лека нощ. Рандъл пусна пердетата на прозорците, подготвяйки се за изгрева.

— Нещо против да поседим тук, докато се зазори? — попитах я.

— Нищо. — Тя седна до мен на мотора. — На стража си, а?

— От Мадам Жу ме побиват тръпки. Бе привързана към онези близнаци.

— Ще си получи своето — отвърна Карла. — Вече си е изпатила от Синия хиджаб.

Кармата е чук, не перце.

— Обичам те — казах, загледан в бледите сенки на зората, озарили лицето й. Искаше ми

се да я целуна, но мисълта за това ми доставяше такава наслада, че се въздържах. — Как

беше в колата?

— Адски добре — отвърна тя. — Натрупах екстра материал за следващата надпревара по

афоризми. Същинска акупунктурна карта на мъжката неувереност.

— Я ми кажи един.

— В никакъв случай! — засмя се тя. — Още са неошлайфани.

— Само един! — примолих се. — Не.

— Само един! — примолих се още повече.

— Добре де, от мен да мине — предаде се тя. — Ето ти един. Мъжете са желания, обвити с тайни; жените са тайни, обвити с желания.

— Много е добро.

— Харесва ли ти?

— Много.

— Забавно е да гледаш как мъжете се разголват, тъй да се каже. Дидие ги подкокоросва, разбира се. Едва ли някой от тях щеше да се разкрие толкова, ако не ги беше подтикнал.

— Каза ли на Анкит за Синия хиджаб?

— Да — усмихна се тя. — Успях да го вмъкна в разговора. Добре го прие.

— Браво.

— И му предложих работа. И това прие много добре.

— Умен човек. А ти не си губиш времето. Какви още бързи действия владеете, мадам

Карла?

Утрото вече се бе пробудило и можехме да оставим момчетата сами, а на мен ми се

искаше да се кача обратно в шатрата. Станах, но Карла ме спря.

— Ще направиш ли нещо заедно с мен?

— Ей това е приказка — усмихнах се. — И аз за това си мислех.

— Не. Искам да кажа, ще дойдеш ли с мен на едно място!

— Горе в шатрата ти ли?

— След шатрата.

— Разбира се! — разсмях се, точно когато и в тъмната лимузина гръмна кикот. — Но

само ако престанеш да ми крадеш героите.

— Героите ли?

— Анкит, Рандъл, Навин — казах с усмивка. Знаех, че ще разбере.

Тя се разсмя.

— Ти си един от героите на моята история — каза. — И никога не го забравяй.

— Е, след като ти пишеш историята, къде искаш да дойда с теб?

— В планината — отвърна тя. — При Идрис.

— Отлично — казах. — Можем да заминем там на дълъг уикенд.

— Мислех за по-дълго.

— Колко по-дълго?

— Докато завалят дъждовете — каза тихо. — И може би докато спрат.

Два месеца?

Нямаше да е просто, не и когато въртиш бизнес на черно.

Познавах едно хлапе, млад боец на име Джагат, изпаднал от бандата при чистката на

Вишну — той беше индуист и не бе съгласен да изхвърлят мюсюлманите само заради вярата

им. Вишну не можеше да му навреди, защото бе индуист, но го изхвърли заедно с

мюсюлманите. Беше способен, все още имаше контакти с Компания 307 и можеше да удържа

чейнчаджиите в релси, ако ме няма.

Възможно бе да си взема почивка, възможно беше младият Джагат, този ронин, пропъден от Компанията си, да ми наглежда бизнеса.

Не беше изключено след дългото си отсъствие да се върна и да заваря всичко мое в

развалини, а ронина — мъртъв или изчезнал.

— Разбира се — казах. — С теб тръгвам навсякъде, Карла. Мога да замина за толкова

дълго, но ти можеш ли?

— Прехвърлих пълномощното за акциите на Ранджит на нелюбимата му сестра —

отвърна и ме хвана подръка, докато вървяхме към стълбището. — Дяловете ми в галерията

преотстъпих на Тадж и галерийната комисия. Всичко, което бих могла да наследя от Ранджит

след легализирането на завещанието, приписах на нелюбимия му брат. Тъкмо той бе

подкупил шофьора на Ранджит да сложи фалшивата бомба в колата му. Стори ми се уместно.

— Отърва се от всички текущи активи на Ранджит.

— Оставих си нещо все пак — каза тя. — Да ми капва от време на време.

— Наистина ли искаш да останем горе в планината два месеца?

— Искам. Знаеш ли, там горе не е лесно, а и ти си имаш тук дела, но искам да подишаме

чист въздух, да вдишаме свежи идеи. Трябва да откъсна призраците от себе си и да започна с

теб на чисто. Смяташ ли, че ще можеш? За мен и за нас?

Аз съм градско момче — харесвам природата, но обичам градски комфорт. Не ми се

искаше да прекарам месеци наред сред толкова хора, събрани на едно място, да се къпя със

студена вода и да спя на тънък дюшек на земята. Но тя го искаше, това й бе нужно. А след

размириците и блокадата градът още не се беше успокоил и не беше възвърнал привичната си

чудатост. Беше подходящ момент, като всеки друг, да заминем нанякъде.

— Добре — казах аз и усмивката й светна. — Да видим какво ще стори с нас планината.

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ЧАСТ

СЕДЕМДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ПО ГОРСКИЯ ПЪТ КЪМ ПЛАНИНАТА меките листа на издънките около дърветата

бръскаха лицата ни, задънвайки с всеки следващ завой все повече синия хоризонт.

Маймуните се разбягваха и се нареждаха като съдии по облите камъни. Ято врани ни

връхлетя дръзко и се опита да ни обезпокои във фаланги от пернати щитове; гущери се

стрелкаха по гнилите повалени дънери.

Ние пътувахме с мотора. Рандъл и останалите ни следваха с колата. Див рев на тигър от

далечния резерват стресна пъстроцветните птици в дърветата. Те литнаха над открития път: облак, който раздвои полета си около нас, когато излязохме на планинския паркинг.

Оставихме возилата зад магазинчето за закуски и студени напитки и платихме добре на

продавача, за да ги пази. Казах му, че през два дни ще идвам да си наглеждам мотора и ако

някой го оскърби по някакъв начин, докато е под негова грижа, това никак няма да ме

зарадва. За колата не се тревожех. Достатъчно бе голяма сама да се грижи за себе си.

Водехме цял отбор с нас — Рандъл, Винсън, Анкит и Дидие. Навин и Олег искаха също

да дойдат, но двамата изгубени влюбени останаха да дежурят в бюро „Изгубена любов". Щом

се изправихме пред първата стръмнина, Дидие попита за алтернативен маршрут.

Стори ми се, че Карла щеше да го упъти, но я възпрях. Знаех Колко скептично и

войнствено може да се държи Дидие на свещени места, затова исках да се добере с пот до

лагера на Идрис, а не да влезе там с нехайна крачка.

— Да не казваш, че не можеш да се изкачиш до върха? — предизвиках го.

— Положително не! — отсече той. — Покажете ми най-трудния път! Няма планина, по-

висока от решителността на Дидие!

Поведе ни Карла, след нея тръгнах аз, а след мен — Дидие, Рандъл, Винсън и Анкит.

Дидие добре се катереше — аз го теглех отгоре, Рандъл го буташе отдолу.

Винсън ни изпревари, изкачването очевидно го забавляваше. С учудване забелязах как

Анкит се движи само на няколко крачки зад него и се изгубва над нас в подобния на

водорасли гъстак от трева, храсти и увивни растения.

По едно време Карла се разсмя и се сетих как Абдула й направи комплимента, че е

пъргава като маймуна.

— Абдула! — подвикнах й.

— Точно за това се сетих! — разсмя се тя.

После се умълчахме и се замислихме за нашия приятел, когото обичахме — снажен, храбър и буен. Беше изчезнал, както и преди правеше. Питах се кога ли ще го видим отново и

дали бяхме готови за онова, което щяхме да открием, когато това стане.

Стигнахме до върха в мълчание и се присъединихме към Винсън и Анкит, които с ръце

на кръста оглеждаха платото и школата на мъдреца Идрис.

Гирлянди от цветя кичеха новата пагода, временно издигната от бамбукови пръти. Бяха

опънали платно в оранжево, бяло и зелено — трикольора на индийския флаг — които се

повтаряха от вълните на вятъра.

Пагодата хвърляше обширна сянка в центъра на двора, където имаше постлани красиви

килими. Четири широки удобни възглавници бяха наредени в полукръг около малка, ниска

дървена сцена.

Зад пагодата учениците усилено се подготвяха за някакво важно събитие.

— Винаги ли е така? — каза Рандъл.

— Не — отвърнах. — Имат някакъв специален повод. Дано не се натрапваме.

— Дано има бар — обади се Дидие. Улових погледа на Карла.

— Питаш се кой ли е донесъл тук горе тези килими и бамбукови пръти, нали? — попита

ме тихо Карла, когато нашата дружина от градски грешници се сля с обстановката.

— Някой трябва да е домъкнал цялата тази красота тук, за да се настанят някакви важни

клечки — усмихнах се аз. — Дори да са ги донесли по лесния път, това показва или голяма

почит, или голямо внимание. Чудя се кое от двете.

Силвано се зададе срещу нас, като си проправяше път през групите хора, които слагаха

украсата и подреждаха храна на подноси.

— Come va, ragazzo pazzo? — попита ме той, щом застана до нас. Как си, откачено

момче?

— Ancora respirare — отвърнах. Още дишам.

Той разцелува Карла по двете бузи, после ме прегърна.

— Чудесно е, че дойде днес, Лин! — възкликна щастливо. — Много се радвам да те

видя! Кои са приятелите ти?

Представих Силвано и той поздрави останалите с грейнала предана усмивка:

— Божественото днес ви води тук всички!

— О, нима? А аз мислех, че е идея на Карла — казах.

— Не, днес предстои голям диспут! Велики мъдреци от четири области предизвикаха

Идрис на спор.

— Философски диспут — каза Карла. — Първият за повече от година, нали?

— Абсолютно — отвърна Силвано. — Днес ще чуем всички големи въпроси накуп и

всички отговори! Велико противоборство между велики светци!

— Кога започва? — попита Карла. Цариците се разгаряха за битка.

— Някъде след около час. Още се подготвяме. Има достатъчно време да се освежите

след изкачването и да хапнете преди началото.

— Барът отвори ли вече? — обади се Дидие. Силвано се вторачи в него с недоумение.

— Да, сър — обади се Анкит и разклати голямата раница, която бе Домъкнал на гръб по

стръмния склон.

— Слава Богу — въздъхна Дидие. — Къде е банята?

Оставих Карла с Дидие и останалите, взех една бака с вода и навлязох в гората. Намерих

уединено местенце, което като че нямаше особени възражения, и се измих.

Когато Карла се отдели от мен след дългото пътуване към планината, бях започнал да

чувам викове в главата си. Докато се изкачвахме към върха, осъзнах, че това, което чувах и не

преставаше да пищи в ушите ми, е воят за мъст на спецовете по заливане с киселина.

От момента, в който Синия хиджаб ми бе казала, че са ги хванали и ще умрат в

изтезания, усещах как червените вълни на изгарящите им души се плискат в краката ми.

Докато карах към планината, прегърнат от Карла, плувах в любов: листец по

повърхността на езерце в неделя. Но щом се откъснахме един от друг и започнахме да се

изкачваме, спомените пропълзяха дълбоко в пещерите на страха. Натъртванията от верига са

по-лоши от рана; виковете на капитулиращия човек са по-силни от този на борещия се.

На върха, където всички се подготвяха за големия диспут между мъдреците, аз бях

отишъл в мъдрата гора, за да се очистя и да остана сам със спомените си за мъчения и

смирение.

Болеше ме за Синия хиджаб и приятелката й — ужасно изгорената й другарка — и за

всички нейни братовчеди и съседи, които, погълнати от гнева и мъстта, бяха прегрешили

дотам, че причинили на мъчителите си същото, което бяха търпели от тях.

Всяка екзекуция е кончината на правосъдието, защото никой живот не заслужава да

бъде погубен. Аз оцелях във вътрешната пустиня на затворническите изтезания и залитайки, продължих напред, защото успях да простя на мъчителите си. Научих този закон от

измъчваните, които ми го предадоха, когато дойде и моят ред да бъда окован и бит.

„Остави ги — казваха ми различни мъдри мъже. — Ако ги мразиш, както ни мразят те, ще погубиш ума си, а той е единственото, до което не могат да се докопат."

— Добре ли си, мили? — чух гласа на Карла иззад дърветата. — Диспутът вече ще

почва, запазила съм места.

— Добре съм — извиках, ама не бях. Не бях дори средна хубост. — Добре съм!

— Две минути! — викна тя в отговор. — Не можем да го пропуснем. Той е създаден за

нас, Шантарам.

Знаех защо Карла ни доведе в планината при легендарния мъдрец Идрис. Тя искаше да

ме изцели. Да ме спаси. Разкъсвах се вътрешно и тя го виждаше. А може би и с нея беше

така. Подобно на Карла и на всеки друг боец, когото познавах, аз се шегувах и се смеех за

неща, които разплакваха други не толкова изранени сърца; научил се бях да се закалявам

срещу смъртта и загубата. Когато днес поглеждам назад, миналото ми изглежда като

касапница: почти всички, които някога съм обичал, са мъртви. Няма друг начин да живееш с

перманентното изтребление на онези, които обичаш, ако всеки път не поемаш частица от

студения гроб в себе си.

Тя тръгна, а аз зареях поглед сред хаоса от листа, разбираем единствено за дърветата.

Омразата има своя гравитационна паяжина, в която по спирали от насилие улавя самотни

частици обърканост. Имах своя причина да мразя спецовете по заливане с киселина, ако

исках това, и не бях имунизиран срещу трептенията на паяжината. Но не от омразата се

мъчех да се очистя в онази гора на планинския връх: а от срама за нещо, което не бях сторил

аз, но не бях и предотвратил.

Понякога, по някаква причина, не го правех или не можех да го направя. Понякога, по

някаква причина, ставах част от нещо грешно, преди да успея да осъзная, че това вече не е

правилно.

Сам в гората, аз простих онова, което ми бяха сторили. Коленичил в своята лична вина, аз им простих стореното с надеждата, че някой някъде ще ми прости и на мен. И вятърът

сред буйния листак ми каза: Смири се. Едно е всичко, всичко е едно. Смири се.

СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

ВЯРАТА Е ВЪТРЕШНА ЧЕСТНОСТ — каза ми веднъж един свещеник отцепник. — Тъй

че подхранвай своя дух винаги, Щом можеш, синко". Под лъчите на следобедното слънце, на

платото с белите камъни, верните ученици на учителя мистик Идрис се надяваха, че

обмяната с неговите инквизитори ще ги преизпълни с мъдрост.

Но имаше и неверни присъстващи: неколцина последователи на велики мъдреци, дошли

с надеждата да видят как Идрис, нахалният в смирението си мислител, ще полети надолу от

скалата на непокорството. Вярата е сама по себе си изпитание, искреността също, а

чистотата кара страхливите души да вадят нож.

Дидие, верен на своите наслади, намери един хамак, опънат между дърветата, и

известно време се бори с оплетения от въже алигатор с надеждата да успее някак си да се

задържи върху него под дебелата сянка на едно дърво, докато трае беседата.

Но Карла не го остави.

— Ако пропуснеш това — дръпна го тя за якето, — няма как после да го обсъждам с теб.

Затова не можеш да го пропуснеш!

Тя събра групата ни на място, откъдето се виждаха лицата както на разпитващите, така и

на разпитвания мъдрец.

Зрителите бяха оформили арена от възглавници, наредени достатъчно близо около

пагодата, за да долавят всяка интонация или намеса в разговора. Очакването — призракът на

славата — витаеше из публиката, докато учениците си разказваха истории за легендарните

мъдреци, призовали Идрис на спор.

Светите мъже излязоха от най-голямата пещера, където бяха медитирали заедно, за да се

подготвят за мисловното противоборство. Бяха високопоставени гуру със свои

последователи. Най-младият беше трийсет и пет годишен, а най-възрастният — вероятно на

седемдесет, няколко години по-млад от Идрис.

Бяха облечени еднакво с бели дхоти[113], които падаха в разкошни дипли около кожата

им, а шиите им бяха окичени с броеници от семена на рудракша. За топчетата рудракша се

твърдеше, че притежавали духовни сили за различаване на положителните и отрицателните

субстанции. Според легендата над чиста субстанция те се въртят по часовниковата стрелка, а

над отрицателна — обратно на часовниковата стрелка и това е една от причините нито един

гуру да не пропуска да се окичи с висококачествен наниз от тях.

Носеха също така пръстени и амулети, за да увеличат максимално силата на

благоприятните планети в астрологичните си диаграми и да намалят до минимум вредата от

неблагоприятните сфери — далечни, ала никога безсилни.

Учениците шушукаха, че им било забранено да произнасят имената на прочутите

мъдреци, защото от скромност те пожелали предизвикателството им към Идрис да остане

анонимно.

Щом ги видях да излизат и да заемат местата си на големите меки възглавници, съпроводени от техни ученици, които разпръсваха розов цвят по пътя им, нарекох наум най-

младия Мрънкалото, следващия — Мнителния, третия — Честолюбеца и Я Да Видим —

най-възрастния, който най-бързо се настани и първи посегна да си вземе сок от лайм и парче

прясна папая.

— Колко време ще продължи? — прошепна Винсън.

— Добре — процеди Карла, стиснала здраво устни, за да устои на раздразнението. —

Значи искаш ли да прекараш седем години в изучаване на философия, космология и

теология, а, Винсън?

— Май не — отвърна той колебливо.

— А искаш ли да звучиш на Ранвей така, сякаш си ги учил седем години?

— О, да, на драго сърце.

— Тогава мълчи и слушай. Такива спорове с Идрис се случват най-много веднъж в

годината, а на мен ще ми е за първи път. Имаш шанс да получиш всичко наведнъж и аз бих го

изслушала отначало докрай.

— Дали ще има антракт? — обади се Дидие.

Идрис коленичи в нозете на всеки мъдрец — от най-стария до най-младия — и прие

благословията им, а после се качи на малката сцена, намести се и поздрави групата.

— Да се напушим, преди да започнем — предложи им той любезно.

Учениците донесоха голямо наргиле и връчиха маркуч на всеки от мъдреците. Най-

дългият стигаше до Идрис, който всмука и разпали чашката.

— А сега — каза той, след като всички пушиха, включително и Дидие, който да не

остане по-назад от светите мъже, запали фино засукан джойнт, — моля, задайте ми своите

въпроси.

Мъдреците погледнаха Я Да Видим, предлагайки му да нападне пръв. Старецът се

усмихна, пое дъх и нагази в плиткото, мятайки семантично камъче над водата:

— Какво е Бог? — попита Я Да Видим.

— Бог е съвършеният израз на всички положителни характеристики — отвърна Идрис.

— Само на положителните характеристики?

— Единствено и само.

— Тогава значи Бог не може да причинява зло или да върши грях? — попита Я Да

Видим.

— Не, разбира се. Да не намеквате, че Бог може да се самоубие или да излъже невинна

душа?

Светците се засъвещаваха. Виждах проблема им. Според свещените текстове боговете

във всички епохи са убивали хора. Някои богове подлагат на вечни мъки душите или

позволяват това да се случи. Версията на Идрис за Бог, неспособен на зло, трудно можеше да

бъде примирена с някои от великите книги на вярата.

Съвещанието приключи. Щафетата все още бе в ръцете на Я Да Видим.

— А какво е животът, велики мъдрецо? — попита Я Да Видим.

— Животът е органичен израз на развитието към усложнение.

— Но дали твърдиш, че животът е сътворен от Божественото, или че сам се е сътворил?

— Животът на тази планета се е породил от странно невероятното, но напълно

естествено сътрудничество между неорганични елементи в алкални натрупвания на

морското дъно, довело до появата на първите бактериални клетки. Този процес е както

самопроизволен, така и божествен едновременно.

— Говориш с езика на науката, велики мъдрецо.

— Науката е духовен език и едно от най-духовните занимания.

— А какво е Любовта, велики мъдрецо?

— Любовта е интимната връзка.

— Говорех за най-чистата любов, велики мъдрецо — възрази Я Да Видим.

— Както и аз, велики мъдрецо — отвърна Идрис. — Един учен, който със своите дарби

се опитва да открие лек за една болест, създава интимна връзка, преливаща от любов. Да

разходиш куче из парка, което ти се доверява, това е интимна връзка. Да разкриеш сърцето

си за Божественото в молитва, е интимна връзка.

Я Да Видим кимна и изхихика.

— Временно давам думата на по-младите си колеги — каза той.

— Как можем да знаем — заговори Честолюбеца, като бършеше потта от избръснатата

си глава, — че външна реалност съществува?

— Действително — подкрепи го Мнителния. — Дори да приемем cogito ergo sum на

Декарт, как може някой да знае, дали светът извън нашето съзнание, който ние мислим за

реален, не е само един ослепително ярък сън?

— Приканвам всеки, който не вярва във външната реалност, да ме придружи до ръба на

скалата ей там — каза Идрис. — А после ви предлагам да скочите. Аз ще сляза по лесната

пътека надолу по хълма и като стигна в подножието му, ще продължа дискусията за външната

реалност с оцелелите.

— Убедително! — обади се Я Да Видим, най-възрастният мъдрец. — Колкото до мен, аз

мисля да оцелея, защото няма да мръдна оттук.

Бях чувал всички въпроси по едно или друго време в планината и знаех наизуст повечето

от отговорите на Идрис. Неговата космология се основаваше на предположения, но логиката

му беше елегантна и последователна. Идеите му се запомняха лесно.

— Свободната воля — обади се Мрънкалото, най-младият. — На каква позиция си за

нея, Идрис?

— Освен четирите физически сили и материята, времето и пространството във

Вселената съществуват две велики духовни енергии — заобяснява Идрис. — Първата от тези

енергии е Божественият източник на всичко, който от раждането на Вселената насам

непрекъснато намира изражение под формата на поле на духовни тенденции, нещо като

електромагнитно поле от тъмна енергия. Втората невидима енергия е Волята, където и да се

проявява във Вселената.

— Какво е предназначението на това поле на тенденциите? — попита Мрънкалото.

— Предназначението му на този етап от нашето осъзнаване е неопределимо. Но също

както и при енергията, ние знаем какво е действието му и как да го използваме, макар и да

не знаем какво представлява.

— Но каква е неговата стойност, мъдрецо? — попита Мрънкалото.

— Стойността му е неоценима — усмихна се Идрис. — Връзката между духовното поле

на тенденциите и нашата човешка Воля е Целта на живота на нашето равнище.

Идрис махна за ново наргиле и Силвано го внесе в пагодата.

Италианецът помощник бе оставил пушката си настрана, но когато се наведе да го

остави, пак вдигна лакът, сякаш очакваше ремъкът на невидимото оръжие да се изхлузи.

— Хубаво де — прошепна Винсън на Карла, — ама аз нищо не вдянах.

— Стюарт, шегуваш се, нали?

— Nada бе, човек — прошепна Винсън. — Дано цялото шоу не е такъв умствен тормоз.

Ти схвана ли нещо?

Карла го погледна съчувствено. Едно от нещата, които тя най-много обичаше на света, може би дори най-любимото й от всички, за него просто бе словесен поток, запечатан със

седем печата.

— Ще ти го опростявам, за да разбираш — предложи му Карла и сложи ръка на рамото

му. — Като надпис върху фланелка.

— Ще го направиш заради мен? — прошепна Винсън. Карла му се усмихна, после

погледна мен:

— Не е за вярване колко е яко, а?

— О, да — ухилих се в отговор.

— Казах ти аз, че трябва да дойдем.

Идрис и останалите мъдреци изсмукаха от чашката горящото вдъхновение и пак се

обърнаха към парещите въпроси.

— Как тъй, учителю-джи? — побърза да запита Мнителния. — Как връзката с това поле

на тенденциите или с Божественото обяснява смисъла на живота?

— Въпросът е неправилен — каза тихо Идрис, стараейки се да не оскърби колега, който

също искаше да научи истината дори с цената на покаянието. — Смисълът не е атрибут на

живота. Смисълът е атрибут на волята. Атрибут на живота е целта.

Мъдреците отново се засъвещаваха, приведени към Я Да Видим, който седеше с лице

към Идрис. Един по един бутаха ангелите от главата на карфицата и решаваха коя частица от

миниатюрния купол ще им даде най-добрата опора.

Идрис огледа с въздишка лицата на облечените в бяло ученици: магнолиев кръг от

очарование. Най-високите дървета храбро се изправяха срещу заминаващото си слънце и

закриляха светците със сянката си.

— Значи… — подзе Винсън.

— Смисълът на живота — грешен въпрос — обясни бързо Карла. — Целта на живота —

правилен въпрос.

— Ау! — възкликна Винсън. — Значи са два въпроса. Мъдреците се отдръпнаха един от

друг. Мнителния се прокашля.

— За връзката с Божественото ли говориш, или с другите живи същества?

— Всяка истинска връзка, свободна и откровена, без значение с какво — дали с цвете, или със светец — е връзка с Божественото — защото всяка искрена връзка автоматично

съединява свързаните с духовното поле на тенденциите.

— Но как човек да разбере, че е свързан? — попита скептично Мнителния.

Идрис се намръщи и сведе очи, неспособен да потисне тъгата, която виждаше да му

маха от самотния бряг на вярата на Мнителния. Пак вдигна очи и му се усмихна благо.

— Полето на тенденциите затвърждава връзката — каза. — Как?

— Искреното покаяние — подобно на добротата или състраданието — ни свързва с

полето на тенденциите. Полето на тенденциите винаги откликва — понякога с вест, долетяла с водно конче, друг път — със сбъдването на пламенно желание, а понякога и с

добротата на непознат — рече Идрис.

Мъдреците отново събраха глави.

Винсън използва паузата в беседата, за да ме прегърне през рамо и да притегли и мен в

своя смут. Наведохме се към Карла, но тя го изпревари:

— Силата е винаги с теб, ако се откажеш от силата.

— О!

Мъдеците учтиво се покашляха — знак да възобновят разговора.

— Ти се стремиш да скриеш смисъла в главоблъсканица от понятия — рече

Мрънкалото. — Но свободни ли сме действително да вземаме решения, или Божественият

промисъл предопределя всички наши действия?

— Да сме жертви на Бога? — разсмя се Идрис. — Това ли твърдиш? Тогава защо ни е

дал свободна воля? Да ни тормози? В това ли наистина искаш да вярвам? Нашата воля

съществува, за да задаваме въпроси за Бога, не само да се молим за отговори.

— Искам да знам в какво вярваш ти, учителю Идрис.

— В какво вярвам, велики мъдрецо, или какво знам?

— В какво пламенно вярваш — отвърна Мрънкалото.

— Много добре. Вярвам, че Източникът, породил нашата Вселена, е навлязъл с нас в

тази реалност под формата на духовно поле на тенденциите. Вярвам, че Волята — нашата

човешка воля, е в неизменно състояние на суперпозиция и взаимодейства или не с духовното