Сянката на планината

Групата се разпадна от общия разговор — Дидие се съгласяваше с Кавита, Навин поведе

спор с Дивя, а аз заговорих седящата до мен млада жена.

— Не се познаваме. Казвам се Лин.

— Знам — отвърна тя стеснително. — Аз съм Сунита, приятелка съм на Кавита.

Всъщност сме колежки. Аз съм стажант-журналист.

— Как върви?

— Страхотно. Тоест, дава страхотни възможности и тъй нататък. Но се надявам да стана

писател като вас.

— Като мен ли? — засмях се озадачено.

— Чела съм разказите ви.

— Разказите ми?

— И петте. Много ми харесват, но се стеснявах да ви го кажа.

— Изобщо те как стигнаха до вас?

— Ами… — заекна тя объркано. — Ранджит ми ги даде… Тоест, господин Ранджит…

Той ми даде разказите ви за корекции. Изчетох ги за печатни грешки и всичко останало.

Бях се вторачил в нея. Не исках да изтръгвам думите й, но бях твърде раздразнен и

объркан, бях неспособен да прикрия чувствата си. Моите разкази са попаднали у Ранджит?

Как? Лиса ли му ги е дала зад гърба ми, против желанието ми? Не разбирах.

— Те са тук, у мен — каза Сунита. — Днес възнамерявах да обядвам сама и да продължа

с работата, но госпожица Кавита ме покани да дойда с нея.

— Моля, дайте ми ги.

Тя бръкна в голяма платнена чанта и ми подаде една папка.

Червена папка. Бях подредил всички разкази в папки с различни цветове. Червената бях

избрал за няколко разказа за градски светци.

— Не съм давал разрешение да се публикуват — казах, докато проверявах дали папката

съдържа и петте разказа.

— Но…

— Вие нямате вина и нищо няма да ви се случи — казах меко. — Ще напиша бележка до

Ранджит, вие ще му я предадете и всичко ще е наред.

— Но…

— Да имате химикалка?

— Аз…

— Шегувам се — казах и извадих химикалка от джоба на елека си.

На последната страница от последния разказ имаше само два реда: Наглостта е визитната картичка на високомерието и запълва всичко със своето „аз".

Благодарността е визитката на смирението и е мястото, през което влиза любовта.

Стори ми се подходящо за писмо до Ранджит. Откъснах напечатаната страница, преписах изреченията върху новата последна страница и затворих папката.

— Лин! — подвикна свадливо Дидие. — Ти не пиеш! Веднага остави тая химикалка!

— Какво правиш? — попита Кавита.

— Ако човек има желание, винаги има начин — подхвърли Навин.

— Щом питаш — погледнах Кавита, — пиша писмо до шефа ти.

— Любовно ли? — изправи гръб тя.

— Нещо такова.

Написах бележката, сгънах я и я дадох на Сунита. — Не, Лин! — възрази Дидие. — Така

изобщо не става! Просто си длъжен да прочетеш писмото на глас.

— Какво?

— Лин, има си правила — контрира Дидие — и ние трябва да ги нарушаваме при всяка

удала ни се възможност!

— Дидие, не съм чак толкова смахнат.

— Лин, трябва да ни го прочетеш!

— Това е лично писмо, човече.

— Написано на публично място! — Кавита грабна бележката от ръцете на Сунита.

— Ей! — възкликнах и се опитах да си върна листа.

Кавита скочи чевръсто и застана от другата страна на масата. Имаше хриптящ глас, интересен с това колко много неща не издава, когато говори.

Тя прочете писмото:

„Ранджит, нека да сме наясно. За мен твоят модел на магнат и медиен барон е обида за

четвъртата власт и не бих позволил да публикуваш дори некролога ми.

Ако пак докоснеш мое творчество, ще дойда и ще ти пренаредя кокалите.

Приносителката на това писмо има номера ми. Ако решиш да си го изкараш на нея, да я

уволниш или да й навредиш по някакъв начин, тя ще ми се обади и аз ще дойда да ти

пренаредя кокалите. Стой далеч от мен. "

— Аз съм във възторг! — разсмя се Кавита. — Искам аз да го предам!

Вик, а после трясък от счупено стъкло по мраморния под ни накара да погледнем към

голямата входна арка. Там стоеше Конканън, заклещен между неколцина от сервитьорите.

Не беше сам. Водеше неколцина от „Скорпионите". Грамадата Хануман стоеше зад него, имаше и още познати лица от онзи кървав час в склада.

Последният, който си проби път, беше Данда, мъчителят с тънкия мустак. Кожена

превръзка покриваше лявото му ухо.

Конканън носеше палка с топка на края — оловна тежест, увита в кожена кесия и

завързана за китката му с връв. Той замахна и уцели сикха, началник на охраната в „При

Леополд", в слепоочието. Възгласи на почуда и страх се изтръгнаха от всички, които видяха

това.

Ударът повали високия сикх, а другите сервитьори тревожно се спуснаха да помагат.

Докато се мъчеха да крепят своя другар, Конканън им нанасяше удари и успя да свали на

земята неколцина окървавени мъже.

„Скорпионите" атакуваха ресторанта и бутаха масите, разгонвайки изплашените

клиенти. Бутилки, чинии и чаши се разбиваха по пода и оставяха разпенени локви. Клатеха

се и се преобръщаха маси. Столове отхвърчаха от развилнялата се тълпа. Клиенти търчаха и

се препъваха, подхлъзваха се и падаха по изцапания под.

Кавита, Навин и аз бързо скочихме.

— Става мазало — казах.

— Идеално — откликна Кавита.

Хвърлих й един поглед и забелязах, че държи в едната си ръка празна бутилка, а в

другата чантата си.

Най-близкият изход бе задръстен от хора. Зад нас имаше ъгъл. Ако бутнехме масата, Дивя и Сунита можеха да се прикрият зад нея. Погледнах Навин и той изказа на глас мисълта

ми.

— Дивя, мини в ъгъла! — посочи зад гърба си, без да откъсва очи от побоя.

Както никога, светската лъвица не му се озъби. Тя сграбчи Сунита и я издърпа със себе

си в ъгъла. Погледнах Кавита.

— Там? Не! — изфуча тя.

Каквито и да бяха причините за това яростно нападение, Конканън и „Скорпионите"

добре бяха избрали момента — в сънливия следобед преди вечерната вълна от клиенти.

Половината сервитьори в „При Леополд" си доспиваха на горния етаж.

Хванат неподготвен, работещият персонал храбро се съпротивляваше, но нападателите

ги превъзхождаха числено. Боят постепенно се изместваше към нашата част на ресторанта.

Трябваше някак да се забави, преди да се сложи краят.

— Дай да ги разкатаем тия! — изръмжа Кавита.

Хвърлихме се в мелето, като се опитвахме да изтласкаме гангстерите обратно към входа.

Няколко от клиентите се опитаха да се включат.

Навин раздаваше юмруци, бързи и точни. Откъснах един мъж от изпаднал в

полусъзнание сервитьор и оня загуби равновесие. Политна назад, а Кавита замахна с

празната бирена бутилка и го изтряска по главата. Други клиенти го заритаха и той падна

отново.

Спящите сервитьори от нощната смяна, събудени от собственика, се заизсипваха долу по

тясното стълбище зад нас. Набраната от „Скорпионите" инерция, изтласкала ги напред, се

изчерпа. Приливът премина в отлив. „Скорпионите" започнаха да отстъпват.

Двамата с Навин бяхме изтласкани и извлечени навън заедно с тях, приклещени между

враговете и подкрепленията. Щом наближихме вратата, се намерих лице в лице с Конканън.

И да знаеше, че губи битката, по очите му не личеше. Те святкаха като рибешки люспи в

плитка вода, в тях гореше студен огън. Усмихваше се. Изглеждаше щастлив.

Той бавно вдигна кожената си палка, докато тя се изравни с рамото му, и каза:

— Дяволът си е паднал по тебе, момче! — И замахна с тежестта. Бързо се приведох

надясно. Палката ме удари отзад по лявото рамо. Усетих как костта под мускула се разтърси

от удара. Рязко се изправих и замахнах нагоре и вдясно. Ударът попадна право в слепоочието

му, вряза се в него с всичка сила, но не беше достатъчен.

Конканън тръсна глава и се ухили, пак вдигна палката, но аз го сграбих и го изтиках

заднишком на улицата.

По филмите мъжете се бият дълго и се редуват да си нанасят удари. В истинския уличен

бой всичко се случва много по-бързо.

Всеки удря където успее, а ако те съборят на земята, в повечето случаи оставаш там.

Всъщност там винаги е най-безопасно.

Свил юмруци пред челото си и вперил очи в Конканън, аз изчаквах възможност. Той се

мъчеше да ме халоса с палката. Прикляках, отскачах и финтирах на зигзаг, но докато го

парирах, върху мен се сипеха удари. Отстъпих назад, пазейки равновесие, и се блъснах в

Навин. Спогледахме се за един миг и застанахме гръб в гръб.

Бяхме сами между „При Леополд" и редицата улични сергии. Сервитьорите се колебаеха

под голямата арка на входа. Те бранеха своето; случващото се на улицата не им влизаше в

работата. Пазеха боят да не се пренесе отново в ресторанта.

„Скорпионите" тръгнаха в настъпление. Навин, прилепил гръб към моя, беше сам срещу

четирима. Не можех да му помогна. Трябваше да се справя с Конканън.

Забелязах пролука в защитата му и го обсипах с леви и десни крошета, но на всяко мое

попадение той отвръщаше с удари с палката. Смъртоносната тежест се стовари върху лицето

ми и веднага потече кръв. Колкото силно и умело да го уцелвах, високият ирландец

продължаваше да стои на краката си.

Думи изникнаха в ума ми — снежни шалове, развени от вятъра.

Значи, това е краят…

Но внезапно — също тъй, както беше започнала — разпрата стихна. „Скорпионите" се

отдръпнаха от нас и обкръжиха Конканън.

Двамата с Навин хвърлихме бърз поглед назад, където бе Дидие. Държеше пистолет.

Много се зарадвах, като го видях. Усмихваше се, както се бе усмихвал и Конканън. До него

стоеше Абдула.

Щом се отдалечихме от дулото на пистолета на Дидие, Абдула се пресегна с лявата си

ръка, покри китката на Дидие и бавно свали пистолета надолу, докато се отпусна отстрани

на тялото му.

Последва мълчание. „Скорпионите" се взираха напрегнато, залепнали за мократа

червена следа между борбата и бягството. Очевидци, изпокрили се зад сергиите, дишаха

напрегнато. Дори неспирният трафик сякаш замря.

Конканън заговори. И беше грешка.

— Ти бе, шибан, грозен, дългокос ирански шибаняк! — Той показа всичките си жълти

зъби, настъпвайки към Абдула. — И ти, и аз сме наясно какъв си. Що не кажеш нещо?

Абдула носеше пистолет; и стреля в бедрото на Конканън. Хората нададоха викове и се

разбягаха настрани.

Ирландецът залитна, но не промени позата си, изчакваше да удари Абдула с палката.

Абдула стреля отново; в същия крак. Конканън падна.

Абдула стреля още два пъти — по-бързо, отколкото можеха да видят очите ми. Когато

Хануман и Данда залитнаха назад, разбрах, че грамадният „Скорпион" и слабичкият му

приятел също са простреляни в краката.

„Скорпионите", които още можеха да бягат, побягнаха. Конканън, роден да оцелява,

пълзеше, като си помагаше с лакти, между сергиите за сувенири към улицата.

Абдула направи две крачки и стъпи с всичка сила върху гърба на ирландеца. Дидие бе

плътно до него.

— Ти… шибан… страхливец! — изплю се Конканън. — Давай бе! Направи го! Ти си

едно нищо!

От двете рани в крака му шуртеше кръв. Абдула насочи пистолета към тила му и се

приготви да стреля. Малцината, които се намираха все още достатъчно близо, че да виждат, изпищяха.

— Стига, братко! — креснах. — Достатъчно!

Беше ред на Дидие да постави длан върху ръката на Абдула и полека да избута надолу

пистолета му.

— Твърде много свидетели има, приятелю мой — каза той. — Dommage[50]. Сега

тръгвай. Бързо тръгвай!

Абдула се поколеба. Животински инстинкти бяха обладали сърцето му. Знаех го. Бях

чувал гласа на тези инстинкти зад решетките. В този миг той по-силно желаеше да убие

Конканън, отколкото му се искаше да живее. Пристъпих до него, както други мъже бяха

заставали до мен в затвора за да спасят не само живота, но и душата ми.

— Сигурно още няма ченгета само защото „Скорпионите" са им бутнали да не се вясват, докато не свършат със заведението — казах. — Едва ли ще продължи още дълго. Трябва да се

омитаме.

Абдула свали крака си от гърба на Конканън. Ирландецът незабавно задрапа с все сили

към улицата.

Две коли спряха. „Скорпионите" качиха Конканън и ранените гангстери отзад и

потеглиха с мръсна газ, като блъснаха едно пълно с туристи такси, което кривна встрани.

Навин Адеър бе прегърнал Дивя през рамо. С тях бе и Сунита, стажант-журналистката.

— Добре ли си? — попитах Дивя.

— Мамка ви и мъже! — тросна се тя. — Всичките сте идиоти!

— Вие добре ли сте? — попитах Сунита.

Тя стискаше червената папка с разказите, притиснала я в гърдите си. Трепереше.

— Нищо ми няма — отвърна. — Но имам една молба, а не искам да ви моля, докато ви

тече кръв. Лицето ви е разкървавено, знаете ли?

— До… бре. Дайте да не протакаме.

Тя ми подаде разказите и вдигна бележката, която бях написал до Ранджит.

— Моля, нека аз предам бележката ви.

— А?

— Моля ви! Нямате представа колко ме е тормозил сексуално този човек и направо си

припадам от удоволствие, като си помисля как ще му връча бележката. Не съм обядвала и

може би имам лек пристъп на хипогликемия, но го усещам като истински празник, та

затова… Много съжалявам за лицето ви, но моля ви, нека аз да предам това писмо!

Дойдоха Дидие и Кавита.

— Дидие, нали ще дадеш на Сунита телефонния си номер и ще я придружиш до офиса

на Ранджит?

— Много ясно, ти трябва да се махаш оттук, Лин. Недалече изтрещя пистолетен изстрел.

— Слушай — казах припряно на Дидие. — Лиса сега спи в галерията на „Кармайкъл

Роуд". Можеш ли да отидеш дотам?

— Разбира се.

— Погрижи се да е добре. Остани с нея или я вземи при теб за няколко дни.

— Bien sur — отвърна той. — А ти какво ще правиш?

— Ще се покрия някъде. Не знам още къде. Вземи тези разкази и ми ги пази.

Подадох му папката, изтичах до мотора си, където Абдула бе яхнал неговия, готов да

потегли.

— Кой стреля?

— Нашият човек — отвърна той и форсира двигателя.

— Къде са ченгетата? — попитах, докато палех мотора.

— Идваха насам, но Рави стреля във въздуха и се върнаха за бронежилетки и автомати.

Трябва да се махаме — и то веднага!

Вляхме се в следобедния трафик и си запробивахме път през пълзящите потоци коли. От

време на време минавахме направо по пустите тротоари или отклоненията за

бензиностанции. За броени минути се спуснахме по дългия хълм на „Педър Роуд" и се

озовахме до „Джус сентър", недалеч от гробницата на Хаджи Али.

— Трябва да докладваме на Санджай — казах, докато чакахме на светофара.

— Съгласен.

Спряхме на паркинга пред заведението. Оставихме моторите на персонала и се

обадихме на мафиотския бос. Звучеше сънено, все едно го бяхме събудили от сиеста.

Бързо се окопити.

— Мамка му, какво? Къде сте сега бе, скапаняци?

— При „Хаджи Али" — отвърна Абдула. Държеше слушалката между нас, та да мога да

чувам.

— Не идвайте тук. Ченгетата със сигурност ще довтасат всеки момент и не искам да ви

задават въпроси, за които нямате отговор. Скрийте се и си трайте някой и друг ден, мамицата

му! Кажете ми истината, има ли застреляни цивилни?

При думите „кажете ми истината" Абдула настръхна, заскърца погнусено със зъби и ми

подаде слушалката.

— Няма цивилни, Санджайбай — отвърнах.

Думата „цивилни" обозначаваше всеки, който няма връзка с престъпния свят — всички

извън съдиите, адвокатите, гангстерите, надзирателите в затворите и полицията.

— Двама „Скорпиони" си го отнесоха в краката, а също и един наемник на име

Конканън. Той обаче два пъти в един и същи крак, но аз не бих го отписал. Имаше много

свидетели, повечето — улични мошеници или сервитьори от „Лео".

— Лин, ти си я забъркал тая мизерия и сега ми се обясняваш да я разчистя? Майната ти, копеле!

— Ако не ме лъже паметта — казах спокойно, — ти веднъж застреля човек пред „Лео".

Абдула вдигна два пръста и ги раздвижи.

— Всъщност два пъти — казах. — И не аз забърках тази мизерия, Санджайбай.

„Скорпионите" я забъркаха и то доста отдавна. Последния месец ни нападнаха девет пъти.

Нападнаха „Лео", защото всички обичаме това място и е в сърцето на нашата територия.

Чужденецът, Конканън, иска Компанията на Санджай и „Скорпионите" да се избият

помежду си, защото основава своя собствена банда. Толкова знам аз. Не мога да ти нареждам

какво да правиш, не бих и опитвал. Мога само да ти кажа каквото знам. То е в твоя полза, а

не против теб.

— Мадачуд! Бахинчуд! — кресна Санджай, но после се успокои. — Потулването на това

ще струва цяло състояние. Кой според теб е уредил работата с ченгетата от Колаба?

— Дежурен беше Дилип Светкавицата, но за него това е твърде амбициозно начинание.

Така мисля — той обича враговете си живи и вързани.

— Има един помощник-инспектор, Матре, който от известно време се е заял с мен —

заразмишлява Санджай. — Копелето! Това отвсякъде смърди на него. Тик. Аз ще уредя

всичко. Вие двамата се покрийте за два-три дни. Утре пак ми се обадете. Дай ми Абдула.

Подадох слушалката. Абдула впи в мен сърдит поглед. Свих рамене. Той се заслуша.

— Да — повтори той два пъти и затвори.

— Какво става?

— Пита ли те дали си ранен? — попита ме Абдула.

— Не е от грижовните. По-скоро студенокръвен.

— Не те е питал — изръмжа Абдула и се навъси.

Настъпи кратко, тягостно мълчание, а после той отново се обади:

— Лицето ти е цялото в кръв. Трябва да отидем при някой от нашите лекари.

— Погледнах се в огледалото. Не е чак толкова зле. Превързах с носна кърпа нанесените

от палката на Конканън кървави рани по челото и над очните орбити.

— В момента проблемът е, че Санджай няма да тръгне на война заради нас. Сами сме

— казах.

— Аз бих могъл да го принудя.

— Не, Абдула. Санджай ме остави на вятъра, а сега оставя и теб да се люшкаш с мен.

Той никога няма да влезе във война, докато войната не отшуми.

— Повтарям, аз мога да го накарам да воюва.

— Абдула, защо изобщо ни е тази война? Аз не се оплаквам, че Санджай не желае да

воюва. Радвам се, че не започва война. Радвам се, че няма да замеси друг в това. И сами

можем да си разчистим сметките.

— И ще ги разчистим, иншаллах.

— Тъй като, както излиза, действително сме сами, трябва да измислим стратегия и

тактика за осъществяването й, защото ти току-що простреля трима души. Единият от тях —

два пъти. Какво възнамеряваш да правиш?

Той отмести очи от мен и огледа близкото кръстовище, където се пресичаха няколко

главни пътни артерии. Потоците от коли лъщяха с металически блясък.

Той пак ме погледна и поотвори уста, но това нямаше как да се опише с думи: беше сам

и другарите му не идваха на помощ. Бе войник зад вражите линии, на когото са съобщили, че

пътят за бягство току-що е бил затворен.

— Мисля, че известно време трябва да се държим на колкото се може по-голяма

дистанция от тях — побързах да запълня мъчителната пауза. — Може да заминем за Гоа. За

една нощ ще стигнем. Но не казвай на никого. Всеки път, щом кажа на някого, че заминавам

за Гоа, той ме моли да му прибера оттам „мръсното пране".

Опитах се да предизвикам неговата усмивка под планините на съмненията му. Не успях.

Той погледна назад към южен Бомбай. Бореше се с желанието да се завърне и да избие

всеки „Скорпион", изпълзял някога изпод камък. Изчаках.

— Е, какво ще правим?

Той мъчително се завърна към настоящето и изпусна две дълги въздишки, напрягайки

волята си.

— Дойдох в „При Леополд", за да те поканя да дойдеш с мен на едно специално място.

Сигурно беше щастлива случайност, че дойдох точно тогава, но нека изчакаме и видим какви

ще са последиците за всекиго от нас.

— Какво специално място?

Той пак се загледа към хоризонта.

— Не очаквах, че ще отидем там, в планината, следвани от толкова тъмна сянка, но ще

дойдеш ли с мен сега?

— И пак те питам, къде точно ще ходим?

— Да видиш учителя на учителите, майстора, предал мъдростта си на Кадербай. Казва

се Идрис.

— Идрис — произнесох името на легендарния учител, сякаш го изпробвах на вкус.

— Той е там — Абдула посочи възвишенията на северния хоризонт. — Живее в пещера в

онази планина. Ще се запасим с вода, която ще носим с нас. Дълго е изкачването до върха на

мъдростта.

ПЕТА ЧАСТ

ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ОСВЕЖЕНИ И СНАБДЕНИ С ПРИПАСИ, ние пътувахме по горещата окъпана от мусона

магистрала между тежките камиони, натоварени с разкривени камари от денкове, които

заплашваха да ни затрупат на всеки завой. Радвах се на пътуването, радвах се и че Абдула

както никога пришпорва мотора. Имах нужда от скоростта. Времето за реакция, докато

маневрирахме от платно в платно между скоростните коли, бе толкова кратко, че

концентрацията заглушаваше болката. Знаех, че болката пак ще дойде. Тя може да бъде

притъпена, но не и прогонена. „Щом пътят свърши, нека дойде — мислех си. — Болката е

просто доказателство, че съм жив."

След два часа стигнахме отклонението за националния парк „Санджай Ганди".

Платихме входната такса и поехме по дългия бавен път през гъстата горска джунгла в

подножието на планината.

Лъкатушещото шосе, водещо към най-високия връх в резервата, бе в изненадващо добро

състояние. Скорошните бури бяха откъртили клони от крайпътните дървета, но местните

жители, чиито горски колиби и ръчно сковани огради се виждаха тук-там сред избуялите

храсталаци, бързо ги бяха събрали за огрев.

Задминавахме групи жени в пъстри като цветни градини сарита, които вървяха в колона

по една и носеха на главите си наръчи съчки. Зад тях се тътреха малки деца, повлекли клони

и свои снопове съчки.

Животът в парка бе подивял от дъжда. Бурените се извисяваха чак до шията, лиани се

гърчеха и усукваха през гъстия клонак. Във всяка влажна сянка никнеха лишеи, мъхове и

гъби.

Диви цветя в розово, тъмносиньо и жълто като жълтото в картините на Ван Гог

очертаваха пътеки през листатия, подгизналия от дъжд горски килим. Шумки, прогорели под

дъжда до червено, застилаха пътя като цветни листенца в двора на храм. Землистият парфюм

на протрита кора насищаше въздуха и се всмукваше във всяко мокро стебло, дънер и стрък.

Маймуни, събрали се на съвет посред пътя, се разбягваха от шума на двигателите ни, когато ги наближавахме. Свили усти в маймунско възмущение от нахлуването ни, те

притичваха на подскоци към близките скални зъбери.

Една много голяма група животни се пръсна сред дърветата с крясъци и ме накара да се

обезпокоя. Абдула улови погледа ми и си позволи да се усмихне, което се случваше рядко.

Той беше най-храбрият и най-верният човек, когото някога съм познавал. С другите бе

строг, но много по-строг беше със себе си и притежаваше увереност, предизвикваща у всички

мъже или възхита, или завист.

Високото му правоъгълно чело се издигаше над непрестанно извитите му във въпрос

вежди. Гъста черна брада покриваше всичко освен устните му. Дълбоко разположените му

очи с цвят на мед в глинен съд бяха тъжни, твърде тъжни и добри, и хармонираха на широкия

внушителен нос, високите скули и здраво стиснатата челюст, които пък придаваха

страховито изражение на лицето му.

Бе пуснал отново дълга коса, която падаше върху широките му яки плещи — грива, в

която се въплъщаваше силата, таяща се в издължените му мускулести ръце и крака.

Мъже бяха следвали лицето, осанката и характера му и бяха тръгвали на война. Но нещо

в него — скромна сдържаност или предпазлива мъдрост — го възпираше да посегне към

властта, която някои от Компанията на Санджай силно настояваха да поеме. Те го молеха, но

той отказваше да ги оглави. И това, разбира се, ги караше да настояват още повече.

Носех се редом с него по виещия се сред джунглата път, обичах го, боях се за него, боях

се и за себе си, ако се случеше някога да го загубя, и изобщо не мислех за раните си от

днешния бой и за последствията от него за ума и за тялото ми.

Когато стигнахме до разчистения и застлан с чакъл паркинг в подножието на планината

и изключихме двигателите, в главата си отново чух гласа на Конканън: Дяволът си е паднал по тебе, момче.

— Добре ли си, братко Лин? — Да.

Погледът ми се плъзна наоколо и се спря на телефона върху тезгяха на едно магазинче.

— Да се обадим ли пак на Санджай?

— Да. Аз ще му звънна.

Разговорът продължи двайсет минути, докато отговаряше на многобройните въпроси на

мафиотския бос.

В подножието на планината бе тихо. В магазина — единствената постройка на паркинга

— се продаваха безалкохолни напитки, сладкиши и хрупкави печива. Продавачът, отегчен

младеж със замечтано изражение, от време на време размахваше носна кърпа, вързана за

бамбукова пръчка. Рояците мухи се разхвърчаха за миг или два, но после пак долитаха

обратно на наклеяния със захар тезгях.

Никой друг не идваше към района на паркинга, нито слизаше от планината. Това ме

зарадва. Така треперех, че ми бяха нужни всичките тези двайсет минути, за да се стегна.

Абдула затвори телефона и ми даде знак да го последвам. Не можех да му кажа, че се

чувствам скапан и много слаб да изкачвам планини. Понякога човек няма друг кураж освен

престорения, защото обича някого твърде много и не иска да изгуби уважението му.

До първото планинско плато се изкачихме по стръмно, но широко и добре изработено

каменно стълбище и се изправихме пред внушителна пещера, чиито масивен гранитен плинт

се подпираше от тежки тумбести колони. Входът водеше към камерно скално светилище.

По-нагоре по пътеката ни очакваше най-голямата и зрелищна пещера. Отляво и отдясно

до високия сводест вход две грамадни статуи на Буда, високи по пет човешки боя, стояха на

стража. Около тях нямаше заграждения или парапети, но те бяха в забележително добро

състояние.

Двайсетина минути се изкачвахме и подминавахме десетки пещери, докато накрая

стигнахме малко плато, където пътят се разделяше на няколко добре утъпкани пътеки.

Върхът все още бе доста нагоре.

Прекосихме една горска поляна с високи стройни дървета и лантани[51], подобни на

морски наноси, и се оказахме в двора на храм. Застлана с плочи от бял мрамор и украсена

със солиден купол, алеята между колонадата завършваше с малко, дискретно светилище, посветено на някакъв мъдрец.

Мрачен и може би малко печален, каменният взор на брадатия светец бе впит в околната

джунгла. Абдула се поспря в средата на белия мраморен двор и се огледа наоколо. Стоеше, подпрял ръце на хълбоците си. Лека усмивка трепна в очите му.

— Специално място?

— Така е, братко Лин. Тук е мястото, където Кадербай получи повечето си уроци от

мъдреца Идрис. Имах честта да съм с тях на някои от тези уроци.

Постояхме мълчешком, спомняйки си мъртвия хан Кадербай — всеки от нас загърнал

рамене с различна наметка от спомени.

— Далече ли е оттук?

— Не — отвърна той и ме поведе извън двора. — Но предстои най-трудната част на

изкачването.

Вкопчвайки се в клони, стръкове и лиани, ние се закатерихме по още по-стръмната

пътека към върха.

През сухия сезон, когато камъните и скалите са здраво вкопани в тясната пътека и

урвите, изкачването би могло да е лесно. Но в онези здрачни дни на дългия мусонен период

да се изкатериш до върха, бе тежко.

На половината път срещнахме младеж, който слизаше. Наклонът на тази височина бе

толкова стръмен, че се наложи да се плъзнем обратно надолу по бурените и лианите.

Той носеше голяма пластмасова туба за вода. При срещата ни на тясната пътека, за да се

разминем, той се свря между нас, риза до риза, и се вкопчихме един в друг.

— Колко забавно! — възкликна той на хинди, щастливо усмихнат. — Да ви донеса нещо

отдолу?

— Шоколад — отвърна Абдула, когато младежът се смъкна под нас и хлътна сред

шубрака, избуял около отвесната пътека. — Забравих да купя. Като се качиш, ще ти дам

парите!

— Тик! — подвикна младежът някъде отдолу.

Когато Абдула и аз стигнахме до края, видях, че върхът има форма на плато, отсечено и

широко, от което можеше да се хвърли поглед към последния назъбен полувръх на

планината.

Няколко големи пещери, врязани в този стръмен планински фрагмент, откриваха гледка

към платото и към преминаващите една в друга многобройни долини долу, и към града

остров, забулен на хоризонта в дим и мъгла.

Все още задъхан, аз се оглеждах и се опитвах да усетя мястото. Платото бе покрито с

дребни бели камъчета. Не видях такива нито в ниската долина, нито при изкачването. Били

са изнесени до върха торба по торба. Колкото и изнурителен да е бил този труд, въздействието бе заслепяващо: ведрина и непокътната чистота.

На платото имаше кухненски кът, открит от три страни и засенчен с опънато зелено

платно, което бе избеляло до цвят почти еднакъв с този на шумата по дърветата наоколо.

Друга зона, изцяло скрита с брезент, изглежда бе баня с няколко ниши. Под още едно

покривало имаше две писалища и няколко подредени градински брезентови стола.

Зад тях зейналите усти на четири пещери разкриваха детайли от своя интериор: дървен

бюфет на входа на едната, няколко метални сандъка, струпани в другата, а в третата —

голямо почерняло от сажди огнище, в което тлееше огън.

Докато оглеждах пещерите, от най-малката излезе млад мъж.

— Вие сте господин Шантарам?

Обърнах се към Абдула, намръщен от изненадата.

— Учителят Идрис ме помоли да те доведа тук — обясни Абдула. — Идрис те покани

тук чрез мен.

— Мен?

Той кимна. Обърнах се отново към младия мъж.

— Това е за вас — рече той и ми подаде визитна картичка. Прочетох краткото

съобщение върху нея: Такова нещо като гуру не съществува.

Озадачен, я подадох на Абдула. Той я прочете и ми я върна със смях.

— Бива си я тая визитка! — казах, след като прочетох написаното още веднъж. — Все

едно адвокат да напише: „Без хонорари".

— Идрис сам ще ти го обясни, без съмнение.

— Но може би не тази вечер. — Младежът посочи към пещерата с огнището. —

Учителят-джи довечера има среща с няколко философа в един храм под планината. Затова, моля, заповядайте. Току-що направих чай.

Приех с благодарност поканата, настаних се на една ръчно скована дървена табуретка

малко по-навътре в пещерата и още щом донесоха чая, залепих устни за чашата.

Потънах в мисли, което напоследък сякаш ми се случваше твърде начесто, и тревогата

ми отново се насочи към сбиването с Конканън.

Успокоен и с прояснен ум след дългото пътуване и продължителното изкачване към

върха, аз седях и се взирах в очите на ирландеца, докато отпивах от сладкия чай в пещерата

на мъдреца Идрис.

И ненадейно осъзнах, че не изпитвам гняв към безсмисленото брутално нападение на

Конканън, а разочарование — разочарование заради приятели, а не заради врагове.

С присъединяването си към „Скорпионите" той си беше спечелил нов враг. Нашите

нямаха друг избор, освен на свой ред да нападнат „Скорпионите" — ако не отвърнеха на

удара, онези щяха да ни мислят за слаби и отново да ни нападнат. Предстояха беди. Трябваше

да изведа Карла от града, тя бе свързана с Компанията на Санджай.

И ето! Не мислех за Лиса, за Дидие, нито дори за себе си. Мислех за Карла. Лиса бе в

опасност. Конканън я познаваше, беше я срещал. Редно бе да помисля първо за нея, но се

сетих за Карла. За Карла.

Потънал в този заплетен любовен възел и взирайки се в разпръснатите сред меката

пепел на огнището рози на живите въглени, аз долових аромат на парфюм. Помислих, че

някой може би гори благовония на друг огън наблизо. Но аз познавах този парфюм. Добре го

познавах.

И тогава чух гласа на Карла.

— Разкажи някой виц, Шантарам.

Кожата на лицето ми се опъна. Полазиха ме студени тръпки. Река от кръв плисна нагоре

по тялото ми, разтърси гърдите ми, накрая подпали очите ми.

„Стегни се! — наредих си мислено. — Погледни я. Развали магията."

Обърнах се да я погледна. Не помогна.

Тя стоеше на входа на пещерата и се усмихваше на вятъра. Профилът й бе

предизвикателство към всичко, черните й коси и сребристият шал се развяваха зад гърба й —

знамена на желанието. Високото й силно чело, очите полумесеци, изящният й тънък нос, нежната издатина на островърхата й брадичка, защитаваща престъпеното обещание на

устните й: Карла.

— Е?… — произнесе провлачено тя. — Сещаш ли се за някой виц, или не?

— Добре — колко парсийци трябват, за да сменят изгоряла крушка?

— Парсийците не сменят изгорелите крушки, защото знаят, че по-добра от старата няма

да намерят никога.

Тя отметна назад глава и се засмя. Хубав смях, прекрасен смях, избликващ от прекрасно

сърце, силен и свободен; ястреб, литнал в здрача: смях, който скъса всяка верига в сърцето

ми.

— Ела тук — каза тя.

Обгърнах я с ръце и я притиснах към кухото дърво на живота си, където завинаги бях

скътал мечтата си, че тя ще ме обикне.

ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

У ВСЕКИ ЧОВЕК ЕДНОТО ОКО е по-нежно и по-тъжно, а другото е хладно и ясно. У

Карла лявото око бе по-нежно и по-тъжно от дясното и причината да не мога да устоя на

чара й, може би бе в това, че виждах само неговата нежна светлина — по-зелена и от млади

листа. Нямаше какво друго да сторя, освен да я слушам, Да се усмихвам и да се мъча да

пускам шеги.

Но всичко беше наред. Така беше добре. Бе умиротворение на отстъпник — в онези

моменти на утрото, когато планината я върна при мен в утринта на по-нежното и по-

тъжното око.

Прекарахме нощта в отделни пещери. На високото плато живееха още три млади жени

ученици на мъдреца Идрис. Женската пещера бе по-малка, ала по-чиста и по-добре

обзаведена.

В нея имаше плетени легла с матраци, докато ние преспахме върху одеяла, постлани на

гола земя; върху каменни блокове имаше и няколко метални долапа против плъхове и

пълзящи насекоми. Ние разполагахме с няколко ръждясали куки, колкото да не си държим

нещата на прашния под.

Не спах добре. Бях поговорил с Карла само няколко минути след онази първа прегръдка, когато я видях за първи път след две години. И после тя пак изчезна.

Абдула се поклони галантно на Карла и ме поведе към мъжете, събрали се за вечеря на

входа към мъжката пещера.

Вървях заднишком и я гледах, а тя вече ми се присмиваше — две минути след новата ни

среща. Две години, събрани в две минути.

Докато се хранехме, се запознах с шестимата млади предани ученици, които си

разказваха какво ги е довело на планинския връх. Двамата с Абдула слушахме, без да

продумаме.

Когато приключихме със скромната вечеря от дал и ориз, бе станало късно. Измихме си

зъбите и лицата и легнахме да спим, ала краткият ми сън ме удави в задушаващ кошмар, който ме накара да се събудя още преди да пукне зората.

Реших да изпреваря ранобудните за непретенциозната баня. Използвах примитивния

клозет, после взех кана и сапун и се измих с половин кофа вода, застанал на сламения под в

оградената с брезентов параван баня.

Подсушен, облечен и напълно буден, прекосих тъмния лагер и седнах край тлеещия огън.

Тъкмо бях разпалил съчките около очуканото канче с кафе, когато Карла дойде и застана до

мен.

— Какво правиш? — измърка тя.

— Ако не пийна скоро кафе, ще загриза някое дърво.

— Знаеш за какво говоря.

— А, питаш ме какво правя тук в планината ли? И аз бих могъл да те попитам същото.

— Аз те попитах първа. Усмихнах се.

— Ти не си чак толкова дребнава, Карла.

— Може би не съм същата като едно време.

— Всички сме същите като едно време, дори и когато сме други.

— Това не ми обяснява какво правиш тук.

— Думите рядко съвпадат с делата.

— Не мисля да участвам в състезание по афоризми! — заяви тя, усмихна се смръщено и

седна до мен.

— Ние сме онова изкуство, за което изкуството сме ние.

— Няма да го бъде! Дръж остроумията за себе си!

— Фанатизъм означава: щом не ми се противиш, значи си против мен!

— Мога да подам жалба срещу теб за тормоз с афоризми, ясно ли ти е?

— Честта — това е изкуството да си скромен — отвърнах аз с каменно лице.

Говорехме тихо, но погледите ни бяха като наточени остриета.

— Добре, тъй да е — прошепна тя. — Мой ред ли е?

— Твой ред е, разбира се. Вече те водя с три остроумия.

— Всяко сбогуване е генерална репетиция за последното сбогом — каза тя.

— Не е зле. Здрависването може и да лъже понякога, но сбогуването винаги казва

истината.

— Измислицата е реалност, попаднала на чуждо място. Истината за едно е лъжа за

друго. Хайде де, Шантарам, вдигни летвата.

— Няма закъде да бързаме. Имам колкото искаш в запас.

— Имаш ли да кажеш нещо, или не?

— А, ясно, искаш да ме подхлъзнеш и да ме извадиш от играта. Добре, кораво момиче, започвам. Вдъхновението е благодат на покоя. Истината е надзирателят в затвора на душата.

Робството не може да бъде освободено от оковите на системата — робството е системата.

— Истината е лопата — изстреля тя в отговор, — а твоята мисия е дупката.

Разсмях се.

— Всеки фрагмент е цялото — продължи тя със стрелбата.

— Цялото не може да се разпадне без тирания на частите — отвърнах.

— Тиранията е облагодетелстване без ограничения.

— Съдбата ни облагодетелства с проклятието си — казах.

— Съдбата — усмихна се тя. — Една от любимите ми теми. Съдбата играе покер и

печели само с блъфиране. Съдбата е фокусникът, а времето — фокусът. Съдбата е паякът, а

времето — паяжината. Да продължавам ли?

— Мрачни смешки — казах. Отдавна не се бях чувствал така щастлив. — Хубави са! Как

ти се струва това: всички мъже стават бащи на самите себе си, но само докато не внимават.

Тя се засмя. Не знам как се чувстваше Карла, но аз най-сетне бях с нея и се занимавахме

с нещо, което и двамата обичахме, и тя бе моят рай.

— Истината е побойник, когото всички ние се преструваме, че харесваме.

— Това е старо! — възразих.

— Обаче е добро и си струва да го пусна втори път. Ти какво имаш насреща?

— Страхът е приятел, който те предупреждава.

— Самотността е приятел, който те насърчава да излизаш по-често — парира тя. — Дай

да сменим темата.

— Няма държава, която да е толкова несправедлива, толкова корумпирана или глупава, че да си позволи химн без патос.

— Голямата политика — усмихна се тя. — Харесва ми! А това: тиранията е страх с

човешко лице.

Засмях се.

— Музиката е смърт, издигната до възвишеност.

— Скръбта е призрак на състраданието — побърза да нанесе ответния си удар тя.

— Проклятие!

— Предаваш ли се?

— В никакъв случай! Пътят към любовта е любовта към пътя.

— Коани[52] — рече тя. — Хващаш се за сламка, Шантарам. Няма проблеми. Винаги съм

готова да й бия шута на любовта. Какво ще кажеш за това: любовта е планина, която те убива

всеки път, щом я изкачиш.

— Смелостта…

— Смелостта е наше определящо качество. Всеки, който не се предава — а това е почти

всеки мъж и всяка жена — притежава смелост. Стига вече с тая смелост.

— Щастието е…

— Щастието е хиперактивното дете на задоволството.

— Справедливост означава…

— Справедливостта също като любовта и властта се измерва чрез милосърдието.

— Войната…

— Всички войни са войни на културата, а културата се пише върху телата на жените.

— Животът…

— Ако не живееш заради нещо, умираш за едното нищо! — отби удара тя, забола пръст в

гърдите ми.

— По дяволите!

— По дяволите какво!

— По дяволите… Задобряла си, момиче.

— Значи казваш, че съм победител?

— Казвам… че си много… добра.

— И съм победител, нали? Защото мога да продължавам така по цял ден, знаеш.

Говореше сериозно, очите й светеха като поглед на тигър.

— Обичам те — казах.

Тя извърна очи. След време заговори, все едно говори на огъня:

— Все още нямам отговор на въпроса си. Какво правиш тук? Шептяхме дрезгаво, за да

не събудим останалите. Небето бе

тъмно, ала гребенът на зората с цвят на изсъхнали листа светлееше над далечния

заоблачен хоризонт.

— Я чакай — намръщих се аз, проумял най-сетне. — Мислиш, че съм се качил тук, защото ти си тук? Мислиш, че съм го нагласил?

— А така ли е?

— Ти би ли искала да е така?

Тя се извърна към мен в полупрофил и по-тъжното, по-нежното й око заоглежда

изпитателно лицето ми, сякаш разчиташе карта. Червено-жълти огнени сенки си играеха с

чертите й, светлината на пламъците изписваше по лицето й надежда и вяра, както огънят

прави с всяко лице, защото ние сме създания от огън.

Извърнах очи.

— Изобщо не знаех, че си тук — казах. — Идеята беше на Абдула. Тя се разсмя тихо.

Разочарование ли изпитваше, или облекчение? Не можех да разгадая.

— Ами ти? — попитах, докато подхвърлях съчки в огъня. — Да не би изведнъж да си

станала религиозна? Кажи ми, че не е така.

— Нося хашиш на Идрис — отвърна тя. — Харесва кашмирски. Беше мой ред да се

засмея.

— Откога?

— От около… година.

Тя се бе замечтала за нещо, загледана призори в гората.

— Той що за човек е? Тя пак ме погледна.

— Той е… истински. По-късно ще се запознаеш с него.

— Ти как се запозна с него?

— Качих се тук не да се запознавам с него, а за да се срещна с Халед. Той ми каза, че

Идрис е тук.

— Халед ли? Кой Халед?

— Твоят Халед — каза тихо тя. — Нашият Халед.

— Той е жив?

— Жив-живеничък.

— Ал-хамду ли-лла! И той е тук, горе?

— Бих дала куп пари да видя Халед тук, горе. Не, той има ашрам долу, в долината.

Безкомпромисният палестинец с коравите юмруци бе един от членовете в Съвета на

Кадер. Беше с нас при контрабандисткия набег към Афганистан. Уби човек, близък приятел, защото оня бе изложил всички ни на опасност, а после тръгна сам и без оръжие в снега.

Аз бях негов приятел, близък приятел, но не бях чул нищо за завръщането на Халед в

града, нито пък за ашрама му.

— Ашрам?

— Да — въздъхна тя.

Лицето и държанието й се промениха. Изглеждаше отегчена.

— Какъв ашрам?

— От печелившите — отвърна. — Предлага разкошно меню. Това трябва да му се

признае. Стаи за медитация, йога, масаж, ароматерапия и песнопения. Живеят си с песен на

уста. Сякаш страхът не съществува за тях.

— И той е в подножието на тази планина?

— В началото на долината, откъм западната страна. Тя се прозя намръщено насреща ми.

— Абдула постоянно ходи там. Не ти ли е споменавал за него? Нещо се размърда в

душата ми. Радвах се да науча, че Халед е жив и е добре, но сякаш бяха предали

приятелството ми и сърцето ми се сви.

— Не може да е истина.

— Истината е два вида — засмя се тихо тя. — Тази, която искаш да чуеш, и тази, която

трябва да чуеш.

— Не започвай пак.

— Извинявай — каза тя. — Беше удар под кръста. Не се сдържах.

Изведнъж се вбесих. Може би заради чувството, че съм предаден. А може би старата

болка най-сетне бе успяла да пробие щита от нежност, блещукащ в доброто й око.

— Обичаш ли Ранджит?

Тя ме погледна и се втренчи в мен с двете си очи — нежното и хладното.

— Мислех, че му се възхищавам — някога, много отдавна — каза тя. — Не че това ти

влиза в работата.

— А на мен не се ли възхищаваш?

— Защо питаш?

— Страх ли те е да ми кажеш какво мислиш?

— Не, разбира се — отвърна тя решително. — Чудя се само защо вече не знаеш какво

мисля за теб.

— Не разбирам какво значи това, тъй че защо просто не ми отговориш?

— Първо ти отговори на моя въпрос. Защо искаш да знаеш? Разочарован си от себе си

или ревнуваш от него?

— Знаеш ли, Карла, разочарованието притежава рядкото качество никога да не те

разочарова. Но не става дума за това. Искам да знам какво мислиш, защото за мен е важно.

— Добре, изпроси си го. Не, не ти се възхищавам. Не и днес. Умълчахме се.

— Знаеш за какво говоря — каза тя най-сетне.

— Всъщност не знам.

Отново се намръщих и тя се засмя с онзи кратък смях, който бликва от шега, споделена

между двама.

— Я си виж лицето — рече тя. — Какво е станало с теб? Пак ли падна от седлото на

гордостта си?

— За щастие, не беше от твърде високо.

Тя пак се засмя, но лицето й бързо се смръщи.

— Можеш ли изобщо да го обясниш? Защо все се биеш? Защо боят все те намира?

Не можех, разбира се. Банда „Скорпиони" да те отвлече и върже за шезлонг — как бих

могъл? Аз самият не го разбирах, нищичко не разбирах, не разбирах дори и Конканън.

Особено Конканън! Тогава още не знаех, че съм застанал върху разнищения ъгъл на

окървавен килим, който скоро щеше да покрие почти целия свят.

— Кой казва, че трябва да обяснявам?

— А можеш ли? — повтори тя.

— Ти можеш ли да обясниш онова, което причини на мен и на себе си навремето, а, Карла?

Тя трепна.

— Не се измъквай, Карла.

— Може би не бива да го казвам направо, а да ти разкажа отговора, така да се каже.

— Давай.

— Сигурен ли си, че ти стиска?

— Напълно.

— Добре тогава, значи…

— Не, чакай!

— Какво да чакам?

— Заради разговора ни направо плача за онова кафе.

— Това някаква шега ли е?

— Не, изпитвам тежък недостиг на кафе. Ти направо ме разби.

— Значи действително победих?

— Победи. Сега мога ли да си получа кафето?

Хванах през ръкава си канчето да го извадя от огъня и да налея кафе в една очукана

чаша. Предложих я на Карла, но тя изкриви устни като свод над авансцена в знак на погнуса.

— Разбирам го като отказ — отгатнах.

— Пий си проклетото кафе, йаар. Отпих от кафето. Беше едновременно твърде силно, твърде

сладко и твърде горчиво. Идеално.

— Добре де — изграчих, разтърсен от кафето за добро утро. — Готов съм.

— Значи…

— Не, чакай! Напипах един джойнт.

— Добре — подканих я, докато го разпалвах. — Готов съм. Хайде, давай.

— Сигурен ли си, че нямаш нужда от масаж или маникюр? — изръмжа Карла.

— В момента съм напълно готов. Попилей ме както ти дойде, Карла.

— Добре, почвам. Резките по лицето ти и всички белези по тялото ти са като графити, надраскани от собствения ти престъпен талант.

— Не е зле.

— Не съм се доизказала. Сърцето ти е наемател в порутената къща на твоя живот.

— Друго?

— Собственикът на съборетината ще дойде за наема, Лин — каза тя малко по-нежно. —

Скоро.

Достатъчно добре я познавах, за да се досетя, че бе написала и упражнявала тези фрази.

Бях виждал дневниците й, изпълнени със записаните й остроумия. Репетирано или не, тя

беше права.

— Карла, виж…

— Играеш на руска рулетка със Съдбата — каза тя. — И го знаеш.

— И ти залагаш на Съдбата? За това ли става въпрос?

— Съдбата зарежда пистолета. Съдбата зарежда всеки пистолет на света.

— Друго?

— Докато го правиш, само рушиш себе си — промълви тя още по-нежно.

Беше достатъчно вярно, че да ме заболи, колкото и нежно да го изричаше.

— Знаеш ли, ако продължаваш да ме нападаш така…

— Станал си по-забавен — поусмихна се тя.

— Същия съм си. Взряхме се един в друг.

— Виж, Карла, не знам какво му става на Ранджит и не знам как така са минали цели

две години, откакто не съм те виждал или чувал гласа ти. Зная само, че когато съм с теб, това

е адски правилно. Обичам те и винаги ще те подкрепям.

По лицето й чувствата трептяха като листа в буря. Бяха много и най-различни, за да ги

разгадая. Не бях я виждал отдавна. Не бях общувал с нея. Тя изглеждаше щастлива и гневна, доволна и тъжна — всичко това едновременно. И не промълвяваше нито дума. Карла да

изгуби дар слово! Измъчваше се по някакъв начин и бях длъжен да я извадя от това

състояние:

— Сигурна ли си, че не искаш да опиташ кафето?

Тя изви вежда като гърмяща змия и тъкмо щеше да ме клъвне, когато шумът откъм

пещерите ни предупреди за присъствието на другите, станали с пукването на зората.

Закусихме заедно с щастливите послушници и вече пиехме втората си чаша чай, когато

един млад ученик се появи в края на лагера, където завършваше стръмното изкачване откъм

гората. Той прие с благодарност предложения чай и обяви, че учителят няма да дойде преди

обяд.

— Е, това е! — измърмори Карла и се запъти към откритата кухня, където изплакна

чашата си и я сложи на поставка да се суши.

— Кое точно? — попитах, когато застанах до нея на мивката.

— Ще имам време да сляза до долу, да видя Халед и да се върна, преди Идрис да дойде.

— Идвам с теб — побързах да кажа.

— Чакай малко. Я озапти мирмидонците. Защо да идваш? Въпросът не беше зададен

просто така. Карла не се занимаваше с празни приказки.

— Защо ли? Защото Халед ми е приятел. И не съм го виждал, откакто тръгна в снега

преди близо три години.

— Добрият приятел точно сега би го оставил на мира, по дяволите.

— Това пък какво трябва да значи?

Тя впери в мен онзи поглед — глад, горящ в очите на тигър, втренчил се в своята плячка.

Обичах този поглед.

— Той е щастлив — промълви тихо.

— И?

Тя погледна Абдула, който бе дошъл и застанал до мен.

— Щастие трудно се намира — рече тя най-сетне.

— Нямам абсолютно никаква представа за какво говориш.

— Върху щастието има табела и на нея пише: „Не безпокойте", но всеки го безпокои.

— Винаги се намесваме, когато държим на някого — настоях аз. — Ти не правиш ли

точно това, като ме дереш жив в момента?

— А ти не се ли месиш между Ранджит и мен?

— Как?

— Когато ме попита дали го обичам.

Абдула се покашля вежливо.

— Може би трябва да ви оставя за известно време — предложи той.

— Нямаме тайни от теб, Абдула — рече Карла.

— Но ти пазиш в изобилие тайни за себе си, братко — рекох. — Да не ми кажеш, че

Халед е тук?!

— Давай, Лин, стреляй по Абдула — прекъсна ме Карла. — Но първо отговори на моя

въпрос.

— Когато се сетиш докъде бяхме стигнали в този разговор, се обади.

— Ти отговаряше на въпрос.

— Какъв въпрос?

— Защо?

— Какво „защо"?

— Защо ме обичаш?

— Дявол да го вземе, Карла! Ти си най-непроницаемата жена, която някога ми е

говорила на разбираем език!

— Дай ми десет минути преднина — засмя се тя. — Не, нека са петнайсет.

— Какво си намислила?

Тя пак се засмя, доста силно.

— Искам да предупредя Халед, че идваш, за да му дам шанс да избяга. Знаеш колко е

важно това, нали? Шанс за бягство?

Тя тръгна към края на платото, а после се спусна по стръмната пътека и се скри от очи.

Изчаках да минат тези тъй важни петнайсет минути. Абдула ме гледаше. Не го нападнах. Не

исках да знам.

— За това… тя може би е права — каза той най-сетне.

— Недей и ти!

— Ако Халед погледне на живота си сега през твоите очи, а не през своите, вярата му в

себе си може да намалее. А аз искам той да е силен.

— Затова ли не ми каза, че е тук, в Бомбай?

— Да, отчасти и затова. За да защитя малкото щастие, което има. Той никога не е бил

много щастлив човек. Помниш това, убеден съм.

Халед всъщност беше най-суровият и неприветлив човек, когото някога съм познавал.

Цялото му семейство бе избито във войните и чистките, преследвали палестинската

диаспора в Ливан. Омразата и мъката го бяха направили тъй безчувствен, че най-тежката

обида в речника му на хинди бе кшама — прошка.

— Все още не разбирам, Абдула.

— Ти имаш влияние върху нашия брат Халед — рече той сериозно.

— Какво влияние?

— Твоето мнение е много важно за него, винаги е било така. А мнението ти за него би

се променило много, ако видиш сегашния му живот.

— Защо по-добре не минем по този мост, вместо първо да го взривяваме?

— Но другата и по-важна причина беше — продължи Абдула, прихванал ме над

лакътя, — че исках да го предпазя от злото.

— Как така? Той е член на Съвета и това е до живот. Никой не може и с пръст да го

пипне!

— Да, но Халед е единственият, който има властта да оспори позицията на Санджай

начело на Съвета. Това може да накара някои да възнегодуват или да се страхуват от него.

— Само ако предизвика Санджай.

— Всъщност аз го помолих да стори точно това.

Абдула, най-верният човек, когото познавах, кроеше преврат. Щяха да загинат хора.

Приятели.

— Защо го правиш?

— Халед ни е нужен може би повече, отколкото предполагаш. Той отказа, но аз ще го

помоля пак и ще продължа да го моля, докато се съгласи. Теб засега те моля да пазиш

присъствието му тук в тайна, също както аз правя.

Това бе дълга реч за мълчаливия иранец.

— Абдула, нищо от това вече не ме засяга. Опитвах се да ти кажа. Търся начин да ти го

кажа, откакто дойдохме тук.

— Твърде много ли искам от теб?

— Не, братко — отвърнах и отстъпих половин крачка назад. — Не искаш твърде много, но то вече няма нищо общо с мен. Взех решение и просто изчаквах възможност да ти го

съобщя. Толкова е сериозно, че го отложих след случилото се с Конканън и „Скорпионите", а

после и като видях Карла тук горе след толкова време. Но май че… сега е точно моментът да

ти го разкрия.

— Какво решение? Да не би някой да ти е казал за плана ми? Тежка въздишка се

откъсна от гърдите ми. Изправих гръб, усмихнах се и се облегнах на издялания четвъртит

камък.

— Не, Абдула, никой не ми е говорил за твоя план. Не знаех нищо за него допреди

малко. Взех окончателно решение да напусна, след като Дилип Светкавицата ми каза за

трите хлапета, умрели от дрогата, която ДаСилва и хората му продават.

— Но ти нямаш нищо общо, аз също. Ние не се занимаваме с това. И двамата не бяхме

съгласни със Санджай, когато взе да се занимава с гарад и момичета в Южен Бомбай. Но не

ние имахме думата.

— Не, човече, има и друго — казах, загледан в спиралите от развихрени облаци над

града. — Мога да ти посоча десет основателни причини защо трябва и защо съм длъжен да

напусна, но те не са важни, защото не мога да се сетя дори за една основателна причина да

остана. В края на краищата просто приключих, и това е. Напускам.

Иранският воин се намръщи. Очите му заиграха наляво и дясно из невидимо бойно

поле, търсейки Лин, когото той познаваше, докато умът му водеше война със сърцето.

— Ще ми позволиш ли да те убедя?

— Опитите за убеждаване между добри приятели не само са позволени, а се изискват —

казах. — Но моля те, нека ти го спестя. Не искам да ме молиш за изгубена кауза. Знам как се

чувстваш, защото и аз самият го чувствам. Истината е, че решението ми е непоколебимо. Там

вече ме няма, Абдула. Отдавна ме няма.

— Санджай няма да одобри.

— За това си прав — усмихнах се. — Но с Компанията не ме свързват никакви

родствени връзки. Аз нямам семейство и Санджай не разполага с коза на мафията който да

изиграе срещу мен. А и знае, че ме бива в паспортите. Винаги мога да бъда от полза някога, по-нататък. Той е предпазлив и обича да разполага с възможности, едва ли ще забие нож в

гърба ми.

— Опасна догадка — рече замислено Абдула.

— Да. Така е.

— Ако го убия, шансовете ти ще нараснат.

— Не знам защо изобщо е нужно да го казвам, Абдула, но ще го кажа: Моля те, недей да

убиваш Санджай заради мен. Разбрахме ли се? Това ще ми развали апетита за цял месец, човече.

— Дадено. Когато му отнема живота, ще прогоня мисълта, че и ти имаш полза.

— А какво ще кажеш изобщо да не го убиваш? — попитах. — По каквато и да е причина.

И защо изобщо обсъждаме убийството на Санджай? Как въобще стигна дотам, Абдула? Не, не, не ми казвай. Аз напуснах. Не искам да знам.

Абдула се замисли над думите ми, стиснал челюсти; устните му трепкаха и мълвяха

беззвучно мислите му.

— Какво ще правиш?

— Мисля сам да си стана шеф — отвърнах и очите ми проследиха сенките, които

мислите хвърлиха по обруленото му от вятъра лице. — Възнамерявам за известно време да се

хвана с Дидие. Той от години иска да правим комбина.

— Много е опасно — промърмори той.

— По-опасно от заговор? — попитах и щом той отвори уста да отвърне, го пресякох: —

Хич не се и опитвай, братко.

— Казал ли си на някого за това?

— Не.

— Не прави грешка, Лин — каза той с внезапна непреклонност. — Аз започвам война и

трябва да я спечеля. Вярата ти в ръководството на Санджай е загубена, както и моята, и ти

вече не си с Компанията. Много добре. Но се надявам твоята вярност към мен да ми осигури

мълчанието ти относно моите планове.

— Ще ми се да не ме бе посвещавал в тях, Абдула. Заговорите са заразно нещо и сега

вече съм заразен. Но ти си мой брат, човече, и ако трябва да избирам между тях и теб, бих те

подкрепил всеки път! Само не ми говори повече за плана си, става ли? Нали знаеш, че няма

по-жестоко проклятие от чуждите планове?

— Благодаря ти, Лин — усмихна се той кротко. — Ще направя каквото мога и ще се

погрижа войната да не дойде до прага ти.

— Бих предпочел да не идва в моя субконтинент. Но защо война, Абдула? Оттегли се, човече. Аз ще те подкрепя тук, вън от Компанията, без значение какво ще хвърлят те срещу

нас. Войната ще отнеме живота не само на враговете, но и на приятелите ни. Нима си

струва?

Той се облегна на четвъртития камък до мен и рамото му докосна моето. Двамата се

загледахме над горския балдахин, а после той опря глава на камъка и взорът му се зарея в

размирното небе.

Отпуснах се на скалата и вдигнах лице към облачните поля, разоравани от бурята.

— Аз не мога да напусна, Лин — въздъхна той. — Щяхме да сме добри партньори, вярно, но аз не мога да напусна.

— Момчето. Тарик.

— Да. Той е племенник на Кадербай и нося отговорност за него.

— Защо? Никога не си ми казвал.

Лицето му омекна в онази тъжна усмивка, в която пазим спомена за тежък провал, който в последна сметка ни е довел до успех.

— Кадербай ми спаси живота — каза той най-сетне. — Бях млад ирански войник, който

бяга от войната с Ирак. Навлякох си голяма беда тук, в Бомбай. Кадербай се намеси. Не

можех да разбера защо могъщ дон си прави труда да ме спасява от смъртта, която

горделивостта и характера ми си бяха заслужили.

Бе килнал глава към моята, но гласът му сякаш идваше отнякъде другаде, някъде отвъд

грамадните камъни зад гърба ни.

— Веднъж ме извика при себе си и ми съобщи, че проблемът е разрешен, увери ме, че не

ме грози опасност. Попитах го как бих могъл да му се отплатя — продължи Абдула. —

Кадербай ми отпрати дълга усмивка. Ти тъй добре познаваш неговата усмивка, братко Лин.

— Познавам я. Все още я чувствам понякога.

— А после ме накара да се порежа със собствения си нож и се закълна в бликналата

кръв да пазя племенника му Тарик — да бъда негов закрилник и да отдам живота си, ако е

нужно, докогато и аз, и момчето сме живи.

— Той беше майстор на сделките с дявола.

— Е, да — рече тихо Абдула, когато седнахме и се обърнахме един към друг. — Ето защо

не мога просто да се оттегля от делата на Санджай. Има неща, които ти не разбираш. Неща, които аз не бих могъл да ти кажа. Но Санджай ще изсипе огън и жупел върху главите ни, може би дори върху целия град. Ужасен огън. Момчето, Тарик, е в опасност и аз ще направя

всичко по силите си да го опазя невредим.

Дълго се взирахме един в друг; не се усмихвахме, но бяхме обзети от особен покой. Най-

сетне той се изправи и ме шляпна по рамото.

— Ще ти трябва повече оръжие — каза той.

— Имам два пистолета.

— Точно така. Ще ти трябва повече оръжие. Остави това на мен.

— Имам достатъчно оръжие — казах, докато го догонвах.

— Остави това на мен.

— Нямам нужда от ново оръжие.

— Всеки има нужда от ново оръжие. И армиите дори имат нужда от ново оръжие, а те

притежават много. Остави това на мен.

— Виж какво ще ти кажа. Ако можеш да намериш оръжие, което приспива хората за два-

три дни, без да им причинява вреда, намери ми едно. И много патрони.

Абдула се спря, дръпна ме близо до себе си и ми прошепна:

— Много лошо ще стане, преди всичко да се оправи, Лин. Това не е шега. Моля те, знай, че изключително много ценя мълчанието ти — мълчанието на дружбата, защото знам, че

рискуваш живота си, ако Санджай случайно научи. Подготви се за война — още повече, че ти

презираш войната.

— Добре, Абдула, добре.

— Хайде да отидем при Халед — каза той, докато се отдалечаваше.

— А, значи сега вече можем да накърним неговото малко щастие, а? — подхвърлих и го

последвах.

— Ти вече не си от семейството, братко Лин — отвърна той тихо, когато се спрях до него

на стръмния край на платото. — Мнението ти вече няма влияние.

Вгледах се в очите му и го видях: замъгленото безразличие, помръкналата светлина на

обичта и приятелското доверие, неуловимата промяна в аурата на симпатията, когато

единият, който още е вътре, поглежда към живота навън.

Преди имах дом, макар и лош дом, в Компанията на Санджай, а сега вратите му бяха

затворени. Обичах Абдула — но обичта е вярност, а той бе част от банда, в която всички са

братя и той беше верен на всички. Затова отлагах да му го кажа и се оставих да ме погълнат

други течения: нежноокото остроумие на Карла и войнствената лудост на Конканън.

Губех Абдула. С брадвата на раздялата бях поразил сърцевината на дънера, който

представлявахме ние в Компанията. И с унес в непознати неща поглед моят приятел ме

поведе надолу по пътеката, докато в онова застрашително море на давещите се небеса

отекваха гръмотевици.

ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

В ПОДНОЖИЕТО НА ПЛАНИНАТА Абдула ме поведе по добре разчистените пътеки

зад долината на статуите от пясъчник на Буда. Известно време вървяхме през гъсталака на

джунглата, а после навлязохме в алея, оградена от двете страни с дървета. Тя се изкачваше по

полегат хълм и водеше до триетажна къща от бетон и дърво.

Още преди да стигнем до стълбището към широката веранда на партера, Халед излезе от

вестибюла да ни посрещне.

Бе облечен в широк халат от жълта коприна, на шията му висяха гирлянди от жълти и

червени цветя; той застана, подпрял юмруци на хълбоците си.

— Шантарам! — провикна се. — Добре дошъл в Шангри Ла[53]! Беше се променил.

Толкова много се бе променил в годините, откакто не го бях виждал! Косата му бе оредяла и

почти беше оплешивял. Тялото му на боец бе наедряло — търбухът и бедрата му бяха по-

широки от раменете. Красивото му лице, някога намръщено от гняв и обвинения към света, се бе раздуло под слепоочията до губещата се сред гънки от тлъстини челюст, а усмивката му

кажи-речи скриваше златистокафявите му очи.

Това беше Халед, моят приятел. Втурнах се по стълбите да го поздравя.

Той протегна ръце и ме задържа две стъпала по-надолу. Някакъв младеж в жълта курта

ни снима, пусна фотоапарата, който увисна на каишката на врата му, а после извади

бележник и химикалка от Джоба на ризата си.

— Не обръщай внимание на Тарун. — Халед кимна с глава към младежа. — Води отчет

за всекиго, с когото се срещам, и за всичко, което върша или говоря. Казах му да не го прави, но този немирник не слуша. Но хей, хората постъпват така, както им подсказва сърцето, не

мислиш ли?

— Ами…

— Надебелял съм — изтърси той.

В тона му нямаше съжаление или ирония — просто излагаше факт.

— Е…

— Ти обаче ми се виждаш в отлична форма. Какви си ги вършил, че така са те

насинили? Да не си се боксирал с Абдула? Май добре те е подредил! Нормално, а? Безспорно

обаче и двамата изглеждате достатъчно здрави да изкачите моята планина, за да видите

Идрис.

— Твоята планина ли?

— Е… тази част от нея е моя, на? Той Идрис си мисли, че цялата планина е негова. Ама

и той е един чуд! Както и да е — елате тук, дайте да ви прегърна, после ще ви разведа

наоколо.

Изкачих последните две стъпала и пропаднах в облак от плът. Светкавицата на Тарун

светна. Халед ме пусна, ръкува се с Абдула и ме въведе вътре.

— Къде е Карла? — попитах, следвайки го на една крачка дистанция.

— Каза, че ще ви чака по пътя — отвърна бодро Халед. — Май отиде да тича, да си

проветри малко главата. Не съм сигурен дали ти й тревожиш покоя, или аз, обаче залагам на

теб, стари приятелю!

Входът на грамадната стара къща водеше към широк вестибюл със стълбища отляво и

отдясно и арки към най-важните помещения на партерния етаж.

— Била е убежище на един британец, тук е прекарвал сезона на мусоните — обясни

Халед, когато от вестибюла преминахме във всекидневната, белязана с две писалища, няколко удобни кожени кресла и стени, целите покрити с лавици и книги. — После минала в

ръцете на някакъв бизнесмен, обаче когато създали националния парк, бил принуден да го

продаде на общината. Мой богат приятел, един от моите ученици, го нае за няколко години и

ми го предостави за ползване.

— Твоите ученици?

— О, да.

— Разбирам. Тук ли се научи да не се обаждаш на приятелите си, като възкръснеш от

мъртвите?

— Много смешно, Лин! — отвърна той със същия безизразен тон, с който обяви, че е

напълнял. — Мислех, че ще разбереш моята необходимост от дискретност.

— Майната й на дискретността! Ти не си умрял, Халед, и аз искам да съм наясно защо

не го знам!

— Нещата не са толкова прости, колкото мислиш, Лин. А и бездруго онова, на което уча

тук хората, няма нищо общо с външния свят. Уча ги на любов. По-точно уча хората как да

обичат себе си. Струва ми се, няма да се изненадаш, че на някои това никак не им се удава.

Прекосихме всекидневната, отворихме жалузийните френски врати и излязохме на

просторна остъклена веранда, която преминаваше по цялата ширина на къщата и беше

обзаведена с много плетени кресла, наредени около стъклени масички.

Меко бръмчащите вентилатори на тавана полюшваха нежните листа на палмите, посадени в саксии. Стената от стъклени панели гледаше към градина в английски стил — с

розови храсти и прилежно подстриган жив плет.

Две красиви млади момичета западнячки, облечени в туники, дойдоха при нас и се

поклониха на Халед, долепили длани.

— Седнете, моля — покани ни Халед, посочвайки две от плетените кресла. — Какво ще

искате, топли или студени напитки?

— Студени — отвърна Абдула.

— Същото.

Халед кимна на момичетата. Те отстъпиха няколко крачки заднишком, а после потънаха

някъде вътре. Халед ги изпроводи с очи.

— В днешно време добра прислуга се намира толкова лесно — въздъхна доволно той, докато се настаняваше в креслото.

Тарун си водеше бележки.

— Какво се случи? — попитах.

— Какво… да се е случило! — повтори озадачено Халед.

— Когато те видях за последно, на земята лежеше мъртвец, а ти тръгна невъоръжен и се

изгуби в снежната буря. И ето те сега тук. Какво се случи?

— А — усмихна се той. — Разбирам. Пак за това.

— Да. Пак за това.

— Лин, знаеш ли, станал си по-суров, откакто те видях за последно.

— Може и така да е, Халед. Може би просто обичам истината, когато мога да я науча.

— Истината — произнесе замислено той.

Погледна Тарун, който продължаваше да си води записки. Помощникът му се спря, улови погледа му, въздъхна и прибра бележника.

— Е… — продължи Халед. — Напуснах Афганистан пеша. И вървях… и вървях…

Действително си е за учудване колко далече можеш да стигнеш пеша, когато ти е все тая дали

ще живееш, или ще умреш. Или по-точно, когато не обичаш себе си.

— И докъде стигна?

— Стигнах до Пакистан.

„Кажи ми за Пакистан" — обади се глас в главата ми.

— А след Пакистан?

— След Пакистан стигнах до Индия. Продължих да вървя през Индия и стигнах във

Варанаси[54]. Там вестта за мен вече бе плъзнала. Много хора говореха за Безмълвния ходещ

баба, който никога не проговарял на никого. Доста време ми трябваше, докато осъзная, че

става дума за мен. Не говорех, защото всъщност не можех да говоря. Бях неспособен

физически, искам да кажа, недохранването ме бе поболяло. На практика едва не ме вкара в

гроба. От глад, след толкова много месеци глад, косата ми окапа, както и много от зъбите ми.

Устата ми беше отекла и покрита с язви. Не можех да кажа нищо членоразделно дори за да си

спася живота.

Той се засмя тихо; хихикането му се посипа като прашинки в слънчевия лъч на спомена.

— Но хората приемаха мълчанието ми за мъдрост, разбираш ли? Наистина малкото

понякога е повече. Във Варанаси срещнах един англичанин, лорд Боб, който ме обяви за свой

гуру. Както се случва понякога, той беше много богат. Мнозина от учениците ми бяха богати

всъщност. Забавно е, като се замислиш.

Халед млъкна и се загледа в английската градина. Усмивка на почуда бе извила нагоре

ъгълчетата на устата му.

— Лорд Боб… — подсказах му.

— Да… лорд Боб. Беше толкова мил и грижовен човек, но нещо не му достигаше.

Отчаяно не му достигаше. Бе посветил целия си живот в напразно търсене на онова

единственото, което щеше да придаде смисъл на съществуването му; и най-сетне дойде да

търси отговора при мен.

— И какъв беше той? — попитах.

— Нямам представа — отвърна Халед. — Откровено казано, изобщо не знаех какъв му е

случаят на лорд Боб. В края на краищата той беше безобразно богат. Какво би могло да му

липсва? Не мисля за лорд Боб да бе от значение, че не можех да му помогна, защото ми

завеща всичко, когато умря.

Момичетата се върнаха с два подноса и ги поставиха на масичките — напитки във

високи чаши, няколко блюда със сушени папая, ананас и манго, както и три вида ядки с

черупки.

Поклониха се ниско на Халед с почтително събрани длани, отстъпиха заднишком, а

после се обърнаха и плавно се отдалечиха — босоноги по застланата с плочки веранда.

Гледах девойките, докато се скриха от очите ми, а после се обърнах към Халед, който

зяпаше замечтано градината; Абдула бе впил поглед в него.

— Там, във Варанаси, прекарах около две години — продължи Халед замислено. — И

понякога ми липсва.

Той се огледа и взе една чаша. Подаде ми я, друга подаде на Абдула и накрая сам отпи

продължително.

— Хубави години бяха — рече той. — Много научих от желанието на лорд Боб да се

подчинява и да ми се отдава.

Той се изкиска. Погледнах Абдула. „Да се подчинява ли каза той? Да ми се отдава?"

Прозвуча наистина странно в този и бездруго странен разговор. Отпихме от чашите.

— И той не беше единственият, разбира се — продължи Халед. — Имаше много други, даже възрастни садху[55], всички безумно щастливи да коленичат и да докоснат нозете ми, макар да не обелвах дори думица. И точно тогава разбрах с каква власт се сдобиваме, когато

друг човек, пък бил и само един, благоговейно прегъва коляно пред нас. Разбрах, че мъжете

продават силата на тази мечта на жените, когато им предлагат женитба.

Той се засмя. Взирах се в питието си, в линиите на влагата, които създаваха

зигзагообразен сребрист филигран по рубинената повърхност на чашата. Ставаше ми все по-

неловко. Този Халед, който тъй самодоволно разказваше как другите коленичат пред него, не

беше моят приятел, когото обичах. Той се обърна към Абдула:

— Нашият брат Лин май доста е изненадан, че докато английският ми се е подобрил

през годините, прекарани с лорд Боб, американската ми чувствителност се е притъпила, не

смяташ ли?

— Всеки човек носи отговорност за собствените си действия — отвърна Абдула. — Този

закон важи както за теб, така и за онези, избрали да коленичат пред теб. Същото важи и за

Лин, и за мен.

— Добре казано, стари приятелю! — извика Халед.

Той остави чашата си на масата и се надигна с мъка и пъшкане от креслото.

— Елате! Искам да ви покажа нещо.

Последвахме го обратно в къщата до стълбите от двете страни на входния вестибюл. В

подножието на стъпалата Халед се поспря, отпуснал ръка на завитите дървени перила.

— Дано сокът да ви е харесал — каза той сериозно.

— Разбира се.

— Капчицата кленов сироп е онова, което променя вкуса — настоя той.

Последва пауза. Най-сетне се досетих, че чака отговор.

— Сокът беше хубав, Халед — казах.

— Вкусен сок — потвърди Абдула.

— Много се радвам — изрече Халед с равен глас. — Нямате представа колко много

време ми отне да обуча кухненския персонал да приготвят сокове като хората. Един се

наложи да го набия с дървената лопатка. А каква драма беше с десертите, да не ви казвам.

— Няма и нужда — казах.

Той изкачи едно стъпало, но бързо се обърна и заговори на Тарун, който ни следваше:

— Тарун, можеш да изчакаш тук. Всъщност защо малко не си починеш. Иди си вземи

бисквитка.

Съкрушен, Тарун се отдалечи с бавна походка. Халед го сподири с поглед, в който се

промъкваше подозрение.

Предишният Халед щеше да прескача стъпалата по три наведнъж и да изпревари до

горния етаж всеки мъж в Бомбай. Новият Халед се спря два пъти, докато стигне до първата

площадка.

— На този етаж са всичките ни зали за йога и медитация — изпухтя той, щом стигнахме

първия етаж.

— Правиш много йога, значи, а? — попитах, сякаш в мен за момент се бе вселил

дяволитият дух на Джордж Близнака.

— Не, не! — отвърна сериозно Халед. — Прекалено съм дебел за това. А и бездруго

винаги съм тренирал бокс и карате. Ти помниш, Лин.

Помнех. Помнех, когато Халед можеше да надвие всеки мъж в града освен Абдула, да го

повали на земята и пак да има енергия в излишък.

— Ахам…

— Но йогата е много популярна сред моите хора. Направо не знаят почивка. По цяла

нощ биха се занимавали, ако ги оставя. Налага се да ги поливам с маркуча, че да ги спра.

През най-близката врата в коридора се виждаше група от около десет човека, седнали на

постелки. От монтираните по стените тонколони звучеше флейта.

След като дишането му се успокои, Халед ни поведе към втория етаж.

В коридора на този етаж по цялата дължина на зданието се виждаха много врати.

— Спални — изпъхтя Халед. — И единични стаи.

Той полека отвори вратата на най-близката стая. Там няколко момичета спяха в

единични легла под разпънати балдахини срещу комари. Бяха голи.

— Моите най-предани ученички — каза Халед със същия озадачаващо безизразен тон.

— Мамка му, Халед, какво е това?! — креснах, но той допря пръст до устните си да

замълча.

— Тихо, Лин, моля ти се! Ако ги събудиш, няма да ни оставят на мира дори за минута.

— Хайде, чао, Халед — казах и тръгнах да излизам.

— Какво правиш? — възкликна Халед изненадан и смръщи чело.

— Ами, ще продължа да вървя пеша, докато се махна оттук. Точно това предполага

сбогуването.

— Не, Лин, какво има? — попита той, като внимателно затвори вратата.

— Какво има ли? — избухнах и се спрях в горния край на стълбището. — А какво има

там вътре — харем? Халед, да не си откачил? Ти за какъв се мислиш?

— Всеки е свободен да си тръгне оттук, Лин — отвърна той с равен глас и навъсеното

му лице за момент помрачня. — Включително и ти.

— Какво съвпадение — въздъхнах и се обърнах да си вървя. — Аз тъкмо си тръгвах.

— Не, не! Съжалявам! — Той изтича напред и ме хвана за рамото, за да ме спре. — Има

нещо, което трябва да видиш! Нещо, което трябва да ти покажа! Това е тайна. Тайна, която

искам да споделя с теб!

— Стигат ми вече тайните за един ден, Халед. Обади ми се, като слезеш от планината.

— Но и Абдула още не е видял тайната. Не можеш да лишиш и него, нали? Ще е

жестоко! Абдула, ти не би ли желал да научиш тайната?

— Бих желал, Халед — отвърна Абдула, самата запленена невинност.

— Тогава го кажи на Лин. Накарай го да остане. Така или иначе аз се качвам горе да

видя тайната и вие сте добре дошли да ме придружите, ако пожелаете, братя мои.

Той пусна рамото ми, пое си дълбоко дъх преди изкачването до третия етаж и се затътри

нагоре по стълбите. Задържах Абдула.

— Абдула, какво правим тук?

— За какво намекваш?

— Стая, пълна с голи момичета? Какво го е прихванало? Момичета много. Светът е

пълен с момичета. Но да си имаш стая с момичета, това вече е гадно и надхвърля всякакви

рамки на приличието. Хайде, братко, да си вървим.

— Но, Лин… — прошепна Абдула. — Ами тайната?

— Ти майтап ли си правиш?

— Това е тайна. Истинска тайна.

— Тайната, която вече чух, не ми се харесва, Абдула.

— Как може да не искаш да я разбереш?

— Хайде, просто си кажи, че съм болен от психическа астма и точно сега имам нужда

от чист въздух. По медицински съображения. Да си тръгваме.

— Моля те, Лин, остани с мен да разберем тайната. Въздъхнах.

— Ей, хора, идвате ли? — подвикна ни Халед от мястото по средата на стълбището, където беше спрял да почива. — Тия стъпала направо ще ме погубят. Другата седмица си

монтирам асансьор.

Абдула сбърчи чело и ме изгледа умолително.

— Добре де, добре — извиках в отговор и поех по стълбите. Халед изтощено зави след

стълбището и се довлачи до една врата. Извади ключ от гънките на кафтана си, отключи я и

ни въведе.

Вътре беше тъмно. Светлината откъм стълбището освети таванска стая; гредите над

главите ни приличаха на сгънати ръце. Халед затвори вратата, заключи и запали увиснала на

шнур гола крушка.

Стаята бе пълна със златни и сребърни скъпоценности, на няколко маси от сандъчета и

ковчежета се бяха разсипали огърлици и верижки с брилянти.

Тук имаше свещници и огледала, рамки за картини, четки за коса, перлени нанизи, гривни със скъпоценни камъни, ръчни часовници, колиета, брошки, пръстени, обеци, халки

за нос, пръстени за крака и дори няколко сватбени огърлици в черно и златно.

Имаше и пари. Много пари.

— И да се мъчех да ви го обяснявам — рече Халед, като дишаше с отворена уста, — най-

добре бе да го видите с очите си, на! Това е властта над прегънатото коляно. Виждате ли?

Виждате ли?

Последва тишина, в която се чуваше само тихото ни дишане. В далечния ъгъл под

покрива загукаха гълъби и гугукането им отекна в дългата затворена стая.

Най-сетне Халед отново заговори.

— Никакви данъци — изпухтя той.

Погледът му се премести от Абдула към мен, а после отново към него.

— Е? Как ви се струва?

— Трябва да засилиш охраната — отбеляза Абдула.

— Ха! — разсмя се Халед и плясна по гърба високия иранец. — Да не се самопредлагаш

за поста, стари приятелю?

— Аз си имам работа — отвърна Абдула още по-сериозно.

— Да, да, имаш, разбира се, обаче…

— Твоите ученици ли ти дадоха всичко това? — попитах.

— Всъщност аз им казвам ученици, но те сами наричат себе си поклонници — рече

Халед, впил очи в богатствата. — Имах дори повече.

— Повече от това!

— О, да. Още много дарове от моите поклонници във Варанаси. Но се наложи доста

бързо да се махна оттам и загубих всичко.

— Загуби го? Как?

— Подкупих полицията — отвърна Халед. — Затова лорд Боб ме уреди тук, в тази къща, точно преди да умре.

— А защо се наложи така бързо да напуснеш Варанаси?

— Какво искаш да знаеш, Лин, стари приятелю?

В очите му блещукаха скъпоценните камъни от съкровището.

— Ти повдигна темата, мой човек.

Той се взира дълго в мен, колебаейки се дали да престъпи ледения ръб на безсърдечната

истина. Накрая явно реши да ми се довери:

— Имаше едно момиче. Поклонница, най-искрена поклонница. Беше от видно

семейство на брамини. Красавица… и ми беше напълно предана — и тялом, и духом. Не

знаех, че е непълнолетна.

— Не думай, Халед.

— Нямаше как да знам. Ти живееш тук, Лин, знаеш ги колко рано съзряват тези млади

индийки. Изглеждаше на осемнайсет, кълна се! Гърдите й бяха налети като зряло манго. И

сексът с нея беше като със зряла жена. Ала уви, била само на четиринайсет.

— Халед, ти направо ме гръмна!

— Не, Лин, разбери ме…

— Да разбера секс с деца? Искаш да го видя от твоята гледна точка! Така ли, Халед?

— Но това вече няма да се повтори!

— Да се повтори!

— Не може да се повтори. Взел съм мерки.

— Влошаваш нещата всеки път, когато си отвориш устата, Халед.

— Изслушай ме! Вече карам всяка от тях да ми покаже акт за раждане, особено по-

младите. Така се предпазвам.

— Предпазваш се?

— Хайде да престанем с тоя сериозен разговор, йаар. В миналото всички сме вършили

неща, за които съжаляваме, нали? На арабски имаме една поговорка: „Слушай оня, дето те

разплаква, а не тоя, дето те разсмива." Днес не съм те разсмял, Лин, но това не значи, че

моите съвети нищо не струват.

— Халед…

— Искам да знаеш, че никога нищо няма да застраши повече теб и Абдула, единствените

ми останали братя. Тази власт, тези пари и наследството ми, всичко това е наше.

— Какви ги говориш, Халед?

— С тези пари ще разширя бизнеса — отвърна той, от което не ми стана по-ясно.

— Какъв бизнес?

— Този бизнес. Ашрамът. Дойде време да основа верига. Можем да я управляваме

заедно и да се разпространим из цяла Индия, евентуално и в Америка. Няма граници, небето

е наше! В буквалния смисъл!

— Халед…

— Затова изчаквах толкова дълго да се свържа с вас. Трябваше да натрупам

първоначалния капитал. Доведох ви тук да ви покажа нещо, което е толкова ваше, колкото и

мое.

— За това си прав — казах.

— Толкова се радвам, че разбираш.

— Искам да кажа, че всичко това тук не е наше, Халед, нито пък е твое.

— Това пък какво значи?

— То е поднесено в дар на нещо по-голямо от нас и ти го знаеш.

— Но ти не разбираш! — настоя той. — Искам и вие двамата да участвате. Можем да

натрупаме милиони! Духовната индустрия е порочен бизнес, затова ще ми трябвате, когато

напреднем.

— Аз вече я зарязах тази работа, Халед.

— Но ние можем да създадем верига! — изсъска Халед, озъбен. — Цяла верига ашрами!

— Халед, трябва да напусна града — заяви внезапно Абдула с пресипнал от напрежение

глас.

— Какво? — възкликна Халед, съборен от дървото на плановете си.

— Искам още веднъж да те помоля да напуснеш това място и тези хора и да се върнеш с

мен в Бомбай.

— Абдула, пак ли? — възкликна Халед.

— Заеми мястото, което ти се полага по право — начело на бившия Съвет на Кадербай.

Времената са размирни и ще става още по-лошо. Нужен си ни, за да ни оглавиш. Нужен си

ни, за да изместиш Санджай и да ни оглавиш. Ако дойдеш сега, Санджай ще живее. Ако не

дойдеш, един от нас ще го убие и тогава бездруго ще ти се наложи да ни станеш водач заради

Компанията.

В този си образ Халед бе пълната противоположност на моята представа за лидер. Но

Абдула, иранецът, настроил душата си в тон с музиката на бомбайските улици, не виждаше

човека, застанал до нас в таванската стая. Абдула виждаше само неговия престиж — резултат

от дългата дружба на Халед с Кадербай — и авторитета, дължащ се на пролятата кръв в

многото битки и войни между бандите, които Халед бе оглавил и спечелил.

Аз бях приключил с Компанията на Санджай, бях твърдо решен, но знаех, че жаждата на

новия Халед към покорство само би наляла масло в огъня на стария Халед, готов винаги да

използва насилие.

Престъпността, смесена с някакви принципи, е фатална и тъкмо затова има власт над

нас. Престъпността, смесена с религията, избавя спасителите от грях, жертвайки

грешниците. Не исках Халед да приеме предложението на Абдула.

— Казвам ти още веднъж, че не мога да приема — усмихна се Халед. — Но като твой

приятел, който те уважава, искам ти да помислиш над моето предложение. Открива ти се

златна възможност да се включиш още на първо ниво, преди духовният бизнес да ни изстреля

в космоса. Можем да печелим милиони само от йога!

— Трябва да помислиш за Компанията, Халед — настоя Абдула. — Трябва да следваш

Съдбата си.

— Няма да стане — отвърна Халед, все така с усмивчица на уста. — Но съм ти

признателен за любезността, че отново си се сетил за мен. А сега, преди да вземете

окончателно решение, искам да помислите за всички мои съкровища, докато обядвате с мен.

Направо умирам от глад.

— Без мен — казах.

— Ти… какво?

— Халед, аз се отказах още когато ми показа харема. Тръгвам си.

— Значи ли, че няма поне да хапнем? — попита Халед, докато заключваше вратата.

— Значи сбогом още веднъж, Халед.

— Но да не опиташ храна, приготвена за теб, носи нещастие! — предупреди той.

— Ще рискувам.

— Ама има сладкиши от Кашмир! Един от моите поклонници е кашмирски сладкар.

Нямаш представа колко трудно се намират.

Прекосих антрето. Халед се влачеше и се суетеше подире ми. Дойде и Тарун и

заподтичва покрай господаря си.

— Добре де — изпухтя той и излезе с нас на входната веранда. Притисна ме във влажна, клисава прегръдка, ръкува се с Абдула

и ни махна, когато поехме по чакълената пътека.

— Елате пак по всяко време! — подвикна той. — Винаги сте добре дошли! В сряда вечер

пускаме филми! Сервираме ледено фирни! Има танци в четвъртък! Уча се да танцувам. Ще

повярвате ли?

Зад него Тарун си водеше записки в бележника. На първия завой на пътеката намерихме

очакващата ни Карла. Седеше на един повален дънер встрани и пушеше.

— Е, Шантарам, изпика ли се на неговото поклонничество?

— Можеше да ме предупредиш по-ясно, преди да го видя — отвърнах. Чувствах се

съкрушен от истината. — Какво, по дяволите, е станало с него?

— Стана щастлив, повече или по-малко — отвърна тихо тя. — В неговия случай по-

скоро повече, отколкото по-малко.

— А ти щастлива ли си да го виждаш такъв? И двамата се вторачиха в мен.

— О, хайде стига!

Те продължаваха да ме гледат втренчено.

— Добре де, добре — отстъпих. — Може би… Може би просто си искам приятеля

обратно. На вас не ви ли липсва?

— Халед е тук, Лин — отвърна Абдула. — Но…

— Не си хаби въздуха, ще ти трябва за изкачването. — Карла се върна на пътеката. —

Вие, гангстерите, някога млъквате ли?

Когато наближихме първите пещери, тя леко се затича напред. Продължи да ни води и

когато стигнахме до стръмната пътека.

Катерехме се нагоре, а аз не преставах да се блещя в подобните на пясъчни дюни

заоблености на тялото й, очертани със стегнат контур от напрягането.

„Мъжете са като кучетата — беше ми казал веднъж Дидие, — но не са чак толкова

възпитани."

— Задника ли ми зяпаш? — попита тя.

— Боя се, че да.

— Прости му, Карла — обади се Абдула, за да прикрие смущението си. — Той просто

зяпа, защото ти се катериш като маймуна.

Карла се разсмя, вкопчена в лианите край пътеката, за да се задържи на място. И

искреният й силен смях зазвънтя под клонатите куполи по скалата нагоре. Тя вдигна

свободната си ръка, за да предупреди Абдула да не казва нищо повече, докато смехът не се

излее от нея.

— Благодаря ти, Абдула — рече тя най-сетне.

— Няма защо.

И със смях и шеги ние, трима изгнаници, продължихме да се катерим по планината, която щеше завинаги да промени всичко за всекиго от нас.

ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

КОГАТО СТИГНАХМЕ ВЪРХА, имахме време точно колкото да се освежим. Карла се

преоблече в небесносин шалвар камиз и дойде да обядва последна. Тъкмо се бяхме

нахранили и чухме, че Идрис вече е пристигнал. Погледнах към стръмния склон, но всички

останали обърнаха поглед към пещерите.

— Има и друг път до върха? — попитах Карла.

— До всеки връх има и друг път — измърка тя. — Това всеки го знае.

— До… бре.

След секунди възрастен мъж — предположих, че е Идрис — и един по-млад чужденец, облечени с бели ризи курта и широки небесносини панталони от хасе, изникнаха на

пътеката покрай женската пещера. По-младият носеше на рамо ловна пушка.

— Кой е тоя с пушката?

— Това е Силвано — отвърна Карла.

— А за какво му е пушката?

— Да плаши тигрите.

— Има тигри?

— Разбира се. В съседната планина.

Исках да попитам колко близо е съседната планина, но Идрис заговори.

— Скъпи приятели… — рече той, като се покашля. — Изкачването е мъчно, дори да

минеш по лесния път. Извинявам се за закъснението. Цяла сутрин се разправям с философи.

Дълбокият му мек глас кънтеше в гърдите му и брумтеше из въздуха; сякаш се разливаше

край нас по платото. Това бе глас, носещ утеха, глас, който можеше нежно да те пробуди от

лош сън.

— Каква бе тяхната дилема, учителю-джи? — попита един ученик.

— Единият от тях — отвърна Идрис, като извади носна кърпа от джоба на куртата си и

избърса чело — дал аргумент, че щастието е най-голямата от всички злини, а останалите не

могли да го оборят. Това, разбира се, ги направило крайно нещастни. Искаха да облекча

страданието им, като опровергая твърдението му.

— И успя ли, Идрис? — попита друг ученик.

— Разбира се. Но ми отне цяла вечност. Други освен философи ще упорстват ли толкова

да възразяват срещу твърдението, че щастието е хубаво нещо? А накрая, когато разумът им

най-сетне бе убеден, че щастието е нещо хубаво, внезапният изблик на цялото им потискано

щастие им дойде в повече. Загубиха самообладание. Някой тук да е виждал истерясали

философи?

Учениците се спогледаха.

— Не? — подкани ги Идрис. — Късмет сте извадили. Но в това има урок — колкото по-

слаба е връзката ви с реалността, толкова по-опасен става светът. От друга страна, в колкото

по-рационален свят се намирате, толкова по-внимателно трябва да го подлагате на съмнение.

Но стига толкова, да започваме. Съберете се и се настанете удобно.

Поклонниците и учениците донесоха табуретки и столове и ги наредиха в полукръг

около Идрис, който леко се отпусна в едно кресло. Младежът с пушката, Силвано, седна

малко по-назад и вдясно от Идрис. Настани се на твърда дървена табуретка, изопна гръб, а

очите му непрекъснато сновяха насам-натам между нас. Много често погледът му спираше

върху мен.

Абдула се приведе към мен.

— Италианецът с пушката, Силвано, те наблюдава — прошепна и леко кимна към него.

— Благодаря.

— Няма защо — отвърна той сериозно.

— Виждам, че в нашия малък клас има нов посетител — каза Идрис, като ме гледаше.

Обърнах се да видя дали зад мен не седи друг.

— За нас е удоволствие да си сред нас, Лин. Кадербай често говореше за теб и аз много

се радвам, че успя да дойдеш.

Всички се обърнаха да ме погледнат. Усмихваха се и ми кимаха за добре дошъл.

Погледнах пак светеца, мъчейки се да устоя на изкушението да кажа, че въпреки

многобройните разговори на философски теми, които бяхме водили, Кадербай нито веднъж

не го бе споменавал.

— Кажи ни, Лин — попита той с широка усмивка, — търсиш ли просветление?

— Не знаех, че някой го е загубил — отвърнах.

Не бе точно грубост, но не беше и много почтително към ранга на именития учител, както би следвало. Силвано се наежи и стисна инстинктивно цевта на пушката.

— Учителю, моля те — обади се той с плътен глас, настръхнал от злоба, — позволи ми

да го просветля.

— Остави пушката, Ромео, и дай да видим на кого първи ще му просветне пред очите —

казах.

Силвано имаше слабо, но мускулесто, атлетично тяло и грациозни движения. С

квадратната си челюст и четвъртитите рамене, меките кафяви очи и изразителната уста той

повече приличаше на италиански манекен или кинозвезда, отколкото на помощник на

светец, или поне така ми се стори тогава.

Не знаех защо съм му несимпатичен. Може би раните и синините по лицето ми го

караха да мисли, че е длъжен да докаже нещо. I Не ме интересуваше — толкова бях бесен на

Халед и на Съдбата, че всеки бой би ми дошъл добре, за да си го изкарам.

Силвано се изправи. Изправих се и аз. Идрис махна леко с дясната си ръка. Силвано

седна, аз също бавно се отпуснах обратно на стола.

— Моля те, прости на Силвано — каза кротко Идрис. — Неговата обич се изразява във

вярност. Мисля, че същото би могло да се каже и за теб, не е ли тъй?

Вярност. С Лиса не можахме да намерим начин да се влюбим един в друг. Аз бях влюбен

в Карла — жена, която бе омъжена за друг. Откъснах сърцето си от братството на

Компанията на Санджай и още същия ден водих разговор за неговото убийство. Верността ти

е нужна за онова, което не обичаш достатъчно. Ако обичаш достатъчно, не става дума за

вярност. Всички ме гледаха втренчено.

— Прощавай, Силвано, последната седмица беше тежка — казах.

— Добре. Много добре — каза Идрис. — А сега искам… не, трябва да се сприятелите, момчета. Затова ще ви помоля да дойдете и двамата тук пред мен и да си стиснете ръцете.

Лошата атмосфера няма да ни помогне да напредваме към просветлението, нали, момчета?

Силвано стисна квадратната си челюст — нямаше никакво желание за това, ала бързо се

надигна, направи крачка и застана пред Идрис. Лявата му ръка стискаше пушката. Дясната бе

свободна.

Глупав импулс да не изпълнявам каквото ми се нарежда ме задържаше намясто.

Учениците взеха да мърморят, приглушените им гласове зашумоляха. Идрис ме гледаше и

като че ли едва се сдържаше да не избухне в смях. Кафявите му очи блестяха по-ярко и от

скъпоценните камъни на Халед.

Силвано се смути, гневът и унижението стиснаха здраво устните му. Покрай тях се

появиха бели черти.

В онзи миг на пустота ми беше все едно. Италианецът пръв поиска разрешение да ме

просветли. С радост щях да го просветля в отговор. С радост бих напуснал и планината, и

мъдреца, и Абдула, и Карла още в този момент.

Карла заби лакът в ребрата ми. Станах и стиснах ръката на Силвано. Той мигом се

пробва да вземе надмощие.

— Благодаря — каза Идрис и ние най-сетне отпуснахме смазващата костите ни

хватка. — Това донесе… просветление. А сега заемете местата си и да започваме.

Върнах се на стола си. Абдула поклати глава. Карла ми изсъска само една дума:

— Идиот!

Понечих да се намръщя, но не можах, защото бе права.

— Добре — рече Идрис със светнали очи. — Да го кажем за нашия гост: кое е Правило

номер едно?

— Правило номер едно: Такова нещо като гуру не съществува! — откликна цялата група

бързо и непоколебимо.

— Правило номер две?

— Правило номер две: Ти сам си си гуру!

— Правило номер три?

— Правило номер три: Никога не се отказвай от свободата на своята мисъл!

— Правило номер четири?

— Правило номер четири: Осведомявай съзнанието си за всичко, без предразсъдъци!

— Добре, добре — усмихна се Идрис. — Достатъчно. Лично аз не обичам правилата. Те

са по-скоро като картата на дадено място, а не самото място. Но знам, че някои хора обичат

правила и те са им нужни, затова — ето ги. Четири проклети правила! Може би Правило

номер пет, ако се стигне дотам, трябва да бъде: „Правила няма!"

Групата се разсмя заедно с него и хората се наместиха по-удобно на табуретките и

столовете.

Идрис беше прехвърлил седемдесетте. Въпреки че когато вървеше, се подпираше на

дълга тояга, той имаше гъвкаво, здраво, макар и слабовато тяло. От време на време, докато

говореше, свободно кръстосваше крака в креслото, без да си помага с ръце.

Къдравата му сива коса бе подстригана ниско и подчертаваше излъчването на

изразителните му кафяви очи, величествената стръмна гърбица на носа му и набъбналата

извивка на потрепващите му тъмни и пълни устни.

— Ако правилно си спомням, Карла — подзе той кротко, — последната ни дискусия бе

по темата за покорността. Прав ли съм?

— Да, учителю-джи.

— Моля те, Карла, както и всички вас. Ние тук сме един търсещ ум и едно сърце в

дружбата. Наричайте ме Идрис, както аз ви наричам по име. А сега, най-накрая, Карла, кажи

ни какво мислиш по темата.

Карла погледна отново учителя с очи като горски пожар.

— Наистина ли искаш да знаеш, Идрис?

— Разбира се.

— Сериозно?

— Да.

— Добре. Благоговейте пред мен. Кланяйте ми се. Подчинявайте ми се. Мен, мен, мен!

Господ друго не казва!

Учениците ахнаха, но Идрис се засмя с неприкрит възторг.

— Ха! И сега, мои млади търсачи на мъдростта, виждате защо аз толкова високо ценя

мнението на Карла!

Карла се изправи и отиде до ръба на платото. Запали цигара и се загледа в хълмовете и

долините наоколо. Знаех защо се отдръпна. Притесняваше се, когато й казваха, че е права; предпочиташе да я смятат за умница или за веселячка, дори когато грешеше.

— Благоговението е послушание — каза Идрис. — Всички религии и всички земни

царства изискват от вас послушание и покорство. От всички десетки хиляди вери, съществували откак човечеството е дошло на бял свят, са оцелели само тези, които са

налагали послушание. А когато послушанието загние, предаността, опирала се на него, отмира както великата някога религия на Зевс, Аполон и Венера, властвала тъй дълго над

нейния свят.

— Но, Идрис, да не казваш, че трябва да сме горделиви, а не смирени? — попита един

младеж.

— Не, не, разбира се — отвърна меко Идрис. — И ти си съвсем прав да повдигнеш

въпроса, Арджун. Онова, което твърдя, няма нищо общо с гордостта. Много можеш да

спечелиш, ако от време на време прекланяш глава и падаш на колене. Никой от нас никога не

бива да е толкова горд, че да не може да коленичи и да признае, че не е всезнаещ и не е

центърът на Вселената; има неща, за които несъмнено сме длъжни да се срамуваме, а и

други, за които радостно да благодарим. Съгласни ли сте?

— Да, Идрис — отвърнаха неколцина ученици.

— А гордостта, добродетелната гордост, нужна ни да оцелеем в един безмилостен свят

— какво е тя? Добродетелната гордост не казва: „Аз съм по-добър от другите", както казва

порочната гордост. Добродетелната гордост казва: „При всичките си недостатъци аз имам

рожденото право да съществувам, имам и воля, а тя е инструментът, който мога да използвам

за самоусъвършенстване." Всъщност напълно е невъзможно да се промениш и

самоусъвършенстваш, без да притежаваш добродетелна гордост в някаква мярка. Съгласни ли

сте?

— Да, Идрис.

— Добре. Ето какво ви казвам аз: коленичете смирено, коленичете със знанието, че

всички ние сме свързани, всеки един от нас и всяко живо същество, коленичете със

знанието, че всички заедно водим тази борба за разбиране и принадлежност, но не се

подчинявайте сляпо, никога! Вие, младите, имате ли нещо да предложите по тази точка?

Последва пауза — учениците се спогледаха.

— Лин. Нашият нов гост — подкани ме бързо Идрис. — Ти какво ще кажеш?

Вече бях готов; мислех за надзирателите в затвора и за това как ни пребиваха.

— В покорството трябва да има мяра — прехвърлиш ли я, то ще позволи на хората да

постъпват както им хрумне с други хора — казах.

— Този отговор ми харесва — каза Идрис.

Да те похвали мъдрец, е най-сладкото вино. Усетих как то ми сгрява душата.

— Покорството е убиец на съвестта — рече тихо Идрис. — И точно затова всяка

устойчива институция го изисква.

— Но несъмнено трябва да се подчиняваме на нещо? — обади се един ученик парсиец.

— Подчинявай се на земните закони, Зубин — отвърна Идрис, — освен ако не те

подтикват да действаш безчестно. Подчинявай се на златните правила. Постъпвай с другите

така, както би искал да постъпват с теб, и не им причинявай онова, което ти не би търпял.

Подчинявай се на инстинктите си да твориш, да обичаш, да се учиш. Подчинявай се на

универсалния закон на съзнанието, че всяка твоя мисъл, дума и постъпка имат въздействие

по-голямо от нулата, дори и да е само върху теб — и точно затова трябва да се стараеш да

сведеш до минимум отрицателното в своите мисли, думи и действия и да увеличиш до

максимум положителното. Подчинявай се на инстинкта да прощаваш и да споделяш с

другите. Подчинявай се на своята вяра. Подчинявай се и на сърцето си. Сърцето ти никога

няма да те излъже.

Той млъкна и огледа учениците наоколо — мнозина от тях си записваха казаното от

него. После Идрис тръсна глава и заплака.

Погледнах Абдула: „Той наистина ли плаче?" Абдула кимна и посочи учениците с глава.

Много от тях ридаеха. След малко Идрис заговори през сълзи:

— Толкова много време е било нужно, цели четиринайсет милиарда години, на тази част

от Вселената точно тук, на планетата ни, да роди съзнание, което да е способно да разбере

този факт и да пресметне с точност цялото това време от четиринайсет хиляди милиона

години. Ние нямаме право да пропиляваме тези четиринайсет милиарда години. Нямаме

моралното право да похабяваме, да увреждаме или да убиваме това съзнание. Нямаме право

да изоставяме волята му — най-безценното и най-прекрасното нещо в Космоса. Ние имаме

дълг да учим, да осъзнаваме, да питаме, да сме честни и почтени, добросъвестни граждани.

И над всичко имаме дълг свободно да обединим съзнанието си с всяко друго свободно

съзнание за общата кауза на любовта.

Впоследствие много пъти чувах тази реч от Идрис — а във видоизменена форма и от

някои негови ученици — и я харесвах във всичките й превъплъщения. Идрис ми харесваше

като мислител, но онова, което каза непосредствено след това, ме накара да го харесам и

като човек.

— Хайде сега малко шегички — предложи той. — Пръв съм аз. Цял ден ми се иска да

разкажа този виц. Защо дзен будистът държи празна бутилка от мляко в хладилника? Някой

сеща ли се? Не? Предавате ли се? Тя е за гостите, които пият черен чай!

Идрис и учениците се разсмяха. Абдула се смееше с цяло гърло, щастлив и свободен —

никога не го бях виждал такъв през всичките тези години, откакто го познавах. Изрисувах

смеха му върху паметната стена на сърцето си. И по най-естествения и обикновен начин

обикнах Идрис за това, че отприщи това щастие в моя строг приятел.

— Хайде, хайде, аз съм наред! — възбудено викна Арджун и се изправи да разкаже своя

виц.

Един по един останалите ученици станаха и разказаха вицове. Тръгнах през редиците, за да отида при Карла на края на платото.

Тя си водеше записки на казаното от Идрис, но не в бележник. Записваше върху лявата

си ръка.

Дълги изречения се виеха отпред и отзад по китката й, по дължината на всеки пръст до

нокътя и пак надолу по ставата, а после и между пръстите — напреко през ципата, и пак

нагоре между следващите два пръста.

Редовете от думи не преставаха и по нейната длан, цялата кожа от китката до върха на

пръстите бе покрита с татуирана мрежа от Думи — като изрисуваните с къна ръце на

бомбайска невеста.

Гледката беше изключително секси, най-възбуждащата от всичко, което бях виждал през

живота си: аз съм писател. Намерих сили да откъсна очи и да се загледам в гората, вече

задушавайки се от тежката влажност на облаците.

— Значи ето защо ме помоли да ти разкажа виц — казах.

— Това е един от похватите му — отвърна тя, вдигна очи и се загледа напред. — Той

казва, че един от сигурните признаци на фанатика е липсата на чувство му за хумор. Затова

ни разсмива поне по веднъж всеки ден.

— И ти се върза на тая оферта?

— Той нищо не продава, Лин. Затова го харесвам.

— Добре де, но какво мислиш за него?

— Има ли значение какво мисля?

— Всичко, което се отнася до теб, има значение, Карла. Обърнахме се лице в лице. Не