Сянката на планината

можех да разгадая мислите й.

Искаше ми се да я целуна.

— Говорил си с Ранджит — каза тя намръщено. Взираше се изпитателно в очите ми.

Спрях да мисля за целувки.

— Той, твоят съпруг, си е приказлив.

— Какво ти каза?

— Че какво може да ми каже на мен?

— Стига вече игрички!

Говореше тихо, но думите й прозвучаха като рев на животно, попаднало в капан. Успя да

се овладее.

— Какво точно ти каза той?

— Нека позная — промърморих. — Вие с Ранджит разигравате хората за собствен кеф, а?

Тя се усмихна.

— С Ранджит имаме споразумение, но не по всички въпроси. Аз се усмихнах.

— Знаеш ли какво? — казах. — Ранджит да върви по дяволите!

— Бих се съгласила с теб — отвърна тя, — ако не мислех, че един ден може да ми се

наложи да ида при него.

Тя се загледа към сплъстените облаци над далечния град и към омарата на първия

къкрещ дъжд в края на гората.

Чувствах се объркан, но обикновено винаги бях объркан, когато говорех с Карла. Не

знаех дали ми споделя нещо за себе си и Ранджит, или говори за нас. Ако говореше за

Ранджит, не исках да знам.

— Голяма буря — казах.

Тя бързо погледна отново към мен.

— За мен беше, нали?

— Кое да е било за теб?

Тя тръсна глава, а после отново се взря в мен — зелените й очи бяха единствените ярки

петна сред захлупения от сивото небе свят.

— Това, за което е говорил Ранджит с теб — каза изведнъж ясно и решително. — Той се

тревожи за мен, знам. Но е факт, че той се нуждае от помощ, не аз. Той е застрашеният.

Тя се вгледа в очите ми, опитвайки се да прочете мислите ми. Това, което аз прочетох, приличаше на искрена и чиста загриженост за съпруга й. Болеше повече, отколкото от

палката на Конканън.

— Карла, какво искаш?

Тя се намръщи и сведе поглед, а после отново вдигна очи към мен.

— Искам да му помогнеш. — Каза го, сякаш почти се признаваше за виновна. — Иска

ми се да живее още няколко месеца, а това не е сигурно.

— Няколко месеца!

— И години може, но няколко месеца са от особена важност.

— От особена важност за какво?

Тя ме погледна — изпробваше наум емоционални отговори, но най-сетне се отпусна и

се усмихна.

— За моето спокойствие — каза, без да ми обяснява нищо.

— Той е голямо момче, Карла, и си има голяма банкова сметка.

— Говоря сериозно.

Вгледах се в нея, а после усмивката ми премина в тих смях.

— Ама и теб си те бива. Много те бива.

— За какво говориш?

— За всичко от тази сутрин — как ме пита дали съм дошъл тук заради теб… само за да

ме отклониш от следата: защото ти си се качила тук да ме молиш да помогна на Ранджит.

— Мислиш, че те лъжа ли?

— Да разправяш, че Ранджит трябва да бъде опазен жив няколко месеца, е все едно да

твърдиш, че след няколко месеца той ще е мъртъв. Много мило, Карла!

— Мислиш, че те манипулирам!

— Няма да е за първи път.

— Това не е…

— Няма значение — казах без усмивка. — И никога не е имало. Обичам те.

Тя се опита да каже нещо, но аз притиснах пръсти до устните й.

— Ще разпитам за Ранджит.

Гръм заглуши нейния отговор — гръм, който прокънтя мощно и разклати горските

дървета.

— Трябва да тръгвам — казах, — ако искам да стигна в града преди бурята. Трябва да се

погрижа за Лиса.

Обърнах се да си вървя, но тя ме стисна за китката. С татуираната си ръка — ръката, покрита с плетеница от думи.

— Нека пътувам с теб. Поколебах се. Трепна инстинкт.

— Само толкова — каза тя. — Нека се върна в града с теб.

— Добре, добре.

Събрахме си нещата и обиколихме учениците, за да се сбогуваме.

Учениците харесваха Карла. Всички харесваха Карла, дори когато не искаха да я

разберат.

На стръмния край на платото Идрис и Силвано дойдоха да се сбогуват. Силвано все тъй

носеше пушката си на рамо.

— Нямам лоши чувства, Силвано — казах аз и му протегнах ръка.

Той се изплю на земята.

„Чудно — казах си. — Добре, бъди над тези неща."

— Името ти, Силвано, означава „гора".

— И какво като означава? — попита той, издал челюст напред.

— Знам го — усмихнах се аз, — защото един мой приятел италианец се прекръсти от

Силвано на Форест, както е „гора" на английски. Форест Маркони. Спомням си как си

мислех, че и на двата езика името е прекрасно.

— Какво? — навъси се Силвано.

— Казвам само, че имам приятел на име Силвано и много го харесвам. Съжалявам, че

познанството ни започна така зле. Надявам се да приемеш извинението ми.

— Но да, разбира се — съгласи се бързо Силвано и посегна да стисне ръката ми.

Този път младият италианец не ме накара да мерим сили и ми се усмихна за първи път.

— Говориш ли италиански? — попита той.

— Мога да тегля една псувня, ако трябва. Идрис се разсмя.

— Трябва да се върнеш тук, Лин! — обади се той. — Трябва да чуеш моята кратка реч за

животинската и човешката природа. Може да те позабавлява. Може би дори два пъти да те

позабавлява!

Мълния се стрелна като кобра в черните облаци. Лицето и тялото на учителя за миг се

обляха в синкавосребърна светлина.

— Бих искал — отвърнах, когато проблясъците угаснаха. — Ще гледам да взема и

животинската си природа.

— Винаги си добре дошъл!

Абдула, Карла и аз тръгнахме по склона надолу; от време на време се хващахме един за

друг по хлъзгавите пътеки.

На чакъления паркинг Абдула се обади по телефона. Чаках го и оглеждах тъмното небе.

— Може и да не успеем да изпреварим бурята. Сигурно ще ни настигне на магистралата.

— Ако имаме късмет — ухили се Карла. — Да ти кажа, доста бърз обрат успя да

постигнеш със Силвано.

— Той е свестен. Вината беше моя. Много мисли са ме налегнали.

— Майната ти, Лин! Защо го правиш?

— Кое?

— Намекваш за някакви свои мисли, но никога с никого не споделяш какви са.

— Мяташ камъни по стъклена оранжерия — отвърнах, но тя отново бе права и аз го

знаех.

Исках да й разкажа. Всичко беше с главата надолу. Ние с Лиса се отчуждавахме.

Ранджит беше мишена на бомбаджии. Аз напусках Компанията на Санджай. Бандите

воюваха помежду си, водеха се и вътрешни войни. Безопасно бе единствено извън града.

— Трябва да напуснеш града за известно време, Карла. Аз също.

— Засега няма такава вероятност, Шантарам — засмя се тя и отиде до магазинчето да

си поговори с продавача.

Абдула се върна и застана до мен.

— Санджай е платил на всички — каза той. — Няма да има проблеми. Но както мислех, трябва да замина на север при братята в Делхи поне за седмица. И то още тази вечер.

— За седмица?

— И нито ден по-малко, извън града.

— Идвам с теб. Ти имаш врагове в Делхи.

— Аз имам врагове навсякъде — каза той тихо и сведе очи. — И приятели имам

навсякъде. Не може да дойдеш с мен. Ти ще заминеш за Шри Ланка и ще изпълниш мисията

си там, докато се разреши този въпрос с престрелката в „При Леополд".

— По-полека, братко. Аз напускам Компанията на Санджай, не помниш ли?

— Казах го на Санджай и той…

— Какво си направил?!

— Казах на Санджай, че искаш да напуснеш.

— Това трябваше да му го кажа аз — казах, обзет от тих гняв.

— Знам, знам — отвърна той. — Но аз трябва да замина за Делхи тази вечер. Няма да

съм там, когато го кажеш на Санджай, а без мен ще е твърде опасно. Реших да го направя

сега, за да видя дали реакцията му ще представлява опасност за теб.

— И беше ли?

— И да, и не. Отначало се изненада и много се ядоса, но след това се успокои и каза, че

ако изпълниш тази последна мисия за Компанията, ще те пусне да си тръгнеш. Какво

мислиш?

— Само това ли каза?

— Каза също, че ако имаш някакви роднини тук, да ги броиш мъртви.

— И?

— И че с голяма радост ще те хвърли на кучетата, когато мисията ти бъде изпълнена.

— Това ли е всичко?

— Всичко без псувните. Той има мръсна уста и ще умре, псувайки, иншаллах.

— Кога искат да тръгна?

— Утре сутринта — въздъхна той. — Вземаш влака за Мадрас. После ще отплаваш с

товарен кораб за Тринкомали. Хора от Компанията ще те чакат на гарата утре сутринта в

седем. У тях ще е всичко за теб — билети и инструкции.

Шри Ланка, товарен кораб, инструкции… Поех дълбоко въздух и бавно издишах.

— Шри Ланка?

— Дал си дума, че ще го направиш.

— Дадох и съжалявам.

— След тази мисия ще бъдеш свободен. Това е чист изход. Мисля, че ще е мъдро да се

съгласиш. Едва ли ще успея да премахна Санджай толкова бързо, а така ти ще си в

безопасност.

— Добре де, добре. Иншаллах. Да потегляме.

— Чакай! — Той застана още по-близо до мен. — През следващите седмици от живота

си, братко мой, трябва много да внимаваш къде вървиш и какво говориш.

— Знаеш ме — усмихнах се.

— Добре те знам — рече сериозно. — Затова познавам и демона в теб.

— А?

— Във всички нас се таят демони. Някои от тях изобщо не ни мислят злото. Те само

искат да живеят в нас. Но други искат много повече — искат да изядат душите ни, щом сме

ги приютили.

— Знаеш ли, Абдула, по въпроса за демоните с теб не сме на едно мнение.

За момент той се вгледа в мен; кехлибарените му очи отразяваха подухвани от вятъра

листа.

— Ей, всичко е наред… — подзех, но той ме прекъсна.

— Чувал съм те да казваш, че няма добри и лоши хора. Че делата са добри или лоши, а

не хората, които ги вършат.

— Кадербай го казваше — отвърнах, извръщайки очи.

— Защото го е чул от Идрис — бързо каза Абдула, а аз го погледнах. — Всяка мъдрост, казана от Кадербай, е изречена първо от Идрис. Но по този въпрос аз не съм съгласен с

Идрис, с Кадербай или с теб. Лоши хора съществуват на този свят, братко Шантарам. И в края

на краищата има само един начин да се справиш с тях.

Той запали мотора си и потегли бавно — знаеше, че ще го настигна.

Карла дойде и аз ритнах да включа двигателя. Тя се качи зад мен. Този парфюм —

канела и чист уд. За един сатенен миг косата й допря шията ми.

Двигателят забоботи. Тя се прилепи до мен с една ръка над дясното ми рамо, а с другата

под лявото. Татуираната й с думи длан лежеше върху гърдите ми.

Чух музика в душата си. У дома. Сърцето е дом, който си роден да обичаш.

Носехме се плавно по завои и хълмове, докато сянката на планината, която ни събра, чезнеше в молитвено протегнатите ръце на дърветата. От време на време натисках силно

спирачките по тъмния път, за да не се блъсна в някой паднал клон. Тя нежно се притискаше

към мен и ме прегръщаше. Не знаех къде свършва нейното тяло и къде започва моето. Не

исках да знам.

Увеличих скоростта, за да изкача стръмнината на следващия хълм. Тя се стегна и

притисна ръце към мен. И точно когато се намирахме над последния дървесен купол, точно в

този момент дланите и пръстите й се плъзнаха по ребрата ми, намериха сърцето и се впиха в

мен.

Когато стигнахме главния път, аз неуверено се влях в стремглавия трафик — любовта ме

бе направила непохватен. Блудният вятър целуваше косите й, увити около шията ми, а тя се

бе прилепила като морска звезда към мен с ръка на гърдите ми и ние пътувахме към дома

под проблясъците на светлини на желанието, извиращи и гаснещи по билбордовете край

магистралата, виеща се като опашка на скат.

ТРИЙСЕТА ГЛАВА

— БЕШЕ ДЪЛГО СБОГУВАНЕ — каза Карла, докато гледаше как Абдула се отдалечава

от широката улица пред хотел „Махеш".

— Беше дълго пътуване — казах аз.

— Да, но Абдула разчувстван не се вижда всеки ден.

— Какво да ти кажа?…

— Например какво премълчаваш пред мен.

„С парите на Халед ще купим много оръжие" — ми бе прошепнал Абдула, докато се

сбогувахме. Не беше особено прочувствена реплика.

— Сложно е — казах.

— Пак премълчаваш.

Тя все още седеше на мотоциклета зад мен. В една ръка държеше чантата си, която

Абдула бе докарал със своя мотор. Другата лежеше върху бедрото ми. Като никога се радвах, че съм в ръцете на някого.

— Знаеш ли, това ми харесва — казах.

— И пак не ми казваш.

— Но на мен наистина ми харесва. — Кое?

— Да седя тук на мотора и да си говоря с теб.

— Ние не говорим.

— Мисля, че говорим, по принцип.

— Като не ми казваш нещо, няма как да мине за разговор — нито по принцип, нито

иначе.

— Тогава може би водим разговор наопаки.

— Е, това вече е крачка напред.

Последва кратка пауза. Край нас беше чисто и ведро. Бурята бе отминала и свежият

мусонен вятър разхлаждаше крайбрежието зад нас.

— Знаеш ли, да си призная, наистина ми е адски приятно да си говоря с теб така.

— Щом ще си признаваш, трябва ли и моторът да участва в разговора?

Загасих двигателя.

— Е, какво ти харесва толкова? — попита тя. — Че седим толкова близо един до друг

или че не виждам лицето ти?

— Това, че аз не виждам лицето ти! И… че седим толкова близо един до друг.

— Така си и знаех. Ей, я чакай малко! Лицето ми е проблем?

— Всъщност очите ти — казах, загледан в хората, колите и конските каручки, които се

движеха насам-натам пред хотела.

— Очите ми значи?

Усещах гласа й навсякъде, където нейното тяло допираше моето.

— Като не виждам очите ти, все едно играем шах, а ти току-що си загубила царицата.

— Така ли?

— О, да.

— А ако съм безсилна и беззащитна?

— Не си беззащитна. Но така вече нямаш надмощие.

— Нямам надмощие?

— Да, липсва.

— И това те възбужда?

— Донякъде.

— Защото обичаш жените да нямат надмощие!

— Естествено, не. Защото като те гледам, сякаш играем шах и аз имам една царица, а ти

имаш четири, осем, шестнайсет царици…

— Имам шестнайсет царици в една партия шах?

— О, да. И всичките са зелени. Шестнайсет зелени царици. А докато си говорим така на

мотора, не мога да видя нито една от тях. И съм във възторг. Това освобождава.

Настъпи мълчание, но то не продължи дълго.

— И това ли ти е козът в твоя мотоциклетен разговор?

— Не, това просто е факт. Неотдавна открит факт всъщност. Засега, докато седим така, всичките ти царици са заключени в кутия, Карл а, и на мен ми е страшно приятно.

— Ти не си наред, знаеш ли?

— О, да.

— Очите ми не са нищо — каза тя след малко леко озадачено.

— Е, очите и душата ти зад тях са всичко за мен. Тя като че ли се замисли над това.

— Не, моята воля е всичко.

Повтори последната дума, все едно я изтласкваше от тялото си:

— Всичко.

— С теб и с Идрис съм по собствена воля, но ме интересува твоята откъде идва.

Тя се опря с лакти на гърба ми.

— Докато беше в затвора — заговори бавно, — изгуби ли някога волята си?

— Да те приковат за стена и пребият с ритници до безсъзнание, брои ли се?

— Може би. Но когато се случи, ти изгуби ли волята си? Успяха ли някога да ти отнемат

волята?

Замислих се. И отново не бях сигурен накъде насочваше разговора, нито дали когато

стигнем дотам, ще ми хареса. Но на нейния голям въпрос имаше малък отговор.

— Да. Би могло да се каже. Временно.

— И на мен са ми отнемали волята. Но по-скоро бих убила, отколкото да позволя да се

случи отново. Убих онзи, който го стори, за да не го направи пак, когато съм друга другаде.

Никога няма да позволя някой отново да ми отнеме волята.

Викът на бунтовника: „Жив няма да ме хванете никога!"

— Обичам те, Карла.

Тя мълчеше, дори и дишането й беше беззвучно.

— Това плаши ли те? — попитах я след малко, загледан в движението на улицата.

— Не, разбира се. Честността е единственото, към което съм пристрастена.

Тя се отдръпна от мен, подпря се на ръце и отново се умълча.

— Забавно е да разговаряш на мотоциклет — казах след малко. — Трябва да признаеш.

— Тогава се постарай и ти да поддържаш разговора. Тук, отзад, думите ти се носят като

тръни, премятани от вятъра, Шантарам.

— Добре. Ето, на, слушай. Горе в планината говореше за Ранджит. Тогава не ти казах

много, но сега, в нашия мотоциклетен разговор, имам един въпрос. Защо Ранджит, който

трябва да оцелее още няколко месеца, не продаде всичко и не те заведе някъде много далеч?

— Той ти каза за бомбата, нали?

— На теб какво ти каза?

— Че си го посъветвал да уволни шофьора. Ти излезе прав, между другото, оня беше

негодник.

— Ранджит хвърли толкова труд да ме умолява да не ти казвам, а после се е прибрал и

ти е разказал всичко?

— Той е политик. Политиката не е лъжа — тя е изкуството да знаеш кой лъже.

— Но това все още не отговаря на въпроса ми. Защо не вземе парите и не избяга? Той е

богат.

Тя се засмя, което ме изненада, защото нямаше как да следя изражението й, а не виждах

нищо смешно в думите си.

— Не можеш да избягаш от играта, Лин — каза тя.

— Този разговор ми харесва. За какво си говорим?

— Където и да я намериш… — тя се приведе до мен и дъхът й опари врата ми, — както

и да изглежда, щом намериш играта, която те впримчва, няма къде да бягаш от нея. Права ли

съм?

— За Ранджит ли говорим, или за Карла?

— И двамата сме играчи.

— Аз не обичам игрите, ти знаеш.

— Има игри, които може би си струва да ги играеш.

— Като да станеш крал на Бомбай, а?

Усетих как в нея се надига напрежение и тя отново се отлепи от мен.

— Откъде знаеш?

— Той е амбициозен — казах. — Личи си. Има врагове.

Тя дълго не каза нищо и нямах представа за какво мисли. Разговорът на мотоциклет си

има и своите недостатъци.

— Ранджит е имитация на доброто момче сред компания от истински лоши момчета —

каза тя.

— Имитация на добро момче? Обикновено точно те развалят реномето на истинските

лоши момчета.

— Лошите момчета и сами доста добре си се справят — каза през смях тя.

— Защо играеш игри, Карла? Измъквай се от това още сега.

— Играя, защото ме бива. Добра съм в игрите.

— Оттегли се. Щом Ранджит е решил твърдо да се набърква в политиката, ти трябва да

си тази, която да се оттегли.

— За Ранджит и мен ли си говорим, или за нас с теб?

— За теб говоря. Ако това не беше мотоциклетен разговор, сигурно изобщо нямаше да

мога да ти го кажа. Не и в очите. Не ми харесва каквото се случва и не мисля, че Ранджит

има някакво право да те излага на риск! Никоя амбиция не оправдава това.

— Ще си купя мотор. — Тя отново се приведе към мен, допря се до гърба ми и се

усмихна. — Ще ме научиш да го карам.

— Карла, говоря сериозно! Той дразни звяра в клетката. Рано или късно, какъвто и да е

този звяр, ще изскочи навън.

— Защо говорим за това?

— Виж, Ранджит нека се занимава с политика, аз ще помоля мои познати да го

наглеждат, но ти като съпруга на Ранджит няма нужда да си тук. Можеш да си съпруга на

Ранджит и далече, далече оттук. В Лондон например.

— В Лондон ли?

— Много индийски съпруги бягат в Лондон.

— Но аз съм бомбайско момиче, йаар. Какво да правя в Лондон?

— Ти си и американка, и швейцарка, а и от много други хубави места. Можеш да

наредиш къща в Лондон за Ранджит с неговите пари и да се надяваш той рядко да наминава.

Направи я хубава — хубава по бомбайски. Но и такава, че да можеш да се махнеш оттам и

повече да не погледнеш назад.

— И пак ще те попитам, какво да правя там?

— Да си траеш. Да печелиш за себе си от парите, които ще ти останат, и да нямаш

повече нужда от чужди пари.

— Така ли?

— Да. Истинската причина толкова много хора да искат да са богати, е, че всъщност

искат да са свободни. Свободата означава да нямаш нужда от чужди пари.

— И как точно става тази работа? — попита тя, смеейки се.

— Например като не живееш толкова разточително, спестиш малко пари и ги вложиш в

първата вноска за покупката на нова къща — твоя къща. Ти си умна. За нула време ще

умножиш къщите до пет.

— Да не живея разточително?

— Какво ли знам аз… Но с каквото и да се занимаваш в Лондон или където и да било, ще е по-безопасно от заниманията ти тук с Ранджит. Ще го пипнат и ще му нанесат тежък

удар, защото той няма да млъкне, а политическите му амбиции изнервят някои хора. По

дяволите, и на мен ми идва да го размажа, а почти не го познавам!

— Устата му е онова, което го вкара в играта. На това залага той. Ако спечели битката, лицето му ще цъфне на който си поиска политически афиш. И ще го изберат, сигурна съм! А

и защо да млъква, като е прав?

— Това не е безопасно за теб, ето защо.

— Чакай да ти кажа нещо за безопасността — измърмори тя, прилепила лице в гърба

ми като до възглавница. — Безопасността е пещера, хубава топла пещера, но светлината е

там, където е приключението.

— Карла — казах, като внимавах да не помръдвам, — представа си нямащ колко е

готино да те слушам така, без да те виждам.

— Такова магаре си! — отвърна тя, неподвижна.

— Не, наистина е страхотно. И слушах. Чух всяка дума. Виж, според мен… но кой ли

съм аз… да си с правилната жена, е достатъчно голяма мечта. Но ако някой мъж иска цял

един град, нещо с него не е наред.

— По-малко от теб не е наред, повече от теб не е наред, а съизмерно с теб! — разсмя се

тя.

— Не можеш да се прибереш у дома — заявих твърдо, стиснал здраво дръжките на

мотора, — защото не знаеш какво те очаква. Не можеш да останеш и тук, защото знаеш какво

те очаква.

Радвах се, че не вижда лицето ми. Радвах се, че не се отдръпва.

— Виж, Карла, ти навярно вече си в списъка на най-активно издирваните. А аз

несъмнено съм в него. Ние сме каквито сме, а такива като нас нямат място в живота на хора

с обществени амбиции. На тях им е трудно, но за нас е много по-тежко, ако всичко рухне и те

търсят на кого да стоварят вината.

— Аз съм добре — измърмори тя. — Знам точно какво правя.

— Не искам да мисля, че нещо може да се случи с теб, Карла. А Ранджит ме принуждава

да мисля. И то много. Затова не го харесвам. По един или друг начин накара всички да го

включат в наказателния си списък. Имай милост. Прати ми картичка от Лондон, за да имам

спокойствие.

— Милост — промълви тихо тя. — Любимата ми неесенциална добродетел. Струва ми

се, че си бил готов за този мотоциклетен разговор.

— Бях прав, нали? Адски е готино.

— Не е зле — промърмори тя. — Сега мой ред ли е?

— Твой ред ли?

— Да.

— За мотоциклетни излияния?

— Да.

— Да, давай с излиянията — казах уверено. Никак не внимавах какво си пожелавам.

Тя се притисна по-плътно към мен, устните й почти ме докосваха.

— Готов ли си?

— За какво да съм готов?

— Нямаш ли нужда от кафе или джойнт?

— Добре съм си. Много ми е добре.

— Е, хубаво — каза тя. — Отпусни ми драматична пауза. — Но…

— Млъкни! Сега изчакваш драматично. Последва драматичната пауза.

— Това… шибано… направо… трансцедентно прибиране у дома — каза тя най-сетне, като мълвеше думите, допряла устни до кожата ми — разцепи Космоса и времето, скъпи.

Когато прескочи от втора направо на четвърта скорост и пришпори мотора, когато профуча

между пътническия автобус и цистерната за вода, душата ми се откъсна от тялото. Докато

влизахме в затварящата се пролука и се понесохме с рев през нея, един глас в главата ми

повтаряше: „О, да… О, да… Господи… Господи… " чак докато стигнахме у дома.

Тя млъкна и накара сърцето ми да спре.

— Как се справям оттук, Шантарам, без всичките си царици? Отлично. Справяше се

отлично. Извърнах се на седалката така,

че да виждам частица от лицето й.

— Мислех, че не вярваш в Бог, Карла — усмихнах се.

— Че кои сме ние да вярваме в Бог? — Само ресниците деляха устните й от лицето

ми. — На всекиго би трябвало да му е достатъчно, че Бог вярва в нас.

Можехме да се целунем. Трябваше да се целунем.

— Мисля, че трябва да поговоря с Лиса. — Думите прорязаха гърлото ми. — Ти мислиш

ли, че трябва да говориш с Ранджит?

Бавно се откъсна от мен, докато сенките покриха лицето й. Пак се обърнах напред. Тя не

каза нищо и затова заговорих аз:

— Трябва да поговоря с нея.

— Това можеш да го сториш и тук — каза тихо тя.

— Как така?

— Лиса е тук, в хотела. Близнака и Скорпиона правят купон в пентхаус апартамента.

Всъщност са наели целия етаж. Тази вечер официално празнуват нанасянето си. Всички са

там горе. Затова пред хотела непрекъснато сноват лимузини. Затова те помолих да ме

оставиш тук.

— Но… защо не го спомена досега?

— А ти защо не знаеше?

Добър въпрос. Не можех да отговоря.

— Там ли отиваш? — попитах я, все тъй взрян напред.

— Смятах да те помоля да си ми кавалер.

— Ранджит няма ли го?

— Ранджит тази вечер е другаде, на месечното заседание на Градския съвет. Преди

няколко дни Дидие обеща да ме изпрати до нас и да пийне с мен вкъщи. Но бих искала ти да

ме заведеш на купона. Навит ли си?

Исках да видя Лиса и да разбера, че е в безопасност. Исках да видя и Дидие, за да ми

докладва за последиците от престрелката в „При Леополд". Основателни причини да отида.

Ала се боях да остана по-дълго с Карла. Не я бях виждал две години, а на връщане у дома в

града остров тя бе тъй близо до мен, бе като криле на гърба ми. И тъй като това беше Карла, нищо не се получаваше лесно. Тя искаше да опази мъжа си жив поне още няколко месеца —

беше студенокръвно, но не ми пукаше. Бяха я карали да страда и в отговор причиняваше

страдания; знаех обаче, че в нея няма дори капка злина, точно както знаех, че не би

навредила безпричинно нито на Ранджит, нито на другиго. Тя бе твърде силна за света, който

познаваше, аз обичах това в нея и мислех, че ако я погледна още веднъж, няма да имам

смелост да се откъсна от нея.

— За мен ще е чест да те заведа на партито, Карла — казах, впил поглед напред.

— За мен ще е чест да те придружа, Шантарам. Да тръгваме. Искам да видя дали

танцуваш така, както пришпорваш мотора, или го пришпорваш, както танцуваш!

ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ПАРКИРАХ МОТОРА ПОД НАВЕСА пред входа на хотела и щом се обърнах да я

погледна, всичките шестнайсет царици впериха очи в мен. Вцепених се.

— Добре ли си?

— Разбира се, защо?

— Изглеждаш като настъпен — каза тя.

— Не, добре съм.

— Сериозно?

— Да. — Извърнах очи от този шах и мат. — Добре съм.

— Е, хайде да отиваме на купона. Там ще има много хора, които да ни настъпват.

Прекосихме фоайето, имахме късмета да заварим там асансьор и натиснахме бутона за

пентхауса.

— Всеки път, когато пред мен се затваря асансьорна врата, ми се иска да пийна едно —

каза тя, щом вратите се затвориха.

Вратите се отвориха, а купонът вече се вихреше с пълна сила. В апартаментите гъмжеше

от хора, гостите се бяха разпилели из коридора, където седяха на групи или се размотаваха

напред-назад, смееха се и крещяха.

Влязохме вътре и открихме Джордж Близнака да танцува с Дидие на музика, надута

дотолкова, че заглушаваше всичко. Дидие беше метнал на главата си една покривка и бе

захапал края й със зъби, както жена захапва шала си.

— Лин! Карла! Спасете ме! Гледам как танцува англичанин! Боли!

— Френски тъпанар! — подвикна Близнака и се засмя радостно. Той съвсем буквално

беше на върха на щастието.

— Елате, Лин! Карла! Танцувайте с мен! — провикна се Дидие.

— Търся Лиса! — извиках му в отговор. — Да си я виждал?

— Не съм… напоследък — отвърна Дидие и ми се намръщи въпросително, погледна

Карла, а после пак мен. — Което ще рече… не съм… напоследък.

Карла се наведе да го целуне по бузата. Аз го целунах по другата буза.

— Ей, искам и аз! — провикна се Близнака и поднесе бузата си на Карла, която го

удостои с целувка.

— Толкова се радвам да ви видя и двамата! — викна Дидие.

— И аз! Дидие, може ли за секунда?

— Разбира се.

Оставих Карла с Близнака и последвах Дидие обратно в коридора. Минахме през

гъмжилото, като стъпвахме по късчетата свободен килим и си пробивахме път през

преливащите се групи от хора, които пушеха, пиеха и се смееха до припадък.

Дидие отключи вратата на един съседен апартаменти и ме въведе вътре.

— Някои от тия купонджии не знаят граници — каза той и завъртя ключа зад себе си.

Дневната бе добре обзаведена, но непокътната. На писалището имаше поднос с бутилка

бренди и две чаши. Дидие повдигна бутилката към мен.

— Не, благодаря, но ще изпуша един джойнт с теб, ако ти се намира.

— Лин! — ахна той. — Та сещаш ли се някога на Дидие да не му се намира?

Той си наля един пръст бренди, избра тънък джойнт от излъсканата си пиринчена

табакера, запали го и ми го подаде. Докато дърпах, вдигна тост с чашата.

— За преживените битки — каза и отпи.

— Как е Лиса?

— Много е добре. Щастлива е, мисля.

— Къде е сега?

— Беше отседнала у нас допреди няколко часа — отвърна той и допи брендито. — Каза, че се връща във вашия апартамент.

— Колко са зле нещата, след като заминахме с Абдула?

— Ами аз лично не бих ходил известно време в „При Леополд", дори с моята репутация.

Мислите ми се върнаха към сбиването в „При Леополд" и Конканън, забиващ оловната

тежест в поваления главен келнер сикх.

— Пребиха Дирендра. Той е свестен човек. Как е той?

— Съвзема се. Без него в „При Леополд" не е същото, но трябва да продължим напред.

— Друг пострада ли?

— Няколко души — въздъхна той.

— А ченгетата?

— Дилип Светкавицата задържа всички свидетели, които имаха пари, мен включително, и ни глоби всичките.

— А на улицата?

— Доколкото знам, никой не говори за случилото се. Още след първия ден темата замря

във вестниците. Мисля, че… Карла е използвала влиянието си върху Ранджит, за да потули

историята, както се казва. А тези, дето не ги е страх от Компанията на Санджай, ги е страх

от „Скорпионите". Сега е тихо, обаче е струвало много пари на Санджай, сигурен съм. Много

хора се изпикаха върху огъня.

— Съжалявам, че те въвлякоха в това, Дидие. И то в „При Леополд". На свещена земя.

— Дидие никога не го въвличат, дори да е в безсъзнание! — изфуча той. — Той крачи

свободно или го транспортират.

— И все пак…

— Един мой приятел американец казва за такива случаи: „Пълна каша, но не сме я

забъркали ние." Да, пълна каша е, но стана заради Конканън. Въпросът е ние какво ще

предприемем?

— Да ти хрумва нещо?

— Първоначалният ми импулс е, че трябва да го убием.

— Дидие, обичам те.

— И аз те обичам, Лин. Значи ще го убием, нали?

— Не, няма. Утре заминавам. Няма да ме има една седмица, може би ден-два повече, а

после, като се върна, ще се оправим някак с това. Ще трябва да намерим начин, без да

убиваме никого, Дидие.

— Ако искаш решение, убийството е печелившият ход — отбеляза той. — На този етап

всичко по-дребно е само блъф.

— Конканън е човек. Все трябва да има някакъв начин да се разберем с него.

— Като му забием брадва в гърдите — заяви Дидие. — Но навярно си прав, трябва да се

целим по-нависоко. Може би в главата?

— Говорил съм с него, изслушвал съм го. В затвора съм срещал десетина като Конканън

с различни лица. Не казвам, че го харесвам. Казвам, че ако се беше родил в друга среда и

живял другояче, Конканън би могъл да стане изумителен човек. Той посвоему и сега е

изумителен човек. Трябва да има как да се разберем с него и да прекратим всичко това.

— Мъже като Конканън не се променят, Лин — въздъхна тежко той. — И

доказателството е много просто. Ти промени ли се, като влезе в затвора? Промени ли се, като

се включи в Компанията? По своята същност, дълбоката си вътрешна същност, промени ли

се? Не си ли човекът, който си бил винаги?

— Дидие…

— Същият си! Не си се променил. Не би и могъл да се промениш, нито пък

конканъновците на този свят ще се променят. Те са родени да вредят и да унищожават, Лин, докато времето или нечий гняв не ги спре. И сега, когато този иска да ни навреди и да ни

унищожи, най-милосърдно от наша страна ще е да го убием, да поемем кармичното бреме

върху себе си и да се надяваме, че доброто, което ще сторим — да спестим на света всички

бъдещи злини от страна този човек, като той не остане жив — ще е достатъчно да спаси

душите ни за по-добра бъдеща инкарнация. Въпреки че не се сещам за по-добра инкарнация

от онова, което виждаш пред себе си, та затова бих искал само Дидие да се върне на този

свят пак като Дидие — и пак да направи същото.

— Не предприемай нищо, докато не се върна, нали? Първо ще говорим, после ще правим

каквото ще правим, нали? Междувременно дръж под око Лиса, докато ме няма. Ще се

опитам да я уговоря да замине за известно време за Гоа, но и двамата я познаваме.

— Никакъв шанс — сви рамене той.

— Знам…

— Хитра лисица е тя, приятелю — каза той. — И знае какво иска и как да го получи.

— Грижи се за нея, докато се върна. Помоли Навин да ти отдели цялото си време, което

може да откъсне от Дивя, в случай че ти потрябва още някой да я следи. Ще говоря с него, ако го видя.

— Нямам нужда от помощ, разбира се, но Навин започна да ми харесва — рече

замислено Дидие.

— И аз го харесвам. Добър екип ще излезе от вас двамата. Щом стана въпрос за екипи, като се върна, ще ми се да направим комбина, Дидие, ако още ме искаш за партньор.

— Лин… искаш да кажеш… да работим заедно?

— Ще го измислим, като се върна.

— Но… да не напускаш Компанията на Санджай?

— Да. Вече я напуснах.

— Вече? И Санджай те е пуснал?

— След тази задача имам благословията му. Всъщност смятам, че той се радва да ми

види гърба.

— Не те е страх да му възразяваш. Съществуват само два вида водачи — такива, които

приемат истината, и такива, които я презират. Боя се, че Санджай я презира.

— Така е — усмихнах се.

— Много съм щастлив да чуя, че го напускаш. Ти щастлив ли си?

— Да. Само дръж под око Лиса.

— Да, да, ще я държа, с удоволствие при това.

— Да се връщаме ли при другите?

— Да! Чудесна новина, Лин, това трябва да се отпразнува! Но…

— Какво „но"?

— Ти и Карла.

— Аз и Карла какво? С Карла не сме заедно.

— Лин, разговаряш с Дидие. И най-мимолетното подозрение за любов не може да се

скрие от Дидие. Видях ви заедно. Знам всичко.

— Забрави Карла.

— Мога, ако и ти можеш. — Полуразтревожена, объркана усмивка се изписа по лицето

му. — Каквото и да правиш, с теб съм.

Върнахме се отново при Карла и Близнака. Карла погледна Дидие, после мен, после пак

Дидие и в усмивката й се промъкна снизхождение само колкото да обагри с ехидство нейната

обич.

Две млади чужденки с питиета във всяка ръка се приближиха с танцова стъпка до Дидие

и Близнака, който пое чашите, без да спира да танцува.

— С някого ли си? — попита едното момиче Близнака.

— Тук съм със себе си — отвърна той. — Не знам дали важи. Аз съм Близнака. А ти как

се казваш?

— Ей! И аз съм зодия Близнаци! — извика момичето.

— Супер, слушай сега: какво казал единия близнак на другия?

— Какво?

— Нищо. Другият вече си бил тръгнал!

Те се разсмяха и разляха малко вино, блъскайки се един в друг.

Ние с Карла си запробивахме път през купона, крещейки на приятели, които ни крещяха

в отговор, докато най-сетне стигнахме до свободния бар.

— Хубав бар — поздрави Карла бармана. — Безплатен, добре снабден и празен.

— Добре дошли — поздрави барманът.

— Трима човека застрелвам за чаша шампанско — каза Карла и махна с изящната си

китка.

— Разбира се, госпожо — отвърна барманът. — А за господина?

— Обикновена сода без лед — казах. — Как е тази вечер?

— След всичко най-накрая остават само два въпроса — каза барманът загадъчно, докато

сипваше. — „Какви съм ги вършил?" и "Какво съм изпуснал?"

— Освен ако последният въпрос не е: „Кой, по дяволите, ми спря Животоподдържащите

системи?" — предложих аз.

— Животът е кратък — рече високият млад барман, докато, стиснал тапата в юмрук, я

вадеше от бутилката. — Но се състои от дълги нощи.

— Затова на върха е тъй самотно — вметна Карла.

— На върха е самотно — отвърна бързо той и напълни чашата й, — защото долу е

голямо гъмжило.

— Как се казваш? — попита усмихнато Карла.

— Рандъл, госпожо.

— Рандъл — повтори тя, поемайки чашата. — Това е Лин, аз съм Карла и ние сме

повече от съгласни с теб. Откъде си?

— Родителите ми са от Гоа — отвърна той и ми подаде содата. — Но аз съм оттук.

— И ние сме тукашни, докато сме тук — казах. — Защо все ги пускаш тия остроумия, Рандъл?

— То това не е чак толкова интересно — отвърна той.

— Защо не оставиш на нас да преценим? — предложи Карла.

— Ами отначало водех разговори — заобяснява той, докато миеше чаша, — задавах

въпроси: „В командировка ли сте? Имате ли деца? Защо смятате, че жена ви не ви разбира?"

Но след време започнах да свеждам моето участие в разговора до малки парченца истина. На

барманите никога не им се полагат повече от една-две реплики. Боя се, че такова е правилото

за този вид разказ. Отегчавам ли ви?

— Не — отвърнахме в един глас.

— Затова вече не си говоря с хората. Тази вечер правя изключение, защото смяната ми

свърши, а и ми харесвате. Харесах ви още щом влязохте. А когато нещо ми харесва, никога не

се лъжа в него.

— Хубава дарба имаш — усмихна се Карла. — Та, кажи за остроумията.

— Повечето пъти подкастрям дървото на разговора. Всичко е като бонзай. Вече само

пускам духовитости. И така е по-добре, с малки късчета истина. Тя, истината, е като код.

Когато хората го разгадаят, вратата се отключва.

— Рандъл — каза Карла, очите й блестяха като цветно стъкло, — ако престанеш да

говориш, никога повече не бих стъпила в твоя бар. Още едно, ако обичаш.

Той наля две нови чаши шампанско и още една голяма чаша сода.

— Заместникът ми още не е дошъл, но моята смяна официално приключи преди

половин час, затова бих искал да се чукна с вас. — Той подаде шампанското на Карла, а

содата — на мен. — Дано думите никога не ви изневеряват.

— Не мога да пия за това, защото думите не са способни на изневяра — бързо възрази

тя. — Това е първият ни тост с Шантарам, който споделяме от две години насам, Рандъл, и

мисля, че тази среща е съдбовна. Хайде да вдигнем чаши за нас тримата.

Посегнах да се чукна с тях, но тя се отдръпна.

— Не! Да се чукнеш с вода носи лош късмет!

— О, я стига!

— Сериозно!

— Нали се шегуваш?

— Само защото не вярваш в тези неща, не значи, че трябва да се отнасяш лековато към

тях. Още лош късмет ли искаш?

— Тук ме хвана.

— Винаги те хващам.

Нов клиент, дошъл на бара, бутна Карла, тя се блъсна в мен и чашите ни се чукнаха със

звън.

— Май в края на краищата се чукнахме — казах.

Тя се втренчи с мен изпод свъсените си вежди, но после пак се усмихна.

— Добре — каза тя. — Сега ти вдигни наздравица, но без да отпиваш от водата. Това би

трябвало да ни предпази.

— За зелените очи — дано винаги да са под закрила.

— За това аз несъмнено ще пия! — възкликна Рандъл и отпи от шампанското.

— За зелените царици — каза тя и ме заслепи с усмивка. Вдигна чашата си, отпи малка

глътка и се взря в мен. Сега беше пиковият момент; и двамата го разбирахме. Бе съвършен.

— Лин! — провикна се Винсън, като се блъсна в мен и ме плясна по гърба с дългата си

силна длан. До него беше Ранвей. — Радвам се да те видя бе, човек!

Аз продължавах все тъй да гледам Карла. Гледаше ме и тя.

— Винсън… — Собственият ми глас изпращя в ушите ми, все едно се счупи нещо

твърдо. — Мисля, че не се познавате. Това е Карла. Карла, това е Стюарт Винсън. А това е

Ранвей, пише се с „г" накрая, но не се чете.

— Еха, Карла! — провикна се Винсън. — Адски се радвам най-сетне да се запозная с

теб!

— Няма полза от това — отряза го недвусмислено Карла.

— Няма… няма ли? — усмихна се Винсън, объркан.

— Не. Всичко, което си чул, е остаряло.

— Остаряло… Защо?

— Преобразих се. Винсън се засмя.

— Я… Гледай ти! И кога се случи това?

— Случва се в момента — отвърна Карла, като го гледаше в очите. — Гледай да не

изоставаш.

Сърцето ми се препъна като танцуващ пияница. Господи, как я обичах. Нямаше друга

като нея.

После тя се обърна към момичето, Ранвей, и го попита дали е добре. Погледнах Ранвей.

Не беше добре.

— Нищо й няма! — Винсън я награби през раменете. Лицето на Ранвей бе бледо и

изпито.

— Викам й — продължи Винсън, — викам й: „Ей, много ти се събра. Време е да

поизлезеш, да се видиш с хора, да се посмееш! Казват, че било най-доброто лекарство."

Той я притегли към себе си и я разтърси. Ръцете й се олюляха вяло край тялото й.

— Как я караш, дечко? — попитах.

Тя бързо вдигна поглед — в сините й очи проблясваха ледени късчета.

— Не съм дечко! — сопна се тя. — Да… Добре.

— Не го приемай лично — обади се Карла. — Той е писател. Мисли се за по-стар и от

дядо си.

— Ааа, че смешно! — разсмя се Винсън.

— А що се отнася до теб — скастри го Карла, — веднага пусни момичето!

Стреснат, Винсън остави Карла да дръпне Ранвей от него.

— Рандъл — каза Карла. — Знам, че не си на смяна, обаче случаят е спешен. Искам най-

чистите ти чаши и най-мръсните ти шегички и не се мотай!

— Вашата заповед е мое желание, госпожо! — отвърна Рандъл и чашите скочиха като

риби в ръцете му.

— Ама че работа! — смънка Винсън. — Тя ми отмъкна момичето!

— Тя вече твоето момиче ли е?

— Ох бе, човек… — Той обърна към мен широката си зейнала усмивка. — Нали ти казах

тогава, пред полицейското? Казах ти, че тя е единствената. Луд съм по нея. Тя наистина е

същинско чудо, а? Всеки път, щом я погледна, и сърцето ми ускорява ударите си!

— Тя е като оцеляла от самолетна катастрофа — казах.

— Самолетна…? Ама… Какво?

— Знаеш за какво говоря. Събудила се е преди няколко дни и гаджето й е лежало мъртво

до нея в леглото. Трудно се гаси такъв пожар. По-кротко, човече.

— А, да, да! Искам да кажа, че… Ей, чакай малко! Нали не смяташ, че аз се възползвам

от положението й? Аз… аз не съм такъв човек.

— Знам.

— С пръст не съм я докоснал!

— Знам.

— Няма и да го направя!

— Знам.

— Аз не съм такъв човек! — повтори той сърдито.

Изведнъж се почувствах уморен — уморен и сърдит, когато те дразни всичко, което не е

равно, бяло и няма възглавница в единия край.

— Ако те мислех за такъв, нямаше да те пусна да припариш до нея или до която и да е

моя позната.

Той се наежи, младото мъжество изпъна гръбнака му.

— Това ще го изясним, когато се почувстваш готов, готин.

— Нямам никакво време за тия тъпотии, Винсън. Познавам Ранвей отпреди теб.

Извадих я от затвора, помниш ли? Това ми дава право да ти кажа да го караш по-полека с нея.

Ако не ти харесва и ако искаш да изядеш боя, след пет минути ще съм долу при мотора си.

Гледахме се един друг, докато гордостта му се надигаше срещу моето раздразнение.

Мъже! Харесвах Винсън, той също ме харесваше, а бяхме готови да се сбием.

— Кога си се запознал с нея? — попита ме той, след като дълго се взира в мен.

— Преди онзи ден в полицейския участък.

— Защо не ми каза?

— А тя защо не ти е казала? Може би защото не ти влиза в работата. Виж, срещнах я

веднъж на улицата пред „Лео". Чакаше приятеля си да дойде и да донесе дрога. Питай нея.

— Добре, добре. Но аз държа на нея! Не виждаш ли?

— Виждам го, разбира се. Радвам се, че тя е с теб. Ето това се опитвах да ти кажа преди

малко, може би сбърках думите. Ти си свястно момче. С теб тя ще е в безопасност. Знам го.

Само не напирай толкова. Тя си имаше гадже. Той е мъртъв. Сега й е нужен приятел. Другото

може да почака, докато приятелят свърши нужната работа. Схващаш, нали?

Той се успокои и издиша шумно.

— Леле! Страшно ми подпали фитила, Лин. Исусе Христе! Помислих си, че…

— Слушай, най-доброто, което можеш да направиш за нея точно сега, е да й кажеш, че

приятелят й не се е самоубил. Тя чувства вина, но няма нищо общо. Дрогата е била твърде

силна. Три хлапета са умрели същата седмица. Опитай. Погрижи се тя да го разбере и да си

прочисти съзнанието.

— Благодаря ти — каза той. — Ей, извинявай, че така накриво те разбрах…

— Аз съм си виновен. Много грижи ми се натрупаха. Да си виждал някъде Лиса?

— Когато последно я видях, беше с онзи художник, високия, с пригладената назад коса.

— Благодаря. Той е един от партньорите й в галерията. Ако не успея да я намеря, ще се

прибера вкъщи. Ако видиш нея или художника, моля те да им кажеш. Всичко хубаво.

— Чакай! — Винсън ми протегна ръка. — Благодаря ти. Благодаря! Тоест… Ще се

грижа за Ранвей. Тоест…

— Всичко е наред — казах и му стиснах ръката. Усмихвах му се, харесвах го, желаех му

щастие, на момичето също. И всъщност стига да са щастливи, не ме интересуваше дали

някога ще ги видя пак. — Всичко е наред.

Миниатюрни урагани от смеещи се и пиещи хора вилнееха във всяка стая. Вървях от

вихър на вихър и търсех Лиса. От доста време никой не я беше виждал на партито. Накрая се

насочих към вратата.

Карла танцуваше с Ранвей. Загледах я: бедрата й бяха морето, очите й — музиката на

флейтата, ръцете й — кобра. Карла.

ТРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ВРАТИТЕ НА АСАНСЬОРА СЕ ОТВОРИХА и оттам излязоха Джордж Скорпиона, Навин

Адеър и Дивя Девнани.

— Лин! — извика Навин. — Къде тръгна бе, човек? Купонът тъкмо започва!

— Скапан съм. — Влязох в асансьора и сложих пръст на копчето, за да задържа вратите

отворени. — Само може ли да ми отделиш минута?

— О, моля ти се, ела с нас! — възкликна Скорпиона. — Искам да ми разкажеш за оная

престрелка в „При Леополд". Никой нищо не казва, а си умирам да разбера какво е станало!

— Друг път, Скорп.

— Добре, тогава аз ще сляза до долу с теб — каза Навин и издърпа и останалите със

себе си в асансьора.

Вратите се плъзнаха и ни оставиха сами с отраженията ни по огледалните стени.

— Едно много хубаво американско момиче с руса коса и кафяви очи чакаше горе — каза

Дивя. Видяхте ли се?

— Едно много хубаво момиче ме чака у дома — казах.

— Но това момиче…

— Дивя, достатъчно! — отрязах я грубо аз.

— Стига с тая галантност де, копеле — каза сухо Дивя, — на жените направо им се

подкосяват краката.

— Извинявай, имах тежък…

— Аз ще се срещна с американката с кафявите очи! — възкликна весело Скорпиона.

Обърнахме се и го изгледахме.

— Тоест… Щом като Лин няма да е на купона, така де, и…

— Я как си се изтупал, Джордж — отбелязах.

Въздългата му коса беше събрана в конска опашка. Носеше жълта риза, нови джинси, колан със сребърна тока и каубойски ботуши. Пръстенът на средния му пръст изобразяваше

гръцки шлем от злато, лъснал в центъра на квадрат от оникс.

— Прекалил ли съм? — попита той, като набързо се огледа в огледалната стена. —

Идеята беше на Дива. Тя каза…

— Добре е — казах. — Изглеждаш за милиони. Браво на теб, Дивя.

— По-точно за трийсет и пет милиона долара — отвърна Дивя. — И всички ми казват

Дива, забрави ли? Кълна се, че ако пак ме наречеш Дивя, ще ти забия един право в топките.

Достатъчно ниска и достатъчно гадна съм да го направя.

— Това не е хипербола — заяви Навин.

— Добре, оттук нататък си Дива.

Погледнах надолу към гордото й красиво лице. Беше ниска на ръст и носеше високи

токчета толкова често, че бе придобила леко приведена напред стойка и стъпваше на пръсти

— походката на леопард, дебнещ плячка. Харесваше ми, но просто исках да се прибера.

Вратите се отвориха към фоайето и аз побързах да изляза.

— Явно не можем да те изкушим — каза Навин.

— Не и тази вечер.

Придърпах го към себе си и пошепнах:

— Оная случка в „При Леополд"… Радвам се, че беше там, Навин.

— Като решиш да им го върнеш, разчитай на мен — отвърна той също тъй тихо.

— Непременно. Слушай, ако Дидие те помоли за помощ, направи ми това добро. Той ще

пази Лиса, докато ме няма.

— Заминаваш ли?

— Горе-долу за седмица. Ще се свържа с теб, като се върна.

— Тик.

— Ей, Скорпион! — заговорих аз по-високо, когато Навин се върна при Дива. —

Внимавай с момичетата.

— За русата с кафявите очи ли говориш?

— За всички.

Вратите се затвориха и асансьорът ги понесе обратно към партито в пентхауса.

Отидох при мотора, дадох бакшиш на охраната и потеглих в проливния дъжд.

Утешителен, пречистващ, прохладен от близостта на морето, пороят ме следваше, докато изминавах два пъти „Марин Драйв", преди да завия и да се отправя към дома.

Тогава не знаех, но този дъжд — с капки, огромни като цветя — бе последният

проливен дъжд от бомбайския сезон на мусоните. Пороите, които бяха заливали улиците на

града и подир които на всяко парче прашна земя избуяваха бурени, отминаха на юг към

Мадрас, преди бавно да се понесат над морето към Шри Ланка и към големия океан, който

ги беше родил.

Прескачах стъпалата по две наведнъж и се втурнах в апартамента, разнасяйки вода по

изпъстрения със сребристи точици мрамор на пода в антрето. Лиса я нямаше.

Събух се и съблякох подгизналите си от дъжда дрехи, промих раните по лицето си с

антисептик, пъхнах се под душа и студената струя заплющя по гърба ми, бич за покаялия се

буржоа.

Облякох се и тъкмо се канех да си направя кафе, когато дойде Лиса.

— Лин! Къде се дяна, по дяволите? Добре ли си? Господи, дай да ти видя лицето!

— Добре съм. Ти как си? Всичко наред ли беше?

— Гордееш ли се със себе си?

— Какво?

Тя ме блъсна с две ръце в гърдите, после награби една метална ваза и я запокити по мен.

Приклекнах и вазата се вряза в секцията на стената, от която по пода се разпиляха предмети.

— Да се прибереш пак смлян от бой!

— Аз…

— Улични гангстерски войни! За Бога, порасни най-сетне!

— Не беше…

— Да стреляш по хора в „При Леополд"! Абсолютен задник!

— Не съм стрелял…

— Да избягаш в планината с Карла!

— Добре, добре, значи заради това било!

— Много ясно! — кресна тя и запрати един пепелник по секцията.

Изведнъж се разплака, после също тъй изведнъж плачът й секна и тя седна на

кушетката, свила длани в скута си. — Вече се успокоих — каза. — Добре…

— Спокойна съм.

— Добре.

— Не е заради теб — каза тя.

— Така е.

— Не, наистина.

— Лиса, та аз дори не знаех, че тя е там. Но щом спомена Карла, има нещо…

— О, Лин! — извика тя, посочвайки разпръснатите по пода предмети. — Виж какво

стана със сабята! Толкова съжалявам! Не беше нарочно!

Едно от падналите неща бе сабята на Кадербай — сабята, която трябваше да бъде

завещана на Тарик, момчето крал, неговия племенник и наследник. Сабята се беше счупила.

Дръжката се бе откършила от острието. Лежеше строшена на две до ножницата.

Вдигнах я, удивен от странната крехкост на оръжието, оцеляло в битките по време на

афганските войни срещу британците.

— Може ли да се поправи? — попита тревожно тя.

— Като се върна, тогава — отвърнах решително и прибрах парчетата на сабята в

шкафа. — Утре заминавам за Шри Ланка, Лиса.

— Лин… Недей.

Отидох в банята и взех още един студен душ, за да се успокоя. Лиса също се изкъпа, после дойде при мен, докато се бършех с хавлията. Наведох се към огледалото и сложих

лепенка върху грозната рана, оставена от кожената палка на Конканън на бузата ми.

Тя заговори: предупреждаваше ме за опасностите в Шри Ланка, разказваше ми какво е

чела във вестника — вестника на Ранджит, обясняваше ми, че не съм длъжен да заминавам и

че нищо, нищо, нищо не дължа на Съвета на Санджай.

Когато приключи, аз я помолих да напусне Бомбай за известно време, разказах й всичко, което знаех за случилото се в „При Леополд", и я предупредих, че нещата няма да станат по-

добре, докато не постигна някакво споразумение с Конканън.

— Стига вече ужаси — каза тя най-накрая. — Сега мой ред ли е? Облегнах се върху купа

възглавници на леглото. Тя се бе подпряла на касата на вратата, скръстила ръце на корема си.

— Добре, Лиса, ти си наред.

— Щом не мога да те спра да заминеш, време е да поговорим за други неща.

— Всъщност…

— Жените искат да са наясно — побърза да ме прекъсне тя. — Ти си писател. Би

трябвало да го знаеш.

— Жените искат да са наясно… за какво? Тя дойде при мен на леглото.

— За всичко. — Положи ръка на бедрото ми. — За всичко, което ти никога не ми

казваш, например. За онова, което не казваш на никоя жена.

Намръщих се.

— Виж, твърди се, че жените са емоционални, а мъжете — рационални. Глупости! Ако

погледнеш онова, което вършите вие, мъжете, ако го видеше от нашата гледна точка, ще го

наречеш всякак, но не и рационално.

— Да допуснем.

— А всъщност жените са рационални. Те искат яснота. Отговор. Ти такъв тип ли си, или

не? Жените искат да знаят. Всякакви увъртания са липса на кураж, а жените обичат куража.

Да го виждаме като на книга, ако ми простиш литературната метафора.

— Простено. За какво говориш?

— За Карла, разбира се.

— Аз се опитвах да обсъдим с теб…

— За теб и Карла — прекъсна ме тя. — За Карла и теб. Горе в планината и след като сте

слезли от нея. Разбирам. И го приемам.

Изведнъж всичко свърши — ние бяхме два разума, два начина на съществуване, две

парадигми, които вихрено се отдалечаваха и оставяха подире си фантомни следи, където се

бяха докосвали.

— Не мога да се отърся от това, Лиса — казах. — Карла не е виновна, виновният съм аз

и…

— Ние с Карла сме се споразумели за теб — прекъсна ме тя нетърпеливо.

— Вие сте какво… споразумели?

— Точно затова обядвахме в „Каяни". Не внимаваше ли? Файнман[56] е казал някога, че

ако разбираш квантовата теория, значи не я разбираш. Нямах представа за какво ми говори

Лиса.

— За какво става въпрос?

— Не става въпрос нито за нея, нито за теб. За мен става въпрос.

— Точно за теб се опитвах да говоря и аз.

— Не, нищо подобно. Говореше за себе си и за Карла. Добре, разбирам. Но това не

засяга вас, а мен.

— Кое „това"?

— Този разговор.

— Но започнах ли аз този разговор?

— Не, аз го започнах — намръщи се тя.

— А аз бях ли там?

— По същество: не можеш да обичаш двама души, Лин. Не и истински. Никой не може.

Тя не може, ти също. Това го разбирам. Наистина! Но колкото да е тъжно и романтично, и

смахнато, и вълнуващо, и прекрасно, то няма значение. Това не засяга теб или нея. Сега е мой

ред. Това засяга мен. Сега пред микрофона заставам аз, Лин.

— Кое засяга теб? — Всичко засяга мен.

— Смяташ ли, че можеш да започнеш този разговор отначало? Тя ме погледна право в

очите — предизвикваше ме да не отмествам поглед.

— Виж, жените имат нужда да са наясно — много е просто.

— Това го разбрах.

— И след като са вече наясно, те могат да се справят с всичко.

— Да се справят… с какво?

— Стига си се самоизмъчвал, Лин. Много си добър в самоизмъчването. Можеш да

спечелиш награда, ако раздаваха награди за самоизмъчване, и дори може да се каже, че аз

обичам тази твоя черта, но в момента не ни е нужна. Тази вечер късам с теб и исках да

поговорим за това, защото смятах, че е редно да знаеш защо.

— Аз… да… разбира се. Какво?

— Наистина мисля, че е редно да знаеш.

— Може ли да се престоря, че знам?

— Стига шеги, Лин.

— Не се шегувам, просто съм объркан.

— Добре. Ето как стоят нещата — не искам повече да се обяснявам за теб.

— Да се обясняваш за мен на приятелите си или на моите врагове?

— Въобще не ми пука кой какво разправя за теб — заяви тя и прогори със син пламък

очите ми. — И няма да слушам. Знаеш това. Причината твоите занимания да не ми харесват,

е, че ти ги харесваш.

— Лиса…

— Обичаш да държиш в чекмеджето два пистолета, шест фалшиви паспорта и шест вида

валута. И няма защо да твърдиш, че го правиш да оцелееш. По-умен си. И аз съм по-умна.

Работата е там, че ти обичаш това. И то много. А аз повече не искам да се мъча да си го

обяснявам. Такъв не те харесвам. И не мога да те харесвам такъв. И няма да те харесам такъв.

Съжалявам.

Човек сам си е затвор. Трябваше да й кажа, че съм напуснал Компанията на Санджай и

набегът към Шри Ланка е моят билет за вкъщи. С една крачка се бях отдалечил от себе си

такъв, какъвто тя не ме харесваше. Това нямаше да промени решението й, но имаше право да

знае. Човек сам си е затвор. Не проговорих.

— Карла харесва това в теб — продължи тя най-спокойно. — Мисля, че тя те харесва

такъв даже повече, отколкото ти самият се харесваш.

— Къде се отнесе, Лиса? Тя избухна в смях.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Стига вече с това кой какво искал да знае.

Тя седна на леглото с кръстосани крака. Русата й коса, разделена на две страни, бе

прихваната високо и потреперваше, докато говори.

— Нали познаваш Риш, моя партньор в галерията?

— Колко партньори имаш вече?

— Шестима. Та…

— Шестима?

— Та значи…

— Шестима?!

— Та значи, Риш много медитираше…

— О, не.

— И усилено изучаваше йога…

— Стига, Лиса, спри! Ако ми кажеш, че зад всичко това стои някой гуру оня ще изяде

шамарите.

— Той не е мой гуру, а гуру на Риш, но това не е важно. Не ми го е казал гуру, нито пък

Риш. Казала го е една жена, струва ми се. Всъщност не я знам коя е. Но Джони Пурата ми

даде една книга за самопомощ, а Риш ми подари същата книга, и то същия ден. И в книгата

се цитираха думите, която онази жена казала.

— Какво е казала?

— Онова, което Риш бе чул отнякъде и ми го цитира.

— И то е?

— „Обидата е неудовлетворена потребност или желание" — каза тя. — Това се опитвам

да ти кажа.

Замислих се над казаното. Най-лошият провокация за писателя — и твърде често е

първата — е да потърси недостатък във всяка добре звучаща фраза, написана или изказана.

Не открих такъв.

— Доста добре казано — признах.

— Доста добре! Направо заслужава Нобелова награда за убийствен лаф.

— Добре — усмихнах се.

— Това направо ми разби съзнанието, Лин, как да ти кажа! Толкова смислено беше.

Изведнъж разбрах защо се чувствам толкова обидена през последните месеци. Просто се

побърквах от обида, да знаеш! Направо бях започнала да се дразня от мили неща, които преди

харесвах.

— Много ли?

— Много.

— Колко много?

— Мърморех — призна тя.

— Мърморела си си?

— Да.

— Мърморела си?

— Мислех, че си ме чувал.

— Мърморила си по мой адрес?

— Да.

— Например?

— Примерно, за начало…

— Не, не ми казвай. Не искам да знам.

— Може и да ти е от полза да обработиш всичко — предположи тя.

— Не, няма нужда. Вече ме обработиха. Давай. Та значи, мърморела си.

— Виж — каза тя, приглаждайки завивката пред кръстосаните си със стъпала до

прасците крака. — Когато чух тези думи — „Обидата е неудовлетворена потребност или

желание", осъзнах как да мисля за своите чувства. Разбираш ли?

— Да мислиш за чувствата. Май… разбирам.

— Картината, която аз представлявам, се сдоби с рамка. Разбрах каква е

неудовлетворената ми потребност. Разбрах какво е неудовлетвореното ми желание. И щом

разбрах, вече знаех всичко.

— Ще ми разкриеш ли неудовлетворената си потребност?

— Имам потребност да се освободя от теб — каза тя решително, притиснала длани в

звездите по леглото.

— Ти, променената, май не си падаш много по сладкото.

— Нямам нужда от него. Вече не — каза тя, чертаейки кръг върху завивката. — Няма

нужда да подслаждам нищо — особено онова, което казвам на себе си.

— А неудовлетвореното желание?

— Искам стопроцентово да принадлежа на себе си сега. Искам аз да бъда мигът, не само

да го гледам как отминава. Знаеш за какво говоря, нали? Нали ме разбираш?

— Може би.

— Сега. В този миг. Моето сега. Всички мои „сега". Това искам. Разбираш ли?

— Ти си в настоящия миг. Разбирам го. Кълна се, Лиса, ако в това е замесен гуру…

— Всичко това идва само от мен. Всичко е мое.

— И това е твоето желание?

— То е началото на моите желания и съм напълно сигурна. Беше непоколебима. Беше

великолепна.

— Тогава, щом наистина го искаш, за мен това е прекрасно, Лиса.

— Наистина ли?

— Разбира се. Можеш да правиш всичко, което ти е на сърцето.

— Наистина ли мислиш така?

— Чудесно е, Лиса.

— Знаех си, че ще разбереш — каза тя. А очите й — сини езера от облекчение. —

Просто искам особено настояще, което си е мое, вместо постоянно настояще, което

непрекъснато да деля с нечие чуждо настояще.

„Постоянно настояще, което непрекъснато делиш с нечие чуждо настояще." Доста добра

дефиниция за затвор.

— Разбирам те.

— Искам да зная какво е да бъда самата аз, когато няма на кого другиго да разчитам.

— Върви и ги разбий, Лиса!

Тя се усмихна и въздъхна уморено.

— Толкова егоистично звучи, но не е. А е щедро — и то не само към мен, но и към теб, и

към Карла. То ми позволи за първи път ясно да видя всички нас. Позволи ми да осъзная

колко си приличате вие с нея и колко различни сте двамата от мен. Разбираш ли?

Като изобличение, с любов и нежност тя ми казваше, че с Карла сме създадени един за

друг — острите ръбове на Карла пасваха на моите белези. Истина или не, странно раняващо

или не, нямаше значение, защото тези минути не бяха на Карла, нито мои — бяха на Лиса.

В падение или във възход постъпките и изборът какви да бъдем, зависят само от нас — и

трябва да е така. Лиса бе изпаднала в този дълбок, ведър покой, роден от развръзката, и бе

величествено сама в него. Тя бе осъзната, непоколебима, храбра и изпълнена с надежди.

— Ти, новата, си страшна работа — казах тихо.

— Благодаря ти — отвърна тя меко. — И аз, новата, скъсала с теб, стария, която няма да

спи в едно и също легло с теб, новия, ще трябва да си легна в стаята за гости.

— Е, ако това не компрометира твърде много твоето настояще, няма проблеми — засмях

се.

— О, не — отвърна тя сериозно, присламчи се до мен и отпусна глава на гърдите ми. —

Но смятам, че след като вече сме разделени, а живеем под един покрив, трябва да въведем

някои правила.

— Аха.

— Например за гостуването с преспиване. Трябва да си въведем правило за гостите с

преспиване.

— Гости с преспиване? В твоето настояще като че ли с всяка минута нахлуват все

повече хора.

— Можем да окачваме знак на входната врата.

— Знак ли?

— Знак, който само ние ще си разбираме. Например градинско джудже. Ако

градинското джудже е отляво на вратата, единият от нас има гост с преспиване. Ако е от

дясната, няма преспиващи.

— Нямаме градинско джудже. И градина нямаме.

— Можем да използваме онази статуетка на котка, дето не я харесваш.

— Не съм казал, че не я харесвам. Аз нея си я харесвам. Казах, че тя не ме харесва.

— И ще трябва да ми опростиш наема поне за шест месеца.

— Само да уточним за котешкия знак за гости с преспиване — казах. — Отляво на

вратата ли беше, или отдясно?

— Отляво. И ще трябва да ми опростиш наема.

— Наемът вече е платен за цяла година, Лиса.

— Не, говоря ти за моя наем, за стаята за гости. Ще ти плащам на пазарни цени.

Настоявам. Но влагам всичките си средства в следващата изложба и направо жива ме одират

в момента. Няма да мога да ти плащам поне шест месеца.

— Забрави за това.

— Не, наистина, настоявам да си плащам! — Тя ме удари с юмруче в ребрата.

— Забрави.

Тя пак ме удари.

— Предавам се. По-нататък ще ми платиш.

— И… имам нужда от аванс — додаде тя.

— Аванс? — Да.

— Ти не работиш за мен, Лиса.

— Да, но мразя думата „заем". Звучи ми като стенанията на измъчвано от болки куче.

Реших отсега нататък, когато имам нужда от заем, да искам аванс. Тази дума много повече

вдъхновява.

— Мислене в аванс.

— Но доста време няма да мога да плащам и за храната, за тока, за телефона и за

прането. Всяко пени от моя аванс вече съм го наместила.

— Разходите ти са покрити.

— Настоявам да си платя всичко, когато ще мога да заделя от следващия си аванс.

— Става.

— И ще ми трябва и кола, но за това можем да поговорим, като се върнеш.

— Разбира се. Приключихме ли с домашния правилник?

— Има и още едно нещо.

— Да го чуем.

— Не знам… Тоест…

— Да чуем.

— Повече няма да готвя — заяви тя и сви уста, а долната й устна се издаде напред.

За две години беше готвила само три пъти и то не ставаше за ядене.

— Съгласен.

— Ще бъда брутално честна — страшно мразя да готвя! Не мога да го понасям! Готвех

само за да ти угодя. Всеки път за мен си беше жив ад, от начало до край! Никакво готвене

повече. Съжалявам, ама това е положението, дори и когато сме съквартиранти.

— Съгласен.

— Не искам да те наранявам, но и не искам да ти давам надежди. В момента съм

изпълнена с надежди, като част от трансформацията ми, и ги подхранвам, преди да се

превърнат в…

— … Обида?

— Точно така! Господи, колко по-добре се чувствам! А ти?

— Добре съм — казах.

— Добре? Наистина? За мен е важно! Не искам да повличам вина или срам в моето

настояще. За мен е важно ти да държиш на мен достатъчно, за да ми го позволиш и да го

приемаш откъм добрата страна.

Добрата страна е само половината от истината, а истината е само половината от цялата

история. Частица от мен се чувстваше огорчена, че тя иска толкова много и взема толкова

много от малкото, което ни беше останало. Но по-голямата част от мен винаги бе

предполагала и очаквала, макар мълчаливо и неохотно, един ден да се разделим и да вземем

със себе си малко повече от това, което можем да удържим в шепи. А ето, че я имаше и Карла

— Карла винаги я имаше. Нямах право да помрачавам дори минута от Лисиното щастие.

Добрата страна е само половината от истината, а истината е само половината от историята.

— Добре съм, Лиса. Искам само ти да си щастлива.

— Много се радвам — каза тя и се усмихна иззад ресниците си. — Това ме изпълваше с

ужас, да знаеш.

— Защо? Кога не съм те изслушвал или не съм те подкрепял?

— Не е това. По-сложно е. — Как?

— Има и други неща, и други хора, с които трябва да се съобразявам.

— Какви неща, Лиса? Какви хора?

— Сега не ми се говори.

„Жените искали да са наясно? — помислих си. — И мъжете искат да са наясно." —

Хайде, Лиса…

— Виж, утре ти заминаваш и искам да продължа да се чувствам щастлива от това колко

далеч стигнахме тази вечер, става ли?

— Щом ти искаш така…

— Искам. Щастлива съм, Лин, и не искам да си развалям щастието.

— Аз ще се върна скоро, горе-долу след седмица, и пак ще поговорим. От каквато и

помощ да имаш нужда, ще я получиш. Ако искаш ново жилище, ще го уредя и ще ти платя

наема за една година. Каквото поискаш. Не се безпокой.

— Наистина имаш развитие, да знаеш — отбеляза тъжно тя.

— В сравнение с какво?

— В сравнение с теб, какъвто те срещнах.

Тя вдигна очи към мен с изражение, което отначало не можех да разгадая, но после се

сетих: бе обич — онази обич, която пазим за най-скъпите си приятели.

— Помниш ли първата ни целувка? — попита ме.

— В афганската църква. Изгониха ни. За малко да ни арестуват.

— Хайде да разберем как си спомняме първата ни целувка — каза тя, измести се и

седна срещу мен.

Тя ме целуна, но целувката ни се разтвори в шепот и ние продължихме да си говорим, легнали един до друг в тъмното, докато бурята утихна и замря. Когато тя заспа, станах и си

приготвих чантата за пътуването сутринта с влака.

Сложих пистолетите, мунициите, дългите ножове, паспортите и няколко пачки пари в

тайното отделение, което бях направил на гърба на един тежък сандък. Оставих пари на

Лиса в горното чекмедже на бюфета, където тя щеше да ги намери.

Когато всичко бе готово, седнах до прозореца на плетения стол, който бях купил за нея

— достатъчно висок, че да има изглед долу към улицата.

Последният самотен продавач на чай мина под прозореца ни, като позвънваше с

велосипеда си, за да привлече вниманието на дремещите нощни пазачи. Малко по малко

звънецът заглъхна и улицата притихна.

Целият живот обикаля по орбита около това слънце — сърцето на Съдбата. Ранджит, Викрам, Спящият баба Денис, Навин Адеър, Абдула, Санджай, Дива Девнани, Дидие, Джони

Пурата, Конканън, Винсън, Ранвей, Скорпиона, Близнака, Шри Ланка, Лиса — моите мисли

блуждаеха като пасажер, плаващ от море към море, а в мастиленочерното небе сияеше една-

едничка звезда: Карла.

Когато призори тръгнах, Лиса още спеше. Обзет от свежест след безсънната нощ, закрачих към стоянката за таксита на булеварда. Сянката ми подскачаше като весело куче в

жълтата утрин. Сънен таксиметров шофьор прие с неохота двойната такса. Пустите улици, по

които минавахме, сияеха, измити от светлината.

Гарата, езическата катедрала на Бомбай, разпръскваше носачите, пътниците, товарите

по коридори със съдбоносни последствия; всяка седалка бе важна; всяка седалка решаваше

Съдбата на някого.

Когато експресът за Мадрас най-сетне потегли, прозорецът пробуди заспалите улици

пред очите ми чак до покритите с локви предградия и още по-нататък, където започваха

гористите зелени планини и долини, отвъд градската сива бедност.

„И пак-и пак, и пак-и пак" — ритмично пееха колелата на влака. Беше ми добре… и

добре, и зле едновременно. Сърцето ми бе въпрос, разумът ми — заповед.

В Шри Ланка беше опасно, Лиса бе права. Но Абдула се беше договорил със Санджай и

се бе преборил с него за моята свобода в замяна на обещаната от мен мисия. А още една

задача към предишните петдесет бе дребна цена за безпрепятственото ми излизане от

Компанията.

Радвах се за Лиса, радвах се, че се е освободила от мен, щом това искаше. Продължавах

да чувствам същата тревожна обич към нея, но трябваше да започна да свиквам с факта, че си

е тръгнала — нея вече я нямаше, а аз отивах на война.

Лиса откри своята истина, аз — своята. Още бях влюбен в Карла и не можех да обичам

никоя друга.

Нямаше значение какви интриги крои Карла — за или срещу Ранджит. Нямаше

значение, че се е омъжила за друг или че аз се бях опитал да обикна друга жена. Нямаше

значение, ако не можехме да бъдем нищо повече от приятели. Аз я обичах и винаги щях да я

обичам.

Беше ми и добре, и зле — една лоша мисия ме делеше от по-доброто.

„И пак-и пак, и пак-и пак", пееха колелата на влака, „и пак-и пак, и пак-и пак", докато

край прозореца се нижеха ферми, поля, градове, а шал от небе обвиваше далечните планини

с последния дъжд за годината.

ШЕСТА ЧАСТ

ТРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ЛУНА НЯМАШЕ. Облаците се бяха скрили, уплашени от мрака. Звездите сияеха тъй

ярко, че ако затворех очи, палеха искри в мрака отвътре. Вятърът беше навсякъде — игрив, зарадван да ни види навън, на повърхността на нищото, корабът пропадаше и се издигаше

леко, сякаш не плаваше, а пореше вълните като плувец.

Три дни в Мадрас аз и другите седемдесет и седем човека бяхме чакали нощ като тази.

Дни на очакване, които се стопиха в минути: минутите преди полунощ, минутите, преди да

напуснем опасния кораб, за да се прекачим в още по-опасните лодки сред открития океан.

Вълните ближеха носа и солената мъгла отгоре струеше чак до кърмата, където стоях, облечен в тъмносини работни дрехи и яке — още един камуфлиран вързоп върху

камуфлираната палуба.

Гледах звездите, докато корабът въздишаше сред вълните и се носеше между тъмната

нощ и още по-тъмното море.

Повечето океански товарни кораби над ватерлинията са боядисани в бяло, кремаво или

бледожълто, за да бъдат забелязвани лесно от вода или въздух при произшествие в открито

море — например повреда на двигателите или пробойна в корпуса.

"Мирата" — товарен кораб с водоизместимост петдесет хиляди тона, плаващ под

панамски флаг — бе боядисан целият в тъмносиньо; тъмносини платнища покриваха товара

и съоръженията на палубата.

Капитанът на мостика управляваше на светлината от приборите. На кораба бе толкова

тъмно, че предните светлини приличаха на дребни създания, които ту се гмуркаха, ту

изскачаха от вълните. Силуети се притискаха един в друг като вързопи товар — какъвто ние

и бяхме. Нелегално превозваните пренасяха контрабандно мечтите си и начесто си шушукаха

един с друг, но не се долавяше нито една ясна дума. Шепотът им винаги бе по-тих от

плисъка на вълните. Жертвите на войната са майстори на тишината.

Внезапно почувствах нужда от компания. Със залитане тръгнах по палубата към първата

група. Усмихнах им се — бели зъби в мрака.

Седнах до тях. Те отново зашепнаха помежду си.

Говореха на тамилски. Не разбирах нищо, но това не ме дразнеше. Клокочещият им

шепот ме загръщаше в пашкул и нежната му мелодия се разливаше в сенки край нас по

боядисаната палуба.

Една фигура се приближи и приклекна до мен. Беше Мехмуд, викаха му Мехму — моята

свръзка на кораба.

— Тази война е на младите — каза тихо, оглеждайки лицата на тамилите до нас. —

Тамилско отечество за Шри Ланка — стара идея, но за нея мрат младите. Можеш ли да

дойдеш с мен?

— Разбира се. Последвах го на юта[57].

— Нямат ти вяра. — Той запали две цигари и ми подаде едната. — Нищо лично. Но нито

те знаят кой си, нито защо си в групата. Когато си в положение като тяхното, което все

повече се влошава, всеки представлява заплаха, дори и той да е приятел.

— При всеки курс ли си на кораба?

— Да. Разтоварваме законния товар и плавам обратно за Мадрас.

— Не бих искал да върша това всеки месец. Патрулните катери, които видяхме, не бяха

далеч, а са и сериозно въоръжени.

Той се разсмя тихо.

— Знаеш ли нещо за тамилите мюсюлмани в Шри Ланка?

— Не много.

— Погроми — каза той. — Провери го.

Смееше се, но в този смях тъгата му просто се изливаше по друг начин. Изправи се и

каза:

— Златото и паспортите, които носиш, ще са от помощ. Ще откупим свобода на

затворници, а после ще ги измъкнем от Шри Ланка, за да разкажат на света какво се случва с

нас. За хората това просто е нова гражданска война. За нас е война, която никога не

започваме, но вечно се налага да я водим. За нас въпросът не е в националността, а във

вярата.

Отново вярата. Зад онова, което аз вършех, не стоеше никаква чиста и благородна кауза.

Нямаше никаква кауза освен моята собствена. Срам ме бе от тази мисъл, когато стоях до

човек, рискуваш живота си заради своята вяра.

Прекарваните от мен стограмови златни слитъци бяха от разтопени бижута, откраднати

или отнети с изнудване от Компанията на Санджай. Те вече бяха оцапани с кръв — и аз

също: нищо благородно, нищо чисто.

Ала в мен някъде все още имаше вяра, частица вяра като парченце цветно стъкло.

Свещената мисия на Мехму за мен бе работа, вярно си е, но един и същ тъмен кораб носеше

и двама ни към една и съща тъмна война. За мен тя също бе война на самотник: свободата на

един мъж от банда, чиито членове някога бяха братя един за друг.

Вярата означава да се доверяваш без страх, а свободата е една от нейните съвършени

прояви. На онази палуба, докато слушах молитви на арабски, хинди, английски, сингалски и

тамилски, а ярките звезди — тези миниатюрни слънца — горяха очите ми, аз повярвах в

свободата и поисках Мехму да ми даде пистолет.

Той вдигна пуловера си и ми показа затъкнато оръжие в колана на панталоните си.

„Браунинг хай пауър", стандартен за офицерите от индийската армия. Наказанията за

търговия с тях бяха тежки и затова ги продаваха доволно скъпо.

Харесвах Мехму и исках той да можеше да дойде с мен в Шри Ланка. Беше силен

трийсетгодишен мъж с бърз ум и широки познания, говореше свободно шест езика и имаше

набито око. Пистолетът на Мехму не ми хареса.

— Цяло оръдие!

— Малко… бие на очи, признавам си — отвърна той, огледа се и ми подаде оръжието и

един пълнител.

— Малко…?! Това чудо ти се навира в окото като зебра, застанала в строя!

Проверих пистолета и щракнах предпазителя.

— Ако те хванат с оръжие, най-добре да е с това — каза той. — С всеки друг пистолет

нямаш шанс, ще те обработват дълго, преди да те пуснат в морето от хеликоптера — и то

някъде по тия места, между другото.

— А с този?

— С този имаш някакъв шанс. Индийската армия контролира острова, но сега навсякъде

е пълно с наемници — американци, израелци, южноафриканци — и всички работят за

Отдела за проучвания и анализи[58]. Ако индийската армия те хване с този пистолет, можеш

да се представиш за агент на индийското разузнаване. Може да мине, няма да си първият

случай. Там е Дивият изток.

— Значи нося грамаден патлак и щом го видят, понеже е толкова голям, ги убеждавам, че работя за тях, и ако ме оставят жив, наистина започвам да работя за тях, така ли?

— Случва се — сви рамене той. — Даже много често.

— Дай ми малък пистолет, Мехму. Няма да трепя антилопи гну я, искам само да вдигна

достатъчно шум, та да имам време да офейкам. Ако ме хванат, ще го хвърля и ще отричам.

По-добре така, отколкото да работя за тях.

— Но малкият пистолет… — заразмишлява той. — Аз винаги казвам: ако за да убиеш

някого, се налага да го застреляш между очите, значи пистолетът е малък.

Втренчих се в него.

— Малък пистолет? — той подсмръкна. — С малък пистолет трябва да стреляш право в

очите, мой човек, иначе все едно ги обстрелваш с чакълчета.

— Не думай.

— Казвам ти! Случва се. Даже много често.

— Имаш ли малък пистолет, или не?

— Имам — рече той замислено. — Искаш ли да ги разменим?

— Я покажи.

Той извади от джобовете на якето си кутийка с патрони и автоматичен пистолет 22-ри

калибър. Беше от онези оръжия, които пасват красиво в чантичката до червилото, парфюма и

кредитната карта. Дамско пищовче.

— Вземам го.

Разменихме си пистолетите. Проверих оръжието и го пъхнах в джоба на якето си.

— Аз бих увил това чудо в найлон — каза той и пак затъкна браунинга в панталона

си. — И бих го залепил с хирургическо тиксо.

— Ако цопна във водата ли?

— Случва се.

— Нима?

— Даже много често. Това да не ти е първата контрабандна мисия?

Бях прекарвал контрабандно паспорти и злато в девет страни, но винаги със самолет —

и то все с чехословашките авиолинии. Те бяха единствените в Бомбай, които приемаха

заплащане в рупии и проверяваха само за носене на оръжие. Ако човек пренасяше нещо

друго в транзитния полет — от златни кюлчета до торби с пари — си бе негов проблем. Това

не интересуваше чехословашките авиолинии, тъй като до комунистическа Чехословакия

летяха винаги само словаци и чехи.

— Летял съм. Натам и обратно за седемдесет и два часа. Не съм бил на кораб.

— Не обичаш кораби?

— Не обичам властта — било по суша, или море.

— Властта ли?

— Да. Абсолютната власт. Законът на морето.

— За капитана ли говориш?

— За всеки капитан. Според мен „Баунти" [59] е бил последният истински кораб.

Гласове зашушнаха дрезгаво край купчините товар на палубата. Хората се заизправяха.

Зърнахме фигури, които се движеха между сенките.

— Какво правят?

— Раздават капсули с цианид на желаещите.

— Моля? И хората правят това?

— Даже доста често.

— Знаеш ли, Мехму, много те бива да повдигаш духа.

— Искаш ли самоубийствена капсула, докато още раздават?

— За това ти говоря.

— Искаш ли, или не?

— Аз по-скоро съм от тия, дето ритат и реват до последно, но все пак благодаря.

Суматохата на палубата нарасна. Първият помощник-капитан излезе на борда заедно с

неколцина от филипинските моряци. Вдигнаха платнищата от навитите въжени стълби и

започнаха да ги спускат от кораба.

— По-добре слизай долу да си вземеш багажа — каза Мехму. — Ще те чакам при

стълбите.

Покрай сравнително празния десен борд на съда се спуснах до койката си.

Увих малкия автоматичен пистолет и кутията патрони в найлонови торби, залепих ги с

тиксо и ги пъхнах в раницата си. Смъкнах якето и пуловера, надянах тежката жилетка, която

бях скрил, и пак се облякох.

Жилетката бе натъпкана с двайсет килограма злато и двайсет и осем празни паспорта.

Едва успях да затворя ципа на якето; закрачих напред-назад из каютата, за да нагодя крачката

си към допълнителната тежест.

На койката имаше разтворен бележник, мъчех се да напиша нов разказ. Бях си задал

трудна тема — за щастливи, изпълнени с обич хора, на щастливо, изпълнено с обич място, които вършат щастливи, изпълнени с обич неща. Не вървеше.

Набутах бележника, писалката и всичко останало от леглото в раницата и тръгнах да

излизам. Посегнах да угася лампата и мярнах лицето си в огледалото на вратата.

Безразсъдната истина за пътуванията из чужди страни и култури е, че се налага да

действаш само по интуиция. Съдбата във всеки момент като туристически гид може да

тласне пътника в лабиринт от изпитания и любов или в дълъг тунел на опасни приключения.

Всеки пътник разпознава тези мигове в огледалото — последния дълъг поглед към себе си, преди да си кажеш: „Добре, давай."

Загасих лампата и се върнах на палубата.

До стълбите се редяха опашки. Първият помощник-капитан изкомандва шепнешком и

нелегалните започнаха да слизат от борда.

Застанах последен на опашката и се затътрих напред. Един от екипажа раздаваше

спасителни жилетки и помагаше на хората да ги нагласят.

До него стоеше Мехму.

— Вземи и моята — каза той, когато морякът ми надяна жилетката.

Погледите ни се срещнаха. Той знаеше, че ако падна във водата, една жилетка няма да ме

задържи на повърхността с двайсет кила злато по мен.

Морякът ми даде втора жилетка, после ми подаде малък метален предмет и ме побутна

напред.

— Това какво е? — попитах, когато двамата с Мехму се спряхме по-далеч от стълпените

край перилата хора.

— Щракалка — отвърна той.

Беше детска играчка, направена от две ламаринки, които чаткаха, като ги натиснеш.

Натиснах ги. Чат-чат.

— Като си във водата, стой където си — каза Мехму. — Не се отделяй от другите.

— Другите?

— Лодката ще се върне до кораба — продължи той, — който ще ви заобиколи на около

километър, докато не разчистим всичко.

— Около километър?

— Ако видиш или чуеш нещо, сигнализирай с щракалката, за да знаят къде си. Повечето

я държат в зъбите, ето така, да не я загубят.

Той посегна и я захапа в единия край. Щракалката бе с форма на розово водно конче.

Мехму ме гледаше с водно конче в устата и ме пращаше в морето.

— Това е от един филм — обясни той и ми я подаде. — Май че беше „Най-дългата

война".

— „Най-дългият ден".

— Да, точно тоя. Гледал ли си го?

— Да, а ти?

— Не. Защо?

— Според мен си струва да го гледаш. Благодаря ти за всичко, Мехму. Радвам се, че

плавах с теб, макар и да не обичам да пътувам с кораб.

— И аз не обичам. Ако срещнеш набитичка трийсетгодишна жена, висока към метър и

шейсет и пет, с небесносин хиджаб[60], не и показвай пищовчето.

- Откраднал си го от жена?

— Нещо такова.

— Тя враг ли е, или приятел?

— Има ли значение?

— Да, по дяволите.

— И от двете по малко. Тя е жена ми.

— Жена ти? — Да.

— И ти я обичаш?

— Луд съм по нея.

— И… ако й покажа пистолета… тя може да…?

— Да те застреля — довърши той. — Случва се. Даже "много често. Веднъж ме

простреля. Тя, жена ми, е боец.

— Добре, дай да се изясним. Набита, трийсетгодишна, метър и шейсет и пет, син

хиджаб. Нали така?

— Да. Всъщност така й е другарското име.

— Какво?

— Син хиджаб. Така й е името.

— Името й е Син хиджаб.

— Да.

— Ясно… да. Благодаря за предупреждението.

— Нямаш грижи — усмихна се той. — Всички предупреждавам за нея. Страшно е

опасна тя, обичам я до смърт.

— Разбирам те.

— И запомни, по пътя към брега важи само едно правило. Всеки, който се опита да ти

заеме мястото в лодката, го буташ зад борда.

— Случва ли се?

— Даже много често.

— Ти! — изсумтя помощник-капитанът и ме посочи с пръст. Отидох до перилата, прехвърлих се през тях и заслизах надолу

по въжената стълба.

Беше много по-трудно, отколкото си представях. Стълбата се люшкаше и усукваше над

морето и ме принуждаваше да се вкочпвам във въжетата и летвичките като удавник за

сламка. После тя се блъсна в непоклатимия стоманен корпус и ожули кожата на

неподготвените ми пръсти.

Стигнах до последните няколко стъпала. Трите лодки изглеждаха съвсем мънички —

като риби лоцмани[61], плаващи край акуловата кожа на товарния кораб.

Бяха рибарски лодки, плоски и открити — приличаха на спасителните лодки от

палубата, но по-уголемени и с мотори. Бяхме в открито море. Лодката, в която щях да скоча, вече беше претъпкана. Не изглеждаше сигурна. Спуснах се до края на стълбата и лъхналата

ме миризма на риба, пропила се в шпангоутите[62] на лодката, ми вдъхна увереност.

„Рибари — помислих си. — Рибарите познават морето."

Приятелски ръце ме насочиха към кърмата; прескачах крака и вързопчета; приятелски

ръце направляваха останалите напред. Екипажът разпределяше тежестта.

Преброих двайсет и трима души. Екипажът на товарния кораб даде сигнал за отбой и

вдигна стълбите. Нашият рулеви ни оттласна от кораба, запали мотора и пое в открито море.

Моторът работеше тихо, заглушаван от звуконепроницаемия калъф.

Чат-чат.

Една лодка наблизо в мрака ни даде сигнал. Чат-чат. Всички се обърнахме да я

погледнем. Чат-чат — сигнализира някой в отговор. Чат-чат.

— Знаеш ли каква е разликата между мира и войната? — прошепна седящият до мен

мъж с весела нотка в гласа.

— Сигурно ти ще ми кажеш — прошушнах в отговор.

— В мирно време жертваш двайсет души, за да спасиш един. А във военно време

жертваш един да спасиш двайсетима.

— Добър опит — усмихнах се.

— Не си ли съгласен?

— Мисля, че не правим жертви заради бройката, а заради любовта или родината.

— Бройката в тази война вече е толкова голяма, че има значение.

— Ти говореше за война и за мир.

— Е?

— Във войната кръвта е отвън. При мира кръвта си е вътре, където трябва да бъде. Кажи-

речи това е разликата, доколкото аз знам. Войната руши сградите, а мирът ги построява

отново.

Той се засмя тихо със стиснати устни.

— Аз съм свръзката ти — каза. — Аха.

— Дойдох с лодката. Тук съм, за да знам, че отиваш там, накъдето си тръгнал.

Беше малко по-млад от мен, нисък и жилав, с нахална усмивка, която сигурно и е

печелила целувки, и си е изпросвала шамари.

— Радвам се да се запознаем. Колко остава, докато стигнем брега?

— Не много.

Той ми подаде пластмасово канче и почна да изгребва водата — вълните от време на

време заливаха борда. Включих се и аз. Хората в цялата лодка гребяха. Рулевият се засмя

тихичко.

Чат-чат.

Неспокойно, спящото море въртеше непрекъснато рамене под нас. Водата плискаше в

лодката, напоявайки ни със сол. Чат-чат.

Когато лодките наближиха брега, скочихме в дълбоката до кръста вода и с усилие поехме

към плажа. Лодките се отдалечиха назад.

Побягнахме към дърветата. Когато ги стигнахме, се обърнах към морето. По-

бавноподвижните мъже и жени още тичаха, ритайки и ровейки пясъка. В слънчев ден такова

надбягване можеше да е весело, но в нощ като тази бе страшно.

Корабът не се виждаше никакъв, единствената светлина бяха звездите.

Моята свръзка ми помаха, беше под група дървета. Отидох при него и двамата в по-

дълбоката джунглата. След малко той се спря и се ослуша.

— Как се казваш? — прошепнах, когато се уверихме, че никой не ни следва.

— Тука няма имена, човече — отвърна той. — Колкото по-малко знаеш, толкова по-

добре. Истината е сладко нещо, освен ако някой не я изрязва с нож от теб. Тогава е много

болезнена. Готов ли си да вървим?

— Давай.

— На юг от главното шосе пътува камион. Ще ни чака, но няма да чака дълго. Лодките

се отклониха малко от курса. Има да вървим още много, а нямаме време.

Навлязохме в околните храсти и след минути си запробивахме път през успоредната на

брега ивица джунгла. От време на време между дърветата проблясваха тъмни вълни, но малко

по-късно морето остана далече назад и вече не се чуваше; дори миризмата му се стопи сред

силните ухания на влажната джунгла.

Дълго следвах мъжа сред задушаващите маси листа, големи колкото слонско ухо, докато

накрая излязохме на тясна пътека — невидима, преди той да ни вкара в нея.

Не се ориентираше по звездите — те не се виждаха. Картата на джунглата в ума му бе

толкова точна, че не се поколеба нито веднъж, докато напредваше с бърза крачка.

На два пъти го загубих. И двата пъти замрях и се ослушах за стъпките му. И двата пъти

не чух нищо, докато не ме потупа по рамото, и отново продължихме в джунглата.

В раницата и в натъпканата с контрабанда жилетка мъкнех трийсет и пет килограма

тегло. Но не тежестта ме затрудняваше. За да не се размести жилетката и калъпите да

изпаднат, я бях затегнал на гърдите и кръста. Всяко вдишване беше мъчително.

Пробихме си път през крайния храсталак и излязохме на главен път.

— Трябва да пестим време — каза спътникът ми, като погледна часовника си. — Ще

рискуваме да хванем едно отклонение. Оттам е много по-бързо. Мернеш ли никаква

светлина, бягай да се скриеш сред дърветата. Аз ще ги отклоня. Ти бъди в готовност. Ясно?

— Да — изпухтях.

— Искаш ли аз да понося малко жилетката?

— Добре съм.

— Дай поне да взема раницата — прошепна той.

С благодарност смъкнах раницата от раменете си и той я пое.

— Добре, да тичаме!

Побягнахме по бабунестия страничен път в мълчание и тъй глухо, че животинските и

птичите крясъци на няколко пъти ни стряскаха. При всеки дъх жилетката стягаше гърдите

ми.

"В действителност — ми бе казал някога един нигерийски бегач- контрабандистът

прекарва нелегално единствено себе си. Всичко останало, което носи, е просто оправдание, разбираш ли?". Когато стигнахме мястото, откъдето щяха да ни вземат, моето „оправдание"

заплашваше да спре сърцето ми.

— Пристигнахме.

— Алилуя! — изпухтях. — Да сте чували някога за мотоциклети?

— Извинявай, пич — усмихна се той и ми подаде раницата. — Но мисля, че стигнахме

навреме.

— Мислиш? — изпъшках, опрял ръце на коленете.

— Пистолет имаш ли?

— Да.

— Приготви го да ти е подръка. Още сега.

Развих пистолета, а той провери и презареди своя автоматичен с десет патрона. Огледа

се наоколо и забеляза моето пистолетче 22-ри калибър.

— Ако срещнеш случайно набита жена с небесносин хиджаб…

— Знам. Да не й показвам пистолета.

— Майната му, пич — ухили се той. — Обичаш да живееш опасно!

— Нещо ми подсказва, че тази Син хиджаб оставя трайни впечатления.

— Готина е. Страхотен другар — засмя се той. — Само не й показвай пистолета.

Той пак погледна часовника си и се взря в мрака, който поглъщаше пътя там, където

светлината на звездите помръкваше.

— Ако пътят води на юг, значи това е твоята посока — каза той, когато пак погледна

часовника си. — Движи се само в южна посока. Този път е за Тринкомали. Остани в

джунглата колкото се може по-дълго. Ако стигнеш, отиди в хотел „Касълрий". Имаш

резервация за две седмици. Там ще се свържат с теб.

— Ти дотук ли си?

— Да, няма да ме видиш повече.

Той измърмори нещо нечленоразделно.

— Какво?

— Диамант за бисер — каза той. Зачаках.

— На нас, тамилите, не ни е мястото тук. Изоставихме диамант — майка Индия —

заради бисер. Каквото и да вършим, колкото и от нас да умрат, никога няма да си струва, защото се отказахме от диамант заради бисер.

— Защо още се борите?

— Ти не знаеш много за нас, тамилите, а? Чакай! Чу ли това?

Заслушахме се в мрака. Някаква дребна животинка шавна наблизо в джунглата, листакът

зашумоля. И джунглата отново притихна.

— Бия се срещу армията, която ме обучи — каза тихо той, загледан към пътя в северна

посока.

— Индийската армия?

По онова време основно присъствие в Шри Ланка имаха ИСПМ, Индийските сили за

поддържане на мира.

— Външното разузнаване — отвърна той. — Те обучиха всички нас. Бомби, оръжия, тактическа координация, всичко.

Отделът за проучвания и анализи бе службата за контраразузнаване на Индия. Тя имаше

страховита репутация в района. Служителите й бяха висококвалифицирани и мотивирани, а

статутът им „с всички необходими средства" даваше правомощия, които оставяха много

въпроси там, където стъпеха командоските им обуща, и не чак толкова много отговори.

— А сега те воюват с нас — въздъхна тъжно мъжът. — Диамант, който стрива бисер на

прах.

Дочухме шум, може би далечно стържене на предавки, и се притаихме в храстите, втренчени в тунела на пътя. После чухме ясно различимата брумтяща кашлица на мотора на

камион, който драпа по нанагорнище.

Висок, лашкащ се товарен камион изникна пред погледа ни и заслиза към нас по хълма.

— Нашият ли е?

— Нашият е — ухили се той и ме дръпна да стана заедно с него. Излязохме на края на

пътя и той размаха малко синьо фенерче.

Камионът спря с рев и скърцане, а моторът продължи да работи на празен ход.

Когато приближихме, забелязах, че един джип със загасени фарове, следвал камиона, беше спрял в сянката му.

— Ти си за джипа — каза свръзката ми. — Журналист си, нали помниш? Не може да те

превозваме заедно с простолюдието.

Фалшивото ми име бе Джеймс Дейвис, канадец, нещатен репортер на агенция

„Ройтерс". Паспортът и акредитацията ми бяха безупречни — сам ги бях изработил.

Стиснахме си ръцете — знаехме, че сигурно няма да се видим и че единият от нас или и

двамата до края на годината най-вероятно няма да са сред живите.

Той се приведе към мен.

— Запомни: регистрирай се в „Касълрий" и си трай — до 48 часа ще се свържат с теб.

Успех! Нека Маа Дурга те закриля!

— Теб също!

Той се покатери в каросерията на камиона, намести се на една бала с памук, махна ми и

ми се усмихна.

За миг каросерията ми заприлича досущ на чуваления трон на площада на

Велоубийците, но по него вместо наемни убийци бяха насядали призраците на войната.

Настаних се на пътническото място в джипа и се ръкувах с шофьора и с двамата

младежи отзад.

Хората, ненавиждащи престъпленията — като мен, често се питат защо тези, които

вършат престъпления — като мен, го правят.

Един от важните отговори е, че кривият път винаги е по-лесен, докато гнетът на

желанията не го разруши. По-маловажният отговор е, че когато залогът са животът и

свободата, хората, които срещаш, често са изключителни. В един друг живот те щяха да

преуспяващи индустриалци или велики пълководци.

Камионът свърна по един страничен път. Сенки затулиха лицето на свръзката ми.

Повече никога не го видях, нито чух за него.

Бяхме пътували двайсетина минути, когато шофьорът спря джипа на една полянка край

пътя.

— Подготви си паспорта и документите. Ще минем през няколко контролно-

пропускателни пункта. Понякога има постови, друг път не. Тук от известно време е

спокойно. Сложи това.

Той ми подаде тъмносиня бронежилетка с надпис „ПРЕСА" на гърдите. Шофьорът и

двамата мъже отзад облякоха бронежилетки, а той залепи на предното стъкло бяла квадратна

табела със същия надпис.

Подминахме разпръснати колиби и бараки, а после и първите големи къщи. Онова, което приличаше на отблясъци от горски пожар, беше ярко осветеният град на хоризонта, само на десет километра от нас.

Минахме през три неохранявани контролни пункта, като всеки път намалявахме

скоростта до пълзене, а после бързо давахме газ. Заобиколихме града и стигнахме до

крайбрежния квартал „Орс Хил" и хотел „Касълрий" за няма и час.

— Дяволски късмет — отбеляза шофьорът, когато спря джипа на автомобилната алея. —

Някаква боливудска актриса тази вечер изнася представление за индийската армия. Сигурно

не са искали да пропуснат случая.

— Благодаря ви за помощта.

— Няма защо — усмихна се той. — Исус да те пази, другарю.

— И теб също.

Джипът излезе от алеята, даде газ и потегли. Местните свръзки бяха мюсюлманин, индуист и християнин и всички те бяха използвали думата „другар" по един или друг начин.

Преди свръзките ми винаги са били черноборсаджии — мъже, на които знаеш доколко да се

довериш. „Другарите" бяха нов щрих. Запитах се какви още изненади може да ми е подготвил

Санджай. Нарамих раницата и погледнах нагоре към фасадата с фронтон на хотел

„Касълрий".

Беше в колониален стил, в който белите колонизатори са си вдигали къщи, щом успеели

да докопат златото. Златото в жилетката на гърдите ми се връщаше в една от тези колонии и

аз исках час по-скоро да се отърва от него.

Спрях се да изпробвам името. На контрабандистите им е нужно да се вживеят в новото

си фалшиво име и в новия акцент, преди да ги използват. Като беглец, за чиято глава бе

определена награда, аз колекционирах акценти и ги упражнявах при всеки сгоден случай.

"Аз съм Джеймс Дейвис. Джеймс. Може би не. Аз съм Джим Дейвис. Джими ли са ми

казвали като малък? Джим Дейвис, приятно ми е. Не, казвайте ми Джим, моля."

Щом откриех фалшиво име, на което можех да се доверя, откривах и път към новия си

живот, който трябваше временно да водя. Войната бе опростила този проблем с мъжа, който

ме очакваше и бе отпътувал като сянка в каросерията на камиона. Той нямаше име, когато не

беше с тези, които обича и на които се доверява.

Изкачих се по украсените с теракота гранитни стъпала, прекосих дървената веранда и

почуках по украсеното с филигран стъкло на главния вход. След малко нощният портиер

открехна вратата.

— Дейвис — представих се, като с лекота превключих на канадски акцент. — Джим

Дейвис. Имам резервация.

Той ми махна да вляза, заключи здраво вратата и ме поведе към рецепцията, където

преписа паспортните ми данни в регистър, голям колкото половин билярдна маса.

— Кухнята е затворена, сър — каза най-сетне служителят, като затваряше книгата

страница по страница, все едно оправяше легло. — В момента гостите са много малко.

Сезонът започва след три месеца. Но има студени закуски и мога да ви приготвя чудесно

питие, ако желаете. Специалитетът на заведението.

Той премина през голямата хотелска приемна и запали лампиона до един удобен,

застлан с ленено покривало диван. Пъргаво прекоси отново стаята и отвори вратата към

баните.

Запали друга лампа и свали една хавлиена кърпа от закачалката.

— Бихте ли желали да се освежите, сър?

Бях гладен и жаден. Не исках да се бавя половин час, че и повече, докато измисля

сигурно скривалище в стаята си за моята златна жилетка. Тъй че докато беше на гърба ми, тя

бе в безопасност.

Поех кърпата, измих си ръцете и лицето, а после се настаних на дивана, където вече ми

беше сервирано.

— Позволих си волността да ви приготвя питие, сър — каза той и постави висока чаша

пред мен. — С кокос, пресен лайм, мъничко джинджифил, щипка настърган горчив шоколад

и няколко мои собствени тайни съставки. Ако не ви хареса, ще ви приготвя друго по ваш

избор.

— Засега с удоволствие предоставям избора на вас, господин… Как ви е името, моля?

— Анкит, сър — отвърна той. — Казвам се Анкит.

— Хубаво име. „Съвършен". Аз съм Джим.

— Познавате индийските имена, сър?

— Познавам индийските имена, Анкит. Откъде си?

— От Бомбай — каза той и постави пред мен поднос със сандвичи. — Като вас.

Или той беше свръзката ми в хотела, или беше враг. Надявах се да е свръзката.

Сандвичите изглеждаха добре.

— Ще поседнеш ли?

— Не мога — отвърна той с тих глас. — Ще изглежда неприлично, ако влезе някой. Но

все пак ви благодаря. Добре ли сте?

Което значеше: „Донесохте ли неприятности с вас?". Въпросът беше справедлив.

— Наред съм — казах, зарязвайки канадския акцент. — Минахме през неохранявани

контролни пунктове. Извадихме късмет. В града е дошла кинозвезда да забавлява войниците.

Той се отпусна и си позволи да се опре на облегалката на едно кресло.

Беше малко по-висок от мен, слаб, вероятно към 45-годишен, с гъста посивяла коса, остър поглед и тренирано тяло. Предположих, че уверените му премерени движения са

следствие от бокса или някое друго бойно изкуство.

— Направил съм вегетариански и невегетариански — посочи той подноса със сандвичи.

— В момента съм толкова гладен, че ще изям и салфетката! Нещо против да започна?

— Яжте, яжте! — подкани ме той на хинди. — Аз ще ви захраня с информация, докато

вие си захранвате тялото, тъй да се каже.

Изядох всичко. Коктейлът също бе хубав. Моята свръзка Анкит, индус от Бомбай и в

самия център на войната, в която бяха въвлечени будисти, мюсюлмани и други индуисти, беше добър домакин и ценен човек. Докато се хранех, той ми изреди какво изисква моята

роля на журналист за два или три дни.

— И най-важното, трябва да се явявате в контролно-пропусквателния пункт всеки ден

преди дванайсет, за да ви сложат печат — рече той най-накрая. — Задължително! Ако сте тук

за няколко дни и видят и един-единствен пропуснат ден, ще ви задържат. Изпитвали ли сте

някога чувството, че сте нежелан?

— Напоследък не.

— Е, ако пропуснете един ден и ви хванат, ще ви се стори, че сякаш самата Вселена не

ви иска повече.

— Благодаря, Анкит. Никой ли няма чувство за хумор в тази война? Вселената повече не

ме иска? Тази мисъл е толкова тъжна, че настоявам за още един от твоите специални

коктейли, и то тутакси!

— Само недейте да пропускате контролния пункт — засмя се той и се върна на малкия

бар във фоайето.

Връща се до бара май на няколко пъти. След третия път им изгубих бройката, защото

всичко някак все беше същото — сякаш гледах как едно и също листо си плува край теб пак и

пак, носено от потока.

Не бях пиян. Анкит беше дяволски добър барман — от онези които знаят точно колко не

бива да се напиваш. Гласът му бе тих, любезен и търпелив, макар не след известно време

вече нямах представа какво ми говори. Забравих за мисията и за Компанията на Санджай.

Цветя, тъй големи, че не можех да ги обгърна с ръце, се опитваха да притиснат

клепачите ми и да ги затворят. Пропадах бавно, реех се почти безтегловен сред оперени

венчелистчета.

Анкит говореше.

Затворих очи.

Белите цветя се превърнаха в река. Тя ме носеше към едно място сред дърветата, където

цареше покой, а към мен тичаше куче, пощуряло от щастие и радостно вдигаше лапи на

гърдите ми.

ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— ДЕЙВИС!

Кучето задраска и затупа с лапи по крайчето на съня ми, опитваше се да ме придърпа

обратно на онова място, святото място.

— Дейвис!

Отворих очи. Бях завит с одеяло. Все още седях там, където бях заспал, но Анкит беше

пъхнал възглавница под главата ми и ме беше завил. Ръката ми бе в джоба на якето и