Сянката на планината

поле на тенденциите — също като фотоните на светлината, от която се състои то.

Мъдреците пак се събраха, а Винсън без малко да успее да попита какво става.

— Силата всъщност си ти — обобщи шепнешком Карла. — Ако си достатъчно смирен за

нея.

— Голяма част от онова, което казваш, основаваш на възможността за избор, учителю-

джи- каза Честолюбеца. — Но много пъти ние правим банален избор.

— Такова нещо като банален избор няма — рече Идрис. — Затова толкова много могъщи

властници се опитват да повлияят на всеки наш избор. Ако той беше нещо банално, хич

нямаше да си правят труда.

— Знаеш за какво говоря, учителю-джи — отвърна леко раздразнено Честолюбеца. —

Всеки ден ние правим банален избор по хиляди пъти. Изборът няма как да е толкова важен

фактор, както ти предполагаш, когато толкова много от изборите са тъй маловажни или се

правят без духовна мисъл.

— Повтарям — усмихна се търпеливо Идрис, — такова нещо като банален избор няма.

Всеки избор е важен, независимо доколко е безсъзнателен. Нашият избор всеки път, когато

избираме, срива суперпозицията, която наричаме човешки живот, в една или в друга

реалност, в едно или друго възприятие и това решение оказва или незначително, или

огромно, но при всички случаи вечно влияние върху течението на Времето.

— Наричаш това сила? — предизвика го Честолюбеца.

— Това е енергия — поправи го Идрис. — Духовна енергия, достатъчна да измени

Времето, а това не е дреболия. Времето е било господар на всичко живо в течение на

милиарди години, докато Волята не се е въздигнала, за да го поздрави.

Я Да Видим призова мъдреците на съвещание. Беше му приятно — дори за сметка на

колегите му, а може би най-вече за сметка на тях. Невъзможно беше да се каже дали

тактическите му конклави целяха да объркат Идрис или неговите другари мъдреци. Винсън

погледна Карла и понечи да проговори.

— Варди си кармичния задник — резюмира Карла. — Всяко твое действие засяга хода

на времето, пич.

Целунах я бързо. Знаех, че бях пред съвет от свещени мислители, но бях готов да се

обзаложа, че ще ми простят.

— Това е втората ми най-най-хубава среща с мъж — каза тя, когато мъдреците изправиха

гърбове: трима интелектуални помощници, заредили Мрънкалото, най-младия, с нова

енергия за двубоя.

— Отклоняваш се от темата — подзе Мрънкалото. — Разгадах техниката ти, учителю-

джи. Ти се извърташ от въпросите със семантични фокуси. Да се опрем на свещените

текстове и наставления. Ако човешката душа е израз на нашата човечност, както явно ти

предполагаш, важно ли е да изпълняваме жизнения си дълг, както ни учат нашите свещени

писания?

— Действително — додаде Честолюбеца с надеждата да улови Идрис в примката на

кастовото деление. — Може ли някой от нас да избегне колелото на кармата и божествено

отредения ни дълг?

— Щом съществува Божествен източник на всичко, ние имаме рационален и логичен

дълг към този Божествен източник — отвърна Идрис. — Единственият ни друг дълг е към

човечността, обща за всички нас, и към планетата, която ни храни. Всичко останало е въпрос

на лични предпочитания.

— Не се ли раждаме с кармичен дълг? — настоя Честолюбеца.

— Човечеството е родено с кармичен дълг. Човешките същества се раждат с кармична

мисия и изиграват своята индивидуална роля в общия кармичен дълг — каза Идрис.

Мъдреците се спогледаха, може би засрамени, че се опитаха да приклещят Идрис в

плаващите пясъци на религията, докато той свободно се издигаше, възкачил се на клона на

вярата.

— Имаш ли свой Бог? — попита Я Да Видим, като сучеше дългата Си прошарена брада с

мазолести пръсти от годините прехвърляне па броеници за медитация от червен кехлибар в

цикли по сто и осем зърна.

— Какъв прелестен въпрос — усмихна се благо Идрис. — Предполагам, че имаш

предвид Бог, който се грижи за мен лично и с когото мога да си общувам лично, докато онзи

Бог, сътворил Вселената от своите блянове, е зает с всяко друго съзнание като моето, което

възниква някъде. Прав ли съм?

— Точно така — обади се възрастният гуру. Идрис се засмя кротко.

— Какъв е въпросът? — попита Винсън.

— Бог точен ли е, или само си дрънка? — прошепна бързо Карла и му се усмихна

насърчително.

— Схванах! — прошепна радостно Винсън. — Дали Бог си вдига телефона.

— Аз виждам Божественото във всяка изживяна от мен минута — продължи Идрис. —

И получавам постоянни потвърждения. Това е необикновен език, разбира се. Това е духовен

език на съвпадението и връзката. Мисля, че знаеш, велики мъдрецо, за какво говоря?

— Знам, Идрис, знам — изкиска се той. — Можеш ли да дадеш пример?

— Всяка мирна среща с природата е естествен разговор с Божественото — отвърна

Идрис. — Затова е препоръчително да живееш възможно най-близо до природата.

— Отличен пример, велики мъдрецо — отвърна Я Да Видим.

— Да отвориш сърцето си, за да запалиш светлините на обичта в очите на нов приятел, е

разговор с Божественото — рече Идрис. — Искрената медитация е същият разговор.

— Преди се изказа донякъде мъгляво, Идрис — продължи той. — Кажи ни кратко и ясно

какви са смисълът и целта на живота.

— Твоят призив съдържа два въпроса, както и преди казах — отвърна Идрис. — И само

един от тях е зададен правилно.

— Засегнахме го, но аз все още не разбирам — нацупи се Мрънкалото.

— Без напълно осъзната Воля, която да попита за смисъла на каквото и да било —

отвърна търпеливо Идрис, — въпросът е не само безсмислен, но и невъзможен.

— Но, учителю-джи, несъмнено тази човешка Воля, чийто застъпник си ти, не може да

бъде смисъл сама по себе си и на себе си? — навъси се тежко Мнителния.

— Повтарям, въпросът „Какъв е смисълът на живота?" е зададен неправилно. Смисълът

е свойство, изплуващо на повърхността при съществуването на една напълно осъзнатата

Воля, която предизвиква колапс в суперпозицията на възможностите, правейки свободни

избори и задавайки свободни въпроси.

Последва мълчание и това ме зарадва, защото знаех, че ако Винсън нарушеше

съсредоточаването й в този миг, след диспута Карла можеше и да го застреля.

— Да зададеш въпрос — това е смисълът — пошушнах му аз.

— Благодаря — прошепна Карла и се облегна на мен.

— Смисълът е атрибут на Волята — продължи Идрис. — Правилният въпрос е каква е

целта на Живота?

— Много добре — изкиска се Я Да Видим. — Каква е целта на живота?

— Целта на живота е да изрази набора от положителни характеристики във възможно

най-превъзходна степен, свързвайки чистите намерения с другите, с нашата планета и с

Божествения източник на всичко.

— Как определяш тези положителни характеристики, учителю-джи? — попита

Мнителния. — В кои свещени текстове можем да ги намерим?

— Наборът от положителни характеристики се открива навсякъде, на всяко място, където хората живеят по човешки помежду си. Животът, съзнанието, свободата, любовта, справедливостта, честността, откровеността, милостта, сродството, смелостта, щедростта, състраданието, прошката, съпричастието и много други прекрасни качества. Те винаги са

едни и същи, навсякъде, където Добрите сърца оживяват, за да ги запазят.

— Но на какви конкретни свещени текстове се позоваваш в своя анализ, учителю-джи?

— Нашата човечност е свещеният текст на мирната човешка душа — рече Идрис. — И

ние едва сме започнали да го пишем.

— А как изразяването на тези положителни характеристики ни води към целта? —

предизвика го Честолюбецът.

— Ние, човеците, се раждаме със способността да натрупваме нееволюционно знание и

със способността да моделираме нашето Животинско поведение — каза Идрис и посегна да

вземе чаша вода. — Което за другите животни е много трудно, но е много лесно за нас

благодарение на Божественото.

— Може ли да обясниш по-точно за това нееволюционно знание, учителю-джи? —

попита Мнителния. — Не съм запознат с този термин.

— Това са онези наши познания, които не сме длъжни да притежаваме, за да оцелеем.

Допълнително знание за всичко.

— Ние знаем разни неща — рече Мнителния. — Това едва ли е някакво откровение. И

можем да моделираме поведението си. Къде виждаш цел в това, учителю-джи?

— Без което и да е от тези неща — продължи Идрис — ние не можем да твърдим, че за

нас съществува съдба. Но когато ги има и двете, съществуването на съдбата не може да се

отрече.

— Как, учителю-джи?

— Ние няма вечно да сме маймуни. Можем да променяме себе си. Ние се променяме

непрекъснато. Един ден ще открием повечето закони за всичко и ще контролираме

еволюцията си. Така съдбата ще контролира ДНК, а не ДНК съдбата, както е било цяла

вечност.

— Можеш ли да дадеш определение на съдбата? — настоя Честолюбеца.

— Съдбата е съкровището, което откриваме с осъзнаването, че сме смъртни.

— Да, да! — извика Карла. — Извинете!

— Може би е време да направим почивка и да се освежим, за да продължим спора —

предложи Идрис.

Учениците станаха да придружат мъдреците до пещерата им. Те се оттеглиха, набърчили

замислено чела.

Щом Силвано му подаде ръка за опора, Идрис се огледа. Откри очите на Карла и ни се

усмихна.

— Радвам се, че си тук, Карла — каза той, поемайки към пещерата си със Силвано. —

Толкова се радвам да ви видя двамата заедно.

— Знаете ли — рече Винсън, щом останахме сами. — Струва ми се, че май му хващам

цаката. Карла, това твое хрумване с фланелките е безценно. Рандъл, нали водиш записки?

— Най-добросъвестно, господин Винсън.

— После искам да ги попрегледам, ако може.

— И аз — обади се Карла. — Пу втора!

— Пу трети — обадих се.

— Толкова се радвам, че това го уредихме — заяви Дидие. — А сега, ако обичате, хайде

някой да отвори бара. Душата ми може и да се е възвисила, но умът ми крещи за милост.

ОСЕМДЕСЕТА ГЛАВА

СЛЕД ПОДНОВЯВАНЕТО НА СПОРА Мнителния понечи да зададе въпрос, но Идрис

вдигна ръка кротко и настоятелно, всички замълчаха и той продължи да разширява хоризонта

на своята мисъл.

— Доколкото виждам — каза тихо с вдигната ръка като тризъбец, изваян от чисто

търпение, — ние сме единственият вид, способен да стане нещо повече от това, което е, и

може би дори повече от това, което мечтаем да бъдем. Ние притежаваме потенциала да

стигаме до целта, в каквато и посока да изберем да поемем.

За момент замълча.

— Защо позволяваме на едно малцинство да тласка мнозинството към конкуренция, потребление и борба? — попита Идрис. — Кога ще поискаме мир също тъй страстно, както

искаме свобода?

Внезапни сълзи се зарониха по обърнатите му към небето длани и заваляха в скута му.

— Простете — каза той и изтри очи с възглавничките на дланите си.

— Велики мъдрецо — заговори Я Да Видим, също просълзен от съпричастие. — Всички

ние днес сме привлечени тук от силата на любовта. Нека останем щастливи в духовните си

дирения.

Идрис се усмихна и избърса сълзите си, кристали от лунен камък.

— Това е семантична грешка, велики учителю — каза той, възвърнал самообладанието

си. — Любовта няма сила, защото може само Да бъде свободно давана.

— Много добре тогава — усмихна се Я Да Видим. — А какво е Силата?

— Силата влияе върху хората и процесите или ги направлява — каза Идрис. — Силата е

мярка за контрол и винаги е свързана с властта. Силата е страх, който се поддава на

алчността. В любовта няма страх, няма алчност, също както няма власт и контрол, и затова

тя стои над илюзията за сила.

— Но какво ще кажеш тогава за силата на изцелението? — попита Мрънкалото. —

Отричаш ли я?

— Енергията на изцелението, учителю-джи. Всеки лечител знае, че в него няма сила, но

изобилства енергията. Енергията — това е процесът. Силата е само опитът за влияние, за

насочване или контрол на процеса.

— Дори и силата на молитвата ли, учителю-джи? — попита Честолюбецът. — Тя не

съществува ли?

— Съществува духовна енергия на молитвата — отвърна Идрис. — Също както

съществува духовна енергия на любовта — и двете са източници на благодат, но сила няма.

Енергията е процесът, а силата е опитът процесът да се контролира.

Винсън взе да не го свърта и накрая не се сдържа:

— Силата е лошо, енергията — добро — тихо каза към Карла. — Абсолютната власт

развращава.

— Браво, Стюарт! — прошепна доволно Карла.

— Хайде отново да пушим — предложи Идрис на мъдреците.

— Браво, Идрис! — прошепна Дидие повече от щастлив. Присъстващите си отпочинаха, докато мъдреците и моят френски приятел се заситят.

— Да продължа ли? — попита Идрис, когато мъдреците се омаяха достатъчно, за да се

заловят отново с метафизика.

— Разбира се — отвърнаха те.

— Фактът, че ние сме каквито сме — продължи Идрис, сякаш спорът изобщо не бе

прекъсвал — и задаваме всички правилни въпроси, без значение колко столетия са ни

нужни, за да достигнем до истината, е самата съдба. Съдбата също като живота е зараждаш

се феномен.

Винсън се приведе да попита, но Карла го изпревари:

— Енергия плюс направление е равно на съдба — каза бързо тя, съсредоточена в спора.

— Как… съдбата? — попита Мнителния. Обръснатата му глава лъщеше от пот в топлата

вечер. — Може ли пак да го обясниш?

— Нашата човешка съдба е факт, а не предположение — отвърна Идрис. — Съдбата е

способност за съсредоточаване на духовна енергия под формата на воля, за да променим

бъдещия курс на живота ни. Всички ние го правим в по-голяма или по-малка степен — 8

нашия собствен живот и в колективния живот на нашия вид. Ние вече живеем направляван

живот и от нас зависи да го реализираме и да го направляваме в по-положителна насока.

— Но как да го реализираме? — попита Я Да Видим.

— Като изразяваме набора от положителни характеристики в най-висшата степен, която

ни позволяват способностите — отвърна Идрис. — Това е реализация на душата, изразявана

чрез човешката доброта и храброст.

— Защо? — попита Честолюбеца. — Защо някой трябва да си прави труда да върши

добро, да върши нещо положително? Защо просто не работим за собствената изгода? След

като си толкова човек на науката, това не е ли еволюционно?

— В никакъв случай — усмихна се Идрис. Отговаряше на въпрос, с който се бе

сблъсквал стотици пъти досега. — Някои хора накъдето и да погледнат, виждат дивашки свят, в който всички се конкурират до смърт. Но в света съществува и величествено

сътрудничество — от мравки в колонии през дървета в колонии до човешки същества в

колонии. Приспособимостта е изящно сътрудничество. Сътрудничеството е еволюцията.

— Но несъмнено оцеляват най-силните — настоя Честолюбеца. — И най-силните

властват. Да не възнамеряваш да преобърнеш естествения ред на нещата?

— Естественият ред на нещата е сътрудничеството — възрази Идрис. — Молекулите не

се конкурират, за да образуват органични молекули, за тази цел те си сътрудничат. И ние, великите мъдреци, сме огромен сбор от многобройни отзивчиви органични молекули, благодарение на Божественото. Когато те престанат да си сътрудничат, ни вкарват в беда.

— Тъй като искаш да върнеш тази беседа обратно към изначалните принципи —

отбеляза Я Да Видим, — може ли да попитам дали Допускаш съществуването на друг морал

освен съдържащия се в свещените текстове?

Това беше въпрос уловка. Знаех, че Карла я сърби езика да му отвърне, защото го бяхме

дискутирали много пъти.

— Свещените текстове съществуват, за да знаем какви можем да станем — каза

Идрис. — Докато в нашата трагично дълга културна еволюция стигнем до този момент, докато стигнем до мястото, достойно за прекрасните откровения, човечността, присъща на

всички ни, е много добра пътеводна звезда към есенциалната истина във всички тях.

— Да не би да отричаш свещените текстове? — попита Я Да Видим.

— Ти изговаряш тези думи, не аз. Моето мнение, колкото и маловажно да е то, е, че

свещените текстове са като светите места. Как-то трябва да бъдем чисти, когато влизаме в

свято място, тъй чисти трябва да сме и когато навлизаме в свещените текстове. А най-

добрият начин да се явиш като чиста душа пред великите откровения на Божественото, е да

си чисто човешко същество във взаимоотношенията си с другите и със света, който ни храни

и подкрепя.

Мъдреците отново се сбутаха да се съвещават, а Идрис използва възможността да поръча

ново наргиле и доволно го разпали за тях.

— Добро сърце — истинска вяра? — предложи Винсън по време на паузата.

— Наистина схващаш — отвърна тихо Карла.

Рандъл си записваше в бележника. Анкит му помагаше, като от време на време му

прошепваше края на недописаното изречение.

— Харесва ли ви, момчета? — приглуших глас.

— Направо е като скок нагоре с парашут, вместо надолу — отвърна Рандъл.

— Този ваш учител щеше да е полезен за нашата партия — заяви Анкит, възхитен.

— Парти ли каза? — грейна Дидие.

— Комунистическата партия! — прошепна му сухо Анкит. — Но по-късно тази вечер

край огъня може да организираме малко парти за вас, господин Дидие, стига да искате.

— Разкош! — въодушеви се Дидие. — Ох, Боже, светците пак се разприказваха.

— Признавам, велики мъдрецо — каза скромно Я Да Видим, — че ти ме накара да се

загубя сред джунглата на идеите, родени от богатото ти въображение.

— Да — додаде Мнителния. — И аз изоставам в разбирането, защото обсъждаш

духовните въпроси, без да прибягваш до обичайния духовен език, учителю Идрис.

— Всичко е духовен език, благородни мислителю, но на по-висока или по-ниска честота

на връзката — отвърна Идрис. — Нашият диспут се провежда на една от многото честоти.

— Как може да съществува повече от един духовен език? — попита Мнителния.

— Ако Бог съществува и има духовен език, който ни свързва с него, значи по дефиниция

той е единственият език за това и просто бива изразяван различно.

— Дори и по отрицателен начин? — включи се и Мрънкалото.

— Не бихте ли предпочели да се съсредоточим върху висшия духовен език, както

направихме досега, а не върху низшия? — рече тъжно Идрис.

— Значи не можеш да дадеш примери? — попита Мнителния.

— Почти целият човешки свят е пример — отвърна Идрис с помръкнало лице.

— Значи не би трябвало да се затрудниш да посочиш духовен език, различен от нашия —

отвърна язвително Честолюбеца.

Идрис въздъхна незлобиво, изпълнен с търпеливо разбиране към по-младия.

— Добре — каза той. — Нека навлезем в тъмното. Пийна сок от лайм и заговори.

— Експлоатацията е духовният език на печалбарството — подзе той тъжно.

Учениците, които бяха чували преди този негов рефрен, вече кимаха в такт с

онтологичната му поезия.

— Гнетът е духовният език на тиранията. Учениците зашепнаха, въодушевени от думите

му.

— Лицемерието е духовният език на алчността — продължаваше Идрис. —

Жестокостта е духовният език на силата, а фанатизмът — духовният език на омразата.

— Записваш ли, Рандъл? — попитах, докато Идрис си поемаше дъх.

— Да, сър — отвърна той.

— Насилието е духовният език на страха, наглостта е духовният език на суетата.

— Идрис! — извикаха няколко ученици.

— Чакайте! — помоли Идрис и благородните му ръце разделиха водите на

възклицанията. — Събрали сме се, за да търсим разбиране. Моля ви, скъпи ученици и гости, не се провиквайте в присъствието на тези велики мъдреци, макар да съм ви насърчавал

свободно да викате, докато водим нашите беседи.

— Както кажете, учителю-джи! — извика Анкит с неочаквано заповеднически тон, допря пръст до устните си и огледа тълпата. Всички замлъкнаха.

— Мога ли да ви приканя да поемете с мен по пътя на по-висшите духовни езици, велики мъдреци? — попита Идрис.

— Несъмнено — отвърна Я Да Видим.

— С какви примери, учителю-джи? — попита Мнителния.

— Приканвам те ти да ми ги посочиш, велики мъдрецо — отвърна Идрис. — С наслада

ще гледам какви радостни птици излитат от твоя разум.

— Пак хитрост! — възрази Мнителния. — Имаш готови отговори за всичко, не е ли

така?

— Разбира се — засмя се тихо Идрис. — Научих ги наизуст. А ти не?

— Нека да ти припомня, учителю-джи, че в този спор ти си отговорът, а ние въпросът —

каза Честолюбеца, без да прекрачва линията на репутацията.

— Добре — изправи гръб Идрис. — Готови ли сте за моя отговор?

— Готови сме, велики мъдрецо — отвърна Я Да Видим.

— Чувството е духовният език на музиката — каза Идрис. — Чувствеността е духовният

език на танца.

Той замлъкна в очакване на отговор, а после продължи.

— Птиците са духовният език на небето, а дърветата са духовният език на земята.

Пак млъкна, сякаш се ослушваше.

— Струва ми се, че съм умряла и съм отишла в рая на умниците — прошепна Карла.

— Щедростта е духовният език на любовта, смирението е духовният език на честта, а

предаността — духовният език на вярата.

Много от учениците и преди бяха виждали Идрис да се изправя под чужд обстрел. В

обичта си те го поддържаха — не толкова от желание той да е победител, а единствено да го

подкрепят по пътя към истината, без значение кой ще я каже.

— Истината е духовният език на доверието, а иронията — духовният език на

съвпадението.

Учениците се поклащаха на място и мълчаха.

— Хуморът е духовният език на свободата, а жертвата — духовният език на

изкуплението.

Той замълча отново: бореше се със суетата. Знаеше, че още дълго може да реди тази

поема. Погледна към учениците, лицето му поруменя и с усмивка се завърна към началото:

— Всичко е духовно и всичко се изразява на свой собствен духовен език. Връзката с

Източника никога не може да бъде прекъсната, а само объркана.

Учениците се развикаха и заръкопляскаха, а после замлъкнаха, едновременно горди и

разкаяни.

— Ако нямате нищо против, ще съм благодарен да направим още една почивка, за около

един час.

Учениците инстинктивно се изправиха и поведоха мъдреците към пещерата им.

— За теб не знам, но аз имам нужда от нещо греховно — казах на Карла, зарадван от

паузата.

— И аз за това си мислех — отвърна тя. — Все ми едно дали ще го пия, или ще го пуша.

Всичко ми се събра в гърлото.

— Искаше ти се да си и ти там, нали?

— Адско мъдруване падна — каза тя със светнали от радост очи. Идрис беше умен и

харизматичен, но много пъти се бе изправял на разпит. Знаеше къде е твърдата почва, къде са

философските пясъци. Бях му задавал въпроси, много въпроси и открих, че понякога

остроумието му прикрива отсъствието на принципи, а харизмата му забулва амбицията.

Харесвах учителя, но в очите на учениците си той вече беше светец и това малко ме

притесняваше, защото всеки пиедестал е по-висок от покачения на него човек.

Мъдреците се завърнаха и диспутът продължи с цели три часа разпит, докато въпросите

им не се свършиха. После те коленичиха в нозете му и на свой ред помолиха да ги

благослови.

— Обожавам тези игри, Идрис — отбеляза Я Да Видим, който си тръгна последен. —

Винаги благодаря на Божественото, че така щедро и свободно можем да обменяме идеи, и

вярвам, че сме благословени да ни спохождат и нови.

Мъдреците поеха по лесния път, посипан с розови листенца, за да предпазва нозете им.

Бяха умислени и може би не толкова мнителни, честолюбиви и мрънкащи.

Идрис се оттегли, за да се изкъпе и да се помоли. Помогнахме да разглобят пагодата и да

съберат килимите и подносите.

Карла пое доброволно кухнята и сготви вегетарианско пулао[114], карфиол с картофи с

грейви от кокосова сметана, зелен боб и грах със сос от кориандър и спанак, моркови и

парчета тиква, запечени във фолио на огъня, и ориз басмата, ароматизиран с кокосово мляко.

Гледах я как борави с големите тенджери и уок тигани с ориз и зеленчуци, как те

цвъртят на шест газови котлона едновременно, как майсторски смесва вкусове и цветове, и

над тях се вихрят урагани от пара. Бях като хипнотизиран и удивен като бухал, когато накрая

тя ме издърпа да измия съдовете.

В откритата кухня бяхме заедно с три млади жени от общността на учениците, които

бъбреха с Карла за музика, мода и кино, докато приготвяха храна за двайсет и осем

посветени. Те приемаха готвенето за Идрис и останалите в планината за свещен дълг и

влагаха своята любов в храната, която щеше да вкуси учителят.

Когато не готвеха, не се молеха или не учеха, учениците обичаха да похапват и след пира

не остана нищо от уханните гозби на Карла. Тя самата не яде много, но посрещаше

многобройните комплименти с вдигната чаша и когато всички вече бяха сити и доволни, произнесе наздравица:

— Приключих с готвенето за година напред. За готвенето веднъж годишно!

— За готвенето веднъж годишно! — провикнаха се учениците, които готвеха всеки ден.

Когато всички съдове бяха подредени в лъскави кули и повечето напуснаха лагера или си

легнаха, около огъня насядаха планинските грешници: Карла, Дидие, Винсън, Рандъл, Анкит

и аз.

Дидие предложи игра на неприлични асоциации — всеки, който в разговора

непреднамерено произнесе дума, предизвикваща неприлични асоциации, трябваше да удари

една чашка. Според теорията му най-обсебеният от мисли за секс щеше най-бързо да се

напие и всички щяхме да разберем кой е.

Аз вече знаех, че ще е Дидие, както и че много носи на пиене. Карла също го знаеше и

увлече разговора в друга посока.

— А какво ще кажете за следното — предложи тя, като стана и се отдръпна. — Защо не

си разкажете един на друг коя е истинската причина да седите тук, а не някъде другаде с

любовта на живота си?

— Ранвей е в ашрам — заговори Винсън, без нужда от повече помощ. — По моя вина.

Толкова я обичам, че я превърнах в светица едва ли не, разбирате ли? И не вярвам за това да

има заклинание с обратно действие.

— Напълно разбирам за какво говориш — заяви Рандъл. — Но ми се иска да не беше

така.

С Карла им пожелахме лека нощ. Нарамих един от навитите килими, платно, въже и

раницата си с неща от първа необходимост. Карла носеше две одеяла и своята чанта с важни

припаси. На светлината на фенерче стигнахме до могилката, сепвани от сенките, които

изскачаха при всеки рязък завой на пътеката.

— За малко да застреляш онази сянка, а? — казах, плътно зад нея на пътеката.

Фенерчето в ръката й хвърляше кохерентни кръгове върху черното платнище на нощната гора.

— И ти посегна към ножа — сгуши се тя в мен.

Успях да спретна приличен заслон с въжето. „С правилното въже — ми каза веднъж

президентът на един профсъюз на тираджиите, — стига да е достатъчно дълго, шофьорът

може да направи почти всичко."

В моята тираджийска палатка говорихме, целувахме се и обсъждахме всеки аргумент и

отговор от диспута.

— Вие, мъжете, не схващате нищо — рече Карла сънено, след като бяхме притичали

през долината на идеите.

— Ние, мъжете!

— Вие, мъжете.

— Какво не схващаме?

— Истината — отговори тя.

— Каква истина?

— Голямата истина.

— За какво?

— Точно там е въпросът — каза Карла с очи като зелени огледала.

— Въпросът на какво?

— Вие, мъжете, сте обсебени от истината — каза Карла. — Но истината не е чак

толкова важна. След три питиета истината е само задръжка.

— Нямам нужда от питие, за да загубя задръжките си с теб — усмихнах се.

Целувахме се, обичахме се и все тъй говорехме, спорехме и се завръщахме към края на

началото, докато най-сетне заспахме, когато полумесецът украси небето с мъхеста светлина.

Събуди ме внезапно усещането, че не сме сами. Вдигнах бавно глава и съзрях застаналия

с гръб към нас Идрис. Стоеше на края на могилата на няколко метра и се взираше в

сребърната чаша на луната.

Погледнах Карла. Тя все тъй спеше до мен, навлякла моята фланелка за нощница.

— Радвам се, че ме виждаш — каза Идрис, без да се обръща.

— Винаги се радвам да те видя, Идрис — прошепнах. — Бих станал, но не съм облечен

подходящо.

Той изхихика, опря се на тоягата си и се загледа в звездите.

— Много съм щастлив, че двамата с Карла сте тук. Искам да знаете, че сте добре дошли

да останете колкото искате.

— Благодаря ти.

Карла се събуди и го забеляза.

— Идрис! — надигна се тя. — Заповядай, седни и се настани удобно.

— На мен винаги ми е удобно, Карла, където и да съм — рече той весело, все тъй

гърбом към нас. — И подозирам, че това важи и за вас двамата, нали?

— Да ти предложим нещо? — Карла разтърка очи. — Вода или сок?

— Предлагайки ми така, аз вече съм се подкрепил с думите ти.

— Ще се облечем и ще дойдем при теб — предложих. — Мога да ти приготвя чаша чай

на огъня.

— След малко си тръгвам — отвърна. — Но има нещо, което трябва да кажа на двама ви, съзнанието ми няма да ме остави на мира, затова се извинявам, че се натрапих.

— Натрапниците сме ние — каза Карла. Той пак се засмя.

— Карла, искаше ли ти се да си до мен, докато бях изправен пред инквизиторите?

— Искаше ми се, Идрис — разсмя се тя. — Пиши ме и мен следващия път.

— Дадено — отвърна той. Вече ни напускаше наум. — Готови ли сте да чуете

наставлението ми?

— Да — прошепна неуверено Карла.

— Трябва да се отречете от насилието и двамата и на всяка цена да заживеете в мир.

— Трудно е да не прилагаш насилие в един изпълнен с насилие свят, Идрис — рече

Карла.

— Насилието, тиранията, гнетът, несправедливостта — всички те са планини от

топографията на житейското ни пътуване — отвърна Идрис. — Животът е среща с тези

планини. Най-сигурният път да минеш отвъд една планина, е да я заобиколиш. Но изберете

ли този път, той предопределя целия ви живот, защото заобикалянето се превръща в кръг без

край и една от тези планини ще се превърне във ваша съдба. Единственият път, който води

напред към нещо друго извън кръга и избистря взора за новите планини, е изкачването на

планината и прекосяването й през върха. Само че в планината нито един етап от изкачването

не е по-малко опасен от току-що изминатия.

— Какво ни казваш?

— Тревожа се за вас двамата. Често се тревожа за вас. Ако минеш по сигурната пътека

на кръга, не можеш да имаш гледката от върха, която имаш след опасно изкачване, но то е

голям риск. Трябва да разчитате един на друг и да си помагате много повече отпреди. Вие

вече поехте нагоре в сянката на планината, и двамата.

— Всички свои планини ли изкачи, Идрис? — попита Карла.

— Някога бях женен — изрече той бавно и тихо. — Много отдавна. И жена ми, дано

душата й е щастлива, бе мой постоянен спътник в духовните ми стремежи, каквито сега сте

вие един за друг. Аз нямаше да съм нищо без всички онези многобройни неща, които

научихме заедно. А сега се изкачвам сам в сянката на планината.

— Ти никога не си сам, Идрис — рече Карла. — Всеки, който те познава, те носи в

сърцето си.

Той тихо се разсмя.

— Ти ми напомняш за нея, Карла. А ти, Лин, ми напомняш за мен в един друг живот. Аз

невинаги съм бил кроткият човек, когото познавате. Никога не се отричайте от любовта си

един към друг. Никога не спирайте да дирите покой вътре в себе си.

Той се обърна безшумно и пое към лагера.

Нощните звуци се завърнаха и някъде далече звънна железничарска камбанка. Карла

мълчеше и се взираше в сенките на листата там, където Идрис беше изчезнал.

— Имаме върху какво да поработим ние с теб, ако искаме да е както трябва — каза, когато ме погледна отново с очи, изпълнени със зелено лунно сияние. — Искам най-сетне да

ни се получи.

— Мислех си, че вече ни се получава добре.

— Това е само началото — усмихна се тя, протегна се сънено и се сгуши до мен. — Като

изкараме така няколко месеца тук горе, ще изгладим всички грапавини.

Внезапно тя се отдръпна от мен и се разрови из нещата си, докато накрая намери

писмото до мен, което пазеше.

— Сега му е времето за писмото от сянката на планината — каза, подаде ми го и пак се

свря в мен.

Прозя се царствено, затвори очи и заспа. Аз отворих писмото, по-кратко от страница.

Беше от Джордж Близнака. На светлината на фенерчето прочетох:

„Здрасти, приятел, пише ти Близнака да ти каже, че ние със Скорпиона още не сме

намерили проклелия го гуру, но още сме по дирите му. Бяхме в Карнатака, изкачихме една

планина, после заминахме за Бенгал и някъде по пътя се разболях, приятел, и хич не съм

добре, ама не мога да издъня Скорпиона, затова ще продължим да търсим. Исках само

някой, дето му пука за мен, да знае, че ако не се върна, за нищо не съжалявам, защото си

обичам живота и обичам моя приятел Скорпиона.

Твой, Близнака."

Оставих писмото и притиснах Карла в прегръдките си, докато тя потъваше в дълбок сън, но на мен не ми беше до сън.

Мислех за мъжете, насядали около огъня — Анкит, Винсън, Дидие и Рандъл, разделени

от любовта и намерили я отново в споделените си истории, които подхвърляха една по една

заедно със съчките в огъня, за да не загасне.

Мислех за Абдула, който никога не губеше вяра в нищо, ала почти винаги бе сам. В една

тъмна уличка на спомените си зърнах Викрам, все тъй самотен в смъртта, както и докато бе

полужив под контрола на дрогата.

Мислех за Навин — знаех, че е влюбен в Дива Девнани, но я гледа през стената от

тръни, наречена „висше общество".

Мислех за Ахмед от „Дома на стила", който веднъж, докато ме бръснеше, сподели, че

цял живот е обичал само една-единствена млада жена, макар неговото и нейното семейство

да ги разделили, и че не я бил виждал от деветнайсетгодишен.

Мислех за самотния Идрис и за самотния Кадербай, и за самотния Тарик, и за самотния

Назир, и за Кавита в самотата си без своята Лиса, и за всички други, които живееха и

умираха сами, ала винаги влюбени или вярващи в любовта.

Чудото не е в това, че любовта ни намира, колкото и странно, съдбовно и мистично да е

това преживяване. Чудото е, че дори никога да не я намерим, дори когато любовта чака

твърде дълго на крилете на мечтите, дори когато не чука на вратата ни и не ни оставя

бележки, нито ни подарява цветя, тъй много от нас никога не спират да вярват в нея.

Влюбените, твърде щастливи, че обичат, нямат нужда от вяра. Живелите без любов, които не престават да вярват, са светците на обичта: те пазят любовта жива в градината на

вярата.

Погледнах Карла, дишаща в гърдите ми. Тя трепна, притисната натясно в някакъв сън.

Успокоих я, докато дишането й отново зазвуча като музиката на моя покой.

И аз благодарих на Съдбата, на звездите, на грешките и на добрите дела за този

прекрасен покой, който ми бяха дарили, когато тя е с мен. И най-сетне заспах, а луната, сребърен бокал, сипеше звезди над сънищата ни за сянката на планината.

ОСЕМДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ПЛАНИНАТА СЪЗДАВАШЕ СВОЕ ПРОСТРАНСТВО във времето, белязано от ритуали

и залези, трапези и медитации, лагерни огньове, изкупление, молитви и смях. Един по един, нашата приятелска компания си тръгна от платото на учителя и накрая само аз и Карла

останахме с Идрис, Силвано и неколцина ученици.

Тя беше права да иска да сме задълго вън от града. Простичкият живот, странно, добави

нова сложност в нашата връзка и острите ръбове от градското съществуване бавно бяха

заглаждани от разбирателството. Говорехме с часове всеки ден и всяка нощ и се завръщахме

към миналото, когато настоящето ни убягваше.

— Той ме спаси — каза един ден Карла, седмици след пристигането ни, унесени в

разговор за годините с Кадербай.

— Срещнала си го в самолета, когато си бягала.

— Да. Бях психясала. Бях убила човек, изнасилван, моя изнасилван, и знаех, че ако

можех, пак бих го направила, но бях напълно психясала. Добрах се до летището, купих си

билет и се качих на самолета, но във въздуха, на пет мили над земята, се сринах. Кадербай

седеше до мен. Билетът му за Бомбай бе двупосочен, а моят — еднопосочен. Той ме заговори, а когато самолетът кацна, ме доведе тук, в планината. На другия ден започнах да работя за

него.

— Обичала си го — казах, защото и аз го обичах.

— Да. Не харесвах методите му на действие, не бях съгласна с тях, но го обичах.

— За добро или лошо, той имаше силно влияние в този град — а и върху живота ни.

— Той ме използваше… Позволявах му. А аз използвах хора, които той настояваше да

използвам. Но не изпитвам нищо друго освен… обич… когато мисля за него. И с теб ли е

същото?

— Същото е.

— Все още го усещам да застава до мен в трудни моменти.

— И аз — рекох. — И аз.

С Карла се наслаждавахме на времето, прекарано в свещената планина, но не искахме да

губим връзка с греховния град. Веднъж седмично в планината пристигаше вестник, а от

време на време ни идваха гости и носеха новини за приятели и врагове. Най-добре обаче ни

информираше младият ронин Джагат, който пое бизнеса ми, докато ме нямаше.

Джагат се срещаше с нас през две седмици на паркинга под пещерите. Слушайки

новините, които ни носеше от града, се радвахме, че отново ще поемем по стръмното към

върха.

Политиците и фанатиците, разказваше ни Джагат, давали всичко от себе си да настроят

хората едни срещу други и да направят сътрудничеството невъзможно, особено между

приятели. В някои райони вече издигали барикади от парчета пластмаса, за да разделят

съседите и кварталите — понякога дори заради нещо толкова дребно като различни

предпочитания към храна. Хората забравили какво означава търпимост.

По улиците, в бордеите и на работните места в града разделение нямало. Хора с

всякакви наклонности се разбирали и работели най-нормално. Но в партийните кабинети

народните избраници създавали стени между хората, ако дружбата се превърнела в заплаха за

политическите им намерения. Хората слепешката се трупали от двете страни на чертата,

забравяйки, че барикадите винаги делят само армии от бедняци.

Вишну завършил своята чистка и в новата му къща на „Кармайкъл Роуд" недалеч от

художествената галерия, която Карла бе оставила на Тадж, вече изцяло индуистката

Компания 307 била благословена от брамините и то най-вече от тези с позиции сред

бомбайския елит с по-дълбоки джобове.

Ознаменувал преместването си с пищно парти, каза Джагат, което загряло носовете на

местните сноби, а някои от поканените кинозвезди станали редовни гости на ексцесиите в

дома му.

— Вишну спонсорира някакъв филм на хинди с огромен бюджет — продължи

Джагат. — Снимат го в България ли, в Австралия ли, някъде там зад граница. Вестниците

публикуваха снимки с важните клечки от партито по случай началото на заснемането.

— И никой не си мръдна пръста да го арестува за убийството на афганските гардове, на

Назир и Тарик или пък за пожара, който унищожи дома на Кадербай и част от града?

— Няма свидетели, пич баба. Свалиха обвиненията. Заместник полицейският комисар

присъства на партито. Главният герой във филма е грубовато ченге като него и щяло да се

разказва как мачка престъпниците и колко много от тях е убил. Парите ги дава Вишну. Нищо

не схващам. Малко е като да обереш собствената си банка.

— Да, почти — казах.

— Ама че смешно! — изсмя се Карла. — Колко бодигарда имаше Вишну?

— Четирима, май — отвърна Джагат. — Горе-долу колкото и заместник-комисарят.

— Защо питаш? — попитах.

— Това е Обратният закон за справедливостта. Колкото повече гардове, толкова по-

малко почтеност.

— А пък Велоубийците тотално си смениха имиджа — поклати глава Джагат. — Имат

съвсем нов фасон.

— Рециклироубийците викаш — коментира Карла. — И какъв им е новият фасон?

— Ами, по-добър е от стария, да ти кажа. Ходят с бели спортни панталони и резедави

ризи.

— Всичките?

— До един. Сега са герои.

— Герои ли? — усъмних се аз.

— Няма майтап. Хората ги обичат. Гаджето ми дори ми купи и на мен резедава риза.

— Велоубийци с джипове, а?

— С джипове, с хромирани велосипеди, закачени за ролбарите.

— И вече не убиват хора?

— Не. Сега се наричат „Няма проблеми".

— „Няма проблеми"? — попита заинтригувано Карла. — Да.

— Това е като да се кръстиш „Окей" — казах. — В Индия всеки казва „няма проблеми"

през три минути. Казват „няма проблеми", дори когато има проблеми.

— Тъкмо де! — отвърна Джагат. — Идеално. Малки проблеми, големи проблеми — все

няма проблеми!

— Джагат, ти нещо ме занасяш.

— Няма такова нещо, пич баба — увери ме три. — И работи, да знаеш. Хората ги наемат

да им преговарят за освобождаване на отвлечени и други такива. Миналата седмица уредиха

освобождаването на един похитен милионер, само на лявата ръка му бяха останали пръсти. И

на тях щеше да им дойде редът, ама със случая се заеха „Няма проблеми". Наемат ги да

оправят проблеми за строителството на сгради, гълтали десетки милиони рупии години

наред. Всичко оправят, ако има кой да плати.

— Много хубаво — каза Карла.

— Дам… — промърморих, обезпокоен от чутото.

Задната улица, Главната улица и Уолстрийт[115] са трите основни улици на всеки град и

баналната банкова система не би могла да ги примири.

Те са откъснати една от друга заради фалшиви различия, защото ако се случи да

пресекат пътя си, очите ще открият любов, разумът ще види несправедливост и истината ще

ги освободи. Властта върху всяка от тях би загубила много от свободните умове и сърца, защото властта е противоположност на свободата. Като един от безвластните предпочитам

хората от Задната улица да избягват Главната улица, ченгетата да финансират собствените си

филми, а типовете от Уолстрийт да не се месят в нищо, докато всички улици не станат Една

улица.

Трябваше да престана с размишленията. Знаех, че всеки следващ час, който Джагат

прекара с нас, натоварва все повече трафика по обратния му път към града. Карла може би си

помисли за същото, защото ме върна в настоящето.

— Наглеждаш ли Дидие? — попита тя младия ронин.

— Джарур! — отвърна уличният боец и се изплю. — Още си виси в „При Леополд" и

нищо му няма. Ей, ония Зодиакалните пичове, милионерите, са се върнали в града.

— Къде са?

— В „Махеш", пич. Не мога да се добера до никого вътре. Не съм се родил с точния

баркод за техния скенер, нали схващаш.

— Ако разбереш нещо, кажи.

— Дадено. Ей, знаете ли защо хората се увличаха толкова по тия двамата чужденци, докато бяха на улицата? — попита той замислено.

— Защото са свестни? — предложих.

— Не само — каза той и кракът му взе да чертае заврънкулки в пръстта.

— Кажи де — подкани го Карла, винаги привлечена от вътрешната доброта в хората.

— Защото им казваха Зодиакалните Джорджовци, затова. В Индия много държат на тия

неща. Все едно да се казваш Карма, примерно. Където и да отидеха, носеха със себе си

Зодиака в имената си. Нахраниш ли ги, храниш Зодиака. Предложиш ли им убежище, приютяваш Зодиака. Защитиш ли ги от побойници, защитаваш Зодиака от отрицателни

енергии. А да поднасяш дарове на планетите, които ни водят или ни спъват, е много важно, пич баба. Сега много хора няма какво да предложат на Зодиакалните, като са толкова богати, и ние не им трябваме.

Индия. Време, измервано в съвпадения и логика на противоречията. Джагат разтърси

клона, на който се бях закрепил, и ме изкара от равновесие. Но такива неща преживявах

почти всеки ден, той винаги се разклащаше. Светът, в който живеех и в който не бях роден, разлюляваше всяко дърво, което ми бе дало подслон, и обрулваше странен цвят върху мен.

— Прекрасна история, Джагат — каза Карла.

— Така ли? — попита той, прикрил срамежливостта си зад смръщено изражение.

— Да. Благодаря ти, че я сподели.

Джагат, чието име значи „Светът", се изчерви, извърна очи и инстинктивно посегна към

дръжката на затъкнатия в колана му нож.

— Слушай бе, пич — обърна се той пак към мен. Нашареното му с белези младо лице

разказваше същите истории всеки път, щом някой го погледнеше. — Не се чувствам добре, като прибирам всичките пари от твоите сделки.

— Ти вършиш цялата работа — казах. — Защо да не вземаш всичко? Аз съм ти длъжник, че поддържаш бизнеса ми жив. Джагат, много съм ти задължен за това.

— Майната ти, брато — ухили се той. — Заделям ти двайсет и пет процента всяка

седмица и не ми пука дали ти харесва, или не, ясно?

— Става, джаван — нарекох го с индийската дума за „войник". — Приемам.

— Като се върнеш от това страшно място, пълно с тигри и светци, ще има на какво да

разчиташ.

— Като се върна на твоето страшно място, пълно с бизнесмени и ченгета, с най-голяма

радост ще си го прибера — отвърнах.

— Да се спуснем с Джагат до магистралата и да се върнем — предложи Карла.

— Добро хрумване. Джагат, искаш ли да те придружим, или бързаш?

— Да се пуснем чак до долу, пич баба!

— Круто! — възкликна Карла.

— Какво? Олег те е учил на руски? — Свалих мотора от стойката.

— Спросите его — разсмя се тя.

— Което означава?

— Питайте него.

— Ще го питам — заявих, а тя се разсмя още по-силно. Мотоциклетът е ревнива

машина. Мотоциклет, който те обича,

винаги усеща, когато си помислиш за друг мотоциклет: като го знае, не пали. И тъй като

се загледах по мотора на Джагат, моят не запали дори и след три опита.

Машината на Джагат забоботи с бавно моторно стакато — 350-кубиковият

едноцилиндров двигател тупаше като барабан, който те пренася от място на място, стига да

го оставяш да свири своята музика.

Пак натиснах педала, но получих само насмешлива кашлица. Карла се наведе и прегърна

резервоара.

— Хайде, мили мой, една разходка надолу по планината и обратно ще ти дойде много

добре — каза тя на мотора. — Дай да се поразходим.

Пак натиснах стартера. Моторът се задави демонстративно, колкото да покаже, че е

засегнат, и запали.

Потеглихме с Джагат надолу по хълма, рамо до рамо по пустия горски път до началото

на диво фучащата магистрала, махнахме му за довиждане и завихме обратно.

Обратния път до пещерите изминах възможно най-бавно, колкото моторът ни

позволяваше. Движехме се в мекия вятър сред сенките, които ту криеха, ту разкриваха

небето. Ясната нощ едва настъпваше. Първите звезди се пробудиха и разтъркаха очи. Някъде

огън от листа насищаше въздуха със земни ухания. А ние бяхме двама скитника, щастливи

заедно. И свободни.

ОСЕМДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

СВОБОДНИ И ЩАСТЛИВИ стигнахме високия паркинг, където открихме, че ни очаква

Конканън. Седеше върху капака на червения си „Понтиак Лорентиан", облечен с бяла риза.

Прииска ми се да я направя в цвета на колата.

— Я чакай малко — казах на Карла и бавно спрях мотора. Свърнах обратно и го

форсирах надолу по хълма. След няколкостотин метра отново спрях.

— Какво правиш?

— Ей там навътре има едно кухо дърво. Изчакай ме.

— Да се крия?! — изфуча тя, все едно исках от нея да дари кръв за Мадам Жу.

— Просто изчакай, докато се върна.

— Да не си луд?

— Онзи горе е Конканън.

— Оня ли е Конканън? — Интересните личности винаги я интересуваха.

— Чакай тук, Карла. Скоро се връщам.

— Не, наистина откачи. Тази с пистолета съм аз, помниш ли? И аз съм по-добрият

стрелец. Нали уж каза, че сме заедно и вече няма да се делим.

Мъчен избор. Когато врагът ти няма милост, където свършва пощадата, започват

загубите. Но тя беше храбра и щеше да е последната оцеляла жена в която и да е битка.

— Добре — съгласих се неохотно. — Но не поемай никакви рискове с този тип. Той

умее да говори не по-зле, отколкото да се бие.

— Е, сега вече няма как да не се запозная с него! Ние сме наред, Шантарам.

Пристигнахме обратно на паркинга, аз подпрях мотора на стойката. Отдалечихме се с

Карла, докато моторът още дишаше, крачките между мен и Конканън устремно намаляваха.

Последната взех със скок и го изтрясках в слепоочието.

— Ама защо, мамка му? — изпъшка той и се хвана за главата. Свлече се от капака на

автомобила и затанцува около мен, престорвайки се на няколко пъти, че ме напада. Въртях

се с него, но той се прикриваше и бързо отскачаше.

Гледаше да ме отдалечи от Карла; може би приятелчетата му бяха наблизо. Бавно

отстъпих назад и застанах до нея.

— Какво правиш тук, Конканън? Къде са ти главорезите?

— Сам дойдох, малкият — каза той. — Което не може да се каже за тебе. — Той се

ухили на Карла и махна: — Здрасти!

Карла извади пистолета от чантата си и го насочи към него.

— Ако носиш пистолет, го хвърли! — изкомандва тя.

— Никога не нося пистолет, госпожице — отвърна Конканън.

— Много добре, защото аз винаги нося. Само да мръднеш и ще те прострелям два пъти, преди да си направил и една крачка.

— Ясно — ухили се той.

— Не е много умно да се качиш тук — продължи тя. — Има тигри в тая гора. Добър

начин да се отървеш от един труп.

— Ако смятах, че мога да коленича пред вас — ухили се Конканън, — без гаджето ви да

ме изрита в главата, както съм и без каска, щях да го направя, госпожице Карла. За мен е

чест. Конканън е името ми.

— Гаджето ми доста се разстрои, когато изгорих писмото ти и не му казах какво си ми

писал — отвърна Карла. — Надявах се да получа шанс и се радвам, че ми го даде. Сега го

кажи на глас пред него, ако ти стиска.

— А, значи писмото ми ви е разстроило толкова? Не, не, ще ви откажа да повторя

неприличните си предложения пред тоя затворник. Не мисля, че е благоразумно.

— Така си и знаех — усмихна се тя. — Написал си го, но не ти стиска да го кажеш на

глас.

— Леките непристойни намеци не са ви се харесали, значи? — попита Конканън. — На

самия мен ми се сториха доста изобретателни.

— Млъкни! — казах.

— Виждате ли с какво се налага да си имам работа? — обърна се той към Карла.

— Млъкни — повтори Карла. — В момента си имаш работа и с двама ни. И много се

излагаш. Какво търсиш тук?

— Дойдох да кажа нещо на гаджето ви — отвърна Конканън. — Ако пак седна на

багажника както преди, ще ме оставите ли да говоря?

— Предпочитам да си вътре в багажника, Конканън — казах. — А колата да се катурне

от скалата в пропастта.

Конканън се усмихна и поклати глава.

— Враждебността състарява, да знаеш — каза той. — Трупа години върху лицето. Може

ли мирно и кротко да седна на шибаната кола и да си поговорим с тебе като християни, или

не може?

— Седни — каза Карла. — И си дръж християнските ръце така, че Да ги виждам.

Конканън седна на багажника и качи крака на бронята.

— Сега е моментът да кажеш всичко, каквото имаш да казваш — каза Карла.

Конканън се разсмя, измери я с поглед, а после погледна мен. Сините му очи все тъй

горяха в сумрака на паркинга.

— Нищо не съм направил на Лиса — каза бързо той. — Не съм я докосвал. Срещал съм

я само веднъж, абе, два пъти го кажи, и я харесвах. Беше сладур. Никога не бих й причинил

нещо такова. Казах го само да те вбеся. Не съм я докосвал. И никога не бих я докоснал. Не ми

е в стила.

Исках да го спра. Исках да вдигна проклятието, което някой ми беше наложил, произнасяйки името му. Ужасно беше: всичко, свързано с него, беше ужасно.

— Продължавай — обади се Карла.

— Ако знаех каква извратена гад е Ранджит, щях да го спра — заяви той. — Кълна се.

Сам щях да го пречукам, ако преди знаех.

Бе отпуснал глава. Беше свалил гарда. Идваше ми се да се втурна към него и да го бутна

обратно през онзи злокобен прозорец, който бе изкъртил с взлом. Но Карла искаше да знае

всичко.

— Чак по-късно разбрах — каза Конканън. — Да бях знаел по-рано, това „по-късно"

нямаше да го има.

— Това го разбрахме. Давай нататък — каза Карла.

— С тоя маниак Ранджит се запознах покрай дрогата. Височайшите и могъщите не се

колебаят да дойдат при такива като мен, като им потрябва дрога. Като ми каза оная нощ, че

ще купува, за да приспи Лиса, настоях да отида с него.

— Ранджит е искал дрога, за да я приспи? — попита Карла, твърде нежно, както ми се

стори.

— Точно така. Взе рохипнол на таблетки. Мислех, че просто й крои номер. Каза ми, че

били приятели и щели да си правят частно парти.

— Но защо и ти се замъкна с него?

— За да тормозя гаджето ви — каза Конканън и ме посочи с пръст. — Затова ви пратих

онова мръснишко писъмце и ви втълпих мръснишките си мисли — за да го изтормозя това

бясно копеле, пандизчията.

— Млъкни! — казахме в един глас.

— Ей, страшна двойка сте, свети хулигани. Лика-прилика.

— Ти защо беше там, Конканън? — попита Карла и щом произнесе името му, привлече

синия му поглед.

— Казах го вече — усмихна се той. — Знаех, че ако ей тоя, Лин, разбере, че докато го е

нямало, съм бил у тях с момичето му, ще откачи като побеснял жребец.

— А защо искаше да откачи?

— Направих го, за да страда, защото знаех, че така ще страда и оня иранец.

— Абдула? — попита Карла.

Не й бях казал. Не можех да предам величието на Абдула, като разкажа истината — в

какво се бе оставил да се превърне онази нощ с Конканън.

— Убихме няколко души заедно — отвърна нехайно Конканън. — Нищо работа. Обаче

ми се нахвърли и между нас избухна война. Гаджето ти беше само косвена жертва.

— Добре, на мен ми стига! — заявих.

— Опитвал ли си психотерапия за овладяване на гнева? — попита Конканън.

— Тръгвай, Конканън. Вече ме заболя устата да повтарям „млъкни".

— Преди да си тръгнеш, ако те пуснем, ни разкажи какво знаеш за Ранджит — каза

Карла.

Не го разбирах. Не ми пукаше за Ранджит, не исках и никога повече името на Лиса да се

откъсне от змийските устни на Конканън. Знаех на какво е способен Конканън, знаех, че

породата му е одобрена от Туарегата, и исках или да е в несвяст, или да го няма.

— Не ни разигравай, Конканън — казах. — Ако имаш нещо да ни казваш, изплюй го.

— Засякох Ранджит на един купон в Гоа. Беше се маскирал с перука, ама го познах

веднага. Тъй като е милионер беглец, реших, че сигурно има скътани кинти, затова го

надрусах с кока и херо и го навих да ме замъкне у тях.

— Ранджит е имал къща в Гоа? — попита Карла.

— Май че беше под наем. Ама голяма и хубава. Много изпраскана. И докато го побутвам

към сейфа, тъкмо да почна да го врънкам Да го отвори, той изведнъж го отвари сам и ми

вика: „Гледа ли ти се филм?"

Карла нежно положи длан на ръката ми.

— Какъв филм?

— Порно — захили се Конканън. — Обаче сексът беше много едностранен. Всичките

момичета, разбираш ли, бяха упоени, в несвяст. Той беше с плувна шапка и гумени ръкавици, за да не остават следи от греховете му. Като приключи с тях, ги измиваше и обличаше, нагласяше ги на дивана и им завиваше коленцата с топло одеялце, та като се събудят, да не

подозират какво се е случило.

— Ранджит е вършил това?

— О, да — отвърна Конканън. — Вие не знаехте ли? Понечих отново да кажа

„Млъкни!", но Карла ме стисна за лакътя.

— Каза ли ти защо?

— Каза, че жена му е фригидна, да ме прощавате, дето го казвам, и никога не е правила

секс с него, и затова използвал тия упоени момичета, все едно прави секс с нея. С вас, тоест.

Карла стискаше лакътя ми.

— И казваш, че това се е случило с Лиса?

— Така мисля — отвърна той и погледът му се отнесе. — Мисля, че я е упоил с

рохипнола, пуснал й го е в чашата, обаче е превишил дозата. Мойта дрога беше съвсем чиста, разбираш ли. Мисля, че тя, горкичката, е издъхнала, преди да се е възползвал от нея.

— Кои бяха другите момичета?

— Откъде да ги знам — сви рамене Конканън. — Разпознах само едната и то защото

понякога я има по вестниците. Обаче… Едно нещо мога да ви кажа. Всичките приличаха на

вас и той им слагаше на всичките черна перука, като правеше оная работа с тях.

— На мен ми стига! — отсякох.

— Недей пак да ми нареждаш да млъкна, малкият — каза ми Конканън. — Не съм

дошъл тука да правя бели. Писна ми от бели, ако и да не вярвах, че ще се чуя някога да го

казвам. Излизам в заслужен отдих.

— Мястото тук много подхожда да излезеш във вечен отдих.

— Зла гад си ти — подсмихна се Конканън. — И мислите в злия ти мозък са зли.

— Какво направи, след като Ранджит ти пусна филмите? — попита Карла.

— Ми, намлатих го бая, то е ясно, и го зарязах в несвяст. Не можех да му светя маслото, макар и да ми се искаше, защото много хора ме видяха с него. После взех всичките пари от

сейфа, взех и оня негов филм с момичето от вестниците.

— Какво направи с филма?

— Ей сега идва най-смешното — каза Конканън и скръсти ръце, стъпил на бронята.

— Смешно ли? — попитах. — Смяташ, че във всичко това има нещо смешно?

— Дръж си ръцете така, че да ги виждам! — нареди Карла и Конканън се подпря на

ръце и се изпъна назад. — Кое му е смешното?

— Има един млад тъпак, който от време на време купува кока от мен. Не е богаташ, ама

има гаден нрав. Собственото му семейство е издействало ограничителна заповед срещу него.

Иска да става кинозвезда, затова шитка дрога по малко на истинските звезди и чат-пат му

дават по някоя роля. Момичето от извратения филм на Ранджит е актриса, а пък той й е

гадже и пали от нищо.

— На него ли даде филма? — попита Карла със светнали очи.

— Дадох му го, като дойде последния път — ухили се радостно Конканън. — Ранджит

от време на време се промъкваше в града и купуваше стаф от мен. Казах му на оня бесния

момък, че Ранджит чат-пат се мотае маскиран в един негов любим клуб в Бандра.

— Казал си му къде ще е Ранджит…

— И не само това. Дадох на малкия дивак и подарък. Сам-самичък го спретнах. Филмът, срещата на Ранджит в нощния клуб и непроследим пистолет, зареден с непроследими

куршуми. За останалото се погрижи човешката природа.

Карла стисна ръката ми.

— Качил си се тук да ни кажеш, че си накиснал моя съпруг?

— Дойдох да предупредя гаджето ви — каза Конканън и се изправи.

— Носи си предупреждението вкъщи, Конканън.

— Ето на, пак! — направи се той на ядосан. — От целия град, пълен с вресливи

неверници, с тебе е най-мъчно да се сдружи човек! Палачи познавам, дето и с тях е по-

весело. Опитвам се да ти кажа, че съм нов човек.

— Нищо ново не виждам — отвърнах. — Още дишаш.

— Айде пак… Слушай — каза той тихо, — приключих с всичко. Вече съм законен

бизнесмен. Това, че не тая злоба срещу тебе заради последната ни среща, би трябвало да го

доказва.

— Никога няма да се научиш, нали?

— Напротив! — настоя той. — Тъкмо това ти обяснявам. След онова сбиване се

размислих за всичко. Ама за всичко! Пострадах, Разбираш ли. Рамото ми не зарасна добре и

не е в ред. Тя, моята, свършва и никога вече няма да се бия като едно време. Виж какво, преди не допусках никого толкова близо до мен, че да ме победи, и това ме разтърси. Моят

път за Дамаск[116] тръгна от оня склад в Бомбай, когато един австралийски затворник ме

бутна от коня. Станах нов човек. Сега съм бизнесмен.

— С какъв бизнес се занимаваш? — попита Карла и отпусна хватката си около ръката

ми.

— Вложих всичките си пари в съвместно начинание с Денис.

— Спящия баба?

— Същият. Един хубав ден си спомних оная пословица, нали се сещате: ако кротко си

седиш дълго край реката, край тебе ще доплуват труповете на враговете ти.

Искаше ми се Конканън да заплува по Ганг.

— Та, по пътя за Дамаск ми хрумна, че реката не е от вода, а от неръждаема стомана. Тя

е масата в погребалното бюро, сещате ли се? Та значи, с Денис купихме едно погребално

бюро. Откакто почнахме, един от враговете ми вече доплува на масата за подготовка на

трупове. Какъв пиянски смях му ударих оная нощ, докато го пременявах за спускането!

— И Денис се нави? — попитах.

— Направо сме родена комбина. Аз знам как изглеждат умрелите, а той — как се

чувстват. Никога не съм виждал някой да се отнася толкова нежно с труп. Той им вика

„спящи" и им приказва, все едно наистина са само заспали. Мило, нежно им дума. Ама аз си

държа подръка една бухалка, да не вземе някой да му отвърне.

Конканън млъкна, плесна с ръце и сплете подутите си пръсти в молитвена пирамида.

— Знам, умът ти не го побира, че такъв като мен — ад и за живи, и за умрели — може

да зареже всичко, ама е самата истина. Нов човек съм и доказателството е, че се покачих чак

тука и рискувах да си навлека яда ти, за да ти кажа две неща. Първото вече го знаеш —

всичко, което знам за Ранджит и за онова мило девойче.

— А второто? — попита Карла вместо мен.

— Второто е, че Компания 307 е наела гунди от други градове, за да убият тая вечер оня

иранец, Абдула. Понеже Абдула се крие тук горе, вие двамата също попадате на огневата

линия.

— Кога ще дойдат? — попитах.

Конканън погледна часовника си и отговори ухилено:

— След около три часа. Щеше да имаш повече време, ако не буйстваше толкова и ми

беше дал възможност да си проясня ума, без да ме прекъсваш.

Бях убеден, че Конканън ни залага капан. Не ми харесваше

всичко това.

— Защо ни го казваш? — попита Карла.

— Доизчиствам каквото има за доизчистване, госпожице — усмихна се той. — Против

вашия човек никога нищо не съм имал. Опитах се да го вербувам тоя тъп инат, хич нямаше да

се пробвам, ако не ми беше симпатичен. Гадно се държах с него, щото мразех Абдула — той

се обърна срещу мен и застраши живота ми…

— Стига си приказвал за Абдула — срязах го.

— Обаче и него вече не го мразя — настоя той. — Нищо лошо не е направил, ако и да е

иранско… лице. Аз бях тоя, дето забърквах мизериите, и си го признавам. Обаче тая вечер на

иранеца сигурно ще му дойде краят. Аз си намерих мястото, там съм си като у дома и тъй

или иначе знам, че ще намеря покой, докато други трепят враговете ми и ми ги пращат. Ще

съм си със свои, тъй да се каже. Не знам дали ме разбирате.

— Разбираме — отвърна Карла, макар че аз не разбирах.

— Вярвате ли ми, като казвам, че нямам какво да деля с вас двама ви и не ви мисля

лошото?

— Не — отвърнах. — Сбогом, Конканън.

— Разправят, че бил писател — намигна Конканън на Карла. — Сигурно пише тънинки-

мънинки книжки.

— Той е голямата книга — отвърна Карла. — А аз съм големият главен герой. Благодаря

ти за предупреждението, Конканън. Впрочем, как ти е малкото име?

— Фъргъс — изпреварих го аз, а той се разсмя и скочи от колата, разперил ръце.

— Харесваш ме ти, знаех си! Ще ме намушкаш ли, ако те прегърна?

— Да. Повече не се връщай.

Ръцете му бавно се смъкнаха, той се усмихна на Карла и тръгна назад към колата си.

— Няма смисъл да викате полиция — подвикна до колата. — Платили са им тлъста сума

тая вечер да не припарват до планината, докато иранецът не умре веднъж завинаги.

Запали, включи на скорост, натисна газта, зави и спря до нас, облегнал ръка на

смъкнатото стъкло.

— Искате ли динамит? — попита. — Имам отзад цял сандък, пък вече за нищо не ми

трябва.

— Другия път, може би — усмихна се Карла и му махна да тръгва.

Двойните задни светлини от двете страни на колата изглеждаха като прилепи, пикиращи

зад първия завой. Тя бързо се обърна към мен и пробуди цариците.

— Не сме виждали Абдула тук горе, значи сигурно е при Халед. Трябва да го

предупредим.

— Съгласен — а после и Силвано и останалите ученици. Може по хълма да стигне до

Идрис.

Тя се приготви за маратона към къщата на Халед, но аз я спрях:

— Може ли да поговорим за нещо, преди да разговаряме с Халед?

— Разбира се — каза, вече готова да се впусне в бяг. — Какво има?

— Нали знаеш, обещахме си да бъдем неразделни? Тя подпря ръце на хълбоците си и ме

изгледа.

— Няма да се крия в дървесна хралупа, Шантарам! — заяви с усмивка и се втренчи в

мен, присвила очи.

— Нямам предвид това. Опитвам се да обясня нещо.

— Сега ли?

— Ако тая вечер нещата загрубеят, не се отделяй от мен. Стой до мен или зад гърба ми.

Хвани ме подръка, ако трябва. Ако сме гръб в гръб, ти стреляш, аз коля. Но нека сме едно, защото ако не сме, ще откача от тревога за теб.

Тя се засмя и ме прегърна — сигурно поне донякъде съм бил прав да го кажа.

— Да тръгваме — каза, готова да тичаме към Халед.

— Чакай — казах.

— Пак ли?

— „Другия път, може би"? — повторих последното, което каза на Конканън.

— Какво?

— Ти каза на Конканън: „Другия път, може би", когато той ни предложи динамит.

— Сега ли? Повдигаш тоя въпрос сега!

— Конканън не е от тия, дето отлагат за друг път. Той действа еднократно и тогава по-

добре да си на другия край на света, че и по-далече.

— Не вярваш в изкуплението, а?

Беше чудесна, когато ме дразнеше, но говорехме за Конканън, а към планината идваха

убийци, за да погубят нашия приятел.

— Не вярвам на Конканън — отвърнах. — Нито като бандит, нито като погребален

агент. Нито дума не му вярвам. Това може и да е клопка.

— Добре! — извика тя и хукна нагоре по пътеката. — Идваш ли?

ОСЕМДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ЧУХМЕ МУЗИКА И ПЕСНИ, стотици гласове пееха в хармония, когато взехме

последния завой на оградената с дървета алея към къщата на Халед. Тя бе осветена като

затвор с окачени по дърветата прожектори.

— Стадото му явно е нараснало — каза тихо Карла, когато се спряхме заедно пред

стъпалата и се загледахме към ярко осветената веранда. — Какъв мощен хор.

Дърветата край нас сякаш бяха обезлистени от прожекторите — подплашени скелети с

вдигнати ръце. Неистови песнопения, певци, опиянени от религиозен екстаз.

Халед излезе от широката порта на верандата, подпрял ръце на кръста — черен силует

на светлината на прожекторите, която бавно обгаряше очите ни. До него стояха още два

силуета.

Той вдигна ръка и екзалтираните песнопения замлъкнаха. Насекоми запяха в тишината.

— Салам алейкум — поздрави той.

— Ва алейкум салам — отвърнахме в един глас.

Някъде грамадни кучета гръмко залаяха — лай, който те подсеща за остри зъби и те кара

да бягаш. Карла промуши длан под ръката ми. Лаеха диво. Халед пак вдигна ръка и лаенето

престана.

— Извинявайте, обърках записа — каза той и подаде дистанционно устройство на

единия силует. — Лин, какво търсиш тук?

— Дойдохме да видим Абдула — каза Карла.

— Лин, какво търсиш тук?

— Тя ти каза — отвърнах. — Той къде е?

— Абдула се пречиства преди смъртта и сега се моли — отвърна Халед. — Никой не

може да го безпокои. Дори аз. Той е сам с Аллах.

— Идват за него — казах.

— Знаем — отвърна Халед. — Тук няма ученици. Ашрамът е затворен от доста време.

Ние сме…

Песнопенията пак екнаха и след няколко изстъпления секнаха по средата на мантрата.

— Стига си играл с дистанционното, Джабала! — подвикна през рамо Халед.

Насекоми и жаби отново приветстваха тишината.

— Готови сме за война — каза Халед.

— Кажи ми къде съм го чела това? — попита Карла. Халед властно вдигна ръка.

— Аз пуснах мълвата, че Абдула се крие тук. Аз предизвиках тази атака извън града.

Това е клопка, Лин, и ти си вътре.

Кучетата пак се разлаяха.

— Джабала! — кресна Халед и записът спря.

Халед слезе мълчаливо при нас на пътеката. Беше отслабнал наполовина, започнал бе

пак да тренира. Изглеждаше здрав и силен, уверен и опасен. Като че се беше научил да обича

себе си.

Хвана ме за ръцете и се приведе между нас, но зашепна на Карла:

— Здравей, Карла — каза той, докато ме прегръщаше. — Не мога да те поздравя открито

пред бойците ми, защото си жена, придружена от мъж, който не ти е роднина.

Притисна ме до себе си и зашепна в моето ухо заради бойците му, но говореше на нея:

— Моите съболезнования за загубата на съпруга ти. Трябва веднага да напуснеш това

място. Тази нощ тук ще се води война.

Той се отдръпна, но аз задържах ръката му.

— Знаел си и не си ни предупредил?

— Сега си предупреден, Лин, и се смятай за благословен. Трябва да се махате. Бойците

ми са изнервени. Да не стане някоя злополука.

— Аллах хафиз, Халед — повлече ме Карла.

— Кажи на Абдула… Кажи му, че сме тук, в планината, ако му потрябваме — казах.

— Ще му кажа, но мога да говоря с него чак след като боят започне — отвърна тъжно

Халед. — Мир и на двама ви тази нощ.

Той махна, защото бяхме стигнали края на алеята, твърде далече, за да ни огласи

мислите си. Махнахме му в отговор и изтичахме до началото на дългото планинско

изкачване.

Спрях я. Беше тъмно, но в очите й проблясваха размисли.

— Може ли да ти кажа нещо?

— Пак ли? — засмя се тя.

— Тази нощ ще стане напечено — отвърнах. — Ако поискаш да заминеш някъде

надалеч, ще те откарам, където кажеш.

— Първо да предупредим Идрис — усмихна се тя и тръгна по пътеката.

Гоних я чак докато изкачим склона и когато изтичахме на платото, пълно с ученици, разговарящи до късно край огъня, едва дишахме. Намерихме Силвано и издействахме да ни

пусне при Идрис в голямата пещера.

— Убийци — каза Идрис, след като разказът ни свърши.

— Вещи в занаята при това — отвърнах. — Трябва да се махаме оттук, Идрис. Поне за

тази нощ.

— Разбира се. Трябва да отведем учениците на безопасно място. Веднага ще дам

нареждания.

— Аз ще остана да пазя — каза Силвано.

— Не! — възрази Идрис. — Трябва да дойдеш с нас.

— Длъжен съм да не се подчиня! — отвърна Силвано.

— Трябва да дойдеш с нас — повтори Идрис.

— Здравият разум го изисква, Силвано — подкрепих го и аз. — Ако някой отдолу се

опита да избяга тук горе и го подгонят, никой не е в безопасност.

— Трябва да остана, учителю-джи — отвърна Силвано. — А вие трябва да тръгвате.

— Има такова нещо като прекалена храброст, Силвано — каза Идрис. — Както и

прекалена вярност.

— Всичко, написано от теб, е тук, учителю-джи — рече Силвано. — Повече от петдесет

сандъка, голямата част разопаковани и разпръснати за изучаване. Не можем да ги съберем на

едно място за малкото време, което имаме. Ще остана и ще пазя творчеството ви.

Предаността му ме възхищаваше, но рискът ми изглеждаше твърде голям, а цената

твърде висока за писмено творчество. После се обади Карла:

— Ние ще останем с теб, Силвано.

— Карла… — подхванах, но тя ми се усмихна с истинска любов и… какво да ми

оставаше?

— Силвано, май ще си правим компания — въздъхнах.

— Значи решено — каза Идрис. — Елате с мен и съберете възможно най-бързо

учениците, да си вземат каквото ценно имат. Ще слезем по по-равния път до храма на Кали, там, където започва магистралата. Пратете ни съобщение, когато в нашето светилище всичко

утихне.

— Идрис — казах. — Чувствам се гадно, че това се пренася тук горе. Съжалявам.

— Да поемаш отговорността за решенията и действията на другите, е грях против

кармата — рече Идрис, — равностоен по тежест с бягането от отговорност за собствените

решения и действия. Не ти си причинил това. То не е твое кармично бреме. Дано тази нощ

нищо не ви застраши. Благословени да сте всички.

Той положи длан на главата на всекиго от нас, като пееше закрилнически мантри.

Учениците прибраха имуществото си в шалове, вързаха ги и се събраха в началото на по-

лесната пътека надолу; фенерчетата и лампите в ръцете им присветваха като светулки.

Идрис отиде при тях и се обърна да ни махне, а после ги поведе, хванал в десница

дългата тояга.

Още един ученик на име Виджай бе решил да остане с нас Беше слаб, висок, с бели

памучни панталони и риза, подобни на пижама. Ходеше бос и държеше бамбуков прът, който

му стигаше до раменете. Младото му лице остана безизразно, докато гледахме как тръгва

учителят. После обърна към мен изящния си образ и в очите му грейна Индия:

— Добре ли си?

Погледнах бамбуковия му прът и си спомних мъжете, с които се бях бил през последната

година — от „Скорпионите" до Конканън. Реших, че няма да е зле в края му да се завърже

нож.

— Добре съм — казах. — Ако искаш да вържеш нож на този прът, имам още един.

Той отстъпи назад, завъртя бамбука и както го въртеше, отскочи и го заби на един пръст

от кубинката ми.

— Май… няма нужда — казах.

— Да се разпределим на няколко наблюдателни поста? — предложи Силвано.

— Не! — заявихме в един глас с Карла.

— Всеки, който се качи тук, влиза на нашата територия — казах. — Да намерим

позиция с прикритие и с път за бягство, откъдето да наблюдаваме излаза на пътеката горе.

Ако някой се появи, ще го плашим със стрелба и шумотевица.

— А ако тръгнат на бой?

— Тогава ще ги убием — заяви Карла. — Преди те да са ни убили. Силвано, ти си

смъртоносен стрелец, а и мене ме бива. Ще се оправим.

— Или можем да избягаме, да се прегрупираме и да изчакаме всичко да мине —

предложих. — Има много подходящи скривалища, а онези няма да са вечно в планината.

— Аз казвам да се бием — заяви ученикът с пръта.

— Аз казвам да решим дали да се бием, или да бягаме, ако ни се наложи да го решим —

казах.

— Съгласен съм, че трябва да разполагаме с добро прикритие — намеси се замислено

Силвано. — От най-близката пещера до пътеката най-добре ще се вижда как идват.

— Тази стратегия не предлага изход — казах. — Обичам винаги да разполагам с изход.

— Изход има — отвърна Силвано. — Ела да ти покажа.

В дъното на пещерата имаше завеса. Бях я виждал, но си мислех, че е окачена там да

закрива голата стена. Силвано я дръпна и ни поведе с фенерче по тесен проход — или

естествено образуван, или изсечен между първата и последната пещера.

От него влязохме в пещерата на Идрис, близо до гористия край на джунглата: само на

няколко крачки от нейното прикритие.

— Тук ми харесва — отбеляза Карла. — Ако можех, щях да купя пещерата и да заживея в

нея.

— И аз — съгласих се. — Да отиваме в първата пещера и да се подготвим. Нямаме много

време.

— За вас не знам, но аз съм гладен — каза Силвано и се потърка по корема.

Донесохме в пещерата суха храна, вода, одеяла и фенерчета. Изгълтах онова в чинията, която Карла ми подаде, преди да съм разбрал какво ям, но щом утолихме глада, ни загриза

страхът.

Карла седеше до мен, а насам идваха убийци — инстинктите ми крещяха да се махаме

от този ад, по дяволите. Тя обаче бе решителна и спокойна. Бе сита, чистеше пистолета си и

си тананикаше. И сега, като си го припомням, тя винаги е имала кураж и за двама ни.

— Къде са сандъците с написаното от Идрис? — попитах и погледнах Силвано.

— В голямата пещера — отвърна той, докато си дояждаше вечерята.

— Тогава нека удържаме всякакви схватки по-далече от нея. Някой заблуден куршум

може да причини пожар.

— Съгласен съм.

Виджай взе чинията на Карла и я сложи върху другите извън пещерата.

— Познавам тази гора. — Силвано се изправи и се протегна. — Ще претърся района

заедно с Виджай. Трябва и да отида до тоалетна.

Той бързо излезе навън при Виджай, двамата тръгнаха надясно и се загубиха от

погледите ни. Излазът на пътеката върху платото ни се падаше отляво.

Толкова много нозе бяха утъпквали билото, че само тук-там растяха диви треви. Луната

още не беше изгряла, но нощта бе ясна и имахме добър изглед на петдесетина метра към

мястото.

Сърцето ми тупаше учестено. С воля го накарах да се успокои и да забави ударите си, но

при мисълта, че Карла може да пострада или да попадне в плен, то отново ускори ударите

си. Тя ме погледна и разбра колко се боя за нея.

— Вдигни патърдия, бягай и се крий? — Устните й бяха извити в прекрасна

насмешка. — Такава ли е стратегията ти?

— Карла…

— Чи, чи! Ще го запомниш ли до следващия ни разговор?

— „Аз казвам да се бием", вика оня с бамбуковия прът — разсмях се аз. — Тая стратегия

по-добра ли е, мислиш? Просто не си струва да се бием.

— Писател, който не смята, че за писмената мъдрост заслужава да се биеш?

— Не. Скачал съм от прозорци, защото ченгетата са ми били по петите, и се е налагало

да зарежа всичко. Онези творения вече ги няма, но аз съм още тук и още пиша. Никой живот

не си заслужава заради писано слово.

— Как така?

Карла задаваше въпроса „Как така" единствено за да предизвиква.

— Животът е важен не заради свещените текстове. Животът е свещен — затова

текстовете са важни.

Усмихна ми се. Цариците в очите й бяха щастливи.

— Така те искам! Да се подготвяме.

Натрупахме сандъци и чували на входа на пещерата и залегнахме с изглед към билото. Тя

ме хвана за ръката.

— В момента не ми се иска да съм никъде другаде на тази планета — каза тя.

Не можах да отговоря, защото чухме първия изстрел.

Колкото по-далече се стреля, толкова страхът е по-слаб. Оглушителният гръм отдалеч до

ухото ти се чува като щракане с пръсти. Чухме първите изстрели и те прозвучаха като

ръкопляскания, които преминаха в бурни аплодисменти.

Силвано и Виджай изтърчаха обратно в пещерата и приклекнаха до нас.

— Долу има цяла войска — рече Силвано, заслушан в гърмежите.

— Две войски — отвърнах. — И дано там си и останат.

Залповете накрая утихнаха. Възцари се тишина, а после затрещяха отделни изстрели, един след друг, недалече от нас, приближаваха. Много изстрели.

Чакахме в тъмното, наострили уши за всяко изпукване на клонка и всеки полъх на

вятъра. Минутите течаха в заплашителна тишина и най-сетне чухме шум, пухтене и пъшкане

откъм стръмната пътека.

Силвано и Виджай скочиха и побягнаха нататък, преди да успея да ги спра. Карла също

понечи да тръгне, но я задържах.

Върху платото на четири крака изпълзя мъж. Силвано стоеше като сянка от дясната му

страна и се целеше в главата му. Мъжът с мъка се надигна на крака. Държеше пистолет.

Виджай замахна с пръта и го обезоръжи, но пистолетът изгърмя и куршумът се заби в

стената на пещерата близо до мястото, където се спотайвахме ние.

— Добра намеса, Шантарам — обади се Карла. — Ако бях излязла, името ми щеше да се

изпише на тоя куршум.

Мъжът се задържа на треперещите си крака за секунда и после рухна ничком на земята.

Когато с Карла стигнахме там, Виджай го преобърна.

Бе мъртъв.

— Виж дали няма опашка, Силвано — наредих.

— Познаваш ли го?

— Това е ДаСилва.

— На чия страна беше?

— Не на която трябва — отвърнах. — До самия край.

Силвано и Виджай се засилиха надолу по пътеката да проверят за чужди хора.

Взрях се в трупа и осъзнах, че не мога да оставя да го намерят в лагера на учителя

Идрис. Нямах избор — трябваше да го преместя. През живота си Карла бе преместила два

трупа, поне аз знаех за два. Аз бях местил три — един в затвора, един в дома на приятел и

мъртвия гангстер ДаСилва. И на двамата с него ни беше най-трудно.

— Не можем да го оставим тук да го намерят ченгетата — казах.

— Прав си — отвърна тя. — Тъкмо такива скандали убиват интелекта.

— Няма да е лесно. Хълмът е стръмен, а ще мъкнем труп.

— Да. — Тя се огледа, подпряла ръце на кръста.

Увихме го в сарито на една ученичка и го стегнахме здраво. После привързахме и от

двата му края въжета, за да го носим.

Тъкмо бяхме приключили, когато пристигнаха Силвано и Виджай. Очите на Виджай

така се бяха облещили от ужас, че приличаха на стриди.

— Призрак ли си видял?

Сянката на планината Той трепереше и сочеше увития труп на ДаСилва.

— Дано да е бил призрак — казах. — Ще го свалим долу в къщата. Няма нужда

ченгетата да разбират, че се е качил тук.

— Благодаря ви! — възкликна Силвано. — Дайте да ви помогна!

— Ние ще се оправим — отказа му Карла. — Онези долу са ни приятели. Нас ни

познават, но не и тебе и може да почнат да стрелят, като те видят. Ще е по-сигурно да не

идваш с нас. Стой тук да пазиш книгите.

— Добре. — Силвано се усмихна неуверено. — Добре. Щом настоявате.

— Престо! — подкани ме Карла и задърпа въжето с мъртвеца. — Този призрак още

много път го чака.

ОСЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ИЗВЛЯКОХМЕ ТРУПА НА ДАСИЛВА до ръба и се спуснахме по пътеката. Аз вървях

първи и поемах по-голямата тежест, а Карла го крепеше отзад, доколкото може.

Гузно ми беше, че участваше в това тъжно криминално деяние, което се налагаше да

извършим: на практика повече, отколкото че аз вършех такова. Мислех за ръцете на Карла и

как грубото въже разранява кожата й, за ожулените й стъпала след всяка втора крачка.

— Спри! — извика тя тъкмо когато бяхме минали половината път.

— Какво има?

Тя дълбоко пое въздух няколко пъти и разтръска схванатите си ръце и крака.

— Виж какво — изпухтя и отметна кичур от челото си, докато с Другата ръка

придържаше мъртвеца. — Обявявам официално това за най-хубавото ми излизане с мъж

изобщо! Давай да го смъкваме тоя по тоя шибан склон.

В подножието на планината понесох на гръб трупа на ДаСилва по алеята към къщата на

Халед. Тя все тъй бе осветена, вратата на къщата зееше. Изглеждаше, сякаш в нея няма жива

душа.

Изкачихме се заедно по стълбите и влязохме във вестибюла. Смъкнах тялото на ДаСилва

на земята и се заехме да го развързваме.

— Какво правите? — обади се Халед зад гърба ми. Завъртях се с лице към него.

Държеше пистолет.

— Салам алейкум, Халед — поздрави Карла и в ръката й също се появи пистолет.

— Ва алейкум салам — отвърна той. — Какво правите?

— Къде е Абдула? — попитах.

— Мъртъв е.

— О, не, не! — извиках. — Само това не!

— Аллах да приеме душата му — обади се Карла.

— Сигурен ли си, че е мъртъв? — изрекох сподавено. — Къде е?

— Отгоре му имаше четирима убити, като го намерих. Единият беше Вишну. Знаех си, че

този нагъл главорез ще дойде тук да злорадства. Но вече е мъртъв и сега моята Компания ще

вземе всичко негово.

— Къде е тялото на Абдула?

— При телата на моите мъртви бойци — отвърна Халед. — В трапезарията. Питам те за

последно, какво правиш тук?

— Тоя нещастник се беше заблудил и стигна твърде надалеч. — Вдигнах покривалото и

открих лицето на ДаСилва. — Връщаме го. От твоите ли е, или от техните?

— Използвахме го да нагласим клопката — отвърна Халед. — Сам го гръмнах, след като

изпълни предназначението си, но той избяга.

— И се върна — каза Карла. — Халед, можем ли да го оставим тук? Не искаме да

замесват в това Идрис.

— Оставете го. Скоро моите хора ще се върнат с камионите. Ще натоваря и него при

труповете, които утре ще изхвърлим в канала.

— Не искам да виждам Абдула мъртъв, Халед — казах. — Заклеваш ли се, че е мъртъв?

— Уалла[117]! — отвърна той.

— Аз искам да го видя — каза Карла. — Но ти няма нужда да идваш.

Навсякъде заедно, никога поотделно: но понякога само единият трябва да стори нещо за

двамата.

— Ще дойда — казах. Вече ми прилошаваше. — Ще дойда. Халед ни поведе през

всекидневна към главната трапезария. На масата, наредени едно до друго, лежаха четири

тела, както обитателите на тротоара спят по улиците.

Веднага съзрях Абдула — дългата му коса се спускаше надолу от масата. Искаше ми се

да се извърна, да побягна. Това прекрасно лице, това лъвско сърце — непоносимо бе да ги

видя изстинали, този огън в небесата — угаснал.

Карла отиде при него, сложи длан на гърдите му и заплака. Не можех просто да стоя.

Тръгнах покрай масата, главите на мъртвите докосваха като полъх пръстите ми, и хванах

ръката на Абдула.

Лицето му бе строго и ме обзе спокойствие, когато го видях. Беше облечен в бяло и

целият бе окървавен. Една чиста черта преминаваше по челото му там, където е била бялата

му шапка, но гордото му лице с гъсти вежди, нос и брада като на шумерски цар бе омазано с

кръв.

Бяха го простреляли с куршуми, бяха го промушвали с ножове, но окървавеното му лице

бе непокътнато.

Душата ми се сгърчи в болезнен спазъм, като видях как времето за него е спряло.

Нишките на моето време затрептяха в душата ми, но една струна в хармонията им бе

заглъхнала.

Болеше ме да не усещам дъха му, живота му, обичта му. Тежко ми бе да гледам човека

пред мен, когото вече го нямаше и за когото вече тъжахме.

Тя беше права да ни накара да плачем. „Не кажеш ли сбогом, все едно никога не си казал

сбогом", ми каза веднъж един ирландски поет. Много време ми бе нужно да изплача своето

сбогом.

Най-сетне пуснах безжизнената ръка и с нея пуснах и мита за падналия човек. Всеки, който ни напуска, оставя завинаги празнота. Карла се върна с мен на верандата, възвърнала

самообладанието си, но скърбеше и знаеше, че и в двама ни е зейнала пещера, Празна

пещера, която отново и отново ще ни връща към страданието и спомена.

Халед ни чакаше.

— Трябва да побързате — подкани ни той. — Моята Компания тази нощ е изключително

нервна.

— Твоята Компания ли?

— Компанията на Халед, Лин — отвърна той намръщено. — Тази нощ отнехме живота

на Вишну и вземаме всичко, което Вишну притежаваше. Тази нощ се ражда Компанията на

Халед. Такъв ни бе планът. Абдула реши да използва себе си като примамка.

— Знаеш ли какво, Халед… — подзех, за да сложа точка, но млъкнах, понеже тъкмо

тогава от тъмното излезе един мъж.

— Салам алейкум, Шантарам — поздрави Туарегата.

— Ва алейкум салам, Туарег — отвърнах и се изместих към Карла.

— Туарегата работи за мен като наемник — каза Халед. — Той нагласи всичко. И сега

отново се завърна в Компанията на Халед.

— Туарег, ти ли го нагласи?

— Аз. А теб те държах настрана, като те отпратих подир ирландеца — каза Туарегата. —

Защото се ръкува с мен.

— Сбогом, Халед — казах.

— Аллах хафиз. — На стълбите Карла ме улови подръка, защото и двамата не ни

държаха краката.

— Куда хафиз — отвърна Халед. — До нови срещи.

Щом стигнахме до подножието на планината, Карла ме спря.

— Ключовете за оная благодат в теб ли са?

— Ключовете за мотора ми са винаги в мен — казах. — Искаш ли да покараме?

— Да, да палим! — отвърна тя. — Толкова съм смазана, че само свободата може да ме

спаси.

Тръгнахме към храма, където се бяха подслонили да пренощуват Идрис и учениците, и

им съобщихме, че опасността е отминала. Идрис изпрати нагоре един млад, як ученик да

съобщи вестта на Силвано. Приехме благословията на мъдреца и потеглихме.

Последните часове преди зората се носехме без посока с мотора, той бъбреше на

машинен език по пустите булеварди, а светофарите и от двете страни мигаха в зелено, защото по това време никой в Бомбай не спираше на червен светофар.

Паркирахме мотоциклета в началото на по-полегатия път нагоре в планината. Завързах

го с веригата за една фиданка, за да не го е страх, и поехме по дългата по-лека лъкатушна

пътека към платото.

Карла се притискаше в мен. Хванах я през кръста да улесня стъпките й.

— Абдула — произнесе тя тихо на няколко пъти. Абдула.

Спомних си как докато се катерехме по стръмнината предния път, тя го спомена, за да

ни разсмее. Спомних си времето, когато Абдула беше приятел, с когото можех да се смея и да

се закачам. Плачехме заедно и вървяхме.

Щом стигнахме лагера, заварихме учениците, които вече си възвръщаха настроението и

вярата.

— Голяма суетня цари тук — каза Карла и се облегна на рамото ми. — Да отидем на

нашата полянка.

Тръгнахме към импровизирания ни подслон на могилката. Положих я кротко на една от

възглавниците, сякаш я полагах в сън, и след минута тя беше заспала.

Сред запасите имаше голяма бутилка с вода. Намокрих една кърпа и промих

одраскванията и охлузванията, които си представях, че има, а после открих по ръцете и

краката й.

Тя изстенваше от време на време, когато кърпата и водата се натрапваха на сънното й

съзнание, но не се събуди.

Намазах промитите ранички с масло от куркума — цяра, който всички в планината

използваха за порязвания и драскотини.

Щом спрях да втривам маслото в ожулените й и изранени крака, тя се сви на кълбо и

потъна в още по-дълбок, очистителен сън.

Абдула. Абдула.

Взех вода, навлязох в гората и изпразних тялото си, изстъргах всичко от себе си, измих

се, върнах се и я заварих да седи и да се взира в нашето късче небе.

— Добре ли си? — попитах я.

— Да. Ти къде беше?

— Да се измия.

— След като си промил раните по ръцете и краката ми.

— Държа на хигиената.

Седнах до нея, тя се прикъта до мен.

— Няма го вече — каза, опряла лице на гърдите ми.

— Няма го вече — повторих като ехо.

Денят вдигна синьо знаме и живите звуци се пробудиха — крясък, смях, дързък птичи

вик сред грейналата светлина и трепетния любовен зов на гълъбите.

Тя пак заспа и аз притихнах до нея, потънал в онзи покой, какъвто ражда само спящата

любов; мислите за Абдула, куршумени рани в съзнанието ми, все тъй кървяха.

Той бе олицетворение на самодисциплината, добър до кръв за приятелите си и понякога

тъй безмилостен, че чак петнеше собствената си чест. По свой начин последното важеше и

за мен.

Накрая заспах, понесен от вълна утешителни думи — словата на Идрис. Те преминаваха

отново и отново през мислите ми: овце, които броят овце.

Тайната на любовта е какви ще станем — повтаряха те. — Тайната на любовта е какви

ще станем. И ромолът на сричките премина в първия кротък дъжд на новия мусонен сезон, когато сутринта се събудихме.

Все още изранени от нощта, се върнахме в лагера тъкмо когато проливен дъжд напълни

небето с морета, пречистени от своя възход, и се изля по раменете на разлюлените дървета от

вятъра.

Игриви ручеи рукнаха, прокарвайки свои собствени пътища по предварително

очертаните, птици се сгушиха по клоните и не смееха да политнат. Растения — едва видими

апострофи до вчера — избуяха в абзаци, лиани, задрямали като змии през зимата, нахално се

заизвиваха, свежи и яркозелени. Благословен от небето, светът се роди отново и надеждата

изми праха и кръвта, натрупали се за една година по планината.

ПЕТНАЙСЕТА ЧАСТ

ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

В КРАЯ НА ТАЗИ ПЪРВА ДЪЖДОВНА СЕДМИЦА гледахме как Силвано танцува с

учениците, докато дъжд вали и слънце грее, което се случваше рядко, и дори Идрис направи

две-три танцови стъпки, опрян на дългата си тояга, а после ние с Карла за последен път

слязохме от планината.

Не знаехме, че след около година стръмната пътека ще се изгуби, заличена от природата.

Не знаехме, че платото и пещерите ще буренясат скоро след като Идрис и учениците му

вдигнат лагера и се отправят за Варанаси.

Не знаехме, че няма да го видим никога повече. Разказвахме си истории за него по целия

път надолу към магистралата, неподозирайки, че той вече е философски призрак, който ще

продължи да живее само в идеите и в спомените ни. Не знаехме, че Идрис за нас е вече

изгубен във времето като Абдула.

Надбягвахме се с един черен облак чак дотам, където започваше полуостровът — на

кръстовището до кино „Метро", и паркирахме мотора в арката под хотел „Амритсар" точно

когато се изви нова буря.

Връхлетя ни от двете страни на арката, а ние се прегърнахме и се смяхме, докато пороят

плющеше върху нас. Когато отмина, избърсахме дружно мотора, а Карла през цялото време

му говореше като някакъв психомеханик.

Изкачихме се по стълбите във фоайето и след седмиците, прекарани в планината, го

заварихме променено. На мястото на Джасвантовия таен шкаф се мъдреше стъклена врата на

хладилник. Беше запазил тежкарския стол, но дървеното бюро бе заменено с нов тежкарски

плот от стъкло и синтетика.

Самият Джасвант бе издокаран с тежкарски костюм и вратовръзка.

— Джасвант, ама какво е това, дявол го взел?

— Трябва да влизаш в крак с промените, пич — отвърна той. — Здравейте, госпожице

Карла. Колко е прелестно, че ви виждам пак.

— Много хубав костюм, Джасвант — отвърна тя.

— Благодаря, госпожице Карла. Добре ли ми стои, как ви се струва?

— Много строен те прави. Ела да те прегърна. Само да не те омокря, че съм вир-вода.

Аз все тъй се мръщех със старческа подозрителност срещу новото му бюро.

— Какво има? — попита той.

— Рецепцията ти прилича на митничарски плот на летище. — Е, и?

— Оттам минаваш не защото искаш, а защото няма начин.

— Можеш да минеш към старото бюро, когато решиш. Олег го купи. В твойта стая е.

— Олег! Ама и него го бива, мътните да го вземат. Изпреварил ме е.

— Нищо му няма на новото бюро, Джасвант — каза Карла. — Сложи на горния плот

растение в саксия и голяма хубава раковина до него, а на долния — стъклено преспапие. Това

ще смекчи обстановката. Имам раковина и мога да ти я дам назаем, ако искаш, и преспапие с

глухарче в него.

— Вярно ли? С удоволствие!

— Тук вътре няма ром — отбелязах, докато бършех замъгленото стъкло на новия му

хладилен шкаф. — И сирене няма.

— Има ново меню. — Джасвант плясна един ламиниран лист върху новия си ламиниран

летищен плот.

Не го и погледнах.

— Старото меню ми харесваше.

— Старо меню нямахме! — наежи се той.

— Именно.

— Бюро „Изгубена любов" докарва тук много хора и трябва да се представям с нужния

корпоративен имидж. Трябва да вървиш в крак с времето, Лин.

— Аз предпочитам времето да върви в крак с мен.

— Като стана дума, да ти кажа, Джасвант — рече Карла. — Мисля да внеса някои

изменения в моя апартамент.

— Изменения ли? — попита Джасвант. Търговският му нюх изду шията му и

вратовръзката го стегна.

През следващите няколко дни Карла разтури бедуинската шатра. Боядисахме

апартамента й в червено, с черен кант по вратите и касите. Джасвант нямаше от какво да се

оплаче, той ни продаде боята.

Тя изряза снимки от научни списания и ги сложи в златни боливудски рамки. В рамка

сложи и едно перо, едно листо и една страница от стихосбирка, която вятърът й бе

подхвърлил в една тиха уличка:

Молитва за дъжд

И след това,

когато с теб не съм

и си достатъчно сама

да преброиш пироните в сърцето си,

забити сякаш във вратата на съкровищница,

когато подредиш мълчанието си

във вазата от час

и също спомените за ръцете ни,

и трънчето от смях,

обагрило очите ми,

когато си обляна от вълната

на ударите на сърцето

и блянове на пурпурния прилив

се плискат край брега на любовта

и кожата ти пее, от парфюм пронизана…

предай се ти на мисълта за мен:

както мимозите копнеят за мусона,

за теб копнея аз,

както червените цветя на кактуса копнеят за луната,

за теб копнея аз

и в мойто след,

когато с теб не съм,

на живота към прозореца главата ми извръща се

и моли се за дъжд.

В черни барокови рамки окачи големи снимки на Петра Кели и Айда Лупино — две от

нейните героини. Внесе саксийните растения от балкона и ги нареди по всички ъгли, а отвън

остави само няколко да се обръщат по пътя на слънцето.

Мисля, че се стремеше да пресъздаде планинската гора в хотелския си апартамент и се

справи добре. Където и да седнехме във всекидневната, пред очите ни изникваха или ни

докосваха растения.

Постави и една тънка издължена скулптура на троянски воин, дело на Тадж. Опитах се

да я закрия с едно растение, но тя не ми даде.

— Сериозно? Та нали заради него напусна галерията.

— Той е добър скулптор — отвърна, докато нагласяше обречения, войник, — макар и да

не е добър човек.

Ползвах го за окачалка на шапката си. За тази цел се наложи да си купя шапка, но си

струваше. И малко по малко нещата се наредиха в някакво подобие на покой, достатъчно

прилично за някого, който знае какво е да нямаш покой.

Зеленият апартамент на Олег — понеже моите стаи станаха като канапето по цвят — се

ползваше с популярност. С Карла отидохме на няколко от купоните му и си прекарахме

екстра. На други негови партита пък си умирахме от смях в нашата стая, докато слушахме

смахнатите разговори на висок глас, които се чуваха силно изкривени през стената.

Младият руснак вече се беше отказал да чака своята Ирина, която той наричаше

Карльоша. Снимките, които бе раздал на келнерите в „При Леополд", се намачкаха и

избеляха, а и той престана да се интересува дали са я виждали.

— Защо наричаш Ирина Карльоша? — попитах го веднъж.

— Бях влюбен в една друга Ирина — отвърна той и вечната му усмивка помръкна, засенчена от полумрака на размислите. — Беше първата ми любов. За първи път душата ми

направо се поболя от любов към момиче. И двамата бяхме шестнайсетгодишни. След една

година всичко приключи, но продължаваше нещо да ме яде, когато изговарях това име. Баща

ми викаше на сестра си, моята леля, Карльоша на галено, това име винаги ми е харесвало.

— Излиза… че не си се тормозил от неверността си към Елена, като си й изневерил с

Ирина, обаче си се тормозил за детската си любов, когато си използвал същото име?

— Можеш да изневериш само на някого, когото обичаш — намръщи се той, че съм такъв

невежа. — В Елена никога не съм бил влюбен. В Ирина бях влюбен, но и досега съм влюбен

в Карльоша.

— Ами върволицата от момичета в зеления ти апартамент?

— Надеждата да видя отново Карльоша угасна — извърна той очи от мен. —

Стратегията на Дидие с фланелките не сполучи. Може би просто не ми е било писано.

— Мислиш ли, че между теб и някое от тези момичета може да пламне любов?

— Не! — отсече той без колебание и отново грейна. — Аз съм руснак. Ние, хората с

буквата „р", обичаме много силно, много дълбоко. Затова музиката и литературата ни

преливат от безумна страст.

Той влагаше много безумна страст в работата си с Навин и двамата станаха особено

проницателен екип. Дидие работи с тях по един случай, който получи широк отзвук: успяха

да срещнат отново двама влюбени и едновременно с това разкриха банда за организирана

търговия с хора, което доведе до арести и разпадане на бандата.

След този случай опасният елегантен французин отделяше още повече време на бюро

„Изгубена любов" и когато не висеше в „При Леополд", се трудеше с младите детективи по

някой „шоково спешен" случай.

Винсън продаде наркобизнеса си на свой конкурент и се върна в ашрама при Ранвей.

След около месец разкаяно жулене на пода в ашрама писа на Карла, че със светците така и

не можал да усети близост, но пък добре се разбирал с градинарите, които им гледали

марихуаната. Беше щастлив и работеха заедно с Ранвей по ново бизнес начинание.

Компанията на Халед не финансираше филми, а убийството на едно ченге в южната

част на града сложи край на примирието между бандите на полицията и мафията. Броят на

арестуваните растеше и Дилип Светкавицата блъскаше на три смени.

Пребиха една журналистка на прага й, задето е казала истината; пребиха един политик в

дома му, че не излъга. Сблъсъците между полицията и Компанията на Халед по време на

съдебните дела бяха нещо обичайно и понякога прерастваха в по-големи безредици.

Компанията обявяваше всяко заведено срещу нея дело за проява на религиозни

предубеждения, а ченгетата съзираха престъпен замисъл във всяко от действията й.

Короната на Халед се клатеше, а го нямаше Абдула да я закрепи. Мистикът, превърнал се

в мафиотски бос, губеше властта си — ненужното насилие, което упражняваше, бе обида за

безчестното беззаконие и всички обитатели на „Задната улица" искаха то да се прекрати.

Нямаше как да възпрем Халед, но успяхме да озаптим Дилип Светкавицата. Карла каза, че имала подарък за рождения ми ден, но искала да ми го даде по-рано.

— Аз не празнувам…

— … рождения си ден, знам. Поне не искаш ли да разбереш какъв е подаръкът ми?

— Давай.

— Ченгето, дето го спипахме с фетишисткия компромат, беше Дилип Светкавицата.

Кармата е чук, а не перце — спомних си думите й.

— Я че интересно…

— А знаеш ли какъв му беше фетишът? — Не.

— Използваше много стреч фолио.

— Моля те, стига.

— Виждаха се само неподвластните на волята му органи и устата.

— Добре де, достатъчно.

— А в един момент момичето трябваше да го шляпа по интимните части с плюкало за

мухи.

— Карла!

— Пластмасово, то е ясно, а после…

Запуших си ушите с пръсти и започнах да повтарям „ла-ла-ла-ла-ла-ла-ла-ла-ла-ла", докато млъкне. Беше детинско и под достойнството и на двама ни, но проработи.

— Добре. Значи това е моят подарък за рождения ти ден и можем да направим с него

каквото решим… — На лицето на Карла грейна лукава бунтарска усмивка. — Как искаш да

продължи филмът за Дилип Светкавицата?

— Допускам, че вече си измислила всичко.

— Мислех си, че трябва да се оттегли от поста си, като се покае за това, че е

малтретирал арестуваните в участъка си. Да бъде разжалван, опозорен и лишен от пенсия.

— Разкошно.

— Дилип Светкавицата от години сам си копаеше гроба, ритник по ритник — каза

Карла. — Мисля, че вече е готов да падне в него.

— Кога?

— Ще помоля „Няма проблеми" утре да му предадат да подаде оставка с краен срок до

двайсет и четири часа, иначе ще разгласим компромата. На теб справедливо ли ти звучи?

— Няма проблеми — усмихнах се. Радвах се, че се отървавам от него и едновременно с

това се зачудих кой ли ще е следващият Дилип Светкавицата и колко ли повече ще трябва да

му плащаме.

— Мислех също, че ще е добре да замине да живее някъде далече на село —

заразмишлява Карла. — Май ще е хубаво да си отиде там, откъдето е дошъл. Почти нямам

съмнения, че хората, с които е расъл, ще знаят какво да го правят, като се върне.

— Ако го познават добре, ще свършат всичко на някое затънтено място.

ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ДЖОРДЖ БЛИЗНАКА ЛЕЖЕШЕ в специално оборудвана стая на последния етаж на

хотел „Махеш" под грижите на Джордж Скорпиона и на екип от престижни доктори.

Хотелът бе осигурил специалисти чрез международните си контакти, а Скорпиона нае

експерти от най-добрите болници в Индия.

За Близнака може и да бе късно — измършавялото му тяло крееше и отпадаше ден след

ден, но той продължаваше да посреща всяко ново светило с шега и усмивка.

Скорпиона ни измъчи, докато ни пусне до него, трудно се издържаше твърде дълго на

приказките му.

— Не мога да сложа залък в уста — заяви той пред вратата на Близнаковата стая. —

Пришки ми излязоха на краката от тичане нагоре-надолу покрай тревогите ми за Близнака.

Но си го заслужавам, аз съм виновен за всичко.

— Спокойно. — Карла го хвана за ръка. — Никой не те обвинява, Скорп.

— Но вината е моя! Ако не бях тръгнал да търся онзи светец, Близнака нямаше да се

зарази с тропическа треска и щяхме да сме си добре както едно време.

— Никой не обича Близнака повече от теб и той го знае — отвърна Карла, докато