Сянката на планината

приятел се носеше като речно течение, нито имаха сразяващия му вид.

Щом забелязах пролуката към мотора му и дадох газ да се изравня с него, той извърна

глава и ме погледна. Усмивка изтри сенките на сериозност от лицето му и той спря до

бордюра, а след него и Фардин, и Хюсеин.

— Салам алейкум — поздрави ме сърдечно той.

— Ва алейкум салам ва рахматуллахи ва баракатух. — Покоят и милостта на Аллах и

неговият благослов да са с теб.

Фардин и Хюсеин протегнаха ръце за поздрав.

— Чух, че ще ходиш на заседанието — рече Абдула.

— Да. Назир ми се обади. Помислих си, че и ти ще си там.

— Вярно, натам отивам.

— Значи минаваш по дългия път — засмях се аз, защото се бе запътил в друга посока.

— Първо трябва да свърша една работа. Няма да ми отнеме много време. Ела с нас. Не е

далеч оттук, а мисля, че не познаваш мястото и хората.

— Добре — съгласих се. — Къде отиваме?

— Да се видим с Велоубийците — каза той. — По работа на Компанията.

Никога не бях посещавал свърталището на Велоубийците. Не знаех много за тях, но като

всеки мъж, подвизаваш се из бомбайските улици, бях чувал имената на двамата най-известни

от тях. Знаех и че ни превъзхождат числено — по шест-седем на един спрямо нас

четиримата.

Абдула запали мотора, изчака ни да потеглим и ни поведе сред рева на колите по пътя с

изправен гръб и високо, гордо вдигната глава.

ШЕСТА ГЛАВА

БЯХ ВИЖДАЛ НЯКОИ ОТ ВЕЛОУБИЙЦИТЕ, яхнали излъсканите си хромирани

колела, да се носят със самоубийствена скорост из търговските улички на Базара на

крадците. Бяха млади и винаги облечени в една и съща униформа от прилепнали долни ризи

в ярки цветове, известни като баняни, бели впити джинси и маратонки по последна мода.

Всички те приглаждаха косите си назад с парфюмирана помада, на лицата си носеха

биещи на очи татуировки за защита от уроки, а собствените си очи криеха зад еднакви

огледални авиаторски очила, лъскави като колелата им.

По общо съгласие сред вещите в занаята престъпници те боравеха най-умело с ножа от

всички убийци, които можеха да се купят за пари, и по сръчност ги надминаваше само един

човек в града: Хатода, майсторът на ножа от Компанията на Санджай.

Навлязохме дълбоко навътре в уличките и тесните междусградни проходи, задръстени от

сергии и подвикващи продавачи, и паркирахме моторите си пред един дюкян за

аюрведически церове и копринени муски, напълнени с тайни билки за защита от любовни

проклятия. Поисках да си купя муска, но Абдула ме спря.

— Защитата на мъжа са Аллах, честта и дългът — изръмжа той, обвил с ръка раменете

ми, — не амулетите и билките.

Отбелязах си наум да се върна сам в магазина и тръгнах редом с непреклонния си

приятел.

Вървяхме по алея, широка един разкрач, и щом се отдалечихме от уличката и пряката

притъмня, Абдула ни въведе през една почти невидима арка с надпис „Белла Виста Тауърс".

Оттатък арката се озовахме в мрежа от покрити алеи, а по някое време като че минахме

направо през частен дом. Собственикът на дома — възрастен мъж, облечен с парцалив

банян, четеше в креслото вестник през грамадни слънчеви очила с диоптър.

Той нито вдигна очи, нито въобще даде признаци, че ни е забелязал, докато

прекосявахме всекидневната му.

Свърнахме в един още по-тъмен проход, заобиколихме последния ъгъл в лабиринта и

излязохме на широк, открит, слънчев двор.

Бях чувал за това място преди — наричаше се Дас Раста или Десетте пътя. Жилищните

сгради и многобройните прилежащи улички обкръжаваха почти кръглия и отворен към

небето двор. Това беше частен площад за общо ползване.

Местните хора, подали се от прозорците, гледаха какво става Долу на Дас Раста. Някои

спускаха или вдигаха кошници със зеленчуци, готова храна и други предмети. Много хора

влизаха и излизаха по разположените като спици алеи, извеждащи към големия околен свят.

В центъра на двора бяха струпани чували със зърно и боб на купчина, висока два

човешки боя. Торбите образуваха малка пирамида от тронове, а върху тях, на различни етажи, се бяха настанили Велоубийците.

На най-високия импровизиран трон седеше Ишмит, водачът им. Дългата му коса според

традицията на сикхите никога не бе виждала ножица, но с това свършваше изповядването му

на сикхската вяра.

Косата му не беше прибрана в спретнат тюрбан, а се спускаше свободно до слабата

талия. Тънките му голи ръце бяха покрити с татуировки, изобразяващи многобройните му

убийства и победи във войните между бандите. Два дълги, извити ножа в богато украсени

кании бяха затъкнати в колана на тесните му джинси.

— Салам алейкум — поздрави той Абдула лениво, когато наближихме кулата му от

тронове.

— Ва алейкум салам — отвърна Абдула.

— Кое е това псе, дето си го домъкнал с тебе? — попита на хинди един мъж, седнал

близо до Ишмит, извърна глава и шумно се изплю.

— Казва се Лин — отвърна спокойно Абдула. — Наричат го също и Шантарам. Той беше

с Кадербай и говори хинди.

— Не ми пука дали говори хинди, пенджабски или малаялам[13] — отвърна мъжът на

хинди, забил сърдит поглед в мен. — Ако ще да декламира поезия и да си е набутал речник в

гъза, все ми е тая. Искам да знам какво прави това псе тук.

— Ти сякаш имаш повече опит с кучетата от мен — казах на хинди. — Но аз съм дошъл

тук в компанията на хора, а не на кучета и те знаят как да проявяват уважение.

Мъжът трепна и поклати невярващо глава — не знаех дали заради отправеното от мен

предизвикателство, или заради това, че бял чужденец бе проговорил на онзи хинди, който

говореха уличните гангстери.

— Този мъж е и мой брат — произнесе Абдула с равен тон, впил очи в Ишмит. — И

онова, което говори твоят човек, го казва и на мен.

— А защо пък да не го кажа и на тебе, иранецо? — сопна се мъжът.

— Да, защо пък не, в името на Аллаха? — отвърна Абдула. Последва миг на изящно

спокойствие. По двора продължаваха да сноват мъже, понесли чували със зърно, гърнета с

вода, каси със студени напитки, торби с подправки и други стоки. Хората все така

продължаваха да гледат през отворените прозорци. В сенките децата все така се смееха и

играеха.

Но по време на краткото затишие между Велоубийците и нас четиримата от туптящите

ни сърца се лееше медитативно безмълвие. Предпазливото безмълвие, когато не посягаме

към оръжията си, сянката, преди по острието да блесне слънчев лъч и да бликне кръв.

Само една дума делеше Велоубийците от война, но те уважаваха Абдула и се бояха от

него. Взрях се в усмихнатите, присвити в цепки очи на Ишмит. Той броеше наум труповете, които щяха да налягат около чуваления му трон.

Нямаше съмнение, че Абдула ще убие поне трима от хората на Ишмит и останалите от

нас щяха да видят сметката на поне още толкова. И макар на двора да имаше дванайсет

Велоубийци и още неколцина в околните стаи и че самият Ишмит вероятно щеше да оцелее, загубата за бандата му щеше да е твърде голяма, за да просъществува след отмъстителната

атака на нашата банда.

Очите на Ишмит се поотвориха, бетелът[14] бе обагрил усмивката му в алено.

— Всеки брат на Абдула е и мой брат — произнесе той, вперил очи право в мен. — Ела.

Седни тук горе при мен. Ще пием бханг[15] заедно.

Погледнах Абдула, който ми кимна, без да откъсва очи от Велоубийците. Покатерих се

върху широкия трон от чували и седнах малко по-ниско от Ишмит, наравно с обидилия ме

мъж.

— Раджа! — подвикна Ишмит на един мъж, лъскащ редиците от бездруго лъщящи

велосипеди. — Донеси столове!

Мъжът побърза да донесе дървени табуретки на Абдула, Фардин и Хюсеин. Други

донесоха бледозеления бханг във високи чаши, а също и голям чилум.

Пресуших млякото с марихуана на екс, също като Ишмит. Той се оригна шумно и ми

намигна.

— Биволско мляко — рече той. — Прясно издоено. Вдига те яката. Искаш ли да си цар

на тоя свят, пич, гледай си млечна биволица.

- До… бре.

Той запали лулата, засмука продължително два пъти и ми я подаде, а димът заструи от

ноздрите му като пара през разцепен камък.

Дръпнах си и подадох чилума на бандита, седнал до мен. Неотдавнашната враждебност

бе изчезнала от усмихнатите му очи. Той си дръпна, подаде чилума нататък, а после ме тупна

по коляното.

— Коя е любимата ти актриса?

— От сегашните или от едно време?

— От сегашните.

— Каришма Капур.

— А от едно време?

— Смита Патил. Ами твоята?

— Рекха — въздъхна той. — И преди, и сега, и завинаги. Тя е царицата! Нож имаш ли?

— То е ясно.

— Може ли да го видя, ако обичаш?

Извадих единия си нож от канията и му го подадох. Той умело щракна и го отвори, а

после запремята дългото и тежко оръжие с месингова дръжка из пръстите си, сякаш бе

стебло на цвете.

— Хубав нож. — Затвори го и ми го подаде. — Кой го е правил?

— Викрант от Сасун док — отвърнах и прибрах ножа.

— А, Викрант. Хубава изработка. Искаш ли да видиш моя нож?

— Разбира се — отвърнах и посегнах да взема подаденото от него оръжие.

Собственият ми дълъг сгъваем нож бе правен за уличен бой. Ножът на Велоубиеца бе

предназначен да оставя дълбоки и широки рани, обикновено в гърба. Острието рязко се

изтъняваше от широкия ефес към върха. В него бяха вдълбани улеи, за да изтича кръвта по-

лесно. Обратно заточени зъбци влизаха в тялото откъм гладката страна, но разкъсваха плътта

при издърпване и пречеха на раната да се затвори спонтанно.

Дръжката представляваше месингов полукръг, замислен така, че да ляга удобно в

затворена длан. Ножът се използваше за наръгване, не за разсичащи удари или пробождания.

— Знаеш ли… — казах му, щом му върнах оръжието. — Надявам се никога, ама никога

да не се бием помежду си.

Той се ухили до уши и прибра ножа в канията.

— Планът е добър! — съгласи се той. — Няма проблеми. Ние с тебе няма да се бием

никога. Става ли?

Подаде ми ръка. Поколебах се, защото гангстерите приемат сериозно подобни неща, а не

бях сигурен дали мога да обещая да не се бием, ако бандите ни станат врагове.

— Какво пък, по дяволите! — Шляпнах длан в неговата и я стиснах здраво. — Ние с теб

никога няма да се бием, каквото и ще да става.

Той пак ми се ухили.

— Виж… — заговори той на хинди. — Извинявай за… За онова, дето ти го подметнах

преди.

— Няма нищо.

— Всъщност аз обичам кучетата — каза той. — Всеки тук ще ти го каже. Дори храня

помиярите наоколо.

— Всичко е наред.

— Аджай! Кажи му колко обичам кучета!

— Много — потвърди Аджай. — Той обича кучета.

— Ако веднага не спреш да говориш за кучета — процеди Ишмит през среза на

усмивката си, — ще те изритам във врата.

Ишмит извърна очи от своя човек. Недоволството пристягаше челото му като корона.

— Абдула — рече той. — Искаш да говориш с мен, както ми се струва?

Абдула се готвеше да отговори, когато бригада от десетима работници влезе в двора, теглейки две дълги празни ръчни колички.

— Дайте път! — викаха те. — Трудът е богоугоден! Работниците вършат богоугоден труд!

Дошли сме за чувалите! Старите торби се махат! Идват нови торби! Дайте път! Трудът е

богоугоден!

Съвсем непочтително, което на други би струвало живота, и без да се съобразяват с

общественото положение и удобството на бандата, работниците се заеха да дърпат чували от

импровизирания трон. Смъртоносните Велоубийци заслизаха от купчината, като се

препъваха и падаха.

Без да бърза, стараейки се да запази достойнство, Ишмит слезе от наблюдателницата си

при Абдула, докато траеше раздигането. Слязох с него при приятелите си.

Фардин, по прякор Политика, веднага се изправи и предложи Дървената си табуретка на

Ишмит. Водачът на Велоубийците прие, седна до Абдула и важно поръча горещ чай.

Докато чакахме за чая, работниците разтуриха грамадата от чували и по голите каменни

плочи на двора останаха само разпръснати зрънца и сламки. Пиехме ароматен

джинджифилов адрак чай — толкова силен, че би просълзил и съдията на съдиите.

Работниците внесоха в открития двор нови чували. Само след минути се образува нова

могила и мъжете, работещи за Велоубийците, започнаха отново да я оформят в куп с подобни

на тронове седалки.

Може би за да прикрие неудобството, че така изведнъж разглобиха естрадата му, Ишмит

насочи вниманието си към мен.

— Ти… чужденецо — попита той, — как ти се струва Дас Раста?

— Джи — обърнах се аз към него с почтителното обръщение, равнозначно на „сър". —

Питах се как успяхме да влезем тук, без да ни създадат затруднения.

— Ние знаехме, че идвате — отвърна самодоволно Ишмит. — Знаехме и че сте наши

приятели и колко сте на брой. Чичо Дилип — стареца, дето четеше вестник, помниш ли го?

— Да. Минахме през къщата му.

— Точно така. Под стола на чичо Дилип, на пода, има копче. Натисне ли го, тук, в двора, зазвънява звънец. По броя на позвъняванията и по продължителността им ние разбираме кой

идва, приятел или враг, и колко души са. Има и още много чичовци като Дилип и те са очите

и ушите на Дас Раста.

— Не е зле — признах.

— Това, че се мръщиш, издава, че имаш и още въпроси, струва ми се.

— Мислех защо това място се нарича Дас Раста, Десетте пътя, а преброявам само девет

пътя, тръгващи оттук.

— Харесваш ми, гора! — възкликна Ишмит, като използва думата за бял мъж. — Не са

много тези, които го забелязват. В действителност от това място тръгват десет пътя и точно

оттам идва името му. Но един от тях е таен и известен само на живеещите тук. Единственият

начин да минеш през този изход е да станеш един от нас или да бъдеш убит от нас.

Абдула използва момента да разкрие целта на посещението си.

— Нося ти парите. — Той се приведе към мазната усмивка на Ишмит. — Но преди да ти

ги дам, съм длъжен да изясня един въпрос.

— Какъв… въпрос!

— Свидетел — отвърна Абдула достатъчно високо, че да чуя и аз. — Носи ти се славата

на толкова бърз и чевръст, че дори джин не може да види как се забива твоето острие. Но при

изпълнението на възложената поръчка някому е било позволено да види стореното. И този

някой е дал ясно описание на твоите хора пред полицията.

Ишмит стисна челюсти, огледа бързо хората си и пак погледна Абдула. Усмивката му се

завърна бавно, ала все тъй стискаше зъби, сякаш захапали нож.

— Разбира се, ние ще ликвидираме този свидетел — изсъска той. — И то без

допълнително заплащане.

— Няма нужда — отвърна Абдула. — Сержантът, взел показанията, е наш човек. Преби

свидетеля и го убеди да ги промени. Но разбираш, че при такива положения съм длъжен да

говоря от името на самия Санджай. Особено след като това е едва втората възложена ви от

нас поръчка.

— Джарур! — изсъска отново Ишмит. Разбира се. — И ви уверявам, че никога повече

няма да ви се наложи да повдигнете въпроса за свидетелите, докато си сътрудничим.

Ишмит пое ръката на Абдула и я задържа, а после се обърна и се закатери към върха на

новия си трон от чували. Щом отново се настани горе, той изрече една-единствена дума.

— Панкадж! — обърна се той към Велоубиеца, който седеше до мен.

Фардин извади от раницата си пачка банкноти и я подаде на Абдула, а той я връчи на

Панкадж. Велоубиецът се обърна да се покачи на чувалената купчина, подвоуми се, завъртя

очи и извърна лице към мен.

— Ние с тебе никога няма да се бием. Пукка? — ухили се той и пак ми подаде ръка.

Нали?

Гангстерите и престъпниците, които опознах в австралийския затвор, щяха да се

присмеят на наивността на широката му усмивка и нескритата, невинната радост от новото

ни приятелство. Но ние бяхме в Бомбай и усмивката на Панкадж бе също тъй искрена, както

и желанието му да се сбие с мен минути преди това. Също тъй искрена като моята. Докато

не чух Ишмит да го нарича по име, не бях разбрал, че мъжът, с когото си бяхме разменили

обиди, беше вторият човек в тяхната банда и като убиец всяваше не по-малко страх от самия

Ишмит.

— Ние с теб… — изрекох на хинди, — няма да се бием никога. Каквото и ще да става.

Дяволската му усмивка стана още по-широка и той се закатери атлетично по купчината

чували, за да даде парите на Ишмит. Абдула вдигна ръка и я сложи на гърдите си — знак, че

се сбогува.

Последвахме Абдула към изхода през лабиринта от проходи, през всекидневната, където

чичо Дилип все така седеше с крак, увиснал над монтираното на пода копче, и четеше своя

вестник. Изскочихме обратно на улицата.

Докато палехме моторите, Абдула улови погледа ми. Щом го погледнах в очите, на

лицето му светна широка усмивка на щастие и радостна възбуда — това се случваше рядко.

— Разминахме се на косъм! Шукран Аллах! — възкликна той. Благодаря ти, Господи!

— Откога така започна да работиш с подизпълнители?

— Отпреди две седмици, докато беше в Гоа — отвърна той. — Сещаш ли се за наетия от

нас адвокат, който предаде хората ни на полицията и разказа всичко, казано му на четири

очи?

Кимнах и си спомних как ни разгневи доживотната присъда на неколцина от нашите

заради предателските показания на собствения им адвокат. Присъдата бе обжалвана в съда, но нашите още гниеха в затвора.

— Този адвокат се нареди на дългата опашка при колегите си в ада. — Златистите очи на

Абдула заискриха. — И неговата присъда не подлежи на обжалване. Но да не тревожим

нашия покой с приказки за безчестие. Да се насладим на пътуването и да сме благодарни на

Аллах, задето днес ни спести нуждата да усмъртим убийците, на които платихме да убиват за

нас. Велико и прекрасно е да си жив, Ал-хамду ли-лла. — Хвала на Бога.

Но когато Фардин, Хюсеин и аз се наредихме зад Абдула, за да потеглим към

заседанието на мафиотския Съвет, аз не мислех за хвала на Бога. Други мафии също наемаха

Велоубийците от време на време. Дори и ченгетата сегиз-тогиз им възлагаха да „почистят".

Ала Кадербай, основателят на мафията, винаги бе отказвал.

Навсякъде, където се струпват хора — от заседателните зали до бордеите — се търсят и

се договарят морални стандарти. Един от стандартите, поддържан от Кадербай, беше, че ако

трябва човек да бъде убит, му се дава шанса да погледне в очи хората, добили това право. Да

се наемат убийци, вместо да вършат това сами, за някои бе твърде голямо отклонение от

правилата, бях сигурен. За мен също.

Редът и хаосът танцуваха по тънкото острие, което протегнатата ръка на съвестта

стискаше. Наемането на Велоубийците бе нарушило равновесието. Поне половината мъже от

мафията бяха по-верни на кодекса, отколкото на Санджай — водача, който го променяше.

Първото зърване на морето откъм „Марин Драйв" ми напълни душата, макар и да не

прогони тежките мисли. Обърнах гръб на червената сянка. Спрях да мисля за пирамидата от

убийци и несъобразителността на Санджай. Спрях да мисля и за собственото си участие в

тази лудница. И се понесох с приятелите си към всеобщия край.

СЕДМА ГЛАВА

АКО АБДУЛА НЕ БЕШЕ С НАС, с Фардин и Хюсеин щяхме да се гоним кой по-бързо

ще пристигне на заседанието на Съвета, да засичаме колите и да се състезаваме чак до

джамията „Набила". Но Абдула никога не се надпреварваше и не засичаше колите. Той

очакваше колите да му направят път и почти винаги ставаше така. Караше бавно, с изправен

гръб и високо вдигната глава, а дългата му черна коса се ветрееше над широките му плещи.

Стигнахме зданието за двайсетина минути и паркирахме моторите си на местата, запазени за нас пред една парфюмерия.

Входът на сградата откъм улицата обикновено бе отворен и неохраняван. Кадербай

смяташе, че ако някой враг толкова желае смъртта му, че да го нападне в дома му, той би

предпочел да пийне чай с него, преди да го убие.

Но на пристигане заварихме високата и тежка порта към улицата затворена с охрана от

четирима въоръжени мъже отпред. Познавах единия — Фарух, той управляваше

комарджийския бизнес в един Филиал на Компанията в далечния град Аурангабад.

Останалите бяха непознати афганци.

Бутнахме вратата и заварихме вътре още двама мъже с автомати.

— Афганци? — попитах, щом ги подминахме.

— Толкова много неща се случиха, откакто замина за Гоа, братко Лин — отвърна Абдула, когато влязохме в открития двор в центъра на комплекса от сгради.

— Без майтап.

Не бях идвал тук от месеци и със съжаление забелязах колко занемарен бе сега

павираният двор. По времето на Кадербай фонтанът постоянно обливаше огромния валчест

камък по средата на езерцето. Пищни палми в саксии и цветни лехи някога изпъстряха с

шарени петна пространството, решено в бяло и небесносиньо. Те бяха отдавна изсъхнали и

сега на тяхно място сухата земя бе осеяна с фасове.

На прага на стаята, където се събираше Съветът, стояха още двама афганци с автомати.

Единият почука по затворената врата, а после бавно я отвори.

Абдула, Хюсеин и аз влязохме, а Фардин остана да чака навън при охраната. Вратата се

хлопна и в дългата стая се оказахме тринайсет души.

Заседателната зала бе променена. Подът все така бе застлан с кремави петоъгълни

плочи, а стените и сводестият таван — все тъй украсени с мозайка в синьо и бяло, изобразяваща облачно небе. Но ниската инкрустирана маса и пухкавите възглавници от

брокат на пода бяха изчезнали.

Маса за конференции от тъмно дърво преминаваше почти по цялата дължина на стаята, а покрай нея се редяха четиринайсет канцеларски стола с високи облегалки и кожена

тапицерия. Председателското кресло в далечния край на масата бе с повече украса. Когато

влязохме, мъжът, седнал в него — Санджай Кумар, вдигна очи и се усмихна. Тази усмивка не

беше за мен.

— Абдула! Хюсеин! — провикна се той. — Дреболиите вече ги изяснихме. Сега като сте

тук, можем да се занимаем със сериозните проблеми.

Реших, че Санджай ще иска да изчакам навън до края на заседанието, и понечих да се

извиня и да напусна.

— Санджайбай, аз ще изчакам в двора, докато ви потрябвам — казах.

— Не, Лин — махна той неопределено с ръка. — Иди и седни при Тарик. Останалите, да започваме!

Тарик, четиринайсетгодишният племенник на Кадербай и единствен негов роднина от

мъжки пол, седеше на чичовия си императорски трон в дъното на стаята.

Той растеше бързо и вече бе висок почти колкото всеки мъж в залата. Но в онзи крилат

стол, някогашния трон на краля на престъпността в южен Бомбай, все още изглеждаше

дребен и крехък.

Зад Тарик стоеше Назир с ръка върху дръжката на кинжал — закрилникът на момчето и

мой близък приятел.

Тръгнах покрай дългата маса към Тарик да го поздравя. Когато стиснах ръката на

момчето, то грейна, но бързо си възвърна студения, безстрастния поглед, закалил бронза на

неговите очи след смъртта на чичо му.

Погледнах Назир и възрастният мъж ми се усмихна — това се случваше рядко. Тази

гримаса можеше да укроти и лъвове и бе от любимите усмивки в моя живот.

Седнах до Тарик. Абдула и Хюсеин заеха местата си и заседанието продължи.

Отначало Санджай насочваше разискванията към деловите въпроси: стачкуващи

работници на пристанището „Балард" бяха забавили снабдяването на южен Бомбай с дрога; неколцина рибари от Сасун док, където стоеше на котва най-голямата рибарска флотилия в

Островния град, бяха сформирали сдружение и отказваха да си плащат рекета; приятелски

настроен градски съветник бе заловен при полицейска хайка в един от бордеите с

проститутки на мафията и молеше Съвета да потули работата и спаси кариерата му. Съветът

на мафията, който всъщност внимателно бе подготвил хайката, за да приклещи съветника

още по-здраво, отпусна нужните суми да подкупи полицията и определи съветникът да им

изплати за услугата двойно повече.

Последният въпрос беше малко по-сложен и излизаше извън Рамките на бизнеса.

Компанията на Санджай и Съветът, който управляваше работите й, контролираха целия

южен Бомбай — район, простиращ се от фонтана „Флора" до „Нейви Нагар"[16], близо до

най-южния нос на Островния град. Той включваше в себе си всичко между двете точки — от

море до море.

Компанията на Санджай властваше еднолично над черния пазар в този район, но като

цяло не я мразеха. Всъщност през онези години мнозина се обръщаха към нея, а не към

полицията да разреши споровете им. Мафията обикновено действаше по-бързо, често по-

справедливо и винаги по-евтино от ченгетата.

Когато Санджай пое ръководството, той нарече групировката Компания и се вля в

тенденцията сред гангстерите за разделяне на града според бизнеса. Кадербай — мъртвият

хан, неин основател — бе достатъчно силен кланът му да не носи друго име, различно от

неговото. Ехото от името му още придаваше на Компанията авторитет, какъвто името на

Санджай не можеше да осигури, и крепеше мира.

Случваше се обаче някой да реши да поеме нещата в свои ръце. Един такъв елемент бе

амбициозен наемодател от района на „Къф Парейд" [17], където високите скъпи жилищни

сгради се извисяваха върху отнета от морето земя. Той започнал самоволно да наема бандити

и това не се харесваше на Компанията на Санджай, защото подкопаваше репутацията на

собствените й главорези.

И сега тези „частници" бяха изхвърлили някакъв закъснял с наема от прозореца на

апартамента му на втория етаж. Наемателят оцелял, но тялото му се стоварило върху

магазинче за цигари и хашиш на Компанията и пострадал търговецът, познат като Сияйния

Пател, и един клиент, прочут певец на суфистки песни.

За Компанията Сияйния Пател и неговото полулегално дюкянче бяха бизнес, но вредата, нанесена на великия певец, обичан от всеки пушач на хашиш по южния полуостров, превърна случая в лично оскърбление.

— Казах ти, че така ще стане, Санджайбай. — Мъжът на име Файсал сви юмрук върху

масата. — От месеци те предупреждавам за тези работи.

— Предупредил си ме, че някой ще се изтърси върху дюкянчето на Сияйния Пател? —

подигра му се Санджай. — Трябва да съм го пропуснал.

— Предупредих те, че губим уважение — изрече Фейсал по-тихо. — Предупредих те, че

няма дисциплина. Никой не се страхува от нас — и не ги обвинявам. Щом толкова ни е

страх, че слагаме наемници на портата, значи ние сме си виновни.

— Той е прав — подкрепи го Малкия Тони. — Този проблем с Компанията на

„Скорпионите" например. Ето затова чутийяс като този наемодател бахинчудх решават, че

могат да ни заобиколят и да си спретнат своя армия.

— Никаква компания не е това! — изплю се в отговор Санджай.

— Тия копелдаци „Скорпионите" не са признати от никоя друга компания в Бомбай.

Някакви типове от северен Бомбай, които се мъчат да се намъкнат в южната част. Кажи го, както си е, човече — мизерна бандичка!

— Наричай си ги както искаш — обади се тихо Махмуд Мелбааф,

— но проблемът остава. Те нападат наши хора на улицата. На няма и километър оттук

двама от най-добре печелещите сред нашите ги накълцаха със сатъри посред бял ден.

— Така е — потвърди Файсал.

— Затова сме наели охрана от нашите афгански братя — продължи Махмуд Мелбааф. —

„Скорпионите" се опитват да се вклинят на наша територия в „Регал" и „Нариман пойнт".

Изритах ги оттам, но бяха петима и ако Абдула не беше с мен, щеше да стане друго. Само

моето име и твоето, Санджай, не ги плашат. Ако Малкия Тони не беше нарязал лицето на

онзи дилър миналата седмица, още Щяха да продават дрога пред Кей Си Колидж, на петдесет

крачки от прага ти. Ако това не е проблем, здраве му кажи.

— Знам — отвърна Санджай по-кротко и хвърли бърз поглед на младия Тарик.

Леденият поглед на момчето дори не трепна.

— Знам за какво говориш — продължи Санджай. — То е ясно, че знам. Какво искат те, по дяволите? Война ли искат! Сериозно ли смятат, че могат да победят! Какво искат тия

отрепки!

Всички знаехме какво иска бандата на „Скорпионите" — искаха всичко, а ние да

измрем или да се махнем.

В мълчанието, последвало неговия реторичен въпрос, аз огледах лицата на членовете на

Съвета, опитвайки се да разгадая мислите им доколко са склонни да поведат поредната

война за територии.

Санджай сведе поглед — студен поглед върху нежно лице — и се замисли над

възможностите. Знаех, че благоразумният инстинкт му подсказва да избегне битката и да

преговаря за сделка, дори и с врагове хищници като „Скорпионите". За Санджай бе важна

сделката, а не как, къде и кой е насреща.

Той бе храбър и безмилостен, ала първият му подтик винаги бе да се откупи. Тъкмо

Санджай бе сложил масата за конференции в стаята на Съвета и докато наблюдавах

двоуменето и нерешителността му, разбрах, че тя не бе израз на гордост или

самовъзвеличаване. Масата бе видимо изражение на неговата действителна природа — да

преговаря и да сключва сделки.

Мястото до Санджай отдясно винаги стоеше празно в памет на приятеля му от детство

Салман, загинал в битка по време на последната голяма борба за надмощие срещу

съперническа банда.

Санджай бе пощадил един оцелял от разбитата групировка и тъкмо пощаденият от него

Вишну бе изградил бандата на „Скорпионите" и сега заплашваше самия Санджай.

Санджай знаеше, че мъжете от собствения му Съвет, които бяха против проявената

снизходителност и настояваха мъжът да бъде убит и да приключат с това, сега ще приемат

проблемите като доказателство за правотата на възгледите си и слабостта на ръководството.

Докато го наблюдавах, ръката на Санджай бавно пълзеше вдясно по полирания плот на

масата, сякаш търсеше ръката и бойния съвет на мъртвия си приятел.

Вдясно от Санджай, до празния стол, седеше Махмуд Мелбааф — стройният и бдителен

иранец, чийто ясен поглед и уравновесен нрав не трепваха дори сред най-свирепите

обстоятелства.

Но спокойствието му бе рожба на тъгата, той никога не се смееше и се усмихваше много

рядко. Някаква голяма загуба бе поразила душата му, бе се вселила в нея и изравняваше

върховете и падините на чувствата тъй, както вятърът и пясъкът изглаждат планините в

пустинята.

До Мелбааф седеше Фейсал, бивш боксьор, разминал се с шампионската титла.

Мениджърът му, мошеник, който откраднал всичко, спечелено от Фейсал по турнири, бе

забил ножа още по-надълбоко, като избягал с момичето му. Фейсал го убил, а момичето

напуснало града и повече не го видели.

Излязъл от затвора след осем години с инстинкти бързи и смъртоносни като юмруците

му, а после започнал работа за Компанията на Санджай като рекетьор. Славеше се с бързото

уреждане на проблеми с дългове. Макар че понякога упражняваше боксьорските си умения, нашареното му от белези лице и свирепият поглед нерядко бяха достатъчни да накарат

длъжниците да намерят нужните средства.

След последната голяма война за територия, оставила празни няколко места в Съвета, Файсал бе възнаграден с постоянно място.

До Файсал, приведен към него, бе неизменният му другар Амир. С голямата си глава, кръгла и заоблена като речен камък, белязано лице, рунтави вежди и грижливо оформени

мустаци Амир притежаваше тайнствения чар на южноиндийска кинозвезда.

Беше чудесен танцьор въпреки възголямото си шкембе, разказваше истории с гръмовен

бас, майтапеше се с всички освен с Абдула, на всяко празненство беше първи на дансинга и

винаги първи налиташе на бой.

Амир и Файсал контролираха търговията с дрога в южен Бомбай, а уличните им дилъри

носеха една четвърт от цялостните приходи на Компанията.

Непосредствено до Амир седеше неговото протеже Андрю ДаСилва, млад уличен

гангстер, когото бяха приели в Съвета единствено заради Амир. Той бе поел контрола над

рекета върху проституцията и порнографията — трофей от банда, победена в последната

гангстерска война.

Под широката усмивка на светлия млад мъж с русолява коса и светлокестеняви очи се

криеше илюзорна невинност — онази невинна маска, която жестокостта създава от злобата

и хитростта. Веднъж видях как маската се пропука. Бях зърнал садистичните пламъци в

очите му. Но другите сякаш не ги забелязваха — несъзнателната му усмивка възстановяваше

маската достатъчно бързо и го спасяваше от недоверието, което същинската му природа би

предизвикала.

Той знаеше, че аз знам. Всеки път, щом ме погледнеше, очите му питаха: Как успяваш да

ме разкриеш?

Сблъсъкът между двамата ни бе неизбежен, ДаСилва и аз знаех, че един ден, една нощ, в

една или друга ситуация ще преброят присъстващите с един по-малко.

Докато го гледах тогава на онова заседание на Съвета, бях убеден, че когото някога

стигнем дотам, Андрю няма да бъде сам — той ще се опре здраво на широките силни плещи

на приятеля си Амир.

До него на масата седеше Фарид, известен като Фарид Уредника, чиято преданост към

Кадербай съперничеше с тази на прошарения Назир. Фарид обвиняваше себе си за смъртта

на Кадербай в Афганистан и въпреки нашите уверения се самоубеждаваше, че ако е бил с нас

там сред снега, Кадербай можеше и да оживее.

Чувството за вина и отчаянието му го тласкаха към безразсъдство, но и го подтикнаха да

се сприятели повече с мен. Винаги бях харесвал Фарид. Харесвах неговата ярост и

готовността му да се втурне в бурята, сянката му сякаш го изпреварваше, а не вървеше подире

му.

Щом го погледнах в онзи ден по време на дългото мълчание, докато Санджай решаваше

как да постъпи с наемодателите отцепници, нелицензираните бандити и хищните

Скорпиони, Фарид вдигна очи към мен и в тях видях да горят въглените на скръбта. За миг се

върнах там, сред заснежените планини, взрян в мъртвото, обсипаното със сняг вкаменено

лице на Кадербай — мъжа, когото и аз, и Фарид наричахме баща, баща, баща.

Последният човек на масата, седнал преди Хюсеин и Абдула, се покашля възпитано.

Името му бе Раджубхай, той контролираше парите на Компанията. Дебелак, носещ

разкошната си обиколка с простодушна гордост, Раджубхай приличаше на старейшина от

далечно село, но бе кореняк бомбаец.

Великолепен розов тюрбан покриваше главата му; под дългата до коленете туника от

шевиот без ръкави бе облечен с традиционното бяло дхоти. Винаги малко напрегнат извън

спокойните граници на счетоводителския си кабинет, той се въртеше на мястото си и си

поглеждаше часовника, когато Санджай не го виждаше.

— Добре — каза най-сетне Санджай. — Този хазяин е голям куражлия, признавам му го, но това, дето го е направил, е неприемливо. Ще разпрати погрешни сигнали, а сега никак не

е моментът. Абдула, Хюсеин, Фарид, вървете и хванете един от неговите наети бандити —

най-едрия, най-оперения, водача им. Закарайте го на втория етаж на другата сграда, там, в

новата жилищна кула, която построиха в „Нейви Нагар".

— Джи — отвърна Абдула. Сър.

— Използвайте новото място, където са платили миналия месец на „Скорпионите"

вместо на нас, и хвърлете тоя мадачудх от втория етаж. Гледайте да падне върху офиса на

управата на строежа, ако може, или върху нещо друго, което ще им даде да разберат — и на

строителната компания, и на ония копелета, „Скорпионите". Първо го ободрете малко да

поразкаже нещо. Разберете всичко, което знае. Ако тъпакът оцелее, след като го метнете през

прозореца, да си ходи.

— Джарур — кимна Абдула. Разбира се.

— След това — продължи Санджай — отведете останалите гангстери на гости на

наелия ги наемодател. Накарайте ги да го пребият. Накарайте наетите от самия него бандити

да го наритат здравата. Погрижете се оня добре да го отнесе. После им накълцайте лицата и

ги изгонете от града.

— Джарур.

— Когато хазяинът се свести, кажете му, че таксата се е удвоила. Накарайте го да плати

за цялото време и за причинените неприятности. А също и сметките за лечението на

Сияйния Пател и Рафик. Този човек е най-добрият певец на кавали[18], когото съм чувал.

Срамота, да му се не види.

— Така си е — съгласи се Махмуд Мелбааф.

— Срамота — въздъхна Амир.

— Разбра ли всичко, Абдула? — попита Санджай.

— Разбрах.

Санджай вдъхна дълбоко, изду бузи, издиша и огледа останалите членове на Съвета.

— Приключихме ли? — попита той.

Последва кратко мълчание, а после Раджубхай заговори бързо:

— Времето и парите никого не чакат — заяви той, докато шареше с крак да намери

сандалите си.

Всички се изправиха. Един по един, те кимнаха на Тарик — момчето, седнало на

императорския трон — и излязоха от залата. Когато

Санджай остана сам и също се запъти към вратата, аз го заговорих:

— Санджайбай?

— А, Лин… — Той бързо се обърна. — Как беше в Гоа? Тия патлаци, дето ни ги

докара… добра работа си свършил там.

- В Гоа беше… добре.

— Но?

— Но… всъщност има две нововъведения, откакто ме нямаше. Велоубийците и

афганците. Какво става?

Гневни сенки надвиснаха над лицето му, а устните му се присвиха. Той се наведе към

мен и зашепна:

— Виж какво, Лин, не бъркай своята полезност със стойност. Пратих теб за патлаците в

Гоа, защото всичките ми по-качествени хора там ги знаят добре. И да съм сигурен, че няма

да спипат някого от тях, ако работата не мине както трябва. Ясно ли е?

— Извикал си ме тук, за да ми кажеш това?

— Не съм те викал на заседанието и не аз позволих да присъстваш. Не бих постъпил

така. И това не ми хареса. Никак не ми хареса. Тарик те повика. Тарик настоя да останеш.

Обърнахме се едновременно и погледнахме момчето.

— Имаш ли време, Лин? — попита Тарик тихо, но твърдо. Това не беше молба.

— Е — заговори Санджай по-високо и ме тупна по рамото. — Аз ще тръгвам. Не знам

защо се върна, Лин. Аз… Аз обичам Гоа, бе! На твое място, пич, щях да зачезна и да остана

на плажа завинаги. Нямаше да те виня, ако бе постъпил така.

И излезе от заседателната зала. Отново седнах до Тарик. Бях ядосан и ми трябваше

време, за да го погледна в безизразните очи. Измина цяла минута в мълчание, изпълнено

само с бавно дишане.

— Няма ли да попиташ? — заговори с отпаднала усмивка най-сетне Тарик.

— За какво да те питам, Тарик?

— Защо те извиках днес на заседанието на Съвета.

— Предполагам, че рано или късно ще стигнеш до това — усмихнах му се и аз.

Тарик сякаш го досмеша, но запази строгото си самообладание.

— Знаеш ли, Лин, това е едно от качествата, които чичо ми най-много харесваше у теб

— каза той. — Дълбоко от душата си неведнъж ми е казвал, че ти си повече иншаллах от

всички нас, ако м' разбираш.

Не отговорих. Предположих, че употребата на арабското иншаллах — „ако рече Господ"

или „волята Божия" — означава, че то" ме смята за фаталист.

Не беше вярно. Аз не задавах въпроси за извършваното от нас, защото не ми пукаше. Бях

загрижен за хората — за някои хора, ала за другото не ми дремеше. Не ме интересуваше

какво се случва с мен през годините, след като избягах от затвора. Бъдещето винаги гореше

като огън, а миналото все още тънеше в мрак.

— Когато чичо ми почина — продължи Тарик, — всички постъпихме според указанията

в завещанието му и поделихме огромното му имущество.

— Спомням си.

— Както знаеш, аз самият получих тази къща и значителна сума пари.

Огледах се за Назир. Старият войник все така се въсеше, свиреп и невъзмутим, но едната

му рунтава вежда трепна с интерес.

— А ти… — продължи Тарик. — Ти така и не получи нищичко от Кадербай. Не беше

споменат в завещанието.

Обичах Кадербай. Изстрадалите синове имат двама бащи — раняващият, от когото са

родени, и онзи, когото ранените им сърца изберат. Аз бях избрал Кадербай и го бях обичал.

Ала нямах съмнения — там, в самотата на онова вътрешно пространство, където истината е

огледало — че дори и да е изпитвал някаква обич към мен, той ме виждаше като пионка в

голямата си игра.

— Никога не съм очаквал да бъда споменат.

— Не очакваше ли да си спомнят за теб? — настоя той, склонил глава, за да подчертае

съмненията си.

Точно същият жест правеше и Кадербай, когато ме дразнеше, докато водехме

философски дискусии.

— Макар че беше тъй близък с него? Макар той неведнъж да те призна за свой

любимец? Макар че ти и Назир го придружихте в мисията, която му струва живота?

— Страшно си подобрил своя английски — отбелязах в опит да изместя посоката на

разговора. — Новата учителка се справя отлично.

— Падам си… — отвърна Тарик, но после погледът му трепна нервно и той поправи

прибързания си отговор. — Искам да кажа, 33 уважавам учителката си. Тя е отлична

преподавателка. Много по-добра, мога да кажа, отколкото беше ти, Лин.

Последва кратка пауза. Положих длани на коленете си — знак, че съм готов да си

тръгна.

— Е…

— Чакай! — бързо ме прекъсна той.

Намръщих се, впил поглед в момчето, но щом съзрях молбата в очите му, омекнах.

Отново седнах и скръстих ръце.

— Тази… тази седмица — заговори отново той — открихме някои нови документи на

моя чичо. Бяха се загубили, пъхнати в неговото копие на Корана. Не точно загубили, а просто

не бяха намерени допреди тази седмица. Чичо ми ги сложил там точно преди да потегли за

Афганистан.

Момчето млъкна, а аз отново погледнах якия му телохранител, моя приятел Назир.

— Той ти е оставил дар — каза неочаквано Тарик. — Сабя. Собствената си сабя, останала от прадядо му, два пъти влизала в битка срещу британците.

— Трябва да е станала грешка.

— Документите го твърдят съвсем ясно — заяви Тарик сковано. — В случай, че умре, сабята отива при теб. Не по наследство, а като дар — от моите ръце право в твоите. Сега ще

ми окажеш честта да я приемеш.

Назир донесе сабята. Разви предпазните катове от копринен плат и ми я поднесе върху

разтворените си длани.

Дългата сабя бе прибрана в широка сребърна ножница, украсена с кован релеф от

летящи ястреби. В най-горната част на ножницата бе гравиран цитат от Корана. Ефесът бе от

лапис, инкрустиран с тюркоази, прикриващи крепящите нитове. Гард от ковано сребро се

извиваше грациозно от главичката на ефеса до кросгарда.

— Станала е грешка — повторих, взрян в наследствената сабя. — Редно е тя да

принадлежи на теб. Тя трябва да е твоя.

Момчето се усмихна — едновременно с благодарност и с тъга.

— Съвсем прав си, тя ми се пада по право — каза той. — Но документите, написани

собственоръчно от Кадербай, са категорични. Сабята е твоя, Лин. И не си помисляй да

откажеш. Познавам сърцето ти. Ако се опиташ да ми я върнеш, ще се обидя.

— Има и нещо друго — казах аз, все тъй взрян в сабята. — Знаеш, че в моята страна аз

избягах от затвора. Може да ме арестуват и пратят обратно там по всяко време. Ако това се

случи, сабята може да се затрие.

— Ти никога няма да имаш проблеми с полицията в Бомбай — настоя Тарик. — Ти си с

нас. Тук никаква вреда няма да те застигне. Ако напуснеш града задълго, можеш да дадеш

сабята на Назир, който ще ти я пази, докато се върнеш.

Той кимна на Назир и мъжът се наведе още по-близо до мен, подтиквайки ме да поема

оръжието от ръцете му. Погледнах го в очите. Устните на Назир се изопнаха в усмивката на

плачеща върба.

— Вземи сабята — каза той на урду. — И я извади.

Сабята беше по-лека, отколкото очаквах. Положих я върху коленете си.

Сред тишината на занемарената къща се колебаех и мислех, че извадя ли сабята от

ножницата, спомените ще прокървят изпод савана на забравата, където бяха потулени от

много време насам. Но традицията повеляваше да извадя сабята в знак, че я приемам.

Изтеглих острието на светло и застанах изправен с оголената стомана; острият връх бе

само на един пръст от пода. И се оказа самата истина: почувствах силата — силата в един

предмет, която надигна приливната вълна на спомена.

Прибрах я отново в ножницата и застанах лице в лице с Тарик. Момчето кимна към

стола до себе си. Седнах със сабя на коленете.

— Текстът върху сабята… — казах, — не мога да го разчета на арабски.

— Инна Лиллахи ва инна… — зачете Тарик стиха от Корана.

— … илайхираджи 'ун — довърших вместо него.

Знаех този цитат. „На Бога принадлежим и при Бога се връщаме." Всеки мюсюлмански

гангстер го цитираше при влизане в бой. Всички го цитирахме, дори и да не бяхме

мюсюлмани — за всеки случай.

Дори не можех да прочета арабския надпис върху сабята на предците му, която Кадербай

ми бе оставил — това бе тежък удар по Тарик. Съчувствах му; в действителност бях съгласен

с него, че не заслужавам сабята, и не съзнавах кръвната стойност, която имаше тази

наследствена вещ за Тарик.

— Сред документите, които намерихме в Светата книга, имаше и писмо — каза той, като контролираше всяко свое дихание и всяка своя дума. — Беше писмо до теб.

Усетих кобрата в мен да надига глава. Писмо. Не го исках. Не обичам писма. Всяко

тъмно минало е вампир, смучещ кръвта на живия миг, а писмата са прилепите.

— Започнахме да го четем, без да знаем, че е адресирано до теб — каза Тарик. — Чак

като го преполовихме, разбрахме, че е последното му писмо до теб. Незабавно спряхме да

четем. Не го довършихме. Не знаем как завършва. Но знаем, че започва с Шри Ланка.

Понякога реката на живота устремно те носи към скалите. Писмото, сабята, решенията, взети на заседанието на Съвета, „Не бъркай полезността си със стойност", Велоубийците, пистолетите от Гоа, Шри Ланка: потоци от съвпадения и последици. И когато скалите

изникнат пред взора ти, имаш две възможности за избор: да останеш в лодката или да

скочиш.

Назир подаде на Тарик сребристия плик. Тарик го потупа в дланта си.

— Даровете на моя чичо — подзе той още по-тихо — винаги са били връчвани с условие

и никога не са приемани без…

— … последици — завърших вместо него.

— „Подчинение" щях да кажа. Този дом според завещанието на Кадербай ми е подарък, ала само при условие, че няма да го напусна нито за миг, докато не навърша осемнайсет

години.

Не прикрих шока си. Не го пощадих за онова, което преживяваше и в което се

превръщаше.

— Какво?!

— Не е толкова зле — процеди през зъби Тарик в отклик на моето възмущение. —

Всичките ми учители идват тук, при мен. Аз изучавам всичко. Английски, науки, ислямска

теология и бойни изкуства. А Назир е неотлъчно с мен и цялата прислуга в домакинството

също.

— Но ти си на четиринайсет години, Тарик. И ти предстоят още четири такива години?

Срещаш ли се с други хлапета изобщо?

— Мъжете в моето семейство на петнайсет години вече влизат в бой и са предводители

— заяви Тарик, вперил гневен поглед в мен. — А дори и на тази възраст аз вече живея

съдбата си. Ти можеш ли да твърдиш същото за своя живот?

Младежката решителност е най-мощната енергия, с която сами разполагаме. Не исках

да критикувам неговата преданост — а да се уверя, че осъзнава алтернативите.

— Тарик — въздъхнах, — нямам ни най-малка представа за каква говориш.

— Аз няма просто да следвам стъпките на своя чичо — заговори ми той бавно, сякаш

детето бях аз. — Един ден аз ще стана Кадербай и ще съм водачът на всички тези мъже, които днес бяха тук. И твой също, Лин. Аз ще съм твой лидер. Ако все още си с нас.

Погледнах отново Назир и той също се взря в мен. В очите му меко проблясваше

диамантът на гордостта. Запътих се към изхода.

— Писмото! — извика бързо Тарик.

Обзет от внезапен гняв, се завъртях и отново застанах насреща му. Понечих да заговоря, но Тарик вдигна писмото в ръка.

— В началото се споменава Шри Ланка — каза той, като ми подаваше сребристия

плик. — Зная, че желанието му бе това. Ти даде дума да заминеш за там, нали?

— Дадох. — Поех писмото от тънките му пръсти.

— Нашите агенти в Тринкомали ни съобщават, че скоро ще дойде време да изпълниш

обещанието си.

— Кога? — попитах с двете наследствени съкровища в ръце: писмото и сабята.

— Скоро — отвърна Тарик и погледна Назир. — Абдула ще те извести. Но бъди готов по

всяко време. Ще е скоро.

Събеседването свърши. Хладната учтивост задържаше момчето на стола, но знаех, че

няма търпение да си тръгне. И сигурно бе още по-нетърпелив аз да си тръгна.

Тръгнах към вратата, извеждаща на двора. Назир ме придружи. На прага се обърнах

назад и видях високото момче, все така на императорския трон, подпряло глава с ръка.

Палецът му се спускаше покрай бузата му с трапчинка*, а разперените пръсти опираха

челото му. Жестът, който бях виждал у унесения в мисли Кадербай.

На входната врата Назир извади калъф от хасе с пришита нараменна презрамка. Сабята

се побра точно вътре, платът я скри и можех да я нося на гръб, докато карам мотора.

Метнах калъфа през рамо и Назир суетливо го нагласи под съвършения естетичен ъгъл.

После бързо ме прегърна, потайно и силно, и ребрата ми изпращяха в стегнатия обръч на

силните му Ръце.

Тръгна си безмълвно и дори не ми хвърли поглед през рамо. Ривите му крака се

заклатушкаха в най-бързата крачка и го понесоха обратно към момчето, младежа, негов

господар и единствена негова обич — Кадербай, оживял отново, та Назир да може пак да му

служи.

Докато го гледах как се отдалечава, си спомних за времето, когато тази сграда бе

обкичена с растения, спомних си музиката на струящата вода, питомните гълъби, следващи

Назир на всяка крачка из огромната къща. Тези птици го обичаха.

Но сега в дома нямаше гълъби, а единственият стигащ до ушите ми звук бе чукането на

метал върху метал — зъби, тракащи на мразовит вятър — патрони, пъхани в пълнителя на

„Калашников", мънички месингови гробници, една след друга.

ОСМА ГЛАВА

НА УЛИЦАТА НАВЪН РАННАТА ВЕЧЕР озаряваше всички лица, сякаш целият свят се

изчервяваше от мисълта какво ще му донесе нощта. Абдула ме чакаше, паркирал мотора си

до моя, и даде няколко рупии на хлапетиите, застанали на стража до мотоциклетите ни. Те

нададоха възторжени викове и хукнаха към магазинчетата на ъгъла да си купят цигари.

Абдула се вля в движението и подкара редом с мен. Докато чакахме на един червен

светофар, проговорих първи:

— Отивам да взема Лиса от „Махеш". Идва ли ти се?

— Ще те изпратя дотам — отвърна той сериозно, — но няма да идвам. Имам работа.

Пътувахме в мълчание по търговския булевард „Мохамед Али". Чарът на базара за

парфюми отстъпи пред захарните аромати на сладкарниците, предлагащи фирни, рабри и

фалуда[19]. Бляскавото великолепие на магазините за гривни се предаде пред разкошните

фрактали на персийските килими, изложени един до друг по протежението на цялата улица.

Щом дългият път свърши сред навалица от ръчни колички, близо до обширния комплекс

„Крофорд маркет", поехме напряко в насрещното движение на колите, като прегазихме

голямото око на още едно кръстовище.

Когато отново завихме в правилното платно, спряхме задълго на червено на

кръстовището при кино „Метро". Филмов плакат покриваше целия му първи етаж. Лицата на

Добрия и Лошия, облени в зелено, жълто и виолетово, разказваха история за любов и

страдание зад бодлив плет от пушки и саби.

Семейства, натъпкани в коли и таксита, се взираха нагоре в постера. Едно момченце в

колата до мен ми помаха, посочи плаката, прицели се в мен с пръст, сякаш е пистолет, и

дръпна спусъка. Престорих се на улучен в ръката и момченцето се засмя. Семейството му се

засмя. Хората в другите коли се засмяха.

Миловидната майка на момченцето го насърчи да ме простреля още веднъж. Момчето

отново насочи пръст, прицели се, присвило очи, и пак стреля. Изиграх как Лошия стига до

лошия си край и се проснах върху резервоара на мотора си.

Когато отново се изправих, хората в колите ръкопляскаха, махаха с ръце и се смееха.

Поклоних се и се обърнах към Абдула, но съзрях посърналото му от обида лице.

„Ние сме хора на мафията — чух го да мисли. — Почит и страх. Едното от двете и нищо

друго! Почит и страх."

Чак когато се понесохме по крайбрежието към хотел „Махеш", морето смекчи строгото

му изражение. Караше бавно с едната ръка на газта, а другата — на бедрото. Аз карах малко

зад него с лява длан върху рамото му

Когато стиснахме ръце за довиждане, зададох въпроса, въртящ се в ума ми още откакто

потеглихме:

— Ти знаеше ли за сабята?

— Всички знаят за нея, Лин, братко мой.

Пуснахме ръцете си, но той все така ме гледаше в очите.

— Някои от тях — изрече той предпазливо — ти завиждат за оставената от Кадербай

сабя.

— Андрю?

— Да, и той. Но не само.

Мълчах и стиснатите ми устни сдържаха проклятието, мърсящо езика ми. Думите на

Санджай „Не бъркай полезността си със стойност" бяха пронизали сърцето ми като лятна

мълния и един глас ме зовеше да замина, да побягна нанякъде преди всичко да се облее в

кръв. А после Шри Ланка ме чакаше.

— Ще се видим утре, иншаллах — казах, докато паркирах мотора си.

— Утре, иншаллах — отвърна той, даде газ и се отлепи от бордюра.

Без да се оглежда, той ми подвикна:

— Аллах хафиз! — Бог да те пази!

— Аллах хафиз — отвърнах сам на себе си.

Охраната от сикхи на входа на хотел „Махеш" огледа с интерес калъфа на гърба ми с

форма на сабя, но ме пропусна с усмихнато кимване. Познаваха ме добре.

Паспортите, зарязани от гостите на хотела, изнизали се, без да си платят сметката, стигаха до мен чрез охраната или служителите на рецепциите от повечето хотели в града.

Стабилен поток от „книжки", както наричахме незаконните паспорти, чийто брой

достигаше до петнайсет и повече на месец в сезона на бягствата. И това бяха най-добрите

книжки — тези, за които притежателите им не биха съобщили в полицията.

Във всеки охранителен офис и във всеки петзвезден хотел по света на стената са окачени

снимки на хора, измъкнали се, без да платят. Някои от тях зарязват паспортите си. Хората

обикновено оглеждат тази стена, за да разпознаят престъпник. За мен това беше шопинг.

Озърнах се в лобито на хотела и видях Лиса, която още седеше с приятелите си до

огромните прозорци с изглед към морето.

Реших да сваля малко уличната мръсотия от лицето и ръцете си, преди да се здрависам с

нея, и се запътих към мъжката тоалетна. Бях до вратата, когато зад мен се обади глас:

— Това на гърба ти сабя ли е, или просто се вбеси, като ме видя?

Обърнах се и видях Ранджит, изгряващия медиен магнат, красавеца атлет и

политическия активист, мъжа, за когото Карла, моята Карла, се беше омъжила. Усмихваше

се.

— Винаги се вбесявам, като те видя, Ранджит. Сбогом.

Той отново се усмихна. Усмивката му изглеждаше искрена и честна. Не се вгледах да

разбера дали наистина е така, защото мъжът, който ми се усмихваше, бе женен за Карла.

— Сбогом, Ранджит.

— Стига, сериозно! — Той се шмугна пред мен, усмивката му почти не трепна. — Току-

що приключих едно съвещание и бях тръгнал да излизам, но дяволски се радвам, че попадам

на теб.

— Попадни на някого другиго, Ранджит.

— Моля те! Моля те! Това… Това не го казвам всеки ден.

— Какво искаш?

— Има… нещо, за което отдавна ми се иска да поговорим. Огледах се за Лиса, седнала с

приятелите си. Тя вдигна очи и улови погледа ми. Кимнах й. Разбра ме и ми кимна в отговор, а после отново насочи внимание към приятелите си.

— Какво си наумил? — попитах.

Вълна от изненада обля безупречния пейзаж на фините му черти.

— Ако моментът не е подходящ…

— При нас моментът никога не е подходящ, Ранджит. Давай по същество.

— Лин… Сигурен съм, че ние можем да бъдем приятели, ако просто…

— Не си въобразявай такива за теб и за мен, Ранджит. Няма такова нещо като „ти и аз".

Ако го имаше, щях да знам.

— Говориш така, сякаш не ме харесваш, но ти изобщо не ме познаваш — отвърна.

— Сега не те харесвам, а ако те опозная, няма как да не ми опротивееш още повече.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо не ме харесваш?

— Виж, ако застанеш във фоайето и почнеш да спираш всички, които не те харесват, и да

ги питаш защо, по-добре си вземи стая, защото ще стърчиш тук цялата нощ.

— Но почакай… Това е… Не разбирам.

— Твоите амбиции подлагат Карла на риск — казах тихо. — Това не ми харесва. Не те

харесвам затова, че го правиш. Ясен ли съм?

— Точно за Карла исках да говоря с теб — каза той, изучавайки с поглед лицето ми.

— Какво за Карла?

— Искам да съм сигурен, че нищо не я застрашава, това е всичко.

— Какво да я застрашава?

Бръчки на озадачение набраздиха челото му. Той въздъхна уморено и главата му се

люшна напред.

— Дори не зная как да започна…

Огледах се, а после го поведох към два отдалечени свободни стола в обширното фоайе.

Свалих сабята от плещите си и седнах насреща му с увитото в хасе оръжие на колене.

Веднага притича сервитьор, когото отпратих с усмивка. Ранджит се взираше в килима, навел глава, но после се стегна.

— Виж, напоследък доста бях затънал в политиката. Провеждах важни кампании.

Всички вестници са ме взели на прицел с изключение на тези, които притежавам. Сигурно

си чул.

— Чух, че купуваш гласове — отвърнах. — Това нервира хората. Да се върнем към Карла.

— Ти… ти говорил ли си с Карла?

— Защо ме питаш?

— Говорил ли си?

— Аз бях дотук, Ранджит. Понечих да стана, но той ме задържа

— Виж, нека ти обясня. Водя мощна кампания в пресата срещу Копието на Карма.

— Копие, което ще прониже Карла, ако не престанеш да предизвикваш хората да го

хвърлят.

— Тъкмо… тъкмо за това исках да говоря с теб. Виждаш ли… Знам, че ти още си

влюбен в нея.

— Сбогом. — Пак станах да си тръгвам, но той ме сграбчи за китката.

Погледнах ръката му.

— Не те съветвам. Той ме пусна.

— Моля те, чакай. Моля те, само да изслушаш какво имам да кажа.

Седнах. Бръчки издълбаха челото ми по негова вина.

— Зная, ще си помислиш, че престъпвам границата — заговори бързо той, — но според

мен ти би искал да знаеш, че Карла е застрашена.

— Застрашаваш я ти и трябва да се оттеглиш. Скоро.

— Заплашваш ли ме?

— Да. Много се радвам, че поговорихме.

Взряхме се един в друг, делеше ни скокът между хищник и жертва — настървен, неумолим, целеустремен.

Карла. Още щом за първи път я съзрях в оня първи ден преди години в Бомбай, сърцето

ми кацна на китката й като ловен сокол.

Тя ме беше използвала. Обичаше ме, докато аз я обичах. Привлече ме да работя за

Кадербай. Когато кръвта, пролята от любов, от омраза, от мъст, бе измита най-после и

раните заздравяха в брайлови белези, тя се омъжи за красивия усмихнат милионер, който

сега се взираше в очите ми. Карла.

Погледнах към Лиса, прекрасна и грейнала в компанията на своите приятели

художници. Кисел вкус изпълни устата ми, а сърцето ми ускори ход. Не бях говорил с Карла

от две години, но се почувствах като предател към Лиса, която седеше недалече от мен, докато Ранджит ме занимаваше с Карла. Отново погледнах Ранджит. Не бях щастлив.

— Вижда се — каза той. — Ти още я обичаш.

— Плесница ли си просиш, Ранджит? Защото ако е така, още малко и ще я отнесеш.

— Не. Не, разбира се. Сигурен съм, че още я обичаш — каза той и май наистина го

мислеше. — Защото на твое място аз още щях да я обичам, да знаеш, макар и да ме е

зарязала, за да се омъжи за друг. Карла е само една. И всеки мъж може да я обича само

безумно. И двамата го знаем

Най-хубавото на деловия костюм е, че винаги има за какво да се хванеш при нужда, и то

в изобилие. Сграбчих го за костюма, ризата и вратовръзката.

— Спри да ми говориш за Карла! — отсякох. — Спри, да не те спра аз!

Той отвори уста да се разкрещи, струва ми се, но после размисли. Беше влиятелен човек

и надничаше през политическия прозорец към още повече власт. Не можеше да си позволи да

прави сцени.

— Моля те, моля те, не искам да те разстройвам! — изрече умолително. — Искам ти да

помогнеш на Карла. Ако нещо се случи с мен, Ще ми обещаеш ли…

Пуснах го и той бързо се дръпна, седна на стола и пооправи костюма си.

— За какво говориш?

— Миналата седмица имаше покушение над мен — каза той печално.

— Ти сам извършваш покушение над себе си всеки път, щом си отвориш устата, Ранджит.

— Заложиха бомба в колата ми.

— Кажи ми за тая бомба.

— Шофьорът ми слязъл от колата само за броени минути да купи паан. Щом се върнал, за щастие, забелязал жицата да се влачи, и открил бомбата. Извикахме полиция, за да я

обезвредят. Оказа се, че не е истинска бомба, но бяха оставили бележка, че следващата ще

бъде. Успях да го потуля от пресата. Ползвам се с известно влияние, както знаеш.

— Смени си шофьора. Той се засмя немощно.

— Моя шофьор?

— Той е слабото ти звено. Най-вероятно е намерил бомбата, защото сам я е сложил.

Платили са му. Целта е била да те сплашат.

— Аз… Ти се шегуваш, разбира се. Той работи при мен от три години…

— Добре. Дай му доволно обезщетение, но се отърви от него.

— Той е тъй лоялен…

— Карла знае ли за това?

— Не. И не искам да разбира. Беше мой ред да се изсмея.

— Карла е голямо момиче. Умно. Не бива да го криеш от нея.

— И все пак…

— Ако не й го кажеш, пропиляваш най-ценния си ресурс. Тя е по-умна от теб. По-умна е

от всички.

— Но…

— Кажи й.

— Може би. Вероятно си прав. Но аз искам сам да се оправя с тази история, разбираш

ли? Мисля, че всичко ще се уреди. Имам добра охрана. За нея се тревожа повече. Това е

истинската ми грижа.

— Казах ти вече да се оттеглиш. Зарежи политиката за известно време. Казват, че рибата

се вмирисва от главата. Яко е започнало да смърди, значи твърде дълго си се задържал там.

— Сега на политика ли ще ме учиш?

Той се усмихна — първата му усмивка, която почти ми хареса, защото покрай бляскавата

победа в нея се прокрадна и нотка душевност.

— Аз… аз мисля, че тук, в тази страна, сме на прага на действително голяма промяна в

начина си на мислене, на действие, дори в начина, по който мечтаем. Ако по-добрите умове

победят и Индия стане истинска модерна светска държава с права и свободи за всички, следващият век ще бъде век на Индия, а ние ще сме водачите на света.

Погледна ме в очите и забеляза скептицизма ми. Беше прав за бъдещето на Индия — в

онези години това го знаеше и усещаше всеки в Бомбай, само че държеше реч, произнасяна и

преди.

— Знаеш ли — казах, — всички партийни функционери говорят едни и същи неща.

Той зяпна да възрази, но аз вдигнах длан да го спра.

— Не се занимавам с политика, но на око различавам омразата и знам, че ако се

занимаваш с нея, ще си изпатиш.

— Радвам се, че разбираш — въздъхна той и раменете му се свлякоха.

— Не съм аз този, дето трябва да разбира. Гърбът му отново се изпъна.

— Не ме е страх от тях, да знаеш!

— Било е бомба, Ранджит. Страх те е, то се знае. Мен ме е страх само като говоря с теб.

Предпочитам да беше далече от мен.

— Ако знаех, че ще се грижиш за нея заедно с твоите… с твоите приятели, бих приел

ситуацията със спокойна душа.

Изгледах го намръщено, питах се дали разбира напълно иронията, която съдържаше

молбата му. Реших и аз да отвърна с молба.

— Преди две седмици следобедният ти вестник пусна доста остра статия за

бомбайската мафия. Един от тези мои приятели бе споменат по име. Статията призоваваше

да бъде арестуван или прогонен от града. А той никога в нищо не е бил обвиняван. Какво

стана с презумпцията за невинност? Какво е станало с журналистиката?

— Знам.

— Доколкото помня, още няколко статии във вестника ти пък призоваваха да се

приложи смъртно наказание по едно дело, засягащо друг от моите приятели.

— Да…

— И ти сега ме молиш…

— Да закриляш Карла с помощта на същите тези мъже, прав си. Зная, че това е

лицемерие. Но всъщност няма към кого другиго да се обърна. Тези фанатици си имат хора

навсякъде. Ченгетата, войската, учителите, профсъюзите, държавните служби. Единствените

в Бомбай, незаразени от тях са…

— Моите хора.

— Точно така.

Смешновато беше по свой начин. Изправих се, стиснал сабята в лявата си ръка. Той

стана заедно с мен.

— Разкажи всичко на Карла — казах. — Всичко, което си крил от нея по този въпрос —

кажи й го. Нека тя сама реши дали да остане, или да замине.

— Аз ще… Да, разбира се. Ами нашата уговорка? За Карла?

— Нямаме уговорка. Няма „наша". Няма такова нещо като „аз и ти", забрави ли?

Той се усмихна, отвори уста да каже нещо, но после ме дръпна и ме прегърна с

изненадваща пламенност.

— Зная, че мога да разчитам на теб да постъпиш правилно — каза той. — Каквото ще да

става.

Лицето ми почти допираше шията му. Лъхаше на силен парфюм, женски парфюм, чийто

аромат бе напоил ризата му съвсем скоро. Евтин парфюм. Не беше парфюмът на Карла.

Бил е с жена в някой от апартаментите на хотела минути преди да ме помоли да

закрилям съпругата му — жената, която аз все още обичах.

И ето: истината увисна на нишката на подозрението, изопнала се между очите ни, щом

го отблъснах. Все още обичах Карла. Продължавах да я обичам. Ароматът на друга по кожата

на Ранджит само бе достатъчен да приема тази истина, кръжала две години около живота ми

като вълк около лагерен огън.

Гледах Ранджит. В главата ми гореше желание за убийство, а душата ми в същата степен

бе изпълнена от засрамена обич към Лиса. Това съчетание не предполагаше покой. Той

неловко пристъпи от крак на крак. Опитваше се да чете по очите ми.

— Е… добре. — Отстъпи на крачка от мен. — Аз… аз ще тръгвам. Сподирих го с поглед

как напуска хотела. Щом се настани на задната седалка на лимузината си „Мерцедес", видях

как се огледа нервно: мъж, който си създава врагове твърде лесно и твърде често.

Обърнах се назад към Лиса, седнала на масата до прозореца — тя протягаше ръка на

един младеж, който се бе спрял да я поздрави.

Знаех, че не й е симпатичен. Веднъж ми го бе описала като по-хлъзгав от калмар в

джоба на найлонов дъждобран в проливна нощ. Беше син на успешен търговец на диаманти и

напираше да си откупи място на върха в киноиндустрията, като пътьом съсипваше не една

кариера.

Той й целуваше ръка. Тя бързо я дръпна, но му отправи лъчезарна усмивка.

Някога ми бе казала, че всяка жена има четири усмивки.

„Само четири?"

„Първата усмивка — бе отвърнала тя, без да ми обръща внимание — е неволната, която

възниква, без да мислиш; както когато се усмихнеш на дете на улицата или в отговор на нечия

усмивка от телевизора."

„Аз не се усмихвам на телевизора."

„Всеки се усмихва на телевизора. Затова всички имат."

„Аз не се усмихвам на телевизора."

„Втората усмивка — бе настояла тя — е учтивата усмивка, както когато каним приятели

да влязат на прага на къщата ни или ги поздравяваме в ресторант."

„Те ли ще плащат?"

„Искаш ли да ме изслушаш, или не?"

„Ако кажа „не", ще млъкнеш ли?"

„Третата усмивка е онази, която използваме против другите." „Да се усмихваш против

другите ли?!"

„Разбира се. Виж, нея си я бива. При някои жени най-хубавата усмивка е тази, с която

държат хората на дистанция."

„Това ще си го пусна покрай ушите, кажи за четвъртата."

„Ааа! Четвъртата усмивка е тази, с която даряваме само своя любим. Тя е онази, която

казва „Ти си единственият". Никой друг никога не получава тази усмивка. Без значение колко

щастлив си с някого и без значение колко го харесваш, дори да го харесваш толкова, че да го

обикнеш, и то много, никой никога не получава Четвъртата усмивка освен онзи, в когото си

истински влюбена."

„А какво става, ако се разделите?"

— Четвъртата усмивка си тръгва с момичето — каза ми тя онзи ден. — Четвъртата

усмивка винаги си тръгва с момичето. Оттам нататък за бившите е предназначена Втората

усмивка, освен ако бившият не е мръсник. Мръсниците-бивши получават само Третата

усмивка, колкото и да са чаровни."

Гледах как Лиса отправя на младия пишман продуцент най-бляскавата си Трета усмивка

и тръгнах към мъжката тоалетна, за да се измия от новата мръсотия, полепнала по мен от

разговора с Ранджит.

Тоалетната, облицована с плочки в бяло и кремаво, бе по-голяма, по-елегантно осветена, по-добре обзаведена и по-удобна от осемдесет на сто от домовете в града. Запретнах

ръкавите на ризата си, полях с вода късо подстриганата си коса и измих лицето и ръцете си

до лактите.

Прислужникът ми подаде чиста кърпа, усмихна се и разлюля глава за поздрав.

Една от великите тайни на Индия и най-великата нейна радост е нежната сърдечност на

най-нископлатените. Мъжът не намекваше за бакшиш — повечето мъже, които използваха

умивалнята, не даваха. Той просто бе мил човек, работещ на място от основна необходимост, и ми се усмихваше с неподправена доброжелателност: един човек се усмихва на друг.

Точно тази доброжелателност, избликваща от недрата на индийската душа, е истинското

знаме на нацията и връзката, която те връща към Индия отново и отново или те задържа там

завинаги.

Бръкнах в джоба си да му дам бакшиш и заедно с парите от него излезе и сребристият

плик с писмото на Кадербай. Дадох на човека бакшиш, сложих плика на широкия плот до

мивката, а после, подпрян на две ръце, се взрях в очите си в огледалото.

Не исках да чета писмото. Не исках да изкарвам този камък от пещерата — скривалище

на моето минало. Но Тарик каза, че в писмото се споменавала Шри Ланка. Трябваше да го

прочета. Заключих се в една кабина, подпрях сабята в ъгъла до вратата и се настаних върху

твърдия капак, за да прочета писмото на Кадербай.

Днес държах в ръка синьо стъклено топче от тези, на които им казват „джамени", и си

мислех за Шри Ланка и за онези, които ще пътешестват дотам в мое име, както ти обеща, че

ще сториш за мен. Дълго време се взирах в това синьо стъклено топче в дланта си, когато го

намерих и вдигнах от земята. В такива крехки неща и едва доловими знаци ни се разкрива

смисълът на земния ни живот. Ние сме сбор от онова, което намираме, изживяваме, ценим и

пазим вътре в себе си, понякога знайно, а друг път незнайно, и този сбор е онова, което

накрая става наша същност.

Аз те добавих към своята сборка, Шантарам. Ти си едно от украшенията на моя живот.

Ти си моят скъп син, един от всичките ми скъпи синове.

Ръцете ми се разтрепериха — може би от гняв, може би от тъга, не можех да кажа. Не си

бях позволил да жаля за него. Не посетих надгробния паметник на гробището в Марин

Лайне. Знаех, че тялото му не е положено там, защото сам бях помагал да го погребем.

Лицето ми гореше, а тилът ми се беше сковал, сякаш ми бяха сложили лед. Моят скъп

син…

Сигурно ще ме намразиш, когато узнаеш цялата истина за мен. Прости ми, ако можеш.

Нощта ми тежи. Може би всеки мъж ще го намразят, ако знаят цялата истина за него. Но ще

съм честен, както се изисква от писмо като това, написано в нощта, преди да тръгнем заедно

на война. Не мога да отрека, че омразата на някои към мен е напълно заслужена. И на тях в

този миг казвам: вървете по дяволите, сган такава.

Роден съм да оставя такова наследство. Роден съм да постъпя така, без значение на

каква цена. Използвам ли хората? Да, разбира се. Манипулирам ли ги? Доколкото ми е

нужно. Убивам ли хора? Убивам всекиго, който ми противостои с насилие. И съм закрилян в

това, и устоявам, и ставам още по-силен, докато всички край мен рухват, защото аз следвам

Съдбата си. В душата си не съм сторил нищо лошо и молитвите ми са искрени. Мисля, че ти

някак разбираш това.

Винаги съм те обичал, още от първата вечер, когато се срещнахме. Помниш ли, когато те

заведох да видиш Слепите певци? Това е също толкова вярно, колкото и всичко лошо, което

ще научиш за мен. Лошите неща са истина и го признавам открито. Но и добрините също са

истина, макар да са истини на сърцето и да не притежават реалност извън нашите чувства и

спомени. Избрах те, защото те обичам, и те обичам, защото те избрах. Това е цялата истина, сине мой.

Ако Аллах ме призове при себе си и ти четеш писмото, след като мен вече ме няма, това

не е повод за тъга. Аз имам много въпроси, а Аллах, както знаеш, е отговорът на всички

въпроси. И моят дух ще се е слял с твоя и с духа на всички твои събратя. Никога не се бой, аз

винаги ще съм близо до теб. Когато си объркан, когато си сам срещу мнозина или си

изоставен, ще чувстващ допира на бащината ми ръка на рамото си и ще знаеш, че сърцето ми

е до теб в битката, както е до всички мои синове.

Моля те, изнамери как моята душа да коленичи с теб в молитва, макар и да не си от

мъжете, които Се молят. Опитай се всеки ден да отделяш миг поне за кратка молитва, ако

можеш. Тогава понякога аз ще идвам при теб, докато се молиш.

И запомни този последен съвет от мен. Обичай истината, която откриваш в сърцата на

другите, и винаги се вслушвай в гласа на обичта в сърцето си.

Напъхах плика с писмото в портфейла си. Думите „синьо стъклено" се виждаха от ръба

му и това накара сърцето ми да запрепуска към върха на хълма.

Видях ръката му. Видях следобедните лъчи да огряват канелената му кожа. Видях как, докато говори, движи фините си дълги пръсти, изящни като родени от морето създания.

Видях го да се усмихва. Видях сиянието на мислите му да струи от кехлибарените му очи и

да се отразява в синьото стъклено топче, и го оплаках.

За миг ние — той, моят приемен баща, и аз, неговият изоставен син — попаднахме на

някакво друго място, отвъд възмездието и вината — място на прошка, на изкупление.

Неизживяната обич е грях против живота, а плачът е един от начините ни да обичаме.

Тогава го почувствах и го оставих да се случи, оставих копнежът по него да се завърне.

Могъществото в очите му и гордостта, когато извършеното от мен предизвикваше

възхищението му, и обичта в смеха му. Копнежът, копнежът по изгубеното.

Някъде тътнеше барабан, налят с кръв. Изведнъж ми стана горещо и се задъхах тежко.

Стиснах сабята. Трябваше да изляза. Да стана и да изляза.

Но бях закъснял: горестта, прикривана с години зад флаговете на гнева, се изля в

сълзите. Беше шумно и мърляво.

— Сър? — извика прислужникът от умивалнята, когато се разревах. — Да имате спешна

нужда от тоалетна хартия?

Разсмях се. Бомбай ме спаси, както ме бе спасявал хиляди пъти.

— Добре съм — извиках в отговор. — Благодаря, че попитахте. Излязох от кабината, поставих сабята на окачалката за кърпи и

си наплисках лицето със студена вода. Погледнах се в огледалото. Ужас, но си изглеждал

и по-зле. Дадох на изключително любезния прислужник още един бакшиш и тръгнах обратно

през фоайето към масата на Лиса.

Тя беше сама и се взираше навън в тъмното прошарено със сребърни жилки море.

Отражението й се взираше обратно в нея, възползвайки се от възможността да се полюбува

на своя оригинал. Тя ме видя в стъклото да се приближавам.

Тежък ден. Велоубийците, Съветът на Санджай, Ранджит, Карла и заплахата да замина

за Шри Ланка, най-вероятно съвсем скоро. Тежък ден.

Тя се обърна и ме погали с очи, изпълнени с нежно предчувствие за загубата и ранената

ми любов, все още дебнещи по лицето ми.

Заговорих, ала тя притисна пръст до устните ми да замълча и ме целуна. И всичко

отново бе наред, за кратко. Любовта ни бе странна — тя не беше влюбена в мен, а аз не

можех да съм влюбен в нея. Но често карахме нощта да грейне и разпалвахме слънцето, и

никога не се чувствахме използвани или необичани.

Загледахме се през огромните прозорци към вълните, прииждащи в залива.

Сервитьорите, разнасящи подноси зад нас, се отразяваха в стъклата и сновяха напред-назад, сякаш стъпваха по вълните - надвиснало над морето, черното небе се сливаше с хоризонта.

Когато удари часът и няма на кого да се молиш, и няма кого да виниш освен себе си, разбираш, че сме добили само една шепа повече от онова, с което сме се родили. Тази

уникална шепичка, онова, което добавяме към своята същност, е единствената история, която

друг не би могъл да разкаже.

Кадербай ме бе добавил към колекцията си, както обясняваше в писмото. Но

колекционерът бе мъртъв, а аз все още бях експонат в музея на престъпността, който той бе

създал и завещал на света. Санджай ме използва, за да изпробва новата си свръзка за

контрабанда с оръжие, и това изясняваше всичко: трябваше да се отделя от колекцията му и

да намеря отново своята свобода, колкото се може по-скоро.

До мен Лиса пое ръката ми. Двамата се загледахме навън — две бледи отражения, изрисувани върху безкрайното покаяние на морето.

ВТОРА ЧАСТ

ДЕВЕТА ГЛАВА

ИСТОРИИ, ИЗТЕКЛИ ОТ РАНИТЕ на седем войни и борби за надмощие, кървяха по

попивателната на бюрото ми в работилницата за паспорти.

Ирански професор — специалист по предислямски текстове, избягал от чистките на

Революционната гвардия[20], беше поискал пълна програма: фалшив акт за раждане, фалшива

международна шофьорска книжка, фалшиви банкови документи и фалшив паспорт с история

от пътуванията през последните две години, подкрепена от валидни визови печати.

Те трябваше да са достатъчно качествени, за да минат през паспортната проверка и да

качат клиента на самолет. Когато пристигнеше, закъдето бе тръгнал с фалшивите документи, той смяташе да се отърве от тях и да поиска убежище. Белезите от изтезанията бяха жестоки

и видими, но той поемаше риска с фалшифицирания паспорт, понеже никоя законна власт

нямаше да му издаде истински — освен тази, която искаше отново да го окове във вериги.

Нигериец — активист от Движението за оцеляване на огоните, водил борба срещу

гешефтите на правителството с нефтените компании и алчната експлоатация на огонски

земи, който накрая се бе превърнал в мишена. Оживял след едно покушение, той пристигнал

в Бомбай в трюма на товарен кораб — без документи, но с пари, събрани от поддръжници на

движението.

Подкупил пристанищните ченгетата, които, спазвайки процедурата, го пратиха при нас.

Нуждаеше се от нова самоличност с паспорт, който да промени националността му и да му

осигури безопасност.

Тибетски националист — избягал затворник от китайски трудов лагер, покорявал

заснежени върхове, за да стигне до Индия. Тибетски емигранти в Бомбай му дали пари и го

свързали с Компанията на Санджай за нов паспорт.

Имаше и други: афганец, иракчанин, кюрдски активист, сомалиец и двама мъже от Шри

Ланка — всички те се мъчеха да избягат или да запазят живота си след разразяване на войни, които не те бяха започнали и не можеха да водят.

Но за порочния бизнес войните са хубаво нещо и ние работехме не само за добрите.

Компанията на Санджай се възползваше равноценно от всички възможности. Имаше

мошеници бизнесмени, укриващи доходи; гангстери, целящи да съсипят нечия репутация; генерали военнопрестъпници; хора, инсценирали собствената си смърт. Те винаги бяха на

челни позиции в нашата фирма.

Настрана бе оставен още един паспорт. Канадски паспорт с моята снимка и нов визов

печат за Шри Ланка. Към него бе прикрепена прескарта на агенция „Ройтерс".

Докато подготвях документи, целящи да помогнат на хора да избягат от войни и порочни

режими, бях изготвил и документ, който щеше да ме замеси в конфликт, коствал животите на

десетки хиляди души.

— Ти наистина ли го четеш всичкото това? — попита ме новият ми помощник, докато

събираше страниците с биографични бележки, които активистът на племето огони беше

подготвил за нас.

— Да.

— Всичкото?

— Да.

— Сериозно? Щото… големи ужаси са си това, човече.

— Така е, Фарзад — казах, без да вдигам очи.

— Тъй де, те тия работи са по-гадни и от вестниците.

— Всичко това го има във вестниците, ако четеш не само данните от фондовата борса и

спортните страници — казах, все тъй без да го поглеждам.

— Не се учудвам. Адски депресиращи гадости са това, йаар.

— Ъхъ.

— Искам да кажа, че човек може здравата да се вкара в депресия, ако ден след ден се

занимава с такива работи и трябва да превключва на нещо друго. Няма лабаво.

— Добре де — казах и бутнах папката, която четях. — Какъв е проблемът?

— Проблем ли?

— Ако в края на тоя поток на съзнанието има океан, значи е време да почнеш да се

вливаш в него. Още ей сега.

— В океана ли? — попита той озадачено.

— По същество, Фарзад. Давай по същество.

— А — усмихна се, — по същество. Да. Определено има нещо такова, дето е съвсем по

същество, тъй си е то. Няма лабаво.

Изгледа ме продължително, а после сведе очи и взе да рисува с пръст кръгчета по

дървения плот на писалището.

— Всъщност — каза той най-сетне, все тъй отбягвайки погледа ми — се опитвах да

намеря начин да те поканя… да дойдеш у нас на… на обяд или на вечеря и да те запозная…

да те запозная с родителите си.

— Това ли било? — Да.

— Защо просто не го каза?

— Ами… — рече той. Кръгчетата ставаха все повече и все по-малки. — Имаш си

репутация, нали знаеш?

— Каква репутация?

— Репутация на бая сприхав човек, йаар.

— Сприхав? — изръмжах. — Аз? — Ми… да.

Втренчихме се един в друг. В работилницата долу една от големите печатни машини

запърпори и оживя, бързо взеха да трополят метални щипци и валове, търкалящи се ту

напред, ту назад, заблъска и затрещя като тенекиен барабан.

— Да са ти казвали, че никакъв те няма в каненето на хора на вечеря?

— Абе така е — засмя се той, — за първи път от години ми се случва да поканя някого у

родителите си. Ние живеем доста… усамотено, ако ме разбираш.

— Знам какво е усамотение — въздъхнах аз. — Точно това имах, преди ти да цъфнеш

тук.

— Значи… ще дойдеш ли? Родителите ми направо си умират да се запознаят с теб. Чичо

ми Кеки много говореше за тебе. Казваше, че си…

— Сприхав, знам.

— Да, и това, но казваше че си много добър във философските теми. Разправяше, че си

любимецът на Кадербай за спорове и разговори. Тате страшно си пада по разговорите. Мама

още повече. Цялото ни семейство провежда тежки философски дискусии. Понякога се

събираме по трийсет души и спорим едновременно.

— Трийсет души?

— Ние имаме… такова… много роднини. Не мога да ти го опиша. Трябва да го видиш.

Да ни видиш нас, тоест. Обаче няма да ти е скучно, това мога да ти го обещая. По никой

начин. Няма лабаво!

— Ако се съглася да гостувам на неописуемото ти семейство, ще ме оставиш ли на мира

да си довърша работата?

— Това „да" ли значи?

— Да. Тия дни.

— Сериозно? Ще дойдеш?

— Няма лабаво. А сега се измитай оттук и ме остави да се оправя с документите.

— Страхотно! — изкрещя той и завъртя бедра наляво-надясно в няколко танцови

стъпки. Ще го обсъдя с тате и ще се уговорим за някой ден тая седмица. За обяд или вечеря!

Страхотно!

Отправи ми последна усмивка, люшна глава и затвори вратата зад себе си.

Придърпах папката пак към мен — папката на нигериеца — и започнах да очертавам

основните елементи от новата му документална самоличност. Един много по-милостив, ала

напълно изкуствен живот започна да се оформя в тефтера ми.

По някое време извадих чекмеджето, пълно със снимки на клиенти, които искаха нови

паспорти: оцелелите, извадилите късмет да не ги застрелят, удавят или тикнат в затвора при

опита им да намерят по-добър живот.

Лица от войни и мъчения — изчеткани, измити и лустросани с изкуствено спокойствие

за нашето фотостудио — приковаха погледа ми. Някога сме се скитали по свободната земя и

сме стискали в ръце изображенията на Бог или цар, за да ни осигурят безопасно пътуване.

Днес светът се е затворил, носим свои собствени снимки и никой не е в безопасност.

Ала за Компанията на Санджай в дъното на всичко винаги бе незаконното, черният

бизнес. Всеки черен пазар на света е рожба на тиранията, на войната или на неестествените

закони. Вадехме по трийсет-четирийсет паспорта месечно и най-добрите от тях се продаваха

по двайсет и пет хиляди американски долара бройката.

„Подхождай към войната като към бизнес — ми беше казал веднъж той с лъщяща като

новоизсечена монета злодейска искра в очите — и към бизнеса като към война."

Когато приключих с подготвителната работа по паспортите, събрах папките и снимките

да ги сваля на етажа долу, където се намираше работилницата. Поех с ръка собствения си

паспорт — новия, който бях подготвил за пътуването си до Шри Ланка — и го набутах в

средното чекмедже на бюрото. Знаех, че рано или късно ще трябва да го предам на най-

добрите ни фалшификатори, Кришна и Вилу, които, както бе разпоредила Съдбата, бяха

бежанци от Шри Ланка. Но още не бях готов.

Намерих Кришна и Вилу заспали на кушетките, които бях поставил за тях в едно по-тихо

кътче далеч от печатарските машини. Предизвикателствата в работата по новите паспорти

винаги наелектризирваха двамата фалшификатори и доста често те работеха по цяла нощ, без да мигнат, за да изпълнят поръчката.

Гледах ги и ги слушах как ту хъркат в хор, ту зазвучават нестройно, от време на време в

почти съвършен унисон стигайки до висок пилещ рев, който после отново се разпадаше в

стържене и издишане. Ръцете им бяха увиснали свободно отстрани с разтворени длани, сякаш приемаха благословията на съня.

Другите ми двама помощници бяха навън по задачи и в този момент в работилницата

беше спокойно. Постоях малко в това екнало от хъркане мирно място и някак неволно им

завидях.

Кришна и Вилу бяха дошли в Бомбай като бежанци. Когато се запознах с тях, живееха на

тротоара под един найлон заедно със семействата си. Макар работата за Компанията да им

носеше добри доходи и да се бяха преместили в уютни и чисти апартаменти близо до

работилницата, независимо от безупречните лични карти, фалшифицирани лично от тях, те

живееха в страх, че могат да ги Депортират във всеки момент.

Любимите хора, които бяха оставили, за тях бяха изгубени — може би никога нямаше да

ги видят или чуят отново. И все пак въпреки всичко, което бяха понесли и още понасяха, те

спяха като деца, сякаш обхванати от някакъв ведър, освобождаващ покой.

Аз никога не можех да спя като тях. Често сънувах тежки сънища. Вечно се будех, мятайки се и борейки се да се освободя. Лиса се бе научила, че най-безопасно за нея бе да ме

прегръща здраво и да спи вътре в онзи кръг, който сънуващото ми съзнание се мъчеше да

разчупи.

Оставих купчината документи върху бюрото на Кришна и тихо се изкачих нагоре по

дървената стълба. Те имаха свои ключове, затова заключих след себе си.

Имах уговорка с Лиса да посетим заедно клиниката в бордея, а после да обядваме

някъде. Тя бе завързала контакти с местния ни аптекар, който й осигурил няколко кутии

лекарства. Медикаментите вече бяха в дисагите на мотора ми и оставаше само да я взема, за

да ги занесем заедно.

Бавно се носех сред пълзящия обеден трафик, защото понякога да се возиш лежерно на

мотоциклет в слънчев ден е напълно достатъчно.

По едно време в страничното огледало забелязах полицай на мотоциклет, почти същия

като моя. Настигаше ме.

Заострената шапка и револверът в кожения кобур на хълбока му показваха, че е старши

офицер. Той вдигна лявата си ръка и с два пръста посочи бордюра.

Спрях мотора до банкета зад неговия. Оня спусна степенката, после прехвърли крак през

седалката и се обърна с лице към мен. С дясна ръка на кобура, той направи знак с лявата, като кратко замахна с два пръста напреки на гърлото си. Загасих двигателя, но не слязох.

Бях спокоен. Полицаите ме спираха от време на време; обикновено говорехме и

прибираха по някой рушвет. Винаги държах в джоба на ризата си навита банкнота от

петдесет рупии само за тази цел. И нямах нищо против. Гангстерите разбират полицейските

подкупи: на ченгетата не им плащат достатъчно за това, че рискуват живота си, и те таксуват

бандитската общност, за да попълнят липсите.

Но нещо в очите на офицера, някакъв блясък, отразяващ недостатък, по-жесток от

корупцията, ме постави на тръни и ме изнерви. Той разкопча кобура си, пъхна ръка под

коравия му капак и напипа дръжката на револвера.

Изправих се над мотора. Ръката ми бавно запълзя към ножовете в каниите под пеша на

ризата. Ченгетата в Бомбай през онези години не събираха само рушвети; от време на време

застрелваха гангстери.

— На твое място не бих постъпил така — изрече плътен спокоен глас съвсем зад гърба

ми.

Обърнах се и видях трима мъже, застанали близо до мен. Четвърти седеше зад волана на

кола, паркирана малко зад тях.

— Знаеш — казах, с ръка върху ножа под ризата ми, — че на мое място щеше да

направиш точно така.

Мъжът, който бе проговорил, извърна очи от мен, за да кимне на полицая. Офицерът му

отдаде чест, възседна мотора си и отпраши.

— Хубав номер — казах, обръщайки се назад. — Трябва да го запомня, ако някога си

загубя топките.

— Може да загубиш скапаните си топки още тук и сега, гора — рече един кльощав мъж с

тънък мустак и показа острието на ножа, скрит в ръкава му.

Погледнах го в очите и прочетох в тях много кратък разказ — разказа на страха и

омразата. Не исках да го чета пак. Водачът вдигна раздразнено ръка. Беше набит мъж в края

на трийсетте и не повишаваше глас.

— Ако не се качиш в колата — рече той тихо, — ще те прострелям в коляното.

— А къде ще ме простреляш, ако се кача?

— Зависи — отвърна, докато ме оглеждаше невъзмутимо.

Беше изтупан, все едно е излязъл от модно списание: ръчно ушита копринена риза, панталони от сив шевиот със свободна кройка, колан „Дънхил" и мокасини „Гучи". На

средния си пръст носеше златен пръстен, копие на ролекса на китката му.

Другите мъже следяха уличното движение и пешеходците покрай пътя. Мълчанието

доста се проточи, затова реших да го наруша.

— Зависи от какво!

— Дали ще правиш каквото ти се каже. — Не обичам да ми нареждат какво да правя. —

Никой не обича — отвърна той спокойно. — Затова тая работа върви с толкова много власт.

— Ей, това си го биваше! — възкликнах. — Вземи напиши книга. Сърцето ми

препускаше. Беше ме страх. Стомахът ми се сви и

потъна надолу като труп, хвърлен в река. Те бяха врагът, а аз им бях в ръцете. Сигурно

вече бях мъртвец, както и да го мислех.

— Качвай се в колата — рече той и си позволи да пусне усмивчица.

— За какво става въпрос?

— Качвай се в колата.

— Ако разиграем всичко още тук, ще дойдеш с мен. Ако се кача в колата, ще сляза от нея

сам. Според аритметиката би трябвало да го свършим тук.

— Мамицата му! — сопна се тъничкият мустак. — Да го утрепем тоя чуд и да

приключваме.

Набитият водач се замисли. Времето доста се проточи. Ръката ми все още беше на ножа.

— Умееш да разсъждаваш логично — рече той. — Казват, че си спорил философски с

Кадербай.

— Никой не спореше с Кадербай.

— Както и да е, няма как да не схващаш, че позицията ти не е рационална. Като те убия, аз нищо не губя. А ти печелиш, ако живееш достатъчно дълго да разбереш онова, което аз

искам.

— Освен ако не умреш. Тогава аз бих загубил. И май така ще е най-добре.

— Това го изключваме — усмихна се той. — Нали виждаш колко труд хвърлих, за да

поговоря с теб. Ако исках смъртта ти, щях да те прегазя с някой от камионите си, както си на

мотора.

— Не намесвай мотора ми.

— Не се тревожи за мотора си, йаар — засмя се той и кимна към кльощавия с

мустаците. — Данда ще го кара вместо теб. Качвай се в колата.

Беше прав. Друг логичен избор не ми оставаше. Пуснах ножа и ръката ми падна. Водачът

кимна. Данда веднага излезе напред, запали мотора и вдигна степенката. Форсира двигателя, нетърпелив да потегли.

— Само да му направиш нещо… — креснах подире му, но преди още да доизрека

заплахата си, той превключи на първа и се вля в трафика под протестния рев на двигателя.

— Боя се, че Данда няма чувство за хумор — рече водачът, докато наблюдавахме как

мустакатият лъкатуши и занася между колите.

— Хубаво, щото ако му направи нещо, хич няма да му е до смях. Водачът се усмихна и се

втренчи в очите ми.

— Как си могъл да водиш философски беседи с човек като Кадербай?

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че Кадербай не беше с всичкия си.

— С всичкия си или не, с него никога не беше скучно.

— Какво ли не ни доскучава в края на краищата… — каза, докато се качваше в колата.

— Чувството за хумор? — подхвърлих аз и се намъкнах до него. Бяха ме спипали и бе

досущ като в затвор — нищо не можеш да

промениш. Той пак се засмя и кимна на шофьора, чиито очи изпълниха заобления

правоъгълник на огледалото за обратно виждане.

— Отведи ни до истината — му рече на хинди, втренчен в мен. — Винаги е толкова

освежаващо по това време на деня.

ДЕСЕТА ГЛАВА

ШОФЬОРЪТ НАГЛО СИ ЗАПРОБИВА ПЪТ през натоварения пладнешки трафик и само

след минути стигна до някакъв склад в индустриалната зона — самостоятелна сграда, отделена с грамадно пространство от околните здания. Данда вече бе там. Моторът ми беше

паркиран на чакълената автомобилна алея отпред.

Шофьорът спря колата. Една ролетна врата се вдигна някъде наполовина. Слязохме, провряхме се под нея, веригата шумно издрънча и вратата отново се спусна.

Големите ми тревоги бяха две. Първата, че не ми вързаха очите ~ оставиха ме да видя

къде се намира складът и лицата на осмината мъже вътре. Втората ми тревога я събуди

запасът от електроуреди, фенери и тежки чукове, подредени на скамейки покрай една от

стените на склада.

Гледах да не се вторачвам в тях. Вместо това се съсредоточих върху дългия нисък стол, стоящ самотно сред откритото пространство, близо до отсрещната стена. Беше мебел за

басейн — шезлонг с нишки от отровнозелен и лимоненожълт винил. Под него имаше голямо

петно.

Данда, кльощавият мустаклия е кратката история в очите, ме опипа най-внимателно. Взе

двата ножа и ги подаде на водача, който ги поогледа, а после внимателно ги постави върху

скамейката.

— Седни. — И се обърна насреща ми.

Отказах да помръдна; той търпеливо скръсти ръце и кимна на висок мъж с мощно

телосложение, който пътува с нас в колата. Мъжът тръгна към мен.

„Удряй пръв и удряй здраво!" — казваше ми навремето един стар мошеник.

Щом здравенякът се приближи и замахна с разтворена длан да ме зашлеви отдясно по

главата, аз поех удара и му нанесох къс остър ъперкът. Успях да го фрасна по върха на

брадата.

Едрият залитна крачка назад. Двама от мъжете извадиха пистолети — старомодни

револвери, модели от забравена някогашна война.

Водачът пак въздъхна и кимна с глава.

Четирима мъже се втурнаха напред и ме събориха на жълтозеления шезлонг. Вързаха ми

ръцете за него с въжета от кокосово влакно, подпъхнаха отпред още едно въже и вързаха и

краката ми.

Водачът най-сетне отпусна ръце и дойде при мен.

— Знаеш ли кой съм?

— Литературен критик? — отвърнах, като се мъчех да не ми проличи колко ме е страх.

Той ме изгледа намръщено от горе до долу.

— Добре де, знам кой си. Не е трудно да се досетя, че си от „Скорпионите".

Той кимна.

— Казват ми Вишну.

Вишну — мъжът, когото Санджай пощади след онази война, коствала живота на толкова

много хора, мъжът, който се завърна с бандата, наречена „Скорпионите".

— Защо толкова много гангстери се кръщават на богове?

— Що не взема да те кръстя „труп" аз тебе бе, бахинчуд! — изсъска Данда.

— Като се замисля — рекох вежливо, — Данда не е бог. Поправи ме, ако греша, но

Данда е само полубог. Не е ли вярно? Второстепенно божество?

— Млъквай бе!

— Спокойствие, Данда — обади се Вишну. — Той само се опитва да разводнява

момента. Не налапвай стръвта.

— Полубог — заразмишлявах. — Някога питал ли си се колко често изтегляш късата

клечка, а, Данда?

— Млъквай бе!

— Знаеш ли какво? — Вишну потисна прозявката си. — Я му го начукай. Давай, Данда, начукай му го на щастието.

Данда се втурна към мен, размахал юмруци. Движех главата си бързо наляво-надясно и

от три пъти успя ме уцели само веднъж. Внезапно той спря. За миг задържах главата си, колкото да погледна нагоре, и видях онзи грамадния — мъжа, когото ударих по брадичката, да отдръпва Данда от мен, стиснал рамото му.

Грамадният наби юмрук в лицето ми. Носеше месингов пръстен на средния пръст и

усетих как металът се вряза с хрущене във вдлъбнатината между бузата и челюстта. Големият

си знаеше работата. Нищо не ми счупи, само ме нарани. После смени тактиката и ме

зашамари мощно по бузите.

Ако биеш някого с юмруци достатъчно дълго, кокалчетата ти ще се раздробят или ще

убиеш човека, или и двете. Но ако само разкрасиш физиономията му с юмруци, то всеки

силен шамар става болезнен и с плесници можеш да изтезаваш жертвата си цял ден.

Изтезание. Това пространство е тежко и сплескано. То притежава плътност и

центростремителната му сила е толкова мощна, че нищо не можеш да вземеш от него; всичко

е просмукано с мрак, Друго почти нищо не научаваш.

Но едно нещо разбрах: когато боят започне, си затваряш устата. Мълчиш. Не говориш, докато свърши. И не пищиш, ако можеш.

— Добре — рече Вишну, след като проточилите се цял месец две минути изтекоха.

Мъжагата се дръпна назад, пое кърпата, подадена му от Данда, и избърса плувналото си

в пот лице. Данда посегна да му разтрие плещите.

— Кажи ми за Пакистан — настоя Вишну, поднесъл цигара до Устните ми.

Вдъхнах дима заедно с пръски кръв и го издишах. Нямах представа за какво ми

говори. — Кажи ми за Пакистан.

Втренчих се в очите му.

— Знаем, че ходи в Гоа — изрече бавно Вишну. — Знаем, че си взел оттам оръжие.

Затова ще повторя. Кажи ми за Пакистан.

Оръжия, Гоа, Санджай — всичко си идваше на мястото с едно завъртане на кармичното

колело. Но аз знаех, че в страха ми някъде се надига глас, който рано или късно ще каже:

„Дай да приключваме с това."

— Много хора смятат, че столицата на Пакистан е Карачи — изломотих с подута уста. —

Обаче не е.

Вишну се разсмя, а после смехът му секна.

— Кажи ми за Пакистан.

— Страхотна храна, хубава музика — казах.

Вишну погледна върха на цигарата си и вдигна очи към грамадния.

И пак се започна. И закуцуках в гъстата кал с всеки нов плесник, който ме размазваше в

мъглата.

Когато мъжагата спря и отпусна ръце на бедрата си, Данда се възползва от момента и ме

зашиба с тънък бамбуков прът. От това целият плувнах в страдалческа пот, но се свестих.

— Сега как са ти топките, а, мадачуд! — кресна той и коленичи толкова близо до мен, че от подмишниците на ризата му ме лъхна на синапено масло и пот от силна уплаха.

Разсмях се — както се смееш понякога, когато те малтретират. Вишну махна с ръка.

Последвалата внезапна тишина след жеста му бе толкова глуха, че сякаш целият свят за

момент замря.

Вишну каза нещо — не можах да го чуя. Бавно осъзнах, че тишината всъщност е вакуум в

ушите ми, който само аз чувам. Вишну се взираше в мен с озадачен израз, сякаш бе забелязал

улично куче и се чудеше дали да си поиграе с него, или да го нарита с мокасините си „Гучи".

Трети мъж избърса кръвта от лицето ми с парцал, лъхащ на бензин и гнилоч. Изплюх

кръв и жлъчка.

— Как се чувстваш? — попита ме разсеяно Вишну.

Знаех правилата на оцеляващия. „Не говори. Не казвай нищо. Но нямаше как да попреча

на гнева да ми пише репликите, и щом те изникваха в ума ми, не се сдържах.

— Исламабад. Столицата на Пакистан — казах. — Не е Карачи.

Той тръгна към мен и извади от джоба на сакото си малък полуавтоматичен пистолет.

Звездните сапфири на очите му отразяваха миниатюрен образ на черепа ми, вече

обезобразен.

Входната врата на склада се отвори. Чайуола, към дванайсетгодишно момче, влезе вътре

откъм ярката улична светлина, понесло шест чаши чай в телена кошница и шест чаши вода в

друга.

— А, чаят — рече Вишну и внезапна широка усмивка разглади гневните бръчки по

лицето му.

Той прибра пистолета и се върна на мястото си до дългата пейка.

Разносвачът на чай раздаде чашите. Древният му поглед на хлапе от улицата се плъзна

по мен, но не показа реакция. Може би бе виждало това и преди — мъж, вързан за шезлонг в

отровнозелено и лимоненожълто, оплескан в кръв.

Гангстерът, който преди избърса лицето ми, ме развърза. Взе чаша чай от момчето и ми

я подаде. Изтръпналите ми ръце я задържаха с мъка.

Другите гангстери поеха чашите си, като възпитано изпълниха целия ритуал по отказа в

полза на другите, а после компромисно си го поделиха по равно като отсипаха чай в

изпразнените водни чаши.

Любезност и дружелюбие. Все едно бяхме приятели, поседнали заедно в „Нариман

пойнт"[21] да погледаме залеза.

Момчето потърси наоколо празните чаши от предишна поръчка и взе да пълни телените

си кошници. Забеляза, че една от тях липсва.

— Чаша! — изръмжа то. Гладът му се прецеди дивашки през задръстеното му кой знае с

какво гърло.

Вдигна една от кошниците, за да покаже оскърбителната празнина там, където трябваше

да лежи последната чаша.

— Чаша!

Гангстерите незабавно се втурнаха да търсят липсващата чаша, запреобръщаха празни

кашони, разбутваха купчини парцали и боклуци. Данда я откри.

— Хаин! Хаин! — възкликна той и размаха чашата. Тук е! Тук е!

Подаде я на момчето, то я грабна подозрително и излезе от склада. Данда бързо

погледна Вишну с раболепно светнали очи: „Видя ли, шефе? Видя ли ме как намерих

чашата?"

Щом се уверих, че мога да се движа, без да треперя, оставих чашата чай на земята до

мен. Не беше само от гордост и гняв — устните ми бяха подути и разцепени и знаех, че

заедно с чая ще пия и кръв.

— Можеш ли да се изправиш? — попита Вишну, оставяйки настрана празната си чаша.

Изправих се и залитнах към земята.

Мъжагата, който ме шамареше, се втурна да ме улови и силната му ръка обгърна

загрижено раменете ми. С негова помощ се изправих отново.

— Тръгвай си — рече Вишну. Той отмести поглед към Данда.

— Дай му ключовете за мотора, йаар!

Данда импулсивно извади ключовете от джоба си, но вместо към мен се обърна към

Вишну.

— Моля те! — примоли се той. — Той знае нещо. Сигурен съм! Само… само ми дай още

малко време.

— Спокойно — отвърна Вишну със снизходителна усмивка. I Вече научих каквото ми

трябва.

Той взе ключовете от Данда и ми ги подхвърли. Улових ги на гърдите си с изтръпнали

ръце. Погледнах го в очите.

— Освен това — продължи Вишну, като ме гледаше — ти нищичко не знаеш за

Пакистан, нали? Нямаш си ни най-малка представа за какво говорим, а?