Сянката на планината

който ще проникнем в по-широкия охранителен бизнес. Ще се разраснем. И то бързо.

— Как?

— За да развием фирмата, трябва да познаваме всички едри играчи в бизнеса и да се

сприятелим с тях. Ако се случи да открием за тях изчезнали близки, по-късно няма да ни

закачат. В допълнение ще знаем и всичките им тайни.

— Наистина си го обмислила в подробности.

— Ще престанеш ли да изтъкваш очевидното?

— Виж, следя логиката ти и виждам смисъла…

— Нима? Това е чисто начинание — и правилно. В твоите заигравки не виждам нищо

правилно.

— Правилно ли? Сега, значи, обсъждаме кое е правилно!

— Знаеш ли, няма чак такова значение дали ни очаква успех, провал, или забавления, за

мен най-важно в момента е, че е правилно, Ще продължа напред и няма да се връщам към

миналото.

— Намиране на изгубена любов значи?

— Загубване на намерена любов ли предпочиташ?

Изрече го рязко, защото помисли, че не я вземам насериозно, но аз се засегнах.

— За мен ли говориш? За нас?

— Не аз съм тази, която се отдръпва, Шантарам.

— С теб съм, Карла, но знаеш, че не мога да работя с ченгетата.

— Никой не казва, че трябва да участваш в това.

— В кое — в предаването на хора на полицията или в даването на показания пред съда?

— Връзките с полицията ще ги поеме Дидие. Обяви, че нямал търпение да си поговори с

полицаи, без да лежи на пода.

— Не е само това. Залогът за мен е твърде голям. Издирват ме навсякъде, освен тук, и то

само защото знам на кого да плащам. Не престъпвам чертата. Ченгетата не ме закачат, защото

не продавам дрога или момичета, не мамя никого, не бия никого, ако не си го проси, държа

си устата затворена, когато им ям ритниците и им плащам добре и редовно.

— Същински рай! — възкликна Карла, извила вежда като присмехулник, кацнал на

клонка.

— Те ме търпят. Но това може да се промени и тогава ще се наложи да бягам, и то бързо.

Знаеш го. Не мога да се заловя с нищо сериозно, както и ти. Мислех, че сме го разбрали.

— Казах ти, че съм партньор в сянка — изрече тя и цариците за миг ми се показаха. —

Но винаги мога да изляза от сянката, ако ти не се включиш в това заедно с мен.

Настъпи кратко мълчание. Тя сигурно ме предизвикваше да кажа каквото не трябва, и аз

може би го казах.

— Чувала ли си някакви новини за Ранджит?

Тя се извърна. Помислих, че съм я наскърбил и се опитах да сменя темата:

— А какво ще кажеш да се изнесеш от „Тадж" и да се преместиш в апартамента до моя?

— До твоя?

— Сериозно, Карла. Има три апартамента с балкон с изглед към хубава улица, а и ти

каза, че обичаш сигурността.

Тя се замисли и ми показа две царици от ъгълчето на окото си.

— За гостувания с преспиване ли говориш? — попита тя. Знаеше, че в тази игра не ме

бива.

— Преспиванията ще ги оставя за друг разговор. Но купих нови ключалки за твоите

врати и ги монтирах.

— За моите врати?

— Е… Да де… ако се нанесеш.

— Трябва да си бил доста сигурен, че ще се съглася.

— Ами…

— Колко ключалки сложи?

— На входната врата ли?

— За колко врати говорим?

— За всичките. На банята, на спалнята, бал конската — всичките!

— Добре… — усмихна се тя. — Други изненади има ли?

— Сложих в банята аптечка за първа помощ с комплект за хирургически шевове. Доста

голяма рана можеш да зашиеш, ако се наложи.

— А разправят, че романтиката била мъртва — засмя се тя.

— Взех ти и разни други неща.

— Какви други неща?

— Да, в квартала има страхотни магазини. Накарах управителя да сложи в стаята ти

малък хладилник и го заредих с водка, сода, лимони и най-смрадливото сирене, което успях

да намеря.

— Мило.

— И залепих с тиксо един нож отдолу на чекмеджето на писалището. Ако го отвориш

както трябва, човекът в стаята няма да види как го измъкваш.

— Няма да ме види как го измъквам, а!

— А леглото ти е направено от боядисани железни тръби.

— Леглото ми е с тръби! — разсмя се тя.

— Да. Проверих накрайниците. Откъм главата се отвинтиха. Сложих в едната тръба

пачка пари и тънък нож — в другата. За всеки случай.

— Удобно.

— И ти купих ситар.

— Ситар. Това пък защо?

— Не знам. Беше в музикалния магазин на долния етаж и не можах да му устоя.

— Знаеш ли…

— Обслужване по стаите няма — прекъснах я. — Но на долния етаж има магазин за

ситари, а управителят горе е по-откачен и от мен и в края на краищата мисля, че е добра идея

да се нанесеш при нас, Карла. Навита ли си?

— Мили, за тебе съм навита до сетния ти ден.

— Сериозно?

— Сериозно.

— Добре, давай да те настаняваме, съседке. Тя яхна мотора и се върнахме в хотела й —

карахме след Рандъл и постоянно сдържах порива си да го задмина. Нямаше да е трудно. С

лявата си ръка бе прихванала рамото ми, дясната лежеше в скута ми и бе отпуснала глава на

гърба ми. Исках да карам и да не спирам, докато моторът не спре.

— Знаеш ли — казах, отдръпвайки се в един тих ъгъл на стълбището на хотел „Тадж". —

Можем просто да караме безспир, докато не стигнем достатъчно далече или моторът не се

развали.

— Аз имам да свърша разни неща, Шантарам — усмихна се тя. — И нали помниш, загубената любов е козът, поне засега. Първият официален случай на нашето бюро е Ранджит

и ще открием този плъх, където и да се намира.

— Официален случай?

— Регистрирах ни в полицията като бюро. Стана бързо благодарение на един човек на

Ранджит. От една корпорация е, зарадва се да ме види. Откакто изчезна Ранджит, кранчето

секна. Като отидох при него, се появих с правилните дарове от Америка. Той е свестен човек, само дето понякога лицето му е по-алчно от мислите.

Мой ред беше да се засмея.

— Хайде да говорим за това по-късно. — Тя ме придърпа към себе си и ме притисна, телата ни се прилепиха съвършено като двете черупки на мида.

— Наспи се тази нощ — каза тя, като се отлепи от мен.

— Добре… Какво?

— Наспи се колкото можеш по-добре, ще ти е нужно — каза. — Щом отказваш да се

включиш в бюрото и се правиш на независим.

— Чакай малко. Не може ли по-късно тази вечер да намина при теб?

— Ясно, че не може — отвърна тя, освободи се и изкачи последните стъпала до

вратата. — А и бездруго ще е тук и сутринта.

— Какво ще е тук и сутринта?

— Похотта — отвърна, като се спря на вратата. — Нали помниш Похотта, а, Шантарам?

Хубавица, голяма веселячка, без скрупули?

Вратата се затвори. Пак бях объркан. После усмивката си проби път до лицето ми.

Мътните да го вземат, Карла.

Смутен, се върнах в хотел „Амритсар" и заварих управителя в премеждие — беше си

наврял лицето в голям кашон с надпис „Премеждие Инкорпорейтид".

— Каква ти е дилемата, Джасвант?

— В тоя кашон трябваше да има фазерен пистолет — обясни той. Гледаше ме унесено, а

ръцете му все тъй ровеха из стиропорната опаковка. — А, ей го!

Той извади пистолета играчка от кашона, но ликуването му бързо стихна.

— Всичко е сбъркано! Фотонният излъчвател не е където трябва и отражателен щит

липсва! В днешно време на никого да нямаш вяра!

— Това е играчка, Джасвант.

— Копие е — поправи ме той. — И то неточно!

— Копие на играчка, Джасвант.

— Ти не разбираш. Имам един приятел парс и той каза, че може да ми направи

истински, стига да имам идеално копие на оригинала. Но няма как да работи с тоя боклук.

Нали е парс!

Той се втренчи в мен, мъката го изгаряше. Мъката изгаря винаги, дори и когато е

неуместна.

— Моля те, Джасвант, недей да си правиш лазерен пистолет.

— Фазерен — поправи ме той. — И на тебе ще ти е от полза. Хора влизат и излизат от

твоя апартамент денонощно, все едно е Бъкингамската гара.

— Само хора, които имат ключ.

— Е, в момента и двамата притежатели на ключ са там. Заварих Навин в креслото до

бюрото, което купих от трофейния

магазин на долния етаж. Свиреше на китарата ми, и то по-добре от мен — но от мен

всеки свиреше по-добре. Погледнах в спалнята и видях Дидие проснат на леглото ми, събул

елегантните си италиански обувки на пода и пъхнал връзките вътре. Махна за поздрав.

— Хубаво свириш, Навин — казах и се стоварих в едно кресло.

— Хубава китара — отвърна Навин, свирейки популярна балада от Гоа.

— Заварих я да се търкаля преднамерено в музикалния магазин долу.

— Там не е място за китара като нея — отвърна той и премина на Comfortably Numb на

„Пинк Флойд". — Тя е луда любовна китара и иска превъзходна поддръжка, като Дива.

— Как е положението с Дива?

— Зле — отвърна той, без да спира да свири. — Затова се подлагам на китарна терапия.

— Тази сутрин се разбрахме с Джони Пурата. Един бихарски[87] род се изнесъл и е

опразнил шест къщи. Запазили са две колиби на няколко крачки от къщата на Джони — една

за нея и една за теб.

— Точно навреме! — Навин остави китарата.

— Май си прав. Днес поразпитах из „Форт" — баща й е загазил сериозно. При

букмейкърите залозите са 50 към 1, че ще го убият. Говорят за него все едно вече е труп.

Споменават и Дива, обсъждат какво би могла да знае за злополучните сделки на баща си и за

това къде са парите.

— Тъй е то! — съгласи се Дидие, скочи изненадващо пъргаво от леглото и притича до

малкия хладилник. Беше ми го купил за подарък по повод нанасянето ми. Напълни го с бира, а за себе си сложи бутилка бренди на нощната масичка. Подхвърли по една бира на мен и

Навин и пак удобно се настани на леглото ми.

— Аз също разпитах — каза. — Бащата на Дива са го погнали поне две групировки —

безмилостни, но пък с дълбоки връзки с полицията.

— Прав си — потвърди Навин.

— Едната всъщност е самата полиция — продължи Дидие. — Мисля, че е нещо,

свързано с полицейския пенсионен фонд. Явно си е създал цяла монголска орда от врагове!

На негово място щях да се изпаря от Бомбай и да се преместя на незнаен остров. Няма

съмнение, че може да си купи един такъв.

— Не познавам по-твърдоглав човек от него — изръмжа Навин. — Ще чакал всичко да

мине. Имал желязна охрана. Добре де, той денонощно е ограден от оръжие, вярно, но… в

имението му охраната е поета от две различни бригади — полицейска и частна. Никой там, струва ми се, не гори от желание да поеме куршума, предназначен за най-богатия мошеник в

Бомбай. Някои от тия момчета живеят в бордеи и се надяват да преместят семействата си в

едностайни апартаменти, големи колкото неговата тоалетна. Ако заповядат на ченгетата да

се оттеглят, частната армия сигурно сама ще избяга. Опитвах се да му кажа, ама той не

слуша.

— Все пак те е слушал — каза Дидие. — Поверил е дъщеря си на теб.

— Вчера ме нарече „сине" — съобщи Навин. — Шантава работа! Та аз почти не го

познавам.

Той отиде до прозорците със спуснати капаци, отвори единия и неоновите светлини на

кино „Метро" обляха лицето му в руменина.

— Дръж, вика, дъщеря ми близо до сърцето си и се грижи нищо да не я застрашава — да

е с теб, далече от мен, сине мой.

— Това е значителна отговорност — отбеляза Дидие замислено.

— И тежка задача — допълних. — Тя, Дива, е мъчен характер. Пич, трябва да се махнете

от града.

— Съгласен съм. И то час по-скоро — потвърди Дидие.

— Да, ама не ще да замине. И като я знам, ако се опитам да я заведа на летището, всичко

ще опищи.

— Ако не можеш да я убедиш да напусне Бомбай и ако има вероятност да бъде

отвлечена от хората, които искат да убият баща й, ще трябва да я скриеш, докато всичко се

уталожи. Бордеят е единственото място, където никой няма да потърси най-богатото момиче

в града. Но дано да ти хрумне нещо по-добро.

— Нищо не ми идва наум.

— Нито пък на мен — обади се Дидие.

— Тя къде е сега? — попитах.

— На седмичната си среща. Събира се всяка седмица с нейни приятелки в „Президент".

— Така ли? — попита Дидие.

— Викат му „Клюкарският клуб на Дивите" — обясни Навин.

— Очарователно! — заяви Дидие.

— Веднъж седмично налитат като пирани и разкъсват на парчета всяко познато момиче, което не е от тяхната клика.

— Ще ми издействаш ли покана? — примоли се Дидие и дойде при нас. — Бих отишъл

с огромно удоволствие!

— До десет трябва да е приключила — каза Навин. — Искате ли да дойдете с мен да я

вземем?

— Аз идвам със сигурност! — заяви Дидие, докато нахлузваше обувките си.

— Ще сте ми нужни и двамата, ако ще убеждавам Дива да зареже апартамента си в

„Махеш" и да отиде да поживее една седмица в бордея — каза той. — Сигурно ще трябва и

двамата да я държите, докато й обяснявам идеята.

— Убеден ли си, че искаш да го направиш? — попитах.

— Няма друг миг като сегашния — усмихна се младият детектив, но погледът му остана

сериозен. — Достатъчно е да я откараме късно в бордея и да я настаним, преди прекалено

много хора да са разбрали. Как мислите?

— Дидие е готов! Напред към клюкарския клуб, тутакси!

ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

ЗАВАРИХМЕ ДИВА СРЕД ПИЩЯЩ РОЯК от Диви във фоайето на хотел „Президент".

Три от тях се спряха и се вторачиха в нас с добре изигран ужас. Дидие бе облечен с

измачкано бяло ленено сако и избелял син панталон от рипсено кадифе. Аз — с кубинки, черни джинси, тениска и елек. А Навин — със сив гащеризон и тънка риза от кафяв велур, помъкнал тежка раница на гърба си. Хубавиците ясно показаха, че никак не сме радост за

окото.

— Това ли е той? — попита една от Дивите, сочейки обвинително с изкуствения си

маникюр към Навин.

— От плът и кръв — подсмихна се Дива, без да ни представи.

— Маниак моторджия — задраска ме друга Дива от списъка.

— И развратен фустогонец — първата задраска и Дидие.

— Ще прощавате, мадмоазел — възрази Дидие — но аз се увличам по мъже.

— Развратен гащогонец — поправи се момичето.

— И кон, без принц — зачеркна Дива Навин. Дивите се разкискаха.

— Защо мъкнеш тая раница? — попита Дива. — Тръгнал си за Хималаите, надявам се?

— Не съм катерач — отвърна Навин, вперил очи в нея.

— Охооооо! — възкликнаха Дивите. — Котаракът извади нокти!

— Трябва да тръгваме, Дива — подкани я Навин.

— Що не се покатериш на някое дърво и там да си останеш? " отвърна предизвикателно

Дива.

Девойките се разкискаха.

Навин се ядоса, защото наистина се страхуваше. Поради надвисналата над нея заплаха

той смяташе, че в ярко осветеното фоайе те глупашки се излагат на показ. Очакваше всеки

миг вътре да нахлуят една кола главорези и да я отвлекат.

Силният и уверен млад Навин знаеше, че ще е безсилен да ги спре. Познавах го

достатъчно добре да знам, че не е свикнал с това чувство и то никак не му допадаше.

Дидие пристъпи напред в неловкото мълчание и елегантно се поклони на госпожиците.

— Позволете да ви се представя, скъпи дами — каза той и започна да раздава визитни

картички. — Името ми е Дидие Леви. Родом съм от Франция, но от години вече съм гост на

вашия прекрасен град. Заедно с моя съдружник, известния детектив господин Навин Адеър, представляваме детективско бюро „Изгубена любов" и сме на вашите услуги, ако е нужно да

се разгадае някаква загадка.

— Еха! — възкликна едното момиче, четейки подадената визитка.

— Няма прекалено банални задачи и нито една клюка не е незначителна за бюро

„Изгубена любов" — заяви Дидие.

— Трябва да тръгваме! — повтори Навин и посочи вратата.

Дива разцелува въздуха край бузите на приятелките си за довиждане и се упъти с нас

към изхода. Излязохме през портала в началото на главната улица.

Навин се спря и ме погледна. Огледах се и се усетих, че Дидие го няма с нас. Притичах

обратно в хотела да го отвлека от момичетата.

— До следващия вторник! — провикна се той, когато го повлякох. ~ Уверявам ви, разполагам с клюки за известни хора, които ще ви донесат по-голяма наслада и от оргазъм!

Дивите се разпищяха възторжено. Дойдохме при Навин и Дива.

— Визитки? — попитах.

— Мислех… че ще е най-добре да сме подготвени — отвърна Дидие.

— Я дай една.

— И аз бих искал да видя една — обади се Навин.

— И аз! — включи се Дива. — Я раздай, френче!

Той неохотно раздаде визитки и ние ги огледахме на светлината на уличната лампа.

БЮРО „ИЗГУБЕНА ЛЮБОВ" Дидие Леви, властелин на Любовта Навин Адеър, властелин на Загубите

На гърба на визитките имаше картинка с вслушващо се ухо — по мои предположения —

и надпис:

НЕСДЪРЖАНИЯТ ЕЗИК ВЪРТИ СВЕТА Ап. 7, хотел „Амритсар", Метро, Бомбай

— Не ви ли се струва твърде… скромно? — попита сериозно Дидие.

— „Властелин на Загубите"?! — възкликна Навин. — Това от Толкин ли го извади бе, човек!

— Ами това ухо какво е? — попитах невинно. Де да си бях мълчал!

— Ама, Лин! Ти възразяваш само защото преди няколко месеца откъсна нечие ухо! —

протестира Дидие.

— Не цялото! — възразих в отговор. — А между впрочем значи вече е „Апартамент 7", а

не „стая 7", а, Дидие?

— Чакай малко! — Дива забоде ръка в гърдите ми като малка градинска вила. —

Откъснал си нечие ухо?

— Навин, времето е твое.

— Виж, Дива… — започна Навин.

— Млъкнете и двамата! — заяви Дива. — Докато не седна! Къде е лимузината?

— Нямаш лимузина — отвърна Навин. — Вече нямаш. Отпратих колата и шофьора

обратно в имението.

Дива се засмя, но ние останахме сериозни и тя награби Навин за ризата, стисна я в

юмруци и я затегли нагоре-надолу, докато не я скъса.

— Мамка му, какво си направил?

— Дива, довери ми се, моля те! — Навин се зае да загащва остатъците от ризата си в

гащеризона.

— Да ти се доверя ли?! Аз ти се доверих и ти загуби шибаната ми кола! Знаеш ли колко

може да издържи едно момиче да върви с тези обувки?! Лимузините за това са ги измислили

бе, идиот такъв — заради шибаните обувки! Навин, къде ми е кутията за обувки на четири

колела?!

— Може ли да не водим този разговор на главната улица? Малко по-нататък има един

ъгъл и се завива в пресечка.

— Ти да не си…

— Моля ви, госпожице Дива! — намеси се Дидие. — Вие несъмнено разбирате, че ние, цели трима мъже, нямаше да сме тук и така да ви умоляваме, ако не бяхме тъй загрижени за

вас и ако не бяхме преценили, че е благоразумно.

Тя обходи с поглед лицата ни, а после се втурна напред. Свърна в алеята, спря се по

средата и опря гръб на стената.

Повдигна единия си крак назад, върху зида. Беше облечена с елегантна жълта пола, бяла

блуза с високо деколте и обувки на високи токове с каишка около глезена. Полата й имаше

цепка отстрани и позата разкриваше изящните й крачета. Умееше да позира тя — бе

позирала за всяко списание в страната.

Погледнах Навин. Изучаваше я с влюбен поглед — чисто желание, лишено от глад. „Ние, коравите мъже, се влюбваме бързо и се влюбваме силно" — бе казал Дидие. Нямаше никакво

съмнение, че Навин Адеър, индиец и ирландец, беше корав мъж, пропадащ в бездната на

любовта.

Навин й разказа всичко. Тя беше вироглава и горда. Той знаеше, че трябва да е брутално

честен, за да я убеди какви опасности я грозят.

Описа пред нея с подробности всяка оплетена сделка, която водеше до гангстер, корумпиран политик или полицай — всички опитващи се да елиминират баща й. Кракът й се

плъзна надолу по стената, тя се изправи и се стегна.

— Заплахата е съвсем реална, госпожице Дива — каза нежно Дидие. — Ние всички

проучихме този въпрос и всички стигнахме до извода, че вашата безопасност е застрашена.

— Те са злодеи — каза Навин. — А баща ти е обкръжен от добри герои, на които не

вярва. Мисля, че затова възложи на мен грижата за твоята безопасност и ми нареди да не те

връщам в имението.

— Майчице! — изстена едва чуто тя, призовавайки призрак.

— Препоръчвам ви да заминете, госпожице Дива — посъветва я Дидие. — Бързо и

надалеч. За мен ще е чест да го уредя. Лин може да подсигури фалшиви паспорти. Пари има

достатъчно. Няма да ви застраши нищо, докато този въпрос не се разреши.

— Никъде няма да замина, докато баща ми е тук! — нацупи се тя.

— Ами ако влезе в затвора? Аз ще съм му нужна! Каквото и ще да става, аз няма да

напусна Бомбай, докато той е тук!

— За тук алтернативата е да се скриеш в близкия бордей — каза Навин. — Това се

опитвах да ти кажа.

— В бордей? Първо ми казваш, че татко е мошеник и други мошеници се опитват да го

убият, че може да отвлекат или убият и мен! Това ме е заплашвало цял живот, а сега…

— Положението… е наистина много тежко — каза Навин. — Дива, нали ти казах, че и

мен ме е страх. Моля те, послушай ни!

— Живял съм там, Дива — казах. — В бордея ще си в безопасност, а и не би трябвало да

се задържиш дълго там.

— В бордея? — повтори тя, но съпротивата й почти беше угаснала.

— Имате ли някого достатъчно близък, на когото можете да поверите живота си? —

попита я Дидие.

Стройната светска дама трепна. Въпросът му я шокира повече, отколкото бащините й

престъпления и заплахата за собствената й сигурност. Тя се дръпна половин крачка назад, но

после възвърна самообладанието си.

— Имам много далечни роднини, но с никого не съм близка. Майка ми беше единствено

дете като мен, а чичо ми почина преди две години. Откакто майка ми умря, останахме сами с

татко. Никъде няма да ходя.

— Дива, да се укривате там няма да е много приятно — посъветва я Дидие. — Хората са

цивилизовани, но обстановката е примитивна. Няма ли да размислите?

— Никъде не отивам.

— Казах ти аз — обади се Навин и си нагласи раницата.

Оставих ги да говорят и отидох да огледам края на пресечката.

Улицата, на която излизаше, водеше към белите арки и прозорците като амбразури на

Световния търговски център, а по-нататък — към бордея зад него.

Беше тихо. Обитателите на тротоара се бяха разположили да нощуват. Пъргави кучета, жадни да дойде техният час, се мятаха, скачаха и лаеха. Един почти празен автобус изфуча от

ъгъла и мина пред мен. Филмови плакати украсяваха страните му като знамена, провесени

по хълбоците на боен слон.

Уличните лампи осветяваха входа на бордея откъм края на улицата. Знаех колко тежко се

живее в този бордей. Знаех и колко богато биваш възнаграден там. Бордеят бе медуза, купол

от съпричастност над обща кауза — нишки от обич и общи страдания докосваха всеки живот.

Дива тръгна бавно към мен заедно с Навин и Дидие. Навин я прегърна. Тя не го

отблъсна.

Може би й бе казал, че в раницата, за която тя го поднасяше, е багажът й, който набързо

е събрал от апартамента в „Махеш". Може би, докато други врати се затваряха пред нея, тя се

отваряше най-сетне за него.

Дива излезе на светло и видях, че е уплашена.

— Всичко ще е наред, малката — казах и я накарах да ме погледне в очите. — Предстои

ти готино преживяване с готини съседи.

— Чувам, че на квартала са се вдигнали акциите, когато си се изнесъл — каза тя, но от

обичайната й разпаленост бе останало само мъждиво пламъче. — Я ми кажи, обитателю на

бордеите, има ли нещо, което трябва да знам?

— Колкото повече време изкараш, толкова по-хубаво става — казах, когато наближихме

широката пътека покрай открития нужник, водеща към бордея.

— Така ми каза и моят терапевт, преди да го осъдя за сексуален тормоз — измърмори

тя.

— В бордея няма да те тормозят с нищо освен с обич — казах. — Но и с нея е нужно да

посвикнеш.

— Дайте я насам — отвърна храбрата уплашена светска лъвица. — Тази нощ ще поема

цялата обич, която ми падне.

ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ПЪТЕКАТА БЕШЕ НЕРАВНА — прашна земя и камъни. Вдясно проточена телена

ограда отделяше с кордон лъскавите витрини със стоки на Световния търговски център.

Вляво се ширеше поле, където жени и деца приклякаха да се облекчат сред бурени, храсти и

купчини от чужди изпражнения.

Една жена клечеше в тъмното, скрита в шубраците. Няколко деца бяха наклякали сред

каменливата тревясала площ край пътеката. Щом Дива мина, те й се усмихваха и

подвикнаха:

— Здравейте! Как се казвате?

Когато пътеката се заспуска към морето, зърнахме бордея за първи път — дрипава

мантия, метната върху част от крайбрежието край бляскавите кули на богаташите, напреко на

малкия залив.

— Мили Боже! — възкликна Дива.

Бордеят нощем беше същинско мрачно Средновековие. Осветлението идваше от

керосинови лампи. Ток нямаше, течаща вода — също. Плъхове сновяха на черни талази всяка

нощ из алеите и изгризваха камарите от отпадъци, оставени като злокобни

жертвоприношения.

Миризмата на керосин, прегоряло синапено масло, ароматни пръчици и солен вятър от

морето наблизо, на сапун — това ухание на отчаяна чистота, на честна пот, мирисът на коне, на кози, на кучета, котки, на маймуни и змии — всички те заливаха Дива, докато

лъкатушехме на светлината на фенерче към дома на Джони Пурата.

Тя гледаше с облещени очи, но бе свила решително устни. Стискаше лакътя на Навин, но

токчетата й стъпваха уверено по неравната земя.

Джони Пурата ни чакаше, издокаран в най-хубавите си дрехи за храма.

— Добре дошла, Аану — каза той, прилепил длани, и се поклони на Дива. — Името ми

е Джони Пурата. Дано не възразяваш, че те наричам Аану. Казах на всички, че си братовчедка

ми Аану, която идва на гости от Лондон.

— Добре — отвърна неуверено Дива.

— За да ти помогна да се настаниш тука спокойно, им казах, че си малко луда — додаде

Джони. — Това би трябвало да обясни сприхавия ти нрав…

— Сприхавия ми нрав ли?

— Ами, Шантарам каза…

— А, Шантарам значи?!

— Освен това казах на всички, че някакви хора те издирват, защото си им откраднала

нещо, и трябва да пазим пребиваването ти при нас в тайна.

— Ами… хубаво.

— О, да! Ако не броим парламента, тук крадците са в най-голяма безопасност!

— Това като че вдъхва успокоение — усмихна се Дива.

— Може и да се учудиш колко прочути хора се крият при нас в бордея. Тук при нас по

едно време се криеше един играч на крикет. Името му не мога да ти кажа, но веднъж като

играехме заедно, той ми рече…

— Млък, Джони!

Жената му Сита се показа на прага. Сарито й в червено и златисто трепкаше като

корабни платна около стройната й фигура.

— Ти дори не знаеш за какво говорех! — рече обидено Джони.

— Пак да мълчиш! — сопна се Сита. — И остави горкото момиче на мира!

Дойдоха още две жени и поведоха Дива към запазената за нея колиба на няколко крачки

оттам. Навин и Дидие ги последваха. Погледнах Джони.

— Джони, идваш ли?

— Аз… ще оставя Сита за малко сама.

— Неприятности в рая? — изтърсих нетактично.

— Какво знаеш ти! — Той прекара длан през гъстата си кестенява коса. — Сита ме

докара дотам, че да си говоря сам!

— Слушай, ще свия няколко джойнта. За Дива. Мисля, че ще са й нужни повече от

одеяла, ако ще преспива тук тази нощ. Дай да поседнем вътре да я свърша тази работа, докато

ми разказваш.

И той започна. За половин час научих за Сита повече, отколкото един мъж е редно да

знае за нечия чужда жена. Опитах се веднъж да погледна нещата през нейните очи, както би

трябвало, но той още повече се разстрои и се принудих да млъкна.

Искаше му се да го разбера. Страданието му приличаше на път към Голгота, като на

всяка стъпка го очакваше порицанието на сърдита съпруга. В крайна сметка всичко се

свеждаше до едно.

— Противозачатъчни — казах, докато свивах джойнтове за новия живот на Дива в

бордея.

— Тоест?

— Тя иска още едно дете, а ти не. Противозачатъчни.

— В момента аз прилагам противозачатъчни — пледира той и се размърда неловко на

стола. — Не сме правили секс от шест месеца.

— Това, Джони, не е противозачатъчно средство, а противоестествено. Нищо чудно, че е

изперкала.

— Според нея сексът е, за да се правят деца. А аз мисля, че е да се правят деца, но и да

се прави любов. За нея всякакви предпазни средства са неприемливи! Когато се опитах да

отворя дума за презервативи, каза, че съм бил извратен.

— Малко е сурово, да.

— Но какво да правя? Нали я виждаш каква е красавица, на! Сита бе кръстена на една

милостива богиня и до голяма степен

оправдаваше името си. Но беше и избухлива и езикът й плющеше като камшик.

Поразмишлявахме над това, докато джойнтовете за Дива се трупаха.

— Можеш да постъпиш по женски и да поговориш с нея — предложих му аз.

— Опасно е! — възрази. — Или?

— Или да постъпиш по мъжки.

— По мъжки? — Той присви подозрително очи.

— По мъжки. Да се правиш, че не забелязваш, и да се надяваш тя първа да се огъне.

— Ще карам по мъжки! — Джони удари с юмрук по дланта си. — Много по-безопасно е

от истината.

— Не бъди толкова сигурен — казах, докато събирах на куп свитите джойнтове. —

Жените по някакъв свръхестествен-вещерски-да-разговарят-с-мъртвите-начин успяват да

разберат мислите ти. И затова рано или късно все ще трябва да постъпиш по тяхному.

— Много ясно! — изсъска той. — Така си го връщат на мъжете. — Да?

— Превръщат временно мъжете в жени. Жестоко е, като ни карат да говорим с тях, Лин.

Страшно е, а на мъжете им е трудно, когато е страшно. Това буди в тях желание за бой.

— Като каза страшно, я да видим как я кара Дива.

Дива бе обкръжена от малки момичета, които отдавна трябваше да са по леглата, и

отговаряше на въпросите им за своите дрехи и всичко, изсипало се от раницата на Навин.

Джони и Сита бяха разпънали син найлон върху пръстения под, а отгоре бяха постлали

одеяла от съшити парчета плат. В ъгъла имаше глинено гърне за вода — матка, захлупено с

алуминиева чиния, и обърната чаша.

В това гърне беше всичката вода на Дива за един ден — за пиене, за готвене и за

измиване на съдовете. В друг ъгъл имаше керосинова печка с два котлона. В железен шкаф

на високи крачета бяха прибрани две метални тенджери, хранителни продукти и кутия

мляко. Друг железен шкаф с три рафта бе приготвен за дрехите й.

Върху втория шкаф имаше поставен керосинов фенер. Мъж-дивата светлина сякаш се

рееше над лицата и над ъглите. Освен гирляндата от изкуствени цветя, окачена на една от

бамбуковите подпори, в колибата нямаше друго.

Стените бяха от плетени тръстикови рогозки, а цепките и пролуките бяха запушени с

парчета вестник. Покривът — от голи листи пластмаса, окачени върху бамбуковия скелет на

колибата.

Черният пластмасов таван бе толкова нисък, че ми се наложи да се поприведа. Много

време бях прекарал във влажния зной на колиба досущ като тази. Знаех, че в такава колибка

неприятната жега от градските улици се превръща в същински пъкъл, в който всяка глътка

въздух е битка, а потта се лее като порой по натежали листа.

Гледах я — бомбайската Дива, седнала на одеялата от съшити кръпки — как разговаря с

момичетата.

Не я бях излъгал — когато живях в бордея, нещата наистина тръгнаха на добре, но едва

след като бе станало тъй непоносимо, че не можех да търпя и минута повече гъмжилото от

хора, неспирната шумотевица, недостига на вода, сновящите пълчища от плъхове и

непрестанното фоново усещане за мизерия и смъртоносно ранена надежда.

Не можех да й кажа, че по-добрите дни идват чак след най-тежкия ден. И нямаше как да

знам, че най-тежкият ден за Дива щеше дойде само след двайсет и четири часа.

— Донесох ти някои припаси. — Наведох се да й подам снопчето свити джойнтове и

еднолитрова бутилка местен ром.

— Мъж с вкус и положение — усмихна се тя, приемайки подаръците. — Седни при нас, Шантарам. Момичетата тъкмо щяха да ми обяснят чий задник трябва да целувам, та да мога

да хвърля поне едно лайно някъде.

— Да го отложим за друг път, Дива — усмихнах се аз. — Но ще остана с Навин и Дидие, докато заспиш, та няма да съм далеч. Нещо друго да ти донеса?

— Не, мой човек. Освен ако не можеш да доведеш тук татко.

— Това някак си би осуетило целта — усмихнах се отново. — Но щом ситуацията около

баща ти се успокои, сигурен съм, че Навин отново ще ви събере.

— Надявам се — отвърна тя. — Когато отначало зърнах тези слабовати момичета, си

помислих, че биха продали диетите си за милиони — и то само на приятелките ми. Но после

осъзнах, че гладуват. Какво се случва тук, по дяволите?

— Добре дошла от другата страна.

— Е, ако остана тук седмица, ще имам повече от достатъчно време да го променя —

заяви Дива.

Докато говореше, едно от момичетата преведе думите й от английски на хинди.

Останалите заръкопляскаха и нададоха ликуващи възгласи. Дива тържествуваше.

— Виждаш ли? Революцията вече започна!

Дяволити бунтовни пламъчета горяха в очите й, но изражението й не можеше да

прикрие загнездилия се в сърцето й страх.

Тя беше интелигентно момиче. Знаеше, че с Навин и Дидие не бихме настоявали за

толкова драстична мярка като едноседмичен престой в бордея, ако не се бояхме от нещо още

по-драстично на улицата.

Сигурен бях, че й липсва глезливият лукс на семейното имение — единствения дом, който познаваше. Навин каза, че то винаги било препълнено от приятели, храна, напитки, развлечения и прислуга. И може би в някаква степен тя имаше чувството, че баща й я е

изоставил, че я беше пропъдил, поверявайки я на грижите на Навин.

Гледах я как се усмихва с онази вдървена, нетрепваща усмивка и разговаря с момичетата.

Видно бе, че се бои за баща си, може би повече, отколкото за себе си. Бе сама в един съвсем

различен свят — чуждестранна туристка в своя роден град.

Отидох в съседната колиба и се настаних на изтъркания син килим до Дидие и Навин.

Играеха покер.

— Лин, ще направиш ли едно раздаване с нас? — подкани ме Дидие.

— Не става, Дидие. Тази вечер съм нещо разсеян. Не мога да си събера мислите, за да

съм ти в категорията.

— Много добре — усмихна се добродушно Дидие. — Тогава продължавам с урока. Уча

Навин как да мами с достойнство.

— Достойна измама?

— Да мамиш достойно — поправи ме Дидие.

— А също и как да забелязвам измамата — додаде Навин. — Ти знаеше ли, че има точно

сто и четири начина за измама? По два за всяка карта в кол одата. Пленително! Дидие може

да чете лекции в университета.

— Измамата на карти е просто фокус. — рече скромно Дидие. — А фокусите са просто

измама с карти.

Оставих ги да играят, седях до тях и си пийвах от едно аварийно метално шишенце на

Дидие. За мен нощта също бе тежка, макар да не бях преживял шок като Дива.

Усетих как куполът на бордея започва да се затваря над мен със звуци, миризми и

водовъртеж от дръзки спомени. Пак бях в утробата на човечеството. Наблизо чух кашлица, викове на мъж в съня му, пробуждащо се дете и друг мъж, който на марати говореше тихо на

жена си за дълговете им. Подушвах мириса на ароматни пръчици и благовония, горящи в

десетина къщурки около нас.

Сърцето ми се опитваше да забие в унисон с още двайсет и пет хиляди други —

светулки, които присветват неравномерно, докато не се научат да грейват и гаснат в единна

светлинна вълна. Но не постигах връзка. Нещо в живота или душата ми се бе променило.

Онази част от мен, която с такова желание преди години се настани в това езеро на

съзнанието — бордея, я нямаше.

Когато избягах от затвора, аз дирех дом и скитах от страна в страна и от град на град с

надеждата, че намеря ли го, ще го позная. Но вместо това срещнах Карла и открих любовта.

Тогава не знаех, че търсенето на едно нещо винаги води до друго.

Пожелах лека нощ на Дидие и Навин, надникнах при Дива, вече заспала в прегръдките

на новите Диви, и поех по алеите, без да разбирам защо съм толкова натъжен.

Едно кученце пария тръгна с мен, притичваше напред, а после се втурваше назад и се

блъсваше в краката ми. Щом напуснах бордея и запалих мотора, то се смеси с една улична

глутница, която нададе предизвикателен вой.

Потеглих към хотел „Амритсар" с намерението да попиша. Докато се носех по пустия

булевард, забелязах Аршан, бащата на Фарзад и формален глава на трите семейства, които

търсеха съкровището.

Не съкровище търсеше Аршан; той стоеше, приковал поглед в полицейския участък

Колаба на срещуположната страна на улицата. Завих с мотора, описах вираж и се заковах до

него.

— Здравей, Аршан. Как върви?

— А, добре, добре — отвърна той разсеяно.

— Късничко е — отбелязах, — а този квартал е опасен. Има банка, полицейски участък

и магазин за Маркова мода, всичките в обсег двайсет метра.

Той се усмихна кротко, но очите му за миг не се отклониха от полицейския участък.

— Аз… чакам някого — каза той неопределено.

— Той може и да не дойде. Да те закарам до вас?

— Няма нужда — отвърна. — Няма нужда, Лин. Ти си продължавай.

Толкова беше отнесен, че ръцете му трепереха — бушуващите мисли избиваха в

рефлекси, лицето му несъзнателно се бе изкривило в болезнена гримаса.

— Аршан, налага се да настоявам. Никак не изглеждаш добре, човече.

Той постепенно се върна в настоящето, тръсна глава и примига, престана да се взира и

прие да го закарам.

На път към дома си не отрони нито дума, а когато пристигнахме, само разсеяно

промърмори „благодаря" и „довиждане" и се запъти към вратата.

Фарзад отвори и като зърна баща си, ахна загрижено.

— Какво има, татко? Добре ли си?

— Нищо ми няма, моето момче — отвърна той и се опря на рамото му.

— Лин, ще влезеш ли? — покани ме Фарзад.

Храбро предложение — хлапето беше още в Компанията и двамата знаехме, че Санджай

нямаше да го одобри.

— Не, Фарзад, нека да не е сега — отвърнах. — Дай да се видим близките дни.

В „Амритсар" захвърлих всичко и взех продължителен душ. Дива, която в бащиния си

дом сигурно се бе глезила с вани с пухкава пяна и ароматни масла, в бордея трябваше да се

мие с легенче, и то напълно облечена, както другите момичета правеха.

„Горкичката" — казах си, когато пак се облякох, но си спомних, че само трябваше да

извика на помощ Навин, заумувах колко ли време ще му трябва на индийско-ирландския

детектив да признае, че е влюбен в нея.

Направих си сандвич без хляб — риба тон, домат и лук между два резена пармезан, изпих две бири и прегледах системите на Дидие за далавери на черния пазар. Беше си водил

записки на много страници с профили на ключовите играчи, месечните печалби, плащанията

и рушветите. След като ги изчетох, сбутах листовете в края на леглото и хванах своя

бележник.

Опитвах се да напиша онзи нов разказ за щастливите влюбени хора, вършещи щастливи

и изпълнени с обич неща. Любовна история. Басня. Опитах се да добавя още няколко

изречения към вече сътворения от мен словесен поток. Препрочетох първия абзац.

„Когато стане дума за истината, има два вида влюбени: тези, които намират истина в

любовта, и другите, намиращи любов в истината. Клеон Уинтърс никога не търсеше истина в

нищо и в никого, защото не вярваше в истината. Но щом се влюби в Шанаса, истината го

откри и всички лъжи, изречени от него, се превърнаха в напаст от скакалци, опустошаващи

полетата на съмненията. Щом Шанаса го целуна, той изпадна в кома и шест месеца остана в

несвяст, потънал в езеро от чиста истина."

Известно време продължих да развивам сюжета, но героите започнаха да се изменят, да

следват своя собствена морфология и се превърнаха в моите познати: Карла, Конканън, Дива.

Лицата се размазаха, клепачите ми натежаха, всяко завръщане към изречението

изискваше нова вълна от воля. Заплавах по море от истински и въображаеми образи.

Бележникът падна до леглото. Откъснали се от него листи се разхвърчаха. Вентилаторът

на тавана разпръсна и размеси страниците на моя щастлив и изпълнен с любов разказ със

записките на Дидие. Неговите страници кацнаха върху моите и моите се сляха с неговите; и

докато спях, вятърът описваше любовта като престъпление и престъплението като любов.

ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

ЩЕ ИМА ПОСТОЯННИ ПОТВЪРЖДЕНИЯ, бе казал Идрис, отново и отново. Но и да ги

имаше, не ги забелязвах, даже и в сънищата си. Идрис говореше за духовното, ала

единственото, което ми идваше на ума при споменаването на думата „духовно", бе

природата. Не бях открил своята връзка с неговото поле на тенденция и там, на края на света, не чувствах принадлежност към нищо друго освен към Карла.

Бях проучил всички вери, които успях да намеря. Учех молитви на езици, които не

говорех, и се молех с вярващи, когато ме поканеха да се моля с тях. Но винаги чувствах

връзка с хората и чистотата на тяхната вяра, а не със следваните от тях религиозни правила.

Много често ни обединяваше всичко останало освен техният Бог.

Идрис говореше за Божественото на езика на науката и за науката на езика на вярата.

Това имаше странен смисъл за мен — тъй като лекциите на Кадербай по космология ме

оставяха само с добри въпроси. Идрис като всеки учител бе пътуване и аз исках да уча в

движение, но духовният път, който съзирах, винаги водеше към горите, където разговорите

секваха, докато птиците си намерят дървета, а също към океани, реки, пустини. И всеки

пробудил се прекрасен нов ден, всяка преживяна и описана нощ таяха в себе си малка, неизказана празнота от въпроси.

Изкъпах се, изпих си кафето, подредих апартамента и слязох при мотора, паркиран в

алеята долу. Щях да закусвам с Абдула. Искаше ми се да го видя, но и се боях от нашата среща

— боях се, че дружбата може да е угаснала в очите му. Затова потеглих с мисълта за Дива

Девнани, богатото момиче в мизерния бедняшки бордей, на чийто баща пред очите

песъчинките изтичаха между пръстите му. Напомних си като отида пак да я навестя, да й

купя трева от Керала[88] и бутилка кокосов ром.

Паркирах мотора си до мотора на Абдула от другата страна на улицата срещу ресторант

„Саурабх", вдигнах очи бавно и неохотно: погледът, който срещна моя, бе предан. Както

винаги. Абдула ме прегърна, а после се шмугнахме на малката пейка зад една маса, от която

и двамата имахме изглед към входа.

— Станал си тема на обсъждане — каза той, докато хапвахме маста доса[89] и кнедли с

мангов сос. — ДаСилва искаше да се обзаложи, че няма да доживееш до края на месеца.

— Някой прие ли облога?

— Не, разбира се — отвърна Абдула между хапките. — Пребих го с бамбуков прът и той

го оттегли.

— Солидно…!

— Засега важи каквото каже Санджай, а Санджай иска ти да живееш.

— Както котката иска мишката да живее?

— По-скоро тигър и мишка — поправи ме той. — За него „Скорпионите" са котараци.

Смята, че те мразят повече от ДаСилва.

— Последно — мишена ли съм за Санджай, или съм полезен за отвличане на

вниманието?

— Второто. Той не очаква да оцелееш дълго извън Компанията. Но си полезен по

уникален начин.

— Моля?

— Докато си жив, бъркаш в хорското здраве.

— Благодаря.

— Моля, няма защо. Всъщност според мен ще бъркаш дори и след като умреш. Рядко

качество имаш.

— Още веднъж благодаря.

— Моля, няма защо!

— А по въпроса за бизнеса какво ми е положението?

— Той не смята, че ще оцелееш достатъчно дълго, за да се захванеш с бизнес.

— Това го разбрах. Обаче да речем, че оцелея до вдругиден, когато бих желал да се

захвана — тогава какво?

— Санджай ме увери, че ще ти позволи, както на всички други, но срещу по-висок

процент.

— А разправят, че мафиотските босове нямали сърце! Мога ли сам да подправям

паспорти?

— Той не смята, че…

— … ще оцелея достатъчно дълго. Ами ако оцелея?

— Санджай каза, че ти е забранен достъпът до работилницата за паспорти. Твоето

момче там, Фарзад, дойде лично при него и помоли да се учи при теб. Санджай каза, че

според него…

— … няма да оцелея достатъчно дълго, ясно, но не го забрани?

— Не. Нареди на Фарзад да не те търси и да не разговаря с теб.

— Ами ако сам си купя оборудване и започна да фалшифицирам книжа?

— Той не смята, че…

— Абдула! — въздъхнах аз. — Не ми пука дали Санджай си мисли, че няма да изкарам

зимата. По този въпрос единственото мнение, което е важно, е моето собствено. Само кажи

на Санджай, когато имаш възможност, че някой хубав ден на самия него може да му потрябва

свестен паспорт от мен. Ако не възразява, бих искал да се захвана с фалшифициране на

документи. Умея го, а е и анархистично престъпление. Виж дали ще можеш да го навиеш, а?

— Джарур, братко.

Хубаво беше да го чувам как ме нарича „братко", но не знаех дали приема моето

отлъчване от Компанията, или по-скоро неговата неприязън го тегли да мине на моя страна, на страната на ренегата.

— Всичките далавери на Дидие ли поемаш?

— Не всичките. Дрогата я зарязвам. Нека Компанията да си се занимава, ако иска. Да я

вземе Амир. Мадамите също. Могат да поемат цялата далавера с мадами в Южен Бомбай.

Опростих им дълговете и всичките ги пуснах. Сега те сами си въртят работите. Но сигурно

Компанията ще може да се договори с тях.

— До довечера това ще е уредено — изрече той напевно и басовият му глас избоботи

сричките. — А без момичетата и без дрогата какво точно остава за теб?

— Всички валутни машинации на Дидие. Парите ми стигат да поддържам към

петнайсет от нелегалните чейнчаджии в района от фонтана „Флора" до пазара Колаба за

един месец. Ако работата върви, ще припечелвам прилично. В допълнение се специализирам

в ръчни часовници и техника. Всеки уличен далавераджия в района ще носи стоката първо

на мен, преди на останалите. Мисля, че с това няма да имам проблем.

— Ръчни часовници? — попита той със строго изражение.

— От колекционни модели се печели сериозно.

— Лин, но…ръчни часовници?! — кипна изведнъж. — Та ти бе войник на служба при

Кадербай!

— Не съм войник, Абдула. Аз съм гангстер, както и ти.

— Ти бе един от синовете му! Как можеш да седиш тук и да ми дърдориш за часовници?

— Добре де — опитах се да разредя атмосферата. — Какво ще кажеш да яхнем моторите

до „Нариман Пойнт" и там да седна да ти дърдоря за часовници?

Той стана от масата, излезе от ресторанта и се запъти към мотора си. Не плащаше

сметки в никой ресторант в Южен Бомбай. Никой гангстер никога не плащаше. Аз платих, оставих бакшиш и го настигнах.

— Има нужда да покараме — каза той.

Последвах го до Бомбайския университет, където паркирахме, минахме под колонадите

и зашумените алеи и влязохме в откритите игрища „Азад Майдан" зад кампуса и останалите

сгради.

Ограда от остри железни пръти отделяше ширналите се игрища от улицата оттатък.

Имаше само още един вход, от който тръгваше дълга пътека през тревистите терени към

университета. Невидим извор на слънчева светлина хвърляше златни отблясъци по всичко

наоколо.

Двамата с Абдула тръгнахме рамо до рамо покрай оградата, досами избуялите бурени в

основата й.

Беше досущ като разходките ми в затвора с другите мъже — вървяхме и разговаряхме, вървяхме и разговаряхме в кръг години наред.

— Много тежко ли беше? — попитах. — Чух разни неща в планината. Какъв беше този

пожар в къщата на „Скорпионите"?

Той стисна устни. Бе очаквал да го попитам за боевете в Колаба и за пожара, убил

болногледачката в дома на Вишну. Знаех защо тази болногледачка е била в къщата. Питах се

дали Абдула или друг от Компанията е знаел, че в къщата има и обикновени хора — аз

самият, когато бях позвънил, не знаех, нито после бях казал на Абдула или на някого другиго.

Той изпусна дълбока въздишка през нос. Устните му бяха здраво стиснати.

— Лин, ще ти се доверя, все едно си още в семейството. Не е редно да го правя, но съм

длъжен.

— Абдула, аз съм широко скроен, знаеш. Не искам съкровени подробности, ако не ми е

наложително да ги знам. Недей да престъпваш своята клетва заради мен, макар и да те

обичам заради това, човече. Само ми го обрисувай в общи линии, да знам кой по кого стреля.

— Фарид беше — каза Абдула. — Аз се изказах против. Огънят не подбира. Исках да

подбираме и лично да ги избием. Всички до един, веднъж завинаги. Санджай реши да

приложи огън. Фарид го запали и „Скорпионите" избягаха, ала една болногледачка, която

незнайно защо е била там, загина в пламъците.

— Къде е сега Фарид?

— Още е тук, до Санджай. Отказва да напусне града, а да го направи би било далеч по-

разумно.

— В момента това явно е много разпространено.

— Какво?

— Нищо, просто заблудена мисъл в ума ми. „Скорпионите" ще отвърнат с тежък удар, Абдула, да знаеш. Този Вишну съм го срещал. Изобщо не е лека категория. Умен е и си има

политически цели. Това му осигурява съюзници по неочаквани места. Не подценявай

отмъщението му.

— Какво иска той?

— Иска каквото и вие, до някаква степен. Иска Санджай да умре. Но иска с него да

измре и Компанията. И се кефи на Пакистан.

— На Пакистан?

— На Пакистан — повторих. — Съседна страна, добри хора, приятен език, хубава

музика, тайна полиция. Пакистан.

— Това никак не е добре — намръщи се Абдула. — Санджай се сприятели с мнозина в

Пакистан. Точно тези приятели пратиха афганските гардове да го пазят.

Наближавахме един завой на оградата. Млада двойка седеше на одеяло на топлата мека

трева. Пред тях имаше няколко разтворени книги, а наоколо подскачаха врани, грееха се на

утринните лъчи и ровеха за червеи.

Абдула понечи да свърне настрана и да заобиколи двойката.

— Чакай малко — спрях го. — Това са мои познати.

Когато ги доближихме, Винсън и Ранвей вдигнаха усмихнато очи. Представих им Абдула

и се наведох да взема една от книгите — „Героят с хиляди лица" от Джоузеф Камбъл.

— Какво така сте се заловили с Камбъл?

— Изучавахме го в университета — отвърна Ранвей. — Сега преподавам на Стюарт

съкратен курс.

— Не ми стига акъл — ухили се Винсън и размаха ръка над вълнистата си руса коса.

— Карлос Кастанеда — зачетох аз имената по кориците на останалите книги. — Робърт

Пърсиг, Емет Гроган, Елдридж Кливър и Буда. Симпатична компания. Можете да притурите в

тоя списък и Сократ, и Хауърд Зин. Не знаех, че следваш.

— Не следвам — побърза да уточни Ранвей.

— Формално следвам аз — рече Винсън. — Записах се да уча тук преди две години, обаче не се вясвам на лекции. Но картата ми за библиотеката още важи.

— Е, приятно четене — обърнах се аз да си ходя.

— Подейства — обади се Ранвей зад мен. — Онова с блюдото. Обърнах се.

— Сериозно?

— Да — отвърна тя. — Любителят на сладко май остана доволен. Отиде си. Благодаря

ти.

— За какво става въпрос? — попита Винсън с озадаченото изражение на десетгодишно

дете.

Едно от нещата, които най-много харесвах у него, беше, че тъй откритото му лице не

позволяваше на чувствата му да се спотайват. Всичките негови мисли и чувства започваха от

лицето. Сякаш сам си партнираше в комичен дует.

— После ще ти кажа — отвърна Ранвей и ми махна за довиждане.

— Тези хора също ли са прекупвачи на ръчни часовници? — попита Абдула, когато

свърнахме обратно покрай игрището към входа на кампуса.

— Пак ли ще се връщаме на това?

Абдула гърлено изръмжа. Всъщност има хора, които ръмжат. Доста такива познавам, както излиза. Според моята теория гърлено ръмжащите носят в себе си малко повече

мечешка ДНК от нас, другите.

— Оръжието ти е у мен — каза той кисело. — Кажи ми къде искаш да ти го доставя.

— Знам един тип, който ще го съхранява срещу десет процента.

Подробностите ще ти ги обясня. Благодаря ти, Абдула. Ще ми кажеш какво ти дължа.

— Оръжията са подарък — каза той обидено.

— Извинявай, братко, разбира се! Адски си мил! И като заговорихме за оръжия, имам

среща с Викрант, моя майстор на ножове, в Сасун Док. Нещо да ти трябва?

Доближихме арката, през която се излизаше от кампуса обратно на улицата, но преди да

се слея с гъмжилото от студенти, той ме спря.

— Има нещо… — подзе Абдула, но стисна уста и тежко си пое въздух през носа. —

Санджай ни забрани да ти помагаме и да те търсим по всякакви други причини освен по

работа за Компанията.

— Ясно.

— Разбираш ли какво значи това?

— Май… да.

— Това означава, че с теб ще се срещнем открито едва след смъртта на Санджай.

— Какво?

— Бъди уверен и не се бой — каза той и ме притисна в пламенна прегръдка, а после ме

оттласна и стисна раменете ми здраво, като менгеме. — Държат те под око.

— За това си прав.

— Не, искам да кажа, че платих да те наглеждат известно време — търпеливо обясни

той.

— Така ли? На кого?

— На Велоубийците.

— Платил си на убийци маниаци да ме наглеждат?

— Платих.

— Много съобразително. И скъпо. Маниаците хич не вървят евтино.

— Прав си. Взех пари да им платя от съкровището на Халед.

— И как реагира Халед?

— Съгласи се. Имам чувството, че единственият начин да го примамя обратно в Бомбай, при истинската му съдба, е да примъкна едно по едно съкровищата му от планината в града.

— Шегуваш се, нали?

Той ме изгледа от глава до пети, дълбоко оскърбен.

— Аз никога не се шегувам.

— Шегуваш се и още как! — разсмях се. — Просто не го знаеш. Шегаджия си ти, Абдула.

— Нима? — намръщи се той.

— Наел си убийци маниаци да ме пазят. Майтапчия си ти, Абдула. Лиса така се

забавляваше с теб, помниш ли?

Лиса.

Той се загледа над игрищата, мускулите на челюстта му заиграха, макар очите му да

останаха напълно спокойни. Студентите от университета играеха крикет, ритаха футбол, седяха на групи, правеха цигански колела и танцуваха без причина.

Лиса.

— Ти си й бил ракхи брат — казах. — Изобщо не ми е споделяла.

— Големи промени предстоят — каза Абдула и се взря в очите ми. — Следващия път, като ме видиш, сигурно ще е на моето погребение. Целуни ме по братски и се моли Аллах да

ми опрости греховете.

Той ме целуна по бузата, прошепна „сбогом" и грациозно се вля в потока от студенти

под арката.

Игрищата, обкръжени от дългата ограда от заострени железни пръти, приличаха на

огромна зелена мрежа, метната от слънцето за лов на бляскави млади умове. Погледът ми

потърси Винсън и Ранвей в далечния ъгъл на парка, но не ги съзрях.

Когато стигнах до мотора си, Абдула вече беше потеглил. Бе пладне и не му се искаше да

се обяснява, ако го видят с мен. Запитах се кога ли и как ли ще го видя някога отново.

Поех назад към Сасун Док и железарската работилница на Викрант и поднесох на

прочутия майстор на ножове двете половини на сабята, завещана ми от Кадербай.

Системата за пазарлък на Викрант започваше с най-евтиното решение — с цел да ти го

пробута и после да обясни фаталния недостатък, който съдържа. Това, разбира се, водеше

към малко по-скъпо решение, пробутването му и изтъкване на следващия фатален

недостатък и после поредният избор с поредния фатален недостатък…

Години наред се опитвах да го накарам да почва с най-скъпото предложение, без

никакви фатални недостатъци, но за беда това беше неосъществимо.

— Викрант, пак ли трябва да минаваме през целия пазарлък? Не може ли още сега да ми

предложиш скъпата сделка? Въобще не ми пука колко ще струва, сериозно! И направо ми

къса нервите, човече.

— Както с всичко в живота, има правилно и грешно късане на нерви — отвърна

ножарят.

— А?

— Точно така! Мен например занаятът ме задължава да късам нерви. То, късането на

нерви, си върви с него. Обаче ти… Ти късаш нерви без всякаква причина.

— Не е вярно!

— Даже в момента, докато разговаряме, ми късаш нервите.

— Майната ти, Викрант! Ще я оправим ли сабята, или не?

Той оглежда дълго време оръжието, като се мъчеше да потисне усмивката си.

— Ще я оправя — каза той. — Но само ако я поправя както аз си знам. Дръжката

притежава фатален недостатък. Треторазрядна поправка.

— Отлично, давай.

— Не — възрази той, вдигнал сабята в дланите си. — Това ти трябва да го разбереш. Ако

я поправя по моя тертип, тя никога повече няма да се счупи и ще се съюзи с Времето, обаче

вече няма да е същата сабя, с която прадедите на Кадербай са влизали в бой. Ще изглежда

другояче и ще я усещаш другояче. Душата й ще е друга.

— Ясно.

— Историята ли искаш да запазиш — попита майсторът на ножове и пусна усмивка, —

или искаш историята да те запази?

— Майтапчия си ти, Викрант. Искам сабята да оцелее дълго. Тя бе поверена на мен и не

мога да бъда сигурен, че ако пак се счупи, онзи след мен ще я поправи. Така че давай с

луксозната поправка, Викрант. Направи я така, че да е вечна, преобрази я, но я дръж скрита, докато не я завършиш, а? Това ми навява тъга.

— Кое сабята или че са ти я поверили?

— И двете.

— Тик, Шантарам.

— Добре. И ти благодаря за думите за Лиса, които ми предаде по Дидие. Значеха много

за мен.

— Добро момиче беше — въздъхна той и ми махна за довиждане. — Отишла е на по-

хубаво място, човече.

— На по-хубаво място — усмихнах се и ми се стори странно, че не мога да си представя

живот, хубав като този, който живеем.

Избягвах по-хубавите места и през целия дълъг ден чак до късно вечерта обикалях

валутните дилъри и чейнчаджиите от фонтана „Флора" през „Нариман Пойнт" чак до

мангровите гори на залива Колаба Бек Бей. Наострях уши за гангстерските клюки, които се

разнасяха нагоре-надолу из района по „развален телефон", отбелязвах си всички курсове и

оценки на чейнчаджиите, сравнявах ги с бележките на Дидие, разузнавах кои са главните

хищници, в кои ресторанти сме добре дошли и в кои не ни допускат, колко често ченгетата

искат пари, на кои мъже може да се има доверие, на кои момичета — не може, кои магазини

бяха прикритие за друг бизнес и колко струва всеки квадратен метър от тротоара в Колаба, на

който се въртяха сделки на черно.

Престъпните дела са доходни, разбира се, иначе никой нямаше да ги върши.

Престъпните дела обикновено носят по-бързи, ако не и по-високи доходи от Уолстрийт. Но

Уолстрийт има на своя страна ченгетата. И ченгетата бяха последната ми спирка, преди да

отида в бордея да навестя Дива и Навин.

Щом влязох в кабинета на Дилип Светкавицата, той направи жест към един стол.

— Недей да сядаш на шибания стол — каза. — И какво искаш бе, мамицата ти?

Оглеждаше ме — спомняше си как ме беше пребил последния път, и се надяваше да

куцам.

— Светкавица-джи — подзех любезно аз, — искам само да разбера Дали сега, когато

вече действам на своя глава, мога да ви подкупам, или трябва да ходя при помощник-

инспектор Патил. Надявам се да сте вие, защото помощник-инспекторът понякога е страшен

Досадник. Само че, ако му го кажете това, ще отричам.

Полицаите се разсмяха. Дилип Светкавицата ги изгледа кръвнишки.

— Хвърлете това копеле долу в ареста — нареди той на ченгетата, висящи на вратата. —

И го изритайте отстрани в главата.

Те спряха да се смеят и тръгнаха към мен.

— Майтап бе! — изхили се Светкавицата и вдигна ръка да ги спре. — Майтап да става!

Ченгетата се разсмяха. И аз се засмях. Смешно си беше по свой начин.

— Пет процента — казах.

— Седем и половина — изстреля Светкавицата в отговор. — И другия път, като влезеш в

ареста, ще ти дам да седнеш на стол.

Ченгетата се разсмяха. А и аз с тях, защото се готвех да му давам десет процента.

— Дадено. Не е лесно да се спазари човек с тебе, Светкавица-джи. Неслучайно си се

оженил за марварка.

Марварите са търговци от щата Раджастан в северна Индия. Славата им е, че са хитри в

търговията и им сече умът в сделките. За марварската жена на Дилип Светкавицата се

говореше, че харчи пари по-бързо, отколкото Дилип ги избиваше от жертвите си.

Той ме погледна — при споменаването на жена му никак не му стана приятно. Устните

му се присвиха. За всеки садист все ще се намери един по-голям садист. Когато го знаеш, е

достатъчно само да споменеш името му.

— Вън! Разкарай се!

— Благодаря, сержант-джи — казах.

Минах покрай ченгетата, които преди седмици ме бяха оковали и ритали. Те се

усмихнаха и закимаха добродушно. И това си беше доста смешно по свой начин.

ПЕТДЕСЕТА ГЛАВА

ПАРКИРАХ ПРЕД БОРДЕЯ и се запътих към къщата на Джони. Нямаше го и отидох в

съседните колиби отзад, където бяха Навин и Дива. Както обикновено, чух ги още преди да

ги видя.

— Да знаеш как тук една жена може да се изсере? — говореше Дива, докато прекосявах

малкото празно пространство пред колибите.

— Леле, ама че се е проточил тоя разговор! — заявих. — Не говорехте ли за същото и

миналия път?

— Ти си наясно, нали господин Хараб Данга Шантарам? — попита тя. Нарече ме

„мръсни далавери".

— Наясно съм. Живял съм тук. И не е редно да е така.

— Не е справедливо, адски си прав! — Дива се извърна и бодна Навин в гърдите. —

Жените не могат да серат денем, примерно.

Там имаше няколко души. Навин и Дидие стояха пред колибата. Дива беше със Сита, жената на Джони, и три момичета от околните съборетини.

— Аз… — понечи да се изкаже Навин.

— Представи си някой да ти каже, че цял ден не можеш да се изсереш, защото си мъж и

някой може да те види как сереш. Направо ще изтрещиш, нали?

— Аз…

— Е, на нас това ни казват, защото сме жени. А когато вече ни се позволява да серем, след залез-слънце, трябва да драпаме сред камънака и да си свършим работата на някое

смотано място в непрогледен мрак, неговата мама, защото ако си носим фенерче, някой може

пак да ни види, че серем).

— Аз…

— А жените тук в тъмното ги насилват! Разни луди се мотаят наоколо. Мъже, на които

им е все тая, че наоколо гъмжи от лайна! Мъже, на които всъщност така им харесва повече!

Не се шегувам и няма да се примиря с това! Чаках да мръкне, за да се изсера, и няма Да

чакам пак! Измитам се оттук и то още тази вечер! Тръгвам си!

Навин размишляваше дали пак да каже „Аз…". Погледна Дидие, а той — мен. Бях се

загледал в интересния възел на края на една бамбукова подпора.

Изведнъж се надигна суматоха и Джони изскочи от една от страничните пътеки, по

които се минаваше напряко. Видя ни и се спря. Устата му зееше, ръцете му се протягаха

напред, все едно държеше клон.

— Какво има, Джони? — попита Сита на марати.

— Аз… Не мога…

— Джони, какво става? — попитах.

Той се беше вдървил и сякаш бе готов да изчезне нанякъде. Лицето му бе напрегнато.

Сита отиде при него и го отведе настрана. След минута се върна и ни повика с Навин при

нея.

Дидие и момичетата останаха с Дива.

— Мамка му, какво става? — викна Дива. — Тръгвам си! Ехо? Това Да не го забравихте

всички?

Джони седеше на пластмасов стол и пиеше изстудена вода от бутилка.

— Всички са мъртви — изрече той.

— Кой е мъртъв? — попита Навин.

— Бащата на Аану, тоест бащата на Дива, и всички в дома му. Всички! Дори

градинарите. И домашните любимци даже. Ужасно клане!

— Кога?

— Току-що — отвърна задъхано Джони. — Лин, как да го кажем на момичето? Аз не

мога. Не мога!

— Ти провери ли дали е вярно?

— Да, Навин, много ясно! Полицията и пресата са пощурели. Много скоро ще го

съобщят в новините и тогава тя така или иначе ще научи. Дали просто да изчакаме? Какво да

правим?

— Джони, пусни радиото — казах.

Сита пусна местната новинарска станция.

Ужасни думи като „клане" и „избиване" нахлуха от радиоапарата. Мукеш Девнани и

седем души от дома му бяха избити. Домашните любимци също. Не бяха пощадили никого и

нищо.

Дивя Девнани — повтаряха отново и отново — единствената наследница на богатството

на Девнани, е възможно също да е загинала в клането, масовото убийство, клането…

— Не може да я оставим да разбере, като чуе това — казах. — Трябва да й кажем.

— Аз ще й кажа — промълви Навин с озарени от мека светлина очи.

— Добре — казах. — Ще ти е тежко, но трябва да си ти. Само че не тук. Да слезем при

скалите на морето. Знам едно тихо място там.

Тя не възрази, когато поехме през бордея, но щом навлязохме сред черните крайбрежни

скали, понечи да се върне обратно. Сякаш усещаше, че търсим подходящо място за лошата

новина.

Навин я прегърна и й каза какво е станало. Тя се изтръгна от прегръдката му, направи

няколко неуверени крачки по скалистия бряг и тръгна, залитайки.

Навин я последва и няколко пъти я улови, когато босите й крака се подхлъзваха между

камъните.

Продължи да се препъва, зашеметена, с ослепели очи, краката й пристъпваха, подтиквани от порива да избяга от страха и страданието.

Бях виждал това и преди по време на един бунт в затвора: един мъж тъй се беше

уплашил, че се блъскаше пак и пак в каменния зид, надявайки се така да намери врата. Умът

й бе някъде другаде и търсеше изчезналия свят.

Без тя да го осъзнава, Навин я изведе по широка дъга обратно към мен. Тя седна кротко

на един валчест камък и много бавно дойде на себе си. И тогава неудържимо се разрида.

Оставих я с Навин, който я обичаше, и се върнах при колибите да доведа на помощ Сита

и момичетата. Сита я нямаше, но заварих там Карла и Зодиакалните Джорджовци.

Погледнах Дидие. Укритието на Дива в бордея бе тайна.

— Помислих, че е добре да получи подкрепа от нея — обясни Дидие. — Особено след

като всички ще преспим тук, за да я успокоим, на това… обществено място, нали?

Карла ме целуна за поздрав.

— Как е тя?

— Беше като удар с брадва — отвърнах, — но започна да се съвзема. Кораво момиче е.

Добре, че сте тук. До морето са долу с Навин. Бих им дал още малко време. Тя страда, а

Навин познаваше баща й.

— Дидие е твърде голям джентълмен, че да пази тайни и да остави Дива без приятели в

нощ като тази, когато я е сполетяла такава ужасна беда — обади се Дидие.

— И Дидие ужасно се страхува от привидения, за да остане тук сам — додаде Карла.

— От привидения? — възкликнах.

— Ясно е, че това място е обитавано от духове — отвърна Дидие. — Усещам

присъствие.

— Каквато и да е причината^ радвам се, че си тук — казах.

— Доста време мина — отвърна тя, докато оглеждаше колибите. — Този път има ли

специални атракции? Холера, тиф, нещо?

Преди години, докато живеех в бордея, избухна епидемия от холера. Карла бе дошла да

ми помага в борбата. Прие плъховете, грижеше се за безпомощните хора и чистеше на четири

крака диарията от пръстените подове.

— Сигурно ще прозвучи ненормално, но времето, прекарано тогава с теб, Карла, е един

от най-хубавите ми спомени.

— И от моите — каза тя, докато се оглеждаше. — И си прав. Ненормално е! Какво

правят момичетата в колибата на Дива?

— Подреждат я. Сигурно се надяват така да й повдигнат духа.

— Тази вечер в този обезумял град духове се надигат от гроба — каза тя. — Няма

съмнение.

— Ужас — възкликна приближилият „Скорпион".

— Горкичката — додаде Близнака. — Ние й пазехме апартамента в „Махеш". Той

постоянно е на нейно разположение, ако поиска.

— Само не казвайте на никого за това място — предупредих ги. — Джони и останалите

поемат риск. Трайте си за Дива пред всички. Разбрахме ли се?

— Бетон сме, приятел — отвърна Близнака.

— Да… освен ако… — заувърта Скорпиона.

— Освен ако какво?

— Освен ако някой не ме принуди да кажа.

— Какво ще рече това?

— Ами например ако някой вземе да ме пребие, за да ме накара да кажа, няма да

издържа. Тъй че мога да обещая поверителност само до момента, в който не ме заплашат

физически.

Погледнах Близнака.

— Скорпиона си има такова правило — сви рамене той.

— И то добро! — додаде Скорпиона. — Ако всеки на тоя свят си изказваше майчиното

мляко още при първия признак на насилие, изтезанията нямаше вече да съществуват.

— Свят на доносници — каза Карла. — Ти май си напипал нещо, Скорп.

Един мъж се зададе към нас откъм пътеката, подкарал отрупан с пакети велосипед.

— А! Припасите! — извика Дидие.

Мъжът разтовари от колелото дунапренов дюшек, куфар, сгъваема масичка за карти, четири сгъваеми брезентови табуретки и два сака с пиене. Вторачих се в пиячката.

— За Дива е — обади се Дидие, уловил погледа ми, докато броеше бутилките. — Това

момиче довечера ще има нужда да се натряска, дори и никога повече да не близне през

живота си.

— Алкохолът не е отговор на всичко, Дидие. Неочаквано Дива се показа от сенките.

— Имам нужда да се натряскам! — заяви тя.

Дидие заби в мен онзи свой говорящ поглед: „Казах ли ти!"

— Вие, мои странни нови приятели… — заговори Дива. — Защото никой от вас

всъщност не ми е приятел, а истинските ми приятели ги няма тук и може никога вече да не

ги видя, както няма да видя баща си… Вие ще ми помогнете ли да се натряскам и да ме

измиете, като повърна, и да ме сложите кротко да си легна, когато вече няма да знам къде се

намирам? Настана мълчание.

— То е ясно! — възкликна Дидие. — Ела тук, мило страдащо дете. Ела при Дидие, ще

роним сълзи заедно в бирата на всички и ще плюем в очите на Съдбата.

И тя плака, разбира се. Приказваше разпалено, размахваше ръце, крещеше, крачеше из

колибката, препъваше се в одеялата от парчетата съшит плат и викаше момичетата да влязат и

да танцуват с нея.

Когато воплите и ритмичното пляскане с ръце стигнаха апогея си, тя залитна. Навин

бързо скочи и я прихвана. Отнесе се я на леглото от струпани завивки; ръцете й висяха

покрай тялото като скършени крила. Тя бавно подви колене към сърцето си и заспа.

На пост в съседната колиба Дидие играеше покер с Навин и Зодиакалните Джорджовци.

Играта не беше красива гледка — „Скорпиона" не забелязваше, че го лъжат, Дидие и

Близнака го мамеха постоянно, а Навин, свъсен, не можеше да откъсне мисълта си от

спящото в съседство момиче.

Надникнах вътре при Дива. Няколко съседски момичета спяха в колибата, за да не я

оставят сама. Едно осемнайсетгодишно девойче на име Анджу насън бе гушнало раменете на

светската лъвица. Друго момиче бе отпуснало ръка на корема й. До тях се гушеха още три

момичета. В краката им спеше нечие братче.

Подрязах фитила на керосиновия фенер да не угасне и запалих от пламъка му спирала

против комари и ароматна пръчица от сандалово дърво. Сложих спиралата и пръчицата на

поставката върху железния шкаф и затворих леката шперплатова врата, прикрепена с въжени

панти.

По тесните пътеки на спящото доверие се върнах при скалите и морето, черно като

небесата. Стоях, гледах и се вслушвах. На това Място Дива бе чула и разбрала, че е загубила

всичко.

Когато застанах върху предния зид на затвора, между стражевите вишки, ме беше обзело

спокойствие. Целият ужас се оттече от мен, защото знаех — ако охраната ме застреля, ще

падна откъм свободната страна.

А когато се плъзнах по кабела надолу към свободата и хукнах да бягам, покоят ме

напусна и осъзнаването какво съм загубил така ме връхлетя, че ръцете ми после трепереха и

не можех да ги спра седмици наред.

Но аз сам бях избрал да стана изгнаник, а Дива я бяха принудили и то с ужасна

жестокост — бяха убили баща й и всички останали. Такава жестокост сломява оцелелия.

Надявах се младата светска дама, скрила се в реалния свят, да има приятели, които да не

допуснат това да се случи, когато се върне в света на нереалното.

Чух някакъв звук. Обърнах се и видях Карла на една гола скала на края на бордея. Беше

дошла да ме търси.

Махна ми в същия момент, когато една заблудена вълна се разби високо в скалите до нея.

Бели струйки вода потекоха по черните обли камъни към брега. Втора вълна окичи скалите с

пяна, докато се катерех обратно към светлината и любовта — мокър черен камък след мокър

черен камък.

Горе спрях и двамата се загледахме как морето залива брега на Дивината скръб.

Тръгнахме покрай заспалите и хъркащи колиби; бащи спяха навън, за да има повече

място за семейството вътре, а сребристата луна ги къпеше в меко сияние.

Разговаряхме тихо с Дидие, Джорджовците и Навин край колибата на Дива, искахме

всички да сме наблизо, ако тя се събуди.

Бомбай за Дива никога нямаше да е същият. Неколцина нейни познати отпреди

трагедията щяха да й станат истински приятели, други просто щяха да бъдат лица от

журналистическия рай. И тъй, и инак, когато тя се завърнеше при съдбата си, всичко щеше да

е различно. Навин бе бомбайско момче и може би разбираше това по начини, недостижими

за нас. Но в нашите изгнанически сърца Островният град бе дом за всички ни. И през онази

нощ ние заедно бдяхме и чакахме алената зора да разбуди новата изгнаница и да й помогне

непреклонно да се устреми към брега.

ДЕВЕТА ЧАСТ

ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ЗАТИШИЕТО, КОЕТО ПОСЛЕДВА след бурята от смъртта на Лиса и клането в

имението на Девнани, се проточи в дълги, ангажирани, мирни седмици. Добре ми дойде.

Стигаха ми бурите за тази година.

Дива усвои ролята си на момиче от бордея, а бордеят — ролята си на неин домакин.

Никой от тях нямаше особен избор. Момичетата в бордея обожаваха Дива и станаха нейна

постоянна почетна стража, а убийците на баща й така и не бяха разкрити, затова тя остана

там — за нея по-безопасно място в града нямаше.

Вестниците все така продължаваха да раздухват историята с изтреблението и

изчезналата наследница. Ръководството на фирмите, собственост на баща й, пое назначен от

съда генерален директор, който работеше съвместно с различни бордове на директори, докато се открие наследницата.

В бордея живееха двайсети пет хиляди души и повечето знаеха коя е Дива. Никой не се

обади на репортер, никой не се опита Да вземе обявената за нея награда. Тя бе под закрилата

на бордея. Сред лавината от колиби и тесни пътечки тя бе Аану, една от тях. Не я

застрашаваха въоръжени главорези и вестникарски заглавия.

На последния етаж на хотел „Махеш" Джорджовците въртяха кажи-речи перманентен

купон, а играта на покер нямаше спиране. Знаменитости, които на светофарите се криеха зад

вдигнатите прозорци на автомобилите си, прекарваха повече време в техния пентхаус, отколкото при психотерапевтите си.

Когато заместник-кметът прибра банката, той обяви играта при Джорджовците за

обществено развлечение и така ги освободи от съдебно преследване по закона за хазарта.

Когато районният данъчен също удари подобна печалба, регистрираха развлеченията в

техния пентхаус като благотворителна дейност. А когато най-хубавата старлетка на Боливуд

спечели шест ръце подред и ошушка всички освен банката, играта толкова нашумя, че

боливудските актьори един след друг се пробваха да отстоят мъжката си гордост, като счупят

рекорда й. Без успех.

Дидие, от своя страна, със смайващо прилежание се зае с бюро „Изгубена любов".

Ставаше рано и това бе такъв шок за мен, че се сепнах първия път, като го зърнах бодър и

деен в осем часа сутринта. Дидие винаги бе твърдял, че един час слънце на ден всекиму са

напълно достатъчни и единственият светъл час, който си заслужава, е часът преди залез.

Ранобудната версия на познатата ми нощна птица за мен беше странна в началото. Той

бе точен. Трудеше се. И дори се шегуваше.

— Знаеш ли, много се радвам, че ме събра с Дидие — сподели ми Навин около месец

след отварянето на бюрото. — Работяга е тоя дръвник, ще ме прощаваш за израза.

— Може и така да е, знам ли.

— Просто те мъчи носталгия.

— Не е носталгия, първата версия беше по-добра! Хич не ми се иска Дидие да се

превърне в корпоративен тип!

Новият Дидие се превръщаше в корпоративен тип — занимаваше се сериозно с

детективската работа и бизнесът на бюрото вървеше енергично. Той пусна обява на

„Изгубена любов" в най-големия ежедневник — едно от Ранджитовите издания: предлагаше

възнаграждение срещу информация за местонахождението на Ранджит, изчезналия

собственик на „Ранджит медия" — изгубен любим.

Обявата не доведе до нови следи, но накара всички в града да заговорят за бюро

„Изгубена любов" и докара повече от дузина клиенти, всеки стиснал папка със снимки и

полицейски доклади за свои изчезнали близки. А когато след две седмици двама от

изгубените любими хора се намериха благодарение на връзките на Дидие на улицата и

Навиновите дедуктивни умения, бюрото привлече още клиенти, всичките склонни да плащат

предварително в брой.

Карла, разбира се, излезе права: пазарът е нужда, обслужваща сама себе си. Изгубените

любими хора, забравени или зарязани от пренатоварените полицейски участъци, пораждат

неспирни сърдечни терзания, не по-малки за полицаите, и наистина трябваше да се направи

нещо по въпроса. Бюрото вървеше добре — изгубените любими се намираха и отново се

свързваха със сърцата, които не бяха престанали да ги търсят.

Винсън и Ранвей от време на време се отбиваха на партитата на Джордж Близнака.

Винсън беше щастлив, но не се отлепяше от Ранвей, освен ако тя не го отпратеше или не му

кажеше къде да я чака.

Момичето с очи като лед в синя стъклена чаша изглежда бе приело смъртта на своя

приятел. Никога повече не го спомена. Ала докато призракът навярно отплуваше по реката

на приемането, над младото й лице все тъй надвисваше някаква сянка. Сякаш всяко нейно

изражение или движение на ръката бе затормозено от някаква нерешителност.

Но въпреки всичко изглеждаше доволна и здрава. Започнала бе да се облича като Карла с

тънък шалвар камиз и тесни памучни клинове; връзваше си косата на висока конска опашка.

Отиваше й. А когато се случеше да се усмихне щастливо и открито, листата на съмнението

капеха и просветваше стаеното в нея ясно небе.

След тайнственото изчезване на Ранджит, собственика, Кавита Сингх бе повишена в

заместник главен редактор на основния вестник. Фактът, че Карла имаше решаващ глас

заради пълномощното в „Ранджит медия", повлия много. Фактът, че рубриките на Кавита

бяха най-популярните в града, реши всичко.

За две седмици под творческото ръководство на Кавита вестникът направи нов завой —

не наляво и не надясно, а се устреми към нещо различно. Настроението беше оптимистично.

Бомбай бе страхотно място за живеене. „Стига вече с тази глупост да се сравняваме с други

места — написа тя в първата си уводна статия. ~ Отворете си очите и вижте какво чудо е

този гигантски социален експеримент, в който живеете, вижте колко много истинска любов

го крепи."

Хората се влюбиха в статията. Понякога родените на дадено място хора имат нужда

някой да пробуди за тях красотата на това Място и именно статията на Кавита разпали огъня

в сърцето на всеки бомбаец — огън на гордостта, който никой не подозираше, че Може да

лумне, докато Кавита не го раздуха. Тиражът на вестника Се вдигна с девет процента. Кавита

бе хит.

Карла се смя дълго и радостно, когато кампанията за гражданска гордост породи

тенденция и се разрази в каскада от обществени начинания из целия град. Не я попитах

защо, тя също не ми каза.

Нанесе се в съседния апартамент и го преобрази — една седмица на промени и нови

доставки. Трите й помещения — всекидневна, спалня и коридор с гардероб като моите — се

превърнаха в бедуинска шатра.

Вълни от небесносин и бял муселин, прикрепен на леки подпори в центъра на всяка

стая, скриха таваните. Лампите бяха свалени и заменени със стари железопътни фенери. Тя

изнесе всички мебели освен леглото и писалището във всекидневната. Купи маса от

музикалния магазин долу и поръча да й отрежат краката, та да може да сяда на пода по

турски в средата на стаята.

Покри всеки застлан с балатум сантиметър от пода, дори в банята, с турски и ирански

килими, които се срещаха и застъпваха, сякаш изтощени от борбата за видно място под

нозете й. Балконът с изглед към кръстовището до кино „Метро", свързан с моя, се покри с

драпирани сарита от червена коприна, смекчаващи ослепително бялата дневна жега с по-

хладни дипли и пурпурни шарки.

Гостувахме си с преспиване, но това не ме дразнеше. Всъщност бях в рая — най-

щастливите дни, които помнех, откакто захвърлих живота си в канавката на срама преди

девет години.

Свободата, щастието, справедливостта, дори любовта са части от едно цяло: от

вътрешния покой. Първия път, когато насила, внушавайки страх някому, изтръгнах пари за

дрога, аз престъпих черта, която сам бях прокарал в пръстта на своя живот. Но когато Карла

се нанесе в хотел „Амритсар", лопатата падна от ръката ми и престанах да разкопавам

гробовете на вината, поне за известно време. Почти всеки ден закусвахме, обядвахме и

вечеряхме заедно. Занимавахме се с делата си поотделно, но се събирахме при всяка

възможност.

Когато бяхме свободни, обикаляхме с мотора из целия Островен град. Ако беше в

настроение, Карла караше сама колата си, а Рандъл си пийваше сода на задната седалка.

Гледахме филми, гостувахме на приятели, ходихме на няколко партита.

Но след всяка вечер заедно, след всяка вечер, която прекарвахме двамата, тя се

прибираше сама в бедуинската си обител и заключваше всички онези ключалки, които сам

бях сложил по вратите.

Подлудяваше ме, разбира се, но по най-прекрасния начин. Всеки гледа различно на тези

неща, знам, но за мен е важно не продължителността на очакването, а неговото качество.

Всеки ден да бъда часове наред сам с Карла, за мен бе разкошно очакване.

Случваше се обаче, в цялото това разкошно очакване, да мисля как да пробия дупка в

стената на стаята си. Мисълта, че всяка нощ съм само на метър от нея зад една обща стена, изпитваше докрай търпението ми и го натягаше като струна. Черният пазар допълнително

вливаше напрежение в мен.

„Престъплението е демон — каза веднъж Дидие, — а адреналинът е неговият любим

наркотик." Всяко престъпление — дори дребно нарушение като валутна обмяна на черно —

върви с известно количество адреналин. Хората, с които въртиш бизнес, са поне малко

опасни, ченгетата — не само малко и всяко престъпление си има свой собствен вид плячка и

хищници.

Да обмениш валута на черно в онези години едва ли не беше законно в Южен Бомбай, всяка втора будка за цигари в Колаба открито го правеше. В Южен Бомбай имаше двеста и

десет будки за цигари, всички лицензирани от общинските власти и от Компанията на

Санджай. Аз въртях четиринайсет от тях — купените от Дидие — с позволението на

Санджай. Принципно този занаят не беше опасен, но престъпниците по дефиниция са

непредвидими до смърт.

Никога не вземах Карла на моите обиколки. Правех една между закуската и обяда, една

следобедна и накрая една късна вечерна проверка на будките преди лягане. За шефа е важно

да го виждат.

Заниманието с престъпни дела изисква сътрудничество в усъвършенствана степен, обикновено платено, и ясно определени Роли и правила. Парите осигурявах аз, Компанията

на Санджай разпределяше ролите и налагаше правилата.

Ала всеки уличен чейнчаджия има и гордост. Винаги съществува възможността за

неподчинение поради страх или неудовлетвореност. Отстъпничеството дори на един от

моите чейнчаджии идеше бързо да бъде наказано от страна на Санджай, но също така би

могло да ми коства бизнеса. Работа ми бе да елиминирам възможността за подобни бунтове, като държа търговците в страх и едновременно се отнасям с тях приятелски.

Престъпността е феодално явление и когато го разбереш, всъщност проумяваш нещата в

голяма степен. Компанията на Санджай бе замъкът на хълма, обграден с ров, в който плуваха

крокодили

— гангстерите, а Санджай бе владетелят феодал. Поискаше ли момиче, той си го

вземаше. Пожелаеше ли смъртта на някой мъж, убиваше го.

Откупуването на правото да търгувам на негова територия ме правеше един вид барон

грабител, а търговците бяха моите крепостници. Те нямаха никакви други права освен

предоставените им от Компанията.

Престъпността е средновековен метрополис, съществуващ успоредно с лъскавия град; в

него цари абсолютна монархия и се провеждат публични екзекуции. И като барон грабител, обикалящ от крепостник на крепостник, яхнал моето стоманено пони, аз имах правото да

утвърждавам своята власт.

Първата вещина в ръководството на престъпния бизнес е умението да излъчваш

неоспоримо право на власт. Ако ти не вярваш в себе си, никой на улицата няма да ти повярва.

Не са прости. Трябва да си непоколебим и то тъй непоколебим, че да пресичаш всяка

евентуална мисъл у хората да оспорят властта ти.

В Бомбай това включва много крясъци и от време на време бой — обикновено заради

дреболии — докато ефирът се разреди и гласът ти надвика всички и отзвучи последен.

След това всичко е въпрос на наблюдателност. Този дъвче паан, онзи мрази паан, еди-

кой си слуша свещени напеви от тонколона във формата на Кинг Конг. Оня си пада по

момчета, а тоя — по момичета; еди-кой си е страшен женкар, онзи тип се чувства уверен, когато е сам, а пък ей тоя го хваща шубето, като дойдат ортаците му; еди-кой си пие, мисли, пуши, дави се, наднича, приказва, ходи, а ето този е единственият, който ще остане рамо до

рамо с теб до последния удар на ножа.

— Чу ли какво е станало с Абхиджит? — попита ме Франсис, чейнчаджия на „Ригал

Съркъл", с когото работех, когато набих спирачки до него.

— Да.

Абхиджит беше хлапе, което тормозеше туристите по улиците. Опитал се да избяга с

краден скутер от полицаите, спрели движението, но се врязал на скорост в каменната

подпора на мост. Мостът не мръднал от мястото си.

— Малка проклета гад! — възкликна Франсис и ми подаде парите. — Сега, като умря, още повече ми досажда на главата, отколкото приживе. А приживе беше най-досадната

малка гад на света!

— Толкова ти досажда, че чак си ми дал по-малко пари, Франсис — казах, след като

преброих банкнотите.

— Как тъй по-малко, баба? — извиси той глас, тъй че останалите търговци наблизо да

го чуят.

Обходих с поглед любопитстващите лица по улицата.

— Франсис, недей.

— Нищо не правя, баба! — кресна той. — Ти ме обвиняваш и… Сграбчих го за яката и го

повлякох към една пряка на няколко крачки оттам. — Дюкянът ми!

— Майната му на дюкяна. Бутнах го в пряката.

— Дай да се разберем — казах.

— За какво да се разберем?

— Мамиш ме пред приятелите си. Сега, насаме, можем да бъдем честни. Къде са

парите?

— Баба, ти… Зашлевих го.

— Не съм…

Зашлевих го по-силно.

— В пазвата ми… — каза той — … парите са в пазвата ми. Наистина в блузата му

имаше много пари. Взех недодадената ми сума и не пипнах останалите.

— Не ме интересува откъде ги вземаш твоите пачки, Франсис, стига да не бъркаш в

моите. ^ повече да не ми играеш театър пред приятелите си. Ясно?

Гадно нещо е грубата сила, толкова гадно, че прогонва дори любителите на

порнографията. Да държиш в пътя уличните джамбази, понякога си е гадна работа. Те трябва

да са наясно, че реакцията ти винаги ще е бърза и яростна, трябва да се страхуват от нея. Ако

ли не, всички ще се обърнат против теб и се стига до кръв.

Въртях обиколки, докато събрах достатъчно чужда валута, а после почуках на вратата на

нелегалната банка на кея „Балард".

Черните банкери не са престъпници: те са обикновени граждани, които заобикалят

законите. Седейки от безопасната страна на разделителната линия, те реално не рискуват да

попаднат в затвоpa. Придържат се към неизвестността, въпреки че богатството им би могло

да ги издигне в обществото — парите са им по-важни. И са строго аполитични, съхраняват

черни пари на всякакви партии — независимо дали са на власт, или не.

Компанията на Санджай ползваше нелегалната банка на кея „Балард", „Скорпионите"

също. Но и немалко ченгета пазеха там плячката си, както и играчи тежка категория от

военните и разбира се — политици. Банката съхраняваше нелегални доходи от строителство, захарни изделия и петрол, а също и пари за рушвети. Така или иначе, това бе най-добре

охраняваната банка в града.

В замяна черната банка се грижеше за клиентите си. Забъркаше ли се някой от тях в

нещо, тя потулваше бъркотията срещу отделно заплащане. Всеки скандал биваше етикетиран, прибиран в торба и заключван в трезора. Казваха, че в черната банка на кея „Балард"

мръсотиите били повече от недекларираното злато.

Всеки в града печелеше нещо от невидимата й ръка и всеки имаше какво да губи, ако

тази ръка се свиеше в юмрук. Банката бе тъй напращяла от потулени тайни и нелегални пари, че нямаше как да фалира.

За дребни мошеници като мен, които имаха достъп до едно от малките й подразделения, тя беше много удобна: давах щатските долари и останалата валута, вземах равностойността

им в рупии по нелегалния курс, а тя продаваше валутата на престъпния синдикат в Южен

Бомбай. Никой освен собствениците й, които твърде много имаха какво да губят, не знаеше

кои точно са купувачите. Някои твърдяха, че синдикатът бил създаден от дива компания

продуценти и киноактьори. Според друг слух той беше бомбайско поделение на масонска

ложа.

Които и да бяха, не бяха глупави. Контролираха осемдесет процента от нелегалните

долари в южната част, печелеха повече от всеки друг по веригата и не рискуваха да попаднат

нито за час зад решетките.

След приспадането на разходите начинанието по обмяната на валута ми носеше двайсет

хиляди рупии чиста печалба месечно. Ако все още живеех в бордея, щях да съм крал. На

улицата това бяха нищо пари.

Почнат ли престъпленията да носят доходи, човек скоро разбира, че ключът към

оцеляването не е в печеленето на пари, а в опазването им. Към всяка изкарана на черно твоя

рупия посягат сто ръце да я вземат. А не можеш да викнеш ченгетата, защото често тъкмо те

прибират парите.

Когато човек изкара цели бали пари, а липсва пламенното желание да ги харчи, защото

обича да заделя за черни дни, малко решения са по-важни от това къде ще реши да ги пази.

Първото правило е да не ги държи всичките на едно място. Ако тръгне на зле и трябва

да жертва нещо, добре е да има тлъст резерв. Аз държах известна сума у дома в случай на

бягство. Друга част държах при Тито, човека на Дидие. Мина ме по приятелската тарифа —

два процента. Пак казваше, че били десет процента, но ми удържаше само два.

— Прощавай — каза, когато по навик отново измърмори „десет процента". — Умът ми

нещо ми е сърдит.

— Слушай, Тито, ако някой ти съобщи, че ме държат вързан някъде в мазе, измъчват ме

и ти каже паролата „Триста спартанци", направо му дай парите, става ли?

— Дадено! — отвърна той. — Срещу десет процента.

ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

НА ВСЯКА ЖЕНА В ИНДИЯ, достигнала определена възраст, автоматично започват да

й казват „леля". Леля Лунен сърп, собственичка на черна банка на рибния пазар, беше към

петдесетгодишна сладострастна съблазнителка — разправяха, че всеки мъж, прекарал с нея

десет минути, не издържал и й правел предложение. А леля Лунен сърп, свалила траура

вдовица, прилагаше целия си значителен арсенал от дарби при всяка сделка да разтегли

минутите до двуцифрено число.

Досега с леля Лунен сърп винаги приключвах за девет минути: свършваме работа, измитам се.

— Здравей, лельо Лунен сърп! — поздравих и подадох увитата в хартия пачка рупии на

нейния помощник, седнал зад щанда с рибата. — Как си?

Тя ритна към мен пластмасов стол. Столът се пързулна и се спря в краката ми. И преди

го бе правила. По-точно правеше го всеки път.

Рибеното масло, попивало десетилетия наред в бетона, почти премахваше триенето от

повърхността. Трудно беше да се разхождаш тук. Трудно беше даже да се задържиш прав.

Сякаш мъртвите риби, просмукали се в камъка около въженото легло на леля Лунен сърп, искаха да ни подхлъзнат да паднем. И хора падаха всеки ден.

Взех стола — знаех, че от черната банка на леля Лунен Сърп няма как да се изнижеш

бързо.

Седнах в края на много дълга маса от неръждаема стомана за транжиране. Беше една от

няколкото такива на рибния пазар — площадка колкото футболно игрище под навес от

разкривени гофрирани ламарини и зацапана слюда.

За деня работата бе приключила, виковете бяха заглъхнали и цареше тишина, подобна

навярно на издиханията на риби, давещи се в нашата атмосфера, тъй както ние се давим в

тяхната.

Можех да чуя как леля Лунен сърп преглъща. Можех да чуя как тиктака часовникът на

стената. Чувах и как помощникът й брои парите внимателно, без да бърза.

В сянката под навеса жегата беше по-голяма, отколкото на слънчевата улица вън.

Отначало миризмата бе страшно силна и ме накара да си запуша носа, но скоро изтъня до

лекия лъх на извадена от водата риба.

В далечния край на пазара някой пусна маркуч. Кръв и плът от умъртвен морски живот

заплува в издълбаната в бетонния под канавка.

Леля Лунен сърп стоеше край канавката по чехли; върху въженото й легло бе метната

ръчно ушита завивка, сребриста като плавниците на огледален шаран.

— Та значи, Шантарам, разправят, че жена е намерила път до сърцето ти — каза тя.

— Вярно е, лельо Лунен сърп — отвърнах. — Ти как я караш?

Тя опъна ръце настрани и бавно, много, много бавно се отпусна върху въженото си

легло. После изхлузи чехлите си и краката й се задействаха.

Не знам дали това бе йога или акробатика, но краката на леля Лунен сърп бяха като

питони, търсещи нещо да удушат. Движеха се наляво и надясно, на север и на юг, завъртяха се

над главата й и се разкрачиха толкова нашироко, че можеха да докоснат двата бряга на река, преди да се подвият под нея върху сребристата завивка: естетични ходила, подпъхнати под

олимпийски бедра.

Това отне около трийсет секунди. Ако беше акробатичен номер, щях да изръкопляскам.

Само че не беше и аз не бях зрител.

Тя разкърши рамене.

— Е, лельо Лунен сърп, как върви бизнесът? — подхвърлих. Късно беше. Тя бавно се

приведе към мен, плавно извивайки гръб като котка. Гърдите й се разкриха пред погледа ми

— на всяка бе татуиран по един полумесец. Спря се чак когато изгря пълната луна.

Необикновено дългата й коса се разстла по леглото около прегънатите й колене, спусна

завеса върху луната и се разпиля чак до окървавения под.

Тя вдигна очи, изпълнени заплашително с тайни мистерии, които никога не биваше да

узнавам, а после заметна ръка зад гърба си, докато обгърне шията си с пръсти, които

зашаваха като пипала на актинии, огрени от лъчите на онази преобърнатата луна.

Никой не би могъл да твърди, че не притежава чар. Но самата нея харесвах повече, отколкото прословутите й номера.

Леля Лунен сърп винаги бе въоръжена — интересен факт сам по себе си, откъдето и да

го гледаш. Имаше малък автоматичен пистолет, подарък от главния комисар. Исках да науча

защо. Исках да знам историята. Знаех, че е стреляла с него два пъти — и двата, за Да спаси

човек от бандити от чужди райони.

Тя гледаше на ръка и като гадателка изкарваше повече пари, отколкото от търговията с

риба и нелегалната банка, взети заедно.

Бе печелила женското първенство по борба в рибарското селище три години подред. То

представляваше чисто женско съревнование, строго пазено от погледите на съпрузите, братята и бащите, които се нареждаха с гръб около кръга, в който се борят жените. Никой

нямаше право да гледа, освен жените, които се състезават, Докато не излъчеха победител.

Искаше ми се да я питам за състезанието. Искаше ми се да я питам защо комисарят й бе

дал оръжието. Но не исках да участвам в игричките й с минимален срок десет минути.

— Жената винаги намира начин — каза тя, протягайки се, и погледна часовника. —

Поне веднъж, докато правиш любов с жената, покорила сърцето ти, ще си помислиш за мен.

— Виждаш ли, лельо Лунен сърп, за това грешиш. Няма как да стане.

— Толкова ли си сигурен? — Тя се взря в очите ми. Може би ме изпитваше. А после се

плесна по бедрата и избухна в смях. Толкова приятно ми стана, че и аз се разсмях.

— Всичко е точно! — подвикна помощникът й и пъхна моята пачка рупии в желязно

сандъче, заключи го и записа сумата в счетоводната книга.

— Не си първият, дето го казва — рече леля Лунен сърп. — Но и тия, дето го казват, не

са много. Повечето идват да просят безплатно шоу и си измислят поводи, за да поприказват с

мен.

— Нека сме справедливи към тях — има с какво да си изплакнат окото.

Тя се разсмя.

— Благодаря ти, Шантарам. Така тръгна легендата, че умея да гледам на ръка. Измисли я

един съпруг прелюбодеец, та да може да ме държи за ръка и да наблюдава фазите на луната.

На някои толкова им се ще, та чак пот ги избива. Дори и хора, които ги знаеш. Приятелят ти

Дидие посяда при мен всяка седмица.

— Бас държа! — ухилих се аз. — Защо го правиш, лельо Лунен сърп?

Внезапно осъзнах, че въпросът може да я обиди и побързах да кажа:

— Прощавай, това беше въпрос на писател и сигурно е непростимо невъзпитан.

Тя пак се заля от смях.

— Шантарам, този въпрос може да го задаваш само когато имаш нужната сила. Тъй че

когато събереш сили, запитай се сам.

— Гаджето ми ще е във възторг от това изказване.

— Доведи я следващия път с теб — изрече заплашително тя.

— Ами ако се задържи повече от десет минути и ти направи предложение?

— Много ясно, че ще ми направи. Както и ти някой ден.

— Мислех, че се разбрахме по този въпрос — намръщих се аз неразбиращо.

— Ти съчиняваш истории, Шантарам — усмихна се тя. — Един ден ще пишеш за мен и

това ще е признание в любов. А тази жена, на която си дал сърцето си, ще ми направи

предложение, защото е щастлива в любовта, нищо повече.

— Не е ли всяка любов щастлива?

— Не — разсмя се тя. — Съществува любов като твоята. Твоята и на малцината като теб, които станахте мои обични приятели.

— Не искам да съм нещастен в любовта — казах сериозно. — В нищо не искам да съм

нещастен.

— Говоря ти за истинско чувство. Истинското чувство винаги носи повече болка и

повече удовлетворение от всичко по-незначително.

— Ти… много ме обърка — казах. — Но страшно се радвам, че си поговорихме за това, лельо Лунен сърп. Ако неволно съм те засегнал и няма да ме застреляш веднага, моля те, дай

ми преднина поне две минути. Ще ми стигнат да се добера до вратата по тоя хлъзгав под.

— Тръгвай, Шантарам, тръгвай — усмихна се тя. — От днес нататък си ВИП клиент.

Богинята да е с теб и сабите ти да са наточени винаги. А враговете ти вечно да ги е страх.

Бавно се оттласнах от нея и продължих да се пързалям и подхлъзвам по кървавия-бетон, докато стигна златната арка от слънчева светлина, извеждаща към открития пазар вън.

Докато изстъргвах мръсотията от подметките си, хвърлих поглед назад — тя правеше

йога върху леглото. Единият й крак бе вдигнат високо, стискаше го в дланта си, бе като огнен

език над главата й. Леля Лунен сърп — делова жена, гангстерка и владетелка на минутите.

Тя е права — помислих си. Карла би й направила предложение.

Моята трета банка — Дидие резерв — беше непрекъснатата игра на покер, която

Джордж Близнака въртеше в техния пентхаус апартамент.

Игрите, в които се трупат пари, се нуждаят от банка, която да финансира

организаторите. Организаторите вземат от нея процент За всяка игра, печеливша или не, но

също играят, защото печалбите при добра игра винаги са по-големи от таксата за

организирането й.

За да гарантират печалбата си, организаторите имат добър дилър, който знае кога да

излезе от играта, и още един подставен играч, който да проиграва спечеленото.

Но дори и при такива подобрени условия е възможно да довтаса някоя златна рожба и да

прибере банката. Случва се. Понякога се случва три вечери подред. Но появата на златната

рожба е достатъчно рядко събитие и пет вечери в седмицата добре организираната игра

носеше печалба, а Джордж Близнака умееше да организира игри.

И така, аз заедно с Дидие и Близнака влагахме пари в банката и насърчавахме игрите на

покер. Седмичната ми печалба горе-долу се равняваше на лихвата, която щях да получавам, ако си бях вложил парите в някой добре управляван инвестиционен фонд.

Близнака беше престанал да мами. Задължително изискване, което ние наложихме с

Дидие. Играта трябваше да е честна, иначе нямаше смисъл. И Близнака спря да шмекерува.

Всеки път най-добросъвестно играеше за организаторите, прям като моста между страха и

гнева. Честността и уменията му спечелиха много нови приятели, а за нас — много пари.

Близнака се нуждаеше от играта, защото неговият приятел милионерът се оказа циция.

Скорпиона плащаше всички сметки за последния етаж в „Махеш", защото само там в Бомбай

се чувстваше в безопасност, а да напусне града и да замине другаде, там, където

милионерите живеят незастрашени от нищо, също го беше страх.

Ала проверяваше всяка сметка, всяка фактура, за да види от какво може да се спести; често и изнамираше от къде да икономиса жълти стотинки от сметки, които възлизаха на

хиляди.

Отказваше да дава пари за купоните на Близнака. Близнака казваше на всички да си

носят сами екстрите и партитата не секнаха, а напротив — излизаха по-евтино, бяха по-

бесни и народът заприижда на тълпи. Хотелът се превърна в място, където прочутите се

срещаха със съмнителни лица и всички барове и ресторанти гъмжаха от хора.

Скорпиона беше открил на Близнака скромна разплащателна сметка, с която да си

покрива разходите за храна, напитки и обслужване в хотела. Освен това всяка седмица му

връчваше двеста долара на ръка. С нас Близнака от покер изкарваше по двеста долара кеш на

всеки час; играеше елегантно и умело, сякаш изпаднал в транс. Действаше уверено. Когато

губеше, пускаше някоя шега или цитираше някоя песен, а от победите не се възгордяваше.

— Мислех да създам група за взаимопомощ за хора като мен, които не могат да спрат да

мамят, нещо като Анонимните алкохолици — „Анонимни измамници на карти", ама

мъчното е, че няма как да имаш вяра на никого. Не и когато работата опира до карти. Нали

ме разбирате?

— Стига пък и ти, Близнак. Циникът е човек, сърдит на собствената си душа, а ти не си

циник.

Той присви замислено очи.

— Обичам те, друже — рече усмихнато.

— И аз те обичам, братко. А пък и ти успя! Отведнъж спря да мамиш на карти, играеш

честно и по-добре от всякога.

— Бая трябваше да се понапрегна, да знаеш. — Той потръпна. — Първо се насочих към

книгите. Залових се здравата за Кийтс и се унесох в скърби, после ме изби на Керуак и

тотално изперках, бях като пияно шимпанзе и ръсех каквото разбълниканият ми ум пръкне.

Препънах се във Фитцджералд, едва издрапах от Хемингуей, превърнах се в Деронда на

Джордж Елиът, Вирджиния Улф ме дрогира, с Джуна Барне се чалнах, а с Лоурънс Даръл