Сянката на планината

плетеница от стълби, сковани на ръка дъсчени стъпала и пътеки, катерещи се нагоре из

огромното помещение, подобно на камбанария.

— Това „да" ли означава? — попита Фарзад.

Аршан преметна крак върху скамейката, на която седяхме, и се обърна право срещу мен.

— Какво предполагаш, че правим тук? — попита ме.

— Ще направя дръзко предположение и ще кажа, че търсите нещо.

— Точно така — усмихна се Аршан и показа ред от равни, дребни, идеално бели

зъби. — Виждам защо чичо Кеки те е харесвал. Точно това правим. Всичко това, всичко, което виждаш тук, представлява едно колосално търсене на съкровище, на много ценен

сандък със съкровище.

— Като… пиратски сандък със съкровища?

— В известен смисъл, да — отвърна той. — Само че съкровище на търговец — по-малко

и много по-ценно.

— Явно, след целия този погром.

— Фарзад — рече Аршан. — Донеси списъка.

Когато Фарзад ни остави, баща му се впусна в обяснения:

— Прадядо ми бил преуспял човек. Натрупал значително състояние, но дори и след като

дарил много пари за благотворителни и обществени начинания, каквато е традицията на

парсите, пак можел да се мери по богатство с всеки индустриалец и търговец от неговата

епоха.

Фарзад се върна при нас, настани се до мен на дългата пейка и подаде сгънат

пергаментов лист на баща си. Ръката на Аршан се отпусна върху документа, докато довърши

обяснението си:

— Когато британците съзрели предупредителни знаци и разбрали, че идва краят на

колониалната власт, бързо започнали да напускат Бомбай. Мнозина от най-преуспелите

бизнесмени, а и съпругите им, се бояли, че след обявяването на независимостта срещу тях

ще се разрази насилие. През последните дни и седмици царяла истинска суматоха.

— И прадядо ти попаднал на точното място в точното време…

— Знаело се, че прадядо ми имал много недекларирани пари, които не държал в

банкови сметки — обади се Фарзад.

— Пари, които не фигурирали в никакви счетоводни книжа — додаде Аршан.

— И той ги използвал да купува ценности от заминаващите британци — казах.

— Точно така. От страх да не би индийските власти да решат, че скъпоценностите им са

били крадени или плячкосвани — кой знае, за някои може би е било точно така, мнозина

британци продали бижутата си срещу пари в брой. През последните месеци преди

обявяването на независимостта прадядо ми купил огромно количество такива бижута и ги

скрил.

— Някъде в тази къща — заключих аз вместо него.

Аршан въздъхна и плъзна поглед към дъсчените скелета и тръбопроводите, виещи се из

помещението като плетена кошница.

— Но нищо не подсказва къде е скрито съкровището?

— Нито думица — въздъхна Аршан, разгърна изписания пергамент и го вдигна между

нас двамата. — Документът, който намерихме в една стара книга, много подробно уточнява

броя и вида на скъпоценностите, както и факта, че са скрити тук някъде, чак описва сандъка, в който са били прибрани, но няма дори намек къде точно. Прадядо ми бил собственик и на

трите къщи на тази пряка и по онова време живял и работел във всички тях.

— И вие започнахте да търсите.

— Претърсихме стаите и мебелите. Преобърнахме всичко с надеждата да попаднем на

тайници, чекмеджета и разни такива. Проверихме стените за тайни панели и скрити

плъзгащи се врати, но не намерихме нищо и затова решихме, че трябва да почнем да

разкъртваме стените.

— Започнахме оттук, от граничещите с другите къщи стени на собствената ни къща —

включи се Анахита, докато Карина поставяше пред мен чаша от костен порцелан с чай. —

Но когато се заловихме с кажи го де…

— С общата стена — подсказа й Аршан.

— Да, като взехме да къртим… онова там, в къщата на съседите ни, семейство Хан, започнаха да се събарят предмети.

— В това число любимият ми светещ часовник с водопад — рече жално Захира, — от

който сякаш през цялото време се стича вода. Падна и се строши на парчета. Оттогава не съм

намирала толкова хубав.

— И семейство Хан взеха да идват да питат какво правим.

— И тогава дойде татко — обяви Али, младият приятел на Фарзад.

— Буквално само той липсваше! — пошегува се Фарзад.

— Семействата ни са близки от цяла вечност — каза Али, — затова чичо Аршан и леля

Анахита решиха да кажат на татко какво правят и да го поканят да се включи в търсенето на

съкровището.

— Мислех, че е възможно моят прадядо да е скрил кутията със скъпоценности в общата

стена — додаде Аршан. — По негово време в тези сгради са правени много ремонти и

промени, а и нямаше начин да проникнем в стените, без да привлечем Хан.

— След тукашното гости моят Сюлейман се прибра онази вечер — рече леля Захира —

и събра цялото семейство на съвещание. Каза ни за съкровището и за поканата да се

включим в търсенето му, дори това да значи да бутнем общата стена между двете къщи. Това

буквално взриви духовете, всички заговориха един през друг като побъркани.

— Адски готино беше — усмихна се Али.

— Не всички бяха съгласни — продължи Захира, — но след многото разгорещени

спорове решихме да се включим в търсенето на съкровището и още на другия ден се

захванахме да къртим стената.

— Обаче съкровището не беше в нея — додаде хубавицата Карина. — Поне досега не

сме го намерили. Което въвлече и моя татко в мела[35].

— Аршан и Анахита ни поканиха да поговорим — каза Джая, усмихвайки се на

спомена. — Когато дойдохме, заварихме всички Дарувалла и всички Хан, и всичко тук вътре

разкъртено. После те ни помолиха да се включим и ние, защото мислеха, че съкровището

може да е в стената между нашите две къщи, от другата страна, и трябваше да съдействаме, за да претърсят горните етажи. Мъжът ми Рахул се съгласи още там, на място. Луд е за

приключения.

— Той кара ски — обясни Карина. — В снега. Всички поклатиха глави в почуда.

— И сте напълно сигурни, че съкровището е тук наистина?

— Няма лабаво — отвърна Фарзад. — Когато не намерихме съкровището в онази стена, започнахме да обработваме подовете и таваните нагоре към покрива. Тук е и ще го намерим.

— Направо сме като в лудница за нормални, в която всички живеем заедно — довърши

вместо него Карина. — Три щастливи семейства: едно индуско, едно мюсюлманско и едно

парсийско.

Хората около мен, членове на три различни рода, изповядващи три различни религии, свиха рамене и се усмихнаха.

— Тук няма първи и последни — каза тихо Аршан. — Всички участваме заедно.

Договорихме се да разделим съкровището на три, по равно за всяко семейство.

— Ако го намерите — казах.

— Когато го намерим! — поправиха ме едновременно няколко гласа.

— И от колко време продължава така?

— Почти пет години — отвърна Фарзад. — Започнахме веднага, щом намерихме

пергамента. Семейство Хан се включиха година след това, а Малхотра — около шест месеца

по-късно. Откакто търсим, аз постъпих в колеж, после бях в Уолстрийт, а след това се

върнах.

— Не че това ни е професията де — додаде Карина Малхотра. — Татко е лекар. Таткото

на Али, чичо Сюлейман, преподава право в Бомбайския университет. Чичо Аршан е архитект, благодарение на който правим цялото това преустройство, без всичко да се срути над главите

ни. А всички ние учим — поне тези от нас, които не работят навън или не гледат децата

вкъщи.

— С издирването на съкровището се занимаваме най-вече нощем и през почивните дни

— додаде Али. — Или ако ни изпадне свободен Ден като днешния, когато всички се

притесниха, че Фарзад не се е прибрал цяла нощ. Тенкю за почивния ден, брат'чед.

— За теб винаги! — ухили му се Фарзад.

— И имаме две кухни — заяви тържествуващо Анахита. — Вегетарианска и

невегетарианска, тъй че няма проблеми.

— Вярно — каза леля Джая. — Знаеш ли, оказва се, че многото различия между

общностите се свеждат основно до гоби или гощ и карфиол или кебап. Ако има две кухни, всеки си яде неговото и всичко е тип… кажи го де…

— Тип-топ — каза Анахита и двете си размениха усмивки.

— Всички сме заедно в това — додаде Али — и няма причина да се караме.

— Освен за философия — възрази му Анахита.

— Колкото и интересна да е тази мистерия… — заговорих, но Фарзад ме прекъсна:

— Казах ти аз, че ще е интересно, нали?

— Ами… да. Обаче още не сме стигнали до момента защо ми е аз да знам всичко това.

— Защото имаме проблем — каза простичко Аршан, като ме гледаше сериозно и

намръщено право в очите. — И се надяваме ти да ни помогнеш.

— Добре, давай.

— Преди няколко седмици ни посети един инспектор от градския съвет и огледа какво

вършим тук — каза Али.

— Разбира се, той не знае за намеренията ни — додаде Фарзад. — Казахме му, че

ремонтираме къщите, за да ги разделим на апартаменти.

— Но какво изобщо го е довело при вас? — попитах.

— Мислим, че го е изпратил един съсед надолу по улицата — обясни Аршан. — Видя

като ни доставяха тежките стоманени подпори преди няколко месеца, с които укрепваме

арките при избиване на стените.

— Преди няколко години искаше да купува къщата ни — каза Анахита. — Тоя мошеник

какво ли не стори, за да ни накара да я продадем. А като отказахме, се вбеси повече от

опърлена котка.

— Да навредиш на котка носи нещастие — кимна мъдро Захира.

— Дори и само като сравнение ли? — попита сериозно Анахита.

— Само казвам, че човек трябва да проявява благоразумие, като става въпрос за котки.

Дори и в сравненията.

Цялата група кимна.

След кратко мълчание се обадих:

— Значи… като оставим котките настрана, аз за какво ви трябвам?

— За разрешение за строеж — върна се Аршан в настоящето. Щ След много преговори

един чиновник от Градския съвет се съгласи да приеме подкуп, за да ни остави да

продължим с… ремонта, но настоява за разрешения за строеж или за адски добри техни

копия.

— Да си върже гащите — каза Али.

— Той не може да фалшифицира разрешенията и не може да ги открадне — додаде

Фарзад, — но ако ние ги фалшифицираме, обеща, че проверката ще приключи с него, и

толкоз.

— Ако ти ги фалшифицираш, Лин — поправи го Аршан.

— Да, ако ти можеш да ги подправиш, инспекторът ще ги подпише и ще ни остави да си

търсим съкровището на спокойствие. Няма лабаво.

— Та, това е — въздъхна Аршан и отпусна лакти на дългата маса. — Ако не можеш да

ни помогнеш, ще трябва да спрем. Но ако можеш да ни помогнеш, ще продължим, докато

намерим съкровището.

— И сам можеш да го свършиш — обърнах се аз към Фарзад. — Бива те. Аз не ти

трябвам.

— Благодаря за комплимента — ухили се той, — но има някои пречки. Първо, аз нямам

връзки в Градския съвет. И второ, момчетата в работилницата няма да приемат заповеди от

мен за такова нещо и сигурно ще кажат на Санджай. Обаче ти, от друга страна…

— Защо все аз съм от другата страна?

— … Ти можеш да го свършиш дискретно или да ме оставиш аз да го свърша, защото в

работилницата ти си шефът — настоя Фарзад. — С твоя помощ може да стане без никой да

разбере.

— Въпросът ми сигурно ще прозвучи странно — казах и огледах лицата, взрели се с

очакване в мен, — но сигурно ще е много по-странно, ако не го задам. Кое ви кара да

мислите, че като ви помогна, после тъй или иначе няма да го съобщя на Санджай?

— Справедлив въпрос — призна Аршан — и се надявам да не ми се обидиш, като ти

кажа, че не се повдига за първи път в тази стая. В крайна сметка ние имаме нужда от твоята

помощ и вярваме, че можем да ти се доверим. Чичо Кеки имаше много високо мнение за теб.

Много пъти ни е разказвал, че си бил с Кадербай до самия му край и че си човек на честта.

Споменаването на думата чест ме удари в гърдите, особено след като ме молеха да

скрия нещо от сегашния си шеф, от Санджай. Но ги харесвах и вече ми бяха станали много

по-симпатични от самия Санджай. А и Санджай бе достатъчно богат, за да мине без дял от

съкровището им, ако изобщо някога го намерят.

— Ще подготвим документите тази седмица — казах. — На Санджай ще кажа, че правя

услуга на приятел — както си е. И преди съм се занимавал със странични дела. Но искам тук

да приключим, да не взема после да науча през Санджай за това? Наясно ли сме?

Групата около мен заръкопляска и нададе ликуващи възгласи. Неколцина се втурнаха

напред и ме затупаха по гърба, запрегръщаха ме, стискаха ми ръката.

— Много благодарим! — усмихна се щастливо Аршан. — Толкова се тревожихме за тази

работа с Градския съвет! Това е първата истинска пречка в начинанието ни. На нас… на нас

това търсене на съкровище взе да ни се нрави, и… ами мислим, че ако Съветът ни забрани и

ние ще се затрием също като съкровището.

— Естествено, не очакваме да ни направиш безплатна услуга — додаде Фарзад. — Кажи

му, татко!

— Ако приемеш, ние искаме да ти дадем един процент от съкровището — рече Аршан.

— Ако го намерите — усмихнах се.

— Когато го намерим! — поправиха ме няколко гласа.

— Когато го намерите — съгласих се.

— А сега какво ще кажеш за още малко дал роти? — попита Джая.

— И късчета пилешко — предложи Захира.

— И един хубав сандвич с яйце и къри — включи се и Анахита. — С малинов сок във

висока чаша.

— Не, не, благодаря — побързах да кажа, станах и се отдалечих от масата. — Все още

съм напълно сит. Може би друг път.

— Другия път задължително — заяви Анахита.

— Да, задължително.

— Ще те изпратя — каза Фарзад, когато се упътих към дългата завеса, закриваща

предната част на къщата. Цялата група ни придружи до вратата.

Сбогувах се, стиснах им ръцете, разменихме си прегръдки и излязох през вестибюла на

улицата заедно с Фарзад.

Мусонът беше измил улиците, тежките облаци вече бяха отминали и ярките слънчеви

лъчи изпаряваха влагата от всяка блеснала като огледало повърхност.

Тази първа гледка към улицата ми се стори някак чужда и непозната — сякаш странният

мегакосмос от дъсчени пътеки и тесни

кофражи в гигантската камбанария на Фарзадовата къща бе истинският свят, а улицата

отвън — с лъщящата и вдигаща се пара — беше илюзия.

— Аз… ъъ… надявам се, че бъркотията в моето семейство не те ошашка — смънка

Фарзад.

— Не, никак.

— Не ти ли се струва, нали се сещаш, малко… смахнато, на! Онова, с което се

занимаваме?

— Всеки нещо търси. А и доколкото виждам, всички сте щастливи.

— Така е — съгласи се той бързо.

— Колко смахнат трябва да си, че да не ти харесва, когато някой е щастлив?

Младият парс импулсивно посегна и ме прегърна вдървено.

— Знаеш ли, Лин — каза той, след като се пуснахме. — Всъщност има и още нещо, за

което искам да те помоля.

— Има и друго?

— Да. Виж, ако някога се сдобиеш с телефона на онова момиче, онова красивото

момиче с прелестните очи, онази Дивя, дето я срещнахме пред полицейския участък

сутринта, аз…

— Не.

— Не?

— Не.

— Значи не?

— Не.

— Ама…

— Не — казах кротко и се усмихнах на озадачената му намръщена физиономия.

Той тръсна глава, обърна се и влезе обратно в сградата, в кошера, в дома. Обърнах се

срещу слънцето и постоях малко сред ухаещата на дъжд улица.

Парите също са наркотик, ала не се тревожех за голямото семейство на Фарзад. Те не

бяха пристрастени. Още не. Вярно, бяха разнебитили домовете си, но ги бяха заменили с

общо пространство, където споделяха всичко. Бяха преобърнали живота си с главата надолу

— но това бе приключение, пътуване навътре в себе си. Те осмисляха мечтата, в която

живееха. И за тях тя продължаваше да е забавление, което ме караше силно да ги харесвам.

Стоях с лице, огряно от слънцето; изглеждах спокоен, много спокоен, а нейде в душата

си плачех. Понякога, когато изгубеното се върне към нас, отразено през друга обич, е твърде

много — твърде много от онова, което е било и вече го няма.

Семейство, дом: малки думички, които се издигат като атоли от земетръсите в сърцето.

Загуба, отчуждение — малки думички, заливащи като потоп долините на самотата.

На острова на настоящето Лиса се изплъзваше, а заклинанието бе сторено със

споменаването само на едно име: Карла.

Карла.

Глупаво е да се опитваме да обичаме, щом онзи, когото завинаги обичаме, когото сме

родени да обичаме, е изгубен някъде сред същия хаос на града. Отчаяно и глупаво е да се

опитваме изобщо да обичаме някого. Любовта не опитва — любовта е непосредствена и

неизбежна. Споменаването на Карла палеше в мен пожар, за който сърцето непрекъснато ми

напомняше.

Ние бяхме корабокрушенци, Карла и аз, защото и двамата бяхме прокудени. Но Лиса и

всички останали сияйни личности, които ние обичахме или се опитвахме да обичаме, бяха

доброволци, плаващи към града остров в лодките на мечтите си. Карла и аз изпълзявахме на

пясъка от кораби, които сами потопихме.

Бях сломен. Бях самотен и сломен. Може би такава беше и Карла, по свой начин.

Погледнах къщата с купола: отвън входовете бяха отделни, а вътре животът бе обединен.

Все едно бе дали ще намерят съкровището: чудото вече бе станало, истинско чудо, сбъдната

молитва.

Обърнах се към укротените от бурята слънчеви лъчи и отново се влях в света на

изгнаниците — моя дом.

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

ПОТЕГЛИХ С МОТОРА от къщата на Фарзад и свърнах в широкия булевард, който се

виеше северно по крайбрежието на острова. Гъсти, набъбнали от дъжд облаци се трупаха над

мен и помрачаваха улицата.

Поех покрай широк заслонен залив и забавих ход.

Дълги дървени рибарски лодки, боядисани в ярка синя, червена и зелена боя, бяха

извлечени на брега за поправка. Скромните рибарски колиби се подпираха една на друга; тухли и бетонни отломки затискаха листове пластмаса към гофрираните покриви, за да не ги

отнесат бурни ветрове.

Между дървени пръти бяха опънати мрежи. Мъжете ги кърпеха — прокарваха совалки с

найлонова връв през дупките и я връзваха. Напук на задаващата се буря деца играеха на

пясъка и се гонеха между лодките и мрежите.

От зори до залез-слънце заливът представляваше малка, но важна част за местната

рибарска общност. След полунощ той се превръщаше в малка, но важна част за местната

контрабандистка общност, която с бързи лодки пренасяше цигари, уиски, валута и дрога.

Всеки път, когато минех покрай песъчливия бряг, го оглеждах, търсейки познати лица и

признаци за нелегален бизнес. Нямах личен интерес; със залива се разпореждаше Фарид

Уредника, печалбите и възможностите си бяха негови. Само професионалното любопитство

привличаше погледа ми.

Всички ние от черния пазар знаехме местата в южен Бомбай, където процъфтяваше

престъпността, и всички ние дискретно им хвърляхме по едно остро око, щом се случеше да

минем оттам. „Дошли сме от пещерите и тъмните места — каза веднъж Дидие, — и на нас, престъпниците, те ни липсват ужасно."

Извърнах очи назад към широкия булевард и забелязах как три мотоциклета ме

подминава в обратна посока. Бяха от „Скорпионите". По средата караше Данда. В другия

разпознах Хануман, едрия мъжага, който ме беше пребил професионално в склада.

Спрях мотора, изключих от скорост и взех да нагласям огледалото за обратно виждане, докато ги уловя в него. Бяха спрели на светофара доста далече зад мен. Докато ги наблюдавах

в отражението, те нещо говореха и спореха помежду си, а после завиха обратно с моторите и

тръгнаха в моята посока. Въздъхнах и отпуснах глава.

Изобщо не ми беше до бой с тях, но бях на своя територия и не исках да нахлуят след

мен в някое от предприятията на Компанията. А и гордостта не ми позволяваше да побягна и

като страхливец да се навра в ръцете на приятелите си гангстери само през няколко пресечки

оттук.

Ритнах с крак и включих на скорост, отпуснах съединителя, дадох газ и направих остър

обратен завой, а после форсирах мотора и се понесох в насрещното движение право към тях.

Нямах нищо за губене. Те бяха трима — така или иначе бях в неизгодна позиция, дори

щурмът ми да не сполучеше. Бях падал от мотор и преди и предпочитах да рискувам с

катастрофа, отколкото с клане. А и бях сигурен, че моторът ми няма да ме предаде.

Те сигурно имаха какво да губят или нямаха доверие в машините си — в последния

момент свърнаха встрани.

Двама закриволичиха, сякаш загубиха управление, а третият мотоциклет изхвърча от

шосето и занесе в хлъзгавата кал до стената край пътя.

Набих спирачки, завих рязко, обувката ми задра по мокрия асфалт, подпрях мотора на

степенката и изключих двигателя.

Падналият се надигна на крака. Беше Данда, а аз нямах афтършейв. Посрещнах го с ляв

и десен юмручен удар, които го запратиха обратно на земята. Другите двама Скорпиони

скочиха от моторите и се завтекоха към мен. Чак ми докривя за машините им.

Сбих се с двамата Скорпиони край пътя, до захвърлените им мотоциклети —

прикляквах, замахвах и удрях където сваря. Колите забавяха ход покрай нас, но никой не

спря.

Данда, посъвзел се от ударите, се втурна към нас, мина покрай приятелите си, натресе

се в мен и се вкопчи в елека ми, за да се задържи на крака.

Подхлъзнах се на мокрия асфалт и паднах назад. Данда падна отгоре ми. Ръмжеше като

животно. Завря главата си в моята, мъчейки се да ме ухапе. Усетих допира на устата му по

врата си, мокрия му език, тъпия натиск на черепа му, докато се мъчеше да забие зъби в

гърлото ми. Пръстите му не пускаха елека. Не успявах да го отхвърля. Другите двама се

мъчеха да ме уцелят с ритници, без да засегнат Данда. Не се получи и на два-три пъти

изритаха него. Той сякаш не забеляза.

Не бях пострадал, дори не ме бяха ударили както трябва. Усещах натиска на двата ножа в

гърба си, както лежах на земята. Имах си политика. Никога не ги вадех, освен ако

противникът не е въоръжен или схватката не беше на живот и смърт.

Успях да се претърколя, отблъснах вкопчилия се в елека ми Данда и бързо се изправих.

Не биваше. Зад мен се оказа Хануман. Той стегна гърлото ми откъм гърба и мощната му ръка

започна да ме души.

Данда пак ме нападна и отново се опита да набута главата си в мен. Разбрах: явно беше

от хапещите. Познавах един такъв в затвора — мъж, чийто гняв внезапно се изливаше, като

хапеше другите и късаше месо от всеки, когото нападнеше. Една от жертвите му веднъж изби

зъбите му и ни избави от него; и аз мислех да сторя същото с Данда.

Беше се залепил за мен и впил зъби в ръката ми, забил глава под мишницата на

Хануман. Нямаше как да го ударя така, че да се откопчи от мен.

Затова посегнах, стиснах здраво ухото му и го дръпнах с все сила. Усетих как то цялото

се отлепя от черепа му. Той спря да ме хапе и аз престанах да дърпам.

Данда изпищя и притиснал с ръка кървящата рана, се метна назад.

Усуках ръка и се опитах да бръкна между тялото си и Хануман. Исках да стигна до един

от ножовете или до някоя от топките му — и двете ми вършеха работа.

Третият от „Скорпионите" ме нападна. Изпаднал в ярост, той заудря главата ми.

Прекалено близо бе застанал до мен. Изритах го в слабините. Той се строполи като

застрелян.

Стиснах дръжката на ножа си, а мракът стисна с ръка гърлото ми. Острието щракна и се

освободи, аз замахнах на сляпо, надявайки се да пробода Хануман в крака. Не успях. Ножът

се плъзна встрани.

Пробвах отново. Не улучих. После острието закачи плът и леко поряза бедрото му от

външната страна. Той трепна.

Бе достатъчно да добия увереност. Ударих пак и забих острието в бедрото му.

Здравенякът внезапно залитна и аз изтървах ножа.

Хватката на ръката му не отслабна. Опитах се, както ме бяха учили, да извърна брадичка

към сгъвката на лакътя му, за да отслабя ефекта. Не успях. Започнах да губя съзнание.

Глас, неясен и боботещ, сякаш викаше името ми. Помъчих се отново да извърна глава, стегната в здравия ключ на Хануман. Чух глас:

— Сега недей да гледаш, малкият.

Видях нещо — юмрук — да се стоварва върху мен от небето. Огромен юмрук, голям

колкото света. Но тъкмо преди да ми размаже лицето, той се стовари другаде — толкова

близо, че усетих разтърсването. Удари пак и пак.

И ръката около врата ми се отпусна, а Хануман се свлече на колене и се строполи по

очи, сякаш главата му бе от олово.

Претърколих се и се изправих. Поех си въздух и вдигнах юмруци към лицето си; кашлях

и дишах тежко. Озърнах се. До падналия Хануман стоеше Конканън със скръстени ръце.

Той ми се усмихна, а после предупредително леко ми кимна.

Обърнах се бързо. Данда отново нападаше с окървавени зъби, кръвясали очи и плувнало

в кръв ухо. А аз нямах афтършейв.

Той замахна диво в опит да ме нокаутира. Не улучи. Забих юмрук там, където

разкъсаното му ухо висеше на тънка ивица кожа. Той писна. И заваля. Внезапно върху нас се

изля дъжд.

Данда побягна, притиснал с длан ухото си, а дъждът се стичаше и мокреше в червено

ризата му. Обърнах се и видях как Конканън изритва другия побягнал „Скорпион". Мъжът

изскимтя и се запрепъва към стоянката на такситата подир Данда.

Хануман изстена — дъждът го бе свестил. Надигна се на колене, изправи се несигурно

на крака и разбра, че е останал сам. Поколеба се.

Обърнах се и метнах бърз поглед на Конканън. Ирландецът се бе ухилил до уши, стиснал

зъби.

— Господи — каза той тихо, — вдъхни му на тоя достатъчно тъпота, че да не хукне да

бяга.

Хануман обаче закуца подир приятелите си.

Ножът ми лежеше на дъжда и от него още се процеждаше кръв по асфалта. По-надолу по

пътя „Скорпионите" се набутаха в едно такси и отпрашиха. Вдигнах ножа, обърсах го, затворих го и го прибрах в калъфа.

— Шибан велик въргал! — Конканън ме тупна по рамото. — Давай да се напушим.

Не ми се искаше, ала му го дължах, че и повече.

— Добре.

Отсреща имаше чайна под едно много голямо дърво. Избутах мотора на сухо под

клоните, взех предложената от собственика на чайната кърпа и го подсуших. Приключих и

тръгнах обратно към пътя.

— Къде шибано тръгна така бе?

— Сега идвам.

— Ние тука ще пием културно шибан чай, бе, австралийски варварин!

— Сега идвам.

Зарязаните мотори на „Скорпионите" още се въргаляха край пътя под дъжда и от тях

изтичаше бензин и масло. Вдигнах ги, подпрях ги на степенките им до каменната стена и се

върнах при Конканън тъкмо когато чаят пристигна.

— Късмет извади, че минавах оттука — каза той, докато сръбваше от чая.

— Оправях се сносно.

— О, да, момка му, нали! — избухна той в смях. Погледнах го. Правото си е право.

— О, да, момка му, е, как! — разсмях се и аз. — Абе, ти вярно си лудо ирландско копеле.

Какво търсеше тук, между другото?

— Любимият ми дюкян за хашиш едно време беше тука — посочи той с палец над

рамото си към „Къф Парейд". — Ама някакъв изхвърлил един тип от съседната сграда и той

да вземе да се стовари право връз дюкяна. И връз Сияйния Пател, собственика.

— Не думай.

— Хубавото е, че смачка и един прословут певец и ми спести един куп мангизи. Плащах

му най-редовно, беше единственият начин да го накарам да спре да пее. Та, докъде бях

стигнал?

— Разправяше ми какво търсиш тук.

— А, ти да не помисли, че те следя? Тъй ли, бе? — попита Конканън. — Много ти е

голямо самочувствието бе, малкият! Дошъл съм тука само да си купя хашиш.

— Ъхъ.

Мина малко време. Навъсено мълчание между двама мъже, които си мислят за съвсем

различни неща. — Ти защо ми помогна?

Той ме погледна така, сякаш въпросът откровено го обиди.

— И що така един бял да не помогне на друг бял в това шибано мангалско място, ебаси?

— Хайде, пак почна.

— Добре де, добре — побърза да каже той и ме плесна по коляното да ме успокои. —

Знам те аз, че си мека душица. От състрадателните. На тебе обаче туй ти е хубавото.

Съчувстваш даже на мотоциклетите, Господ дано те пожали. Обаче не се кефиш, че си говоря

направо. Не харесваш, когато нарека туземците мангали или пък обратните — педали.

— Мисля с това да приключим, Конканън.

— Изслушай ме бе, човек. Знам, че така оскърбявам чувствата ти. Разбирам го. Наистина

го разбирам. Но това просто не го харесвам и не го уважавам. Ще съм откровен. Не мога да

уважавам добротата. Няма как! Знаеш за какво ти говоря. И ти си лежал зад решетките, бил

си и ти от другата страна като мен. Обаче си състрадателен човек, макар че си приличаме

повече, отколкото си мислиш.

— Конканън…

— Чакай де, не съм свършил. Състраданието е много странно нещо. То идва дълбоко

отвътре. Хората го разпознават, когато го видят, защото няма как да се престориш на

състрадателен. Знам. Пробвал съм. Беше отвратително. Направо се поболях. И трябваше пак

да си стана такъв, какъвто съм си — безсърдечна гад, та да оздравея. Това е истинско, нека

съм безсърдечна гад. Мен ме тегли към истинските неща, ако ще и да не ги харесвам, както

преди казах. Разбираш ли ме?

— Ти изобщо не ме познаваш — казах и го погледнах в очите.

— Е, тука бъркаш — усмихна се той. — От бая време съм в Бомбай. Няколко дни след

като пристигнах, чух името ти от някакви лекета, дето си приказваха в една пушалня за

опиум. После пак го чух — два пъти едно след друго. Първо си помислих, че говорят за двама

чужденци, обаче накрая загрях, че Лин и Шантарам са една и съща долна невъзпитана гад и

че това си ти.

— Значи си ме следил.

— Не съм казал такова нещо. Казах, че се заинтригувах. Почнах да разпитвам за тебе.

Реших да се запознавам с хора, дето те познават и с които работиш. Даже и гаджето ти

познавам.

— Какво?

— Тя не ти ли каза, че сме се запознали?

Ухили се. Тая усмивка почваше да не ми харесва.

— Чудно ми е защо ли не ти е казала? Може пък да си пада по мен?

— Какви ги дрънкаш?

— Дребна работа. Запознах се с нея на една изложба. Вдигнах вежда и това го подразни.

— Е, кво бе? Като съм буца от Северна Ирландия, селяндур, дето набива картофи, значи

не мога да се интересувам от изкуство, тъй ли!

— Дай по същество.

— Няма нищо по същество бе, малкият. Запознах се с Лиса… Нали така се казваше? На

една изложба. Поприказвахме си и това е.

— Защо?

— Виж какво, аз даже въобще не знаех, че тя ти е гадже, докато един от приятелите й не

те спомена, а после събрах две и две, тъй да се каже. Кълна се.

— Дръж се по-далече от нея, Конканън.

— Защо? Тя май ме хареса. Струва ми се, че си допаднахме лекичко. Аз нея че я харесах

— харесах я. Днес-утре, все ще трябва да я пуснеш да си отиде — обаче съм сигурен, че ти си

наясно вече, нали?

— Стига ми толкова. — Станах.

— Чакай малко де! — Той стана с мен и ме докосна по ръката. — Моля те. Пич, аз не

искам да се карам с тебе. Не исках… Не се опитвам да те ядосам. Просто съм си такъв. Знам, гадно е. Знам! Ама другояче не мога. Както ти казах преди за теб — и да не харесваш нещо, все пак виждаш, че е истинско. Ето такъв съм, като съм истински. Наистина не искам

нарочно да наранявам чувствата ти. И наистина ми се иска да поговорим.

Съпротивлявах се — взирах се в него и се опитвах да разчета погледа му. Зениците му

бяха съвсем мънички: върхове на карфици, потъващи в леденосиня вълна. Извърнах очи.

На шосето край нас камион на пътна полиция спря до мотоциклетите на

„Скорпионите". Работниците скочиха от каросерията, прекараха моторите до камиона и ги

натовариха в него при другите, вдигнати за незаконно паркиране.

Конканън проследи погледа ми, докато ги наблюдавах.

— Ако не бях минал оттук — каза тихо, — сега в каросерията можеше да метнат трупа

ти.

Беше прав. Не го харесвах и вече бях сигурен, че е побъркан. Но Се бе намесил точно

когато трябва и ме беше спасил.

Седнах отново. Конканън поръча още два чая. Пръстите му чевръсто свиха малък

джойнт.

— Ще пушиш ли с мен?

Взех го и го разпалих с клечката, която той затули с шепите си. След малко му подадох

цигарата.

— Като те гледам как вечно се обиждаш, рипаш и ми скачаш на бой или хукваш да

бягаш, ще карам направо по същество. — Той издиша струя сивосинкав дим.

— По същество за какво?

— Основавам нова банда и искам да дойдеш при мен. Беше мой ред да се разсмея.

— Кое му е смешното?

— Например… защо?

— Защо банда ли? — Той пак ми подаде джойнта. — Както обикновено. За да си купим

оръжие, да позаплашим и попребием този-онзи, да всяваме страх сред хората, та да ни дават

цели камиони пари, да харчим камионите с пари и както си я караме така, да пукнем.

— Както си я караме така, да пукнем? С това ли примамваш клиенти?

Точно тогава един мъж на име Джибрил, който развъждаше коне в конюшнята на

близкия бордей, се приближи към нас. Станах да го поздравя.

Беше мил човек, плашлив и малко се стесняваше да говори с хора, но с конете си беше

приказлив и внимателен.

Преди около месец най-голямата му дъщеря беше вдигнала температура и после се

разболя тежко. Джибрил ме потърси и се съгласи тя да направи пълни вирусологични

изследвания.

Аз платих изследванията в една частна клиника и се оказа, че момичето е болно от

лептоспироза — заболяване, което може да доведе до смърт и се пренася чрез урината на

плъхове. Тъй като откриха инфекцията в ранен стадий, лечението на момичето вървеше

добре.

Джибрил стисна ръката ми в шепите си. Увери ме, че дъщеря му се чувства много по-

добре и ме покани на чай със семейството му у тях.

Благодарих му и на свой ред го поканих да пийне чаша чай с нас. Той обаче отказа, извини се и бързо се упъти на среща с търговеца на зърно, от когото купуваше храна за

конете.

— Разбираш ли ме? — попита Конканън, когато пак седнах. — Тези хора те харесват.

Мен не ме харесват, но аз и не го искам. Не искам да ям храната им. Мразя проклетата им

храна! Не искам да им гледам филмите. Не ща да говоря шибания им език. Но ти го искаш.

Ти ги разбираш. Ти общуваш с тях и те уважават за това. Помисли си. Ще сме непобедими.

Ние с тебе можем да превземем тази част от града.

— И защо ни е? — усмихнах се.

— Защото можем — наведе се той към мен.

„Защото можем" — девизът на властта, откакто идеята за власт над другите се е

зародила в ума ни.

— Това не е причина, а оправдание.

— Я се огледай! Деветдесет и девет процента от хората вършат само каквото им кажат.

Но ние с тебе, ние сме от другия един процент. Вземаме каквото поискаме, докато те, другите, вземат само каквото им се даде.

— Хората се издигат.

— Да, вярно е — съгласи се той и бледосините му очи светнаха. — От време на време. И

после единият процент отново им взема всички привилегии, а покрай тях обикновено, за

всеки случай, и гордостта, и достойнството — и те пак стават роби, за каквито са се родили.

— Знаеш ли — въздъхнах и също вперих очи в него. — Не само не съм съгласен с това, което казваш, а дори го презирам.

— Точно това му е хубавото! — извика той и се плясна с ръце по бедрата.

Вгледа се в озадачените бръчки по челото ми, а после продължи по-меко:

— Виж… майка ми умряла още докато съм бил бебе. Татко се стараеше всякак, ама не

можа да се оправи. Пет деца бяхме, всичките под десет години, а той беше болен. Прати ни

по сиропиталища. Ние бяхме протестанти. Момичетата отидоха в протестантски домове, ама

за мен с малкото ми братче не се намери място и накрая попаднахме при католиците.

Той се умълча и заби поглед в нозете си. Дъждът пак се усили и забарабани по

найлоновата тента на чайната като дарбука на сватба.

Той бавно завлачи крак по земята, подметката на маратонката му остави спирални

шарки по разкаляната пръст.

— Знаеш ли, имаше един свещеник…

Той вдигна очи. Фрактални шарки танцуваха из ирисите на леденосините му очи около

зениците като връх на карфици. Склерите му внезапно почервеняха като опарени от морето.

— Не искам да говоря за това — заяви той и пак изпадна в оловно мълчание.

В очите му избликнаха сълзи. Той стисна челюсти, преглътна тежко, мъчеше се да ги

сподави, но те потекоха и той извърна глава.

— Ама и ти си един шибан путьо! — тросна се и избърса око с опакото на ръката си.

— Аз?

— Ти бе, да, мамка ти! Ето какво докарваш на хората с твоята любезна разумност!

Превръщаш ги в слабаци! От много години за първи път позволих от окото ми да капне сълза

и дори от още повече за първи път споменавам тоя шибан свещеник! И затова… затова ние

заедно ще мачкаме, не схващаш ли?

— Не… Не особено.

— Излязох от сиропиталището на шестнайсет години. До осемнадесетия си рожден ден

бях убил шестима души. Единият от тях беше тая гад свещеникът. Да го беше видял как ми се

молеше да го пощадя извратеният му мизерник!

Той пак се умълча, устата му се бе сгърчила в ожесточена бръчка. Надявах се да млъкне.

Но не млъкна.

— Значи… аз му простих, преди да го убия.

— Конканън, аз…

— Няма ли да ме изслушаш бе? Изглеждаше отчаян.

— Ще те изслушам.

— След това никога вече на никого не простих. — Яростта на спомените го оживи. —

Влязох в Доброволческите сили на Ълстър. Чупех глави, прострелвах католици в колената, пращах парчета от ония скапаняци от ИРА, дето ги пленявахме, на вдовиците им, и какво ли

не. Бачкахме в комбина с ченгетата и армията. Неофициално де, то е ясно, ама ни даваха

зелена светлина. Нападахме отряди и когато трябваше, трепехме и осакатявахме без никакви

въпроси.

— Конканън…

— А после всичко се разпадна. Стана твърде напечено. А бях направо като отвързан.

Престараеш съм се, така казаха. Ама водехме война бе! Как може да се престараваш на

война? Ама на, разкараха ме. Първо в Шотландия, после в Лондон. Мразех го тоя град! И

после хванах пътя и се намерих тука.

— Виж, Конканън…

— Знам — рече той бързо. — Знам какво си мислиш и знам какво ще кажеш. И е вярно.

Не мога да го отричам. Обичам да причинявам болка на онези, които го заслужават. Гаден

извратеняк съм си. За мой късмет тук извратени мацки има достатъчно и на мен ми е кеф да

съм извратен. Ама ти не си такъв. Ти имаш принципи. Не стопляш ли? Ти си тоя, дето

говориш кротко, а аз съм тоя с дебелия прът. [36] Ти ги гледаш в очите, въртиш далаверите с

тях и им стискаш ръцете. А аз им клъцвам ръцете, ако не слушат.

— Да режеш човешки ръце. Голям напредък.

— Много му мислих — рече той тревожно. — Затова се опитах да те откъсна от оня

френски педал.

— Хич не се усещаш кога да спреш, а?

— Не, чакай, изслушай ме. Това е… това е като… Все едно да сведеш една религия до

най-основното — до онова, заради което тъй добре действа и се крепи стотици и стотици

години. Всичко дотам опира — до благи думи и страх от ужасни наказания, които нямат

край. Ти и аз. Непобедима комбинация! Благодарение на нея папите и моллите[37] са трупали

лой векове наред.

Изпуснах дълга въздишка и се подпрях на коленете си, за да стана. Той посегна и ме

хвана за китката. Стисна ме като в менгеме, с огромна сила.

— Не те съветвам — казах. Той поохлаби хватката си.

— Извинявай, аз… просто… помисли си — каза и усмивката пак надникна през вратата

на очите му. — Ще си поприказваме пак след няколко дни. Ако се хванеш с мен, няма да сме

сами в тая работа. Вече преговарям и с други и доста от тях се интересуват, хич не се и

съмнявай. Помисли си. Не искам чак толкова много, задето днес ти отървах кротко

приказващия задник, нали така? Ще ми се ти да си с мен в тая работа. Ще ми трябва някой, с

когото мога да говоря. На когото имам доверие. Само да си помислиш, друго не искам.

Тръгнах си и го оставих там, под синята найлонова тента. Не мислех за предложението му, но

същия следобед отново се сетих за Конканън, докато обикалях баровете и кафенетата, които

използвахме за предаване на паспортите.

Разговарях със свръзките си. Слушах гангстерската им музика: клюки, клевети, лъжи и

упреци. Винаги е забавно. Но във всеки миг, когато не бях зает с работа, мислите ми се

връщаха към Конканън и към онези сълзи, които тъй горчиво се мъчеше да сподави, ала не

успя.

Какви мечти, какви надежди и отчаяния ни карат да постъпваме по някакъв начин, само

за да ни напуснат после, когато постигнем желаното? Колко са кухи мотивите и причините, раждани нощем, за да се стопят тъй бързо под дневните лъчи на последствията? Всичко, което сме сторили, живее в нас след като нашите страхове и стремежи отдавна са се покрили

с пепел на някой забравен бряг. Постъпките ни в живота, не мислите или думите ни, това

сме ние.

Конканън искаше да нахлуе в престъпността, а аз вече се мъчех да се изтръгна от нея.

Твърде дълго вършех неща, защото страхът да не ме заловят бе като огледало, отражение на

лице във вода, което не беше истинското ми аз; и сам опрощавах своите грехове. Но водата се

бе развълнувала и лицето, на което винаги приписвах всичко сторено, се бе размило и

изчезваше.

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

ЧАКАХ ЛИСА ПРЕД ХОТЕЛ „Махеш" и се любувах на града. Проливни дъждове се

изсипваха на порции целия следобед, но под мътното небе на ранната вечер въздухът бе сух и

горещ.

От време на време вълните връхлитаха ниския вълнолом, разбиваха се и оплискваха

половината широка улица. Децата се забавляваха и играеха, притичвайки под пръските им, а

двойките отскачаха настрани.

Водачите на рикши забавяха ход покрай минувачите с надеждата да ги примамят в

раздрънканите си возила на високи колела. Продавачи на фъстъци, които висяха в кошници

на врата им, обикаляха и раздухваха с ветрила живите въглени. Димът от малките им огнища, напоен с аромата на печени ядки, се носеше сред хората и ги изкушаваше да обръщат глави.

Целият град, измит от силните дъждове, бе по-благоуханен от обикновено. Натежалото

от облаци небе сякаш захлупваше уханията на храната, която се готвеше по стотиците улични

сергии — бхел пури, пав бхали, пакода, сладките пикантни миризми от продавачите на паан, благовонията и аромата на гирляндите от франджипани, които се продаваха край всеки

светофар.

Всеки омаен мирис събуждаше нова мисъл у мен. Тогава чух гласа й:

— Едно пени глоба! — каза Лиса. Обърнах се.

— Вече не секат пенита. — Придърпах я към мен и я целунах.

— Да не забрави, че сме в Бомбай? — попита тя, без да се противи. — Тук хората ги

арестуват за целувки на публично място.

— Може да ни сложат в една килия — предположих и я притиснах, към себе си.

— Е… надали — засмя се тя.

— Тогава ще избягам и ще дойда да те измъкна.

— А после?

— После пак ще те доведа тук някоя вечер, точно като тази, и пак Ще те целуна, точно

както сега.

— Я чакай. — Тя огледа лицето ми. — Пак си се бил.

— Шегуваш ли се?

— Престани. И се опитваш да ме разсейваш! Мръсен номер, мой човек.

— Какво?

— Господи, Лин! Пак ли си се сбил? Какво става?

— Нищо ми няма, Лиса, добре съм. И съм тук, с теб.

Целунах я по лицето.

— По-добре да тръгваме, да не го изпуснем — рече тя намръщено и се извърна от

целувката ми.

— Кой да изпуснем?

— Кого да изпуснем, писателю — поправи ме тя. — Много скоро ще разбереш.

Поведе по късата пътека от крайбрежната улица към променадата[38], опасваща близката

сграда на „Еър Индия". Офисите бяха затворени, но на мъждивото нощно осветление в

приемната на партерния етаж се различаваха бюрата и вратите навътре в сградата.

Стигнахме до една затворена стъклена врата на гърба на сградата и Лиса ми даде знак да

почакам. Огледа се нервно към отрязъка от улицата, видим от задния вход, но там нямаше

никого.

— И сега ние какво…

— Чакаме — прекъсна ме тя.

— Какво чакаме?

— Него.

Вътре в сградата блесна светлина. Охранител с фенерче се приближи до вратата, завъртя

окачения на дебела верига ключ и ни отвори. Прикани ни бързо да влизаме и заключи след

нас.

— Насам — каза. — Вървете след мен.

Лъкатушейки из поредица коридори и между редовете пусти бюра, той ни заведе до

товарния асансьор в дъното на сградата.

— Аварийният асансьор — усмихна се радостно. — Като спре най-горе, изкачете пеша

двата етажа до покрива. Кеша, ако обичате.

Лиса му даде свити на руло банкноти. Охранителят ни отдаде чест, натисна копчето, вратата на асансьора се отвори и той ни махна да влизаме.

— Значи ще обираме „Еър Индия" — казах, докато се издигахме, — а преди десет

минути се тревожеше за една целувка на публично място.

— Не се тревожех — разсмя се тя. — И не сме дошли да правим обир. Отиваме на

частно парти.

Вратите се отвориха на етаж с архиви — покрай стените се редяха канцеларски шкафове

и открити рафтове, отрупани с папки.

— Я, зала „Кафка"! Нямам търпение да видя менюто.

— Хайде! — Лиса се втурна към стълбите. — Да побързаме. Като прескачаше по две

стъпала наведнъж, тя ме поведе по стълбите. Най-горе се поколеба, сложила ръка върху

аварийното резе на затворената врата.

— Дано не са забравили да оставят вратата отключена — каза тя задъхано и бутна

резето.

Излязохме на покрива на сградата. Беше обширен, с няколко малки метални будки по

периферията.

На десет метра над нас върху тежки стоманени трегери се издигаше грамадна

конструкция — светещото лого на „Еър Индия": стилизиран стрелец с лък, който с обтегната

тетива скача през огромен обръч.

Гигантската фигура се извисяваше над централния носещ пилон и бе фиксирана върху

въртящ се стоманен плот, поддържан от многобройни стойки и стоманени въжета.

Като всеки жител в Бомбай и аз бях виждал стотици пъти въртящата се емблема над

сградата на „Еър Индия", но да стоиш толкова близо до нея и тъй високо над бушуващото

море, бе нещо съвсем друго.

— Егати!

— Стигнахме навреме — усмихна се Лиса.

— Та нима може да се дойде и ненавреме? Ама че гледка!

— Чакай — каза ми тя, взряна нагоре в стрелеца. — Чакай.

Чу се бръмчащ, стържещ звук, все едно наблизо заработи генератор. Някъде затуптя

електрическа турбина и звукът й от меко мъркане премина в настоятелен вой. Много

наблизо в основата на необхватната фигура потрака кондензатор — или няколко

кондензатора.

С взрив от трептящ румен цвят огромното кръгло лого изведнъж светна и окъпа всичко

наоколо в кървавочервена светлина. Мигове по-късно червеният стрелец се завъртя на своя

пилон.

Лиса, разперила ръце, танцуваше със ситни възбудени стъпки.

— Не е ли страхотно? Тя се смееше радостно.

— Великолепно е!

Гледахме как грамадното колело от аленочервена светлина се завърта и се обръща с

лицевата си страна към морето. Набъбналите облаци се сливаха и застилаха небосклона с

мрак. Далечни клонести мълнии разсичаха тъмнината — ребра на облаците, които се въртят

и мятат в леглото на нощта.

— Харесва ли ти? — попита тя, облегна се на мен и се загледахме в небесната и

морската шир.

— Страшно ми харесва. Как ти хрумна?

— Бях тук преди две седмици с Риш от галерията. Той мислеше да прави копие в

естествена големина на стрелеца на „Еър Индия" за нова изложба в Бомбай и ме помоли да

дойда с него да го разгледаме. Но като дойдохме, той се отказа. А на мен тук горе толкова ми

хареса, че омаях пазача и го подкупих да ни пусне да се качим с теб.

— Омая го значи?

— Омайница съм си аз.

Загледахме се в ликуващото море далече долу. Гледката бе опасна и неустоима, но

мислите ми се връщаха към изминалия следобед; и към Конканън.

— Да си се запознавала с един ирландец на име Конканън наскоро?

Тя се замисли и нацупи горна устна — една от любимите ми гримаси.

— Фъргъс? Така ли се казва?

— Аз го познавам само като Конканън. Но няма как да го сбъркаш — висок, широк, но

атлетичен, един дългокрак, боксьор, русоляв, със суров поглед. Каза, че се запознал с теб на

някаква изложба.

— Да. Фъргъс. Само си поговорихме. Защо?

— Нищо. Чудя се защо ли е бил на изложбата. Не ми прилича на човек, който обича

изкуството.

— На тази изложба дойдоха много мъже — каза тя замислено. — Най-успешното ни

събитие до момента. От тия, дето привличат хора, които иначе не влизат в галерии.

— И каква беше изложбата?

— За разбитите животи поради тежки или нещастни отношения между бащи и синове.

Казваше се „Синове на бащите". Пуснаха голяма статия за нея, Ранджит отрази събитието

нашироко. Привлече много публика. Всичко ти разказах за нея, не помниш ли?

— Не — отвърнах. — Бях в Гоа, Лиса, няма как да си ми разказвала.

— Така ли? Бях сигурна, че съм ти казала. Ама че странно.

— Не чак толкова.

„Синове на бащите". Дали тази фраза, дали думите „синове", „бащи", зърнати върху

някой афиш, бяха довели Конканън? Или ме е следил, а после е проследил и Лиса до

галерията и изложбата е била само предлог да се запознае с нея?

Горчиви спомени опариха очите му, когато ми заговори днес. Аз също имах такива

спомени. Често се будех, все тъй прикован към стена от миналото и измъчван от призраците

на хора, чиито лица вече уж бях забравил.

Обърнах се да погледна нежния профил на Лиса — дълбоките орбити на очите, финия

малък нос, изваяната извивка на издължената й брадичка, полуусмивката, която почти

винаги играеше на устните й. Вятърът развяваше русите й къдри като ореол от пера.

Бе облякла свободна черна рокля до коленете, с висока твърда яка и открити рамене.

Стоеше боса, беше събула сандалите си. Единственото й украшение бе тънка огърлица от

неправилни тюркоазени мъниста.

Тя забеляза изражението ми и малко се начумери, докато разчиташе мислите ми.

— Знаеш ли какъв ден е днес? — попита ме и се разсмя, когато очите ми тревожно се

разшириха. — Днес имаме годишнина.

— Но ние се събрахме през…

— Говоря ти за деня, в който си позволих да те обичам — каза тя и усмивката й

издаваше колко я забавлява объркването ми. — Точно на този ден преди две години, седмица

след като Карла се омъжи, ти спря с мотора си до мен, докато чаках на тротоара дъждът да

спре.

— Надявах се да си го забравила. Доста друсан бях онзи ден.

— Беше — съгласи се тя и усмивката изпълни очите й. — Видя ме да седя с още хора под

навеса на един магазин. Спря и ме попита дали искам да ме закараш. Обаче дъждът се

изливаше като луд…

— Започваше страшен потоп и се тревожех, че може да не стигнеш до вкъщи.

— Лееше се като из ведро. И ей те тебе, яхнал мотора в проливния дъжд, мокър до

кости, да ми предлагаш, както уютно си чаках на сухо, да ме закараш до вкъщи. Умрях от

смях.

— Добре де, добре…

— А после слезе от мотора и се разтанцува там пред цялата тълпа!

— Много тъпо.

— Недей да говориш така! Аз бях във възторг!

— Много тъпо — повторих, клатейки глава.

— Според мен трябва да дадеш обещание на Вселената винаги да танцуваш поне веднъж

под дъжда, ако си в Бомбай през сезона на мусоните.

— За Вселената не знам, но с теб ще сключа договор. Обещавам, че винаги ще танцувам

под дъжда поне веднъж във всеки мой сезон на мусоните.

Бурята прииждаше бързо. Мълния удари театъра на морето. Няколко удара на сърцето

по-късно и първият гръм смаза облаците.

— Идва силна буря.

— Ела — каза тя и ме хвана за ръка.

Изведе ме на едно открито място под бавно въртящото се колело на червения стрелец.

Потъна в една ниша и извади кошница.

— Платих на пазача да ни я остави тук — обясни тя и я отвори. Вътре имаше голямо

одеяло, бутилка шампанско и няколко чаши.

Подаде ми бутилката.

— Лин, отвори я.

Докато свалях станиола от гърлото и завъртах телчето, тя постла одеялото и го затисна с

няколко отломки, които намери на покрива.

— Ти наистина си помислила за всичко! — казах и изстрелях тапата на шампанското.

— О, не си видял и половината — засмя се тя. — Мястото е специално. Когато се

качихме с Риш, добре огледах наоколо. Това е едно от много малкото открити места в

Бомбай, може би даже единственото, където никой не може да те види от прозореца си, отникъде.

Тя съблече роклята си през глава и я хвърли настрани. Отдолу бе гола. Взе чашите и ми

ги подаде. Напълних ги. Оставих бутилката и поднесох чаша за тост.

— За какво ще пием?

— Няма ли да свалиш тия проклети дрехи?

— Лиса — казах аз, сериозен като бурята. — Трябва да поговорим.

— Да, трябва. След като пием. Аз ще произнеса тоста.

— Добре.

— За влюбените глупаци.

— За влюбените глупаци.

Тя пресуши чашата си, метна я през рамо и тя се строши в една каменна подпора.

— Винаги съм искала да го направя! — възкликна радостно.

— Виж, трябва да поговорим за…

— Не!

Разкопча дрехите ми и ме съблече. Когато и двамата останахме голи, тя взе друга чаша и

я напълни.

— Още един тост и тогава ще говорим.

— Добре. За дъжда. В нас и извън нас.

— За дъжда — съгласи се тя, — в нас и извън нас.

Пихме.

— Лиса…

— Не. Още една чаша.

— Ти каза…

— Последната не успя.

— Какво не успя?

— Да ме хване.

Тя пак напълни чашите.

— Този път без тостове — каза и изгълта половината. — До дъно! Пихме. Втора чаша се

разби в сенките. Тя ме бутна на одеялото, но ми се изплъзна и тялото й се очерта на фона на

небето.

— Нещо против да танцувам, докато говорим? — каза тя и се залюля, а вятърът

щастливо развяваше косите й.

— Ще се помъча да не възразявам — казах, отпуснах се назад с ръце зад тила и я

загледах.

— Днес има и една друга годишнина.

— Да знаеш, че в ада има специално място за хората, които никога не забравят рождени

дни и годишнини.

— Днес е началото на тази, две години след началото на другата.

— Другата какво?

— Говоря за нас. — Тя танцуваше, завъртя се в кръг с ръце, вплетени във вятъра. — За

другите нас, каквито бяхме.

— Каквито бяхме!

— Каквито бяхме.

— А кога се променихме?

— Тази вечер.

— Така ли?

— Да.

— В асансьора или по стълбите?

Тя се смееше и танцуваше, главата й се движеше в ритъм, който чуваха само ръцете й, хълбоците й, бедрата й.

— Това е танц за дъжд — каза тя, а ръцете й вече плуваха във вода. — Тази вечер трябва

да завали.

Погледнах към огромния бавно въртящ се диск на стрелеца, прикован със стоманени

въжета за покрива. Дъжд. Дъждът означава мълнии. Червеният стрелец изглеждаше като

много изкусителен гръмоотвод.

— Трябва да завали?

— О, да! — Тя падна в нозете ми и ме погледна, подпряла се на една ръка. — И съвсем

скоро ще завали.

Грабна бутилката с шампанско, напълни си устата и ме целуна. Виното се стече в устата

ми, в смачканото цвете на целувката. Устните ни се разделиха.

— Искам да имаме отворена връзка — каза тя.

— По-отворена от това няма накъде — усмихнах се.

— Искам да бъда и с други.

— А, за такава отвореност ли става въпрос.

— Мисля, че и ти също трябва да се срещаш с други. Не постоянно, разбира се. Не и ако

останем заедно. Няма да ми се хареса да се хванеш с някоя за постоянно. Но от време на

време — със сигурност. Мога дори да те уредя. Имам една приятелка, която ти е много

навита. Толкова е сладка, че нямам против да направим тройка.

— Какво?

— Само една дума е достатъчна — каза тя, като ме гледаше в очите.

Бурята приближаваше. Вятърът миришеше на море. Вдигнах очи към небето. В гордостта

има много гняв, в смирението има много повече правота. Нямах право да й нареждам какво

да прави и какво — не. Нямах право дори да я питам. Нашата любов не беше такава.

— Нямам право да…

— Аз искам да съм с теб, ако ти искаш да ме обичаш — каза тя, легнала до мен и

отпуснала ръка на гърдите ми. — Но искам да съм и с други.

— Лиса, знаеш ли, много странен начин избра да ми го кажеш.

— Има ли начин, който да не е странен?

— Все пак…

— Не знаех как ще реагираш — нацупи се тя. — И още не зная. Мислех си, ако на теб не

ти допада, сега ще се любим за последен път. А ако ти допада, сега за пръв път ще правим

любов като нас, новите нас, свободни да бъдем каквито искаме. И в двата случая е паметна

дата.

Спогледахме се. Очите ни започнаха да се усмихват.

— Ти знаеше, че щях направо да се влюбя в цялата тази щуротия, нали?

— Абсолютно.

— В целия този номер със стрелеца на „Еър Индия".

— Абсолютно.

Наведох се и пригладих назад разрошената й от вятъра коса.

— Ти си необикновена жена, Лиса, и постоянно ме изумяваш. Тя ме целуна, пръстите й

обвиха шията ми като лоза.

— Знаеш ли, аз попроучих — каза тя.

— Така ли?

— Да — колко често на това място пада гръм. Да ти кажа ли?

Не ме интересуваше. Знаех какво се случва сега с нас, но не исках да знам какво

предстои.

Бурята ни връхлетя. Небето удари. Дъждът напълни със сребро устата ни. Тя ме

придърпа върху себе си, в себе си, сключи крака около кръста ми и ме притисна, отпусна ме, притисна ме пак — приканваше ме да я следвам.

Водопад от вятър и дъжд се изливаше върху гърба ми. Прилепих чело в нейното, скрих

от дъжда лицето й с моето, само мигли деляха очите ни. Мусонът, топъл като плът, се

изливаше по главата ми и се плискаше по покрива. Притискахме уста и споделяхме

диханието, споделяхме въздуха.

Тя ме претърколи по гръб, пое ме в себе си, прилепи дългите си пръсти на гърдите ми с

изтръпнали ръце.

Удари гръм и от набъбналите облаци изби нов дъжд. Вода се стичаше на ручейчета от

косата и гърдите й в отворената ми уста. Водата взе да залива покрива и рукна около нас в

потайното море високо-високо над Островни град.

Пръстите й се свиха, гърбът й се изви свирепо, по котешки. Дланите й се плъзнаха от

гърдите ми надолу по тялото. Изпъна гръб, притисна ме в себе си и обърна лице към небето, разперила ръце.

Заби барабан — тежки крачки, отекващи в залата на паметта: Ударите на сърцето ми.

Отделихме се един от друг. В този миг беше ясно: това, което сега имахме, бе всичко, което

сме били и можеше да бъдем.

Мълния блесна в струящата край нас вода върху покрива. И всичко се завъртя над главата

ми — и Лиса, и бурята, и колелото на Съдбата, и целият свят се обагри в червено, в

кървавочервено, чак до небесното море.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Управлението на престъпно предприятие изисква силни инстинкти, склонност към

безмилостни хрумвания и дарба да вкарваш хората си в онова тучно пасище на раболепието, което се простира между страхопочитанието и завистта. Да управляваш престъпно

предприятие, другояче погледнато, си е тежък труд.

След нощта на червения стрелец се събудих рано с чувството, че ме е ранила стрела и е

оставила червена празнота в мен. Още преди девет вече седях на бюрото си в работилницата

за паспорти.

След три часа прецизна работа с Кришна и Вилу новите фалшификати бяха готови.

Обадих се на нашия човек в Общинския съвет и го помолих да ми прати копия на

разрешителни за строеж, които щях да използвам за семейството на Фарзад — търсачите на

съкровища, а после се запътих на работен обяд в посока „Колаба Козуей" [39].

Почти всички три, четири и петзвездни хотели в южен Бомбай се намират в радиус до

три километра от монументалната Порта на Индия. Деветдесет процента от туристите в

Бомбай са концентрирани именно в тази дъга на полуострова, където се върти и Деветдесет

и пет процента от търговията с нелегални паспорти и осемдесет и пет процента от

търговията с наркотици.

Повечето бизнеси в южната част плащаха на Компанията „за закрила", наричаше се

хафта — седмица. От налога бяха освободени седем ресторанта и бара в района, защото

техните собственици позволяваха на търговци, сводници, гидове, джебчии, наркопласьори и

черноборсаджии, свързани с мафията на Санджай, да ползват заведенията им като удобни

пунктове за търговия със стока, документи и информация.

Именно моят отдел за фалшиви паспорти и документи трябваше да следи тези пунктове

за използваеми книжа. През повечето време работата я вършех аз. За да държа враговете и

потенциалните конкуренти в неведение, всеки ден сменях реда на баровете и ресторантите, редувайки ги достатъчно често, та да объркам представите им за установен маршрут.

Онзи ден започнах с ресторант „Трафалгар", който е на ъгъла до участъка в Колаба —

място само на един хвърлей на нож от бюрото на Дилип Светкавицата. На вратата, под трите

стръмни стъпала на входа, се спрях да се ръкувам с един „паметлив" на име Хришикеш.

Бандата на „Паметливите" по онова време представляваше криминална подкаста от

мъже, които не рискуваха безразсъдно свободата си, извършвайки престъпления, а

използваха интелекта и изключителната си памет да съдействат на безразсъдни глупци да ги

вършат, от което припечелваха и живееха сносно.

Техните позиции бяха в райони с висок престъпен трафик като „Козуей", откъдето

следяха най-внимателно цените на златото, актуалните черни и официални курсове на

шестте основни валути, цените на карат за бели диаманти, рубини, изумруди и сапфири и

колебанията в цената през последния половин час на всяка нелегална дрога — от марихуана

до кокаин.

— Какво става, Кеш? — попитах го и му стиснах ръката.

— Няма проблеми, баба — ухили се той и вдигна очи към небето. — Упъруале.

Беше дума за Всемогъщия, която много харесвах. По-често я използваха в единствено

число — Упъруала — и приблизително се превеждаше като „Онзи горе". В множествено

число означаваше „Онези горе".

— Упъруале — отвърнах. — Давай.

— Добре — каза той, стана сериозен и задекламира последните цени и курсове.

Трябваше ми само цената на златото и валутните курсове, но го оставих да изкара целия

си репертоар. Харесвах го и се възхищавах на тънката гениалност, която му позволяваше да

държи в паметта си стотици факти и да ги обновява по цели три пъти на ден, без да сбърка

дори с една десета след запетаята.

Повечето гангстери се отнасяха презрително към кибици като Кеш. Никога не съм го

разбирал. Дребните улични кримки бяха безобидни хора и оцеляваха, като се осланяха на ума

и уменията си, успявайки да се приспособят във враждебна среда, която нерядко бе сурова

към тях. Имах си слабост към независимите изгнаници — мъже и жени, които отказваха да

се влеят в редовете на законопослушните граждани и не по-малко решително отхвърляха

насилието на закоравелите престъпници.

След като изслушах докрай всичко, му заплатих двойно по актуалната тарифа на

„Паметливите" и усмивката му плисна към мен като слънчева пътека над море.

Седнах в ресторанта с гръб към стената, с ясен изглед към улицата. Келнерът ме сбута

по рамото с шкембето си и ми взе поръчката: зеленчуков сандвич и кафе.

Вече нямаше нужда да давам знаци, трябваше само да чакам. Знаех, че

информационната мрежа по улицата се е задействала. Все някой от вечно мотаещите се

улични мошеници сред тълпата туристи ме е видял как паркирам мотора, как разговарям с

Кеш или влизам в ресторанта. Из съседните улици и свърталища вече е плъзнала вестта: Линбаба седи в „Трафалгар".

Още преди да съм си доял сандвича, пристигна първата свръзка — Били Бхасу. Той се

поувъртя около масата ми, огледа се нервно и заговори тихо-тихо:

— Здравейте, господин Лин. Казвам се Били Бхасу. Работя за Денис, Спящия баба. Може

и да ме помните.

— Сядай, изнервяш шефа.

Той погледна собственика, облегнал се на тезгяха — ръката му си играеше с дребните

монети на подносите, все едно бяха речни камъчета. Били Бхасу седна.

Незабавно изникна келнер и плясна пред него мърляво меню с найлонови листове.

Правилата за всички „разменни пунктове" бяха прости — никакви сбивания и скандали, които могат да прогонят клиентите, и всеки си поръчва обяд, независимо дали ще го яде.

Поръчах чай и сандвич за вкъщи за Били. Щом келнерът се отдалечи, той незабавно

мина на въпроса:

— Имам верижка — каза и бръкна в джоба си. — Медальон от чисто злато със снимки.

Той извади на масата златното украшение. Взех го, прокарах палец по брънките на

верижката, после отворих медальона. Вътре имаше две снимки — на млад мъж и на млада

жена, обърнати с лице един към друг и усмихнати щастливо над пантата, съединяваща

малкия им свят — свят, който попадна в моята длан.

— Крадено не вземам, Били.

— Как да е крадено, баба! — възмути се той. — Беше си сделка, честна сделка, медальонът за дрога. И то качествена. Чиста почти на петдесет процента! Всичко порядъчно

и честно!

Погледнах пак снимките на младата двойка — северноевропейски тип, здрави на вид и с

грейнали погледи, от социален произход, който разкриваше идеални зъби и необезпокоявани

усмивки. Изглеждаха около двайсетгодишни.

— Колко искаш?

— Ох, баба — ухили се Били, начевайки индийския ритуал на пазарлъка. — Това трябва

ти да го кажеш, не аз!

— Ще ти дам пет американски долара.

— Ама… — заекна той. — Много са малко за такова нещо!

— Нали каза аз да го кажа.

— Да, баба, ама трябва да предложиш справедлива цена!

— Ще ти дам шейсет процента от цената на грам. Съгласен ли си, че е от

осемнайсеткаратово злато?

— То е… може да е двайсет и два карата, баба! А?

— Осемнайсет са. Шейсет процента. Или си пробвай късмета при марварите[40] на

Завери пазар.

— О, не, баба! — побърза да каже той. — Ако тръгна да въртя сделки с марварите, накрая аз ще им дължа пари. Големи са хитреци! Предпочитам да правя сделки с теб. Не ми

се обиждай.

— Не се обиждам. Петдесет процента.

— Шейсет и готово.

Извиках келнера, подадох му медальона с верижката и го помолих управителят да го

претегли на бижутерските си везни. Келнерът се повлече към него и му предаде верижката.

Оня претегли бижуто на чувствителните везни, които държеше под тезгяха, написа нещо

на едно листче и го върна на келнера, който ми го предаде, като претегли на длан

синджирчето с медальона, сякаш проверяваше точността на везните, и после го пусна в

шепата ми.

Погледнах цифрата и я показах на Били Бхасу. Той кимна. Пресметнах грамажа по

актуалната цена, която ми съобщи Кеш, закръглих я с десет рупии и написах цифрата на

същото листче. Показах му я и той пак кимна.

— Знаеш ли, баба — рече, щом прибра парите. — Видях се с онзи англо Навин Адеър, детектива. Предаде ми съобщение за теб, ако те видя някъде днес.

— Виж ти, в момента съм някъде.

— Да — отвърна той сериозно. — Значи мога да ти предам съобщението му.

Умълчахме се.

— Били, да ти поръчам още един сандвич за вкъщи?

— Всъщност да, Линбаба. Джамал ме чака навън. Направих знак на сервитьора за още

един сандвич.

— Готови ли сме за съобщението?

— О, да! Навин рече… Чакай да ти го предам точно. „Кажи на Линбаба, ако го видиш, че

нямам нищо ново за онзи мъж с костюма."

— Това ли било?

— Да, баба. Нали е важно?

— От критична важност! Я дай да те питам аз нещо, Били.

— Да, баба?

— Ако не бях купил медальона ти, щеше ли да ми предадеш съобщението?

— Че как, баба! — ухили се той. — Ама не срещу два сандвича. Пакетите със

сандвичите дойдоха. Били Бхасу тури ръка върху тях.

— Значи… значи сега… да си ходя?

— Да, тръгвай.

Щом излезе от ресторанта, пак погледнах снимките на усмихнатата млада двойка.

Затворих медальона и го пуснах в джоба на ризата си.

През следващите четири часа обиколих останалите шест пункта в моя район, прекарвайки средно по около четирийсет минути във всеки.

Денят мина както обикновено. Купих един паспорт, три накита, седемстотин и петдесет

щатски долара, най-различни други валути и един хубав часовник.

Тази последна покупка от последната сделка за деня в последния бар ме въвлече в

шумния спор между двама от уличните далавераджии.

Мъжът, който донесе часовника, Дипак, бързо определи цената му, която бе много по-

ниска от действителната му стойност, но много повече, отколкото би могъл да очаква от

професионалните изкупвани в квартал „Форт".

Докато още бяхме в заведението, един друг мъж на име Ищияк влезе в бара и се развика, че и на него му се полагал дял от парите. Стратегията му беше елементарна — да направи

скандал, за да принуди Дипак да отстъпи, преди да се е измъкнал на оживената улица.

При други обстоятелства щях да прибера парите си обратно, да изгоня и двамата от бара

и да забравя за тях. Дълготрайните отношения със собственика за мен бяха по-важни от

която и да е сделка.

Но вече бях долепих часовника до ухото си и бях чул успокояващото тиктакане на

механичното му сърце — готово да бие, докато се развие пружината като благодарност към

верността на своя собственик, старал се да го навие. А и толкова го харесвах.

Потиснах инстинктите си и се опитах да успокоя Ищияк. Моята слабост разпали

нахалството му и той се разкрещя още повече. Клиентите по другите маси се заобръщаха да

ни гледат, а заведението никак не беше голямо.

Заговорих бързо, извадих пари от джоба си и ги дадох на Ищияк, за да се махне. Той

сграби банкнотите, изръмжа нещо на Дипак и излезе. Дипак сви извинително рамене и се

измъкна след него на улицата.

Надянах на китката си металната верижка на часовника и щракнах закопчалката. Беше

ми точно по мярка. После се огледах наоколо и улових втренчените погледи на собственика и

сервитьорите. Ясно беше какво казват: бях загубил достойнството си. Мъже с моето

положение не успокояват улични натрапници като Ищияк.

Пак погледнах часовника. Алчността ме бе вкарала в слабост. „Алчността е човешкият

криптонит" — бе казала веднъж Карла, докато прибираше в джоба си цялата ни съвместна

печалба от една сделка.

Имах спешна нужда от физическо натоварване, затова се засилих с мотора през уличния

трафик към боксьорската зала на мафията на кея в „Балард" [41].

Управителят на залата Хюсеин, гангстер ветеран, бе загубил едната си ръка от мачете

при схватка с друга банда. Издълженото му белязано лице преминаваше в библейска брада, полегнала върху чудовищно издутите му гърди. Беше храбър, добър, забавен, корав и можеше

да излезе насреща на всеки млад гангстер, който тренираше в залата. Всеки път, щом

погледнех в засмените му, но опасни очи, се питах какви ли са били някога с Кадербай —

двама млади бойци, създали банда, която впоследствие се превърна в мафиотска компания.

„Нека моят враг види тигъра, преди да умре" — казвали те навремето.

Без съмнение Хюсеин и Кадербай много пъти са пускали тигъра, докато са кръстосвали

улиците млади и безстрашни преди толкова много години. И нещо от тази заплаха все още

витаеше в ивичестите му очи с цвят на изпечена глина.

— Ва, ва, Линбаба! — възкликна той, когато влязох. — Салам алейкум!

— Ва Алейкум Салам, Хюсеин с едната.

Тъй като в онези първи години и друг Хюсеин се бе присъединил към Кадербай и имаше

място в Съвета, понякога ги знаеха като „Хюсеин с едната" и „Хюсеин с двете" — по броя на

ръцете им.

— Кия хал хаин? — Как я караш?

— Озорвам се повече и от еднорък мъж в кръчмарски въргал — отвърнах на хинди.

Това беше стара шега помежду ни, но той се смееше всеки път.

— Как си, Хюсеин бай?

— Още размахвам юмруци, Линбаба. Ако продължаваш да раздаващ юмруци, оставаш

корав. Спреш ли да въртиш мелницата, няма брашно.

— Вярно казваш.

— Пълна програма ли, Лин?

— Не, Хюсеин бай, само да заредя пищовите.

„Да заредя пищовите" на мафиотски жаргон означаваше серия упражнения за

напомпване на бицепсите и трицепсите.

— Екстра! — засмя се той. — Поддържай пищовите заредени, йаар. Знаеш ги двете

правила в занаята. Дай им да разберат, че ще ядат бой и…

— … се увери, че ядат бой — довърших аз вместо него.

— Джарур!

Тръгнах към голямото помещение, а той ми подаде хавлиена кърпа. Залата за

тренировки, някога малко и мръсно пространство, където грамадни мърляви гангстери

изучаваха изкуството на уличния бой, бе станала толкова популярна сред младежите от

Компанията на Санджай, че се бе разширила върху територията на целия съседен склад.

Най-отпред имаше различни силови уреди — пек-дек машини, лат и трицепс машини, гребни тренажори, наклонени лежанки, уреди за коремни преси и купища тежести и

дъмбели. Отзад, ограден от залата с огледала, бе окървавеният боксов ринг.

Следваха тепихи за борба и за джудо. Покрай далечната стена на новооборудваното

пространство бяха наредени тежки боксови чували и круши с пружини. В единия край имаше

оформен облицован с винил коридор, широк колкото да се разминат двама души, който

водеше обратно към входа. Там тренираха бой с ножове.

В залата беше горещо. Ръмжене, стонове и болезнени викове пронизваха влажния въздух, наситен с адреналинова пот и с онзи силен, удрящ те чак в костите мирис на тестостерон.

Голяма част от живота си бях прекарал в мъжки компании. Десет години — по затвори, седем години в банди, двайсет години в тренировъчни зали, школи по карате, боксьорски

клубове, отбори по ръгби, рокерски банди и цялото ми юношество — в мъжко училище; повече от половината ми живот бе минал в изключително мъжка среда. В нея винаги съм се

чувствал добре. Това е един простичък свят, нужен е само един ключ за всяко кораво сърце: увереност.

Кимнах на мъжете, които тренираха на машините, извадих калъфите с ножовете, затъкнати отзад в джинсите, и ги сложих заедно с парите, ключовете, часовника и сгънатата

си риза на широка дървена табуретка.

Затегнах един широк щангистки кожен колан на кръста си, метнах кърпата и се заех да

редувам серии от трицепсови разгъвания и бицепсово сгъване. След трийсет минути ръцете

ми бяха здраво напомпани. Събрах си нещата и се упътих към коридора за тренировки с

ножове.

В онези години преди всеки уличен обирджия да се въоръжи с пистолет, на техниката на

боя с ножове се гледаше много сериозно. Майсторите, преподаващи бой с нож, бяха култ за

младите гангстери и към тях се отнасяха със същата почит, с каквато и към членовете на

Съвета на Санджай.

Хатода — мъжът, който от две години ме обучаваше, бе учил и Ишмит, предводителя на

Велоубийците, който бе препредал уменията му на своите хора. Майсторът на ножа тъкмо

излизаше от коридора с един млад боец, когото наричаха Ловкия.

Двамата ме поздравиха с усмивки и ми стиснаха сърдечно ръката. Младият гангстер, изтощен, ала щастлив, побърза да се извини и се запъти към душовете.

— Добро момче — рече Хатода на хинди, докато го изпращахме с поглед. — И е роден

да върти ножа, дано никога не се посрами с него.

Последната фраза беше нещо като заклинание, на което Хатода учеше учениците си.

Повторих го рефлексивно в множествено число, както правехме всички:

— Дано никога не се посрамим с него.

Хатода бе сикх[42] от свещения град Амритсар. На младини попаднал на лоша компания, после зарязал училището и повечето си време прекарвал с местната банда. След един

въоръжен обир се стигнало до конфликт с водача на общността и семейството му се отрекло

от него. За да има мир, принудили и бандата му да го прогони.

Сам и без пукнат грош заминал за Бомбай, където бил привлечен от Кадербай. Той

изпратил младия сикх да чиракува при Ганешбай, последния от майсторите на боя с ножове, започнал заедно с Кадербай в началото на шейсетте.

Хатода не се отделял от майстора, учил се години наред и накрая сам станал майстор.

Той всъщност бе последният учител по бой с ножове в южен Бомбай, но по онова време

никой от нас още не го знаеше — в онези години преди настъплението на пистолетите.

Беше висок, което донякъде бе недостатък за боец с нож, с гъста напомадена коса, навита винаги в кок на главата му. Бадемовите му очи — същите онези пенджабски очи, които блещукаха като въглени и векове наред бяха примамвали пътешествениците в Индия —

излъчваха чест и безстрашие.

Името му Хатода, което знаеха всички в южен Бомбай, означаваше „чук" на хинди.

— Значи искаш да потренираш с мен, а, Лин? Тъкмо тръгвах, но с удоволствие ще

остана за още един урок, стига рефлексите ти да са във форма.

— Не искам да ви затруднявам, майсторе-джи[43].

— Никак не ме затрудняваш — настоя той. — Само да пийна вода и почваме.

— Аз ще го поема — обади се глас зад гърба ми на хинди. — Гора може да тренира с

мен.

Беше Андрю ДаСилва, младият член на Съвета на компанията на Санджай. Използва

думата гора, която означаваше „бял мъж", и макар в Бомбай да я употребяваха много често, в

случая прозвуча обидно. Естествено, той го знаеше. ДаСилва ме гледаше злобно с отворена

уста и издадена напред долна челюст.

Странно бе точно той да го каже. Бе доста светлокож, а примесът на португалска кръв

проличаваше в червеникавокестенявата му коса и очите му с цвят на мед. Аз карах мотора си

без каска на слънце и лицето и ръцете ми всъщност бяха по-тъмни от неговите.

— Ако — додаде Андрю, след като не отвърнах — гора не се бои, че ще го посрамя, де.

Беше подходящият момент в неподходящия ден.

— Кое ниво избираш? — попитах, като го гледах в очите.

— Четвърто — отвърна той с още по-злобен вид.

— Нека да е четвърто — съгласих се.

Всички тренировки по бой с ножове се провеждаха с дръжки от чукове — оттук бе

възникнал и прякорът на Хатода. На дължина и тегло те бяха приблизително колкото нож и

бяха удобни за удари, без да причиняват на противника сериозни увреждания.

При първо ниво се използваше тъпият край на обикновена дръжка от чук. При

тренировка от четвърто ниво се използваха дръжки с достатъчно заострени върхове, че да

пуснат кръв.

Схватките обикновено представляваха пет едноминутни рунда с половинминутни

почивки между тях. Голи до кръста, ние влязохме в тренировъчния коридор. Хатода ни връчи

по една заострена дръжка и застана на входа за рефер.

Тесният коридор позволяваше съвсем малко движение наляво или надясно. Целта бе

мъжете да се научат да се бият в тясно пространство, сякаш обкръжени от врагове. Краят на

облицования коридор беше задънен — входът и изходът беше само един.

Андрю бе хванал дръжката с прав захват, все едно стиска дръжката на меч. Аз държах

моята с острието надолу и заех боксьорска поза. Хатода кимна, за да провери готови ли сме, погледна окачения на шията му хронометър и даде сигнал:

— Начало!

Андрю се втурна към мен в опит да ми нанесе изненадващ ранен удар. Лесно беше да

отстъпя настрана и да го препъна. Той залитна, аз го изблъсках и той политна към края на

коридора, право към Хатода.

Един млад гангстер, който гледаше зад гърба му, се разсмя, но майсторът му шътна да

млъкне.

Андрю се завъртя и запристъпва към мен по-предпазливо. Бързо стопих разстоянието

между нас и си разменихме серия от удари, отбивания и контраудари.

За момент влязохме в тесен клинч и главите ни се удариха. Успях със сила да го извадя

от равновесие, той залитна назад към задънения край на коридора и едва се задържа на

крака.

Нахвърли ми се отново, атакувайки ме с финтиращи удари. Всеки път извивах гръб, дръпвах се извън обхвата му и го зашлевявах по лицето със свободната си лява ръка.

Няколко от младите гангстери, които тренираха в залата, се бяха струпали на входа на

коридора да гледат. При всеки шамар те избухваха в смях, вбесявайки още повече Андрю. Той

бе пълноправен член на Съвета на компанията на Санджай и ако не самият човек, то постът

му изискваше уважение.

— Млъквайте, вашта мама! — кресна им Андрю. Те мигом утихнаха.

Андрю ме изгледа кръвнишки, стиснал зъби от ненавист към мен. Сърцето му помпаше

гняв и бе вдървило ръцете и надигнатите му рамене. Трепереше от усилието да потисне

яростта си.

Страдаше, че не побеждава. Смяташе, че владее добре ножа, а аз го карах да разбере, че

не е така.

Трябваше да го оставя да победи. Нищо нямаше да ми коства. А и ми бе шеф в някакъв

смисъл. Но не можех. Има едно кътче на презрението в нас, което запазваме за онези, които

ни мразят, без нищо лошо да сме им сторили, и без повод ни оскърбяват и нагрубяват. Андрю

бе заклещен в ъгъла на презрението ми, досущ както го бях притиснал в слепия край на

коридора за тренировки. А презрението почти винаги надделява над предпазливостта.

Той атакува. Завъртях се, избегнах удара и забих заострения край на дръжката си в гърба

му между лопатките.

— Три точки! — извика Хатода.

Андрю замахна, завъртайки се насреща ми, но пак загуби равновесие, подсякох го с крак

и той се строполи до мен. Стоварих се тежко отгоре му и забих бързо дръжката в гърдите и

после в бъбреците му.

— Още шест точки! — провикна се Хатода. — Стоп! Време е за почивка!

Отстъпих назад. Пренебрегвайки командата на Хатода, Андрю стана, втурна се към мен

и нанесе пронизващ удар с дървеното острие.

— Спри! — кресна Хатода. — Почивка!

Но Андрю продължи да напада, замахвайки към мен в опити да ми нанесе кървава рана.

Противно на правилата за тренировки той се мъчеше да ме намушка в гърлото и в лицето.

Парирах ударите му и се защитавах, като отстъпвах все по-навътре към слепия край на

тесния коридор. Контрирах с юмруци и с дръжка и му нанасях удари във всяко открило се

празно пространство. След секунди ръцете и китките ни вече кървяха. От ударите в гърдите

и раменете по телата ни започнаха да се стичат тънки струйки кръв.

Отскачахме от тапицираните стени и се блъскахме един в друг, замахвахме с юмруци и

дръжки, дишахме тежко и учестено, краката ни започнаха да се хлъзгат по каменния под и

накрая, вкопчени един в друг, се стоварихме на земята.

При падането на мен ми провървя повече и приклещих с ръка врата му в задушаваща

хватка. Гърбът му опираше в гърдите ми. Докато се мъчеше да се освободи, сключих крака

около бедрата му и го обездвижих. Той се мяташе по пода и се пързаляше, но ключът не

отпускаше гърлото му и нито можеше да ме отхвърли, нито да се извърти и да се изплъзне.

— Предаваш ли се?

— Майната ти! — изсъска.

Вътре в мен заговори древен инстинкт: „Той е вълк в капан. Ако го пуснеш, рано или

късно ще се завърне."

— Лин! — обади се друг глас. — Лин, братко! Пусни го!

Беше Абдула. Силата напусна ръцете и краката ми и оставих Андрю да се изтегли

настрана. Той пъшкаше, задушаваше се и кашляше. Хатода и още няколко млади гангстери се

стълпиха в коридора да му помогнат.

Абдула ми подаде ръка и ми помогна да се изправя. Задъхан, аз го последвах към

закачалките, където си бях оставил вещите.

— Салам алейкум — поздравих го. — Ти пък откъде се взе?

— Ва алейкум салам. Явно паднах от небето тъкмо навреме.

— От небето ли?

— Несъмнено щеше да настъпи ад, ако го беше довършил, Лин. Щяха да пратят някой

като мен да те убие.

Взех си ризата, ножовете, парите и часовника. На входа на залата с мокра кърпа си

избърсах лицето, гърдите и гърба. Затъкнах ножовете, нахлузих ризата и кимнах на Абдула.

— Да покараме, братко, да си проветрим малко главите — каза той тихо.

Андрю ДаСилва се приближи и спря на две крачки от мен.

— Това не е краят — рече той.

Приближих се плътно и прошепнах тъй, че никой друг да не ме чуе:

— Виж какво, Анди, зад тази зала има една уличка. Дай да приключим с това още сега.

Само кимни и го правим. Без свидетели. Само ние. Кимни с глава, плямпало.

Дръпнах се назад и впих очи в лицето му. Той нито помръдна, нито проговори. Пак се

наведох към него.

— Така си и мислех. Сега и двамата сме наясно. Тъй че изчезвай и ме остави на мира.

Събрах си нещата и напуснах залата заедно с Абдула. Знаех, че вече бе глупаво да

унижавам Андрю ДаСилва, дори и на четири очи. Вълкът беше избягал — и навярно щеше да

се завърне, щом изгрее злокобна луна.

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

ПЪТУВАХМЕ МЪЛЧАЛИВО към „При Леополд". Абдула имаше строги принципи и не

стъпваше в заведения, където сервираха алкохол, но този път ги наруши — паркира мотора

си до моя и влезе заедно с мен.

Заварихме Дидие на неговата маса близо до малкия северен вход с лице към широките

арки на другите два входа и с гледка към оживения булевард.

— Лин! — провикна се той, щом приближихме. — Толкова ми беше самотно тук! А да

пиеш сам, си е като да правиш любов сам, не ти ли се струва?

— Без мен, Дидие.

— Ти си един неръкоположен свещеник, проповядващ отказ от удоволствията, приятелю

— разсмя се той.

Прегърна ме, ръкува се с Абдула и повика келнера.

— Бира! Две чаши! И сок от нар за иранския ни приятел! Без лед! Бързо!

— О, да, господине, ще се счупя да бързам. До инфаркт ще се докарам да ви обслужа! —

изръмжа Сладура и се затътри към бара.

Нареждах го в първата петица на сервитьорите, които познавах, а сред тях имаше много

добри. Сладура пласираше стоки на черно, които влизаха през единия вход на „При Леополд"

и излизаха през другия, без собствениците да се усетят; събираше комисионни от всичките

магазини по улицата; държеше двама-трима сводници и организираше залагания в тесен

кръг. И някак въртеше всичко това, захранван само от вечната си вкиснатост и песимизъм.

Дидие, Абдула и аз се наредихме един до друг с гръб към стената и с гледка към

широкия бар и оживената улица навън.

— Е, Абдула, как си? — попита Дидие. — Много време мина, откакто видях

страховитото ти прекрасно лице.

— Ал-хамду ли-лла — отвърна Абдула. Хвала на Бога. — При теб как върви?

— Не се оплаквам — въздъхна Дидие. — Никога. Това е едно от солидните ми качества, както казват англичаните. А ако се оплаквах, щях да съм майстор в изкуството на

оплакването, да знаеш.

— Значи… — Абдула се намръщи, — искаш да кажеш, че си добре?

— Да, приятелю мой — усмихна се Дидие. — Добре съм. Питиетата пристигнаха.

Сладура трясна бирите пред нас, но внимателно избърса влагата по чашата със сок на Абдула

и я постави заедно с щедър куп салфетки пред него. После заотстъпва заднишком, като при

всяка крачка леко му се кланяше, сякаш излизаше от гробница на светец.

Устните на Дидие се свиха ядосано. Той улови погледа ми, а аз така се разсмях, че чак

пръснах бирена пяна от чашата си.

— Лин, сериозно, тези хора са нетърпими! Седя тук всеки ден и всяка нощ година след

година. Цели реки съм изуринирал в тоалетните им и съм се подлагал не можеш да си

представиш на колко мизерна за един изискан французин храна — и всичко това за каузата

на едно предано и мисля, няма да е твърде нескромно да кажа, величествено декадентство. А

ме третират като турист! Абдула идва само веднъж годишно и си умират от любов по него.

Отвратително!

— През годините, откакто седиш тук, са опознали границите на твоята толерантност —

каза Абдула, вкусвайки от свежия сок. — Разликата е, че не знаят аз как бих реагирал.

— Ако престанеш да идваш тук, Дидие, ще им липсваш повече от всекиго другиго в

заведението — казах.

Дидие се усмихна, поомекнал, и посегна за чашата си.

— Е, да, Лин, прав си. Неведнъж са ми казвали, че съм незабравим образ. Да вдигнем

тост! За онези, които ще плачат, когато вече ни няма!

— Дано да се смеят! — казах и чукнах чашата си в неговата. Докато преглъщах бирата, един уличен мошеник на име Салех се пльосна на стола насреща ми, закачи чашата на

Абдула и разля малко сок по масата.

— Тия чужденци са пълни идиоти! — възкликна той.

— Стани — каза Абдула.

— Какво?

— Стани или ще ти счупя ръцете.

Салех погледна Дидие и мен. Дидие го подкани с пръсти да стане. Салех погледна пак

Абдула и бавно се изправи.

— Ти кой си? — попита Абдула.

— Салех, шефе — отвърна нервно Салех. — Салех се казвам.

— Мюсюлманин ли си?

— Да, шефе.

— Така ли един мюсюлманин поздравява хората?

— Какво?

— Ако пак кажеш „какво", ще ти счупя ръцете.

— Извинявай, шефе. Салам алейкум. Салех се казвам.

— Ва алейкум салам — отвърна Абдула. — По каква работа си тук?

— Аз… аз… ама…

Пак му беше на устата да каже „какво" и се надявах да се удържи.

— Кажи му, Салех — подканих го.

— Добре де, такова… Значи, имам тука един фотоапарат… — Той сложи скъп

фотоапарат на масата.

— Не разбирам — намръщи се Абдула. — Седнали сме да се освежим, какво общо има

това?

— Той иска да го продаде, Абдула — казах. — Салех, откъде го взе?

— От ония двама кретени с раниците зад мен — каза той. — Кльощавите блондинчета.

Надявах се, че ще го купиш, Лин. Спешно ми трябват пари, разбираш ли.

— Аз не разбирам — каза Абдула.

— Измамил е ония туристи за фотоапарата и иска да го осребри — обясних.

— Вързаха ми се като лапнишарани на приказките — заяви той. — Ебати идиотите!

— Ако още веднъж изругаеш в мое присъствие — каза Абдула, — ще те изхвърля на пътя

под гумите на колите.

Като всеки уличен мошеник при подобни обстоятелства Салех понечи да избяга.

Посегна за фотоапарата, но Абдула вдигна заплашително пръст.

— Не го пипай — каза той и Салех дръпна ръката си. — С какво право нарушаваш покоя

на другите с твоите сделки?

— П-право ли? — заекна Салех.

— Абдула, спокойно — казах. — При мен непрекъснато идва някой като него да ми

продава нещо.

— Това е недопустимо — измърмори той. — Защо търгуваш с хора, които нямат чест и

достойнство?

— Ч-чест? — смънка Салех.

— Виж, Салех, ето как стоят нещата — казах. — Ти гледаш на туристите като на жертви, готови да ги одереш, но ние не гледаме така на тях. Ние се отнасяме към тях като пратеници

на съпричастието.

— Какво?

Абдула светкавично стисна китката му.

— Съжалявам, шефе, не исках…

— Къде си бил най-далеч от Колаба, Салех?

— Веднъж ходих в Агра да видя Тадж Махал — отвърна той. — Далече е.

— С кого ходи там?

— С жена си.

— Само с жена си?

— Не, Линбаба, и с балдъзата, и с моите родители, и с първия ми братовчед, с жена му и

всичките им деца.

— Салех, тия момчета, дето седят там, са по-куражлии от теб. Мятат на гръб своя свят, ходят сами по диви места и спят под закрилата на хора, които познават само от няколко часа.

— Ама те са само скитници с раници бе, човек! Балами за одиране.

— Буда също е бил скитник и е носел със себе си цялото си имущество. Исус е бил

скитник, години наред е странствал далеч от света. Всички ние сме скитници, Салех. Идваме

на света без нищо, влачим известно време някакъв багаж и пак без нищо си отиваме. Когато

убиваш щастието на някой скитник с раница, ти убиваш и моето щастие.

— Лин, минаха почти две години, откакто не си виждал Карла.

— Знам.

— Но… когато става дума за сърце, за любов…

— Знам.

— … тези две години се равняват само на два удара на сърцето.

— Аз…

— Не, моля те! Нека довърша. Лин… ти си… сега си потънал, в теб има повече мрак, отколкото преди две години, когато пристигна в Бомбай. Никога не съм ти го казвал.

Срамувам се да го кажа, но първоначално, когато забелязах, се радвах. Носеше ми утеха.

Радвах се, че ставаш същия като мен.

Той почти шепнеше, от устата му се изливаше трескав поток от срички тъй стремително, че по-скоро звучеше като молитва или заклинание, отколкото като доверително признание.

— За какво говориш, Дидие?

— Аз държа на Карла може би не по-малко от теб, по свой начин. Но раздялата с нея ти

причини това. Любовта ти към нея и че я загуби, те вкараха в тази сянка и наситиха душата

ти с повече мрак, отколкото Бог е възнамерявал.

— Бог ли?

— Тревожа се, Лин. Тревожа се за това какво ще зейне в теб, ако пак я видиш. Някои

мостове трябва да си останат изгорени. Някои реки не бива да се пресичат.

— Всичко е наред.

— Може ли да те придружа? Достойно мога да й съпернича по остроумие, както знае

целият свят.

— Ще се оправя.

— Тогава, щом си решен да я видиш, може би да уредя някаква неприятна злополука за

Ранджит, че да не може да дойде?

— Без злополуки.

— Тогава злополучно забавяне?

— Защо не оставиш събитията да следват естествения си ход, Дидие?

— Точно от това се страхувам, ако пак видиш Карла — въздъхна той.

— Ще се оправя.

— Е… — измърмори и сведе поглед към подарения часовник. Ще го пазя като очите си.

— Наглеждай Абдула с онази хубавица в ъгъла.

— Знам. Ние, коравите типове, хлътваме бързо и здравата. Уви, и с мен цял живот е

така. Помня онзи път, когато…

— И аз, братко — засмях се и се обърнах да си вървя. — И аз.

Отбих се при двамата кльощави туристи, които ядяха за четирима и тъпчеха храна в

устата си с две ръце, и сложих фотоапарата на масата.

— В тукашните магазини струва хиляда — казах, — в щатски долари. Всеки уличен

мошеник в Бомбай ще му вземе шестстотин и ако се случи почтен, на вас би дал петстотин.

— Оня ни даде сто и обеща да донесе още — каза единият.

— Той пак ще се завърти тук — казах — и ще си поиска парите обратно. Тук има един

келнер, Сладура. Върти далавери. Вкиснато копеле е, ама може да му се има доверие. Бихте

могли да го продадете на него, да върнете парите на Салех и да сте на печалба. Успех.

— Благодарим — отвърнаха двамата.

Приличаха на братя и където и да бяха ходили из Индия, добре се бяха нагладували.

— Ще поседнеш ли при нас?

— Тръгнал съм на вечеря — усмихнах се. — Но благодаря за поканата.

Излязох навън и се упътих към мотора. Абдула и Дидие вдигнаха ръце за довиждане.

Дидие държеше въображаем фотоапарат и саркастично се престори, че ме снима, задето съм

помогнал на двамата непознати.

Извърнах се и се загледах как колите се влачат покрай запречил движението автобус.

Дидие и Абдула — двама толкова различни мъже и все пак братя в толкова много отношения.

Мислех за нещата, които ние — тримата неразумни — бяхме вършили заедно и поотделно, откакто се срещнахме като изгнаници в Островния град. Имаше неща, за които съжалявахме, и други — погребани. Но имаше и триумфи, и светлина. Когато любовта ранеше някого от

нас, другите обгаряха раната със сарказъм. Когато единият бе в беда, другите пристигаха с

пистолетите си. Когато нечия надежда бе попарена, останалите запълваха празнотата със

своята вярност. И аз чувствах тази вярност като ръка върху гърдите си, докато гледах назад

към тях и силно се надявах и за тях, и за себе си.

Страхът е вълк на верига, опасен само ако го освободиш. Мъката сама изтощава себе си в

мрежата на забравата. Гневът с цялата своя ярост може да бъде победен от една усмивка.

Само надеждата трае вечно, защото не е наша — тя принадлежи на прародителите ни, на

първите от нашия род, чиято храбра обич един към друг ни е дала почти всичко добро, което

има у нас.

Надеждата — това древно семе — спасява всяко сърце, което храни. Пулсът на всяко

съзнателно сега се крепи на избора, изпълнен с надежда — избор между сенките на

миналото и светлия празен лист на новия ден.

ДВАЙСЕТА ГЛАВА

МИНАЛОТО Е РОМАН, писан от Съдбата, в който се преплитат едни и същи теми: любовта и нейната красота, омразата и нейните пленници, душата и нейната цена. Нашите

решения постепенно се превръщат в сюжет, те са съдбовните избори, които несъзнаващо

променят посоката на живота. А в настоящето, където вземаме решенията и правим

връзките, Съдбата просто чака на брега на историята и наблюдава грешките и дръзновенията

ни, защото нашата воля е тази, която ни води към едното или към другото.

Когато онзи ден се спрях до мотора си, се вгледах в хората на улицата. Едно лице

задържа погледа ми. Беше млада жена — руса, синеока и нервна. Стоеше на тротоара край

„При Леополд" и чакаше някого. Беше я страх, ала бе и някак решителна — храбра и

уплашена едновременно.

Извадих медальона, който бях купил от Били Бхасу. Отворих го и погледнах снимката —

беше нейна.

На всяка пропаднала улица винаги има десетки добри момичета, очакващи някой мъж, който обикновено не е достоен за тях. Младата жена чакаше приятеля си да се върне с

дрогата. Тя вероятно не се дрогираше — бе слаба, но твърде здрава и твърде будно настроена

към света. Допуснах, че се дрогира приятелят й и тя е продала медальона си на Били Бхасу, уличния мошеник, за да си купи той наркотици.

Достатъчно време бях прекарал на улицата, та да позная признаците на нечия отчаяна

пристрастеност, макар и изразена „от втора ръка". Аз самият някога бях пристрастен и го бях

виждал в очите на всички, които ме бяха обичали.

Фактът, че момичето от медальона стоеше пред „При Леополд", а не вътре, значеше, че

тя и приятелят й бяха преминали ранната туристическа фаза на висене по цял ден в

ресторанта със студени напитки и топла храна. Това, че го чакаше на улицата, а не в

хотелската стая, сочеше, че сигурно закъсняват с наема.

Тя чакаше той да се върне с дрогата, купена срещу техния любовен медальон, и малко

пари, с които да платят стаята.

Бях виждал от Островния град да си тръгват момичета като нея — сякаш пепел, разпръсната от неохотни ръце — скоро след като са пристигнали. Бяха прекрасни, както са

прекрасни всички момичета, и винаги имаше един не толкова прекрасен мъж, който пишеше

тази част от историята им.

Можех да отпътувам безмълвно. Правех го всеки ден: подминавах тъгата, пренебрежението и безсилието, но невъзможно е да прескачаш всяка летва, която Съдбата

вдига насреща ти.

Случаят беше особен, медальонът бе оживял на улицата, антимимесис[44], затова отидох

при нея.

— Мисля, че това е ваше — казах и протегнах с разтворената си длан медальона.

Тя се втренчи в него с разширени от страх очи, но не помръдна.

— Хайде, вземете го.

Тя посегна колебливо и грабна медальона и верижката от ръката ми.

— Какво… Какво ще…

— Нищо не искам — прекъснах я. — Попадна на бюрото ми, така да се каже. Това е

всичко.

Момичето се усмихна неловко.

— Всичко най-хубаво — казах и се обърнах да си вървя.

— Сигурно съм го загубила — побърза да се защити с лъжа.

Поколебах се.

— Като се върне приятелят ми, ще ви дадем възнаграждение. — Тя се помъчи да се

усмихне, както от доста време не й се бе случвало.

— Не сте го загубили — казах. — Продали сте го.

— Моля?

— И това, че сте го продали и сте оставили снимките, означава, че приятелят ви е

бързал. А това, че е бързал, значи, че е бил под напрежение. Единственото напрежение, което

въздейства на хора като нас в този град, е дрогата.

Тя трепна, сякаш я бях заплашил.

— Хора като нас… — промълви. Скандинавският акцент обагряше отронващите се от

устните й думи с приятна лека напевност, която не подхождаше на тъгата в очите й.

Отдалечих се.

Погледнах назад. Тя продължаваше да потреперва от шок, прегърбила рамене. Върнах се.

— Вижте — казах по-меко, като огледах улицата и в двете посоки.

— Забравете го.

Подадох й пачка банкноти — печалбата ми от този ден, и понечих да си тръгна, но тя ме

спря, стискайки парите в шепата си.

— За какво… за какво говорите!

— Забравете — повторих и отстъпих крачка назад. — Задръжте парите. Забравете, че

изобщо съм казал нещо.

— Не! — възкликна тя умолително и скръсти отбранително ръце пред себе си. —

Кажете ми за какво говорите.

Спрях и въздъхнах.

— Трябва да зарежете този мъж, който и да е той — казах най- сетне. — Знам как

свършва тази игра. Виждал съм го стотици пъти. Не ме интересува колко го обичате и колко

свестен човек е…

— Вие нищо не знаете.

Знаех, че следващата снимка, която ще продаде, ще е тази в паспорта й. Знаех, че

паспортът й е все тъй у нея, защото още не е попаднал при мен. Но тя щеше да го продаде, ако той я помолеше — почти сигурен бях. Всичко щеше да продаде — и ако не останеше

нищо друго за продан, щеше да продава и себе си.

На приятеля й щеше да му е криво, но щеше да вземе парите, които тя би изкарала, продавайки тялото си, и щеше да купи дрога с тях. Знаех го, както го знаеше всеки уличен

мошеник, собственик на магазин или сводник наоколо. Такава бе истината за наркоманията, която само чакаше да се случи, а те бяха истината на улицата и чакаха, за да я използват.

— Права сте — казах. — Аз нищо не знам.

Отидох при мотора си и потеглих. Понякога се вживяваш, а друг път — не, понякога се

опитваш да се намесиш, друг път просто подминаваш. Едно златно синджирче и една снимка

ме свързаха по някакъв начин с момичето, но имаше твърде много момичета, закъсали

здравата, които чакаха някъде проблемните си гаджета. А бездруго и аз самият бях

проблемно гадже.

Пожелах мислено всичко хубаво на момичето от медальона и престанах да мисля за нея,

щом паркирах мотора пред дома.

Докато се бръснех, къпех и обличах, Лиса беше тревожна и мълчалива. Което бе добре.

Не ми се говореше. Вечерята с Ранджит и Карла не беше моя идея.

Въпреки че и двамата живеехме на тесния полуостров на града, не бях виждал Карла, откакто живеех с Лиса. От време на време мярках нейни снимки с Ранджит във вестниците

му, но Съдбата никога не пресече пътищата ни.

„Карла е призрак и в имението на моя живот" — бе заявила Лиса. Разбирах какво иска

да каже, но Карла не беше призрак. Карла бе по-опасна.

— Как изглеждам? — попита ме Лиса, застанала близо до входната врата на

апартамента.

Беше облечена с много къса синя копринена рокля без ръкави. Носеше миден гердан, гривната от раковини, която й бях подарил, и римските си сандали с връзки до коленете.

Гримът й бе по-сложен от обикновено, но й отиваше — небесносини очи сред черно

сияние. Гъстите й руси къдрици се вееха свободно както винаги, с кухненската ножица сама

бе подкъсила бретона си. Беше отрязан накриво, разбъркан и изглеждаше прелестно.

— Прекрасно изглеждаш — усмихнах се. — Влюбен съм в прическата ти. Върна ли

метателния ми нож на мястото му, като приключи с подстрижката?

— Я дай да ти покажа къде да си сложиш метателния нож, мой човек! — разсмя се тя и

ме ощипа силно по гърдите.

— Ти сериозно ли смяташ, че трябва да се срещаш и с други? — попитах умислено.

— Да — отвърна бързо тя. — Сериозно. И ти също би трябвало да се срещаш с други.

— Тази ли е целта на неочакваната вечеря?

— В известен смисъл. Може ли да говорим за това по-късно?

— Според мен трябва да го обсъдим сега. Както и други неща.

— Първо поговори с Карла.

— Какво?

— Тя ще дойде тази вечер. Поговори с нея. Разбери какво мисли тя, а после ще

поговорим и за това какво мислиш ти.

— Не разбирам…

— Именно. Да потегляме, каубой, че ще закъснеем. Пътувахме до хотел „Махеш", докато

дъждът беше утихнал, и стигнахме до заслонения вход точно когато отново заваля. Паркирах