Сянката на планината

направо изпаднах в умопомрачение, но после пак минах на филми и три дни с Хъмфри

Богарт ме оправиха.

— Бива си я групата ти за взаимопомощ, Близнак.

— Да. Нищо не може да се мери с компанията на писатели и актьори, когато си се

изчерпал напълно.

— Така е. Радвам се, че ти е помогнало.

Той ме погледна и малко отдръпна завесата на сдържаността си.

— Гледката е красива от другата страна на чертата, Лин. Не мислех, че някога ще го

кажа, но ми е почти хубаво, като не мамя.

— Така те искам!

— Мислиш ли? Понякога да си честен е мъчна работа, нали ме Разбираш?

— Много ясно — засмях се. — Дръж се. Страхотно изглеждаш. Изобилният късмет и

оскъдната слънчева светлина много добре ти понасят, шампионе на карти. Как се разбирате

със Скорпиона?

— Ами аз…

— Толкова ли е зле?

— Той прекалява с усамотението, Лин. Почти през цялото време си стои сам-самичък в

президентския апартамент. Не ме пуска вътре.

— Не те пуска?!

— Никого не пуска освен персонала. Повечето пъти се храни там. Ако се беше затворил

с някое прелестно женствено създание, щях да вися пред вратата да пазя. Ама няма такова

нещо, приятел, а преди със Скорпиона никога не сме се делили!

— Може би просто има нужда от пауза.

— Всичко споделяхме, всеки залък, даже фъстъците в пакетчето ги брояхме и деляхме

по равно. Карахме се постоянно за всичко, но нищо не хапвахме един без друг. А сега не сме

делили трапеза, тъй да се каже, вече три дни! Тревожа се за него, Лин.

— Близнак, той мислил ли е да напусне Бомбай?

— И да е мислил, не го е споделял с мен. Защо?

— Богатството го изнервя. Трябва да се премести, а сигурно няма да го направи, ако ти

не го подтикнеш.

— Къде да се мести?

— Там, където живеят милионери. Те гледат да не се делят един от друг и умеят да се

грижат за себе си. Така нищо няма да го застрашава, а и на теб ще ти е по-спокойно.

— Трудно ми е и с един милионер да живея! А цял квартал, пълен с тях — няма да го

понеса.

— Тогава го заведи в Нова Зеландия. Купете си ферма край гората.

— В Нова Зеландия?

— Чудна страна, чудни хора. Страхотно място да изчезнеш.

— Страшно се тревожа, Лин! Вчера даже изгубих партия, която ми беше в кърпа

вързана, да знаеш!

— Ти вчера изигра към триста игри.

— Да, ама се боя, че ще си загубя майсторлъка! Толкова безпомощен се чувствам заради

това, че не мога да му помогна, а пък аз го обичам, приятелю!

Трябваше да си замълча. Нямаше как да знам до какво щеше да доведе моето

предложение за Зодиакалните Джорджовци. Ако имах три желания, едното щеше да е да

знам кога да млъкна.

— Може би просто трябва да го измъкнеш навън, знам ли. Изведи го на разходка край

хотела. Ще е съвсем като едно време, само че с бодигардове. Може това да го отрезви.

— Идеята не е лоша — рече замислено Близнака. — Мога да го залъжа някак да дойде.

— Или да го поканиш да дойде.

— Не, ще ми се наложи да го залъжа — рече той. — И в пустинята да сме, пак ще ми се

наложи да го залъжа да пие вода, защото ще си въобразява, че ЦРУ му я е подхвърлило там.

Имам идея.

— Моля те, не ме посвещавай — казах и оставих пачка пари. — Вноската ми в банката

за играта на покер. — И се запътих към вратата. — Имам алергия към планове.

Трябваше да се обезпокоя за приятелите си. Сега го знам. Като мнозина в града и аз

мислех, че парите на Скорпиона са решили всичките им проблеми. Грешах. Парите бяха

заплаха, както често се случва — заплаха за дружбата и за живота им.

ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ИЗЛЯЗОХ ОТ ХОТЕЛА и потеглих към ресторант „Старлайт" на плажа „Чоупати", изникнал нелегално върху малък присвоен участък пясъчна ивица в началото на вълнолома.

Работеше от три месеца.

Една кинозвезда и местен предприемач бяха решили да направят подарък на града —

ресторант в изоставения край на обществения плаж, пресъздавайки част от Гоа с всичките

там палми, сламени чадъри над масите и ситен пясък, струящ между босите пръсти.

Храната бе отлична, обслужването — бързо и приветливо. А фактът, че е незаконен и

всеки момент може да бъде затворен, добавяше такава пикантност към атмосферата, че

общинските служители, отговорни за затварянето на нелегалното заведение, чакаха дни

наред да резервират маса.

Местният предприемач, чийто ексцентричен ефимерен подарък За града му бе струвал

много пари, за които знаеше, че няма да си върне никога, ми беше приятел. Карла ме чакаше

на масата, която той беше запазил за мен.

Тя се изправи. Свещта на масата оживи лицето й, сякаш го раздвижи нежна ръка. Целуна

ме и ме прегърна.

Беше облечена в червен чонсам с цепка отстрани на бедрото.

Косата й бе прибрана във формата на мидена черупка от чупки и къдри, и се

придържаше от отровна стреличка от сарбакан[90], която бе украсила накрая с червен

скъпоценен камък. Носеше червени ръкавици. Беше прекрасна и вечерта бе прекрасна, докато не произнесе името на Конканън.

— Моля?

— Конканън ми написа писмо — повтори тя и ме атакува с четири зелени царици.

— И ми го казваш сега!

— Другото, за което говорихме, беше по-важно.

— Искам да го прочета.

Грешен ход — но бях ядосан. Конканън така ми въздействаше.

— Не може.

— Не може ли? — Не.

— И защо да не може?

— Изгорих го — отвърна тя. — Може ли да отидем някъде другаде, където няма да

одимявам с цигари други освен теб?

Изкачихме се с мотора на върха на хълма Малабар с изглед към напуснатия от нас

ресторант на плажната ивица долу. Лампите по извивката на „Марин Драйв" обкичваха с

гирлянда корема на Всеобщата майка — великия океан.

Тя издуха към мен цигарен дим, а после ме пощади и излезе на ход само с две зелени

царици.

— Какво става?

— А какво ли не става, Карла?

Бяхме приседнали на каменния паметник — достатъчно високо, че да виждаме морето

през дърветата. Още една двойка седеше в тъмното на няколко метра от нас и си шепнеше.

Коли и мотоциклети преминаваха бавно и се подготвяха да поемат по дългия

криволичещ път, който заобикаляше градския зоопарк и се изкачваше стръмно към „Кемпс

корнър". Пътят бе напоен от миризмата на лъвове в клетка, скръбният им рев го огласяше.

На всеки трийсетина минути минаваха полицаи. Наблизо живееха някои от големите

богаташи. Една лимузина забави ход и пропълзя край нас. Беше със затъмнени стъкла.

Полека застанах до Карла, усетих допира на тялото й, готов да я блъсна настрана и да

извадя нож. Колата отмина и продължи надолу по хълма на лъвската горест.

— Защо изгори писмото?

— Ако тялото ти се зарази и имунната ти система няма сили да се справи със заразата, я

ликвидираш с антибиотици. Беше отровно и го изгорих с антибиотичен огън. Вече го няма.

— Не, още го има — в твоята памет. Всичко все тъй съществува в твоята памет. Ти не

забравяш нищо. Какво пишеше в него?

— То вече се е съхранило в паметта на двама души — неговата и моята. Защо да

съществува в паметта на трети човек?

Тя бързо си пое дъх. Познавах този рефлекс. Не поемаше кислород, а зареждаше оръжие.

Започваше да се ядосва и се готвеше да си го излее върху мен.

— Това засяга и двама ни — вдигнах ръце аз. — Писмото е нещо лично, разбирам. Но

тук става дума за враг. Трябва да ти е ясно.

— Той го беше написал с надеждата да ти го покажа. Това е номер. Конканън

издевателства над теб, не над мен.

— Точно затова искам да зная какво е написал.

— И точно затова не бива. Достатъчно е, че знаеш — гадно беше и ти трябва да си

наясно с действията му. Никога не бих го скрила от теб, защото трябва да знаеш, но не искам

да го четеш. И на теб това трябва да ти е ясно.

Не ми беше ясно и това не ми харесваше. Доколкото знаехме, Конканън имаше пръст в

смъртта на Лиса. Беше се опитал да ми пръсне черепа. Не се чувствах предаден, а само

отстранен. Тя ме бе отстранявала от много нейни игри и кроежи, но този път ми дойде й

повече.

Прибрахме се и се целунахме за лека нощ. Яд ме беше и не можех да го скрия. Бях

нещастен и разочарован. Точно преди да вляза в стаята си, тя ме спря.

— Изплюй камъчето — защо се цупиш? Какво има?

Стоеше на входа на бедуинската шатра, а аз — на монашеската си килия, стаята на

бившия затворник, готов всеки миг да запали мотора и да хукне нанякъде.

— Писмото на Конканън — отвърнах. — Смятам, че трябваше да ми го покажеш. А сега

изглежда, че пазиш някаква тайна, която аз не искам да пазиш.

— Тайна? — Тя ме измери с поглед от горе до долу и кил на глава. — Виж, утре ще съм

доста заета.

— Е, и?

— И… вдругиден също.

— А…

— И тогава също.

— Чакай малко! Не трябва ли сърдитият да съм аз?

— Ти никога не трябва да се сърдиш.

— Дори и когато съм прав?

— Особено когато си прав! Но в случая не си прав. А сега се вбесихме и двамата.

— Нямаш право да ми се сърдиш, Карла. Конканън е свързан с Ранджит и Лиса. Нищо

относно него не бива да остава в тайна.

— Защо не спрем дотук, преди да се оскърбим и да съжаляваме после? Ще държа връзка

с теб. Ще ти пъхна бележка под вратата, ако ми стане тежко.

Тя затвори и заключи всички ключалки.

Прибрах се, но само минута по-късно на вратата ми почука Абдула и прекъсна

сърдитото ми сноване из стаята. Каза ми да се приготвя и да сляза при него на улицата.

Беше паркирал до моя мотор заедно с Команчи и още трима от Компанията, всичките на

мотоциклети. Запалих и последвах Абдула и другите на юг към фонтана „Флора". Там

спряхме на едно кръстовище да дадем път на водна цистерна, която се влачеше тромаво като

слон.

— Не те ли интересува къде отиваме? — попита ме Абдула.

— Не. Просто съм щастлив да карам с теб, човече.

Той се усмихна и ни поведе през Колаба към Сасун док, край входа на Военноморската

база. Паркирахме пред широк тъмен портал, затворен за през нощта. Абдула прати едно

хлапе за чай. Мъжете се наместиха на мотоциклетите — всеки наблюдаваше улицата в

различна посока.

— Убиха Фардин — съобщи Абдула.

— Инна лиллахи уа инна илайхи раджи 'ун — изрекох спокойно. От Бога идваме и при

Бог се завръщаме. Но бях втрещен и ме болеше.

— Субханаху Уа Та'алла — отвърна Абдула. Аллах да опрости всички лоши дела на

завръщащата се душа и да приеме добрите.

— Амин — откликнах.

Фардин бе толкова мил и внимателен и толкова справедлив арбитър в чуждите спорове, че го знаехме като Политика. Беше храбър боец и верен приятел. Всички освен Фардин

имаха поне по един враг сред братството в Компанията на Санджай. Фардин бе

единственият, когото обичахме всички.

Ако „Скорпионите" бяха убили Фардин да отмъстят за опожарената къща, бяха избрали

тъкмо онзи от хората на Санджай, чиято смърт прониза всяко сърце с отровно жило.

— „Скорпионите" ли? — попитах.

Придружителите на Абдула — Команчи, Шах, Рави и Тони Дългия, задъхано се изсмяха, горчив смях.

— Хванаха го между фонтана „Флора" и базар „Чор" — Шах изтри с длан сълза на

гняв. — Натам се беше запътил, но така и не стигна. Намерихме мотора му в „Байкулла"[91],

паркиран край пътя.

— Завели са го някъде — продължи Тони Дългия. — Вързали са го, мъчили са го, татуирали на гърдите му очертанията на скорпион, тяхната мама, и са го ръгали с нож. Не е

далеч от ума, че са те.

Тони Дългия — който също като другия Тони в Компанията, Тони Малкия, бе получил

прякора заради ръста си, та по това да ги различават — се изплю в краката си и изригна

проклятие. Татуировката бе жестока гавра. Фардин бе мюсюлманин и спазваше традицията

сред някои мюсюлмани да не изрисуват телата си. Белязването на тялото му смъкваше

летвата — сблъсъкът вече не бе между банди съперници, а между съперничещи си религии.

— Мътните да го вземат! — възкликнах. — С какво мога да ви помогна?

Те пак се изсмяха, този път искрено.

— Ние сме дошли да помогнем на теб, братко Лин — каза Абдула.

— Да помогнете на мен? Те пак се разсмяха.

— Абдула, какво става?

— Дават награда за главата ти, Лин.

— Предложението е ограничено във времето — обади се Команчи. — Важи само сега, за

двайсет и четири часа.

— От кога до кога?

— От днес в полунощ до утре в полунощ — поясни Шах.

— За колко?

— Един лакх — отвърна Рави. — Сто хиляди рупии, пич. Това те прави единствения от

нас, който си знае пазарната стойност.

По онова време това се равняваше на около шест хиляди долара: в Америка стигаха да

си купиш пикап, а в южната зона на Бомбай — да примамиш всеки наемен убиец.

Сетих се за неколцина мои познати, един-двама от тях дори ми бяха приятели, които с

радост биха ме убили и за нищо, ако им скимнеше, просто защото обичат да трепят хора.

— Пичове, благодаря — казах.

— Какво смяташ да правиш? — попита ме Абдула.

— Трябва да стоя по-далеч от Карла — отвърнах. — Не ми се иска да попадна под

кръстосан огън и да пострада.

— Мъдро. Трябва ли ти нещо от вкъщи?

Трябва ли ми нещо, когато ловът за мен е открит и се готвят да ме пречукат?

Работех на улицата. Бях готов винаги. Имах здрави обуща, здрави джинси, чиста тениска, елек с вътрешни джобове, който ми носеше късмет, американски пари, индийски пари, два

ножа отзад на кръста и мотор, който никога не ме предаваше.

Нямах пистолет, но знаех откъде да намеря.

— Не, докато изтече обявеното време, ще се оправя. Очертава се интересна нощ.

Благодаря за предупреждението. Ще се видим след двайсет и четири часа. Аллах хафиз.

Изправих подпрения си на страничната стойка мотор и се приготвих да го запаля.

— Я задръж! — подвикна Тони Дългия.

— Къде тръгна бе? — попита Рави.

— Знам едно място — отвърнах.

— Едно място? — намръщи се Абдула.

— Едно място — отвърнах. — Аллах хафиз.

— Я задръж! — пак подвикна Тони Дългия.

— Какво място? — попита Рави.

— Има едно място, където всеки знае откъде се влиза, а откъде се излиза — само аз

знам.

— Това пък какво е, ебати? — попита Команчи.

— Ще взема един пистолет, плодове и няколко бири и ще се скрия там за едно

денонощие. Хайде, ще се видим по-нататък. Ще се оправя.

— Няма да стане — поклати глава Рави.

— Санджай ни е забранил да ти помагаме — каза Абдула, — но в такива моменти на

криза, когато е убит член на Съвета като Фар-дин, много младежи извън Компанията

кръстосват улиците заедно с нейни членове и патрулират с нас по цялата южна граница.

Команчи ни подкрепи, а той се оттегли от Компанията.

— Прав си, по дяволите — подкрепи го Рави.

— Нищо не ти пречи да се движиш с нас, докато патрулираме — продължи Абдула. —

Нищо не ти пречи и да почиваш с нас през следващите двайсет и четири часа в знак на

подкрепа към Компанията на Санджай.

— И ако решиш да го правиш…

— … не можем да ти попречим — довърши Рави.

— Тъй че ела, Лин, и обикаляй с нас през следващите двайсет и четири часа по

границата на южен Бомбай. — Абдула ме стисна за рамото. — И ни засвидетелствай своята

защита сега, когато Компанията е под прицел.

Беше хубаво предложение и паметно, но не смятах за редно да го приема.

— Ами ако куршум, предназначен за мен, уцели някого от вас? После как ще се

чувствам?

— А ако ти поемеш куршум и спасиш някого от нас? — отвърна ми Абдула, палейки своя

мотор. — Тогава как ще се чувстваш?

Останалите също запалиха и поехме заедно, а когато моторите загряха, подкарахме

бавно по улиците и булевардите — двама пред мен, трима зад мен.

Мъжете изключват за разни неща. Мъжете са тласкани от дълга и изключват всичко, изпречило се между тях и техния дълг.

За главата ми отново бяха определили награда: нямах представа кои, но изключих това

от съзнанието си и мислех само за оцеляване- Може би фактът, че вече бе обявявана награда

за мен от родното ми правителство, ми помагаше да изключа и да патрулирам заедно с

Абдула и останалите срещу изненадващи нападения на убийците „Скорпиони".

Не за първи път патрулирах на мотор из южен Бомбай. И други банди се бяха опитвали

да придобиват територия от претъпкания с туристи полуостров. Кръстосвахме нощем в

очакване на нападения и те понякога идваха — атаки, които щяха да са още по-тежки, ако не

успеехме да реагираме за по-малко от трийсет секунди навсякъде из южната част.

Два отряда от по четирима души патрулираха на четиричасови смени — благоприятен

лимит за мотоциклетите.

Драконовската паст на Островния град е приблизително колкото площта на Манхатън.

Навъртахме десетки обиколки за часовете. За щастие, южен Бомбай е прорязан от малки

пътеки, достатъчно широки да мине мотоциклет. Те образуваха мрежа от кратки пътища, която пестеше минути в натовареното движение и предлагаше безброй изненадващи входове

и изходи към главните пътни артерии.

Моментите, когато спирахме патрулирането и разговаряхме с хората, бяха не по-малко

важни, отколкото на мотора. Всяко отзивчиво пошушване помага да нанесеш на врага удар.

Предимството да си на своя земя е най-силният коз във войните за територия — с него се

печелят битки. Вниманието към подробностите е другият коз — с него се печелят сърца.

Общност, която ви подкрепя и ви се доверява поне толкова, колкото на полицията, е кралска

кента.

След убийството на Фардин ченгетата всъщност подкрепиха Компанията на Санджай и

временно разрешиха на членовете й да носят оръжие.

„Скорпионите", както уверяваха информаторите на Дидие, се опитваха да проникнат в

южната част, разчитайки на насилие и религиозен национализъм. Според тях ченгетата

трябваше да ги подкрепят в завладяването на Южен Бомбай, защото смятаха себе си за

патриоти, а Компанията на Санджай — за предатели.

Ченгетата имаха строга заповед да действат бързо, когато се засягат религиозни чувства, което бе удобно оправдание за Дилип Светкавицата. Той подкрепи Компанията на Санджай

— те му плащаха с нещо повече от патриотичен плам, и прати подир „Скорпионите" патрули

с джипове, задето нарушавали обществения ред.

Неприкосновеността ни от полицейската агресия се възприемаше трудно. Повечето

предпочитахме агресията. Когато всички играят по еднакви правила, си наясно със своето

положение. Ала когато ченгетата са добрите герои, е време да измислиш нова игра.

Изглеждаше гадно да спреш на светофар, а до теб да спре полицейски джип и ченгетата

да се мъчат да се усмихват и да си бъбрят с теб, когато в същия джип същите ченгета са те

пребивали.

В края на патрулирането ни никой не бе чул и видял нещо необичайно и се спряхме

близо до гробницата на Хаджи Али, където „Тардео" се пресичаше с „Педър Роуд". Всичко на

юг оттук бе територия на Санджай, от море до море. Гробницата на светеца бе на неутрална

земя и гангстерите от цял Бомбай — дори от воюващи банди — идваха мирно в

светилището.

Абдула остави моторите при наш информатор на близката бензиностанция и ни поведе

по дългия път на пешеходния мост към малката островна гробница на светеца.

И преди всички бяхме изпълнявали този гангстерски ритуал — късна вечерна разходка

до гробницата преди битка.

Хаджи Али, навремето обикновен богат узбекски търговец на име Али, раздал всичкото

си богатство на бедните и заминал на поклонение в Мека.

Обиколил целия свят, докъдето можел да стигне един пътешественик. Не е било лесно

да го направи, случило се е през петнайсети век, но той стигнал навсякъде, носейки

всичките си лични вещи на гръб и виждайки всичко, което можело да се види.

Човек с изискан вкус, той се установил в Бомбай и се прочул със своето благочестие и в

града, и извън него. Починал, докато бил на ежегодния хадж. Ковчегът с тялото му се загубил

в морето, но по чудо вълните го изтласкали край бреговете на Бомбай и му издигнали

гробница.

Веднъж дневно по време на прилива морето залива алеята до гробницата на Хаджи Али

и тя остава невидима под заплашителните води. Сякаш светецът казваше: „Моля ви, стига", наводненият път го освобождаваше от света на нашите грехове и скърби и го оставяше да

поспи и да възстанови силите си на велик защитник на града.

Онази нощ алеята през морето бе суха, почти безлюдна. Острият вятър връхлиташе върху

нас на изблици и ни рошеше. Вървяхме сами към гробницата, шестима гангстери, а лунното

сияние хвърляше дълги сенки върху огледалото от плитка вода на прилива.

Облите скали от двете страни на широкия път бяха оголени: черни мокри създания, долепени до алеята в търсене на подслон, привели гръб към морето.

Ароматни пръчици, горящи на дебели колкото камилско копито снопове, изпълваха

въздуха с богоуханни есенции.

Не спазих ритуала по пътя през морето към островното светилище. Гангстерите, тръгнали на война, трябваше да вървят към гробницата с мисли за стореното преди зло, а

после молеха за прошка и я напускаха, готови да попаднат в ада. Не го сторих онази нощ.

Мислех за Карла и колко сърдито си пожелахме лека нощ.

Не умувах кой иска смъртта ми. Списъкът на кандидатите беше дълъг, с мислене не

можех да го скъся. Но щом поехме обратно към брега през морето по каменната алея, Абдула

го направи вместо мен:

— Не попита кой те е поръчал.

— Мислех да изкарам жив тези двайсет и четири часа и тогава да питам — отвърнах.

— Защо не искаш да знаеш сега?

— Защото, ако сега знам, ще искам да му направя нещо, а е по-добре да го свърша, когато всички прекратят с опитите да ме убият.

— Ирландецът беше.

— Конканън?

— Да.

Взех да се смея. Скоро не го бях правил.

— Добре че не падаш духом — обади се Рави. Следваше ни на крачка по-назад заедно с

Шах, Команчи и Тони Дългия.

— Не — хилех се аз, — не е толкова смешно, ама в същото време пък е и адски смешно.

Познавам го. Конканън е ясен. Това е практическата версия на майтапа. Гангстерският му

майтап да ме види дали ще издрапам! Затова поръчката изтича след двайсет и четири часа.

Ебава се с мене.

Не можех да кажа повече, защото се задавях от смях, тогава те също загряха и избухнаха.

Всички без Абдула. И колкото пъти се опитваха отново да станат сериозни, разправяха колко

искат те да се бяха сетили първи за тоя номер. После започнаха да си подхвърлят имената на

параноясали приятели, на които с кеф биха погодили същия номер, и пак прималяваха от

смях.

— Кефи ме тоя! — възкликна Рави. — Трябва да се запозная с него. Ще го утрепем де, то

е ясно, ама преди това искам да се запознаем.

— И мене ме кефи — обади се Тони Дългия. — Това оня тип ли е, дето Абдула го

простреля в крака?

— Същият.

— Два пъти — уточни Абдула. — В един и същи крак. Сега разбирате, че милостта е

добродетел, за която са достойни само добродетелните, а не демон като този мъж.

Пичовете се разсмяха още по-силно. В известен смисъл това бе добър знак. Един от

нашите бе убит — човек, когото всички обичаха, а мен ме заплашиха с убийство, но не се

страхувахме толкова, че да спрем да се смеем. Младите улични бойци се стегнаха под

суровия поглед на Абдула и продължихме към брега.

Разходката до гробницата на Хаджи Али преди война бе оскърбление за светеца, чийто

ковчег по чудо бе доплавал с вълните до Островния град и го бе благословил завинаги. Ние го

знаехме.

Ала знаехме също — или си втълпявахме — че светците опрощават отхвърлените. И

докато крачехме, макар да вършехме кощунство, бяхме уверени: той разбира, че го обичаме, светецът с вечно търпение, който слуша нашите молитви на гангстери, унесен в сън над

морето.

ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

НОМЕРЪТ НА КОНКАНЪН, след като оцелях, се оказа благодатен, защото примами

змиите убийци да излязат от високата трева на неуютната джунгла ka Колаба. Абдула и Дидие

посетиха всички бандити, разпитвали за обявената награда, и ги пребиха — Да си знаят за

другия път, ако пак предложат награда.

Издирвах Конканън из целия град, поемах и по най-невидимата следа. Понякога

диренето ме отвеждаше по изровени пътища в далечни предградия. Почти не слизах от

мотора и почти непрестанно мислех за него. Ала ирландецът си оставаше призрак, слух, ехо

от присмехулен смях и накрая временно трябваше да се задоволя с мисълта, че щом не може

да бъде открит, той не е заплаха за мен.

Карла продължаваше да се сърди. Откъсна ме от себе си и дни наред бе невидима. Аз

също се опитах да продължа да се сърдя, Но не издържах. Още смятах, че не е трябвало да

укрива писмото от мен, особено след като авторът му бе платил, за да ме убият — бях

наскърбен, но тя ужасно ми липсваше. Дните, прекарани заедно, сближени и щастливи, бяха

най-хубавото нещо, което ми се бе случвало.

„Да ти кажа ли един признак как да познаеш, че си със своята сродна душа? — каза ми

веднъж един нигерийски контрабандист. — Просто не можеш дълго да й се сърдиш. Прав ли

съм?"

И да, и не: сродните души могат да се сърдят един на друг и Карла все така ми се

сърдеше. Но ледената дистанция значеше, че поне не ми се налага да говоря за номера на

Конканън. Знаех, че е чула за него. Знаех, че щеше да й се стори забавен и ще изнамери

десетки остроумни начина да ме занася за него.

Мадам Жу също беше на свобода. Никой нито я бе виждал, нито чувал от седмици.

Думата „киселина" изгаряше всеки път мислите ми, като се сетех за нея. Не желаех да

тормозя Карла и не ме засягаше с кого се вижда, но исках да знам, че нищо не я застрашава, докато реши отново да закусва с мен, и затова дискретно я охранявах винаги, когато имах

възможност.

Тя прекарваше много време с Кавита Сингх в редакцията на вестника и в художествената

галерия на Лиса. Знаех къде е по всяко време на денонощието, но не можех да разговарям с

нея. Това ме влудяваше и ме караше да избухвам.

Чейнчаджиите ми подхвърляха пачките, вместо да ми ги подават нормално. След

третата ми караница за три дни започнаха да ми предлагат лекове за овладяване на гнева —

от проститутки през дрога и боеве между банди, та чак до взривове.

— Да вдигнеш нещо във въздуха е най-сигурният начин да си избиеш жена от главата —

довери ми един приятел. — Много нещо съм гръмнал. Хората мислят, че е дело на терористи, ама аз просто си избивах една жена от главата.

Не исках да взривявам нищо, но все тъй бях докачлив и объркан в любовта, затова се

посъветвах с професионалист.

— Ти взривявал ли си нещо от любов? — попитах Ахмед, моя бръснар.

— Наскоро ли? — попита ме той.

Бръснарницата на Ахмед „Дом на стила" бе една от последните, които устояваха на

модернизацията и преобразяването им във фризьорски салони. Тя разполагаше с три

хромирани кресла, тапицирани с червена кожа. Кресла за мъже, надарени с хипнотична

сила, на която никой мой познат мъж не можеше да устои дълго.

Огледалата насреща срещу човека, седнал в тези кресла, бяха накичени със снимки в

анфас на предишни жертви — до един окаяни физиономии. Те бяха клиенти, съгласили се да

изложат снимките им в замяна на безплатно подстригване. Висяха там като предупреждение: да не би някой в „Дом на стила" да посмее да иска безплатно подстригване.

Ахмед обичаше черния хумор, което не е толкова необичайно за един бръснар, но беше и

демократ до мозъка на костите си, затова го ценяхме. Толерираше всяко мнение и в

бръснарницата му абсолютната свобода на словото бе гарантирана. Тя бе единственото

място, което знаех — и то в целия град, където мюсюлманите можеха да наричат индуистите

фанатици, а индуистите да наричат мюсюлманите фанатици и всички да казват каквото имат, без да предизвикват размирици.

Действаше пристрастяващо. Бе като базар за фанатици, от който клиентите се

възползваха и на воля излагаха предразсъдъците си. Сякаш всички в Ахмедовата

бръснарница бяха взели серум на истината. Когато клиентът си тръгнеше, всичко вече бе

забравено и простено.

Ахмед бръснеше с бръснач, наточен като мустака на Велоубиец. Когато живееш от

другата страна на закона, хората, на които ще позволиш да те бръснат с остър бръснач, никак

не са много. Ахмед се ползваше с доверието ми, защото бе тъй искрено предан на занаята си, че бе невъзможно да ме убие с бръснача. Това противоречеше на бръснарския кодекс.

Ако го искаше, щеше по-скоро да прибегне до някой от пистолетите си — като онзи, който купих от него преди няколко месеца и Дадох на Тито да ми го пази. Закрилян от

законите на бръснарската гилдия и за негова чест, аз оголих врат, затворих очи и с пълно

доверие се отпуснах върху креслото, за да бъда обръснат.

Щом приключи, той уви прясно остърганото ми лице в кърпа тъй гореща, че можеше да

изтръгва самопризнания. Доволен, че наказанието бе досущ като престъпление, Ахмед свали

кърпата и Дръпна чаршафа от раменете ми със замах на тореадор. Сръчно изтръска от тях

косъмчетата, напудри врата ми, където беше минал с бръснача, а после щедро ми предложи

единствения си автършейв „Амброзия дьо Ахмед".

Бях спокоен. Бях разглезен от професионализма му. Бях ведър и изцелен. Тъкмо нанасях

амброзията му по лицето си, когато влезе Данда и ме нарече копеле.

Данда — и аз с афтършейв.

Не го оставих да си довърши тирадата. Не ми пукаше как ме е нарекъл и защо. Не ми

пукаше какво иска изобщо. Награбих го за ризата, зашлевих го с мокра от одеколон длан по

зачервеното му ухо и продължих с плесниците, докато оня не се отскубна от хватката ми и не

побягна, отнасяйки солидна част от моята сприхавост.

На прага на бръснарницата махнах за довиждане.

— Аллах хафиз, Ахмедбай.

— Чакай! — Ахмед притича до мен на вратата, вдигна яката на елека ми и я подгъна. —

Така е по-добре.

Излязох и на стъпалото се сблъсках с Джордж Близнака. Той ме награби за грижливо

нагласения елек.

— Слава Богу, приятелю! — закашля се, пухтейки, и ме притисна в прегръдка. —

Навсякъде те търсих, човече!

— И как ме намери?

Джордж Близнака знаеше, че това е делови въпрос.

— Един сводник от „Фърст Паста Лейн" ми каза. Той те следи. Разправят, че си станал

много сприхав. Хванал се на бас, че до два дни няма да издържиш и ще искаш момиче.

— Добре съм — отвърнах. — Току-що се оправих.

— Хубаво — рече той притеснено.

— Какъв е проблемът?

— Скорпиона — отвърна незабавно. — Откачил е. Трябва да ми помогнеш!

— Дай по-полека. Скорпиона няма как да откачи, той вече си е откачен.

— Изперкал е много, ама много повече от нормалното за него! Влязъл е в Зоната на

здрача! Пич, тотално е изтрещял!

— Май по-добре да седнем да поговорим някъде.

Седнахме в кафене „Мадрас", поръчахме си идли самбар[92] и след това на два пъти

сладък черен чай. Близнака си беше уличен негодяй, макар и да дружеше с милионер —

първо яденето, после приказките.

Докато сърбаше чая и изплакваше последния привкус на люта чушка и кокос от устата

си, ми разказа какво се е случило. Започваше, както много истории в Индия, с Парада на

светците.

Предния ден по улиците бе минало шествие в почит на един местен светец, голям

любител на хашиша. Улиците гъмжаха от благочестиви набожници. Единственият ден в

годината, когато ченгетата не можеха да спипат никого за пушене, защото повечето пушачи

бяха свети люде.

Този празник бе просто създаден за Зодиакалните Джорджовци. Близнака използвал

повода да примами Скорпиона на чист въздух, навън от орловото му гнездо в „Махеш". В

началото тръгнало добре, каза Близнака. Скорпиона си припомнил ритъма на улицата и се

повлякъл из улиците редом с другаря си. Дори се разбъбрил. Взел да разправя на четиримата

си бодигардове, наети на час от хотела, за входовете и преките, край които минавали, и за

приключенията им с Близнака в тях. После свърнали зад един ъгъл и се натъкнали на садху, който им преградил пътя и вдигнал ръце във въздуха. В едната държал чвореста тояга, другата била боядисана в свещен червен цвят.

— И какво стана? — попитах.

— Намасте, джи, поздравих го аз. Искате ли да попушим трева? Имам, викам, хубава от

Манали.

— И той пуши ли с вас?

— Не успя. Преди да успее да каже нещо, Скорпиона понечи да се дръпне, но светецът

го спря.

— Какво искаше?

— Вика му: „Дай хиляда докара".

— Колко?

— „Хиляда долара."

— А Скорпиона?

— „Ти да не си луд", вика.

— А имаше ли в джоба си хиляда долара?

— Точно това го попита и садху — отвърна Близнака. — „Имаш ли в джоба си хиляда

долара", вика.

— Е, имаше ли?

— Той носеше в себе си двайсет и пет хиляди, Лин. Показа ми ги, за да ми обясни защо

трябва да вземем четиримата гардове от хотела.

— И Скорпиона какво каза?

— Ами той, Скорпиона, се ядоса и рече: „Никой не дава хиляда долара на непознат. Ще

ти дам сто долара, ама само за да ме оставиш на мира."

— Не се е държал най-любезно — казах. — А гуруто как го прие?

— Остана непоклатимо спокоен, като истински гуру, и рече: „Ако ми беше дал хиляда

долара, щеше ли изобщо да забележиш, че богатството ти е намаляло?"

— „Не е там работата", вика му Скорпиона.

— А оня садху?

— Оня разправя: „Твоята слабост е алчността. И пробуждането ти само за нея струва

хиляда долара." Лин, тия думи ще ги помня до сетния си ден!

— Прав е бил — заявих.

— Така е — отвърна Близнака и погледна към изхода, искаше да запали цигара. — И

докато го изричаше, се усмихваше. Тази усмивка никога няма да я забравя. С най-

невъзмутимо, одухотворено изражение. И може точно тази усмивка накара Скорпиона да

побеснее. Тъкмо тази усмивка!

— Какво стана после?

— Скорпиона се опита да се изниже покрай светеца и се счепкаха. Бодигардовете му

изкрещяха да спре. А после светецът се строполи на земята и си наби главата в ръба на една

стена. Тежка рана. От челото му се отдра парче кожа, над веждата. Бодигардовете се втурнаха

да помагат. Аз му дадох кърпичката си и му казах, че трябва да извикаме хотелския лекар.

Близнака млъкна и метна поглед към улицата. Искаше му се да се върне там, сред

вълните от хитрини и дарби, които тъй дълго го бяха носили, без да пострада.

— Ще изпушим по цигара, след като ми разкажеш всичко, Близнак — казах. — Знам те

какъв си на улицата. Излезеш ли сега през тая врата, и хоп — дим да те няма! Тъй че стига си

се ослушвал и довърши.

— Светецът го прокле — съобщи той разтреперан.

Внезапно се беше уплашил и това не ми се хареса, защото го обичах.

— И какво?

— Ами, това е.

Няма по-чисто търпение от търпението, което проявяваме към обичните хора, които

усложняват нещата повече от необходимото. Усмихнах му се смирено.

— Какво точно стана?

— Светецът го прокле. Каза, че алчността щяла да стане оръжието, което ще го убие, и

че от деня, в който се е проляла кръвта му, парите на Скорпиона са прокълнати и щели да му

донесат само скърби и разкаяния.

— А после?

— Бодигардовете се изнесоха на секундата.

— Ами Скорпиона?

Избяга. По-късно го заварих в хотела.

— А светецът?

— Поседях с него. Помъчих се да го убедя да дойде с мен до хотела. Но после довтасаха

още светии и оня ми каза да бягам, щото щели да подивеят и да ме пречукат на място. И аз

офейках. Нали знаеш светците какви са опасни?

— И сега Скорпиона мисли, че над него тегне проклятие?

— Тегне я — изпъшка Близнака. — Хотелският персонал се изнесе от нашия етаж.

Всички го смятат за прокълнат и не искат да обслужват стаята му.

— А как се оправяте в хотела?

— Скорпиона говори с управата и днес нае нова прислуга. От Литва са май. Свестни

хора. И дума не им разбирам. Новите му бодигардове са руснаци. И на тях не им вдявам, а

пък уж говорят английски. Пак се е затворил в пентхауса, обаче тоя път наистина се е

заключил!

— Зарежи покера за малко — казах. — Ще се разбера нещо с Дидие. Ще намерим този

садху, че да го отървем от проклятието.

Мислех, че светецът сигурно не е богаташ. Смятах, че можем да го издирим, да го

помолим да прости на глупака, докоснал го непочтително, и в замяна да приеме една

сериозна сума, за да вдигне проклятието.

Познатите ми садху — а аз познавах доста — биха приели предложението без

колебание. Щяхме да успеем, сигурен бях. Тогава нямаше как да знам, че това ще запокити

Близнака, моя невинен и любвеобилен приятел, в течения, отдавна забравени, и то с

основание.

— Фантастично! Лин, ти си гений! Това проклятие направо разяжда Скорпиона отвътре!

Сериозно съм притеснен, да ти кажа. Според моите правила от проклятие на светец трябва

да се вардиш като от ръчна граната! Бил съм в зоната на духовната радиация, тъй да се каже, и ще се радвам да я изчистим не по-малко от Скорпиона.

— Би могъл да се обърнеш за помощ към Навин Адеър — нямах си работа да му

подхвърля. — Той управлява бюро „Изгубена любов" в „Амритсар", съседната стая.

— Страхотна идея! Първо ще поразпитам и ако не го намеря, ще възложа тая работа на

Навин. За нула време ще вдигнем Скорпиона на крака.

— Добре — казах. — Да те закарам?

Той надникна през отворената врата към мотора ми, паркиран неправилно до бордюра.

— Не — усмихна се. — Благодаря все пак. Никога не съм обичал моторите. Ще се метна

до хотела с такси. Лин, благодаря ти, човече. Знаех си, че ще ми олекне, като си поговоря с

теб.

Поех на обиколка по южните булеварди, за да се покажа, и се замислих за Зодиакалните

Джорджовци: колко бяха щастливи преди елегантният пратеник на Съдбата с тъмен костюм

да направи единия от тях богат.

Подобно на Скорпиона и аз не бях длъжен да стоя в Бомбай. От мисиите си около

контрабандата на паспорти познавах доста добре някои части на Африка. Имах контакти в

Лагос и Киншаса. Винаги можеше да се намери място за един добър фалшификатор на

документи.

Имах приятели в Сингапур. Бяха ме поканили да съм белият представител на един

индокитайски кръг за валутни операции. Щях да печеля добре в град, където нищо не ме

застрашава, ако уважаваш местните правила и не вредиш на никого.

Мислех за това често. Но рано или късно извръщах очи от всяка възможност. Не можех

да преценя дали градът не ме пуска, или жената.

Яхнал тържествено мотора, се върнах в хотел „Амритсар" с надеждата да заваря там

Карла. Моите чейнчаджии ми бяха подшушнали, че си е тръгнала от галерията час по-рано.

Имах помирителен подарък за нея.

Приятели, които свиреха в джаз бенд, ми казаха, че ще правят джемсешън на морето на

„Колаба Бек Бей". Щеше да е неповторимо — емоция точно като за нея.

— За малко я изпусна — каза Дидие и вдигна очи от затрупаното бюро. — Мина оттук

само за малко. Не беше сама. Тадж беше с нея.

— Кой е пък тоя Тадж, неговата мама?

— Един художник, висок хубавец с дълга черна коса. Той извая онзи Енкиду, дето този

месец се кипри на входа на „Джехангир". Много е талантлив.

— Артисти…! — възкликнах по адрес на скулптора.

— Да бе — съгласи се Дидие. — Защо ли ги тегли така към музиканти и художници?

— Заради тръпката — отвърнах. — Художниците ги карат да се събличат, а музикантите

ги докарват до оргазъм.

— Ама че гадове са тия артисти… — изсъска Дидие.

— Мда. Тя каза ли кога ще се върне?

— Ами…

— Какво?

— Ами…

— Дидие, защо няма да ми хареса, ако го чуя?

— Тя каза… каза, че щяла да се върне… ъъъ… след два дни, Лин. И мисля, че го каза

сериозно. Взе пистолета. И заминаха с Тадж, високия художник.

Умълчах се, но сигурно съм скръцнал със зъби или така съм свил юмруци, че

кокалчетата ми са изпукали, защото Дидие стана и ме прегърна.

— Лин, каквото и да се случи, алкохолът не ни изоставя — каза с изпънати ръце, стиснал раменете ми. — Дай да се натряскаме величествено! Имаш ли някое любимо

местенце да потопим кораба?

— Дидие, знаеш ли, прав си. Дай да отидем, все пак.

— Къде да отидем?

— Да слушаме „Аум Азаан", джаз бенда на Рагнав. Довечера свирят неофициално на

„Бек бей". Надявах се Карла да дойде. Но Дай да отидем ние и да се забавляваме.

— Пей ми, пей, мойта песен ми пееш! — възкликна радостно Дидие. — Аз обаче ще си

взема такси, ако нямаш нищо против.

ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

ПОТЕГЛИХ САМ. Щяхме да се срещнем на джемсешъна, но когато завих покрай

полицейския участък Колаба на път към „Къф парейд", зърнах Аршан, който стоеше насред

платното. Стискаше в ръка дълъг назъбен кухненски нож и крещеше.

Спрях мотора и отидох при него. Бе започнала да се събира тълпа, но на безопасна

дистанция. Полицаите все още не го бяха видели или предпочитаха да не откликват.

— Как си, чичо? — попитах с ръка, близо до неговата.

— Този страхливец! — кресна Аршан. — Преби с ритници сина ми и сега Фарзад е в

болница с мозъчен кръвоизлив! Излез и се бий с мен! Дилип Светкавицата, чуваш ли ме!

— По-полека, Аршан, не викай толкова.

Човек не печели, тръгвайки с главата напред да се бие с ченгетата. И да успееш да

отблъснеш неколцина от тях, винаги ще се върнат с още ченгета. Ако и тях победиш, пак ще

докарат още ченгета, докато не ви избият до крак или не ви прогонят за дълго. Полицейските

сили означават точно това: група хора, които не могат да си позволят поражение.

Такава е негласната уговорка, която те сключват с всяка градска управа — ченгетата

всеки ден си залагат живота също като бандитите, затова не допускат пряко да ги нападат. И

ченгетата, и бандитите хапят в отговор, ако ги ухапят. Това е закон. Ченгетата винаги хапят

последни.

Полека изведох Аршан настрана и обратно на срещуположния тротоар. Измъкнах

кухненския нож от ръката му и го подадох на някакво момче от улицата.

На ъгъла имаше стоянка за таксита. Набутах Аршан в едно и казах на шофьора да ме

изчака. Паркирах мотора си на сигурно място и извиках друго момче да го пази, докато

дойда. Когато се върнах в таксито, Аршан плачеше.

Седнах до шофьора и му казах да кара към къщата с три фасади близо до „Къф парейд".

Аршан се бе проснал на задната седалка, закрил лице с лакът. Като потегли таксито, се

обърнах и видях Дилип Светкавицата, който стоеше под входната арка на полицейския

участък с юмруци на хълбоците.

Аршан спря таксито, преди да стигнем до къщата му, и каза, че трябва да поговорим на

четири очи. Чайната, в която бяхме с Конканън след сбиването със „Скорпионите", беше

наблизо. Седнахме на закътано под синята найлонова тента, опъната между дърветата.

Аршан засърба чая си.

— Кажи ми за Фарзад.

— Започна да се оплаква от главоболие. Толкова бях ядосан, че и преди ходих да чакам

Дилип, но ти ме прибра. Пристъпите на Фарзад ставаха все по-тежки. Най-накрая го

убедихме да отиде на преглед и му откриха масивен кръвоизлив в мозъка. Казаха, че го

получил от ритник в главата.

— Ужас. Съжалявам, Аршан.

— Докато го изследваха, той колабира. Веднага го закараха в интензивното. Оттогава

лежи там. Вече от седемдесет и два часа на нищо не реагира.

— Няма реакции?

— В кома е, Лин.

— В коя болница е?

— В „Бхатия".

— Болницата е добра — казах. — Ще се оправи.

— Ще умре!

— Няма. Ти няма да го оставиш да умре. Но когато се съвземе, няма да има за какво да

живее, ако Дилип те убие. Обещай ми повече да не правиш така.

— Не… Не мога.

— Можеш. И си длъжен. От теб зависят хора.

— Ти не разбираш — каза той. — Аз го намерих.

— Какво си намерил?

— Съкровището намерих.

Някъде зазвъняха камбанки — хора се молеха в местен храм и звъняха с малки звънчета.

— Онова съкровище? — Да.

— Кога?

Той се взираше зашеметен в краката си, докато празната чаена чаша се изхлузваше от

пръстите му. Аз улових и я поставих на масата.

— Преди две седмици.

— Семействата сигурно се радват дори и в такъв тъжен момент?

— Не съм им казал.

— Какво? Трябва да им кажеш!

— Отначало… — подзе той тихо, сякаш говореше на себе си. — … Не казах на никого, защото не исках да губя това, което имахме. Да го търсим беше… някак забавно, нали ме

разбираш. Всички бяхме тъй щастливи. Знам, че съкровището ще ни промени. Няма начин. И

няма да можем да го предотвратим. Затова го запазих в тайна.

Той се умълча, мисълта му се връщаше назад и танцуваше сред спомените за

неоткритото още съкровище.

— А сега?

— Като се разболя Фарзад, легнал в онова легло, без да помръдва, като го целунах, разбрах, че бях пазил тайна от алчност. В дълбините на сърцето ми тя бе твърде прекрасна, за да я споделя, и известно време изпитвах наслада да знам, че е само моя.

— Човещина — казах. — А сега можеш да го изкупиш като истински мъж.

— Нима не разбираш? Когато оня полицай преби Фарзад, даже не гъкнах, защото не

исках нищо да заплаши търсенето ни. Излиза, че за това съкровище жертвах собствения си

син!

— Не ти си изритал сина си в главата, Аршан. Мен Дилип Светкавицата ме е ритал в

главата на няколко пъти и не съм получавал кръвоизлив. Лош късмет и лош момент — за тях

ти не носиш вина.

— Бях… такъв егоист!

— Ето, сега можеш да проявиш щедрост, можеш да доведеш на Фарзад най-добрите

лекари и специалисти от цял свят. Със съкровището можеш да му възвърнеш здравето, Аршан.

— Наистина ли смяташ така?

— Не знам. Не знам нищо. Но смятам, че е редно да пробваш. Каквото и да

предприемеш, трябва да кажеш на другите, че си намерил съкровището. Всеки следващ ден

на отлагане къса нишката на доверието им. Трябва да го направиш сега, Аршан, още тази

вечер.

— Прав си. — Той се надигна. — Напълно си прав.

— Преди това обаче нека да изясним нещо. Аз не искам никаква част от съкровището.

Повече не ща и да чувам за него, ако не възразяваш.

— Какво говориш?

— Казвам, че то не ми трябва, не го искам и не искам повече да го споменаваш пред

мен. Нали разбра?

— Странен човек си ти, Лин, но ми харесваш.

Изпратих го до входа на дома му. Чухме отвътре Анахита — беше се подготвила да му

натяква и занарежда още преди да отвори:

— Седем хляба изпекох за храма да се помолят за Фарзад! — кресна иззад вратата. — А

ти не можа да се прибереш навреме!

Без да спира да натяква, тя отвори, но като зърна лицето му, го притисна в прегръдка и

заохка:

— Какво има? Какво е станало, свидна моя любов?

— Имам да ти казвам нещо, любима — отвърна Аршан и се опря на нея, докато влизаше

през червените завеси под купола със съборените стени. — Извикай всички.

— Разбира се, мили мой! — отвърна тя, подложила рамо за подкрепа.

— Извинявай за хлябовете, скъпа моя — рече разсеяно Аршан.

— Остави това, мили мой.

Изнизах се навън. Никой не забеляза, за мой късмет.

Докато стоях и чаках такси, да се върна за мотора, чух как откъм дома на трите

семейства екнаха викове, радостни писъци и възгласи на ликуване.

Взех си мотора и платих на хлапака, който го пазеше, а той ми върна парите и додаде

още. Лошо.

Използвал мотора ми за сергия, докато ме е нямало. Беше от пласьорите, които скиторят

из зоната — номерът му бе да сяда по чужди мотори и коли и да си върти оттам сделките.

Тъкмо беше успял да шитне дрога от моя мотор и делеше с мен печалбата. Докато бях от

мафията на Санджай, нямаше да му хрумне да ползва мотора ми за такова нещо. Много си

позволяваше и беше наясно с това. Чудеше се дали аз съм наясно, или не.

Хванах го за яката на ризата и натиках парите в джоба му.

— Сид, какви ги вършиш? Да пласираш от моя мотор? — Линбаба, на улицата много се

закучи! По „Мохамед Али Роуд"- афганци, „Скорпионите" се крият под леглата! Човек да не

знае вече къде да си шитка!

— Извини се!

— Много извинявай, Линбаба!

— Не на мен — на мотора! Уж трябваше да се грижиш за него! Извини му се!

Той се наведе към мотора, сключил длани, но аз продължавах да го стискам за ризата.

Умееше да се измъква и двамата знаехме, че ако избяга, ще трябва не да го гоня, а да го

прегазя.

Той допря прилепени длани до челото си.

— Много извинявайте, мотоциклет-джи, за това, че се държах невъзпитано! — изрече

той пламенно. — Обещавам за в бъдеще да ви почитам и уважавам!

Посегна да го погали, но аз не му позволих.

— Достатъчно. Повече да не се повтаря.

— Няма, сър!

— И кажи на другите дилърчета в района да не припарват до него.

— Да, сър!

Поех към джемсешъна на „Бек бей" по маршрут, който заобикаляше дома на Аршан. Не

исках да мисля за съкровището и за младия Фарзад в болницата, чието съзнание блуждаеше в

кома. Беше ми тъжно — толкова тъжно, че имах нужда от джаз.

Паркирах до мотора на Навин, близо до петдесетината студенти от университета, насядали по брега. Джазът издигаше всички във висините на възторга. Застанах в края на

една групичка с ръце в джобовете. Носех се по вълните от звуци с мисли за Карла — знаех

колко много щеше да й хареса.

— Ама че гадове са тия музиканти — измърмори Навин, заставайки до мен.

Наблюдаваше Дива, седнала в нозете на красавеца Рагнав, много талантлив китарист.

Гледаше го с обожание. Той беше свястно момче и ми беше приятел, но Навин имаше право.

— Аха.

Никой не би могъл да разпознае Дива освен приятелките й. Богаташките бяха седнали с

Дидие на поляната малко по-настрани от основната публика. Тя не беше гримирана. На

челото си носеше бинди от стъклен кристал, обеците й бяха от месинг, а гривните —

пластмасови. Дрехите и сандалите й — по най-новата мода сред тамошните момичета —

бяха купени от дюкян в бордея.

— Значи и момичетата дойдоха?

— Не можах да ги спра — въздъхна Навин. — Дива твърди, че са се заклели да пазят

тайна. Наложи се да й разреша. Лин, тя седи затворена в бордея от две седмици. Имаше

нужда.

— Сигурно си прав. Студентите може да не я разпознаят. Доста успешно се е докарала

като момиче от бордея.

— Да я чуеш само как псува! — рече Навин. — Онзи ден се натресох на един неин урок.

Момичетата я учеха какво се казва, когато някой те сваля. Пълни инструкции. Искаш ли да

чуеш едно-друго?

— Живял съм там — отвърнах. — Знам, че почва с лауда ласун и завършва със саала

лукка. Моля те, Господи, не давай на Дива да изсипе наученото си върху мен!

— Амин.

— А другите две Диви идваха ли в бордея?

Той се разсмя, а аз се навъсих, защото го питах заради сигурността на Джони Пурата и

семейството му, и никак не ми беше смешно.

— Смешно ли ти е?

— Да — засмя се той отново.

— Защо?

— Хванал съм се на бас с Дидие дали Дивите на Дива някога ще дойдат в бордея.

— Млади детективе, пак ще ти задам същия въпрос. Защо?

— Дидие ги врънкаше да дойдат в бордея и да си разказват цяла нощ истории за

призраци. Уж бяха много навити, но от бордея ги е страх дори повече, отколкото от

призраци. Аз му казах, че когато Дойдат, ще изляза на гонка с Бенисия.

Доста се беше изсилил. Навин беше упражнил малко каскади и трикове с моторджиите

от Калаба и започваше да кара добре, но Да се състезаваш с Бенисия, беше съвсем друга

работа. Тя беше испанка и живееше в Бомбай от две-три години. Купуваше украшения от

Раджастан и ги препродаваше в Барселона. Нямаше гадже, беше саможива и заради това бе

доста загадъчна личност. Ала всеки знаеше, че подкараше ли из Бомбай своя 350-кубиков,

класически модел мотор, никой не можеше да й излезе насреща.

— Познаваш ли Бенисия?

— Не… Все още не.

— И не се шегуваш за баса?

— Че как! — засмя се той, но после се спече. — Ти нали не смяташ Да ги подкупиш да

дойдат в бордея?!

— Никой не бива да стъпва в бордея — отвърнах. — Джони и семейството му прибраха

Дива. Докато не хванат убийците на баща й, никой не бива да ходи при нея, щом излага тези

хора на опасност.

— Ти… ти си прав, разбира се — каза той сковано. — Не се бях сетил. Ще се помъча да

попреча на Дивите, но Дидие може вече да ги е навил. Съжалявам.

— Няма нищо, Навин. Но ако Дивите дойдат в бордея и ти навиеш Бенисия за гонка, ще

заложа хиляда долара на теб, малкия, и то още сега.

— Сериозно?

Извадих парите от джоба си и му ги подадох.

— Дадено! — подаде ми ръка той.

— Разбрахме се — стиснах я аз.

— Как върви с Карла?

— Добре — отвърнах, може би убедително. — А с Дива как върви?

— Откачам — отвърна той много убедително.

— Тя знае ли?

— Дали знае, че откачам? — Делова загриженост помрачи лицето му.

— Че си влюбен — поясних, като наблюдавах реакцията му. Хлапакът не се изложи.

Заключи гълъба в клетката на стиснатата си челюст и нищо не издаде, впил очи в Дива, момичето от бордея, пляскащо в такт с музиката.

Студенти обикаляха от групичка на групичка, смееха се, приказваха. Някои седяха в по-

интимни компании и си шепнеха. Други се държаха за ръце, прегръщаха се, целуваха се… В

Бомбай по онова време това си беше направо разюзданост. Гледката бе далеч по-невинна, сравнена с днешните представи за сексуално възбудени двайсетгодишни младежи.

Трогателна беше тази нежна споделена обич между тях, докато напрегнатите им умове

си отдъхваха от дълга им на наследници на града, а музиката свиреше и меко отекваше в

стените на околните жилищни блокове, в които живееха мнозина от тях.

Те бяха синове и дъщери на бъдещето. Носеха модни дрехи, подаваха си джойнтове и

бутилки евтин ром и свиреха край морето. Но те бяха и отлични студенти и не се

впечатляваха, че сред тях има хора от различни вери и касти.

Те вече представляваха нещо, което не бе съществувало в града, и дойдеше ли техният

ред да управляват фирмите, пътеводните звезди щяха да бъдат други.

Двете приятелки на Дива се бяха привели, вкопчени в Дидие, и се кикотеха с цяло

гърло. Не слушаха музиката. Всяка изговорена от Дидие сентенция предизвикваше у тях

писъци и те забиваха лица в ризата му, мъчейки се да не вдигат много шум.

Той ме забеляза, извини се и ги остави с нацупени физиономии.

— Защо се забави толкова? — попита, докато се ръкуваше с мен. Защо се забавих

толкова ли?

„Заради самоубийствената атака на Аршан над полицейския участък в Колаба и едно

съкровище от приказките."

— По-късно ще ти кажа. Как е?

Дидие не ме чу. Правеше скандален жест на момичетата.

— Как е, Дидие?

— Ей там ме чакат две възхитителни чаровници и искат да се поопознаете, колкото и да

не е препоръчително.

Той махна с ръка, все едно правеше фокус. Погледнахме седящите на няколко метра от

нас момичета. Правеха някакви физиономии. Може и да ми се усмихваха, нямаше как да съм

сигурен.

Каквото и да им бе казал за мен, явно бе превърнало страха им в интерес. Направиха

някакви движения с ръце. Не разбрах дали ми махат, или ме отпъждат.

Усмихнаха се отново. Плашеха ме — нищо не можех да схвана. Мъжете никога не

разбират израженията на хубавите момичета. Те скочиха — доста атлетично за девойки, които само си седят и бездействат, и бавно се запътиха към нас, като с всяка крачка опипваха

тревата с босите си крачета. Не, изобщо не бяха девойки, които само седят и бездействат.

Бяха танцьорки — танцьорки, които танцуват и репетират заедно. Добри бяха. Това го

разбирах. Мъжете винаги разбират, когато хубавите момичета полюшват бедра.

— Ако те разпитват за човека, когото уби, остави това на мен — каза Дидие, докато

Дивите крачеха бавно към нас по огряната от луната трева.

— Никого не съм убивал, Дидие.

— Нима? — възкликна той със съмнение. — Защо винаги си представям, че беше ти?

— Здравей — поздрави едната.

— Здравей — обади се втората.

— Толкова се радвам, че сте дошли, момичета — казах. — Ще трябва да изчакате жена

ми да дойде от църква.

— Жена ти? — възкликна едната.

— От църква? — изписука втората.

— Да. Децата са с нея. Четири, всичките под четиригодишни. Толкова се радвам, че ви

бива за бавачки. Тия хлапета са същински демони, а ние имаме нужда да си вземем въздух.

— Ужааас!

— Ама вие не сте ли бавачките? — попитах най-невинно. — Дидие каза, че ще идвате в

понеделник, сряда и петък за по двайсет рупии на час.

— Ужааас! — възкликнаха отново и припнаха да седнат при две хубави и добре облечени

момчета, които свиреха на табла заедно с групата.

— Виж сега какво направи! — възрази Дидие.

— Убитият от мен човек? Да го оставя на теб? — опонирах аз.

— Виж сега, Лин — измрънка той. — Дидие е виртуоз на измишльотините, всеки го

признава, но да си го кажем — ти не ми предоставяш кой знае какъв материал, за да работя

нормално. Позволих си малка поетическа волност. Ако казвам на хората истината, ще си ни

интересен само на нас с Навин, а и за Навин не съм сигурен.

— Ей, да не би да провеждате седмица под надслов „Да сдухаме Шантарам"? Назад, Дидие. Стига ми за един ден.

Той не успя да отвърне, защото внезапно се разнесе вик:

— Пожар! Гори!

Обърнахме се и видяхме пламъци да бушуват на плажа, недалеч от нас.

— Рибарското селище! — извика Навин.

— Запалили са лодките — казах.

— Стой с Дива! — извика Навин на Дидие, а аз хукнах към мотора.

— Няма страшно за момичетата, щом са с мен! — провикна се той в отговор, прегърнал

с ръце Дивите на Дива. — Но, умолявам ви, гледайте да не ви убият!

ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ДВАМАТА С НАВИН се понесохме покрай тълпите, устремили се от бордея към пожара

в съседния залив. Спряхме моторите по средата на платното до бетонната разделителна

мантинела. Още от пътя се виждаха горящите дълги лодки.

На плажа, където рибарите живееха в колибите си, беше тъмно, но заливът бе с лице

към основния път, пресечен от улица, и лампите хладно осветяваха пожара само на двайсет

метра от тях.

Лодките вече бяха овъглени — съсухрена версия на здравите преди плавателни съдове.

Червените усти на живите въглени още светеха по кантовете им.

Лодките бяха унищожени, но пожарът не бе изпепелил колибите и хората се опитваха да

ги спасят.

Двамата с Навин вързахме кърпи на лицата си, пресякохме тичешком улицата и се

наредихме сред хората, които си подаваха кофи с вода. Аз застанах между две жени —

поемах кофите от едната и ги подавах на другата. Действаха бързо и не бе лесно да не

изоставам.

Откъм брега, отрязан от огъня, чувахме женски писъци и детски плач. Жените бяха

нагазили заедно с децата си във водата.

Пожарникарите се втурнаха през дима и пламъците да им помогнат. Нахлуха в горящите

колиби да спасяват децата. Подпалваха се, пламъците бързо плъзваха по ръкавите и

крачолите на униформите им от разлетите локви масло и керосин между сбутаните колиби.

Един пожарникар изскочи до мен от кълбата дим с дете в ръце. Косата му гореше, но той

сякаш не забелязваше. Притича край мен, Но аз не можех да разкъсам веригата, за да му

помогна.

Миризмата на изгоряла кожа се впи в мислите ми, докато продължавах да подавам

кофите вода и не помръдвах от мястото си Като мъртъв кон сред прерията на паметта.

Има ли граница на ужасите, които можеш да видиш и преживееш в един живот? Има, разбира се: граница и има, и няма.

Подаването на кофите спря. Хората коленичеха или извръщаха взор към небето. Бе

заваляло, а не бях забелязал.

Все още усещах мириса на изгоряла кожа и незнайно защо си спомних отрязаната глава

край пътя в Шри Ланка. Все още не помръдвах сред прерията на вчерашния ден.

Заваля проливен дъжд. Пламъците засъскаха. Пожарникарите събориха най-опасните

постройки и овладяха пожара. Хората затанцуваха. Ако бях в по-добро разположение на духа

или ако Карла бе тук, щях и аз да танцувам с тях.

Тръгнах обратно покрай брега и погледнах нагоре, над изгорелите лодки, към дървесния

гъсталак в далечния край на плажа. От дима и сенките се показаха сиви фигури.

Сивите фигури, призраци или демони, напредваха бавно към нас.

Сто години вътрешността на лодките се беше просмуквала от рибено масло и докато

горяха и тлееха, наоколо въздухът се изпълваше със синкавочерен дим.

Мъжете, които се препъваха в тази черна мъгла и дъжда и идваха към нас, бяха изцапани

с нея, защото те бяха подпалили пожара. Бяха посивели от пепел, дим и прах от дърветата, сред които се криеха.

Дъждовните капки бяха нашарили ивици по лицата им и ги превръщаха в сиви тигри,

които бавно си проправят път сред джунглата от дим. Трябваха ми няколко секунди, за да

разбера, че са „Скорпионите".

Хануман, стърчащ като пилон, с накуцваща походка излезе от мрака последен.

Времето понякога наистина забавя ход, когато любовта и страхът се слеят с историята, та дори и с историята на едно толкова малко местенце като рибарския залив в Колаба.

Биенето на сърцето се превръща в удари на чук и започваш да виждаш всичко едновременно.

Вече си някъде другаде и там вече си мъртъв. Мисълта ти както никога преди е толкова ясна, а погледът — толкова остър, че улавяш и най-слабата вита ивичка дим.

Виждах как „Скорпионите" идват към нас. Виждах хората, танцуващи зад гърба ми.

Виждах децата, кучетата и старците, насядали по пясъка. Виждах пожарникарите как стоят

сред колибите и от изгорените им униформи се надига пара.

От „Скорпионите" ни деляха около шейсет метра. Държаха в ръце ножове и брадви.

Подпаленият от тях пожар беше първото действие и сега идваха да завършат пиесата.

Извадих ножовете си от пояса и се затичах към тях. Не знаех какво правя. Най-важното, струваше ми се в онзи миг, бе да дам време на хората зад гърба ми да реагират и да побягнат.

Крещях, сигурно съм надавал животински рев.

На третата-четвъртата крачка спрях да мисля и шумът изчезна някъде. Нищо не чувах.

Желания — безкрили птици — ме пронизваха като копия от светлина.

Стиснал нож във всяка ръка, аз тичах през тунел, в който всеки звук бе заглъхнал. Не

чувах дори дишането си. Тичах сякаш цяла вечност, но знаех, че когато наближа, всичко ще се

случи много бързо.

Някой тичаше до мен — Навин, но той не се бе завтекъл заедно с мен, а ме сграбчи за

елека и ме повали на земята. Стоварих се върху пясъка, светът отново изникна край мен и

крясъците, писъците и сирените ме връхлетяха отведнъж. Навин бе паднал отгоре ми.

Сочеше нещо. Погледнах по посока на протегнатата му ръка и видях полицаи, много

полицаи, които тичаха и стреляха напосоки. „Скорпионите" падаха покосени или се

предаваха. Дилип Светкавицата вече риташе един от тях.

Двамата с Навин все тъй лежахме на земята. Той се усмихваше, плачеше и се смееше

едновременно. Стискаше свирепо рамото ми.

След тази нощ този индийски ирландец ме обикна и никога не ми позволи да се усъмня

в обичта му. Понякога най-храброто ни Дело е онова, което така и не успяваме да извършим.

Понякога искрата, разпалила братската обич в мъже, които не са рождени братя, е чисто и

просто едно намерение.

Обикаляхме района около залива, докато пристигнаха Абдула, Ахмед и Тони Дългия.

Разказах на Абдула каквото знам, а после отново се упътихме към джемсешъна в „Бек бей".

Оркестърът си беше тръгнал, останали бяха само неколцина хлапаци. Те ни казаха, че

Дидие — любимецът на пушачите, оставил съобщение, че отива при някой си Джони Пурата.

Дива рязко подскочи, когато нахлухме в колибата й в бордея.

— Какви ги вършиш бе, идиот?!

— Нищо ми няма — отвърнах.

— Не ти! — сопна се тя. — Другият идиот! Какви ги вършиш бе, Мътните да те вземат?

Пожари ще ми гасиш! Да не би съвсем да си си изгубил ума, дето го нямаш и без това?

— Теб те пазеше Дидие — възрази Навин. — А мен ме нямаше само един час.

— А тебе кой те пазеше?! — Тя пристъпи към него и забоде пръст в гърдите му.

Навин се ухили щастливо.

— И защо си такъв весел?

— Теб те интересува какво се случва с мен — размаха пръст Навин пред дръзко

вирнатото й носле. — Не съм ти безразличен.

— Много ясно, че не си! Чак сега ли загря? Егати и детективът!

— Охо! — възкликна Навин.

— И само това ли ще кажеш? — Охо!!

— Ако още веднъж го повториш, ще те тресна с някое гърне — заяви Дива. — Затваряй

си устата и ме целуни!

И тъкмо да се целунат, отвън екна врява и дрънчене на тенджери. Някой вървеше през

бордея и вдигаше страшна дандания.

Навин тикна Дива в ръцете на Сита, готова да побегне по задните пътеки към морския

бряг, и заедно с мен, Дидие и Джони Пурата зае позиция на единствената пътека, идваща

насам откъм основната част на бордея.

Чухме един глас да надвиква другите на английски — гласът на Кавита Сингх. Когато тя

се подаде на полянката пред колибата на Дива, видяхме, че се усмихва, а почетната й женска

стража, която се бе повлякла по нея, надаваше ликуващи възгласи. Сита и Дива се върнаха да

я поздравят.

— Специално за теб! — Кавита подаде на Дива един вестник. — Днешната първа

страница. След няколко часа ще е по сергиите, но реших, че ти първа трябва да я видиш!

Дива прегледа уводната статия, разгледа снимките на баща си, подаде ми вестника и

падна в прегръдките на Навин.

Бяха заловили бандата, отговорна за клането в имението на Девнани. Направили бяха

самопризнания и ги пратили в затвора- оказаха се африканско-китайски престъпници, доставящи по-голямата част от фармацевтичните удоволствия, прекарвани нелегално през

Бомбай за Лагос. Разбиването на бандата и разкриването на убийствата е триумф на

органите от няколко страни, се казваше от полицията. Временният главен изпълнителен

директор на „Девнани индъстриз" Раджеш Джайн отново призоваваше изчезналата

наследница да дойде и встъпи в правата си.

Вече нямаше заплаха за Дива, тя бе свободна да изостави керосиновите лампи и пак да

заживее в електрическия свят.

— Лин, да ти предложа шишенцето си? — обади се Дидие.

Той се бе заговорил с Кавита, разменяха си шеги и изражението й ми даде да разбера, че

съм я прекъснал и търпението й се изчерпва.

— Кавита, ти как разбра, че Дива е тук?

— Нали вие с Карла имате телепатична връзка — изръмжа тя и удари една глътка от

плоското шише на Дидие. — Ти ми кажи!

— Това пък какво значи?

— Лин, защо не вземеш да се прибереш! — сопна се тя. — Нали си имаш дом?

Не знаех за какво толкова е сърдита, но не ме засягаше.

— Чао, Кавита.

Излязох на улицата и тъкмо бях запалил мотора, когато един мотоциклет спря до мен и

някой ме извика по име. Беше Рави, уличният боец от Компанията, който обикаля заедно с

мен в нощта на двайсет и четири часовата поръчка.

— Абдула ме прати да те намеря — каза той, без да слиза от мотора, стиснал високото

кормило. — „Скорпионите" убиха Амир. И Фарид умря.

— Мир на душите им. Какво се е случило?

— „Скорпионите" изкарали Амир от къщата му и го убили на улицата.

— Мамка му!

— Фарид превъртял. Нахлул в ареста на полицията с изстрели.

— И какво станало?

— Ченгетата се разбягали, а Фарид застрелял трима от „Скорпионите", арестувани за

пожара. Онзи грамадният, Хануман, спасил Вишну. Отнесъл шест куршума. Издъхнал е, няма

я вече грамадата. И Данда, и той си отишъл.

— А с Фарид какво е станало?

— Ченгетата се върнали въоръжени до зъби и го разстреляли. Шейсет куршума

изгърмели по него, разправят.

— Й'алла.

— Пич, скатай се от улицата. Трепят се като каубои и индианци. Аз съм си индиец и не

ща да се забърквам в тая гнус.

Той бързо потегли — самотен куриер във военна зона, гневен и Уплашен: лоша

комбинация у един мъж.

Никога не бях виждал Рави уплашен. Той беше спокоен тип, такива ги има във всяка

банда. Но загубата на лудата глава Амир

— първия, който се впускаше в танци, щом засвиреше музика, първия, който раздаваше

удари във всеки бой, и на Фарид Уредника — боксьора шампион, и двамата пълноправни

членове на Съвета на Санджай, бе наплашила младия гангстер.

„Скорпионите" бяха изтребени. И мъже от Компанията бяха загинали. И още щяха да

паднат в кървавия водопад. Рави живееше нощ за нощ. Бушуваше война. Всичко се рушеше.

Върнах се в „Амритсар" — трябваше да се наспя, а после да разбера кой на улицата все

още не е обезумял, доколко бизнесът ми все още върви и колцина от хората ми са избягали.

Паркирах мотора в алеята, разделяща хотела на две — сигурно бях паркирал там твърде

често, защото докато го забърсвах, не обърнах внимание какво става наоколо.

Изправих се и там, съвсем близо до мен, изникна Мадам Жу. С близнаците от двете й

страни.

Имаше и още двама мъже — ниски, слаби, с алчна жажда в очите, която нищо не може

да утоли, натъпкали ръце в джобовете на якетата си. Нейните спецове по заливане с

киселина.

— Мадам! — заговорих. — Не се сърдете, но ако вашите специалисти по киселината

понечат да си извадят ръцете от джобовете, ще побеснея. И когато всичко приключи, няма да

съм единственият труп или обгорен.

Тя се разсмя. И може би да се увери дали съм разбрал, че се смее, светна с фенерче

изпод булото си — светеща тръба на батерии, увита като огърлица около шията й под воала

от черна дантела.

Воалът бе прикрепен високо над главата й към мантила, направена от нещо черно и

лъскаво — умрели тарантули, предположих. Дантелата се спускаше над черна рокля от

тафта, дълга до земята, която скриваше краката й.

Сигурно бе с обувки на много високи платформи, защото воалът на дребната жена се

намираше почти срещу очите ми. Светлината грееше през дантелата и осветяваше лицето й

отдолу.

Реших, че всичко това е замислено, за да демонстрира прословутата си красота.

Неуспешно. Тя продължаваше да се смее.

— Вижте, Мадам, уморен съм — казах.

— Приятелят ти Викрам умря тази вечер — изстреля тя в отговор и угаси фенерчето.

Разбрах. Светлината не беше да светва, а за да угасва. Във внезапно падналия мрак

лицето й бе дишаща сянка.

— Викрам?

— Каубоят. Умря.

Взрях се гневно в черната материя на лицето й и се замислих за нейните спецове по

киселината и Карла. — Не ви вярвам.

— Истина е — отвърна.

Наклони леко глава настрана и впери в мен невидимите си очи.

Наблюдавах специалистите. Бях виждал техни жертви. Някои дори познавах — хора със

заличени черти, изпънати маски от кожа с дупки за дишане на мястото на носа и устата, без

очи. Те просеха по улиците и общуваха чрез докосвания. Мисълта за тях още повече разпали

гнева ми и това беше добре, защото ме обзе страх.

— Откъде знаете?

— Вече е влязло в архива — отвърна тя. — Според полицейския протокол е извършил

самоубийство.

— Невъзможно.

— Възможно е и е истина — прошептя. — Инжектирал си наведнъж всичкия запас

хероин за една седмица. Имало и предсмъртно писмо. Имам копие. Желаеш ли да го видиш?

— Знаете ли, Мадам, само два пъти съм ви срещал, а вече ми се иска да не бях ви срещал

първия път.

— Аз му дадох дрогата — каза мадам Жу.

„О, не! — примоли се разумът ми. — Не, моля!"

— Най-евтиното ми убийство — заяви. — Де да можеше всички хора, които мразя, да

бяха наркомани! Животът щеше да е толкова лесен.

Тя се разсмя. Дишах тежко. Трудно ми бе да следя и четиримата. Петима, ако броим и

този паяк, голям колкото дребна жена, на име Мадам Жу.

Алеята под арката бе тъмна и пуста. По улиците нямаше жива Душа.

— Той ме измами, и то за бижута — изсъска тя. — Мен никой не ме мами. Особено за

бижута. Това е предупреждение, Шантарам. Стой далече от нея.

— Защо не дойдете пак да поговорите за това лично с Карла? С Удоволствие бих

погледал.

— Не от Карла, глупако! От Кавита Сингх! Стой далеч от Кавита!

Бавно извадих ножовете. Близнаците измъкнаха от ръкавите си палки. Спецовете по

киселината се залюляха на пети, готови да я плиснат.

Мадам Жу бе само на един скок разстояние. С точно засилване можех да я сграбча и да я

метна към специалистите. Добър план. План на един удар на сърцето от осъществяване.

— Хайде, давайте да приключим с това — заявих.

— Не тази вечер, Шантарам — дръпна се тя назад. — Но съм убедена, че тези думи не

ги чуваш за първи път.

Тя бавно отстъпи заднишком, олюлявайки се на платформите, роклята й се влачеше по

земята: сянка от тафта, подплашила плъховете отново да се изпокрият по дупките си.

Спецовете по киселината офейкаха. Близнаците отстъпваха в крачка с Мадам Жу, впили

в мен навъсени погледи.

Бе заплашила Карла, а сега бе насочила вниманието си и към Кавита. Много преди да

угасне желанието да ги последвам и да приключа с всичко завинаги, тя вече беше изчезнала.

Стига смърт. Стига смърт за една нощ.

Прибрах се в апартамента, глътнах едно питие, изпуших последната бучица от

божествения хашиш на Лиса, пуснах музика и потанцувах, а после отворих бележника, за да

пиша.

Фарид и Амир вече ги нямаше. Хануман и Данда ги нямаше. Лодки и колиби на брега

бяха изпепелени. И Викрам го нямаше вече. Викрам на покрива на любовния влак. Нямаше

го.

Промяната е кръвта на времето. Светът се променяше, времето му изтичаше и той се

надигаше под нозете ми като кит, изплувал да си поеме въздух. Шахматните фигури се

местеха сами. Нищо вече не бе същото и знаех, че още много време нищо няма да се промени

към добро.

Починалите наскоро също са наши предци. Ние почитаме веригата на живота и любовта, когато славим живота, а не когато жалим за смъртта. Всички го знаем и всички го казваме, когато си отиде любим човек.

Ала макар и да знаем, че смъртта е вечната истина, и да се утешаваме един друг, болката

от загубата е нещо, което не можем да спрем, а само да смекчим с раняваща нежност.

Плачът е хубаво нещо. В него няма разум, той не може да бъде разумен. Той е чистота и

тя надхвърля разума. Той е есенцията на това, което сме, и огледало на онова, което ще

станем. Любов.

Оплаквах Викрам. Знаех, че не е убит, а освободен — пленник на душата и вечен беглец, но продължих да изливам в пресъхналия кладенец танц и сълзи.

Впусках се в речи, бълнувах, дращех в бележника си странни неща и те навярно бяха

истина. Ръката ми сновеше напред-назад по страниците като звяр в клетка. Когато погледът

ми се замъгли и черните писмена заприличаха на черния дантелен воал на Мадам Жу, аз

заспах, оплетен в паяжината на кошмарите. Пленен, очаквах смъртта да се прокрадне до мен.

ДЕСЕТА ЧАСТ

ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

ГРЕХЪТ Е РАЗЕДИНЕНИЕ, а нищо не ни разединява повече един от друг както най-

големия грях: войната. Борбата за власт в южния престъпен свят на Бомбай накара

приятелите да застанат срещу приятели, враговете да нападат без предупреждение, а

полицаите да се молят за мир, защото враждата разваляше бизнеса на всички.

Под ръководството на Вишну „Скорпионите" се прегрупираха и доведоха в Бомбай още

двайсет души от северния щат Утар Прадеш — опитни улични бойци, недоволни патриоти, които само седмица след пристигането си превзеха района на „Флора" и квартал „Форт" от

Компанията на Санджай.

Компанията, виждайки как къс по къс превземат империята й, реагира бързо на

нашествието от Севера и уби водача им на няма и сто метра от къщата му.

„Хюсеин с двете", един от първите воини на Кадербай отпреди десетилетия, прегради

пътя на колата на Санджай, когато босът потегляше от дома си, и изпразни пистолетите си в

стъклото. Санджай и двамата му афгански стражи паднаха мъртви.

Хюсеин прекръсти Компанията на свое име, както често постъпват цареубийците, и

издигна Тарик, момчето крал, за глава на Съвета на новата Компания на Хюсеин. Като член

на Съвета първата работа на Тарик бе призивът му за смърт. „Избийте ги всичките! —

повтаряха, че бил казал. — Избийте ги всичките, вземете им всичко!"

Това стана и новият девиз на Компанията на Хюсеин — „Вземете им всичко!"… А

някога бе „Храброст и истина".

Грях върху грях се трупаше, докато тежкият товар съдра окончателно дрехата на

толерантността, а зимните ветрове отнесоха и последните оръфани краища на честа и

доверието и оголиха омразата пред погледите на всички.

Карла отново ми проговори, но сега бе далеч по-заета — твърде заета, за да споделя

масата с мен повече от веднъж, и то през ден. Самоубийството на Викрам за дълго я сломи

физически, така ми се стори, или може би само ми показваше онова, което не бих признал

сам.

Тя престана да се смее и да се усмихва; известно време бе Карла, каквато я бях срещнал

за първи път — Карла, която не се усмихваше. Гостувания с преспиване нямаше.

Бе като изпитание за издръжливостта на бивши затворници или музиканти. Движех се

сред паяжини от феромони, тестостерон и адреналин, разделен от жената, която обичам и с

която не можех да спя, но можех да говоря, през ден.

Все тъй бях сприхав. Ала точно тогава в Южен Бомбай сприхавостта бе нещо нормално

и никой не го забелязваше.

Мярката на всеки човек е в разликата между неговата човешка мимолетна същност, която непрекъснато се мени, и неговата отдадена същност. Бях изцяло отдаден на Карла, но

дистанцията между нас оставяше моята отдаденост сама-самичка да пази пламъка на свещта

от вятъра, докато човешката ми същност бродеше навън по улиците.

Както често се случва, по онова време всяка улица бе като карнавал за скиталците.

Страхът е липса на Истина, а алчността е липса на Вяра, ми бе казал веднъж Идрис.

Седмици наред страхът и алчността дебнеха из улиците и бордеите на Южен Бомбай —

шест дълги седмици на напрежение, грабежи, спекула и пролята кръв из тъмните улици.

Хашишът, марихуаната, стимулантите, опиатите и всичката дрога пет пъти покачиха

цената си. Най-хитрите държавни служители подобаващо вдигнаха сумите за рушвети и

отприщиха каскада от корупция, която им натрупа малки състояния и удвои подкупа от десет

рупии за пътните полицаи. Сребролюбието трупаше печалби на лунна светлина и страхът бе

единственият приятел на улицата.

Запознах се с едно хлапе, съвсем нов член в Компанията на Хюсеин, което харесах; после — час по-късно — чух, че са го убили. Същото се повтори и с друг млад боец от

Компанията само няколко дни по-късно: едва няколко часа деляха ръкостискането от шепата

пръст.

Страдах, макар и да не бях намесен по никакъв начин. Всеки път се тревожех, когато се

запознаех с нов боец, готов да воюва.

Велоубийците сключиха договор с Компанията на Хюсеин и се заловиха да избиват

„Скорпионите". „Скорпионите" пък чистеха мотористите на Хюсеин. Той на свой ред

опожари един техен бар със запалителни бомби.

„Скорпионите" ограбиха банка в Южен Бомбай и избягаха. В отговор Компанията на

Хюсеин обра на тяхна територия микробус за превозване на пари. Бандите използваха

откраднатото за подкупи и заплахи на банковите служители и охраната. Поради липса на

свидетели разследването бе преустановено.

Всеки продавач на оръжие искаше тройна цена. Мъжете, които търсеха пистолет, продаваха сватбените накити на жените си. Ерата на брадвите и ножовете, на схватките очи в

очи отмина със зимното слънце и на нейно място дойдоха престрелките.

В уличната война всяко тъмно кьоше носеше смърт и убитите в тези кьошета бяха по

четирима души седмично, докато яростта не утихна. През онези седмици аз плащах на двама

от най-добрите млади бойци на Команчи да следят и да пазят Карла. Искаше ми се сам да я

пазя, но тя нямаше да ми позволи.

Внезапно, както бе и започнала, войната за Южен Бомбай се прекрати само за ден —

между Компанията на Хюсеин и „Скорпионите" бе обявено примирие и Хюсеин и Вишну се

срещнаха, за да преговарят. Каквото и да сивяха казали насаме, излязоха от стаята с

декларация не само за мир, но и за братско обединение.

Двете банди се договориха да се обединят в една. Името на новосъздадената Компания

беше проблематично, защото някои от хората на Кадербай-Санджай-Хюсеин заявиха, че по-

скоро ще се застрелят, но няма да се нарекат „Скорпиони". Новосформираната обединена

мафия бе наречена Компанията на Вишну. Макар да Разполагаше с повече хора, Вишну

притежаваше много по-малка територия от Хюсеин и приеха, че като кръстят Компанията на

него, ще се потушат уличните бунтове и ще намалеят набезите към южен Бомбай от външни

банди, които се бяха възползвали от размириците.

Заседанията на Съвета бяха председателствани от двамата водачи, всеки от които

признаваше властта на другия. Местата в Съвета бяха разпределени поравно между

членовете на бившите банди и печалбите от мира бяха поделяни.

Равновесието между ограничено доверие и безгранична ненавист се поддържаше

трудно, затова племенници и племеннички на двете страни бяха пратени да живеят при врага

и така затвърдиха мира под заплаха да им прережат гърлата.

И когато заложниците отидоха в семействата, чиято задача бе да се грижат за тях като за

свои или да ги убият, ако се наруши примирието, шестседмичната война приключи само за

ден и по улиците отново се възцари безопасно беззаконие.

След като мирът беше възстановен, се разплатих с младите бойци от спортната зала на

Команчи — охраната на Карла. Те взеха парите и заявиха, че в бъдеще няма да могат да

работят за мен.

— Защо?

— Карла ни нае на работа в бюро „Изгубена любов".

— Моля?

— Да, Линбаба. Готино, на! Ще съм агент и ще издирвам изчезнали хора. Тука трябва да

си напрягаш и мозъка, йаар. А само преди седмици изхвърлях пияници от бара на Мани!

— Но аз обичам бара на Мани! — възразих.

— Водя дневник — обади се приятелят му. — Ще напиша сценарий за боливудски филм

по случаите, които разследваме, а? Госпожица Карла е голяма работа, пич. Страшна работа.

Ще се виждаме, Лин. Благодаря за бонуса!

— Хайде, до скоро.

Обиколих дюкяните на чейнчаджиите, с които работех. Държах се приятелски или като

побойник, според случая.

Примирието май се закрепяше. Видях „Скорпиони" и хора на Хюсеин да обикалят

заедно на мотори; мъже от двете банди заедно действаха проституцията, тотото и рекета над

наркотърговците. Братя по зло.

Спрях мотора на „Марин Драйв" да си почина и се отпуснах на седалката да погледам

залеза. На широкия тротоар се бяха разположили група тъпанджии. Изтичаше последната

седмица на фестивалния сезон и из цял Бомбай наетите музиканти усъвършенстваха

техниката си за процесиите и сватбите.

Деца, изтръгвайки се от ръцете на родителите си, тичаха да танцуват край тях, подскачаха като скакалци и размятаха тънки крака и ръчички. Родителите им стояха зад

музикантите, пляскаха с ръце и клатеха глави в такт с непогрешния ритъм. Пред публика

тъпанджиите даваха всичко от себе си и почти истерично изстрелваха сърдечните удари към

морето и залязващото слънце отвъд него. Гледах ги, докато сумракът се превръщаше в нощ и

разливаше мастило във въздуха.

„Какво правим с теб, Карла? — помислих си. — Какво правиш ти?"

Свърнах обратно с мотора и се упътих към „При Леополд". Надявах се да заваря Кавита

Сингх и да й разкажа за Мадам Жу. През седмиците, откакто Мадам Жу изплува от сенките

под хотел „Амритсар", на няколко пъти опитах да се свържа с Кавита, но нямах успех и чак

когато хладните погледи на рецепционистите в редакцията на вестника се превърнаха в

стена от недостъпност, разбрах, че тя ме избягва. Не знаех защо Кавита се чувства така или

дали не съм я обидил с нещо, затова реших да дам време на Съдбата да ни срещне отново.

Ала това, че Мадам Жу спомена името й, продължаваше да не ми дава мира и не можех да се

отърся от чувството, че съм длъжен да й го кажа. Най-сетне от един информатор научих, че

Кавита се среща с Дидие всеки следобед между три и четири в „При Леополд".

За голямо разочарование на сервитьорите в „При Леополд" Дидие се бе превърнал в

изгубен любим и те му мъстяха, като го обслужваха с педантична вежливост, защото нищо не

го дразнеше повече от това.

Той опита с обиди да ги изкара от тая нетърпима любезност. Положи максимални

старания — вкара в употреба най-добрите си попадения, които винаги бе пазил в резерв за

спешни случаи. Но това не ги омилостиви и жестоката им любезност забиваше трънче в

гърдите му с всяко противно „моля" и непростимо „благодаря".

— Лин — рече той, седнал с Кавита Сингх на обичайната си маса. — Кое е любимото ти

престъпление?

— Пак ли запя старата песен? — Наведох се да целуна Кавита по бузата, но тя вдигна

чаша към устните си и вместо това само махнах за поздрав. Стиснах ръката на Дидие и се

настаних до него.

— Да, пак старата песен. — Кавита пресуши чашата си наполовина.

— Казах ти вече — метеж.

— Не, това е втори рунд. — Дидие се усмихна, сякаш криеше някаква тайна. — С

Кавита решихме да играем една игра. Ще питаме всички да кажат кое е и второто им любимо

престъпление, а после ще проверим теориите си за тях въз основа на двата отговора.

— Вие имате теории за хората?

— Стига, Лин — усмихна се Кавита. — Само не ми казвай, че нямаш теория за мен.

— Всъщност нямам. А твоята каква е за мен?

— Ха! — ухили се Дидие. — Това ще развали играта! Първо трябва да посочиш второто

си любимо престъпление и после можем да потвърдим теориите си.

— Добре, кое е второто ми любимо престъпление? Съпротивата при арест. А кое е

второто за теб, Кавита?

— Ереста — отвърна тя.

— Ереста в Индия не е престъпление — възразих и с усмивка помолих Дидие за

помощ. — Правилата на вашата игра разрешават ли такива неща?

— Боя се, че да, Лин. Както и да отговорят хората на въпроса, отговорът остава.

— А ти, Дидие? За теб на първо място беше да лъжесвидетелстваш, прав ли съм?

— Точно така! — отвърна той радостно. — Трябва и ти да участваш в играта.

— Благодаря, но ще откажа. Бих искал обаче да знам кое слагаш на второ място.

— Прелюбодейството.

— Защо?

— Как защо — защото е свързано с любовта и секса, то е ясно! Но и защото е

единственото престъпление, което всеки един зрял човек разбира напълно. Нещо повече —

тъй като на нас не ни се разрешава да се женим, това е едно от малкото престъпления, което

един мъж гей не може да извърши.

— Така е, защото прелюбодейството е грях, а не престъпление.

— Лин, нали не смяташ да ни пробутваш религия, като говориш за грях? — подхвърли

присмехулно Кавита.

— Не, използвах думата не в конкретен, а в по-широк смисъл.

— Нима можем да познаем другите грехове освен своите собствени? — попита Кавита, издала предизвикателно челюст.

— Ех, че го каза! — възкликна Дидие. — Във възторг съм. Келнер! Още по едно!

— Ако хората смятат, че общото обективно разбиране между тях е невъзможно по

принцип, то си е тяхна работа. Според мен ако говориш общ език с другите, можеш да

говориш за греха по смислен, нерелигиозен начин. Това имам предвид.

— Тогава какво е грехът? Какво е? — настоя тя.

— Грехът е всичко онова, което наранява любовта.

— Охо! — провикна се Дидие. — Великолепно, Лин! Хайде, Кавита, нахвърли се като

пантера! Дай отпор, момиче!

Кавита се отпусна на стола си. Беше облечена с черна пола и черна блузка без ръкави и с

разтворен цип на врата, бретонът на черната й къса коса — прическа с градски шик

навсякъде по света — падаше на леки ресни над негримираното й трийсетгодишно лице

— толкова хубаво, че би могло да ти продаде всичко.

— Ами ако целият ти живот е грях? — жилна ме тя. — Ами ако всеки твой дъх ранява

любовта?

— Красотата на любовта е в това, че отмива всякакви греховете

— отвърнах.

— Цитираш Карла, а? — изплю насреща ми Кавита. — Много уместно!

Беше сърдита, а аз не го проумявах.

— Да — отвърнах. — Струва си да я цитира човек.

— Бас държа — отвърна тя ядно.

В тона й усещах агресия. Тогава още не разбирах защо.

Бях дошъл в „При Леополд" да я предупредя за новата мания на Мадам Жу. Не обърнах

особено внимание на играта им с Дидие, защото изчаквах в разговора да възникне пауза и да

й кажа каквото знам. Ако бях внимавал повече, можеше да се подготвя за следващата й

реплика.

— Грях? Любов? Как изобщо можеш да произнасяш тези думи, без гръм да те удари?

— Ей, Кавита, я чакай малко! Какво искаш от мен?

— Карла никога не ти е излизала от ума и за миг, докато си лягал с Лиса!

— По дяволите, това пък откъде дойде? Дидие побърза да разсее назряващата буря:

— Навин слага на второ място укриването на беглец за любимо престъпление. Това

допълва профила му. Искаш ли да чуеш какъв е?

— Млъкни, Дидие! — сопна се Кавита.

— Кавита, ако имаш да казваш нещо, изплюй камъчето — казах.

— В лицето ти ми иде да се изплюя! — Тя остави чашата си.

— Давай.

— Лиса смяташе да те напусне заради мен, Лин — каза Кавита. — Преди мен тя беше за

кратко с Розана от художествената галерия, да види какво ще излезе, но с нея бяхме

любовници вече от месеци. И ако те беше напуснала по-рано, за да бъде с мен, днес щеше да

е жива.

„Добре, значи вече сме наясно", помислих си. Очевидно не осъзнаваше иронията да ме

обвинява, че съм изменял на Лиса с мислите си за Карла, докато тя е спяла с Лиса, която

беше с мен. Ревността не се поглежда в огледало, ядът е глух за истината.

— Добре, Кавита. — Станах да си тръгвам. — Дойдох да ти кажа, че онази вечер се

сблъсках с една неосвидетелствана луда на име мадам Жу, която ми каза да стоя по-далече от

теб. Доколкото разбирам, едва ли ще е проблем.

Излязох от бара.

— Лин, моля те! — подвикна след мен Дидие.

Запалих мотора и потеглих към черната банка. После обиколих личните си резервни

фондове. Часовете минаваха, аз говорех с десетки хора, но мислите ми все се връщаха към

Лиса. Прекрасната Лиса.

Любовта винаги е лотос, независимо къде я намираш. Ако Лиса бе открила любовта или

било само развлечението с Кавита Сингх — момиче, което винаги бях харесвал, аз щях да се

радвам за нея.

„Толкова ли сме си били чужди, че не е могла да ми каже за Кавита?"

Лиса винаги ме изненадваше и поне малко объркваше. Ала бях потъвал в целувките й и

винаги я подкрепях, независимо накъде я водеше нейният плаващ ум. Страдах при мисълта, че не сме били достатъчно близки; и още по-голяма болка ми причиняваше мисълта, че

Кавита може и да е права, че Лиса щеше да бъде жива и щастлива, ако ме бе напуснала по-

рано и бе заживяла с Кавита: ако аз, навярно, бях по-честен а тя — по-склонна да признае

истината.

Толкова се измъчвах, че чак се зарадвах, когато получих вест да се срещна с Туарегата.

Налагаше се да пътувам часове наред в натоварения трафик, за да посетя един от най-

опасните умове на града.

ПЕТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ТУАРЕГАТА БЕШЕ ПЕНСИОНИРАН СПЕЦИАЛИСТ, работил години наред в

Компанията на Кадербай. Бе пълноправен член на Съвета с право на глас, но никога не

присъстваше на съвещанията, защото бе изтезателят на Компанията.

Работата му бе да осигурява послушание и да изтръгва информация. Мнозина от

Компанията желаеха тази работа да се върши, но никой не се наемаше освен Туарегата. Ала

Туарегата не бе станал изтезател поради садистични наклонности — той просто беше

открил, че притежава съответната дарба.

В Северна Африка, откъдето идваше, той бил психиатър, последовател на Фройд. Никой

не знаеше къде точно. Използваше психиатричните си умения, за да разкрие най-дълбоките

страхове на измъчвания, а после го потенцираше, докато той се подчини. Успехът му, хвалеше

се понякога, бил по-голям от този на психоанализата.

Не бях го виждал от години — откак се оттегли от изтезанията и се премести в Кар. Чух, че върти черно тото от магазин за детски играчки.

Бележката с молба да го посетя по всяко друго време можеше Да ме обезпокои —

Туарегата беше обезпокояващ мъж. Но в онзи Ден се зарадвах, че има за какво да се тревожа, та да си проветря главата.

Поех на север към Кар — тогава относително отдалечено предградие. Бомбай се

разрастваше толкова бързо, че южната му част ~ творческото сърце на града — сама по себе

си се превръщаше в обособен център на бурна дейност: сърце, биещо вътре в по-голямото

сърце на северните предградия.

Свободните парцели вече бяха гъсто застроени с нови жилища и търговски центрове.

Откриваха се нови предприятия за модно облекло, които придаваха блясък на строителните

отломки. Наперените маркови дрехи в бутиците по главните улици се конкурираха с

наперените ментета по уличните сергии, които се отразяваха в лъскавите витрини на

магазините на копираните от тях марки.

Подминавах домове и търговски комплекси, полупостроени, а вече разпродадени, сякаш

самата надежда вече бе определила цената си. Дълги опашки от пълзящи коли съшиваха тези

парчета стремеж в акри амбиция: пълни с коли улици, които прорязваха като белези лицето

и челото на онова, в което превръщахме планетата.

Къщата на Туарегата беше голяма и модерна — марокански палат. Смуглият, облечен в

черно мъж, който ми отвори, приличаше на брадат професор — учен, който разсеяно си

търси очилата, бучнати на темето му.

— Салам алейкум, Туарег.

— Ва алейкум салам, Шантарам — отвърна той и ме дръпна за елека. — Трябваше ли да

идваш с мотора? Влизай, че плашиш съседите.

Той ме поведе през къщата си — отвътре със сводове, сякаш бе някакъв кошер, а ние —

пчелите в него.

— Разбирам.

Минахме под няколко свода и влязохме в стая, където вторият етаж на къщата се губеше

под висок таван.

В средата на стаята една жена стоеше на подиум, висок три стъпки. Беше облечена в

лъскава черна бурка, обшита с черни скъпоценни камъни. Черен дантелен воал покриваше

лицето й — очите й можеха да се взират в моите, но аз в нейните — не.

Не знаех дали трябва да кажа нещо. Туарегата ме беше извикал и аз бях дошъл. Нямах

представа какво да очаквам, когато се изправя пред жена, обсипана с черни звезди.

По наклоненото положение на главата й се досетих, че тя ме огледа от глава до пети

един-два пъти и май не хареса това, което видя. Главата й се килна в обратна посока, обмисляйки гледката.

— Един час — произнесе тя, все тъй с килната на една страна глава, завъртя се и хлътна

под свода, водещ към друг свод, който на свой ред извеждаше към трети свод.

Под други сводове Туарегата ме въведе в меджлиса — стая, застлана с дебели килими и с

наредени меки възглавници покрай стените. Седнахме на пода и млади мъже от семейството

му ни поднесоха кокосова вода, подкиселен с лайм хумус и аспержи.

Докато се нахраним, те бяха приготвили и донесоха горещ чай в самовар с високо гърло.

Племенниците и братовчедите ни поляха да си измием ръцете под струи топла вода, ухаеща

на мандарини, а после засърбахме чая през бучките захар.

— Гостоприемството ти е чест за мен, Туарег — казах, когато останахме сами да пушим

заедно наргиле с турски тютюн, минирано с трева от Керала и хималайски хашиш.

— За мен е чест, че се отзова на повикването ми — отвърна той. Знаех за какво намеква

— не бе очаквал толкова бърза реакция от настоящ, камо ли от бивш член на Компанията.

Като таен член на Съвета Таурегата някога респектираше всички — но след като се оттегли, го отбягваха.

Не разбирах това. Та нали се бяха възползвали от услугите му — можеха да се откажат от

тях, но не го направиха. В Компанията аз се занимавах с паспортите и не ми се налагаше да

прибягвам до него. Същата тази Компания обаче ме бе закриляла в Бомбай години наред, затова кой бях аз, че да съдя другите?

Дали харесвах онова, което вършеше той? Не. Но човек невинаги е това, което върши.

Бях го научил по трудния начин.

— Знаеш ли… — Той изпусна доволно облаче дим. — Ти си един от четиримата, които

са ми стискали ръката през онези години в Компанията. Знаеш ли кои са другите трима?

— Кадербай, Махмуд Мелбааф и Абдула Тахери — предположих. Той се разсмя.

— Правилно! Баща ми казваше: тръгнеш ли на бой, пред себе си тури викинг, а зад себе

си персиец. Ако викингът не победи, няма Да умреш сам — персиецът няма да те остави, без

и той да загине.

— Мисля, че ние всички носим достатъчно война в себе си, ако имаме нужда от нея, Туарег.

— На философски теми ли минахме, Шантарам?

Всъщност се усещах здраво напушен. Чашката на наргилето бе голяма колкото

слънчоглед, а пътят до дома беше дълъг. Трябваше Да се стегна. От малкото разговори с

Туарегата, които бях водил, знаех, че той никога не излиза от роля.

— Искам да кажа, че когато залогът е нещо, което обичаме, ние се борим. Няма

значение кои сме и откъде сме. Никой не контролира това.

Той отново се разсмя.

— Ще ми се да бяхме водили повече такива разговори и да можеше пак да ги водим —

рече. — Но след днешната ни среща ти няма да стъпиш повече в къщата ми, освен ако

животът ми не зависи от това. Днес случаят е специален, но аз все пак твърде високо ценя

частния си живот. Разбираш, нали?

Второто дръпване от наргилето започваше да ми въздейства — времето се прозина и

задряма. Лицето на Туарегата се размаза, внезапно доби свирепо изражение, после —

добродушно, а той не помръдваше.

„Всичко е наред, успокоих се наум. Не изтезателят трябва да те притеснява, а

психиатърът."

— Разбирам — отвърнах с надеждата, че гласът ми не прозвуча тъй пискливо, както го

чух в главата си.

— Добре. — Той отново разпали наргилето. — Ирландецът. Ти го търсиш, а аз знам къде

е.

Конканън. За миг тази ирония да открия личния си мъчител чрез професионален

мъчител, ми дойде в повече. Бях напушен и избухнах в смях.

— Извинявай, Туарег — рекох, щом се овладях. — Това, че знаеш къде е, ме радва, аз

също бих искал да знам. Не се смея на думите ти. Просто този ирландец някак разсмива, колкото и да искаш да му навредиш.

— Същата работа като братовчед ми Гулаб — отвърна Туарегата. — Чак когато трима от

нас в семейството го раниха, влезе в пътя.

— И продължава така?

— Абсолютно. Станал е същински светец.

— Светец значи?

— Да бе. Цяло чудо е, че оцеля от моя изстрел, да не говорим за другите изправителни

мерки. Хората вярват, че е блажен. И несъмнено е благословен от новата си кариера, дори

раздава благословия — чак до една джамия в Дадар: но по отношение на ирландеца те

съветвам да го убиеш, преди да е станало невъзможно.

— Виж, Туарег, аз…

— Не се шегувам! — Той се наведе към мен напълно сериозен. — Изобщо не познаваш

добре този мъж, прав ли съм?

— Винаги се радвам да науча повече — отвърнах, стараейки се да се стегна с всички

сили, както преди се стараех да се напуша.

— Той е истината.

— Не разбирам.

— Той се домогва до истината, като мен.

— Искаш да кажеш, че изтръгва от хората признания, както правеше ти?

— Не истината е опасна, а онзи, който знае как да я намери — отвърна. — Този

ирландец е такъв човек. Виждал съм негови досиета. Много добър е бил в занаята си. Той е

мое по-младо подобие може би.

Той се усмихна и засмука мундщука.

— Нямаш представа колко страх можеш да откриеш вътре в себе си, докато някой не ти

помогне да го направиш — изрече след малко.

Това бе игра, психологическа игра, а аз не обичам да влизам в игри. Не отвърнах. Бе ме

извикал у тях и знаех, че рано или късно ще заговори по същество. Той направи жест с

мундщука на наргилето, подканяйки ме да пуша. Дръпнах.

— Докато работех за Кадербай, нямаше по-властен човек от мен в Компанията, макар

никога да не ходех на съвещания — продължи той. — Кадербай знаеше, че можех да накарам

истината да бликне като свещен извор от всяка пустиня, та дори и от неговата уста. Като

разбра колко съм добър в моята работа, можеше да избира само от две възможности: да ме

убие или да ме използва. В това има урок й за теб.

Той се взря съсредоточено в очите ми.

— Не ме съветвай пак да убивам, моля те — побързах да кажа. Той се усмихна и

разклати маркуча на наргилето.

— Пуши!

Засмуках, докато въглените в чашката с форма на лотос се разгоряха като мъничко

слънце, вдъхнах дълбоко, запуших мундщука и издухах струя дим, която се разстели на

кълбисти вълни по стената на сводестата стая.

— Отлично! — възкликна той. — Да нямаш вяра на човек, който не пуши хашиш!

— Защото проявява твърде много разум?

— Защото хашишът развързва езика — засмя се той. — Тъй че нека продължим

разговора.

— Добре, давай.

— Омразата на този ирландец не е към теб. И никога не е била. Той изпитва омраза към

Абдула. Напада те, защото знае колко ще страда Абдула.

— Какво знаеш?

— Знам, че заради това ирландецът е отишъл при приятелката ти в нощта на нейната

смърт.

Не успях да прикрия шока си.

— Да. Знам какво се е случило в последната нощ от живота на твоето момиче.

— Откъде знаеш?

— Първо дръпни. — Той посочи чашката на наргилето. — Някои разкрития изискват

състояние на транс, за да проумееш напълно техния смисъл.

„Ясно, сега вече схванах", мина ми през главата.

— Туарег, разбирам, че провеждаш върху мен психиатричен експеримент. Можеше да ми

го кажеш по-рано, та да привършим по-бързо с това.

Той обичаше да се смее — наказанието на психоаналитика; имаше характерен, висок, силен и грапав смях, винаги в една и съща тоналност и интонация. Никое нещо не бе по-

смешно от друго, смехът му никога не се повишаваше, не отслабваше и не преминаваше в

кикот.

„Смехът и походката казват всичко", ми сподели веднъж Дидие.

— Тъй ми се иска да можехме да поговорим и друг път — обади се Туарегата. —

Напълно си прав. Това беше поредният ми малък експеримент. Прости ми.

— Стига тестове, Туарег.

— Спирам, спирам — усмихна се. — Виждаш ли, рядко ми идват гости, а аз изобщо не

напускам този дом. Липсват ми… експериментите на терен. Да продължа за ирландеца?

— Да, моля те.

— Той уби човек заедно с Абдула.

— Той… какво?

— Всъщност бе погубен повече от един живот. Невъзможно. Не исках да го повярвам.

— Ти откъде знаеш това, Туарег?

Той се намръщи, двоумеше се на ръба на озадачението, готов отново да избухне в смях.

— Хората ми казват разни неща.

— Виж какво, Туарег, не искам да знам нищо повече. Абдула ще ми разкаже останалото.

— Чакай! Прояви малко търпение. Тази информация ми беше дадена, не съм я

изкопчвал… а ти трябва да знаеш за Абдула.

— Не искам да говоря за Абдула, щом той не присъства тук. Съжалявам.

— Чудесно — каза тихо. — Това беше просто поредната малка проверка. Дано ми

простиш. Лишен съм от материал.

— Ама какво става тук, Туарег? Каниш ме у дома си, а сега пък имам нужда от парола

само за да говоря с теб?

— Не, не, остави ме да продължа. Един бизнесмен дължеше пари на Компанията, които