Сянката на планината

чай чак до всекидневната на местния бос, оставих подноса и опрях нож в гърлото му.

— И какво стана? — попита с интерес Дидие.

— Казах му, че ако неговите гунди не престанат да се гаврят със сестра ми, ще дойда

пак, също тъй тихомълком, и ще му прережа гърлото.

— Той наказа ли ви? — попита Дидие.

— О, да, като ме взе в бандата — отвърна Вишну и отпи глътка от питието си. — Но

макар и това да ми напомня какъв бях на младини, аз не мога да одобря постъпката ти — да

дойдеш в дома ми. Кой е този мъж под моя закрила?

— Ирландецът. Конканън.

— А, тогава си закъснял. Той си тръгна.

— Вчера той беше тук, мосю — каза Дидие тихо.

— Да, господин Леви. Но днес го има, утре го няма — нашият бизнес си е такъв, нали?

Ирландецът си тръгна преди три часа. И честно казано, не ми пука къде е отишъл и дали

някога ще го видя пак.

— Тогава и аз ще си тръгвам и се извинявам още веднъж, ако съм обезпокоил жена ти.

— Вярно ли е… — той ми махна да седна, — … че вече не си в Компанията на

Санджай?

— Вярно е — потвърдих.

— Ако позволите, Вишнудада — пробва да смени темата Дидие. — Вие не познавахте

починалото момиче. Но аз имах честта да го познавам. То беше истински бисер, най-рядко

цвете сред човеците. Да го загубим просто е нетърпимо.

— Това нахълтване също е нетърпимо, господин Леви. Редът трябва да се поддържа.

Правилата да се спазват.

— Тъй е, за съжаление — отвърна Дидие. — Но любовта е лош господар и още по-лош

роб — и за богаташа, и за бедняка.

— Да ви кажа ли нещо за бедняците? — Вишну стана да ни налее, но без да ме изпуска

от поглед.

— С удоволствие — отвърна Дидие, дръпна от пурата и изпусна облаче дим.

— Ако построиш хубава къща, те ще потрошат пода, за да седнат в мръсотия — каза и

пак се разположи на стола си. — Ако го направиш по-здрав, ще донесат мръсотия отвън, за

да седнат пак в мръсотия. Нали ръководя строителен бизнес и знам. Шантарам, ти какво ще

кажеш?

Какво ще кажа ли? Че си мегаломан и ще умреш от насилствена смърт.

— Ще кажа, че говориш като човек, който мрази бедняците.

— Я стига! — възрази той. — Всички мразят бедняците. Дори и самите бедняци мразят

бедняците. Мисълта ми е, че някои хора са Родени да водят, а повечето — да следват. Ти си

направил голяма крачка в правилната посока.

— Каква крачка?

— Като си напуснал Компанията на Санджай. Сега между теб и мен остава само една

малка крачка. Ако смяташ да се присъединиш към мен и да ми разкажеш всичко, което знаеш

за Компанията, ще си водач, а не последовател. А аз ще те направя толкова богат, колкото не

можеш да си представиш. Изправих се.

— Извинявам се отново, че нахълтах при теб. Ако знаех, че семейството ти е тук, нямаше да дойда. Твоите хора ще ни пуснат ли да излезем, без да събудят всички горе?

— Моите хора? — разсмя се Вишну.

— Твоите хора.

— Моите хора няма да те докоснат — каза той. — Имаш ми думата.

Обърнах се да си вървя, но той ме спря.

— Ирландецът не е единственият, който знае — каза той. Обърнах се. Дидие стоеше до

мен.

— Имало е шофьор — каза той. — Моят шофьор. Черната кола беше от моите.

— Твоя ли?

— Онази нощ ирландецът я взе назаем. Научих, че са го простреляли по-предния ден, но

настояваше да излезе. Затова му дадох моя шофьор.

— Къде да намеря този шофьор?

— Той нищо няма да ти каже — заяви Вишну.

— Може пък да ми каже — процедих през зъби.

— Мъртъв е. Но преди да умре, ми разказа всичко, което знаеше.

— Какво искаш, Вишну?

— Знаеш какво искам. Искам да спра Компанията на Санджай да помпа оръжия и

бомбаджии от Пакистан и да залива с тях бомбайските улици.

— Това е малко преувеличено… — подхванах аз, но той се изправи зад бюрото с

юмруци на кръста и ме прекъсна.

— Не го отричай, защото се случва навсякъде. — Темата го разпали и той повиши

глас. — Пари от арабите, обучение в Пакистан, армия, потеглила на поход срещу целия свят.

Всеки миг ще превземат първата държава, Афганистан. И тя няма да е последната, която

ислямска войска ще обсеби, преди всичко да е приключило. Ако не го разбираш, значи си

идиот.

— Сега ти си този, който тревожи покоя на жена си. Не искам да водя политически спор

с теб, Вишну. Искам ирландеца.

— Зарежи я жена ми, копеле, зарежи и ирландеца! Кажи ми какво мислиш ти за всичко

това. И двамата сте тук достатъчно отдавна, за да почувствате обичта на майка Индия. На чия

страна сте?

Погледнах Дидие. Той сви рамене.

— Истинската борба е между сунитския и шиитския ислям — казах. — Мюсюлмани

избиват на всеки немюсюлманин по сто и повече мюсюлмани — една джамия или един

пазар хора. Нас тази борба не ни засяга и не трябва да се месим в нея. При всички положения

не бива да бомбардираме и да нападаме държавите им, докато водят тази семейна вражда.

Нито по някое друго време, щом питаш.

— А нас, индийците, тази борба ни засяга — каза той по-сериозно, ръкомахайки. —

Кашмир. Там ни нанасят удари — отново и отново. Искат Кашмир да стане независима

ислямска държава. Каква е позицията ти за Кашмир?

— Конфликтът в Кашмир е неразрешим. Там трябва да пратят Сини каски на

Обединените нации в защита на местното население, докато се постигне споразумение.

— А щеше ли да смяташ така, ако ставаше дума за някой щат от твоята родина?

— Той е прав — отбеляза Дидие и го подчерта с пурата. Погледнах него, после отново

Вишну.

— Аз нямам родина. Вече нямам и приятелка. Знаеш ли нещо, което може да ми

помогне да намеря убиеца й?

Той се ухили и погледът му се стрелна към часовника на стената. Осъзнах, твърде късно, че протака и ни мотае.

Вратата зад нас се отвори и влезе Дилип Светкавицата. След него шест ченгета се

набутаха в стаята. Двама сграбчиха мен, двама — Дидие.

Дилип дойде и застана до мен. Шкембето издуваше ризата му до пръсване.

— Търсих те, Шантарам — рече той. — Имам да ти задам няколко въпроса, дето никак

няма да те зарадват.

Погледнах Вишну. Усмихваше се. Дилип Светкавицата ни заблъска към вратата.

— Чакайте! — извика Вишну и посочи Дидие. — Господин Леви ми трябва. Имаме да

обсъждаме някои въпроси.

— Джарур! — отвърна Светкавицата.

Ченгетата оставиха Дидие. Той ме погледна — питаше ме с очи дали да се бием и да

умрем тук, на място. Поклатих глава и Дидие ми пусна крива полуусмивка, вдъхвайки кураж

в джунглата на сърцето ми, където вече препускаше страхът. Нищо невиждано. И двамата

бяхме попадали в лапите на Дилип Светкавицата и знаехме какво да очакваме: ботуш, палка

и единствената милост на изтощението.

ЧЕТИРИЙСЕТА ГЛАВА

ЧЕНГЕТАТА МЕ ПОВЛЯКОХА и ме изтикаха от къщата под дюдюканията и присмеха

на гангстерите на стълбището. Данда ми тегли един ритник и затръшна вратата.

Осем ръце и няколко ритника ме събориха ничком в един джип. Бързо отпрашихме към

полицейския участък в Колаба, после ме свалиха от джипа, настъпиха ме няколко пъти и ме

завлякоха в застлания с камъни двор.

Минахме покрай редицата канцеларии, където се провеждат нормалните разпити, и ме

замъкнаха в долната барака за извъннормалните разпити.

Изправих се и оказах съпротива. Успях да нанеса два-три добри удара и това не им се

хареса. Заблъскаха ме и ме натикаха в една от просторните тъмни килии.

В килията имаше четирима уплашени мъже. Единият бях аз. Другите трима, оковани

заедно в далечния ъгъл, клечаха на пода. Лицата им бяха мръсни, ризите — разкъсани.

Изглежда не бяха отскоро тук.

Ченгетата ме оковаха за входната врата, ниско долу, и ме принудиха да коленича и да се

свия на кълбо.

Бам! Изневиделица връхлетя ритник. Здравей, Светкавица. Ритник, юмрук, палка, юмрук, ритник, ритник, палка, ритник, юмрук, юмрук, палка.

Така си пребил и Карла, страхливецо, помислих си, намирайки образ, с който да

заключа мислите си. Твоята карма те чака. Твоята карма те чака.

А после боят престана като последната гръмотевица на отминаваща буря.

Когато реших, че опасността е отминала, рискувах да погледна и зърнах Дилип

Светкавицата. Гледаше втренчено тримата, сврени в ъгъла. Дишаше тежко. Лицето му грееше

от извратено щастие.

Разбрах. Аз бях за загрявка. Основната програма бяха онези в ъгъла.

Те също го схванаха и започнаха да се молят. Имах време да си поема дъх, да се

размърдам и да огледам пораженията по тялото си.

Бях извадил късмет. Нямах счупени кости, нищо спукано, движех ръце и крака. Можеше

и по-зле да е, било е преди.

Когато Дилип Светкавицата се зае да обработва окованите трима мъже, две ченгета ме

откопчаха от вратата и ме заведоха в мръсния кабинет на сержанта, за да решат колко от

парите ми да задържат. Разбира се, взеха ги всичките — откупуването на дрехите, личните

ми вещи и ножовете струваха всичко, което имах. Изхвърлиха нещата ми на пътя, а след тях и

мен само по долни гащи.

Стоях на пустата среднощна улица до едно островче на шосето и събирах дрехите си

една по една, докато се облека. Постоях там, загледан в полицейското, както понякога те

кара да правиш онзи инат, породен от несправедливостта.

Стоях окървавен и пребит посред залятата от флуоресцентно сияние улица. Чувах

писъците на новите жертви на Дилип Светкавицата. Мигащата лампа на ъгъла с бавен пулс

ме обливаше ритмично в червено. Гледах участъка, от който се носеха писъци.

До мен спря черен амбасадор със свалени прозорци. Видях Фа-рид на предната седалка

до един шофьор на Компанията на име Шах. Отзад бяха Файсал, Амир и Андрю ДаСилва.

ДаСилва бе подпрял лакът на прозореца. Той бръкна надолу и аз инстинктивно извадих

единия нож. Гангстерите се разсмяха.

— Ето ти парите — каза ДаСилва и ми подаде през прозореца пакет. — Трийсет бона.

Обезщетение за работата в Шри Ланка.

Посегнах да взема пакета, но той не го пускаше.

— Имаш две седмици под закрилата на Санджай — ухили се той в очите ми. — След

това що не пробваш да ме убиеш, а? Да видим какво ще излезе.

— Не искам да те убивам, Анди — отвърнах и издърпах пакета от ръката му. — Страшно

се забавлявам като те карам да се излагаш пред приятелите си.

— Добре го каза! — засмя се Амир. — Ще ми липсваш, Лин. Чало!

— Да тръгваме!

Черният амбасадор потегли и остави диря от виещ се син дим сред флуоресцентната

мараня. Прибрах парите в ризата си и чух как писъците екват отново.

Спазъм зад дясното око ми каза „здравей"; натъртвания се здрависваха по целия ми гръб

и раменете.

Тръгнах обратно, минах през голямата входна арка, изкачих стълбите към дългата

веранда и влязох в кабинета на Дилип Светкавицата.

— Викни го — наредих на задрямалия полицай, който пазеше бюрото.

— Шантарам, твойта мама — отвърна той, изтегнат в креслото му.

— По-добре хич не му се мяркай пред очите.

Бръкнах в ризата си, извадих няколко стодоларови банкноти и ги хвърлих на бюрото.

— Викни го.

Полицаят сграби банкнотите и изтича навън.

Дилип Светкавицата се появи за секунди. Не знаеше дали съм тук да му създавам

проблеми, или да се помиряваме, като му бутна рушвет, и кое му се иска повече. Направо

беше плувнал в садизъм, по издутата му риза имаше потни петна.

— Днес явно много ми върви — каза той, въртейки камшика в ръка.

— Искам да платя гаранцията за тримата задържани.

— Какво?

— Искам да платя гаранцията на тримата задържани, в брой.

— Кои трима? — попита Светкавицата и лицето му се смръщи подозрително.

— Тримата, дето ги смилаш с ритници.

Той се разсмя. Защо хората се смеят, когато не се опитваш да си забавен? Но разбира се: когато шегата си ти самият.

— С най-голямо удоволствие — ухили се той. — Срещу справедлива цена. Дали обаче

ще искаш да знаеш, че единият от тях е изнасилил няколко малки момиченца и още не знам

кого точно, докато не признаят? Изборът си е твой, разбира се.

Иди, че прави добро. Чух звън в ушите, лицето ми се пробуди от болка — болката на

гнева, която трепти в теб и не спира, докато не се случи нещо много хубаво или много

ужасно. Камбаните не спираха да звънят. Педофил? Съдбата е соломонов въпрос, винаги.

— Бих искал… — заговорих дрезгаво и се покашлях. — … Бих искал да ти платя, за да

спреш да биеш тримата задържани. Договорихме ли се?

— Договорката струва петстотин американски долара, когато успееш да ги замериш —

каза той.

Знаеше, че ме е обрал до шушка, а полицаят мъдро бе задържал за себе си няколкото

стотачки, които му дадох. Извадих банкнотите от ризата си и ги хвърлих на бюрото. Дилип

ахна.

— Горе имам още осемдесет задържани — каза той. — Искаш ли да ми платиш да не

бия и тях?

В този момент — пребит, не на себе си и обзет от мисълта, че тялото на Лиса е било в

полицейския участък и всяко ченге тук я е видяло мъртва, и знаейки, че Дилип Светкавицата

е пребил Карла сигурно на същата врата, за която ме бе оковал — не ми пукаше. Исках само

виковете да секнат за малко.

Подхвърлих още пари на бюрото.

— За всичките тая вечер — казах.

Той се разсмя и загреба парите. Ченгетата на вратата се разхилиха.

— Доходоносна нощ излезе — рече. — Трябва да те бия по-често. Излязох от кабинета, прекосих бялата веранда и слязох по стълбите.

Минах под арката и излязох на улицата — знаех, че бях купил тишина само за една нощ

и на следващата отново ще ги пребият, и ще има и други след тях, всяка нощ. Нищо не бях

прекратил, защото дори всичките пари на света не могат да купят мир и цялата тази

жестокост няма да спре, докато доброто не възтържествува като единствен закон.

Пред мен спря черна лимузина и от нея слезе Карла заедно с Дидие и Навин. Щастието

в душата ми препусна като свободен гепард из саваната на утехата. И болката побягна, подплашена от любовта.

Те ме прегърнаха и ме настаниха в колата.

— Добре ли си? — попита ме Карла и допря хладна длан на лицето ми.

— Добре съм. Как разбрахте, че са ме пуснали?

— Чакахме. Дидие ни се обади и чакахме от другата страна на улицата, пред „Лео".

Видяхме как те изхвърлят от участъка и ти дадохме малко време.

— Идеята беше на Карла — додаде Навин. — Тя каза: „Оставете го да си обуе гащите на

спокойствие." А после тъкмо тръгнахме и дойде черният амбасадор.

— След което ти влезе вътре — допълни Дидие.

— Което дойде малко нагло — усмихна се Навин. — Отново зачакахме и вече се

канехме да те измъкнем оттам, когато излезе.

— Имаме новини — каза Дидие.

— Какви новини?

— Когато си тръгна, говорихме с Вишну. Той ми каза кой е придружил Конканън при

Лиса.

— Кой?

— Бил е Ранджит — изрече безизразно Карла и взе цигарата си от Дидие.

— Твоят Ранджит?

— Законният ми съпруг — каза тя. — Като гледам, ще стана вдовица, преди да се

разведа.

Ранджит? Спомних си какъв страх го тресеше, когато отидох в офиса му да търся Карла.

Мислел си е, че знам. Затова толкова го е било страх.

— Сега къде е?

— Избягал е от града — отвърна Карла. — Звънях на всичките му приятели. Луди ги

направих, но никой не го е виждал от вчера вечерта. Секретарката му е резервирала полет до

Делхи. Откакто е кацнал там, е изчезнал безследно. Може да е навсякъде.

— Ще го намерим — каза Навин. — Твърде преуспял е, за да запази дълго дискретност.

Карла се разсмя.

— Прав си. Рано или късно ще се покаже да подиша малко мръсен въздух.

— Сега си почини, Лин, загадката е разкрита — додаде Дидие.

— Благодаря, Дидие. — Подадох обратно на Карла плоското й шише. — Не е разкрита, но поне знаем кой може да я разкрие.

— Точно така — заключи Карла. — А докато издирим Ранджит, да се съсредоточим

върху непосредствените задачи. Май пак си ял бой, Шантарам.

— Извинете, че се намесвам — обади се униформеният шофьор, — но мога ли да ви

предложа аптечката, сър?

— Рандъл, това ти ли си?

— Всъщност съм аз, господин Лин, сър. Мога ли да предложа аптечката, а може би също

освежителна кърпичка?

— Можеш, Рандъл — отвърнах. — Как така разкарваш този голям черен бар из Бомбай?

— Госпожица Карла ми предложи възможност да й служа. — Рандъл подаде през

седалката аптечката за първа помощ.

— Престани, Рандъл! — разсмя се Карла. — В тази кола не се служи, а само се

предлагат питиета и първа помощ.

Погледнах я. Тя сви рамене, отвинти капачката на шишенцето си, изля малко водка върху

марлен тампон и пак ми го подаде.

— Пий, Шантарам.

— Слушам и изпълнявам, госпожице Карла — усмихнах се аз, впечатлен от

постижението й да примами бармана на хотел „Махеш".

Тя почисти умело раните по лицето, главата и китките ми, защото и преди бе почиствала

рани. Един от най-добрите й приятели от времето на Кадербай беше секундант на боксов

ринг и поддържаше бойците във форма. Той я бе научил на всичко, което знаеше, и тя самата

бе станала добър секундант.

— Накъде да карам, госпожице Карла? — попита Рандъл. — Макар и цел на пътуването

да е самото пътуване, разбира се.

— Ти къде искаш да отидеш? — попита ме засмяно Карла.

Къде исках да отида? Исках да се сбогувам с Лиса заедно с приятелите си и да оставя

клона на тъгата да се откърши. Новината, че Ранджит е дал хапчетата на Лиса, ми даваше

краткия миг покой, от който имах нужда, за да си взема сбогом.

— Има нещо, което бих искал да направя и искам вие да дойдете с мен, ако нямате нищо

против.

"Да", „става", „разбира се" — съгласиха се те, без никой да ме попита какво е.

— Дидие, смяташ ли, че можем да събудим твоя приятел Тито? — Доколкото знам, Тито

никога не спи — отвърна Дидие. — Или

поне никой никога не го е виждал да спи. — Добре. Да тръгваме.

Дидие упъти Рандъл да кара към рибарската колония зад пазара Колаба. Паркирахме до

редица килнати ръчни колички и залъкатушихме из тъмните улички да търсим Тито, който

четеше Джералд Даръл на светлината на керосинов фенер. Чувствал се самотен, каза той, и

затова поиска да му платим във време — десет процента от два часа. Изпушихме с него един

джойнт, поговорихме си за книги, а после си взех нещата.

— А сега къде отиваме, сър? — попита Рандъл, когато всички се качихме в колата.

— Сградата на „Еър Индия" — отвърнах. — На небесно погребение.

ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

НОЩНИЯТ ПАЗАЧ МЕ ПОМНЕШЕ, прие малко пари и ни изпрати на покрива на

пустата сграда на „Еър Индия". Червеният стрелец се въртеше бавно. Нощта бе ясна, звездният хоризонт се ширеше над морето. Вълните под него изглеждаха крехки, отвисоко в

небето пенливите им гребени приличаха на ивици водорасли.

Докато приятелите ми се възхищаваха на стрелеца и гледката, аз се заех да построя

малка клада. Навий ми помогна да съберем тухли и счупени плочки от просторния бетонен

покрив. Застлахме основата с плочки и издигнахме около нея малко огнище от тухли и

камъни.

Бях взел от пазача един вестник и взех да мачкам страниците на малки твърди топки.

Щом подготвих огъня, извадих кутията със спомени на Лиса, която Тито бе пазил.

Детската играчка с пружина представляваше синя птица, прикрепена към едно

устройство с дупки за пръстите, подобно на ножици. Затворих ножиците, птицата помръдна

с глава и запя. Беше на Лиса. Имаше я от малка. Дадох я на Карла.

Жълта цилиндрична кутийка с месингови накрайници, в която бяха всичките ми стари

сребърни пръстени. Бях я дал на Лиса да я ползва за преспапие. Нея дадох на Навин.

Камъчета, жълъди, мидени черупки, талисмани и монети в синя кадифена кутийка за

бижута, която дадох на Дидие.

Накъсах снимките и ги пуснах върху малката клада заедно с всичко, което можеше да

гори, включително конопените сандали и самата кутия с надпис „ЕТО ЗАЩО", разкъсана на

парченца. Тънкото й сребристо шалче падна последно върху купчината, усуквайки се и

навивайки се като змия.

Запалих хартиените топки най-отдолу и огънят се разгоря. Дидие му помогна, като

плисна малко от плоското си шише. Същото направи и Карла. Навин раздуха пламъците с

парче плочка.

Карла ме хвана за ръка и ме заведе на края на покрива, откъдето се виждаше морето.

— Ранджит — изрекох тихо.

— Ранджит — повтори тихо тя.

— Ранджит — изръмжах.

— Ранджит — изръмжа и тя.

— Крепиш ли се?

— Добре съм. Имам си други грижи. Ти добре ли си?

— Ранджит — процедих през зъби.

— Винаги я е харесвал — каза Карла. — Бях толкова заета да го тикам под

прожекторите, че не забелязах колко са се сближили.

— Твърдиш, че Ранджит си е падал по Лиса?

— Не знам. Може би. Никога нищо не съм го питала за сексуалния му живот, а той нищо

не ми казваше. Може да е било само заради това, че ние я харесвахме толкова много. Той

винаги се състезава с конкуренцията. Но както е с всички, които се силят толкова, станеше

ли напечено, на него вече не му стискаше.

— Какво значи това?

— Един ден, когато го намерим, ще ти кажа. Моите проблеми с Ранджит сега не са

толкова важни и те нямаха нищо общо с Лиса. Неговият проблем бе страхът от успеха. Среща

се учудващо често! Би трябвало да си има име.

— Амбициозна умора? — предложих.

— Харесва ми. — засмя се тихо тя. — Според теб какво е правил Ранджит с Лиса онази

нощ?

— С рохипнол упояват жертвите, преди да ги изнасилят, но има хора, които обичат да го

вземат, когато са заедно, защото им е приятно. Значи или Ранджит е изнасилван и нещата са

се объркали, или помежду им е имало нещо, което се е объркало. Само че аз не мисля да са

били толкова близки, тя само харесваше политиката му.

— Политиката му? — засмя се на себе си Карла.

— Кое е смешното?

— Един ден ще ти обясня. Шантарам, как мина днес в кафеза с Дилип Светкавицата?

— Както обикновено. По късата процедура.

— Лошите ченгета хич не ги бива за свещеници — каза тя. — Само те изповядват без

никакво опрощение.

— А при теб как е, тънка-крехка?

— Добре съм. Синините ми са като Роршахов тест[76]. Едната прилича на два любещи се

делфина. Обаче може само така да ми се привижда на мен, нали знаеш.

Исках да видя тази синина. Исках да я целуна. Исках да пребия мъжа, който й я бе

нанесъл.

— Колата и Рандъл. Апартаментът ти в „Тадж". Всичко това струва пари — казах. —

Имам малко скътани, сто и петдесет хиляди долара. Мога да те скрия някъде на сигурно

място — с колата, Рандъл и всичко останало, което ти трябва. Докато Ранджит е на свобода, трябва да се пазиш.

— Слушай — каза тя. — Казах ти, че във вестника на Ранджит работех с икономисти и

аналитици. Поспечелих пари и заделих малко.

— Да, но…

— Две години се занимавах с това, прилагах най-добрите съвети, които можеха да се

платят с парите на шефа, и похарчих доста от парите на шефа.

Спомних си мотоциклетния разговор и как я съветвах да спести пари и да ги вложи като

първа вноска за къща. А тя през цялото време е работила с професионални икономисти и

анализатори на фондовата борса и нищо не каза. Дори се държа мило с мен.

— Играла си на борсата?

— Не… точно.

— А тогава какво… точно?

— Манипулирах я.

— Манипулираше я?

— Малко.

— Колко малко?

— Спекулирах, като използвах делегиран вот да приложа натиск върху теоретичната

стойност на всички дялове на Ранджит в телекомуникациите, в енергийния, застрахователния и транспортния сектор. Създадох таен блок от купувачи — за шестнайсет

минути — и го закрих.

— Блок от купувачи?

— Да, за шестнайсет минути се побърках да купувам с шестима души на шест телефона.

— И после какво?

— Прехвърлих акциите в избрани независими компании, в които вече бях купила

преференциалната акция.

— Какво?

— Измамих пазара няколко пъти. Нищо особено. Припечелих и си вдигнах чукалата.

— И колко спечели?

— Три милиона.

— Рупии?

— Долари.

— Спечелила си три милиона долара на борсата?

— По-точно, поприбрах ги оттук-оттам. Не е чак толкова трудно, ако за начало си

червив с пари, както беше в моя случай, след като имах право да се разпореждам с акциите

на Ранджит. И затова за парите няма проблем. Държани в четири различни сметки. Нямам

нужда от парите на Ранджит, нито от твоите, Лин. Нужна ми е твоята помощ.

— Три милиона? А аз те уговарях да…

— … стана бомбайска съпруга в Лондон — довърши тя вместо мен. — Беше страхотно.

Наистина! И…

— Чакай. Каза, че ти е нужна моята помощ?

— Един мой стар враг отново е в града — каза тя. — Мадам Жу.

— Мразя тази жена, а съм се срещал с нея само веднъж.

— Омразата е само килимчето пред вратата — каза Карла. — От злобата си към тази

жена мога да построя цяло имение.

Мадам Жу търгуваше с влияние и в продължение на повече от десетилетие изкопчваше

тайни от влиятелните клиенти в своя бордей, Двореца на щастието. Когато тя завлече Лиса в

своя лабиринт от мръсни чаршафи, Карла измъкна Лиса оттам, заля Двореца на щастието с

бензин и го изпепели до основи.

— Пуснала е вестта, че ме търси. И този път не са само близнаците.

Познавах близнаците — телохранители и неразделни спътници на Мадам Жу. Когато ги

видях за последно, кръвта им изтичаше, защото губех един много мръсен бой срещу тях, и

Дидие ги простреля.

— И близнаците мразя, а съм ги срещал само веднъж заедно.

— Този път — продължи Карла, загледана в нощта — си е довела и лични козметици.

Специалисти по заливането с киселина.

Една от услугите, предлагани за разплата през онези години, беше заливането с

киселина. Макар обикновено само да се ограничаваха до така наречените „изгаряния на

честта", заливачите с киселина се наемаха и на повече от това, стига да им предложеха добра

цена.

— Кога се е върнала в Бомбай?

— Преди два дни. Разбрала е отнякъде за смъртта на Лиса. Тя знае, че изгорих двореца й

заради Лиса. Иска да ме погледне в очите и да се изсмее, а след това да ме изгори.

Звездите скитаха по тъмните си пасища. Първите лъчи на зората притискаха и

смачкваха сенките. Бледата светлина започна да буди вълните, огрявайки ярко гребените им

— нажежени игриви тюлени.

Бавно извърнах глава, за да погледам профила на Карла, докато сърцето й разговаря с

морето.

Беше уплашена, дни наред вече. Бе открила нашата нежна мъртва приятелка, бяха я

пребивали полицаите, бе се разделила окончателно с Ранджит — по каквато и да е причина, хората на мадам Жу я издирваха, а после научи, че тъкмо Ранджит е бил накрая с Лиса.

Тя бе най-храброто момиче, което познавах, а аз, затънал в загуба и вина, не съм бил до

нея, когато е имала нужда от мен — и където ми беше мястото.

— Карла, аз…

— Е, ще го правим ли? — попита Дидие откъм малкото огнище. — Готови сме.

Дидие и Навин бяха поддържали огъня добре. Фината изстинала пепел, която бяха

разсипали настрани, стигаше всеки да гребне по шепа.

Отидохме на един от ъглите, обърнат към открито море, и разпръснахме тези малки

прашинки пепел от нея там, на мястото, където тя би избрала да разпръсне моята пепел.

— Сбогом и здравей, прекрасна душа — изрече Карла, докато пепелта струеше през

пръстите ни. — Дано се завърнеш за по-дълъг и по-щастлив живот.

Пратихме мисли за нея подир вятъра и пепелта. Толкова бях вбесен на Съдбата, че не

можех да заплача.

— Е, по-добре да се махаме оттук — подкани ни Навин, докато разчистваше

импровизираното огнище. — Скоро ще дойдат чистачите.

— Чакайте! — извиках. — Мадам Жу се е върнала в града, води спецове по заливане с

киселина и разпитва за Карла.

— С киселина — изплю се Дидие, разтреперан от ужас.

— Коя е Мадам Жу? — попита Навин.

— Гнусна жена! — Дидие пресуши последната глътка от шишенцето си. — Представете

си паяк, голям колкото дребна жена — тя представлява горе-долу това.

— Ще пазим денонощно Карла, докато изхвърлим Мадам Жу и нейните спецове по

киселината в морето — предложих. — Ние ще…

— Благодаря ви и приемам помощта ви, Дидие и Навин — прекъсна ме Карла. — Но ти

не може да участваш, Лин.

— Не мога ли?

— Не.

— И защо?

— Защото няма да си тук. Заминаваш.

— Така ли?

— Да.

— И кога?

— Тази сутрин.

— Довиждане, Лин! — Дидие се втурна да ме прегърне. — Никога не се будя по-рано от

следобед и затова се боя, че ще пропусна заминаването ти.

— Моето заминаване?

— В планината — каза Карла. — Заминаваш при Идрис за две седмици.

— Довиждане, Лин — прегърна ме Навин. — Ще се видим, като се върнеш.

— Чакайте малко!

Те вече се бяха упътили към вратата. Настигнахме ги и щом вратите на асансьора се

затвориха, Карла въздъхна.

— Всеки път, когато пред мен се затвори врата на асансьор… — подзе тя.

Дидие й подаде плоско шише.

— Мислех, че пиенето ти е свършило — каза тя, отпивайки глътка.

— Това е резервата.

— Дидие, ще се ожениш ли за мен, ако успея да се разведа с Ранджит или да го убия?

— Вече съм женен за своите пороци, скъпа ми Карла — отвърна Дидие. — А те всички

до един са много ревниви любовници.

— Такъв ми бил късметът — рече тя. — Всички мъже покрай мен или са порочни, или

са женени за пороците си.

— А аз от кои съм? — попита Навин. — Нали вече съм един от тия мъже.

— Навярно си и двете — отвърна Карла. — Затова и имам толкова големи надежди за

теб.

Стигнахме до колата на Карла и Рандъл отвори вратите. Казах им, че искам да се върна

пеша при моя мотор, все още паркиран до къщата на „Скорпионите". Карла дойде до

вълнолома с мен, за да се сбогуваме.

— Дръж се — каза, опряла длан на гърдите ми. Докосването на пръстите й ми

действаше като откровение. Представи си това всеки ден.

— Аз съм от държеливите, както излиза — усмихнах се. Тя се разсмя. Звук на камбана.

— Искам да съм до теб, когато Мадам Жу изскочи от сенките.

— Можеш да ми помогнеш, като останеш две седмици горе, Лин. Нека всичко се

уталожи. Остави ме да задействам това. Остави ме да направя необходимото и стой настрана, докато го върша. Остани и по-дълго горе при Идрис, ако е нужно.

— По-дълго ли?

— Само ако е нужно.

— Ами ние?

Тя се усмихна и ме целуна.

— Ще идвам да те виждам.

— Кога?

— Когато най-малко очакваш — отвърна, докато се връщаше към колата.

— А Мадам Жу?

— Ще сме милостиви, докато я намерим — отвърна тя от прозореца, когато Рандъл

потегли.

Гледах колата, докато я изгубих от поглед, а после поех по крайбрежната улица. Ранните

минувачи енергично ме подминаваха, твърде сериозни да погледнат друго освен тротоара.

На изток утринната зора бавно сваляше сенките от лицата на сградите. Нетърпеливи

кучета излайваха тук-там. Ята гълъби пробваха уменията си и се спускаха над алеята с

размах на танцьори, развели одеждите си, и пак се издигаха и чезнеха към небето.

Бях като погребално шествие от един човек. Крачех и още чувствах пепелта по пръстите

си. Миниатюрни фрагменти от живота на Лиса се рееха над морето и вълнолома.

Всичко оставя белег. Всеки удар отеква във вътрешната гора. Всяка несправедливост

отсича клон, всяка загуба е повалено дърво. Нашата прелестна смелост, надеждата, която

определя нашия вид, е в това, че продължаваме напред, колкото и рани да ни нанася животът.

Вървим. Посрещаме лице в лице морето, вятъра, солената истина на смъртта и все тъй

вървим напред.

И всяка наша крачка, всяко дихание и всяко осъществено желание е дълг към онези, чиито живот и любов вече не блестят, както нашите все още, от искрата и ритъма на Извора

— към душата, която сме обичали в очите им.

СЕДМА ЧАСТ

ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

— НЕКА ЗАПОЧНА НАШИТЕ УРОЦИ с обяснението къде греши Кадербай в

наставленията, които ти е дал — каза Идрис.

Бях прекарал в планината три нощи на изтощение и сънна отпадналост след три дни, изпълнени с тежък труд.

— Но…

— Знам, знам, ти искаш Големите отговори на Големите въпроси. Откъде идем? Какво

сме? Къде отиваме? Има ли животът цел и предназначение? Дали сме свободни, или всичко

за нас е предопределено от божествен замисъл. И до тях ще стигнем, колкото и да са

досадни.

— Досадни ли са, Идрис, или неразрешими?

— Големите въпроси имат само дребни отговори, а Големите отговори могат да бъдат

открити само чрез дребни въпроси. Но първо ни трябва малко отпускане.

— Почивка и съвземане?

— Не, възстановяване и пречистване.

— Пречистване ли? — вдигнах вежда аз.

— Пречистване — повтори той. — Дълг на всяко човешко същество е да помага на

другите да се пречистят — винаги когато между тях възниква лично общуване от духовен

характер. Ти ще помогнеш на мен, а аз — на теб.

— Не съм духовен човек — казах.

— Духовен човек си. Доказва го самият факт, че водим този разговор, макар да нямаш

очи да го видиш.

— Добре. Но ако клубът ме приеме, трябва да преразгледате критериите за членство.

Седяхме в ъгъла на белокаменното плато с изглед право към най-високите дървета в

долината. Кухнята ни се падаше вляво, а основната площ — зад нас. Беше късен следобед.

Птички пееха и прехвърчаха от клон на клон, суетяха се и се щураха сред листака.

— Търсиш бягство в хумора — отбеляза той.

— Всъщност просто се опитвам да не губя форма. Познаваш Карла, знаеш я колко обича

да вдига летвата.

— Не, ти постоянно бягаш — освен от тази жена. Бягаш от всичко, дори от мен — само

не и от нея. Ако тя не бе тук, щеше да избягаш и от Бомбай. Тичаш дори когато стоиш на едно

място. От какво се боиш?

От какво се боях ли? Я да видим. Да започнем от смърт в затвора. Казах му, но това не

мина пред него.

— Не се боиш от това — посочи ме той с чилума. — Щеше ли да се боиш, ако нещо се

случеше с Карла?

— О, да. Разбира се!

— Това имам предвид. Другото са неща, които вече знаеш и можеш да преодолееш, ако

желаеш. Но Карла и семейството ти — там живеят истинските ти страхове, нали?

— Какво искаш да кажеш?

Той се облегна отново назад и се усмихна доволно.

— Искам да кажа, че носиш страха вътре в себе си, Лин. А страхът трябва да е извън нас.

Понякога само трябва да прескочи в нас, когато е нужно. През другото време сме създадени

от природата и културата така, че да процъфтяваме в мир, защото е много трудно да

поддържаш връзка с божественото, когато живееш в страх.

— Което значи?

— Че трябва да се пречистиш.

— Ами ако ми харесва да съм непречистен? Ако смятам непречистената част от мен за

най-хубавата? Или вече е невъзможно да се пречистя? Има ли правила за тази процедура?

Той се разсмя.

— Може и да си прав — усмихна се. — Тази част от теб може и да е най-хубавата. Но

няма как да го знаеш, освен ако не се подчиниш на пречистването.

— Да се подчиня!

— Да се подчиниш.

— Виж, Идрис, когато твърденията навлязат в територията на религиозните култове, непречистената част от мен ме сграбчва и ме издърпва оттам.

— Нека го кажа така. — Идрис се облегна на шезлонга си. — Да допуснем, че познаваш

някого, доста добре го познаваш и той ти е симпатичен с някои неща, но този човек само

взема и никога не дава. Следиш ли ми мисълта?

— Да.

— Така. Да кажем, че той не е добронамерен към онези, които не са му най-близки, никога не се колебае да се възползва от чуждите успехи, таланти или средства, винаги мисли

само за себе си и нищо не дава в замяна. Дотук схващаш ли?

— Този го познавам — усмихнах се. — Давай нататък.

— Е, в този случай твой дълг като по-пречистен човек е да говориш и да се опиташ да

промениш вредното му поведение. Но това може да се случи само ако другият се подчини на

съветите ти. Ако е твърде горделив или твърде непречистен, ти не можеш да изпълниш дълга

си с него и ще трябва да го направиш с другиго, някой по-възприемчив.

— Добре, това го разбирам. Но, Идрис, аз не бих го нарекъл подчинение — бих казал, че

някой е откликнал насреща ми.

— И си прав — то е и двете. То е и общност на интересите, съгласие, свободен диалог, но нищо от това не е възможно без проявата на известна покорност от страна на всеки

участник. Цивилизацията — това е покорност в името на добра кауза. Смирението е врата

към покорността, а покорността — към пречистването. Разбираш ли?

— Аз… разбирам те… засега.

— Слава на небесата! — въздъхна той, отпусна се и ръцете му паднаха в скута. —

Представа си нямаш колко хора ме принуждават да го повтарям пак и пак, с пример след

пример, само за да ги отърва за момент от шибаната им горделивост или шибаните им

предразсъдъци, мамка му!

За първи път го чувах да псува. Той забеляза смаяния ми поглед.

— Налага ми се от време на време да псувам, да говоря глупости и да викам, няма как —

иначе ще откача, ебати!

— Разбирам…

— Не знам тантристите как го правят с всичките тия физически покаяния, саможертви

и изтощителни ритуали всеки божи ден, цял живот. На нас, учителите, в сравнение с тях ни е

широко около врата. Обаче от време на време и ние изперкваме, защото да се държим

любезно с всички, е адски тежко, ебати! Я го запали тоя проклет чилум, ако обичаш. Та, за

какво говорехме?

— За грешките на Кадербай — отвърнах, докато разпалвах чилума.

Той запуши, изпускайки кълбета дим, улови струята и погледът му заплава в моя.

— Кажи ми какво знаеш за развитието към усложнение — каза, вперил очи в мен.

— Кадербай казваше, че ако направим снимка на Вселената на всеки милиард години

назад чак до Големия взрив, ще видим, че тя непрекъснато се усложнява. И този феномен, постоянното развитие към усложнение от Големия взрив досега, е неотменна определяща

характеристика на Вселената като цяло. Поради което, ако развитието към усложнение е

характерно за цялата история на Вселената…

— … значи е доста добър кандидат при дефинирането на доброто и злото като

обективни същности, следователно и универсално приемливи — довърши Идрис вместо

мен. — Всичко, което се стреми към усложнение, е добро. Всичко, което противостои на

усложнението, е зло.

— И бързият морален тест се състои в това да си зададеш въпроса: Ако всички по света

правеха това, което аз правя или мисля да направя, това ще спомогне ли да постигнем по-

голяма сложност, или ще попречи?

— Отлично! — Идрис издуха дима през зъби. — Добър ученик си. Нека ти задам един

въпрос. Какво е сложността?

— Извинете, сър…

— Идрис. Казвам се Идрис.

— Идрис, може ли да попитам нещо?

— Разбира се.

— Концепцията за доброто и злото действително ли е необходима?

— Разбира се.

— Добре. Какво казваш тогава на хората, които твърдят, че доброто и злото са културно

обособени произволни конструкти?

— Имам особено простичък отговор. — Той доволно изпусна струйка дим. — Пращам

ги да вървят на майната си.

— Това ли е твоят отговор?

— Без съмнение. Питам те, ти би ли наел човек, който не вярва в съществуването на

доброто и злото, да гледа детето ти или възрастния ти дядо?

— С цялото ми уважение, Идрис — разсмях се, — това е опит за културно отклонение, но не отговор. Доброто и злото произволни ли са, или не?

Той се приведе към мен.

— Тъй като ние имаме своя участ и това е безспорно, нашият път е нравствен път.

Разбирането кое е добро и кое зло, както и разликата между тях, е необходима крачка за нас

да приемем ролята на пазители на собствената си участ. Ние сме млад вид и приемането на

собствената ни участ е голяма крачка. Та ние сме се самоосъзнали едва вчера.

— Не го разбирам съвсем — казах и вдигнах поглед от записките си. — Да мислим за

нещата в категориите добро и зло, това ли се изисква на този етап от духовната еволюция?

— Ако на света нямаше добро и зло, защо тогава са ни закони? — Той пак се облегна

назад. — И какво са законите, ако не наши непохватни и непрестанно развиващи се опити да

установим кое е зло, доколкото не сме в състояние да установим кое е добро?

— Все още не схващам. Дано проявиш търпение с мен, но според думите ти ние лесно

бихме могли да заместим доброто и злото с някакви други термини като правилно и

неправилно или положително и отрицателно. И може би ще е по-добре, ако го направим.

— А, разбрах. Имаш предвид семантичната страна на понятията. Мислех, че говориш за

културната им обозначеност.

— Мда.

— Много добре. На това равнище понятията добро и зло са нужни, защото са свързани с

божественото.

— А ако хората не вярват в божественото?

— Пращам ги да вървят на майната си. Не мога да си губя времето с атеисти. На тях им

липсва интелектуална опора.

— Сериозно?

— То се знае. Фактът, че светлината притежава и физични, и метафизични

характеристики означава, че е глупаво да отхвърляш метафизиката. А и липсата на съмнение

е интелектуален недостатък. Питай всеки учен или светец. Съмнението е парашутът на

агностиците[77]. Затова агностиците се приземяват по-меко от атеистите, когато

божественото им заговори.

— Божественото говори?

— Всеки ден, на всекиго, чрез душата.

— Добре — казах аз, още по-объркан, отколкото когато зададох въпроса. — Може би

това ще го прибера в папката с въпросите за по-нататък. Извинявай, че ти досадих.

— Стига си се извинявал. Помолих те да дадеш определение на сложността.

— Е, Кадербай така и не се остави да го притисна по този въпрос. Питал съм го няколко

пъти, но той все се изплъзваше.

— А ти какво мислиш?

Какво мислех аз ли? Аз исках да бъда с Карла. Исках да зная, че нищо не я застрашава. И

щом се налагаше да стоя в планината, исках да слушам учителя, а не да говоря. След три дни

разговори бях научил, че от крепостта на ума му бягството бе невъзможно.

Пийнах вода, оставих внимателно чашата на масата до нас и хвърлих ръкавица на

психическата арена.

— Първоначално започнах с мисълта, че сложността е присъща на сложно устроените

неща. Колкото по-сложно е устроено едно нещо, толкова по-голяма сложност притежава то.

Мозъкът е по-сложен от дървото, дървото е по-сложно от камъка, а камъкът е по-сложен от

празнотата. Така е. Обаче…

— Обаче?

— Обаче колкото повече размишлявам за сложността, толкова повече се замислям над

две неща — живота и волята.

— Как стигна до тях?

— Представих си много по-развита и напреднала извънземна раса, пътуваща из космоса.

Запитах се какво ли биха търсили те. Наличието на живот на дадено място според мен много

би ги заинтересувало. Помислих, че ще са запленени от наличието на напълно развита воля.

— Доста добре — каза Идрис. — Ще се радвам да ти кажа нещо повече за това.

Приготви ми още един чилум. Ей, Силвано!

Силвано, неизменният спътник на светеца, пресече белокаменното плато и дойде при

нас.

— Джи?

— Моля те, не пускай никого да ни безпокои. И хапни нещо. Пак прескочи обяда. Как

може така бе? Още малко и ще вземеш главата да си бръснеш! Я не се прави на по-голям

светия и от шибания светец!

— Джи! — разсмя се Силвано и отстъпвайки назад, улови погледа ми.

Откакто се бях върнал в планината, Силвано почти неотстъпно ме придружаваше.

Винаги беше готов да помогне и винаги бе в добро настроение. Навъсеното му изражение

явно бе плод само на закрилническата му обич към Идрис. По всяко друго време — и денем, и нощем — той бе добра и весела душа и се чувстваше като у дома си.

— Сложността — подзе отново Идрис, когато Силвано се отдалечи — е степента на

усъвършенстване в изразяването на група положителни характеристики.

— Моля? Я пак…

— Едно нещо е сложно, когато изразява група положителни характеристики.

— Положителни характеристики?

— Множеството от положителни характеристики включва живота, съзнанието, свободата, близостта, творчеството, справедливостта и много други.

— А откъде идват тези положителни характеристики? Кой е съставил списъка?

— Те са всепризнати и твоята по-развита и по-напреднала извънземна цивилизация

също щеше да ги разпознае, убеден съм. Ще разбереш защо тези характеристики са

положителни, ако разгледаш техните противоположности, — смърт, несвяст, робство, враждебност, разруха, неправда. Разбираш какво говоря, нали? Тези положителни

характеристики са всеобщи.

— Добре, да приемем, че съществува едно множество от положителни характеристики.

Но как ги измерваме? И кой ги измерва? Как решаваме кое е повече и кое е по-малко

положително, Идрис?

Един черен котарак дойде при нас и изви гръбнак. Здравей, Среднощ. Как попадна тук?

Котаракът скочи в скута ми, изпита — или наказа — търпението ми с нокти и заспа.

— Има два подхода към хората на Земята — отвърна Идрис, загледан към дърветата, пулсиращи от птици. — Съгласно единия ние сме само космически инцидент, случайност, извадили сме късмет просто да надживеем истинските господари на земята, динозаврите, след измирането им през юрата. В тази концепция ние сме съвсем сами, защото е малко

вероятно такава щастлива случайност да възникне и другаде. Следователно живеем във

Вселена, в която съществуваме ние и още милиарди планети, по които няма нищо повече от

микроби, археи[78], малки кротки метаногени[79] и бактерии, поколение след поколение

плаващи из алкални морета.

Едно водно конче забръмча покрай него. Той протегна ръка и го примами, като си

мърмореше под носа. Насочи пръст към гората и то отлетя.

— Според другия възглед — обърна се Идрис отново към мен — такива като нас има

навсякъде, във всяка галактика. Но тук, в нашата, в слънчевата система, на две трети

разстояние от вихрената дейност в центъра на Млечния път, ние сме късметлиите — защото

на това място еволюцията е успяла да се осъществи. Кое обяснение е по-приемливо, как

мислиш?

Как мислех? Отново мобилизирах сили и се изкатерих по моста на идеите.

— Аз залагам на второто. Щом тук е станало, най-вероятно се е случило и другаде.

— Точно така. Вероятно не сме сами. А щом Вселената е създала нас и такива като нас, значи множеството от положителни характеристики е от огромна важност.

— За нас ли?

— За нас и само по себе си.

— Условно ли го казваш, или действително е така? Той се разсмя.

— Ти къде си учил? — попита и ме погледна, сякаш ме вижда за първи път.

— В момента уча тук.

— Добре — каза с усмивка. — Добре. Няма разлика. Всичко е условно и действително

едновременно.

— Изгубих нишката, съжалявам.

— Дай да караме по съкратената процедура. — Той отново се наклони към мен. — Да

оставим сократовско-фройдистките шашми за отговаряне на въпрос с въпрос. Кадербай

много ги обичаше, мир на праха му, но аз предпочитам да излея душата си и после да го

обсъждам. Нещо против?

— А… нямам, разбира се. Моля те, продължавай.

— Много добре. Значи, аз вярвам, че всеки атом притежава набор от характеристики, дадени му от светлината в мига на Големия взрив. Сред тези характеристики е и

множеството от положителни характеристики. Всичко съществуващо под формата на атоми

притежава този набор положителни характеристики.

— Всичко значи.

— Казваш го така колебливо…

— „Колебливо" или „със съмнение", Идрис?

Той се наведе напред на шезлонга и посегна за чилума.

— А в себе си съмняваш ли се?

Съмнявах ли се? Да, разбира се. Преживял бях падение; бях един от падналите.

— Да.

— А защо?

— Защото не плащам за нещо, което извърших.

— И това те тревожи?

— Много. Засега съм платил само първоначалната вноска. Рано или късно ще трябва да

платя и останалото, по един или друг начин, сигурно с лихвите.

— А може би вече плащаш, но не го знаеш. Усмихваше се и ми предаваше благото си

спокойствие.

— Може би — казах. — Но мисля, че не е достатъчно.

— Пленително — каза той и ми протегна чилума да го разпаля. — Как се разбираш с

баща си?

— Обичам своя пастрок. Той е възхитителен и сърдечен човек. Един от най-прекрасните

хора, които някога съм познавал. С моя живот аз го предадох. С онова, в което се превърнах, аз предадох неговата почтеност.

Не зная защо го казах и как тези думи се изсипаха от урната на срама. Бях заключил зад

стоманена врата болката, която съм причинил на този чудесен човек. Някои от нашите

прегрешения към другите тъй дълго коленичат в сърцата ни, че костта се превръща в камък

— плашило в параклис.

— Извинявай, Идрис, разчувствах се.

— Отлично — промълви тихо Идрис. — Дръпни си. Подаде ми чилума. Дръпнах и се

успокоих.

— Добре. — Той се облегна и подпъхна ходила под прасците си. — Дай да приключим с

това, преди някой мил и добър момък да е дошъл да ми споделя своите проблеми с

приятелката си, които ще ми се наложи да изслушам. Какво им става на младите? Не знаят

ли, че в това отношение няма как да е без проблеми? Готов ли си?

— Моля те, продължи — казах, макар изобщо да не бях готов.

— Множеството от положителни характеристики присъства във всяка съществуваща

материална частица и се изразява на свое собствено ниво на сложност. Колкото по-сложно е

устроена материята, толкова по-сложна е и проявата на набора от положителни

характеристики. Разбираш ли го?

— Да, да.

— Много добре. На нашето човешко равнище на сложност се случват две забележими

неща. Първо, ние притежаваме нееволюционно знание. Второ, притежаваме способността да

надвиваме своята животинска природа и да се държим като уникални човеко-животни, каквито сме всъщност. Разбираш ли?

— Учителю! — извика дотичалият Силвано. — Може ли да отведа Лин с мен за малко?

Моля те!

Идрис се засмя радостно.

— Разбира се, Силвано, разбира се. Върви с него, Лин. По-нататък ще си поговорим още.

Силвано се втурна през платото и хукна по пътеката, слизаща надолу от планината.

— Побързай! — подвикна ми тичешком.

Свърна нагоре в странична пътечка, която се изкачваше стръмно към една пролука сред

дърветата. Там имаше малка могилка с изглед към залязващото слънце. Без дъх останали, едва дишащи, ние застанахме един до друг и се загледахме в залеза.

— Виж! — възкликна Силвано и посочи към средата на хоризонта.

Там имаше сграда — като че бе църква с шпил.

— Не сме го изпуснали!

Когато аленият блясък на слънцето взе да потъва, лъчите огряха украшението върху

шпила.

От нашата наблюдателница не виждах какво е — дали кръст, или кръст, вписан в кръг, но

за няколко мига шпилът излъчи цветно сияние, което обля всички домове и сгради в

долината.

То се стопи във вечерната здрачина, когато заспа слънцето.

— Прекрасно! — възкликнах. — Кога го откри?

— Вчера — ухили се той и се запъти обратно към лагера и закриляния учител. —

Умирах си да ти го покажа! Не знам колко дълго ще трае. Може би още ден или два, преди

великолепието да изчезне отново.

ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Когато се върнах на платото, Стюарт Винсън, придружен от Ранвей, разговаряше с

Идрис на същия стол, където преди седях аз. Какво бе казал Идрис? „… Преди някой мил и

добър момък да е дошъл да ми споделя своите проблеми с приятелката си, които ще ми се

наложи да изслушам."

Оставих ги сами с него и свърших някои неща в кухнята. Тъкмо миех съдове, когато

Винсън и Ранвей дойдоха при мен. Ранвей взе една кърпа и започна да ги бърше. Свещи, претопили се една в друга като восъчни модели на планината, разпръскваха жълта светлина

наоколо. Винсън ни наблюдаваше от вратата. Ранвей му хвърли леденосин поглед; онзи се

сепна и се залови да подрежда подсушените съдове.

— Знаеш ли — казах, — „Ранвей" на английски се произнася почти като runway, пистата

на летището. Но ако искаш, би могла да си също и „моден подиум".

— Предпочитам летищата — отвърна строго тя. — Но ти благодаря за идеята. Видях

Карла.

— Е?

— Бих искала да ти разкажа, но насаме. Можем ли да отидем някъде?

— Сигурно. Да, разбира се.

— Стюарт! — Тя му подаде кърпата. — Ще си поговоря с Лин. Ела да ме вземеш след

двайсет минути.

Избърсах ръце и я поведох към един паднал дънер, на който мнозина седяха да почетат

или да поговорят. Беше свободен и ние седнахме. Погледнах Винсън, който доволно миеше

чинии в откритата кухня.

— Излъгах — каза Ранвей.

— За кое?

— Карла не е направила нищо и не каза нищо специално, че да трябва да ти го предавам

насаме. Искаше само да знаеш, че скоро ще дойде да те види и продължава да вярва, но всеки

ден си мени вярата за по-сигурно.

— Ясно — усмихнах се аз. — За какво искаше да поговорим, Ранвей?

— За приятелката ти Лиса — отвърна сериозно тя. Вглеждаше се в очите ми, неуверена

дали не е престъпила чертата.

— Защото и твоят приятел умря от свръхдоза?

— Да — тя сведе очи, а после бързо ги вдигна и погледна към Винсън.

— Спокойно — казах. Тя се извърна към мен.

— Когато чух за това, изпаднах в шок — каза. — Бях я срещала само веднъж, но ми

дойде като удар в корема.

— И на мен. Ти как си?

— Как ти се струва?

Беше се позакръглила и по бузите й бе избила руменина. Изключителните й очи —

синьо сияние, пронизващо син лед — бяха ясни. Ръцете й, които преди кривеше нервно и

криеше една в друга, сега лежаха спокойно в скута й като заспали котета.

Носеше небесносиня тениска, жилетка от мъжки костюм и избелели джинси на бос

крак. Нямаше бижута, нито грим. Овалното й лице се допълваше от силно изразен нос и

сочни устни.

— Изглеждаш чудесно — казах.

Тя ме погледна намръщено. Помисли може би, че я свалям.

— Не те свалям — засмях се. — Аз съм обвързан. За този живот и за много други —

предишни и бъдещи.

— Нима? Намерил си отново някого, след…

— Преди. И след също, да.

— И си свързан с някого? Както преди?

— О, да. Но не както преди.

— По-хубаво ли е?

— По-хубаво е. И за теб ще стане по-хубаво. Тя погледна Винсън, който бършеше чинии.

— Близките ми в Норвегия са католици, и то строги. Приятелят ми олицетворяваше

всичко, което те мразят, и за да покажа колко съм независима, дойдох с него в Индия.

— Той какво правеше в Индия?

— Щяхме да ходим в един ашрам, но като дойдохме в Бомбай, не мръднахме повече.

— Бил е в Бомбай и преди?

— Да, няколко пъти. Сега знам, че всеки път е било заради наркотиците.

— Но ти страдаше, когато умря. И още страдаш, нали?

— Не бях влюбена в него. Много го харесвах и много се стараех Да го обикна.

— А Винсън?

— Мисля, че се влюбвам в Стюарт. За първи път изпитвам подобни чувства към някого.

Но не си позволявам. Не мога. Зная, че той го иска, аз също го искам, ала не мога.

— Виж…

— А ти как се справяш с това? — попита, разтворила умолително Устни. — Как успя да

се сближиш отново?

Как успях да се сближа отново? Добър въпрос към мъж, разделен с цяла планина от

любимата си.

— Мисля, че Стюарт ще прояви щедрост — казах. — Ще ти даде време. Няма закъде да

бързате. Доколкото виждам, той е много по-щастлив от преди.

— Можеше да е и още по-щастлив — въздъхна тя. — И аз също. Случва ли ти се да

затъваш в спомени?

— Разбира се.

— Нима?

— Разбира се. Това е естествено. Нашият ум е емоционален. И в това няма нищо лошо, стига да е за малко, а не начин на живот. Често ли се връщаш назад?

— Да. Щом спра да мисля, миналото изниква в съзнанието ми. Сякаш още съм там.

— Знаеш ли, човекът, с когото говорихте, Идрис, мъдрецът, вчера каза на някого, че

можел да освободи духа, напуснал този свят, като занесе поднос с храна до река и я остави

там на враните и мишките да я изядат.

— Как… как действа това?

— Нямам представа, но очевидно умиротвореният дух бива освободен, за да продължи

по-нататък по пътя си.

— Бих опитала всичко в момента. Винаги когато се отпусна, той изниква пред мен.

Подхванал бях темата за умиротворяването на напусналите света духове, за да отвлека

мислите й и да я ободря, но думите отвориха някаква врата и по очите й пролича колко я бе

страх. Трепереше. Прегърна сама себе си.

— Слушай, Ранвей, знаеш ли, на връщане към шосето трябва да прекосите една река.

Ще ти приготвя едно блюдо с храна и можеш да го оставиш край реката, ако решиш.

Приятелят ти обичаше ли сладко?

— Обичаше.

— Добре. За довечера са приготвили много сладкиши. Може би той така ще се зарадва, че ще продължи по пътя си и няма да те тревожи повече.

— Благодаря ти. Със сигурност ще опитам.

— Всичко ще се оправи — казах. — По някое време олеква.

— Ти медитираш ли?

— Когато пиша само. Защо?

— Мисля да започна да медитирам или нещо подобно — каза разсеяно, а после отново

бързо ме погледна в очите. — Ти какво мислиш за него?

— За Винсън ли?

— Да, за Стюарт. Тук нямам нито брат, нито баща да попитам за него. На теб как ти се

струва?

Погледнах Винсън, който подреждаше последните тенджери и чинии по лавиците и

бършеше дългите мивки от алпака.

— Той ми харесва — казах. — И съм абсолютно сигурен, че е луд по теб. Ранвей, ако не

си неговата сродна душа, трябва да му го кажеш. Скоро. За него това е основното.

— Падаш ли някога духом? Стюарт ми разказа някои неща за теб. За живота ти.

Спохождат ли те дни, когато мислиш за самоубийство?

— В плен — никога. В един или друг смисъл почти целият ми живот е бил плен.

— Сериозно, спохождат ли те дни, когато просто искаш всичко да свърши? Всичко

изведнъж?

— Виж, със самоубийството имаме бегло познанство, но по-скоро съм от ония, които се

борят до последен дъх.

— Животът понякога може да е толкова гаден — каза тя, отново вперила очи в мен.

— Всичко е за добро — дори и гадостите. Кръвта не спира да тече през сърцето, има

чудни мигове, изпълнени с чудни неща. Аз съм писател. Трябва да вярвам в силата на

любовта. Самоубийството е изключено.

— За теб.

— И за теб също. Ако помислиш върху това, ще видиш, че нямаш право да отнемаш своя

живот. Никой няма право.

— Защо да няма? — попита Ранвей Самолетната писта с широко отворени невинни очи, неподозираща колко жесток и отчаян въпрос е задала.

— Помисли от тази гледна точка, Ранвей: има ли право човек, който е изпаднал в

умопомрачение, да убие непознат?

— Не.

— Няма. А когато в главата ти се въртят мисли за самоубийство, ти си изпадналият в

умопомрачение и едновременно си и непознатият, на когото сам ще причиниш зло. Колкото

и зле да върви всичко, нямаш право да убиваш непознатия, който можеш да станеш по-

нататък в живота си. Остатъкът от твоя живот в този миг ще ти каже, че нямаш това право.

— Но никога ли тъгата не те сломява? — попита тя.

Толкова беше сериозна, че ми се прииска да я прегърна през раменете.

— Разбира се. На всекиго се случва. Но ти си млада и животът ти е богат. Той е цяло

имане с минути. Ние нямаме право да ги унищожаваме, дори да ги пилеем, както ги пилея

аз. Имаме право само да ги изживеем. Затова си избий тия глупости от главата. Нямаш такъв

избор, ясно? И не се плаши, ще ти мине. Винсън е свестен. Той ще чака колкото време е

нужно, за да определиш и да подредиш чувствата си, накъдето и да поемат. Всичко ще мине.

Ставай и се бори.

— Прав си, знам, но понякога е нужно много време, докато отмине облакът и слънцето

се покаже.

— Ти си много добро и много сериозно момиче, което е минало през същата горяща

врата като мен. И като мен животът те е поочукал. Добре се справяш. Дори отлично! Виж

мен. Лутам се из града, ченгетата ме пребиват. Толкова си израснала от последния път, когато

те видях. Говори с Идрис, преди да си тръгнете. Бива си го.

— Ти си престъпник — отсече тя безапелационно. — Е… да.

— Кажи, може ли жена, която не е престъпник, да обича престъпник? Според теб

случва ли се?

Случва се, но не често.

— Да… разбира се.

Съмняваше се, но не исках аз да я убеждавам.

— За престъплението и наказанието ще трябва да поговориш с Винсън — казах. — Не е

моя работа как някой си изкарва парите на улицата.

— Знаеш ли, че Стюарт е убил човек?

— Виж… — Погледнах групичките хора, които говореха и се занимаваха с къщна работа

по платото. — Ако ще обсъждаме Винсън, е редно да го поканим при нас.

— Не сега — промълви тя. — Още не. Изправих се, тя също.

— Искало ли ти се е… — изрече колебливо. — Искало ли ти се е непрекъснато да си

постъпил другояче?

— Това просто е съжаление.

— Съжаление… — повтори тя разсеяно.

— Знаеш ли, че когато отвлекат някого, обикновено се иска доказателство, че е жив!

— Не.

— Когато отвлекат някого, преговарящият иска доказателство, че отвлеченият е жив.

Телефонно обаждане или филм. Доказателство, че е жив.

— Е, и?

— Съжалението е доказателство, че притежаваш душа, Ранвей. Ако не го изпитваше, нямаше да си добрият човек, който си, а Винсън нямаше да е изгубил ума си по теб. То е

хубаво нещо. И ще е още по-хубаво, когато отмине, а то ще отмине, няма да чакаш дълго.

Тръгнахме обратно към средата на платото. Винсън дойде при нас, грейнал в празна, безметежна усмивка.

— Искам да говоря с Идрис, Стюарт — каза Ранвей и го подмина. — Ела да ме вземеш

след двайсет минути.

— Добре, мило — ухили се той подире й. Очите му я следваха като кученца.

— Какво те води в планината, Винсън?

— По идея на Ранвей беше. Тя говори с Карла. Голяма работа е тази Карла, а?

Половината от това, дето го плямпа, не й го разбирам.

— Само половината — не е зле. По-бърз език от нейния не познавам.

— Откъде се знаете с нея?

— Спаси ми живота — отвърнах. — Слушай, тъкмо запалиха големия огън. Искаш ли да

отидем, докато Ранвей говори с Идрис?

— Както кажеш.

Повечето ученици в планината бяха заети с готвене или изработване на молитвени

идоли. Помолих един от тях да приготви блюдото със сладкиши за натрапчивия призрак на

Ранвей и да го остави на Силвано.

Край огъня нямаше никого. С Винсън седнахме на две щайги и се загледахме през

пламъците към онази, която разпалваше сърцето му и нечуто разговаряше отсреща с Идрис, на двайсет метра от нас.

— Знаеш ли, Лин — обърна се той към мен. — Аз така или иначе исках да дойда. Исках

да ти кажа колко съжалявам за загубата ти. Лиса беше чудесно момиче.

— Благодаря, Винсън. Бил си на помена, организиран от Карла. За първи път имам

възможност да ти изкажа признателност.

— Дреболия. За нас бе чест да присъстваме, човече.

— Как е Ранвей?

— Ами… — Той се зачеса по късата брада и разтегли устни, докато се мъчеше да

намери думите.

Въздъхна и отпусна ръце на бедрата си.

— Страда. Много страда. Понякога си мисля, че може би трябва да потърся

професионална помощ, терапевт, който да й помогне да преодолее скръбта, но после все се

връщам към това, че никой няма да се загрижи за нея толкова, колкото аз.

— Освен самата Ранвей.

— Да, разбира се, има такова нещо. Като се посъвземе.

— Всъщност и в момента.

— Но, човече, тя все още не се е съвзела напълно.

— Тя трябва най-вече да се грижи за себе си, Винсън, точно както за Винсън най-вече се

грижи Винсън, нали? Дай й свобода. Колкото й е нужна. Остави я да бъде изследовател.

— Да бъде изследовател?

— Подкрепяй я, каквото и да поиска да прави или да опитва. Просто й дай време и

пространство. Ако тя е за теб, рано или късно ще го осъзнае.

Съвет от мъж, който не е с единствената жена, която някога е обичал, защото не можа да

прекрачи сянката на своята загуба. Кой, по дяволите, бях аз, че да раздавам съвети?

— Кой, по дяволите съм аз, че да раздавам съвети бе, човек! — възкликнах. — Дай

всичко от себе си, Винсън. Бъркаме. Всички бъркаме. Сигурно никога няма да спрем да

бъркаме. Но ако все тъй даваме всичко от себе си, рано или късно все някой ще склони да го

приеме. Прав ли съм?

— Амин за това, братко! — Той плясна ръката ми. — Знаеш ли, оня ден видях Конканън.

Бях в Нул базар при един от моите дилъри. Движеше се с няколко души. Ходеше с бастун.

Черен, със сребърен череп вместо дръжка. Готин бастун, макар че не съм готов да се хвана на

бас, че не крие сабя в него.

— Дума да няма. Каза ли къде е отседнал?

— Не. Но чух, че било далече, в Кар[80]. Ама е само слух. Много слухове се носят за него.

Пита за тебе.

— Какво каза?

— Къде е австралийският затворник?

— А ти?

— Викам, това въпрос уловка ли е? Добре, че има чувство за хумор. Веднага офейках

оттам, пич. Като се запознахме, тоя тип що-годе ставаше, сега обаче по-добре човек да бяга

надалече от него.

— Не се шашкай за Конканън. Пред тебе има цяла опашка. Идрис и Ранвей станаха.

Заобиколихме огъня и се присъединихме към тях. Силвано стоеше на крачка зад нас с пушка

на рамо.

— Сигурна ли си, че няма да останете да преспите? — попита я Идрис, стиснал ръцете

й.

— Благодаря, господине, но не. Домашната помощница на Стюарт кашля тежко и искам

да се уверя, че е добре. Тя се държа толкова мило с мен, а когато не сме там, у дома няма

никой с нея.

— Много добре, моля те, предай й нашите благословии. И ела пак, когато искаш.

Тя коленичи да докосне земята пред нозете на учителя. Винсън

приветливо се ръкува с него.

— Благодарим ви за гостоприемството, сър — каза той.

— Моля, пак заповядайте — отвърна Идрис. Силвано извика двама млади мъже.

— Ще слезете заедно с тях по по-безопасната пътека — каза той. — Те ще ви водят: единият ще осветява с фенерче пред вас, а другият — зад вас.

— В тях е подносът с храна за духа, който обича сладко — обърнах се към Ранвей. —

Увит е в червена кърпа. Ще ти го дадат в подножието и ще обяснят на шофьора ви къде да

спре. Свети си с фенерче, за да видиш брега на реката.

— Благодаря — каза тя унесено. — Благодаря ти за всичко. Сбогуваха се и хлътнаха в

мрака зад огъня.

Тази нощ ги сънувах, както и още няколко пъти през седмицата, която последва. Дидие

също дойде в съня ми и ми напомни приоритетите. И Абдула, неуловимият ездач, посети

сънищата ми, които се стрелкаха над върховете на покривите. И Лиса, която ме викаше в

ехото на скръбта и разкаянието — мои и нейни.

Под планината светът се променяше, както се мени всичко, ала аз нямах връзка с него

освен в сънищата си. Бях не само физически отделен от живота, който избрах да живея, и от

хората, превърнали се в мое приятелско обкръжение — планината бе убежище за душата ми

извън света долу, той се разтваряше в чистия ясен въздух и Напираше обратно към мен само

чрез гостите и съновиденията.

Тежки сънища бяха. Те ме будеха почти всяка нощ и почти всяко утро, преди слънцето и

пойните птици да ме освободят от прегръдката на съня. Онази нощ чутите насън думи бяха

думите на Ранвей, те ме събудиха — питаше ме за съжалението.

Седнах и се заслушах в нощните звуци на гората. Една фигура, облечена в роба — бяла

като камъните под нозете й — прекоси двора на платото.

Беше Идрис, подпираше се на дългата си тояга. Той спря на края му, където пролука

между дърветата откриваше далечните светлини на града.

Постоя там — може би умиротворяваше свои собствени духове или извървяваше своя

път по опънатото въже от угризенията към разкаянието. После бавно се върна в своята

пещера с лице, изпито от тъга, стъпвайки безшумно по неравните камъни.

Съжалението е призрак на любовта. Съжалението е едно по-добро наше „аз", което от

време на време изпращаме в миналото, макар да знаем, че е късно да променим думите и

делата си. Правим го, защото е човешко, присъщо на нашия род. Правим го от загриженост, притеглени от нишките на срама, които се протриват и изтъняват само в морето от

съжаление.

По нашия път съжалението ни учи повече и от любовта, че злото поражда зло, а

съчувствието — съчувствие, и след като свърши своята работа, то се разтваря в нищото, като

всички неща.

Легнах отново и се запитах дали на връщане от планината Ранвей е оставила сладките

край реката и дали духът, когото тя възкресяваше със своето разкаяние, е намерил покой и бе

свободен да я напусне.

ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Видях много гости, облени в пот, да се изкачват към планинския лагер, а на тръгване да

блещукат като камъчета в прозрачна вода. Учителят винаги бе ласкав и ведър, нищо не

прогонваше благата му усмивка. Нищо не прекъсваше транса му на търпеливо съчувствие —

докато не заиграеше карти с мен и Силвано зад паравана на умивалнята.

В умивалнята, където бе и салонът за карти, той кълнеше тъпотата и псуваше

злокачествено невежите.

Зад брезента учениците чуваха тирадите и псувните му, но тънкият плат бе достатъчен

да запази достойнството и ореола, които Идрис не губеше никога в очите на хората.

Мястото беше доста спокойно: открит затвор. Нямаше власт, нямаше други стени освен

стените в душата, които човек сам трябваше да преодолее. И все пак веригите, които

свързваха учениците с Идрис, бяха не по-малко тежки. Те го обичаха и не можеха да го

оставят без сълзливи страдания. Бе лесно да го обикнеш.

— Нееволюционното знание — каза Идрис в един от редките часове на спокойствие, две седмици след като пристигнах в планината. — Дай обобщение.

— Пак ли, Идрис?

— Пак, умнико нагъл — отвърна той и се приведе към мен, за да припаля отново

угасналия му джойнт. — Знанието не е знание, докато неговата истинност не стане

самоочевидна, когато го споделиш. Пак!

— Добре. Накратко: там, където ябълките падат от дървото, е достатъчно

еволюционното знание да се махнеш, за да не ти валят по главата; или да уловиш някоя, или

да вдигнеш една от земята и да я изядеш. Всички останали знания — като например с каква

скорост падат ябълките или как да направим изчисленията, които ще ни позволят да

приземим кораб на Марс, са нееволюционни. За еволюцията те са ненужни. Защо тогава ги

имаме? И за какво служат? Това добро обобщение ли е?

— За три плюс. Не спомена, че ако екстраполираме всички клонове на

нееволюционното знание, всички науки, изкуства и философии до логическия им завършек, можем да имаме знание за всичко в света.

— И какво?

— Нищо, само по себе си това нищо не означава. Например днес на земята науките и

философиите са ни предоставили средства да се самоунищожим, и то не само себе си, но и

повечето живот на Земята. Затова само по себе си цялото ни знание не означава нищо.

Но съчетано с нашата способност да надвиваме животинската си природа и да

изразяваме уникалната си човешка природа — а тя е една много приятна природа — то значи

всичко.

— Не разбирам.

— Пред очите ти е, но не разбираш. Всички животни притежават животинска природа.

Нашата животинска природа е доста близка до тази на шимпанзето бонобо, радвам се да го

кажа, и също като бонобо, когато сме под напрежение, ние се държим като маймуни.

— И това е нашата животинска природа?

— До голяма степен — да. Но за разлика от маймуните ние невинаги сме длъжни да

постъпваме като тях. Ние притежаваме способността да видоизменяме своето поведение.

Шимпанзето си е шимпанзе. Но човекът може да бъде всичко, което той или тя пожелае да

бъде.

— Как точно?

— Когато изразяваме истинската си човешка природа, ние създаваме човечни и човешки

предмети и идеи, които не съществуват в животинския свят — като демокрацията и

правосъдието. Демократичен фронт на шимпанзетата не съществува. Няма съд за лъвове и

зебри.

— Сигурно няма, но…

— Ние, човеците, по уникален начин можем да моделираме поведението си чрез идеи, чувства, набожност и изкуство. Неща, които са произлезли не от другаде, а от собствената ни

човечност. Ние създаваме себе си, не разбираш ли?

— Хората проявяват животинската си природа в изобилие, Идрис — казах. — Аз самият

също я проявявам.

— Разбира се, нашата животинска природа много често напомня за себе си и то

невинаги по приятен начин. По правило повечето злини, дело на хората, се дължат на

животинската ни природа, проявила се без задръжки. Ала творбите в изкуството и научните

достижения са по-скоро плод на нашата човешка и човечна природа.

— Не виждам много добро в моята работа.

— Можем да бъдем всичко, каквото пожелаем, та дори ангели. Това, което можем да

постигнем, когато се стремим към взаимно добро, няма паралел в животинския свят. Когато

нашата човешка и човечна същност освободи съзнанието ни от суетата и алчността, ние не

само ще сътворим чудеса, а сами ще станем чудото, каквато е и съдбата ни.

Тази реч бе дълга и както много други свои дълги речи, той я завърши с въпрос:

— Ти как разбираш разликата между Участта и Съдбата? „Участ и Съдба — бе казала

някога Карла, — две сестри близначки."

— Просто не мога да живея с мисълта, че нямаме власт над собствената си участ и че

съдбата си играе с нас като с оловни войничета.

— Съдбата не си играе с нас — каза Идрис, докато допушваше джойнта. — Съдбата

откликва на действията ни.

— Как?

Той се разсмя.

Денят бе тъй светъл, а съвършеното небе тъй синьо, че и двамата бяхме със слънчеви

очила. Той не виждаше очите ми, нито аз неговите. Това помагаше, защото много често, ако

дълго се взирах в кафявите му като шума очи, се чувствах като дете в поток и трябваше да

мисля бързо, за да наваксам, когато някой въпрос ме изхвърляше от течението му.

Учениците и поклонниците говореха и се смееха на сянка, след като бяха приключили с

цялата домакинска работа за деня. Небето горе сякаш бе по-нависоко от обикновено и сякаш

имаше повече светлина и простор.

— Искаш да знаеш как действа Съдбата, защото искаш да се бориш с нея, а? — попита

Идрис. — Инстинктът те подтиква да се бориш, ако се чувстваш заплашен. Мислиш, че

Съдбата се бори с теб и искаш ти да спечелиш предимство в борбата. Прав ли съм?

— Бих искал да спечеля в честна битка, но имам чувството, че Съдбата мами.

— И как мами Съдбата?

— Мисля, че Съдбата и Времето въртят някакви тъмни дела. Съучастници са в

престъплението.

— Така си е! — засмя се той. — Съдба е другото име на Карма, което пък е другото име

на Времето, а то е другото име на Любовта. Всички те са имена на едно поле на тенденции, проникващо цялата Вселена. Всъщност не би било прекалено да кажем, че то е Вселената.

— Полето на тенденции ли, Идрис?

— Полето на тенденции.

— А от какво се състои това поле на тенденции!

— От тъмна енергия вероятно, но това не е важно. Важното е какво представлява —

точно както всички атоми, от които се състои тялото ти, не представляват това, което си ти.

— Добре, поле на тенденции от тъмна енергия — произнесох аз в опит да следя

мисълта му. — И какво прави то?

— Полето на тенденции е това, което подтиква и направлява развитието към

усложнение още от началото на сингулярността[81]. В този смисъл то е Вселената. И когато

при достатъчна степен на сложност възникне осъзнато самоосъзнаване, между полето на

тенденции и всяко индивидуално съзнание възниква връзка.

— Каква връзка?

— Полето на тенденции откликва на нашия инстинкт към божественото. Ние не можем

пряко да опознаем божественото. Не можем да познаем пряко източника на тази Вселена и

нейното поле на тенденции и всички други безкрайни вселени като тази, които се

разширяват до безкрайност като цветя, отново се свиват, превръщат се в нищо и пак

разцъфват в градината на вечното сътворение някъде в ума на Бога. Това за нас е

непознаваемо. Ние дори не знаем всичко, което може да се узнае за собствената ни Вселена, та какво остава за безкрайната мултивселена или за божественото, което я е създало. Но

можем да познаем полето на тенденции съвсем пряко, ако искаме.

— И как?

— Не е ли твой ред да говориш? — усмихна се Идрис и запали нов джойнт.

Не минаваше нито един разговор, без той да ме подкачи нежно — сигурно за да ме

поддържа във форма или да ме предизвика да изпадна в откровение. Всеки гуру — дори

онези, които твърдят, че такова нещо като гуру не съществува — е отличен психолог и умее да

измъкне от теб истината.

— Наистина те прекъсвам начесто, Идрис, прощавай, но само ако не те разбирам. Точно

сега схванах. Моля те, продължи.

— Много добре. — Той отново се отпусна, подвил крака си на платнения шезлонг. —

Давай да продължим. При Големия взрив на новородената Вселена са били придадени някои

характеристики.

Пространството например и времето, и материята, и гравитацията — всички те са

примери за характеристики, придадени на Вселената от Големия взрив. Полето на

тенденции, което задвижва тенденцията към усложнение, е още една от характеристиките, придадени при Големия взрив. Бих казал също, че на всяка една материална частица е било

придадено и множеството от положителни характеристики. Дотук ясно ли е?

— Пространство, време, материя, гравитация, класическа физика, физика на частиците, поле на тенденции, положителни характеристики — всичките придадени при Родилния

взрив.

— Да — изкиска се той. — Кратко и ясно. Полето на тенденции действа на базата на

много проста полу-Булева програма[82] — „ако то…", която управлява всичко навсякъде.

Основният алгоритъм „ако се случи това, то значи се случва онова" управлява всичко, включително и ентропията. Ако се случи така, че възникне напълно самоосъзнато съзнание,

то значи се установява връзката с полето на тенденции.

— Ентропията не противостои ли на усложнението?

— Не, ентропията противостои на реда. И между другото, безкрайната ентропия е

валидна само за затворените системи. При наличието на черни дупки в нашата Вселена, извеждащи кой знае къде, тя не е затворена система.

— Съжалявам, че ще се върна назад, но значи искаш да кажеш, че човек няма значение

какво върши, добро или зло, и винаги може да се свърже с полето на тенденции?

— Ако се настроиш към полето на тенденции чрез разширяване и изследване на

множеството от положителни характеристики вътре в себе си, полето на тенденции

откликва с постоянна енергия и утвърждения. Ако действаш против полето на тенденции —

мислите и действията ти са отрицателни, проявяваш нечестност, студенина и не осъзнаваш

истината, тогава отслабваш връзката си с полето на тенденции и изживяваш екзистенциален

ужас, колкото и да си богат, прочут или могъщ.

- Екзистенциален покой вместо екзистенциален страх, а? Това ли искаш да кажеш?

— Ако останеш свързан с полето на тенденции, придобиваш ведрина. Животът е връзка, светът е връзка и късането на връзките води до обедняването им.

— Почти всички, които познавам, извън близките ми приятели, изпитват някакъв тип

екзистенциален страх. Не е ли това просто едно от условията за човешкото съществуване?

— Освен присъщата ни на всички човечност няма друго условие за човешкото

съществуване. В началото сме били само няколкостотин на брой. Няколкостотин — и не сме

имали остри зъби и нокти освен онези, изтръгнатите от хищните зверове. Сътрудничеството

и обичта са ни научили да не се боим от нищо и никого — на сушата и в морето. Ние сме

величествени и зловредни едновременно. Но можем да бъдем всичко, което пожелаем да

бъдем: от убийци на ближния до спасители на далечните ни съседи в галактиката. Можем да

ваем съдбата си. Разполагаме с нужните инструменти. Ние можем…

В този момент глъчка сред учениците привлече вниманието на светеца. Обърнахме се и

видяхме, че в планината са пристигнали Навин и Дива, които говореха нещо с малката

групичка.

— Какво хубаво момиче — рече тихо Идрис. — Познаваш ли я?

— Името й е Дивя Девнани, но ти предлагам да я наричаш Дива.

— Баща й да не е Мукеш Девнани, индустриалецът?

— Същият.

— Значи трябва да е загазила. Запознай ме, моля те.

— Да, сър.

Представих ги един на друг и когато Идрис хвана Дива за ръка и я поведе към удобния

шезлонг, който бях освободил, аз заведох Навин да седнем на дънера, където преди седмици

бяхме с Ранвей и обсъждахме престъплението и наказанието.

Навин начена разговора с престъпление — и наказание.

— Конканън сменя местата, на които пласира — каза, щом седна. — Не го свърта на

едно място и е трудно да го приклещиш, но започнах да му хващам края. А поръчаха и

Ранджит.

— Какво говориш! За колко?

Навин ме погледна — от честен по-честен детектив.

— Защо искаш да знаеш?

— От любопитство — отвърнах усмихнато. — Събират ли за възнаграждение? Имам

приятели, които биха искали да добавят още нещо отгоре.

— Всъщност събират — усмихна се той. — Носи се слух, че местен предприемач и един

политик от Бомбай се надцаквали кой да плати повече за убийството, после обаче дружно

напрегнали сили и предложили двойна цена.

— Това сигурно ще го задържи известно време извън Бомбай. Провери през твоите

канали, ако имаш възможност, дали не е в Гоа. В Делхи имам приятели от Компанията, ще

разбера не се ли крие там.

— Да, по дяволите! На другия фронт пък миналата седмица имаше две сбивания между

Компанията на Санджай и „Скорпионите". В Колаба. Стрелба, два опустошени магазина.

Малката война, която „Скорпионите" започнаха в „Лео", се разгоря. Подпалиха една от

къщите им на „Марин лайне". Според вестниците било отмъщение. Болногледачката

загинала в пожара. Пресата вдига адска врява. Задържаха Санджай, но го пуснаха поради

липса на доказателства.

Беше къщата, в която бяхме ходили с Дидие, и знаех, че жената на Вишну е болна. Затова

в сградата е имало болногледачка — загиналата болногледачка. Знаех, че Вишну нямаше да

се спре, докато не подпали чергата на Санджай.

— А! И приятелят ти Абдула се върна — додаде Навин. — Каза, че ще се видите, когато

слезеш от планината, но заръча да останеш тук поне още седмица.

— Още седмица?

— Така каза.

— По дяволите, това се казва осведомителен бюлетин! Благодаря ти, че се качи тук да

ме информираш.

— Всъщност се качихме заедно с една твоя приятелка — усмихна се той.

Взрях се изпитателно в очите му. Той кимна.

— Къде е тя?

— В онази, втората пещера, ей там. Помоли ме да й дам малко време, преди да ти кажа, а никой не отказва на Карла!

ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

ПРИТИЧАХ НАПРЯКО по белите хлъзгави камъни и се спрях пред входа на пещерата.

Надникнах. Тя седеше на дървена табуретка и разглеждаше сребърна статуетка на богинята

Лакшми, която държеше в шепата си.

Застанах на входа с лице срещу вятъра, както тя бе направила първия път, когато я видях

в планината.

— Разкажи ми виц, Карла.

Тя бавно се обърна да ме погледне. С ъгълчето на окото си зърнах, че се усмихва.

— Та, знаеш ли някой виц, или не? — попитах.

— Добре. Защо ченгетата наричат информаторите „два шамара"?

— Три седмици не съм те виждал и ти ми пробутваш вицове за ченгета?

— Шестнайсет дни и осем часа. Та, искаш ли виц, или не?

— Добре. Значи, защо ченгетата наричат информаторите „два шамара"?

— Защото трябва да ги зашлевиш веднъж, че да заговорят, и после пак — за да млъкнат.

— Ела тук.

Тя ме целуна; ръце около врата ми, изпънати на пръсти крака, тялото й, прилепнало в

моето — като две сраснали се дървета.

— Толкова се радвам да те видя — казах. — Защо така Навин трябваше да ме мотае

десет минути?

— Бях попрегряла от изкачването, а исках да изглеждам по-гот. За теб.

— Ела с мен на едно място.

Заведох я на хълма на Силвано и седнахме на каменливата полянка с изглед към

ширналите се долу дървета. Бризът подухваше на вълни към скалата, надигайки пориви

топъл въздух от долината. По края на урвата дърветата се полюляваха и разпръскваха перести

сенки.

— Разкажи ми всичко — каза тя.

— Странно, тъкмо смятах да те помоля за същото.

— Не, хайде ти пръв.

— Няма много за разказване. Общо взето е доста спокойно. Тук горе е нещо като

тематичен парк за хора, които обичат домакинската работа. Много се набляга на

домакинските задължения.

— Е, как ти действа?

— Не е зле. Предпочитам домакински задължения вместо устав.

— Благодаря, че остана, Шантарам. Обичам те за това, знам, че не искаше да си тук.

Не ми бе обяснила защо трябваше да напусна града и не я попитах. Радвах се само, че е с

мен.

— Всъщност никога не е скучно. Много хора идват при Идрис, остават за по час-два.

— Какви са?

Тя се отпусна назад и се подпря на длани, радостно усмихната под лъчите на слънцето.

— Преди няколко дена дойде един политик с цяла тайфа въоръжени гардове да потърси

съвет. Идрис му каза да се откаже от охраната и бронираните коли и да тръгне сред хората по

риза, панталони и прости сандали.

— А политикът какво вика?

— Отвърна, че ако го направи, щели да го убият. „Ето това ти е проблемът — каза му

Идрис. — Иди и го разреши."

— Обичам го тоя човек! — възкликна тя. — Трябва да стане стендъп комик[83].

— Дойдоха и десет садху шиваити[84] и поостанаха. Изпушиха всичката трева и

денонощно спореха с Идрис. По едно време взеха да размахват тришулите[85] си над главите и

да заплашват да избият всички. Накрая се наложи ние със Силвано да се оправим с тях.

— С пушката на Силвано?

— Не, разбира се. По светии не се стреля. Платихме им да си тръгнат.

— Умен ход! Как я карате със Силвано?

— Страхотно. Той е добро момче.

— Знаех си, че ще го харесаш, защото той много прилича на теб.

— Прилича на мен ли?

— О, да.

Позамислих се над това, но не за дълго.

— Харесвам го. Харесва ми, че е от нашия отбор.

— От нашия отбор. Значи си имаме отбор?

— Доста мислих. Мисля, че можем…

— Хайде да го обсъдим по-късно — прекъсна ме тя. — Как върви с Идрис?

Исках да поговорим за нас и какво ще правим заедно в Островния град или далеч от

него. Исках да говорим за нас, исках да я целуна.

— Предпочитам да говорим за нас — усмихнах се.

— Как върви с Идрис? — повтори тя.

— Идрис… си е готин, длъжен съм да призная.

— Отвори ли ти някакви врати?

Голям въпрос и при това ироничен — бях прекарал почти целия си живот в затваряне на

врати и правех всичко по силите си да ги държа затворени. Твърде много неща от миналото

не исках да си припомням.

— Врати в ума, несъмнено — казах. — Но ако ме питаш дали съм преобразен човек —

не, пак съм си аз.

Тя се загледа към долината и блестящата в далечината църква с шпил.

— Откри ли Мадам Жу? — попитах.

— Страшно се е потулила някъде — отвърна Карла, взряна в точката, където земята се

протяга да целуне небето.

— Съвсем нищо ли?

— Никой нито я е виждал, нито я е чувал, откакто Дидие и Навин почнаха да разпитват.

Сигурно е още тук. Хитра е. Щом не иска да я намерят, става невидима.

— Невидими няма. Ако още се навърта наоколо, ще я намерим. Навин ми предаде

съобщение от Абдула. Той…

— … ти е казал да изчакаш поне още една седмица. Обади ми се, знам. Затова качих

Навин тук с мен.

— Ами Дива?

— Това е друго. Исках да се срещне с Идрис. Имам планове за Дива и нещо ми

подсказва, че те имат космическа връзка.

— Като спомена за космически връзки… — казах и я придърпах върху себе си да я

целуна.

Мирисът на земя през косата й. Слънцето ни галеше с топли лъчи през листата, вятърът

огъваше с жаркия си дъх дървета над пропастта. Карла.

— Искаш ли да спим тук нощес, Шантарам?

— Може да спим още сега.

— Добре, да се връщаме при децата тогава и гледай да си любезен.

— Виж… аз…

Общувахме любезно с Навин и учениците, а Идрис разговаря с Дива цели два часа.

После настоя бедното малко богато момиче да пренощува в бедната пещера за бедни малки

момичета заедно с останалите момичета.

Дива ме изненада, че се съгласи тутакси, но после развали впечатлението, като прати

Навин до колата да й донесе всичкия важен багаж.

Вечеряхме и измихме съдовете, а после някои ученици си тръгнаха. Други се оттеглиха в

пещерите да учат или да спят. Приятелите ми нощни птици насядаха около огъня да пият

пресладък черен чай с ром.

Изправих се да кажа лека нощ на Идрис и Силвано, които седяха на отсрещната страна

на огъня.

Навин, Дива и Карла говореха и се смееха, а светлината на огъня рисуваше тайнствени

красоти.

— Тази Дива е забележително момиче — отбеляза тихо Идрис, когато тя се засмя на

нещо, казано от Карла.

В личния си разговор с Идрис Дива тъй силно бе развеселила мъдреца, че той не

можеше да спре да се киска. Докато я гледаше как се смее край огъня, той пак изхихика.

— Не смяташ ли, че е забележителна?

Погледнах я — седеше до Карла и не ми се видя забележителна.

— Виждам едно много разглезено момиче. Умно, хубаво и много разглезено.

— Сега може и да си прав — засмя се Идрис. — Но помисли каква ще стане и какво би

могла да постигне.

Той се оттегли да спи и Силвано тръгна с него.

Когато отидох при другите, Дива дръпна Карла за лакътя и двете отидоха да седнат на

платнените шезлонги, обърнати на изток към гората.

Различавах само профилите им, които се подаваха от края на облегалките, докато

говореха. Седнах при Навин.

— Радвам се да те видя усмихнат, човече — отбеляза той.

— Усмихвах ли се?

— Усмихваше се. Е, поне преди Карла да се отдалечи.

Той сръчка огъня с пръчка и във въздуха се разхвърчаха фини искри.

— За какво мислиш, малкият?

— Това може да изчака до сутринта — отвърна той, продължавайки да тормози огъня.

— Няма друг миг като сегашния. Какво става?

— Тревожа се за нея — отвърна той и погледна към момичетата на шезлонгите. Не

чувахме какво си говорят, до нас долиташе само смехът им.

— За Карла?

— Не — намръщи се той. — За Дива.

— Е, какъв е проблемът?

— Баща й се забърка с много опасни злодеи. Върховни злодеи, ти казвам. Въртят се

големи пари, а на ония им е къс фитилът.

— Чакай малко, Мукеш Девнани е един от най-богатите хора в Бомбай.

— Успял е някак да инвестира страшно големи незаконни пари. Възнамеряваше да

приключи със строежите на конгресни центрове и да строи цели градове и села, по план! А

единствените, които имали парите да сбъднат тази мечта…

— … са типовете, на които им е къс фитилът. И сега си ги искат с лихва.

— Именно. Странното е, че в това е набъркан Ранджит.

— Ранджит ли? И как?

— Във вестниците си водеше кампания срещу един от новите градове, които Мукеш

възнамеряваше да строи. Страховитите истории принудиха властите да сменят курса и да

анулират разрешителните на Мукеш. Целият проект почна да се разпада. Нещата така се

объркаха, че когато в дома му дойдат ченгета, не знаем да го пазят ли идват, или да го

арестуват.

— Ще трябва да плати, Навин, дори това да го разори.

— И аз така мисля. Точно това му казах, с най-голямо уважение. Обаче има някаква

спънка. Не знам каква. Вече не ходя много често в голямата къща в Джуху. Това го сглобих

при редките случаи, когато ми се удаде да се поразтършувам из кабинета му. Мисля, че

Дива… Мисля, че се готвят да отвлекат Дива. Майка й е починала преди шест години, тя му е

единственото дете. Единствена наследница. Така враговете ще му причинят страдание.

Елементарна логика, макар и перверзна. Човече, тревожа се.

— Наистина ли смяташ, че положението е толкова тежко?

— Да. Малко… съм изтрещял. Това не ми е по силите, а аз много държа на нея, макар и

да смятам баща й за гадняр.

— Изведи я от града.

— Опитах. Тя знае, че татко й е забъркан в някакви афери, и не иска да заминава.

— Би могъл да я скриеш за известно време.

— Как? Къде? Човече, та тя е знаменитост! Времето ми отива да я пазя от журналисти, а

не от бандити. А тя обожава това. Наложи се да й забраня телефона. Ами звънеше на

папараците да им каже къде щяла ходи! Познава ги, говорят си на „ти"! Черпи ги! Била даже

кръстница на един от тях!

Разсмях се, но после забелязах, че той е все така сериозен.

— Тя смята, че щом не пускаш реклами в небето, както направила за осемнайсетия си

рожден ден, значи си дискретен! Тя ми го каза. Където и да отиде, все ще е същото.

— Можеш да я скриеш в бордея — предложих, — ако тя е навита. Някога и аз се крих

там, осемнайсет месеца, и да ти кажа, е едно от най-безопасните места, където съм бил през

живота си.

— А ще я приемат ли?

— Главата на бордея ми е приятел. И е голям купонджия. Направо ще се влюби в Дива.

Обаче там не е за всекиго, а Дива със сигурност не е коя да е.

— Ти сериозно ли, за бордея?

— Освен ако не се сещаш за по-добро място, където да скриеш една бомбайска дива от

безумната тълпа? Първо обаче трябва да говоря с моя приятел.

Той пак погледна момичетата. Карла и Дива се заливаха от смях, прикрили уста и

носове с длан, за да заглушат кикота си. Пиеха нещо. Хубава гледка.

— Слушай, Навин, ако идеята все още ти се струва добра, като сляза от планината, ще

питам Джони Пурата. Става ли?

— Не знам как точно да го пробутам на Дива, но става. Да. Моля те, Лин, направи го.

Искам да имам на разположение всяка възможност, ако тази работа с приятелчетата на баща

й тръгне на зле.

— Дадено, Навин. Хайде да разберем тия двете какво пият. Побъбрихме — четирима

приятели, свързани от страха, колкото и от вярата; не само приятели, а и другари.

Щом разговорите и смехът секнаха, ние с Карла им пожелахме лека нощ, събрахме

няколко одеяла, взехме вода и една кутия за обяд и на светлината на фенерче се изкачихме на

хълма на Силвано. Направих колиба от две одеяла и застлах пода й с останалите. Килнахме

се на една страна на ханш и лакти и аз отворих кутията, пълна със студена пържена пакода, ананас, кашу, лещени питки, няколко шепи ядки и бенгалски яйчен крем в глинени гърненца.

Тя я затвори и изсипа от чантата си на одеялото две плоски фласки[86], табакера и златна

запалка с вградено часовниче. Стрелките му сочеха двайсет и три минути след полунощ.

— Часовникът на запалката ти е спрял. — Посегнах да я взема.

— Не го навивай — припряно каза тя. — Така ми харесва.

— Карла, ще си дойда след седмица и бях…

— Нека аз първо кажа.

— Добре.

— Ще вложа пари в съвместно начинание с Дидие и Навин. Ще разширяват

детективския бизнес и мисля, че ще им потръгне.

— Добре, аз обаче мислех за валутни далавери на черно. Имам нужните контакти и мога

да купя пари и лоялност. Мога да ни осигуря хубав живот.

— Аз имам пари.

— И трябва да си ги пазиш.

— Не знаем колко дълго ще останем тук, в Бомбай — каза тя, отпи глътка от едното

шише и ми го подаде. — Да се повеселим, доколкото можем, и по възможност без рискове.

— Детективският бизнес не влиза в десятката на най-безопасните професии. Почти съм

сигурен, че и в първата стотица не влиза.

— Но все пак стои много по-високо от престъплението и наказанието, Шантарам.

Престъпление и наказание. Колко пъти бях чувал тази фраза и колко пъти през

последните няколко дни се бях замислял над нея — ехото от смеха на Съдбата? Колко пъти

са нужни?

— В тази схема не виждам да има място за мен, Карла.

— Ти си таен партньор — каза тя. — Като мен.

— Така ли?

— И колкото по-таен, толкова по-добре. — По-таен?

— Ще разговаряш с хора, до които Дидие и Навин нямат достъп. Ако се наложи да

говорим с подобни типове, кой да го прави, ако не аз или ти? А защо не и двамата, заедно?

— Карла — усмихнах се. Искаше ми се да й сваля дрехите, и моите също, и да

млъкнем. — Няма как да премина от правене на престъпления към разкриването им. Моите

умения са злодейски.

— Ще се специализираме по изчезналите — каза Карла и пак отпи от шишето.

— Карла — засмях се. — Ние с теб сме изчезнали! Тя пак се разсмя.

— Случаи, от които ченгетата са се отказали.

— Щом ченгетата са се отказали, значи сигурно си имат основания.

Тя избра един джойнт от табакерата си и го запали.

— Не е задължително. Понякога просто не им се занимава със случая и той си остава

неразгадан, макар и да е било възможно да се разгадае. А понякога им плащат да си затварят

очите. Избягали съпрузи, изчезнали невести, блудни синове — ние сме службата за последни

надежди и изгубени любови.

— Не виждам как ще спечелим от това, Карла. Ще живея на твой гръб май.

— Пари сигурно няма да падат. Все още не. Разходите ще са повече от печалбите. Но в

тази страна ще има бум на частни охранителни фирми и детективски агенции. Залогът си

струва. И за щастие, аз имам достатъчно чипове, за да продължа да играя. Ако те притеснява, води си сметки и ми върни парите после, като потръгне бизнесът.

— Като заговорихме за изчезнали, има ли някакви вести от Ранджит?

— Още не. Вървеше слух, че е на някаква яхта на Малдивите.

Опитвам се да го проверя. Засега неговият вот с пълномощно ме прави сериозен играч.

Добре че той беше много некадърен началник — но не и аз. Цялата му новинарска служба ми

помага в издирването му. Каква ирония, а?

— Още ли си в „Тадж"?

— Да. Засега е добре. Долу имат добра охраната, а горе си имам още по-добра.

— Виждала ли се с Дидие?

— Мотае се с мен. Много се е наплашил от заливането с киселина. Нали го знаеш какъв

е суетен.

— Той не го нарича суетност — нарича го добър вкус и аз споделям мнението му, струва

ми се.

— Така или иначе ще премахна тази жена от пътя си и няма да допусна да ми навреди.

Тя сбута всичко настрана и се отпусна по гръб на одеялата, подложила ръка зад тила си.

— Е, Шантарам, след като вече знаеш моите планове — ще се включиш ли?

Съдбата те отвежда при твоя копнеж, а Времето се грижи това да се случи в

неправилния момент. Щях ли да я подкрепя в нейния план за детективска агенция по

изгубената любов? Не. Не можех да работя с ченгетата, не можех да предам никого на

ченгетата — и това ме превръщаше в лош детектив.

Тя го знаеше. Видя го в очите ми, усети го в дъха ми — тежкото дишане на тревогата, че

когато слезем от планината, няма да поемем по един и същ път.

— Спри да мислиш — каза ми. — Утрешният ден е досущ като теб. Никога не идва

навреме.

Вятърът под лунната светлина, който със сенките на листата рисува дантела по кожата й.

Любов от всичките ни други животи — всеки път, когато сме се обичали и сме се изгубвали: звездни лъчи по спящото й лице. В моето небе тази нощ нямаше ни една звезда, нямаше

светлик да ме води в морето, което сме били и което не бяхме. Ала това не бе важно. Тя

спеше в прегръдките ми и аз вече плавах към дома.

ОСМА ЧАСТ

ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

НЕ СЕ ВКЛЮЧИХ ЗАЕДНО С КАРЛА, Навин и Дидие в бюро „Изгубена любов".

Наречете ме твърдоглав. Навин ме нарече така. Наречете ме луд. Дидие така ме нарече.

Наречете ме свободен дух. Карла не ме нарече така. Изобщо тя не общуваше с мен. Дори не

ми отговаряше, но ми прати съобщение по Навин да не припарвам до нея, докато не й мине.

На мен обаче не ми мина и купих от Дидие списъка му с контакти на черния пазар. Той бе

вече законен бизнесмен, съдружник в бюро „Изгубена любов" през две врати от моята и

реши да загърби далаверите на черно. Не продължих търговията му с дрога и момичета на

повикване, а се съсредоточих върху прането на пари. Трябваше ми малко време, докато се

ориентирам в детайлите. Купувах бели пари, които бяха станали черни, и ги изпирах през

черна банка, като печелех от малките седмични маржове при висок дневен оборот: или си

играч, или не. Беше като на фондова борса, но без лъжите и корупцията.

Когато на втория късен следобед, откакто бях слязъл от планината, Карла най-сетне

откликна на съобщенията ми, хукнах на среща с нея край вълнолома в „Джуху", където бяхме

говорили за Лиса — нашата изгубена любов — седмици по-рано.

И докато минувачите, излезли на вечерна разходка, ни отминаваха с усмивки, а слънцето

потъваше в залеза, Карла се разплака и каза, че ядът й не бил заради мен — тревогите й били

заради Ранджит и Лиса.

— Какво е правел Ранджит с Лиса в онази нощ? И тя какво е правела с него? Откакто се

върнах в Бомбай, тази мисъл мира не ми дава.

Тя зарида на гърдите ми, прегърнах я и сълзите й секнаха.

— Защо не разбирам това, Шантарам?

Мисълта на Карла изпреварваше с две секунди всеки насрещен ум. Загадката я

измъчваше, докато в мен тя само тлееше; за нея тя бе пясъчна буря, за мен — пясък в пясъчен

часовник с името на Ранджит върху него. Трябваше да й кажа да го остави да си отиде, както

тя преди ми бе казала.

— Ще го намерим — отвърнах. — И когато го намерим, ще разберем какво се е случило.

А дотогава трябва да спрем да мислим за това — иначе и двамата ще откачим. Повече, отколкото и бездруго сме откачени, искам да кажа.

Тя се усмихна.

— Нещо не е наред — каза. — Има нещо, което трябва да знам, а не го знам. Нещо, което ми е точно пред очите. Но ти си прав — не го ли оставя, то ще ме подлуди.

Обагреният в цинобър залез — последното благоволение от слънцето — отмиваше

недъзите и грешките от всяко лице и всеки силует по крайбрежната алея. Океан от вечерна

светлина, разкриващ само вътрешната ни красота.

Нежни повеи се гонеха край вълнолома и си играеха с полите и ризите на минувачите.

Светнаха първите автомобилни фарове.

Бледи сенки на палмови листа трептяха по лицето й и проследяваха изисканата извивка

от шията до устните й всеки път, когато минеше кола. Карла.

— Гордостта ли не ти позволява да се включиш към нас с Дидие и Навин? — попита, втренчила в мен суров поглед.

— Не.

— Гордостта е единственият грях, който не можем да прозрем в себе си, нали знаеш.

— Не съм горделив.

— Да бе, не си! Нищо де, аз харесвам гордостта в мъжете. И в жените. Но не й

позволявай точно сега да те спре. Можем да го направим.

— Как, Карла?

— Може да се задържим само седмица, но може да сме тук и след три години. След три

месеца работата ще тръгне. Охраняването ще е най-бурно развиващият се бизнес в Индия

през следващите петдесет години, казвам ти. Разполагах с две години да го проуча с най-

добрите съветници на Ранджит.

— Ти сериозно ли?

— Винаги съм сериозна, когато става дума за любов.

— Любов? — ухилих се като идиот.

— Слушай внимателно! — бодна ме тя с пръст. — Говоря по работа!

— Добре, цял съм слух.

— Парите няма да потекат от богатите към бедните. Ще си текат все така от бедните

към богатите, и то по-бързо от всякога — и ще си остават у тях. Това е толкова възмутително

несправедливо, че няма как да загубиш, ако инвестираш в лична охрана. Разбираш ли?

— По някакъв странен начин, да. А детективската агенция?

— Ние сме бюро, не агенция. Поемаме само един вид случаи. Изгубена любов. Не

слухтим, не надзъртаме, не следим. Издирваме изчезнали любими хора. Това е пътят, по