Сянката на планината

сдържал обичта си, и за всички останали свои грешки.

— Човече, затворникът си ти — казах. — Аз ли?

— Ти си прикован към това, което вършиш, а тя е волна птица.

— Какво искаш да кажеш?

— Не искам да говоря за Ранвей, щом нея я няма и не може да се включи в разговора. Но

ще ти кажа само, че според мен е много чувствителна и онова, което вършиш, я наранява

вътрешно. Последният й приятел умря от хероин, нали помниш?

— Аз не вземам хероин.

— Ти си наркопласьор, Винсън.

— Винаги съм я държал настрана от това — заяви отбранително той. — Тя нищо не знае

за моите занимания.

— Макар и слабо да познавам това момиче, смятам, че за нея има значение с какво се

занимаваш. Не знам, Винсън, но ми се струва, че може да ти се наложи да избираш между

парите и момичето.

— Без парите, които изкарвам, не мога да живея така, Лин, обичам да живея нашироко.

— Ами заживей по-натясно.

— Но Ранвей…

— На Ранвей много ще й се понрави, стига да оставиш домашната помощница, която тя

много харесва.

— Първо ще трябва да я намеря.

— Ще я намериш. Или тя ще те намери. Тя е умно момиче. По-силна е, отколкото

изглежда. Ще се оправи.

— Благодаря ти, Лин. — Той стана да си върви.

— За какво?

— Задето не ме мислиш за глупак, че съм се загрижил толкова, че толкова я обичам.

Ченгетата ме мислят за луд.

— Ченгетата мислят за луд всекиго, който доброволно влезе в полицейския участък, и не

е като да не са прави.

— Наистина ли мислиш, че тя ще се върне при мен?

— При теб може и да се върне, но не и при онова, което вършиш.

Той тръгна бавно надолу по стълбите, клатейки угрижено глава.

Вярата е безусловна любов, а любовта — безусловна вяра. Винсън, Навин и аз бяхме

влюбени мъже и не бяхме с жените, които обичаме, затова вярата ни бе като дърво, което не

хвърля сянка. Надявах се на Винсън да му провърви и Ранвей да иска да я намерят. Надявах се

Дива да даде на Навин подслон. Надявах се и кроежът на Карла, какъвто и да бе той, да не

погуби онова, което имахме. Почти имахме.

ШЕЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

ТЪКМО ПОНЕЧИХ ДА ЗАТВОРЯ ВРАТАТА, когато този път Дидие застана от другата й

страна и я бутна с длан.

— Имам проблем — заяви той и се тръшна на дивана.

— Ще взема да ви таксувам аз почасово на тоя диван — казах.

— Довечера има необикновено парти.

— Ахам.

— Карнавал.

— Дидие, ще затворя.

— При най-добрия костюмиер обаче бяха останали само два костюма, затова ги запазих

и двата, но не мога да избера!

— С какво разполагаха?

— Гладиатор и балерина.

— Не виждам какъв е проблемът.

— Проблемът? Не виждаш какъв е проблемът? Дидие съвсем очевидно е идеален и за

двете роли, затова изборът между тях е невъзможен.

— Дам, разбирам.

— Лин, какво да правя?

— Съветвам те — подзех, поемайки енергия от Олеговия диван — да се маскираш до

кръста като гладиатор, а от кръста надолу — като балерина. Ще си гладиерина.

— Гладиерина! — възкликна той и се юрна към вратата. — Трябва Да го пробвам още

сега!

И изтърча надолу по стълбите, а аз притичах до вратата и най-сетне успях да я затворя.

Уж трябваше да се зарадвам, но не ми беше весело. Не обичах затворените врати. Не обичах

затворените врати, които сънувах и по които думках нощ след нощ.

Настаних се в креслото, но не можех да пиша. Задържах погледа си върху заключената

врата nk-дълго, отколкото трябваше, и отново се озовах в затвора.

Всеки удар, стоварил се върху окования, всяка инжекция, усмиряваща бунта, всяко

умъртвяване на волята с електричество нанася оскърбление на нашата същност — каквато е

отредено да бъдем един ден. Времето е мебрана, съединителна тъкан, нея можеш да

нараниш. Времето не лекува всички рани: то е раните. Само любовта и прошката могат да

излекуват раните.

Омразата винаги оставя петно. Ала понякога тя не е твоя омраза- Случва се да си

прикован и омразата, вбита в теб, да е чужда омраза, покълнала в чуждо сърце. Да се

отърсиш от нея, е нужно Повече време, отколкото е нужно на раната да зарасне.

Дори един ден да открием как да сплетем нишките на любовта и вярата, които срещаме

в живота, върху кожата си винаги ще носим петното на онова, което не може да бъде

забравено: вчерашният ден отново ще се взира в мен, когато погледна заключена врата.

Бях задълго изгубен, извън приятелите, извън любовта, сам се заключвах в спомени за

страха, гнева, бунта, за размириците в затвора, опожарения параклис, тежковъоръжената

охрана и мъжете, предпочитащи да умрат пред това да изтърпят и ден повече, точно както и

аз бях готов да умра, когато се изправих върху крепостната стена, за да избягам.

Времето и то ще умре — като нас, когато загине Вселената — и ще се прероди. Времето

е живо същество и като нас се ражда, живее и умира. Времето има пулс, но това не е нашият

пулс, колкото и да му се принасяме в жертва. Ние нямаме нужда от Време. Времето има

нужда от нас. Дори и то обича да не е само.

Откъснах очи от вратата и се впуснах към полетата на Карла, езерата на Карла, бреговете

и горите на Карла, облаците на Карла, нейните бури, раздиращи всичко, и щом стигнах там, написах стихове за Карла и за Времето, влязох в бой с него, изгаряйки от любов.

Не се получи. Но си отбелязах страницата, когато затворих бележника, защото някои от

най-добрите творби се раждат от тези, които не са добри в момента.

Излязох на балкона да изпуша един от джойнтовете на Дидие.

Кръстовището долу бе относително пусто. Колите — неистови насекоми — се бяха

прибрали на орди в кошерите си. Време бе за последната ми обиколка и гонката на Навин с

Бенисия наближаваше, но нямах желание да помръдна.

Карла, Дидие, Навин, Дива, Винсън, Зодиакалните Джорджовци, Кавита: не проумявах

какво става. Толкова много промени, толкова много несигурност, толкова пъти се чувствах

той, сякаш бях от неправилната страна на стена, която ме разделя от тях.

Загубих се в този хаос. Цяла вечер бях давал съвети на другите, а сам не можех да си дам

съвет. Можех само да следвам инстинкта и веднъж завинаги да накарам Карла да избере: живот с мен другаде или живот в Островния град без мен.

С каквото и да се занимаваше тя в Бомбай, то не ме включваше-А мисля, че трябваше.

Бях готов да замина и да я чакам някъде другаде, ако не иска да тръгне веднага с мен. Знаех, че ще дойде на гонката. Щях да отида. Исках да говоря с нея, та дори и за да се сбогуваме.

Ала точно когато нямаш други планове в живота си освен най-правия път към изхода на

града, а сърцето ти твърде дълго е чакало истината — или душата ти нова песен — Съдбата

понякога удря в земята свещения жезъл и огън прегражда пътя ти.

Колите фучаха край мен с убийствена скорост. Видях хора на Хюсеин и на

„Скорпионите" да се носят стремглаво в различни посоки. Един моторист ме приближаваше, яхнал мотор с много високо кормило. От две пресечки го разпознах. Рави.

Спуснах стойката на мотора и му махнах.

— Какво става?

— Пожар в дома на Кадербай! — изстреля той, като спря до мен.

— В голямата къща? — Да, човече!

— Назир добре ли е? А Тарик?

— Никой не знае. Мъчат се да спасят джамията. Само това чух. Може да се стигне само

с мотори. Казват, че „Мохамед Али Роуд" е задръстена. Лин, не се скитай из улиците

довечера.

Домът на Кадербай гореше.

Видях в ума си момчето на императорския трон, наклонило глава на една страна и

подпряло чело с дългите си пръсти. Видях моя афгански приятел Назир — с прошарена коса

и лице, грейнало от молитвите призори.

Нещо се изтръгна от гърдите ми, от душата ми, нещо, което вече не бе мое, и усетих как

Дръзката се разпилява във въздуха. Почувствах как любовта се изплъзва, изтича от мен, сякаш

скръбта ми преряза вена. И се уплаших — за всички нас.

Рави потегли. Запалих мотора и се понесох след него.

Понякога зовът на смъртта в онези години бе също тъй силен, както и волята ми за

живот. Понякога се изкачвах на мачтата на страха, побита в сърцето ми — този кораб в

открито море — и разтварях обятия пред бурята, рушаща света.

ШЕЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

РАВИ КАРАШЕ БЪРЗО, но гледах да не изоставам от него. Първо се носехме леко по

драконовия гръбнак на „Мохамед Али Роуд", а после се врязахме в стена от коли, камиони и

автобуси, всичките с изключени двигатели.

Наложи се да минем по тротоарите, препълнени с хора, на които им бе невъзможно да

пресекат задръстената улица. Радвах се, че Рави води; той разбутваше хората с гумата на

мотора си. Промъкваше се между краката, ръцете и изникващите детски глави плавно и

уважително, без да причинява страдание никому, но поддържаше бавната скорост. През

цялото време повтаряше само една дума: Кадербай!

Крещеше я пак и пак като заклинание. И хората всеки път се отдръпваха, щом я чуеха.

Компанията, която Кадербай създаде, бе какавидата, от която се излюпи Компанията на

Санджай и калиптрата[100], от която се разви Компанията на Вишну, но в кървавия пожар

само името Кадербай имаше силата да подейства като инстинкт и да раздели вълните от

забързани хора.

Толкова се страхувах да не изгубя Рави и да ми се наложи сам да си пробивам път в

тълпата, че карах почти залепен за него и на няколко пъти ударих калника му.

Той отмерено натискаше клаксона, за да ме успокои, а после отново закрещяваше

незабравеното име:

— Кадербай!

Стигнахме до ъгъла, близо до джамията, но пътят ни бе отсечен от висока стена —

мотоциклети, ръчни колички и велосипеди, струпани на тротоара. Приливът от народ се

изля в друга посока и се разтече из пролуките между колите на улицата.

През арките между тротоарните тенти зървахме дим, пламъци и пожарни коли. До нас

уличното платно се бе превърнало в масивно здание от автомобили и автобуси.

Набутахме мотоциклетите в един вход, вързахме ги с моята верига заедно и се

закатерихме по неочакваната стена от велосипеди, кошници и талиги, като се провирахме

под окачените дюкянски табели.

Скочихме от стръмната метална урва и се приземихме зад полицейското отцепление, където бе краят на блъсканицата. Парче въже, опънато между бронята на един „Амбасадор" и

дръжката на ръчна количка, бе единствената преграда, която възпираше наплива от хора.

Провряхме се под въжето, прокраднахме се край дюкяните към джамията и се насочихме към

къщата на Кадербай.

Пожарните коли обливаха стените на джамията с мощни струи в опит да потушат

пламъците. Тя изглеждаше непокътната, но когато се провряхме през черните змии на

пропускащите вода пожарникарски маркучи, видяхме, че с къщата на Кадербай е свършено.

Самотен отряд пожарникари се опитваше да овладее огъня, но усилията му бяха

насочени главно към опазване на джамията и предотвратяване на още по-голяма катастрофа

на улицата.

На мястото вече бяха пристигнали мъже от няколко мафиотски компании. Те стояха

напреко на тясната улица, втренчени в огнените езици, които рисуваха гняв по лицата им.

Повечето бяха хора на Хюсеин, но имаше и неколцина на Вишну, както и гангстери от други

банди. Общо около двайсетина души. Абдула стоеше в центъра. Свиреп огън гореше в очите

му.

Пожарникарите удържаха гангстерите, умолявайки ги да се отдръпнат назад и да ги

оставят да си вършат работата. Абдула разкъса кордона, блъсна трима, събори един

пожарникар, който се опита да му попречи да влезе в сградата, и изчезна сред пламъците.

Мафиотите гледаха пожарникарите, питайки се дали те ще тръгнат на бой. Нали са

служители в униформи — за мафиотите всеки Униформен е от противника.

Но пожарникарите се отдръпнаха. Плащаха им да спасяват хора, не да се бият с тях.

Полицията, на която плащаха да се бие с хората, нахлу на тяхното място.

Боят с ченгета е сложна работа. Много ченгета обичат побоищата, но се придържат към

някакви правила. Без да осакатяват, без да използват оръжия: само откровено млатене да си

начешат крастата. Долу-горе е това, но има и две особености. Първо, ченгетата имат много

дълга памет, по-дълга от повечето престъпници, които съм срещал и които са далеч по-

склонни да простят и забравят. И второ, ако нещата излязат извън контрол, имат право да те

застрелят.

Мъжете от Компаниите оставиха оръжията си настрана и се наредиха пред горящата

сграда. Ченгетата нападнаха с всичка сила и гангстерите се хвърлиха в отбрана.

Във всеки момент от живота си човек прави избор. Гледах как боят започва с почти

числено равенство и мафиотите успяват да удържат позициите си. Видях как нова група

ченгета притичва на помощ. Рави се дръпна от мен и с още един гангстер, Пиниза, скочиха в

мелето, запокитвайки живота си в боя. Можех да остана на мястото си. Можех само да

гледам. Не го направих. Пуснах ножовете си зад една ръчна количка и се хвърлих в

неразборията, в която не трябваше да е никой от нас.

Не тичах дълго. Едно ченге ме халоса още преди да съм стигнал. Действаше чевръсто и

бързо. Чух гонга, но не знаех за кой рунд. Инстинктивно се свих, прикрих се, а после

замахнах, но полицаят вече лежеше в краката ми. Тони Дългия, високият кльощав Тони, го

беше съборил.

Двамата попълнихме редиците на Компанията. Ченгета притичваха на помощ на

ченгета. Хората се биеха и залитаха. Ченгета удряха ченгета. Мафиоти удряха приятели.

Бях сграбчил един полицай за ризата и я усуквах, за да го придърпам към себе си, мислейки, че така няма да може да ме удари.

Сгреших. Оня замахна над лакътя ми с юмрук и го заби в главата ми на място, откъдето

се изключва околният свят. Далече-далече оттук, в някаква стая, с някакъв руски писател, засвири „Клаш".

Залитнах назад, ръцете ми инстинктивно стиснаха дрехата му и той падна заедно с мен.

Но с него паднаха и други ченгета, увлекли, на свой ред, гангстери. Изгорялата фасада на

къщата бе започнала да се руши и срутва. Рухнахме сред сгурия и въглени.

Не знам колко души се бяха стоварили върху ченгето, което беше отгоре ми: цялото

човечество сякаш бе върху мен. Задушлив пушек изгаряше очите ми, все едно вече бяха

запалили благовония за мъртвите. Тлеещите парчета сандалово дърво напояваха въздуха с

миризмата си.

Обгорени страници от свещени книги присветваха сред отломките. Дишах смрадта на

изгоряла коса и на твърде много пот от твърде много затиснали ме тела.

От къщата екнаха изстрели и засвистяха куршуми. Зарадвах се някак, че съм затиснат.

— Патроните избухват от горещината! — извика един полицай на марати. — Гърмят

напосоки. Не стреляйте.

Ченгета и мафиоти, струпани върху мен, не искаха да рискуват. За да се предпазят, те

инстинктивно се притиснаха надолу към единственото укритие, което имаха — тоест към

мен. Дишах ситно-ситно като заек. Патроните спряха да гърмят, когато призрачните

пълнители се изпразниха, но после арката над нас поддаде. Мелето се притисна още по-

силно надолу.

Отломки от свещените текстове по арката се посипаха върху нас. Не можех да помръдна

с ръце. Пръстите ми продължаваха да стискат ризата на ченгето. Нищо не виждах. Вдишвах

пепел заедно с въздуха, но се радвах, че поне имам въздух.

А после всичко свърши. Полицаите и гангстерите със залитане и препъване започнаха

да стават един по един. Ченгето отгоре ми се надигна последно. Опита се да пълзи. Улових

го за дрехата, но той упорито продължи да лази на колене, без да ме поглежда, и накрая го

пуснах.

Станах, избърсах очи и погледнах изпепелената къща — горящия дом, в който Кадербай

часове наред ме бе поучавал и посвещавал часове от своя живот, за да водим философски

спорове.

Жълто-червени пламъци рисуваха трептящия силует на вътрешния двор с арките.

Преградите между помещенията се срутваха на огромни плоскости. Пламтеше дървената

конструкция — кристална решетка от горящи греди. Всичко си бе отишло. Нямаше го.

Беше непоносимо. Не можех да го приема. Мястото, което в моите представи бе вечно, се превръщаше в пепел.

Обърнах се и видях Абдула, опрял коляно на празното място до Джамията. Държеше

Тарик, момчето-крал, в прегръдките си. Хората, изразявайки уважението си, се бяха

отдръпнали. Абдула държеше момчето, но Тарик бе вече склонил глава към гроба, а силните

МУ млади ръце висяха като водорасли в океана на времето.

Боят съвсем секна. Полицаите поставиха нова оградителна линия на почтително

разстояние. Хора се втурнаха да докоснат дрехата на мъртвото момче.

— Назир? — изрекох към Абдула, когато успях да пробия плета от скърбящи. — Видя ли

го вътре?

— Вдигнах тялото му от момчето — отвърна, все тъй коленичил, а по лицето му се

стичаха сълзи. — Няма го вече. Неговото тяло не успях да спася. Когато взех Тарик, Назир

вече беше мъртъв, гореше.

И Абдула умираше, знаехме го и двамата. Бе се зарекъл на Кадербай да пази момчето с

цената на живота си, а момчето загина. Безжизненото му тяло — дрипаво знаме върху

коляното му. До последен дъх Абдула щеше да преследва убийците на Тарик и Назир, за да

зърнат в сетния си миг отражението на това знаме.

— Сигурен ли си, че беше мъртъв?

Той ме погледна. Очи, пълни с ирански пустини.

— Добре, добре — казах. Бях твърде потресен да направя друго, освен да се съглася.

Назир бе стълб, каменен стълб — мъжът, който щеше да разказва историята дълго след

като другите са издъхнали.

— Значи вече е бил мъртъв, когато го откри?

— Да. Тялото му бе обгорено по гърба, но саможертвата му е запазила лицето и тялото

на Тарик. Простреляли са ги, Лин. И двамата. И охраната им я няма.

Обзети от яростна горест, опечалените ме изтласкаха настрана, за да докоснат мъртвия

крал. Запробивах си път през бързо нарастващата тълпа, която никакво полицейско въже не

можеше да възпре. Хора се стичаха от всяко стълбище, от всяка тясна уличка. Измъкнах се на

главната улица, изкатерих се по разпадащата се стена от велосипеди и ръчни колички и

заварих Рави да ме чака до моторите.

— Радвам се да те видя, човече — каза той. — Моторът ми трябва. Тая нощ ще е ад.

Ако „ад" означаваше огън и бяс, той имаше право. Безчинството пропука бента на

сдържаността. Убийството в къщата и спасената на косъм обичана джамия щяха да пуснат

хрътките на ада и това всички го знаехме. Прекрасният град, Островният град на

търпимостта вече бе опасно място.

Питах се къде ли е Карла и дали е на сигурно място.

Отключих веригата, освободих моторите и поехме през задръстванията обратно към

Колаба. На кръстовището при кино „Метро" Рави се отдели от мен и замина на среща с

братята си по оръжие. Аз изкачих на бегом стълбите на хотел „Амритсар" да проверя дали

Карла е там.

— Трябва да се изкъпеш — каза ми Джасвант. — И да се преоблечеш.

Тениската ми бе неузнаваема, след като я съдраха в боя. Елекът, почернял от сажди, бе

обгорял, а голите ми ръце и гърди — целите в пепел и драскотини.

— Виждал ли си я?

— Отиде на гонката.

— Благодаря.

— Майната ти, баба — подвикна подире ми той, докато прескачах по четири стъпала

наведнъж.

Трябваше да намеря мястото, откъдето Карла щеше да наблюдава легендарната гонка.

Допусках, че ще я привлече най-опасният завой по трасето — там, където Съдбата и Смъртта

биха седнали да погледат с кошница за пикник.

Не бе лесно да стигна дотам. Затварянето на улиците бе започнало и на четири поста се

наложи да бутна рушвет само за да си задържа ножовете.

Вътрешните разногласия в Индия могат да причинят гибелта на хиляди души — дори и в

мирен град като Бомбай. Едва не бе изгоряла джамия, полицията беше излязла по улиците и

естествено, всички упрекваха индуистите.

Докато стигна до мястото, гонката вече беше приключила, а пътната полиция се

отзоваваше на съобщения за безредици в „Нул базар".

„Откъм Донгри се задава тълпа", чух да повтарят полицейските радиостанции на

марати.

Спуснах се към заведението за сокове „Хаджи Али". Реших, че Навин може да празнува

или да се утешава именно там, защото бе едно от малкото места, които все още работеха. По

улиците хора бързаха към индуисткия храм или мюсюлманската гробница — бяха чули, че

някъде в Донгри, където населението бе предимно ислямско, е избухнал пожар. Налагаше се

да лъкатуша между тях и от време на време да спирам, за да не прегазя хората, които в

паниката си изскачаха на пътя точно пред мен. Пред „Хаджи Али" паркирах Мотора си по-

надалеч от редицата чужди мотоциклети. Надникнах в салона с масите и видях Навин да

седи с Кавита Сингх.

Хвърлих отново поглед към групата мотоциклетисти отвън. Сред тях имаше едно

стройно момиче с тъмни очила-никаб, червено кожено яке, бели джинси и червени

маратонки: Бенисия. Седеше на мотора си, матовочерен 350-кубиков класически модел с

откачащо се кормило. Върху резервоара бе изписана думата Ишк — „страстна любов".

Бяха около десетина човека, всички облечени в разноцветни кожени дрехи въпреки

жегата. Не познавах никого. Една глава се извърна към мен: Карла.

Карла ми се усмихна, но от тази дистанция не разбрах какво ми казва с очи — дали

„Толкова се радвам, че си тук", или „Не прави глупости". Изминах разстоянието помежду ни

и я хванах за ръката.

— Карла, трябва да говоря с теб.

Момчетата, яхнали японски мотоциклети, ме огледаха. Целият бях в пепел, драскотини

и петна от сажди.

— Какво е станало? — попита тя.

— Къщата на Кадер — отвърнах. — Няма я вече. Назир и Тарик също.

Психически тик, но толкова истински, че я разтресе цялата, прониза тялото й и я накара

да отметне глава. Тя се отпусна върху мен, обви с ръка кръста ми и ние се запътихме към моя

мотор. Карла седна на него с гръб към групата пред заведението за сокове.

— Изглежда си пострадал — каза тя. — Добре ли си?

— Нищо ми няма. Аз…

— Беше ли там, при пожара?

— Да, аз…

— Луд! — кресна ми тя и цариците припламнаха. — Не ти ли стигат неприятностите, че искаш и още? Защо се опитвам да те предпазвам, щом ти все гледаш да се вкараш в

неприятности?

— Но аз…

— Дай ми един джойнт — каза тя.

Запушихме. Ослушвах се какво говорят ченгетата от близкия полицейски пост — като

„План Б" обсъждаха блокирането на целия град, ако размириците се пренесат извън пазар

„Крофорд", който не беше далече оттук.

Исках да я измъкна оттам. Исках да я отведа у дома, както бях мръсен и изпоцапан.

Исках да се изкъпя и да отида при нея в бедуинската шатра.

Мотористите ни гледаха. Преливаха от енергия от изпития динен сок, възбудени от

чуждата победа. Младежи, които се перчат, за да впечатляват момичетата; жестовете им

отблъскваха въображаемо нападение.

„Огън — мислех си аз. — Няма го. Всичко замина. Назир, Назир, Назир, застреляха те и

те изгориха, братко мой."

— Момчето е загинало? — попита Карла и ме издърпа от огъня.

— Да. Видях го. Беше мъртво, но недокоснато от пожара. Назир закрил тялото му.

Абдула изнесе трупа на Тарик от къщата, но се наложило да остави вътре Назир.

— Дано Вселената утеши младата завърнала се душа — каза тя.

— Да утеши душите и на двама им.

— И на двама им — повтори тя.

— Карла, застреляли са ги, а охраната им я няма.

— Сигурен ли си?

Загледах се в нея, както Абдула се бе загледал в мен на горящата улица, прегърнал

завещания му погубен живот.

— Добре, добре — каза тя.

Един от мотористите дойде при нас. Заобиколих мотора.

— Карла, добре ли си? — попита младежът. — Този да не ти досажда?

— Не, Джак — отвърнах недружелюбно. — Ти ми досаждаш. Изчезвай.

Сигурно беше свястно хлапе, но попадна в грешния момент на грешното място. А и

прекъсваше разговора с приятелката ми.

— Ти пък кой си бе?

— Аз съм тоя, дето ти казва да бягаш, докато можеш, Джак.

— Остави ни, Абай — подхвърли гърбом Карла.

— Щом казваш, Карла — отвърна Абай, поклони се и лъскавото Щ яке изскърца като

дървени стъпала. — Ако ти трябвам, ей там съм.

Той заотстъпва заднишком към приятелите си, като ме гледаше на кръв.

— Симпатяга — казах.

— Всичките са симпатяги — отвърна Карла. — И всичките отиват на партито тази нощ.

— Какво парти?

— Партито, за което ти отмених поканата.

— Отменила си ми поканата?

— Беше поканен, но аз я отмених.

— А кой ме е поканил, преди ти да я отмениш? Тя извърна глава настрана.

— Домакинята, щом искаш да знаеш.

— Я кажи какъв е тоя купон?

— Специален и ако щеш вярвай, но се наложи да си задействам връзките, за да те извадя

от списъка. За теб така ще е по-добре.

— В момента изобщо не се чувствам добре.

Още един от мотоциклетистите застана зад Карла и се вторачи в мен. Новият беше нещо

сърдит. Вдигнах длан със сурово изражение и той се спря.

— Недей.

Той се върна назад.

— По-спокойно, Лин — каза ми Карла тъй близо, че можех да я целуна.

— По-спокойно тази вечер не може.

— Те са приятели. Не добри, не близки приятели, но полезни приятели.

— Ела с мен, Карла.

— Не мога…

— Можеш.

— Не мога.

— Лин, победих! — Навин дотърча да ме прегърне. — Каква гонка само! Това момиче е

феноменално, обаче победих аз! Видя ли?

— Страхотно, Навин! Кажи на твоите мотористчета да се кротнат.

— А, те ли? — разсмя се той. — Те са луди глави, обаче обичат да яздят моторите, пич!

— Като спомена за мотори, тая вечер ще дойда с Бенисия — обади се Карла.

— Ти… какво?!

— Навин ще закара Кавита на карнавала, а аз ще се возя с Бенисия. Нали не възразяваш?

Толкова ми беше гадно, че ми идеше да им подбера моторите и да замеря Господ с тях.

— Знаете ли какво — обади се Навин, като ни наблюдаваше с Карла. — Аз ще изчакам

ей-там, докато станем готови за тръгване.

Той отстъпи заднишком няколко крачки, а после притича към приятелите си.

Останахме сами. Казах:

— Карла, щом за да поговоря с теб, трябва да се изгоря или да ме пребият, сигурно

имаме нужда от консултация с психолог.

— Говори от свое име. — Тя се отдръпна от мен. — Психолозите са за хора, на които им

е скучно да казват истината.

— Странно е да го чуя от някого, който в момента не желае да ми каже истината.

— Не мога да ти кажа цялата истина. Мислех, че си разбрал?

— Нищо не съм разбрал. Ти наистина ли ще тръгнеш с тия тук? Тя погледна през рамо и

пак се обърна към мен.

— Това парти е нещо различно. Вярваш ли ми, че отивам на него и отмених поканата ти

от любов към теб?

— Говоря за това, че отиваш на парти — няма значение какво и колко е важно — след

случилото се тази вечер?

Устните й се отлепиха и оголиха стиснатите й зъби. Очите й широко се отвориха.

Познавах този поглед. Не бе заплашителен — сдържаше се да каже нещо, с което можеше да

ме нагруби. Не ми пукаше.

— Карла, та ти ги познаваше! Това е Назир! Не знам как се чувстваш, но в момента

искам само да бъда с теб и нищо друго.

— Тежко е. Случилото се с момчето…

— И с Назир.

— И с Назир. Милият Назир.

Тя се умълча, споменът за грамадния афганец разколеба решението й. Карла и аз

грейвахме, щом зърнехме прорязаното от дълбоки бръчки лице и навъсената усмивка на

Назир, когато отваряше вратата на къщата.

Тя вдъхна дълбоко, усмихна ми се и ме хвана за ръката.

— Това парти наистина е важно, Лин. То ще отвори много тайни врати и ще ми позволи

да затворя една врата, която вероятно изобщо не биваше да отварям.

— Каква врата?

— Рано е. Моля те, довери ми се. Моля те! Само ми се довери, когато ти казвам, че този

купон може да ми даде шанс да загърбя всичко и после да живея дълго, без да се обръщам

назад.

— Защо е толкова важен?

— Господи! Няма да се откажеш, нали? И няма да ми се довериш?

— Толкова малко ми даваш, Карла, а нощта е толкова тежка. Съжалявам, но срещам леки

затруднения да вярвам в теб.

Тя ме погледна — може би с леко разочарование, а може би просто наблюдаваше

разочарованието по лицето ми.

— Добре — каза. — Това е фетишистко парти.

— Е, хубаво де… и какво от това?

— То е първото по рода си в Бомбай и там ще паднат маските на мнозина.

— Колко маски?

— Всичките, разбира се — каза тихо и ме погали по бузата. — Затова отмених поканата

ти.

— Какво?

— Харесвам те такъв, какъвто си. Обичам те такъв, какъвто си. Така или иначе, всичко е

заради това. И няма да го разваля, като те пусна да се вихриш из този Вавилон.

— Но ти ще отидеш.

— Аз не съм ти, миличък. И ти — това не съм аз.

— Ела с мен, Карла.

— Трябва да тръгвам, Лин. Имам работа за довършване. Довери ми се.

— Всичко е свършено. Ела с мен.

— Трябва да тръгвам — каза тя и се изправи, но аз я стиснах за китката там, където

гривна можеше да краси ръката й. — Ако не си чула, затръбиха с тръбите и стените

рухнаха…

— Библейски цитат — усмихна се тя. — Изкушаваш ме, Шантарам. По-изкусително е от

проклетото парти, но трябва да тръгвам.

— Не се шегувам. Сега не е за купони. Време е да се укрепим и да се защитаваме. Ще е

страшно. Ще има пожари, улиците ще пламнат. Трябва да се запасим, да изчакаме всичко да

отмине и после да си намерим друг град.

Тя ме погледна тъй нежно, че заплувах в река от неподправена обич, без да имам

представа кога съм се отделил от брега.

— Само онова, което ни свързва в едно, си струва. Бях напълно изчерпан. Тя бе твърде

близко. Светлините на трескаво оживения драйв-ин бар за сокове палеха в очите й неонови

огньове и аз отново изгарях.

— Какво значи това?

— Не се отказвай от мен — прошепна тя.

— Но…

— Не смей да се отказваш от мен!

Тя ме целуна. Целуна ме тъй искрено, че когато си отворих очите, нея вече я нямаше.

Изтича при мотоциклетистите. Форсираха моторите си. Тя се качи зад Бенисия.

Испанката сложи каската си и спусна визьора: дъга от черна светлина на мястото на

очите. Подхождаше много сериозно към желанието си да се скрие от чуждите погледи, нямаше две мнения. Но на мотора зад нея седеше Карла и аз имах мое мнение по въпроса.

Бенисия се наведе и стисна ниското кормило, а Карла се примърда към нея.

После се изправи, обърна се и очите й откриха моите, без да ги търсят. Усмихна се.

Не се отказвай от мен.

Тя се прилепи до гърба на Бенисия.

Кавита се качи зад Навин, който направи изкусен кръг пред бара за сокове и спря до

мен.

— Защо няма да идваш, Лин? — попита ме той, докато другите мотоциклетисти

форсираха двигателите.

„Стана пожар — мислех си аз. — Загинаха хора. Назир загина. Части от града са

блокирани." Но той беше щастлив. Бе победител. Не можех да му го отнема.

— Приятно прекарване, Навин. Ще се видим след ден-два.

— Иска ли питане.

Той форсира мотора си.

— Вижте го непоканения! — обади се Кавита, когато Навин се приготви да тръгва. —

Каква ли гадост таиш в себе си, та на един купон да не те поканят?

Навин даде газ и отпраши, а след него и компанията. Когато Бенисия потегли с рев, Карла разпери ръце. Не се отказвай от мен.

Бях обгорен, изподран, пребит, целият в пепел и сам с мъртвите сред един град пред

блокиране. Не смей да се отказваш от мен.

ШЕЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

ВЪРНАХ СЕ В „АМРИТСАР" и се изкачих бавно по стълбите, стъпало по стъпало.

Тялото ми натежаваше над волята.

— Прав беше, Джасвант — подхвърлих на минаване край бюрото му на път за моята

стая. — Трябва да се изкъпя.

— Казах ти аз! А сега няма топла вода и целият град е откачил, тъй че така ти се пада, баба, и лека нощ, да спиш в кош.

Седнах на писалището, отворих бележника си и записах всичките си чувства и картини

от тази нощ. Пепелта по дланта и китката ми зацапа страниците. Лявата ми ръка, с която

притисках отворен бележника, остави пръстови отпечатъци върху него — контрастни и

добре очертани, докато дясната ми ръка описваше сцената на престъплението.

Черни мастилени пламъци лумнаха по хартията. Пламъци, отразени в окото на полицай, пламъци, отразени в хромираното синьо на стена от велосипеди, неонови пламъци от

мотоциклетни газове и стоманени ритници, избиващи метежни искри във водовъртежа на

праведната мъст.

Когато не можех да пиша повече, хванах една бутилка и влязох под душа като в затвора, с

дрехите.

Пих, после изпрах мръсните си дрехи, смъквайки ги една по една като листа, пак пих и

измих още по-мръсното си тяло, кожата си, възпалена от мириса на страха и неговия

двуяйчен близнак — животинския страх.

Застреляха ги. Убиха ги. Изгориха ги. Мъртви са.

Чист, сух и гол дръпнах пердетата и забраних на деня да идва, завъртях всички

ключалки, извадих оръжия и ги наредих из стаята там, където ми се струваше, че може да ми

потрябват, пуснах музика на скапаната си уредба, благодарих й и закрачих насам-натам.

Когато лежиш достатъчно дълго в килия, се научаваш да я измерваш с крачки, защото

краченето смълчава онзи вътрешен глас, който те зове към бягство.

Не смей да се отказваш от мен.

Крачех. Пак пих. Музиката гръмна или може би просто зазвуча по-силно. Бях яхнал

вълната на Боб Марли и тя ме носеше към по-светъл бряг. Прииска ми се да погледам

усмивката на Карла и осъзнах, че нямам нейна снимка.

Претърсих навсякъде — без успех, затова реших, че един джойнт ще ми дойде добре.

Покрай джойнта намерих куп интересни неща, които не знаех, че притежавам —

включително един дружелюбен щурец, който не пееше, затова го преместих на балкона — но

снимка на Карла нямаше.

Тревата започваше да ме хваща и първото, което записах в бележника си след

безплодното търсене, беше въпрос:

Истинска ли е Карла?

И много други неща написах. Декламирах поезия. „Когато в спор със мрачната

съдба…" — подзех и тъкмо стигнах до „да се сменя веднага съм готов със друг…" [101], когато

някой друг задумка по вратата.

Продължих своя боен танц за мъртвите, думкането престана, барабанният ритъм на

музиката ме замята из стаята и отново можех да пиша.

Изпълних цели страници с бележки за Назир. Любимите заминали хора никога не

напускат сърцето, но техните живи картини бледнеят, отмивани от реката на паметта. Исках

да опиша Назир, преди това да се случи. Исках да опиша тези очи, тъй често подобни на очи

на животно, дебнещо животно, непознаваемо и способно на всичко — тези планински очи, родени там, отдето се вижда най-високият връх на света, тъй рядко просветвали като лампи в

пещерата на нежността.

Описвах хумора, скрит в проломите на неговите гримаси. Описвах сянката, неизменно

покрила лицето му, независимо колко е светло — сякаш краят сред пепелта бе запечатан

върху лицето му още в самото начало.

Описвах ръцете му — лапи на комодски варан, белязани до живот от черната пръст на

работническата му младост с марсиански канали и гънки по възлестите му пръсти, някои

дълбоки като рани от нож.

Описвах Тарик. Описвах капчиците пот, избиващи над горната му устна, когато се

правеше на такъв, какъвто не е. Описвах точността на движенията му, сякаш животът му бе

безкрайна чаена Церемония.

Описвах и колко беше красив. В това непохватно момче вече прозираше красивият мъж: лице, което щеше да кара момичетата да се подсещат за него неведнъж, и храбрият поглед, който щеше да е предизвикателство за всеки друг мъж.

Опитах се да го опиша, да го запазя, да го спася — него и Назир — в думи, които може

да оцелеят.

Писах, докато нещо пресъхна или всичко пресъхна — и стигнах там, където свършват

думите, свършват мислите и остава само чувство, усещане, самотно биене на сърце, което

отеква в студените дълбини на океана навън, и заспах, и сънувах как Карла ме измъква от

горящ дом и целувките й прогарят любов в кожата ми.

ДВАНАЙСЕТА ЧАСТ

ШЕЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

СЪБУДИХ СЕ И ОТКРИХ, че не целувките на Карла изгаряха кожата ми — бях заспал

по лице върху статуетката на бог Шива и тризъбецът му бе вдълбал клеймо върху бузата ми.

Влязох под душа и пак се изкъпах, решен два дни да не отключвам и да продължа, може би, бдението си за мъртвите. Но когато се подсуших и се погледнах в огледалото, следата от

тризъбеца още бе там и изглежда щеше да остане и през следващите няколко дена, преди да

изчезне. Взрян в безумието си, осъзнах, че щом така съм се подредил — сам да сложа клеймо

на лицето си, когато навън имам толкова врагове, които биха се радвали да го сторят — значи

е време да спра.

Заедно с тази отрезвителна мисъл ми хрумна и че Карла може да си е тръгнала по-рано

от фетишисткото парти и заради размириците да е закъсала някъде из Островния град.

Облякох бойните доспехи, проверих си джобовете и излязох в празния коридор. Вратата към

стълбите беше барикадирана с мебели. По онова време бе обичайна практика за хотелите

при полицейски блокади в града — за да се осигури безопасността на гостите от едната

страна на барикадата и да държи размирниците от другата.

— Цял южен Бомбай е блокиран — обади се Джасвант иззад вестника. — Провървя ми, че си взех вестник. И не, няма да ти го дам, Докато не го прочета.

— Къде?

— Никъде няма да ти го дам. Има опашка преди тебе, баба.

— За блокадите питам — къде са?

— Навсякъде.

Блокадата значеше, че не мога да се движа през деня из града. Никой не можеше.

— За колко време?

— Тебе пък какво те засяга?

— Мамка му, Джасвант! Какво ти е предчувствието? Един ден, четири дни, колко?

— Предвид всички пожари и размирици от снощи залагам на три дни — отвърна той. —

И пак питам, тебе какво те засяга?

— Три дни? Надали ще ми стигне вдъхновението за три дни.

— Вдъхновение! — Джасвант свали вестника и се завъртя на новия си тежкарски

директорски стол да ме погледне.

Натисна някакво копче на бюрото си и един панел в стената се плъзна встрани. До мен

се откри таен долап, пълен с алкохол, цигари, разни неща за хрупане, зърнени закуски, кутии

с мляко, захар на бучки, буркани с мед, консервирана сьомга, консерви печен зрял боб в

доматен сос, пачки кибрит, свещи, комплекти за първа помощ и нещо неясно какво, мариновано в буркани.

Той натисна още едно копче и около долапа замигаха шарени лампички.

— Ей! — Той се втренчи в тризъбеца на лицето ми, огрян от цветните светлини. —

Знаеш ли, че имаш белег от тришула на лицето си?

— Джасвант, да не задълбаваме в личен план. Той махна с ръка към пълния с наслади

долап.

— Аз винаги с удоволствие се придържам към деловия тон, баба — каза той, като

вдигна последователно двете си вежди. — Има и музика.

Натисна и трето копче и от тонколоните на бюрото му гръмна бхангра, денсмузика.

Преспапието затанцува с телбода върху стъкления плот на бюрото, подскачайки напред и

назад около отразената усмивка на Джасвант.

— Ние, сикхите, знаем да се приспособяваме — надвика той музиката. — Ако искаш да

преживееш Третата световна, се засели в сикхски квартал.

Остави песента да свири до края, а тя никак не беше от кратките.

— Това парче никога няма да ми омръзне — въздъхна той. — Искаш ли пак да го пусна?

— Не, не, добре е. Ще купя пиячката, преди Дидие да ме изпревари.

— Дидие го няма.

— Не ми се ще да рискувам.

— Това май… е най-умното нещо, което съм чувал да ми казваш.

— Джасвант, хората не разговарят умно с теб, защото ти не си любезен с тях.

— Майната им на любезностите!

— Ищецът умря…

— Любезността няма да ми плати наема.

— Опаковай ми това, което ти плащам, Джасвант.

— Добре, добре, баба, не се нервирай. — Той дойде при мен пред шкафа и започна да

слага в торбичка нещата, които му посочвах.

— Готови джойнтове имаш ли?

— Разбира се. По пет грама, по десет, по петнайсет…

— Вземам ги.

— Всичките ли?

— Всичките.

— Чи, чи![102] Човече, ама никой ли не те е учил как се върти бизнес?

— Давай ги тук, Джасвант.

— Ама ти дори не знаеш цената.

— Колко?

— Цяла бала пари, човек!

— Става. Увий ми ги.

— Ето, пак! За цената трябва да се бориш, човече, иначе тя въобще не е истинската цена.

Като не се пазариш за справедлива цена, ти мамиш и мен, дори да си трая. Така не се прави!

— Джасвант, кажи ми справедливата цена и аз ще ти я платя.

— Не разбираш — каза той търпеливо, все едно учеше маймуна.

И за двама ни играта е в това да открием каква е справедливата цена! Само така можеш

да разбереш кое колко струва. Ако Не правим така, всичко отива по дяволите. Такива

вредители като Тебе прецакват всичко, щото за щяло и нещяло плащате каквото ви падне!

— Джасвант, колкото струва — толкова плащам.

— Чакай нещо да ти кажа. Няма как да избягаш от тая система, мой човек, колкото и да

се пънеш. Пазарлъкът е основата на бизнеса. Никой ли не те е научил?

— Не ми пука кое колко струва.

— На всеки му пука кое колко струва!

— Не и на мен. Щом не ми е по джоба, значи не го искам. А ако го искам и ми е по

джоба, не ми пука колко пари струва. Парите са за харчене, нали така?

— Парите са река, човече. Някои от нас се носят по течението, други цапат по плиткото.

— Стига със старите сикхски поговорки.

— Тая е нова сикхска поговорка, ей сега я измислих.

— Опаковай нещата, Джасвант. Джасвант въздъхна.

— Харесвам те. Никога няма да го кажа пред хора, щото не съм от тия, дето се перчат

пред публика. Това всеки го знае. Обаче аз те харесвам и забелязвам у тебе някои интересни

качества. Забелязвам и някои грешки в духовните ти разсъждения и тъй като те харесвам, с

радост бих ти турил в ред чакрите, тъй да се каже.

— Тая реч си я държал и преди, а? — попитах и поех двете торби стоки от първа

необходимост.

— Няколко пъти.

— И как мина?

— Лин, аз мога да бъда много убедителен. Веднъж играх Отело в…

— Джасвант, приятно ми беше да свършим работа.

— Ей това е! — провикна се той. — Ей това се опитвах да ти кажа преди! Аз тебе те

харесвам, разбираш ли, обаче като се държиш като дете — пък ти не си дете — и ми

разваляш целия кеф от това да си възрастен, светна ли ти?

И тук по сценарий засвири музика. Той пак наду бханграта.

Прибрах покупките, изядох две студени консерви риба тон, наточих си ножовете, докато

се слегне храната, после правих лицеви опори и набирания, докато нощта ми позволи да

тръгна из града.

Пълният бандобаст — или блокаж на града — е невъзможно да се преодолее денем.

Всеки, излязъл посред бял ден на главна улица, е жертва или скоро става жертва. Ченгетата

се страхуваха. Не бяха достатъчно, за да спрат хората, тръгнали на война един срещу друг, или

за да опазят банките. За ченгетата блокадата правеше нещата много по-лесни: щом си на

улицата, значи те арестуват.

— Излизам, Джасвант — обадих се точно преди полунощ.

— Излизаш, ама друг път. Барикадата няма да помръдне от мястото си.

Направих няколко крачки към струпаните мебели.

— Ако я бутна, ще се разпадне.

— Не пипай! — Той излезе иззад бюрото да изтика барикадата от вратата. — Това

защитно съоръжение е много сложно. Моят приятел, парсът, щеше да се справи по-добре, ех, защо не е тук! Но и така ще спре зомбитата да влязат.

— Зомбита ли?

— Така се започва, мой човек — отвърна Джасвант угрижено. — Всеки го знае.

Той избута художествената инсталация от столове и пейки и открехна вратата едва-едва.

— Ще ти трябва парола — каза.

— За какво?

— За да влезеш. За да знам, че си ти.

— Какво ще кажеш за отвори вратата!

— Мислех си за нещо по-лично.

— Ако успея да се върна и не ми отвориш, ще откача вратата.

— Как?

— Пантите са отвън, Джасвант.

— Пантите! — изфуча той. — Моят приятел, парсът, щеше да се сети! Бас държа, че

неговата барикада против зомбита няма грешка!

— Джасвант, просто отвори шибаната врата, като се върна!

— И не внасяй заразата, моля те! — Той избута барикадата обратно.

Нощта е Истина, облечена в пурпурна рокля, нощем танцът на хората е различен. Най-

безопасният начин за нощно придвижване по време на блокада в Бомбай, ако се налага, е да

се возиш отзад на мотоциклета на пътен полицай.

Познавах едно свястно ченге, на което му трябваха пари. Корупцията е данък, наложен

върху всяко общество, в което не плащат на хората достатъчно, за да се гнусят от нея. На

постовете, блокирали пътищата, той обясняваше, че съм преводач доброволец, който

предупреждава туристите да не излизат по улиците вечер.

И по време на обиколките действително срещахме тук-там по някой турист, видял се в

чудо — хора с раници, неподготвени за залостени хотели в призрачен град, които се радваха

да видят ченге, придружено от чужденец.

На повечето постове не спирахме — отговаряхме на въпросите с подвикване и махване с

ръка. Обикалях смълчания град зад гърба на ченге, въоръжен, и му плащах на час, за да ми

помогне да намеря Карла. Исках да е до мен или поне да разбера, че нищо не я заплашва.

Легендите се пишат с кръв и огън, а улиците бяха достатъчно обагрени в червено, за

нови. Придружителят ми, пътният полицай, каза, че избухнали сблъсъци край джамията

„Набила". Имало загинали и още повече ранени. Джамията била непокътната. Хората го

наричали чудо, забравяйки пострадалите за спасението й пожарникари.

— Какво впечатляващо време! — съвсем по индийски подвикна през рамо Доминик, пътният полицай, докато пъплеше мудно из пустите улици.

— Впечатляващо чак до ужас, Доминик.

— Точно така! — разсмя се той.

— Да пробваме в хотел „Махеш" — предложих.

— Ще има какво да разправяме на внуците. — Доминик зави към „Махеш", като се

взираше през завесите от тъмнина във всяка опустяла пряка. — За времето, когато из Бомбай

свободно са бродели призраци.

Карла не открихме, но намерихме колата й. Спряхме до нея и заварихме Рандъл зад

волана, а Винсън на задната седалка. Рандъл свали стъклото. Винсън се наливаше със скоч.

— Здравей, Рандъл. Къде е Карла?

— Не знам, сър. Не съм я виждал, откакто отпътува на мотора с госпожица Бенисия.

— Намерих я! — обади се пийналият Винсън от задната седалка. Обърнах се към него.

— Къде?

— В един ашрам! — отвърна радостно той.

— Карла в ашрам? Само ако смята да го купува.

— Не Карла. Ранвей. Навин я намери. Тя е в един ашрам на стотина мили оттук.

Заминавам веднага щом тук се уталожат нещата.

Пак се обърнах към Рандъл.

— Какво става?

— Наредиха ми да чакам госпожица Карла в хотел „Амритсар" — отвърна той. — Но

наложиха бандобаст страшно бързо и полицията не ме пуска да мръдна оттук, а не исках да

зарязвам колата и заседнах, сър.

— А пътникът?

— Господин Винсън скочи в колата, когато един крадец, който се опитваше да открадне

кола като тая, го застреляха на улицата в два часа днес следобед, сър.

— Късмет извадих, че ми отвори, Рандъл! — каза Винсън и отвори барчето.

— И оттогава сте тук?

— Да, сър, изчаквам възможност за среща с госпожица Карла в хотел „Амритсар".

— „Махеш" е само на петстотин метра оттук, Рандъл — казах.

— Тая нощ не е добре да стоиш навън. Там ще си в по-голяма безопасност.

— Няма да зарежа колата, сър, освен ако животът ми не е застрашен. Съвсем добре ми е.

Но може би господин Винсън би желал да изтича дотам.

— Не става, пич — завали език Винсън. — Искам да оживея, за да намеря момичето си.

Тя е в ашрам. Тежък случай, човече.

Погледнах Доминик.

„Скъпо ще ти струва" — каза ми погледът му. И бе справедливо. Исках много.

— Сложете на колата надпис „Преса" — каза той, клатейки глава.

— Ще минем.

— Да имате лист и химикалка? Можете ли да направите табелка?

Сдърпаха се как да бъде надписът — както често правят хората, Дори когато залогът е

твърде висок — но най-сетне се разбраха някак. Рандъл го закрепи на предното стъкло, като

го подпря с една обувка на Карла.

Благодарение на Доминик минавахме пост след пост. Рандъл козируваше. Винсън се

наливаше и го играеше журналист.

На уличката зад „Амритсар" платих на Доминик и му благодарих за помощта.

— Свястно момче си ти, Лин — усмихна се той, пъхайки парите в джоба си. — Ако те

смятах за кофти тип, щях да те застрелям. До след два часа. Спокойно, ще намерим

момичето ти. Това е Бомбай, йаар. В Бомбай любовта винаги тържествува. Почини си.

Той потегли и боботенето на мотора му напомни на хората зад жалузите и вратите, че

навън има някой храбрец, който поддържа реда.

ШЕЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

ДОМИНИК СИ ТРЪГНА и Рандъл се завтече да отвори вратата на Винсън. Но преди да

успее, откъм уличката се разнесе глас и двамата се заковахме на място.

— Предупредих те! — извика Мадам Жу. — Предупредих те да не припарваш до Кавита

Сингх.

Нейните главорези — близнаците и спецовете по заливане с киселина, изплуваха от

мрака. Тъкмо се готвех да отговоря, Рандъл излезе напред и застана до мен.

— Позволете — каза тихо той.

— Рандъл, остави на мен — отвърнах, като се опитвах да не изпускам от око цялата

опасна петорка. — Мадам Жу редовно дава представления в тази уличка и незнайно как аз

винаги получавам покана.

Тя се засмя, но никой не се засмя заедно с нея.

— Моля ви, оставете ме да говоря — настоя тихо Рандъл. — Отдавна го чакам.

Беше сериозен и аз отстъпих.

— Позволете да ви се представя, мадам — обърна се той към забулената фигура. — Аз

съм Рандал Соарес, един от двамата мъже, които пазят Жената. Ако Жената пострада, аз ще

убия и вас, и всичките ви галеници. Отправям ви последно предупреждение, мадам.

Оставете ни на мира, иначе ще умрете.

Смелчага. На негово място аз нямаше да се впусна в такова красноречие, защото знаех, че специалитетът на мадам Жу е отмъщението, а то се простира и до близките на жертвата.

Надявах се Рандъл да няма роднини, които могат да бъдат изнамерени по името му.

Рандъл беше пъхнал ръка в джоба на якето си. Спецовете по киселината също. Аз

стисках ножовете. Мадам Жу отново заотстъпва заднишком в уличката, докато мракът не я

погълна.

— Рандъл Соарес. — Последната дума тя изсъска като гърмяща змия. — Рандъл Соарес.

Галениците й се скриха в тъмното. Уличката потъна в тишина.

— Свържи се с всеки Соарес, когото познаваш — посъветвах го. — Тази жена е самата

злоба.

— Нямам роднини — отвърна Рандъл. — Аз съм сирак, изоставен при раждането, израснах в сиропиталище, така и не ме осиновиха, докато го напуснах на шестнайсет години.

Мадам Жу не може да навреди на семейството ми, което нямам.

— Наистина ли би ги убил?

— А вие не бихте ли, сър?

— Надявах се да го предотвратя, преди да се е стигнало дотам. Служил ли си във

войската?

— В индийската морска пехота, сър.

— Морски пехотинец, значи? Колко време?

— Шест години, сър.

— Какво стана? — подвикна Винсън от колата.

— Тук на някого му хлопа дъската, сър — отвърна Рандъл, докато му отваряше

вратата. — Едно юмруче хлопа по адовите порти.

— Страхотно е да излезеш на чист въздух! — Винсън се протегна. — Вися в тая кола от

часове! Пич, трябва спешно да се изпикая.

И той прибяга към най-близката стена.

— Винсън, я се дръж културно! — скарах му се. — Издръж, докато се качиш горе. Тук

има паркирани мотоциклети!

Рандъл паркира колата плътно до стената под арката — така че да може да се минава, но

и да се потегли светкавично.

— Никой няма да я докосне — казах, като я заключи. — Ела горе да си изпънеш краката.

— Чудесно, сър.

— Стига си ме съросвал, Рандъл. Не се казвам Сър, а Лин или Шантарам, ако

предпочиташ. Може да ми викаш и „шефе".

— Благодаря, господин Шантарам — усмихна се той и в очите му засияха залезите на

Гоа.

— Мога ли някъде да се изпикая? — попита Винсън, когото едвам го свърташе.

С Рандъл го помъкнахме нагоре по стълбите и аз тропнах на вратата.

— Джасвант, отвори!

— Каква е паролата? — подвикна отвътре Джасвант.

— Отваряй шибаната врата, копеле — отвърнах, като крепях Винсън.

— Лин! Какво искаш? — попита Джасвант отвътре.

— Какво искам ли, жалко хазайско подобие на пенджабец?! Искам да те удуша с твоя

тюрбан и да те промуша с твоя кирпан[103]!

— Само през кръстения ми задник — отвърна той. — Какво точно искаш?

Погледнах Рандъл, който сякаш се забавляваше. Погледнах и Винсън — той точеше лиги

по ръката ми. Нямаше ни най-малко съмнение, че се забавлява. Погледнах и заключената

врата към собствената си хотелска стая.

— Джасвант, ако обичаш, бих желал да вляза — процедих възможно най-мило през зъби.

— Няма проблеми — отвърна той. — Водиш ли с тебе някой зомбясал?

— Джасвант, отваряй шибаната врата!

Барикадата със скърцане и трясък се дръпна от вратата и ние се промушихме вътре.

Джасвант изтика скулптурата отново на мястото й, бързо се обърна и посочи пиянски

залитащия Винсън:

— Той изглежда зомбясал!

— Ще се напикая! — изломоти Винсън.

— Изпуска ли течности? — Джасвант отстъпи една крачка назад.

— Ще се изпусне на пода, ако не млъкнеш — отвърнах и се опитах да се промуша край

него.

— Видя ли навън зомбясали? — попита Джасвант.

— Стига с тия зомбясали! — Поведох Винсън към стаята си. — Това е Рандъл.

— Здравей, Рандъл, аз съм Джасвант. Как е навън?

— Спокойно засега — отвърна Рандъл. — Но съм напълно съгласен с теб, че трябва да

сме бдителни относно зомбита. Благоразумието е единствената мъдрост относно

немъртвите.

— Точно така! — Джасвант се върна на стола си. — Все това им разправям. Мор. Хаос.

Ситуации като днешната. Винаги така се започва.

— Джасвант — обадих се, докато се мъчех да крепя Винсън прав и едновременно с това

да си отворя вратата, което се оказа изненадващо трудно. — Ще ми трябват още припаси.

Имам гости, както виждаш.

— Имаш и още как, задник чуждестранен! — разсмя се той. Отворих и в стаята си

заварих Дидие заедно с Олег и Дива с

другите две Диви — Чару и Пари.

Всички бяха в карнавални костюми. Дива беше с леопардово трико. Дидие бе свалил

гладиаторската броня с изключение на кожената маска на лицето и останал по пола-пачка и

чорапогащи. Олег се бе пременил като римски сенатор със сандали и тога, сдиплена от един

от моите чаршафи. Чару и Пари бяха котенца с ушички и дълги опашки — Чару беше сива

персийка, а Пари — черна като нощта.

— Лин! — извика Дидие, разположил се до Дива върху сваления на пода дюшек. —

Закъсняхме за купона, каквато е модата, и преди да стигнем, ни спряха на един пост —

затова се върнахме тук тъкмо когато блокираха целия град.

— Здравей, Лин — поздрави Дива. — Нещо против, че сме тук?

— Не, разбира се. Радвам се да ви видя. Това е…

— … Рандъл, госпожице Дива. А вашето прекрасно лице няма нужда от представяне!

— Уау! — възкликнаха Чару и Пари.

— Това е Чару, а това е Пари — представи ги Дива.

— Тя е в ашрам — каза Винсън, като се ръкува с Пари.

— Да не е обладана от духове? — попита Пари.

— Или умира от неизлечима болест? — предположи Чару.

— Какво? — Винсън се клатушкаше и се опитваше да се фокусира. — Много, ама много

ми се пишка!

Заведох го в тоалетната и затворих вратата.

— Много изтормозен изглеждаш, Шантарам — каза Дива, стана и Разтвори обятия. —

Дай да те прегърна, йаар!

Тя ме прегърна и седна до Дидие на дюшека, който ми изглеждаше някак познато.

Надникнах в спалнята си през вратата. Дюшека го нямаше. Голата дървена основа на леглото

приличаше на ковчег. Дюшекът лежеше на пода.

— Дано не възразяваш, Лин — каза Дидие, който пресушаваше запаса ми против

зомбита. — Нали всичките заседнахме тук дявол знае за колко време и да преместим дюшека

ти, ми се стори най-правилно.

— Джасвант! — провикнах се към управителя. — Имам още гости. Купувам целия ти

запас!

— Така не се прави, баба, нали знаеш! — викна той в отговор.

— Джасвант, или аз ще дойда, или ще ти пратя Дидие да преговаря с теб!

— Приемам извиненията. Всичко е твое.

Той донесе в стаята каси с бутилирана вода и кашони. После се върна с газова бутилка и

двоен котлон. Сбута настрана бележниците и записките ми, намести котлона и го запали със

запалка на батерии с форма на пистолет. Пусна силно газта, понамали я и пак я увеличи, сякаш пускаше светулки от бутилка.

— Уау! — възкликнаха Чару и Пари. Джасвант се поклони.

— Ресторантите са затворени, няма откъде да се купи храна, и доставки няма, нищо

няма — ще трябва да си готвите сами, и то кой знае колко време.

— Ще ни трябва и още за пушене — казах от вратата на стаята си.

— Може да се уреди, но няма да е евтино в тоя блокаж.

— Вземам всичко.

— Ето на, пак! На нищо ли не се научи? Ти си заплаха за честния бизнес!

— Дидие!

— Приемам извиненията. Ще го донеса по-късно. В тунела е.

— В тунела ли? — Да.

— Под този хотел минава тунел?

— Минава, естествено. Аз защо съм го купил! Сикхите ще преживеят Третата световна, нали знаеш?

— Може ли да го видя? Очите му се стесниха до цепки.

— Боя се… че това надхвърля твоята платежоспособност.

— Майната ти, Джасвант.

— Освен ако…

— Майната ти, Джасвант.

— Освен ако — заинати се той — зомбитата нахлуят и друго не ни остава. Ако го имах

оня фазерен пистолет, живот щяхме да си живеем.

— Стига вече с тия зомбита!

— У, колко си скучен! — Той тръгна обратно към бюрото си. — Котлонът е под наем.

Ще ти го пиша на сметката.

Погледнах барикадата с мисълта за Карла, чаках времето отново да тръгна да я търся, а

после погледнах хората в стаята си.

Олег ровеше из кашоните. Извади няколко тенджери и тигани.

— Идеално — каза той.

— Де да си водехме и прислуга — обади се Пари.

Дива се задави от смях. Подгъна колене към гърдите си, сви се на кълбо и се превърна в

шега, понятна само на посветените.

— Няма нужда от прислуга — усмихна се Олег. — Опитвали ли сте някога руска кухня?

Ще полудеете по нея, обещавам!

— Уау! — откликнаха Чару и Пари.

Олег беше изпратил фланелките в Москва, по една на всяка разнояйчна близначка, и по

правилата на Дидие бе свободен пак да се ароматизира, докато чакаше своята Ирина да

пристигне на феромонно поклонничество.

Двете Диви го харесваха. Него всички го харесваха. И аз го харесвах, по дяволите. Но

можех да мисля само за Карла — там, навън, затворена в някаква сграда, без да има кой да я

пази освен тя сама себе си.

— Може ли да помогна с готвенето? — изчурулика Винсън, щом излезе от тоалетната и

се заклати пиянски към нас.

— Не е препоръчително, господин Винсън — обади се Рандъл напевно. — Подозирам, че кулинарните умения на господин Олег са зрелищен спорт, а не кървав.

— Я кажи, ти кой беше? — попита Дива от дюшека и се облегна на Дидие.

— Това е Рандъл — отвърна Дидие. — Разказвал съм ти за него. Една загадка, разгадавана чрез остроумия.

— Рандъл, заповядай, седни при нас — каза тя и потупа по леглото.

— Госпожице Дива, най-почтително ви моля да позволите и на господин Винсън да се

присъедини. Явно е под моя опека и според мен има нужда да полегне.

— Разбира се. — Дива отново потупа по дюшека. — Винсън, паркирай се тук.

— Премного благодаря! — отвърна Винсън, когато Рандъл го намести в полулегнало

положение на дюшека ми и подложи под главата му една от моите възглавници. — Значи, приятелката ми е в ашрам. Боя се, че малко се спекох тая вечер, всъщност даже още от снощи, щото тя е в ашрам, разбираш ли, и значи сега все едно Господ й е гаджето, как да се сбия с

него за нея? И Той като е толкоз могъщ, защо самичък не си хване гадже? Това направо ме

скапа. Много!

— Не ти е леко, миличък — каза Дива.

— Простете, госпожице Дива, но на никого не му е леко — обади се Рандъл. — Нарича

се „бий се или бягай".

Дива се пресегна през Дидие и положи длан над лакътя на Рандъл.

— Ако предложа да ти плащам двойно повече от Карла, ще смениш ли кораба?

— Да работя за госпожица Карла е над парите — усмихна се Рандъл. — Като висша

привилегия е и затова, с цялото ми уважение, ще остана на борда и ще й помагам дори в

спасителна лодка, ако се наложи.

Дива го изгледа оценяващо. Блуждаеше в усмивката му.

— Ще се опознаем значително по-добре, ако останем затворени тук цяла нощ — каза тя.

— Всеки миг във вашата компания е чест, госпожице Дива.

В този миг ги оставих и имах честта да остана сам в спалнята си за малко, но Дива

скоро ме последва, завъртя ме и ме награби за реверите на елека.

— Има ли нещо между Рандъл и Карла? — изшепна тя.

— Какво?

— Ако има, няма да бракониерствам на нейна територия. Харесвам Карла.

— Да бракониерстваш ли?

— Но ако няма, Лин, това момче е толкова секси, казвам ти! Толкова е горещ, че направо

те разтапя, йаар!

„В нашия прекрасен Бомбай горят пожари — помислих. — Къщи изчезват. Хора

загиват."

— Да — казах, взрян в нея. Не разбирах защо не се готви за няколкодневна блокада на

града, но се радвах да доловя тигърското ръмжене на старата Дива.

— Значи няма проблем?

Тя ме гледаше с невинен въпрос в очите. — Не.

— И между Карла и Рандъл няма абсолютно нищо? Защото той просто е толкова секси, че направо не е за вярване!

Светът не трябва да се мени тъй бързо и тъй необяснимо, но той все тъй се мени.

Нищичко не разбирах. Карла яха мотора с Бенисия, Навин вози Кавита, Дива се заиграва с

Рандъл, стаята ми е пълна с хора, изчакващи бурята да отмине. Имах само едно спасително

въже в тази буря — Карла, която може би бе закъсала някъде и ме чакаше.

— Спокойно, Дива, всичко е наред.

Тя изприпка от спалнята ми, затворих след нея, облегнах се на вратата, но не заключих.

Не исках да чуят превъртането на ключалката и да се почувстват нежелани. Бяха добре дошли

да останат и месец, мен ако питаха. Затиснах вратата с гръб, очаквайки всеки момент някой

да влезе, но имах нужда да бъда за минута сам със себе си.

Кавита бе права. Карла никога не слизаше от олтара в душата ми, дори когато палех

свещите на предаността с Лиса. Карла беше олтарът в душата ми още от първия миг, в който

я видях.

Грях ли е да даваш любов някому, когато не можеш да му отдадеш сърцето си? Умирахме

ли отвътре — за малко, или пазехме любовта жива? Раняваше ли крилете си тя, гълъбицата, когато изхвръкваше през отворения прозорец? Дали животът ни бе щастлив заедно, както си

мислех, или само си представях, че съм щастлив? Може би бях живял с Лиса в лъжа, а може

би мамих себе си, че живея?

В съседната стая цареше смях и веселие — спасителна лодка, понесена от неудържими

вълни. И за една спокойна минута на нежелана истина вратата на стаята ми се превърна в

стена на изповедалня и всичките ми греховни деяния и бездействия ме разтърсиха от дъното

на душата ми — Назир и Тарик, пренебрегнати приятели, изгорели и простреляни, и Лиса, пренебрегнатата любов, изгубена завинаги. Разкаяние, че съм бил тъй себичен, пропълзя по

кожата ми. Молех мъртвите за прошка.

Смях и тропот на крака по пода биеха по вратата и ме тупаха по гърба. Не знаех

опрощение ли ми дават, или настояват да се покая. Реших, че и двете, и се заех да разчистя

спалнята си; някой от оцелелите в съседната стая можеше да потърси къде да си легне.

Постлах чаршафи и одеяло на дървения нар, та на всеки уморен да му е удобно да поспи.

Малко разтребих, сложих книгите си в единия ъгъл, китарата — в другия и забърсах пода с

влажен парцал.

И някъде в тази неочаквана грижа към неочакваните гости, някъде сред неговия покой, неговата простота и необходимост, ручеят от съжаление се разля в река и аз спрях да се

измъчвам заради Кавита и Лиса.

Където и да бяха и накъдето и да отиваха — живи и мъртви — престанах да се

измъчвам. Спомних си как се смееха, как ги разсмивах и двете. Умислен в това, аз се

усмихнах — тази усмивка отвори зарешетения прозорец и ги пусна на свобода.

СЕДЕМДЕСЕТА ГЛАВА

КОГАТО ЖИВЕЕШ КАТО БЕГЛЕЦ, сам си слагаш прегради. Всекидневната ми бе пълна

с мирни приятели, но и с опасни оръжия. Всяко оръжие бях разположил внимателно, с оглед

на всеки ъгъл и всяка мебел, от балкона до входната врата, като вземах предвид всяка

евентуална атака. Не предполагах, че в стаята може да нахлуят приятели.

Върнах се във всекидневната и събрах бележниците и записките, които Джасвант беше

жертвал заради своя котлон.

— Хора, хора! — подвикнах и прекъснах разговорите им. Всички вдигнаха очи, усмихнати.

— Аз очаквах неканени гости, но вместо тях тази вечер ми дойдоха желани гости!

Те нададоха радостни възгласи и заръкопляскаха.

— Не, чакайте! Вие всички сте добре дошли, разбира се, а и благодарение на

предвидливостта на Джасвант разполагаме с достатъчно храна, вода и каквото трябва, докато всичко отмине.

Отново нададоха възгласи и заръкопляскаха.

— Не, чакайте! Вижте, аз очаквах неканени гости и затова тук-таме съм поставил

оръжия.

Те примигаха насреща ми. Сигурно го мислеха за шега и чакаха да произнеса финалната

реплика.

Посегнах към почти празния рафт с книги и свалих оттам една брадвичка.

— Просто си продължавайте — подканих ги с брадвичката в ръка. — Спокойно. Аз ще

обиколя да си събера оръжията, защото не искам някой случайно да пострада. Става ли?

Те пак примигаха в недоумение. Дидие беше с маска, но дори и той мигаше.

— Уау! — изказаха се Чару и Пари.

Сложих оръжието за улична джунгла на дървеното легло, върнах се в стаята и засъбирах

ножове, един пистолет, две бухалки и един метален бокс с изпипана изработка. Последното

оръжие беше комплект ножове за хвърляне, изработени от Викрант, които бях скрил в ъгъла

зад колоната на балкона, близо до мястото, където седеше Дива.

— Или си трагичен параноик, или си трагично прав — отбеляза тя.

— Нямам време за параноя — усмихнах се аз. — Твърде много хора са ме погнали.

Пистолета пъхнах в джоба на елека си. Не можех да го скрия в апартамента, не можех да

се осланям на никого от тях, ако го намереха. „Да оставиш да убият някого с твоя пистолет, носи лоша карма — ми каза веднъж Фарид, мъртвият Фарид Уредника. — Почти толкова

лоша, колкото и сам да убиеш някого с него."

Дидие и Олег си имаха пистолети, ако потрябват. И не беше изключено, ако нещата се

влошаха. В Бомбай и в другите градове на Индия размириците опожаряваха цели квартали.

Около сблъсъците в обръчи от хладно оръжие и бухалки нерядко дебнеха инициаторите, очакващи плячката да побегне.

Бях се уговорил с Доминик да направим след два часа още една обиколка. Той трябваше

да се прибере, да вечеря, да поспи и пак да се яви на дежурство. При градска блокада всички

ченгета работеха смяна след смяна.

Възнамерявах да пропусна вечерята и направо да дремна малко, но щом заварих дома си

пълен с хора и с дюшек на пода, плановете отпаднаха.

Върнах се във всекидневната и оплячкосах запасите на Джасвант, натрупани на масата

до котлона. С едната ръка набивах банан, а с другата се тъпчех с бадеми. Изпих около

половин чаша мед от един буркан. После в голяма стъклена чаша счупих три яйца, полях ги с

мляко, посипах ги с куркума на прах и изгълтах съдържанието й.

Момичетата ме наблюдаваха.

— Бляя! — обади се Чару.

Беше красива девойка. За момент суетната част от мен поиска да изтъкне, че се налага

отново да тръгвам, че навън няма къде да ям, а нямам време да готвя. Но аз бях влюбен и

суетата, тази дребна сянка на гордостта, не можеше да отслаби силите ми.

— Искаш ли и ти? — предложих й чашата.

— Бляя! — повтори Чару.

— Това да не е някакъв фокус? — попита се Пари.

— Ако обичате фокуси, госпожице Пари — обади се Дидие, — не търсете по-далече от

Дидие.

— Уау, искам да видя всичките фокуси до един, Дидие! — възкликна Чару.

— Очаровай ни, Дидие! — прикани го Пари.

Нещата отново потекоха необичайно. Всеки казваше нещо по същество, без да му

придава значение. Върнах се в спалнята, увих оръжията в платно и ги скрих на перваза на

прозореца, закрит от шкафа за дрехи.

— Знаеш ли, ако това беше филм на ужасите — обади се Олег зад гърба ми, облегнат на

касата на вратата, — скритото оръжие щеше да създаде напрежение.

— Ако ти знаеш за него — казах, докато набутвах вързопа на скришното място, —

напрежението го създаваш ти.

— По дяволите! — възкликна той. — Играл ли си някога „Драконски куест"? В Москва

са луди по него.

— Олег, аз тръгвам. — Обърнах се с лице към него.

— Чакай малко! Тръгваш? Мислех, че никой няма да излиза оттук. Никакво делене.

Първо правило на тактиката за оцеляване в смахнати времена.

— Колкото и странно да прозвучи, оставям теб отговорник.

— За какво отговорник?

— За стаята ми, докато ме няма.

— Добре — каза той замислено. — Какво искаш да правя?

— Не позволявай нищо да се случи с бележниците ми. Погрижи се дажбите да стигат за

всички. И ако Карла се върне преди мен, я пази.

— Искаш да ме изложиш на риск, а? Нали напрежението сега аз го създавам, щото знам

къде е оръжието.

— Престани, Олег.

— Прощавай — усмихна се, — ама е толкова забавно! Рандъл каза, че в някаква

лаборатория наблизо провеждали зловещи експерименти и един от опитните субекти

наскоро избягал. Пишело го във вестника. Момичетата се изплашиха до смърт. Тая вечер

може и да ми излезе късметът. Разрешено ли е да ползвам дивана?

Погледнах го: мислех за сгради в пламъци, за приятели в пламъци.

— Този поглед „да" или „не" значи? — попита ухилено.

— Имаш ли намерение да пишеш за това, което става тази нощ?

— Да, мамка му! Запечатвам всичко като с фотоапарат. Ти не го ли правиш? Ситуацията

е доста необичайна, компанията — особено пъстра. Искам да кажа…

— Отваряй си очите. Когато в Бомбай лумват пожари, сгради като тази обикновено

изгарят. Не се шегувам. Затова не пих и не се напуших. Гадна работа. Трябва да си нащрек, докато ме няма.

— Не се тревожи за спасителната лодка, докато те няма — усмихна се той. — Като

доплуваш обратно, всички ще са си тук.

— Това сега си го писал, нали?

— Чьорт, да. Страшно ти благодаря за всичко, Лин. Много съм Ти признателен.

— Ако Карла се върне преди мен, я задръж тук.

— Обиждаш ме! — възкликна той. — Това вече го каза.

— Имам предвид, пази я над всичко и над всички. Нали ме разбиращ?

— Разбирам — ухили се той. — Става все по-добре и по-добре.

Върнах се в стаята, облечен за битка. Дидие играеше с Дива на „камък-ножици-хартия".

Чару и Пари се мъчеха да обяснят правилата на Винсън, който виждаше само някакви

ръкомахания насреща си и нищо не вдяваше. Рандъл записваше резултатите и възпитано

мамеше. Всички се смееха. Тръгнах към коридора.

— Уф, пак ли трябва да местя барикадата? — измрънка Джасвант.

— Да, Джасвант, отвори.

— Има бандобаст бе, идиот! След два часа ще се зазори и тогава ще си на пушка!

— На мушка. „На пушка" значи друго. Отвори.

— Разбираш ли — подхвана търпеливо той, — че всеки път като изтикаш барикадата, отслабваш силата й?

— Джасвант, моля те.

— Ако моят приятел, парсът, беше тук, щеше да изобрети подвижна барикада за подобни

непредвидени случаи, но…

— Джасвант, изтикай барикадата, а ако ме питаш, като си дойда, пак за парола, ще хвана

бижутер да ти я гравира на карата[104].

— Залагам тлъстия си пенджабски гъз, че ще го направиш — заяви той и намести

внушителното си шкембе под внушителната си гръд. — Приемам извиненията.

Той изтика барикадата от вратата, но тъкмо когато се провирах през нея, ме спря.

— Ако госпожица Карла се върне, с мен нищо няма да я застрашава!

— Джасвант, току-що ми стана приятел.

— Има такса за охрана — каза зад мен, докато прекрачвах вратата. — За услугите ми

като бодигард. Ще ти я пиша на сметката.

Запрескачах стълбите надолу покрай стената и заварих Доминик нетърпеливо да ме

чака на алеята под арката.

— Доста се забави — каза, като потеглихме. — Бездруго не ми е лесно да обяснявам

присъствието ти, няма нужда да закъснявам и за дежурство.

— Успя ли да поспиш? — подвикнах над рамото му.

— Един час. Ти?

— Имах гости. Какви са последните новини? Зле ли е?

- Много зле. — Докато се носехме, отражението на мотора се стрелкаше насам-натам по

осветените стъкла на витрините. — Пожари в Донгри, Малад и Андери. [105] Стотици са

загубили домовете и магазините си. Гара „Виктория" е задръстена от народ — или се крият, или напускат града.

— Сблъсъци?

— Водачи от индуистката и мюсюлманската общност са събрали хората си. Когато

избухне пожар в индуистки район, пристигат студенти индуисти. Правят кордон от

свидетели, за да не се допуска насилие. В мюсюлманските райони е същото. Не искат да

стане както при последните размирици в Бомбай.

— Справят ли се?

— Засега доста добре успяват да запазят мира. Трябва да вземем да вербуваме някои от

тях. В полицията такива момчета ни трябват.

— Кой пали пожарите?

— Когато в Бомбай пожар изпепели едно място… — той се изплю на платното, — …

изниква мол или жилищна сграда.

Понякога спекуланти се възползваха от напрежението между религиозните общности и

опожаряваха цели улици с дюкянчета, които заставаха на пътя на техните планове. Те

наемаха хулигани, които връзваха на главите си оранжеви ленти, когато палеха

мюсюлмански магазини, или зелени, когато опожаряваха индуистки улици.

Доминик не се отнасяше цинично към тази истина: той бе нейна жертва. На трийсет

години Доминик вече имаше три деца — две момичета на десет и на осем и четиригодишно

момченце. Беше отруден мъж, денонощно рискуващ живота си заради униформата и загубил

вяра в системата, която го беше облякла в нея и му бе връчила пистолет да я пази.

Докато караше, той говореше със сърдит тон. Много пъти го бях чувал по улиците, в

бордеите и дюкяните. Това бе гласът на негодуванието срещу несправедливостта на

социалното неравенство, което обираше бедните и им внушаваше, че животът в лишения е

тяхната карма.

Някога семейството на дядото на Доминик изповядвало индуизма.

Станали християни по-късно във вълната от покръствания, предизвикана от

незаличимите в етично отношение паметни речи на доктор Амбедкар, първия индийски

министър на правосъдието и закрил ник на кастата на неприкасаемите.

След покръстването семейството първоначално изпитвало трудности, но когато

Доминик и жена му създали семейство, вече били напълно интегрирани в християнската

общност както и мнозина други, приели будизма или исляма, за да отхвърлят веригите на

кастовото разделение.

Били същите хора, които просто ходели на различни места, за да се свържат с

Първоизточника. Но всяка религия отхвърля и понякога дори с насилие се противопоставя на

вероотстъпничеството, затова преминаването към друга вяра продължаваше да представлява

остър проблем.

Патрулирахме из града от „Нейви Нагар" до кръстовище „Уорли", кръстосвайки по всеки

възможен маршрут. Камиони с пеещи индуисти и мюсюлмани ни подминаваха с развети

знамена — оранжеви за едните, зелени за другите.

Политици и богаташи не зачитаха извънредните мерки и пътуваха с въоръжен ескорт по

празните улици, задминавайки ни на скорост като преследвани. Тук-там неколцина дръзваха

да се покажат на улицата. Ние виждахме тях, те виждаха нас и побягваха. Иначе градът

призори бе пуст.

Зомбита нямаше, но гъмжеше от кучета и плъхове, прегладнели от липсата на боклука от

хората. Превзели бяха много от опустелите улици.

Доминик много внимаваше. Индийците обичат кучетата и плъховете. Индийците обичат

почти всичко. Веднъж спря, когато стадо плъхове запречи улицата, досущ като овце на

междуселски път. Форсира мотора, присветна с дългите светлини и натисна клаксона.

Плъховете не помръднаха.

— Какво ще правим? — попита ме.

— Гръмни с пистолета във въздуха да ги разпръснеш. Нали така правите, за да разгоните

хората?

— Не става — заяви той.

Притича мършаво куче парий; хилавите му крака едва го държаха. Индийски улични

кучета има от хилядолетия и този пес си знаеше правата. Той се спря и залая, оповестявайки

сложно съобщение.

Плъховете се забутаха и се плъзнаха встрани — гъста сива козина, тръгнала да търси

смет другаде. Кучето залая по нас. „Махайте се оттук", каза ни сигурно. Продължихме по

пътя си.

— Симпатично куче — подхвърли Доминик през рамо.

— Да, добре че не доведе приятелите си. В Индия трийсет и пет хиляди души умират

всяка година от бяс.

— Много мрачно гледаш на нещата — отбеляза той и зави към Уорли Нака.

— Гледам да оцелея, Доминик.

— Трябва да приемеш Исус в сърцето си.

— Исус е във всяко сърце, братко.

— Сериозно ли?

— Разбира се. Обичам го това момче. Кой не го обича?

— Мнозина не го обичат — разсмя се той. — Някои мразят Исус.

— Не. Бляскав ум, любящо сърце, величествено изкупление. Исус е бил човек на място.

Сигурно има християни, които не го харесват, но никой не мрази Исус.

— Да се надяваме, че тая нощ никой не го мрази — отвърна Доминик, като се

оглеждаше из преките, които подминавахме.

Стигнахме Уорли Нака — ярко осветено кръстовище на пет улици и празно

пространство като стадион около самотния дежурен полицай.

Доминик спря до него и изключи двигателя.

— Само ти ли си, Махан? — попита той на марати.

— Да, сър. Но вече не, сър, защото вашата добра милост е тук, сър. Кой е белият?

— Преводач. Доброволец.

— Доброволец?

Махан ме огледа от глава до пети, като ме дебнеше да не направя някое неразумно

движение — само луд би се показал доброволно на улицата.

— Доброволец? Тоя добре ли е?

— Махан, докладвай! — скастри го Доминик.

— Сър! Всичко е спокойно, сър, откакто започна моята смяна в…

Чу се тежък удар, два пъти един след друг — натоварен камион прескочи „легнал

полицай". Обърнахме се и го видяхме да се задава отдясно.

Грамадната машина бе с дървена каросерия, чиито страни стигаха до гърдите на

наблъсканите вътре мъже. Оранжеви знамена грейнаха с цвета на слънцето, когато тя мина

под уличните лампи.

Камионът прегази втори „легнал полицай" и пеещите мъже отзад подскочиха, когато

гумите се блъснаха в бетона — две вълни разлюляха главите им, от първия до последния, притиснат до дървената преграда.

Рам! Рам![106] — пееха те.

Зад нас ревна клаксон. Обърнахме се и видяхме още един камион да идва отляво, от

който се вееха зелени знамена. Аллах ху акбар! — ехтеше оттам.

Отново погледнахме оранжевия камион и после зеления. Ясно беше, че ще се разминат

близо до нас, както стояхме по средата на пътя.

— Така — каза спокойно Доминик и спусна стойката на мотора. — Радвай се, благодатна Марийо. [107]- О, Нараяни — измърмори Махан, молейки се и той на женско

божество.

Стоях с ченгетата. Поглеждахме ту вляво, ту вдясно приближаващите камиони, намалили ход до пълзене. Махан, самотният дежурен на широкото кръстовище, бе въоръжен

с полицейска радиостанция и бамбукова палка. Погледнах го и той улови погледа ми.

— Всичко е наред — каза. — Не се напрягайте. Сър е тук с нас.

— И сър има нас — казах на марати.

— Вярно е! — отвърна Махан на марати. — Харесва ли ви местният ни ликьор?

— Има ли някой да го харесва? — усмихнах се аз и той се разсмя заедно с мен.

Шофьорите явно бяха решили да покажат уменията си, като се разминат на косъм.

Помощниците им в кабините нагласяха огледалата и изправяха знамената. Други се

навеждаха през каросерията да ги напътстват с крясъци и думкане по дъските.

Камионите — слонове, стъпили върху костенурки — пълзяха бавно тъй близо един от

друг, че само вярата ги удържаше да не се закачат. Недалеч от нас те спряха: певци срещу

певци. Във всяка каросерия имаше поне по сто пеещи мъже. Обезумели от вяра. Кръстени в

пот. След няколко такта песните им се прегърнаха и се сляха, думите на едните отекнаха

като ехо на другите и зеленото започна да слави оранжевото, а оранжевото — зеленото, възпявайки единния Бог.

Бях напрегнат и готов за всичко, но от камионите не извираше гняв. Младите студенти

виждаха насреща си единствено свои братя, предани на своята вяра, и не преставаха да пеят.

Имаха мисия. Тълпите по улиците бяха попречили на пожарникарите да стигнат до

избухналите пожари в индуистките и мюсюлманските квартали. Младите мъже в камионите

бяха свидетели, които излагаха живота си на опасност, но възпираха злото, за да може да не

се пречи на цивилните власти.

Тяхната мисия бе свещена — да спасяват — и тя бе над всякакви провокации.

Камионите продължиха по пътя си в неистово пеене без дори намек за враждебна ярост.

Когато машините отминаха, задвижвани от религиозните песни, изникна тя: Карла.

Стоеше сама на далечната страна на кръстовището. Явно се беше возила на стоп в единия от

камионите.

Носеше черни джинси, черна риза без ръкави и тънко червено палто с качулка, покрила

черната й коса; бе нарамила сака си, на който висяха закопчани обувките й с каишки за

глезените. Беше боса.

Видях я да маха за довиждане на зеления камион и се втурнах към нея.

— Толкова се радвам да те видя! — каза тя, като я прегърнах. — Сякаш минаха векове!

— Векове откога! — попитах, притискайки я към себе си.

— Докато те намеря. — Уличните лампи огряваха зелените царици. — Реших, че може

да си заседнал някъде с разни противни типове. Тръгнах да те спасявам.

— Много смешно. Аз мислех, че си заседнала някъде с противни типове и тръгнах да те

спасявам. Я ме целуни.

Тя ме целуна, отдръпна се и пак ме погледна.

— Упражнявал ли си се?

— Всичко, което вършим, е упражнение, Карла.

— Шантарам, твойта мама! Да използваш собствените ми думи срещу мен. Срамота.

— Не зная какви са ти плановете и какво имаш да правиш, но моля те, докато всичко се

уталожи, върни се с мен. Нали се сещаш — да си сигурна, че нищо не ме заплашва.

Тя пак се разсмя.

— Твой ред е. Води ме.

— Ела да се запознаеш с Доминик. Приятел, който ми помогна.

— Къде е моторът ти?

— Градът е напълно блокиран — отвърнах. — Доминик ме вози. Само така можех да

обикалям да те търся.

— Ти сериозно ли се возиш зад пътния полицай?

Тя погледна към Махан и Доминик сред осветеното празно пространство.

— Той е таксито, което ще ни откара у дома — казах. — Ако не възразяваш да се возим

тримата.

— Стига аз да съм по средата — каза и ме прихвана подръка.

— Как стопира камиона?

Тя ме спря на пустото кръстовище, преди да стигнем при Доминик, награби ме за яката

на елека, придърпа ме и отново ме целуна. Когато излязох от зашеметението си, вече беше на

една крачка от мен, а аз все още стоях приведен, все едно имаше защо. Ченгетата

подсвиркваха, запяха и затанцуваха. Притичах обратно към тях и им я представих.

— За мен е удоволствие, госпожице Карла — каза Доминик. — Търсихме ви и по най-

високопоставените, и по най-долнопробните места.

Дискретност в Индия означава да не пречиш на някого да изтърси нещо недискретно.

— Колко любезно, Доминик — отвърна чувствено Карла. — С най-голямо желание ще

изслушам доклада ви за тези долнопробни места, когато не сте зает да спасявате града.

Потеглихме и тримата с мотора. Карла бе прилепила гръб до гърдите ми и стискаше

елека ми, за да се крепи, затворила очи и опряла глава върху мен. Щеше да ми е още по-

хубаво, ако не бе обвила Доминик с крака, поставила стъпала върху резервоара на мотора.

Минавахме през постовете като омагьосани. Доминик повтаряше само една мантра, за

да премине през полицейските барикади-„Не питайте" — обявяваше той на марати.

Никое ченге не попита нищо. Никое дори не трепна. „Харесвам ченгетата — каза ми

веднъж един мъдър затворник. — Те мислят като нас, действат като нас и се бият като нас.

Те са престъпници, които са се продали на богаташите, но са престъпници."

Доминик ни остави в уличката зад хотела.

— Благодаря, Доминик — каза Карла и сложи ръка на сърцето си. — Много приятно

пътуване.

Дадох му всички пари, които имах в себе си. Основно щатски долари, но имаше и други

от аварийния запас, който носех за непредвидени разходи. Общо към двайсет хиляди долара.

Толкова ми минаваха през ръцете за два дни, но за човек, който живееше с петдесет долара

месечно, това бяха много пари. Стигаха за едностайна къща, за каквато мечтаеше, защото

ченгето спасител на града по време на блокадата — както мнозина от полицаите — живееше

в бедна колиба.

— Много са — намръщи се той и разбрах, че съм го обидил.

— Само толкова имам по джобовете, Доминик — принудих го аз да ги вземе. — И да

бяха повече, пак щях да ти ги дам всичките. Толкова се радвам, човече! Длъжник съм ти. Ако

ти потрябвам за нещо, непременно се обади.

— Благодаря, Лин. — Той пъхна парите в пазвата си. По погледа му пролича, че няма

търпение да си отиде до вкъщи след дежурните обиколки, за да каже на жена си.

Потегли, а Карла тръгна по алеята под арката.

— Задръж! — хванах я аз за лакътя. — Мадам Жу има навика да изскача от тъмното.

Карла обърна поглед към Щората, която просветляваше хоризонта около сградите в

мръсносиво.

— Надали ще се покаже денем — каза тя и закрачи напред. — Вредно е за нейната кожа.

Изкачихме стълбите до барикадираната врата на етажа ни.

— Кажи паролата! — провикна се Джасвант.

— Дебилия! — ревнах.

— Ти да не си шибан екстрасенс, бе? — Барикадата не проявяваме никакви признаци за

промяна. — Откъде я научи?

— Джасвант, отваряй. Водя зомбясало момиче.

— Зомбясало…?!

— Отмести… барикадата… и… отвори… вратата!

— Баба, ти нямаш никакво усещане за игра — каза той и отмести художествената

инсталация. Открехна вратата и Карла се вмъкна вътре.

— Изобщо нямате вид на зомбясала, госпожице Карла! — избликна във възторг

Джасвант. — Толкова сте лъчезарна!

— Благодаря, Джасвант — отвърна Карла. — Случайно да имаш запаси за ситуации като

тази?

— Госпожице, знаете ни нас, сикхите! — отвърна Джасвант, като си сучеше брадата.

— Джасвант, открехни още малко вратата. — Още се мъчех да се провра.

Той отмести съоръжението, процедих се вътре и той го изтика обратно.

— Какво ще докладваш? — попита ме, като изтупваше праха от ръцете си.

— Майната ти.

— Чакай — заяви той сериозно. — Искам да знам какво става навън. Докладвай за

обстановката.

— Да докладвам?! — Опитах се да се шмугна край него и да стигна до стаята си.

— Чакай! — прегради пътя ми той.

— Какво има?

— Дай информация. Какво става навън? От шестнайсет часа само ти си излизал. Зле ли

е положението?

Беше съвсем искрен. След антисикхските вълнения по улиците бяха разнасяли отрязани

сикхски глави като пазарски чанти. Трагедията на Индия. Общочовешка трагедия.

— Добре, разбрах — включих се в играта. — Зависи откъде ще го гледаш, но лошата

новина е, че не видях зомбита. Кьораво зомби нямаше, ако не броим пияниците и

политиците.

— А… — каза той леко разочарован.

— Добрата новина обаче е, че в града върлуват плъхове на стада и глутници гладни

псета.

— А, добре! — потри ръце той. — Ще звънна на приятеля ми, парса. От години ми

досажда с някакъв план за напастта на плъховете. Много ще се развълнува, като научи.

Оставихме го да телефонира на парса.

— Таксата за охрана си важи! — подвикна той подире ми, докато набираше номера. —

Бях в готовност за действие, макар и госпожица Карла да се прибра с теб. Ще ти го пиша на

сметката.

Вратата на стаята ми беше отключена. Чуваха се странни звуци отвътре. Отворих я

безшумно. Зърнахме Дидие да плещи нещо на Чару на дюшека ми, а Олег бе зает да бележи с

миризмата си Пари и моя диван. Дочутия от нас странен звук го издаваше Винсън, който, хванал китарата ми наопаки, се мъчеше да свири на нея. Лежеше по гръб, подпрял крака на

стената. Никой не ни забеляза.

Прекрачихме прага, за да надникнем в спалнята. На дървеното легло Дива и Рандъл се

целуваха и с уста, и с ръце.

Прииска ми се да шамаросам Рандъл и да го откъсна от момичето, което знаех, че Навин

обича. Но ако някой трябваше да изгони Рандъл с удари, това бе Дива, те бяха неин

специалитет.

Карла ме дръпна за елека.

— Няма да чакаш тук апокалипсисът да отмине — прошепна, хвана ме за ръката и ме

поведе.

Върнахме се и спряхме пред стаята й. Сърцето ми думкаше. Тя пъхна ключа в

ключалката, после се спря, обърна се и ме погледна.

Никога не бях получавал Карла наготово. Но ключът бе пъхнат в ключалката на вратата, която водеше към бедуинската й шатра, и сърцето ми така преливаше от надежда, че не

искаше да затъва в съмнения. Надявах се блокадата на целия град и малкият сатирикон в

апартамента ми да е онова, което ще я подтикне да я отвори.

Тя се усмихна, открехна вратата и нежно ме побутна да вляза. Запали тайните лампи, подреди ароматни пръчици. Хвана яката на елека ми, докато зяпах червените и сините

коприни над главата си, и ме избута заднишком до леглото.

Целуна ме и се възползва от изгодната си позиция, за да ме бутне по гръб на леглото, краката ми увиснаха от ръба.

Придърпа до леглото един диван, седна и започна да развързва едната ми кубинка.

Пръстите й разплетоха възела, отпуснаха връзките и я изхлузиха от крака ми. Обувката тежко

тупна на пода и тя се зае с другата. Мигове по-късно и тя тупна на пода.

Смъкна елека и фланелката ми, разкопча джинсите ми и ме съблече.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — каза тя, докато ме оглеждаше. — По-твърд си, отколкото изглеждаш.

— По твоя вина — казах, вдигнал ръце на тила, с глава върху възглавницата на Карла в

бедуинската й шатра.

— Защо някой да има вина? Просто понякога жените обичат да дразнят.

За момент се обърках, но бях щастлив да гледам копринените ореоли над главата й.

— Ти наистина ли се върна заради мен? — попитах. — Тръгна си от фетишисткото

парти и дойде да ме търсиш?

Тя стоеше разкрачена с ръце на кръста.

— За теб бих преплувала и „Колаба Бек Бей". — Тя забеляза колко съм объркан и се

усмихна. — Тоест, може да помоля Рандъл да ми помогне, защото не ме бива много да

плувам, но щях да дойда за теб, мили.

— Индийците не могат да плуват като австралийците — казах. — В Австралия акулите

са повече.

Тя разкопча черната си риза и я захвърли.

— Знаеш ли — каза гола, докато изсулваше джинсите си. — Може би ще е много по-

лесно за всички, ако отсега нататък не те изпускам от очи.

Наклони глава настрана в очакване на реакцията ми.

— Мисля, че никога повече не бива да се разделяме — казах сериозно. — А ти как

мислиш, Карла?

— Ще ти кажа точно какво мисля — плъзна се тя до тялото ми да ме целуне — след

около шестнайсет минути.

Бях крал и същевременно просяк на нейния пир. Хвърлих се към нея, тя се хвърли към

мен, въртяхме се, движехме се, разменяхме се, докосвахме се и се обливахме в пот след

дългата, дългата самота.

Ръцете ми натискаха стената и изтласкваха сенките. Стъпалата й се притискаха в

гърдите ми и тихо шепнеха с пръсти, а всичко останало надаваше крясъци.

Светът се изтърколи от леглото. Гърбът ми се залепи на пода. Коленете й опряха

килима, цветната шатра се издигаше над главата й, перките на вентилатора откъсваха димни

гълъби от благоуханно тлеещото сандалово дърво.

Карла — наведена над мен, притиснала чело в моето, очи се взираха в очи и

свързващият ни сияен лъч ме възнасяше. Разтворен в нейната наслада, забравях своята и

отново я откривах в нейните очи, завръщах се у дома — в очите на Карла — без страх, без

прегради, завръщах се в себе си.

Увили ръце, слепили пръсти, преплели крака в чувствен сговор, лежахме, слели дъх, сгушили се един в друг като бегълци, заспали сред гора.

СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

КАРЛА И AЗ НЕ НАПУСНАХМЕ ШАТРАТА, докато не свърши блокадата. В първата

утрин се събудих и я видях да идва към мен с две чаши кафе на поднос. Винаги се будя преди

всички, така беше и в затвора — особено в затвора — и бе странно да отворя очи и да видя

друго вече толкова бодро съзнание.

Бе облечена в нещо като роба, но черна и съвсем прозрачна; отдолу бе гола. Щом

помръднеше, сякаш плуваше сред сянка, и на мен ми се прииска да заплувам с нея.

Тя остави подноса върху големия уличен барабан, който ползваше като нощна масичка, целуна ме и седна до мен на леглото.

— Нека ти разкажа какво става — каза тя и положи длан на коляното ми.

— Какво се случва сега ли? — попитах с надежда.

— Откакто срещнах Ранджит.

— Разбирам. Не за сега.

— Не за сега. Знаеш ли как се запознахме с Ранджит?

— На бой с кучета?

— Шантарам, нужно е да го знаеш.

— Не, Карла. Само ти си ми нужна.

— Да, нужна съм ти и затова трябва да го знаеш.

— Но защо?

— Защо съм ти нужна или защо трябва да знаеш?

— Знам защо си ми нужна — ти си другата половина на всичко. Но защо трябва да се

връщам към теб и Ранджит?

— Другата половина на всичко — усмихна се тя. — Това ми харесва- А този разговор е

необходим, защото се отнасях зле с теб и ми е съвестно, макар да постъпвах правилно през

цялото време — по отношение на теб, искам да кажа.

— Добре, но…

— Не обичам да ми е съвестно, особено що се отнася до теб, и затова трябва някак да

сложим ред. Единственият начин е да научиш с какво се занимавах, за да ме разбереш.

— Не ме интересува с какво си се занимавала.

— Заслужаваш да знаеш.

— Не искам да знам. Наистина не ме интересува. Тя се усмихна и прокара ръка по

гърдите ми.

— Понякога си по-смешен от истината.

— И по-щастлив — допълних, целунах я и заплувах в черната сянка заедно с нея.

По-късно тя пак донесе две чаши кафе до леглото и отново подхвана разговора:

— Исках да внеса разселването на бордея в дневния ред на политиката в Бомбай.

— Много добро кафе — казах. — Италианско ли е?

— Разбира се, и не променяй темата.

— Разселването на бордея, значи. Ясно. Но не съм убеден, че искам да разбера.

— Кое не искаш да разбереш?

— Обичам те, Карла. Не ме интересува особено какво си…

— Човечно, добре компенсирано разселване на жителите от бордея — прекъсна ме

тя. — Това го разбираш, нали?

Имитираше ме и се справяше доста добре.

— Разбирам го. Просто…

— С Ранджит се запознахме в асансьора.

— Карла…

— В заседнал асансьор по-точно.

— Доста добра метафора за Ранджит. Заседнал асансьор.

— Асансьорът заседна за един час между седмия и осмия етаж — каза тя и ме изтика в

своя спомен.

— Един час.

— Шейсет предълги минути. Бяхме само двамата, Ранджит и аз…

— Сваляше ли те?

— Да. Флиртуваше, посегна, но аз го пляснах. Пак опита и този път му зашлевих един, тогава той седна на пода и ме попита какво искам да постигна в живота.

Шамаросах наум Ранджит два пъти, както си пиех кафето.

— За първи път в живота някой ми задаваше този въпрос — каза тя.

— Аз съм ти го задавал. Неведнъж съм те питал.

— Ти ме питаше с какво искам да се занимавам — каза тя. — Точно както и аз те питам

с какво искаш да се занимаваш. А той ме попита какво искам да постигна в живота. Това е

друг въпрос.

— Същият въпрос е, зададен в друг асансьор. Тя се разсмя, после тръсна глава.

— Няма да се впускам в това сега, колкото и да обичам да попилявам коаните ти.

— Попиляваш — отвърнах със сериозна физиономия, — когато опре ножът до кокала.

— Не, Лин, няма да ти се хвана. Ще ти разкажа каквото трябва да знаеш, а после така

ще те разкатая с афоризми, че все едно ще си се напил с домашно вино.

— Обещаваш ли?

— Хайде, изслушай ме.

— Добре де, значи ти беше заседнала в брака, прощавай, в асансьора с Ранджит и той, като не се е реализирал с теб, те попитал ти в какво искаш да се реализираш. Какво му

отвърна?

— Отговорих, без да се замислям. Казах му, че искам да постигна обитателите на бордея

да бъдат настанени в нормални жилища.

— И той какво?

— Отвърна: Съдбата ни свързва. Аз смятам да навляза в политиката и ще направя твоята

програма свой приоритет, ако се омъжиш за мен.

— Казал го е в асансьора?

— Каза го.

— И ти прие?

— Приех.

— След един час в асансьора?

— Да — намръщи се тя.

Тя се вгледа в очите ми — зелените царици дебнеха в моите сиви небеса.

— Я чакай малко! — извика. — Значи не вярваш, че един мъж може да ми предложи

брак след един час в заседнал асансьор?

— Не съм казал…

— Най-бързо са ми предлагали брак на петата минута, след като са ме зървали.

— Не съм казал…

— Бих те предизвикала да подобриш този рекорд, но знам, че не можещ, и няма да ти

позволя да опиташ.

— Не се обиждай, но каква цел е имал той освен теб?

— Каза, че искал да вбеси семейството си и нямало по-добър начин. Търсел жена точно

като мен.

— Защо е искал да вбеси семейството си?

— Ранджит управлявал парите, имуществото на семейството, но братята и сестрите му

не одобрявали мошеническите му сделки. Три пъти го съдили, опитвайки да получат

контрола върху парите, с които злоупотребявал. И той си търсел жена, която да ползва като

оръжие.

— За да им противостои?

— Именно. Не можел да ги отреже без причина, а знаел, че няма да си държат устата

затворена относно жена му, чужденката, особено ако тя им държи остър език.

— И това сте го забъркали за един час? Ти му оправяш проблемите, той — твоите.

Непознати в асансьора, а?

— Точно така. И всеки път, когато предизвиквах някого от тях да ме обиди, той ги

отрязваше. Аз му бях като произволно пенсионно осигуряване.

— Мила си дори и когато се стараеш да не си — казах. — Как успя да ги накараш да те

намразят толкова?

— Те са отвратителна пасмина. Лесно намразват. А Ранджит ми разкри всичките им

мръсни тайни. Всеки път, като ги видех, ми действаха като хапче за откровеност. Призляваше

им.

— И значи след като с Ранджит най-сетне слязохте на долния етаж, ти се омъжи за него?

Изведнъж тя стана сериозна.

— След онова, което ти причиних с Кадербай, мислех, че няма повече да ми

проговориш. И бях донякъде права. Две години нито се чухме, нито видяхме.

— Не ти досаждах, защото се беше омъжила за Ранджит.

— Омъжих се за Ранджит, за да те освободя — каза тя. — Две години му помагах да

скъса връзките със семейството си и го изтиквах нагоре към върховете на политиката, които

не можеше да изкатери само с една гола амбиция.

— Значи с непристойно поведение го отчуждаваш от семейството му, за да може той да

злоупотребява със семейното имущество, а в замяна той прокарва плана ти за разселване на

бордея? Правилно ли разбирам?

— В общи линии. Поне такава беше уговорката, ако я беше спазил.

— Карла, ама това с Ранджит са страшни… глупости.

— А да живееш с Лиса не бяха ли глупости?

— Е… не всеки ден.

Тя се засмя, после извърна очи.

— В последния момент Ранджит обаче заряза програмата за разселване и се оттегли от

надпреварата, защото противникът му го заплаши на няколко пъти.

— Кога се случи това? — попитах. Хрумна ми, че неговото оттегляне от политиката

може да има нещо общо със смъртта на Лиса.

— Онзи ден в кабинета му, когато нахълта да ме търсиш, аз тъкмо бях приключила с

него. Всичко свърши. Всичко, за което работих. Той беше оттеглил кандидатурата си.

Трепереше и се потеше. Предаде се, а знаеш, че не понасям пораженци. Седнах в ъгъла, докато се успокои, и му заявих, че ако някога, докато сме живи, се случи да попаднем в едно

помещение, ще сядаме възможно най-далече един от друг.

— Никой от нас не знаеше защо толкова се страхува — бил е с Лиса преди края й и е

мислел, че аз знам.

— Толкова бях щастлива, когато ти влезе!

— Толкова, колкото съм аз сега? — попитах и я целунах.

— Повече — измърка тя. — Седях в ъгъла, сред развалините на всичките ми планове и

труд, и тогава влезе ти. Никога през живота си не съм се радвала толкова силно да видя

някого. „Моят герой!", помислих си.

— Дай да ти донеса нещо героично за закуска. За теб не знам, но аз умирам от глад.

— Не, нека аз.

Тя донесе табла с фурми, сирене, ябълки и вино във високи червени стъклени чаши със

столчета като нокти на ястреб.

Заговори за Кавита Сингх и как изчезването на Ранджит й позволило да изиграе още

един ход, защото имала пълномощия да управлява акциите му, а той нямало как да го отмени, без да излезе на светло. Карла повишила Кавита в заместник главен редактор в замяна на

обещанието й да прокара във вестника като главна тема разселването на бордея.

Двете заедно развили програма за разкрасяване на града, за да наложат обществен

консенсус относно настаняването на обитателите на бордея в жилища с човешки условия

като въпрос на гражданска гордост. Изложили програмата на страниците на вестника, формално все още собственост на Ранджит.

— Редакторът беше проблем — продължи Карла. — Седмици наред се старахме да го

привлечем към екипа. Противопоставяше се за най-малкото нещо. Но след като прие

поканата за фетишисткото парти, стана лесно.

— Кое стана лесно?

— Да прояви отстъпчивост — каза тя. — Хайде да изпушим един джойнт.

— Защо снощи се качи на мотора на Бенисия?

— За какво страдаш повече — защото бях с Бенисия или защото яхнах прекрасния й

мотор?

— Всичко ме кара да страдам. Не искам повече да те виждам на друг мотор освен с моя.

Освен ако ти караш.

— Тогава ще трябва да ме научиш, беглецо. Започва се с разтваряне на краката, нали?

— Колкото да се задържиш на седалката — усмихнах се.

— Хайде да изпушим един джойнт — каза тя, отпусната на леглото със стъпала в скута

ми.

— Сега ли?

— Градът е блокиран. Никъде не можем да идем. Джасвант се е запасил здраво. Имам

пистолет. Отпусни се и да изпушим един джойнт.

— Доста съм отпуснат, но давай, щом мислиш, че е добра идея.

— Някои врати — произнесе тя бавно — могат да бъдат отворени само по

благоволението на чистата страст.

По-късно тя донесе плодове на син стъклен поднос и ми задава парче по парче с пръсти

в устата. Любовта е връзка, а щастието е самата свързаност. Целуваше ръцете ми, а косите й

като криле, разперени за слънцето. И мигът, благословен с любовта на една жена, отми и

затвори раните.

— Отстъпчивост — каза Карла и се настани до мен с чаша вино.

— Отстъпчивост ли?

— Нищо друго не активира така отстъпчивостта на един мъж както фетишът.

— За главния редактор ли…? — попитах, все още потънал в пашкула на преживяното в

паузата.

— Отнесе ли се нанякъде? Естествено, че за редактора.