Сънят на сукубата

Глава 9

— Не разбирам — каза Сет добродушно. — Спипвам те да се събличаш пред други мъже, а аз получавам наказание.

Хванах го за ръката и го поведох към пързалката. Също като танцуването, пързалянето с кънки ми беше в природата. Сет правеше резки и несигурни движения. Ако не го държах, вероятно щеше вече да е паднал.

— Ще ти се отрази добре, Мортенсен. Седиш на бюро или на маса, или на каквото и да е там, по цял ден. Това ще събуди мускулите ти. Ще раздвижи старата ти кръв.

Закачливата му усмивка се превърна в гримаса, ръката му вече стискаше моята.

— Мога да постигна същото по сто други начина.

— Но няма да е толкова забавно — уверих го.

Сет беше умен и забавен, но му липсваше координация. Когато се запознахме, се бях опитала да го науча да танцува. Голямо мъчение беше. След ужасно много време научи основните стъпки, но му липсваше естественост (или може би не изпитваше удоволствие). После го бях пощадила и го бях карала да ходим на танци само веднъж. Но тъй като беше станал самонадеян, имах чувството, че това преживяване щеше да му се отрази добре.

— Мъжете не трябва да вървят на остриета — каза той, докато се тътрехме към центъра на пързалката. Бяхме на открито в малък парк и от дъха ни излизаха бели облачета.

— И жените не трябва да вървят на токчета — отвърнах му, — но да си ме чул да мрънкам?

— Различно е. Краката ви изглеждат прекрасно на ток. А това? Това ме кара да изглеждам глупаво.

— Добре. Тогава гледай да се научиш. Време е да махнем помощните колела — пуснах ръката му.

— Хей! Какво…?

Но аз вече бях избягала, измъквайки се от ръката му със смях. Сет замръзна на място, докато аз се плъзгах и обикалях пързалката правейки изящни кръгове и осморки. След няколко обиколки се върнах при него и спрях с кокетен пирует. Не беше мръднал от мястото, където го оставих, но вече не изглеждаше отегчен.

— Виж се само — каза той и докосна лицето ми. — Розови бузи. Снежинки в косата. Ти си Снежната кралица.

— Господи, дано не е вярно. Много депресираща приказка. Ханс Кристиан Андерсен е имал сериозни проблеми.

— Всички писатели имат проблеми — увери ме той.

Засмях се, хванах го за ръката и го поведох на още една клатушкаща обиколка. Краката ми негодуваха срещу бавното движение, но останалата част от мен се наслаждаваше на пълноценното време, прекарано със Сет.

— Като стана въпрос за писатели с проблеми, защо да не мога да се събличам пред други мъже? Сега и ти имаш среща с друга жена?

Ако нямаше опасност да падне, сигурна съм, че Сет щеше да ме сръга с лакът.

— За това си виновна ти. Ти ме накара да го направя, така че сега недей да ревнуваш.

— Не ревнувам, но мисля, че Мади доста си пада по теб.

— Нищо подобно. По-скоро ме уважава — и той ме изгледа сериозно. — При това не само мен. Мисля, че тя си пада по теб.

— О, за бога, стига вече с тази лесбийска фантазия!

— Не, не това имах предвид. Просто тя те боготвори. Ти пропука крехката й черупка и сега започва да осъзнава на какво е способна. Ти й служиш за пример.

Обмислих думите му.

— Наистина ли?

— Да. Ако продължиш в същия дух, скоро ще си имаме мини Джорджина. — Сет се засмя, докато внимателно и бавно завивахме. — Заради нея, новата сукуба и племенниците ми, може би трябва да откриеш школа за млади госпожици. Как може да имаш такова добро влияние върху хората и да правиш толкова…

— … недостойни неща? — подсказах му.

— Горе-долу. Разбира се, можеше да е много по-зле.

Изгледах го косо.

— Можеше ли?

— Да, можеше да продаваш продукти на „Амуей“9 или да ме караш да прекарвам големи суми пари от Нигерия.

— Това категорично би съсипало една връзка — казах сериозно.

Той ме огледа от горе до долу — много смело от негова страна, предвид огромното внимание, което трябваше да отделя на краката си. На слабото осветление на пързалката, лицето му изглеждаше нежно. Устните му се извиха в лека, гальовна усмивка, а очите му така блестяха от любов, че коленете ми омекнаха. Може би беше номер да ме накара да падна. Почти успя.

— За теб — каза той и спря — може и да си заслужава.

— Ще си заслужава ли да се простиш с банковата си сметка?

— Да.

— Ще си заслужава ли да участваш в пирамида?

— Казват, че вече няма такива неща.

— А ако лъжат?

— Тетида — каза той с въздишка, — ще ти кажа нещо, което никога не съм ти казвал.

— Какво?

— Замълчи.

И после се наведе и ме целуна, затопляйки устните ми. Чух как няколко деца се изхилиха, но не ми пукаше. Почувствах целувката му и с пръстите на краката си. Целувката беше кратка, както винаги, но когато Сет се отдръпна, цялото ми тяло гореше. Всеки мой нерв пламна, съживи се, беше прекрасно. Почти не обръщах внимание на ниските температури и на начина, по който дъхът ни образуваше облачета във въздуха. Той преплете пръсти с моите и вдигна ръката ми до устните си. Бях с ръкавици, но той целуна точно мястото, където беше пръстенът.

— Защо си толкова мил? — попитах дрезгаво. Сърцето ми биеше бързо и имах чувството, че всички звезди, които успяваха да пробият облаците, блестяха само за мен.

— Не мисля, че съм чак толкова мил. Нали ти казах да млъкнеш? На една крачка съм от това да те накарам да изпереш прането ми и да ми направиш сандвич.

— Знаеш какво искам да кажа.

Сет положи още една целувка на челото ми.

— Мил съм, защото ти ме предразполагаш.

Отново се хванахме за ръце и продължихме да се пързаляме. Обзе ме глупавото желание да положа глава на рамото му, но това щеше да бъде истинско предизвикателство за координацията му.

— Какво искаш за Коледа? — попитах го, мислите ми се завъртяха към следващата седмица.

— Не знам. Нямам нужда от нищо.

— О, не! — подкачих го. — Нали не си от онези хора, които не можеш за нищо на света да вкараш в магазин…

Единият крак на Сет се подхлъзна. Успях да остана права, но той падна на леда.

— Боже господи! — възкликнах и коленичих. — Добре ли си?

— Май да. — Здраво стиснатите му устни обаче говореха, че го боли повече, отколкото би признал. Хванах го през кръста и му помогнах да се изправи. Кракът, на който беше паднал, трепереше, но накрая Сет успя да застане стабилно.

— Хайде — казах и го поведох към изхода. — Да вървим.

— Но ние току-що дойдохме.

— О, изведнъж стана голям фен на Скот Хамилтън10.

— Не, но ти си. Аз просто паднах.

Може би беше прав, но мисълта, че Сет изпитва болка, накара сърцето ми да изстине.

— Не, не, да вървим. Гладна съм.

От изражението му разбрах, че е наясно, че не съм чак толкова гладна, но повече не възрази. Когато сменихме кънките с обувки, доволно забелязах, че не куца или нещо такова. Щеше да ми дойде в повече, ако се беше наранил по моя вина.

— Не съм от стъкло — каза той, докато отивахме на вечеря. Винаги успяваше да прочете мислите ми. — Не е нужно да ме защитаваш.

— Инстинкт — отговорих весело. Мисълта ми обаче се върна към разговора, който имаха с Ерик. Те бяха смъртни. Можеха да се наранят. Можеха да умрат.

През вековете бях ставала свидетел на това отново и отново. Винаги, когато се сближавах със смъртен, се преструвах, че това няма да се случи с него или с нея. Но се случваше и в крайна сметка реалността ме застигаше, колкото и упорито да се опитвах да й обърна гръб.

Всъщност тази мисъл ме тормозеше през цялата нощ, докато бях със Сет. Знаех, че е глупаво да правя такъв голям проблем от едно падане, но прекалено много трагедии водеха началото си от дребни неща. Лежах в леглото до него и неусетно започнах да си припомням събития, започнали от нещо незначително и накрая прераснали в трагедии.

Преди няколко века живеех в малък град в южна Англия. Тогава се наричах Сесил и имах огненочервена коса и големи, изпиващи мъжете очи с цвят на сапфир.

Странно нещо бяха Средните векове. Сред съвременните хора се ширеше убеждението, че по онова време са живеели само благочестиви, набожни хора, стриктно спазващи буквата на църковните закони. Въпреки че наистина имаше много благочестиви хора, в спазването на законите имаше още какво да се желае — дори и сред духовенството. Не, задраскайте това. Най-вече сред духовенството. Повечето висши духовници живееха охолно във век, когато обикновените хора отчаяно се опитваха да оцеляват. Колкото и да е иронично, това отчаяние беше добре дошло за благосъстоянието на църквата — хората се надяваха на по-добро съществуване в един друг свят и плащаха. Богатството и силата обаче водеха до корупция и епископът на града, в който живеех, беше един от най-корумпираните.

А аз бях негова любовница.

Иначе работех като прислужница в дома му, но по-голямата част от работата ми беше в леглото му. Той ме глезеше, купуваше ми хубави дрехи и бижута и всички знаеха за връзката ни. За хората беше нередно, но повечето се бяха примирили. Много други епископи (и папи) също имаха любовници; както казах — не всички бяха толкова благочестиви, колкото им се иска на съвременните романтици.

Да живея в грях с извратен епископ обаче не отговаряше съвсем на изискванията на работата ми. Все пак в онези дни бях много надъхана, а не ми беше коствало особени усилия да го отклоня от правия път. Ако не аз, друг щеше да го направи.

Така че спях с него, когато можех, и черпех енергия и се забавлявах, където и както можех. Веднъж двама монаси истински ме позабавляваха — те извадиха ножове един срещу друг, защото откриха, че съм спала и с двамата. Не знам какво целяха да постигнат с това. Така или иначе почти не ги виждах — манастирът им се намираше далеч извън града. А и предвид колко посредствена беше връзката ни, нямах желание да видя повторно, когото и да било от двамата.

Все пак те се биха яростно и проляха много кръв, докато накрая местен свещеник успя да ги разтърве. Гледах с невинно изражение, скрита сред ентусиазираната тълпа. Никой не подозираше ролята ми в конфликта, най-малко намесилия се свещеник.

Той се казваше Андрю и аз го обожавах. Епископите отслужваха литургии и даваха светото причастие, но имаха и административни отговорности. Вследствие на което Андрю бе поел ежедневните задължения. Той често идваше в къщата, където живеех, и по време на посещенията си говореше с мен и като приятел, и като пастор.

— Мразиш ли ме? — попитах го след въпросния дуел.

Седяхме в градината към къщата на епископа. Двама слуги работеха навън, но бяха прекалено далеч, за да ни чуят. Андрю не беше казал нищо за връзката ми със случая, но при пристигането си беше споменал инцидента и бе отбелязал със съжаление каква срамота било двама братя да бъдат тласнати към подобни крайности.

Той затвори очи и вдигна лице към слънцето. Тежък златен кръст (подарък от моя епископ, който Андрю искаше да продаде) лежеше на гърдите му и блестеше на светлината.

— Не, разбира се.

Загледах се в него, възхищавах се на младото му красиво лице и си мислех колко е жалко, че е дал обет за безбрачие. Вятърът разроши копринената му кестенява коса и аз си представих как прекарвам пръсти през нея.

— Но не одобряваш.

— Не одобрявам греха, не теб — той изправи гръб и отвори очи. — Моля се за теб.

Завъртях се неловко. Не ми харесваше да се молят за мен.

— Какво искаш да кажеш?

Той ми се усмихна и едва не въздъхнах — толкова беше хубав. Копнеех да стане мое завоевание, но засега не поддаваше. Разбира се, това го правеше още по-привлекателен. Понякога имах чувството, че дори само капка от енергията му би ми стигнала за цял живот.

— Моля се за физическото и духовното ти здраве. Моля се да няма повече грях. Моля се да намериш някого, за когото да се омъжиш и от когото да имаш деца — той се поколеба. — Въпреки че бих предпочел да станеш монахиня.

Вдигнах изненадано вежди.

— Защо?

— А защо не? Ти умееш да четеш и да пишеш. По-образована си от половината братя в манастира. Ще си чудесна придобивка за абатството.

Наклоних глава, така че кичур от косата ми да падне върху лицето ми — знаех, че на светлината ще изглежда сякаш е в пламъци. Не откъсвах упорито очи от неговите.

— Това ли е единствената причина? Или просто ти се иска никога да не бъда с друг мъж?

Андрю отклони поглед и мълча дълго преди да отговори.

— Искам да си моя сестра пред Христа — каза накрая той. — Всички се борим с изкушението и ми се иска да те откъсна от него. — При тези думи той се изправи и изпъна тялото си. Аз останах седнала. — Трябва да вървя. Става късно.

Понечи да тръгне, но аз извиках след него.

— Ами ти? Ти бориш ли се с изкушението?

Андрю спря и погледна към мен през рамо. Лека усмивка, обезсърчена и тъжна, заигра на устните му, докато ме гледаше.

— Разбира се. Ти си най-голямото ми изкушение и го знаеш. И от това бих искал да се отърва.

— Сигурен ли си? — попитах нежно.

Той поклати глава и все още усмихвайки се, излезе от градината.

Това беше последният ни щастлив ден заедно…

Върнах се в настоящето, в леглото; сънят започна да ме надвива и прекъсна спомените ми. Запомних докъде бях стигнала, не ми се искаше да се откъсвам от мисълта за времето, когато животът с Андрю беше още сладък и хубав. Не беше по силите ми да променя края на точно тази история, но, когато се завъртях и се загледах в спящата фигура на Сет, се заклех, че няма да позволя нещата да се повторят.