Сънят на сукубата

Глава 11

Не получих много енергия от Саймън, но, също като другите пъти след нов прием на енергия, сънувах съня.

Той се разви по същия начин. Започна с миене на чинии, после другото ми Аз погледна към дневната и се усмихна на момиченцето. След още няколко мига другото ми Аз се върна към чиниите. Изкрещях й без звук да се обърне. Не можех да се наситя на момичето. Исках да я пия с очи. Можех да я гледам цяла вечност, да попивам дългите й мигли и нежните й къдри.

После, сякаш ме чу, другото ми Аз се обърна към стаята. Момичето го нямаше. Другото ми Аз извади ръце от водата и точно тогава се чу тупване и трясък. Последва звук на плач и аз се събудих.

Беше късно сутринта и нямах енергия. Това честно казано вече не ме изненадваше. Заедно със загубата на съня обаче, изпитах и едно ново усещане. Почувствах студ до мозъка на костите си. Имах чувството, че кожата ми е мокра, сякаш бях под вода. Когато прокарах пръсти по ръката си обаче, тя беше съвършено суха. Въпреки това облякох най-дебелия пуловер, който намерих, и усещането за студ намаля.

На работа бяхме доста заети, но не се случи нищо особено до края на смяната ми. Тогава Мади небрежно ми напомни за излизането довечера. Едва не минах през една витрина, когато го каза. Във вчерашния хаос се бях уговорила да изляза след работа и с Мади, и със Сет. Често правех такива неща, когато бях под стрес. Чувствах се ужасно популярна и както често се случваше в подобни ситуации, реших проблема, обединявайки двете грешки.

— Мади искаше да излезем тази вечер — казах на Сет. — Мисля, че е самотна. Може ли да я вземем да гледа децата с нас?

— Разбира се — каза той, без да откъсне поглед от лаптопа.

— Сет ме помоли да му помогна с гледането на племенниците му — казах на Мади. — Имаш ли нещо против това да правим тази вечер?

Мади се замисли над предложението ми малко повече от Сет. Не изглеждаше разочарована, по-скоро объркана.

— Не съм имала много контакти с деца. Не че не обичам децата… просто се чувствам странно в тяхна компания.

— Племенниците му са страхотни — уверих я аз. — Ще те накарат да си промениш мнението.

Малко ми беше неудобно, че я натрапвам така в приключението със семейство Мортенсен. Тя мълча през по-голямата част от пътуването, без да сподели мислите си с мен. Семейството на Сет живееше в северната част на града, в Лейк Форест Парк. Всички къщи по улицата бяха абсолютно еднакви, но човек трябваше да прави жертви, ако иска да подслони двама възрастни и пет момичета.

— Боже господи! — каза Мади, когато влязохме. И петте дъщери на Мортенсен бяха вътре. Бяха от четири до четиринайсетгодишни и имаха русата коса и сините очи на майка си. Сякаш попадахме по средата на някакъв спор. — Може би… не е толкова добра идея…

Огледах стаята. Сет беше дошъл по-рано и Тери и Андрея вече бяха тръгнали да пазаруват. Четиринайсетгодишната Бранди се опитваше да надвика Кендъл, която беше на девет и шестгодишните близнаци Маккена и Морган. Само четиригодишната Кайла седеше на дивана до чичо си и слушаше мълчаливо.

— Може да плете паяжини! — извика Кендъл.

— Не, не може. Само така се казва. — Бранди изглеждаше отегчена. Другите не и обръщаха внимание.

— Рогът му би нарязал мрежите! — извика Маккена.

Морган я подкрепи като направи жест с ръка, все едно режеше.

— Не и ако първо маймуната го хване — отвърна Кендъл.

— Еднорогът бяга бързо. Маймуната не може да го хване.

— Значи е страхливец — каза Кендъл победоносно. — Губи автоматично, ако не се появи за битката.

Близначките изглеждаха смутени от тази логика.

— Спорим за глупости — каза Бранди. — Еднорози не съществуват.

Другите три момичета обърнаха глави и започнаха да крещят.

— Здравейте! — надвиках аз цялата какофония. Всички млъкнаха и ме погледнаха. Явно момичетата не бяха забелязали пристигането ми. — Какво става?

— Спорят кой би победил, ако еднорог се сбие с маймуна паяк — каза Сет.

До мен Мади издаде странен звук, който подозрително ми заприлича на сподавен смях.

— Много завладяваща и добре обмислена тема — добави Сет съвсем сериозно.

Бранди изсумтя.

— Еднорози не съществуват.

— Маймуни паяци не съществуват — отвърна Маккена.

— Напротив — каза Бранди. — Няма смисъл.

Кендъл я погледна.

— Говорим хипократично.

— Хипотетично — поправих я аз.

— Спокойно — каза Сет на Мади и мен. — Това е цивилизовано в сравнение със спора за русалката и кентавъра.

— Приятели — казах аз, — това е Мади. — Изредих имената на момичетата едно по едно.

— Здравейте — каза Мади нервно. Тя погледна всяко от децата, после отправи несигурен поглед към Сет. От търга насам тя се държеше различно около него и аз си отбелязах наум да го подразня за срещата им. — Може би идеята не беше добра…

Той й отправи една от неговите сладки усмивки, които можеха да накарат всеки да се почувства по-добре. Тя му се усмихна в отговор и малко се отпусна.

— Не. Имаме нужда от колкото може повече помощници. — Той се изправи и вдигна Кайла, докато ставаше. — Трябва ми разсейващ елемент, докато сложим всички под девет години по леглата. — Близнаците извикаха от изненада.

Погледнах Бранди и Кендъл.

— Звучи лесно.

— Не прибързвай със заключенията — предупреди ме Бранди.

Кендъл вече беше в движение. Изчезна от стаята и се върна с дълга картонена кутия, която едва ли не завря в лицето ми.

— Виж какво ми изпрати баба. — Беше играта „Монопол“.

— Серията „Индустриална революция“? — попитах слисано.

— Искам да стана истински мангал, когато порасна.

— Магнат — поправих я аз. — Мислех, че искаш да станеш пират.

Тя ме погледна отчаяно.

— Пиратите нямат добри здравни осигуровки.

Посочих кутията.

— Защо точно „Индустриална революция“? Не предпочиташ ли… не знам, серия „Барби“? Или серия „Сефора“? — честно казано това последното го исках за себе си.

— Индустриалната революция е важен период в западната цивилизация. Развитието на производството завинаги променя лицето на нашата култура и социоикономическия статус — тя спря. — Искате ли да играем?

— Една от пионките предачен стан ли е? — попита Мади.

Сет се засмя.

— Всъщност, да.

— Ще играя — каза тя.

Кайла, както беше в ръцете на Сет, изглеждаше готова да заспи на мига. Така сгушена ми напомни на момиченцето от съня и сърцето ми подскочи. Изведнъж играта вече не ме привличаше. Отидох до Сет.

— Виж какво. Ти играй, аз ще ги сложа да спят.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

Той ми я подаде и тя обви малките си ръчички около врата ми. Излязох, с близнаците по петите ми, и оставих другите да играят. Мади изглежда се почувства неловко, че я оставях, но вярвах в нея. Понякога да те принудят да общуваш с хората е най-добрият начин да се научиш.

Сложих близнаците по леглата изненадващо лесно, вероятно защото спяха в една стая. Заспиването не беше голям проблем, щом имаш сестра, с която да си шушукаш и да се кикотиш. Наблюдавах ги как мият зъбите и обличат пижамите си и затворих врата с предупреждението, че след малко ще ги проверя.

Все още държах Кайла на хълбока си и я отнесох в стаята, която деляха с Кендъл. Кайла почти никога не говореше и не се изненадах, че ми позволи да промуша розовата й нощница през главата и да я пъхна под завивките. Седнах на ръба на леглото и й подадох плюшения еднорог, който намерих на пода. Тя го обгърна с ръце.

— Мисля, че ще победи маймуната паяк — казах й аз.

Кайла не отговори, само ме гледаше с огромните си сини очи. Те бяха пълни с доверие и сладост — също както на дъщеря ми в съня. Би било прекрасно да правя това всяка вечер. Да завивам някого, да го целувам по челото и да се събуждам с него всяка сутрин.

Изведнъж се уплаших да не се разплача пред четиригодишното дете и понечих да се изправя. За мое огромно учудване, тя протегна ръка и ме докосна.

— Джорджина.

Гласът й беше тихо нежно сопрано. Седнах отново.

— Ммм?

— Не си тръгвай — каза тя.

— О, скъпа. Трябва. А ти трябва да спиш.

— Ще дойдат чудовища.

— Какви чудовища?

— Лошите.

— А. Разбирам. Те под леглото ти ли са? — Бях почти сигурна, че там живееха повечето чудовища. С изключение на онези, с които играех на покер и на които купувах подаръци за Коледа.

Тя поклати глава и посочи към тавана.

— Те живеят там. В космоса.

— Извънземни ли са? — Тя страхуваше да заспи и това не ми харесваше, но бях омагьосана от първия си разговор с нея. Говореше добре, колкото и другите момичета, не че това беше някаква изненада.

— Не. Те са чудовища. Връхлитат от въздуха и влизат в съня на хората.

Сега разбрах защо не искаше да заспива.

— Кошмари ли сънуваш?

— Не. Но чудовищата са там. Усещам ги.

Нещо в думите й и сериозното й изражение изпрати тръпки по гръбнака ми.

— Искаш ли да остана, докато заспиш? Това ще им попречи ли да дойдат?

— Може би — каза тя. Докосна ръката ми отново. — Ти си магия.

Зачудих се дали Кайла не е медиум като Ерик или Данте.

Начинът, по който го каза, намекваше за нещо повече от обикновената вяра на децата в магиите. Каза го почти авторитетно. Може би трябваше да я държа под око, но засега не си заслужаваше да правя каквото и да е. Определено нямаше да започвам да я разпитвам за аурите.

— Добре — казах аз. — Ще остана.

Легнах до нея и тя се загледа в мен мълчаливо. Започнах да тананикам стара песен, която я накара да се усмихне и да затвори очи. Когато спрях, ги отвори отново.

— Какви са думите?

— Ъъ… — труден въпрос. Научих песента като смъртна, беше написана на древнокипърски диалект, който вече никой не говореше. Съпругът ми ми я пееше. Знаейки, че не мога да преведа нито римите, нито значението на думите на момента, аз просто я изпях на оригиналния език. Сричките, толкова познати, но и толкова странни, идваха трудно на устните ми.

Когато приключих Кайла не каза нищо и не помръдна. Изчаках няколко минути и бавно станах от леглото. Тя продължи да спи. Сет се усмихна, когато слязох при тях и ми направи място до него на пода.

— Лудитите12 изгарят завода ти. Плати петстотин долара. — Бранди се намръщи на картата си „Шанс“. — Гадост.

— По-малко е от сумата, която аз трябваше да платя преди два хода. Нали Фабричното законодателство ми забрани да използвам детски труд? — изтъкна Мади. Както се надявах, тя вече беше съвсем спокойна.

Кендъл хвърли зара и премести миниатюрната калаена книга „Оливър Туист“ с три квадратчета.

— Иска ми се да започна работа, за да събера капитализъм за инвестиции.

— Капитал — поправихме я всички в един глас.

Кендъл погледна към мен.

— Бих могла да работя в книжарницата при теб. Под масата.

— Искаш да подреждаш книги под масата? — попита Бранди.

Кендъл не й обърна внимание.

— Не търсите ли помощник?

Разроших косата й.

— За съжаление нямаш достатъчно години.

Мади премести предачния си стан.

— Да. Не научи ли нищо от играта? Ще ни затворят. Джорджина няма нужда от подобни проверки.

— Как е работата на управител? — попита Бранди. — По-трудна ли е?

— По-скоро е различна.

Кендъл светна.

— Може ли да поема старата ти работа?

— Съжалявам. Не търсим хора. Наехме Мади на мое място.

Кендъл въздъхна.

Сет се приземи на един завод за коприна, който никой още не беше купил и започна да брои пари.

— Момичетата лесно ли легнаха?

— Да… На Кайла обаче никак не й се лягаше. Страхува се от кошмари.

Той ме погледна изненадано.

— Тя ли ти каза? Тя… е говорила?

— Да. Имахме дълъг разговор. Смяхме се, плакахме, споделихме надеждите и страховете си. Мисля, че я чака чудесна ораторска кариера.

— Какво значи „ораторска“? — попита Кендъл.

— Означава да говориш пред публика — обясни Мади. — Да изнасяш речи. Да приказваш пред другите.

— О. Чичо Сет не го чака ораторска кариера.

Всички се засмяхме.

— Не — съгласи се Мади. — Не го чака. Мен също, определено.

Сет вдигна ръка и тя я удари.

— Интроверти, обединете се!

Бранди взе още една карта „Шанс“ и изстена:

— „Избухва холера“. Не отново!

Братът на Сет и снаха му се прибраха и вечерта приключи. Останах доволна, когато Мади каза, че си е прекарала страхотно.

— Децата не са никак лоши, стига да са гениални като отрочетата на семейство Мортенсен. Тери и Андрея също са много приятни. Добри гени има този род.

— Да — съгласих се аз. Мади определено имаше нужда от по-активен социален живот. Беше доволна и весела, очите й блестяха развълнувано. Беше хубава вечер.

Оставих я пред апартамента на Дъг и се прибрах вкъщи. Тази вечер боговете на паркирането не бяха благосклонни към мен и успях да паркирам чак на пет пресечки от сградата. Докато вървях, минах покрай един автомат на „Сиатъл Таймс“. Обикновено четях заглавията на статиите на работа, но не и днес. Спрях пред автомата — една статия беше привлякла погледа ми.

Беше странна история за местен мъж, който имал халюцинации. Сънувал, че ако успее да преплува Пюджит Саунд, ще донесе богатство и сигурност на мизерстващото си семейство. За съжаление, не беше стигнал далеч и се беше удавил в ледените води. Иронията беше, че (макар за някои хора този подвиг да бе чисто самоубийство) огромната му застраховка живот щеше да бъде изплатена. Семейството му все пак щеше да бъде богато и осигурено.

Взрях се невиждащо във вестника и си представих как горкият мъж се бори и изчезва в тъмната вода. Изведнъж си спомних как се събудих днес и сякаш отново изпитвах студеното, мокро усещане. За части от секундата не можех да дишам. Сякаш дробовете ми се пълнеха с вода и ме задушаваха. Потръпнах и разсеяно прокарах длани по ръцете си — беше много силно дежа вю. Вода. Вода навсякъде. Студ. Тъмнина. Задушаване…

Потръпнах, но накрая се насилих да тръгна. Имах нужда да се стопля.