Сънят на сукубата

Глава 12

— Не мога да повярвам, че продължаваш да идваш — каза Данте, когато отидох в магазина му на другия ден. Както обикновено, нямаше клиенти.

— Нито пък аз — признах аз. Знаех, че не съм добре дошла, но нямах къде другаде да отида. — Как успяваш да се задържиш в бизнеса?

— Нямам представа. Едва ли си тук да ми подариш най-хубавата нощ в живота ми. Но изпусна шанса си да те заведа в „Ел Гаучо“.

— Тук съм, защото сънувах друг сън.

— Ти ме използваш, сукубо — въздъхна той и седна до разнебитената маса. — Добре. Слушам те.

Настаних се срещу него и разказах последния си сън.

— Няма кой знае какво развитие — изтъкна той накрая. — Сюжетът се е развил с… Колко? 30 секунди?

— Значи ли нещо?

— Дяволите да ме вземат, ако знам.

Присвих очи.

— Ти си най-лошият тълкувател на сънища на всички времена.

— Не. — Той облегна брадичка на ръката си, с която се беше подпрял на масата. Изражението му беше лениво, както обикновено. — Много добър тълкувател съм. Няма какво да тълкувам обаче. Освен че може би подсъзнателно страдаш, че не можеш да имаш деца. Което е много вероятно. Другото е, че нямаш вкус към музиката. И всеки път звучи „Суит хоум Алабама“?

Сега аз въздъхнах.

— Сънищата ти очевидно не са пророчески. И двамата знаем, че е невъзможно да имаш деца. — Той забарабани с пръсти по масата, лицето му беше замислено. — Сигурна ли си, че не искаш да си осиновиш?

— Тя беше моя — твърдо казах аз. — Моя плът и кръв. Усещах го.

— Добре. Не е моя работа да оспорвам илюзорен майчински инстинкт. Както казах обаче, това няма значение. Съдържанието на съня. Важното тук е, предполагам, загубата на енергия.

Прииска ми се да го прегърна.

— Най-накрая някой да мисли, че това е важно.

— Вече имаме схема. Вече не може да е случайна аномалия.

— И какво значи?

— Сигурна ли си, че искаш мнението на най-лошия тълкувател на сънища на всички времена?

— Мили боже! Казвай!

— Ако беше човек, щях да кажа, че някой изсмуква енергията ти.

Сепнах се.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

Той се протегна през масата, хвана ръката ми и разсеяно я обърна с дланта нагоре, докато мислеше. Бях прекалено стресната от думата „изсмуква“ и не ме притесняваше, че ме докосва. Думите на малката Кайла изникнаха в главата ми.

„Те са чудовища. Връхлитат от въздуха и влизат в сънищата на хората“.

— И двамата знаем, че има много свръхестествени същества на този свят. Някои живеят в света на сънищата и не са настроени доброжелателно към хората. Не че ти си. Честно казано, някои не са по-различни от теб. Те жадуват за човешки живот и енергия и могат да я изсмучат от сънищата ти.

— Но могат ли да го правят на мен?

— Ммм — той пусна ръката ми. — Не виждам как. Ти не произвеждаш своя, собствена енергия. И ти я крадеш. Но кой знае?

Потръпнах. От идеята, че някакво същество (някакъв паразит) се е лепнало за мен и изсмуква живота ми, ми стана лошо. Бях наясно, че проявявам двоен стандарт — аз правех абсолютно същото постоянно.

— И какво същество може да прави такива неща?

— Не знам. Това не е по моята специалност.

— Нали си експерт по сънищата! Не трябва ли да знаеш какви създания бродят из тях?

— Свръхестествените създания са в сферата на Ерик, не в моята. Питай него.

— Ти си най-лошият тълкувател на сънища на всички времена.

— Така казват — предишната му сериозност се изпари. — Та… сега ще правим ли секс?

Изправих се.

— Не! Не, разбира се.

Данте вдигна ръце.

— Какво повече искаш? Този път ти дадох полезна информация. А и на теб ти трябва енергия — независимо много или малко.

— Има и друг проблем — казах аз. Изведнъж се поколебах. — Аз… те познавам.

— Какво трябва да значи това?

— Ако си някой непознат, можеше да се случи. Сега ти обаче си ми… — „приятел“ не беше точно думата, която търсех — познат.

Този път той искрено се обърка. Беше почти комично.

— Нещо не те разбрах, сукубо.

— Имам приятел, забрави ли? Когато правя секс с непознати, случайно срещнати хора, не му изневерявам наистина. Но ако го направя с някого, когото…

— … харесваш? — Въобразявах ли си или видях надежда в очите му, когато зададе този въпрос?

— Не, не те харесвам. Но и не те ненавиждам. Въпросът е, че не си непознат. Ще бъде изневяра.

Той впери поглед в мен за няколко секунди и каквото и да бях видяла в очите му, то определено вече го нямаше.

— Нищо чудно, че сукубите често ги бъркат с човешки жени. Определено те бива да си играеш с главите на хората и ти липсва каквато и да е логика.

— Трябва да вървя.

— Винаги това казваш. И къде ще вървиш? Да търсиш някой непознат?

Изправих се.

— Не, отивам при Ерик да видя дали ще ми даде полезна информация.

— Аз ти дадох полезна информация.

— Това е спорен въпрос.

— Чакай да заключа и ще отидем да питаме Ланкастър.

Замръзнах.

— Как така? „Ние“?

Данте взе някакви ключове от под плота.

— Събуди любопитството ми. Искам да разбера истината. Освен това си ми длъжница за помощта и не искам да те изпускам.

— Страшна помощ — промърморих аз.

Той дойде до вратата с мен.

— Да ти е хрумвало, че макар и да ти се струвам безполезен, аз се притеснявам за теб?

— Не — отвърнах. — Не ми е хрумвало.

Но му позволих да дойде с мен до „Аркана“. Когато влязохме в магазина, Ерик разопаковаше една кутия с книги. Усмихна се, без да погледне към вратата — беше ме усетил.

— Госпожице Кинкейд, винаги е… — млъкна, когато забеляза Данте. За пръв път, откакто бяхме приятели, видях Ерик ядосан. Беше странно. Дори страховито. — Господин Мориарти.

Данте кимна вместо поздрав.

— Винаги се радвам да те видя.

Изражението на Ерик сочеше, че чувствата не са взаимни. Той вдигна глава от работата си и отиде до плота. Скръсти ръце на гърдите си и ни изгледа и двамата.

— Какво мога да направя за вас? — днес нямаше сърдечно посрещане и лек разговор на чаша чай. Въздухът между двамата мъже се нажежи и натежа.

Проговорих несигурно.

— Ние… тоест Данте мисли, че има отговор на проблема ми със сънищата.

Данте пусна типичната си самодоволна усмивка. Ако споделяше чувствата на Ерик, добре го криеше.

— Не бих казал, че е отговор, сукубо. По-скоро е теория.

— Пак сънувах същия сън — казах аз на Ерик. — Повече от два пъти. И все така губя енергия. Данте каза, че може би някакво… създание изпива енергията ми. — Задавих се с думите. Идеята все още ми се струваше прекалено нелепа. — Но няма представа какво е създанието. Каза, че може би ти ще знаеш.

Ерик местеше поглед от Данте към мен. Личеше си, че не му харесва да ни вижда заедно, но ме обичаше прекалено много и искаше да ми помогне. Зачудих се кога през годините бях заслужила това отношение. И как. Той въздъхна и ни покани с жест на масата. Седнахме и тримата, но не ни предложи чай.

— Трудно ми е да си представя, че някой би нападнал сукуба — каза Ерик най-накрая.

— Това си помислих и аз — каза Данте.

Безгрижната му маска се пропука малко. Изглеждаше също както в магазина — замислен и любопитен. Напомни ми на един машинен инженер, когото познавах някога. Той не можеше да намери покой, докато не оправи възникналия технически проблем. Дайте му нещо на части и той трябваше да анализира частите и да ги сглоби. Данте може и да ме дразнеше, но природата му (колкото и покварен да беше) не му позволяваше да стои настрана.

Ерик ме проучи с очи, внимателно и целенасочено. И за него бях интригуваща загадка.

— Ако трябва да посоча нещо… бих казал, че на описанието най-много отговаря онерой.

Бях чувала за тях. Имаше ги в гръцките митове, с които бях отраснала.

— Духове на сънищата?

Данте се замисли.

— Те са повече от духове. Те са децата на Никта и Ереб.

Потръпнах. И за тях бях чувала. Никта и Ереб. Нощ и Тъмнина. Първичните елементи на хаоса. Бяха силни и опасни. Светът беше роден от хаоса, вярно, но и науката се беше съгласила, че вселената винаги щеше да се опитва да се върне към хаоса. Никта и Ереб сееха разрушение — дори ги бяха заключили, за да не унищожат света. От възможността децата им да изсмукват живота ми, отново ми стана лошо.

Данте все още обмисляше тази теория.

— Да, те са най-вероятни. Но не отговарят сто процента на профила.

— Изобщо не отговарят — призна Ерик. — Досега не бях чувал нещо да нападне сукуба.

— Какво по-точно правят онероите? — попитах аз.

Двамата мъже се спогледаха — всеки искаше другия да обясни. Накрая Ерик се престраши.

— Посещават смъртните в сънищата им и се хранят от емоциите, които сънищата събуждат у тях. Жертвите на онерой се събуждат слаби и без енергия. — Още ирония. Според легендите сукубите посещаваха мъжете, докато спят, и отнемаха живота им.

— Точно това се случва с мен — заявих аз. — Защо да не са те?

— Може да са те — съгласи се Данте, — но както казахме, детайлите не пасват. Онероите могат да контролират и да оформят сънищата ти. Но сънищата, които предизвикват, обикновено са кошмари. Страхът и другите тъмни чувства са по-силни и предоставят повече храна на един онерой. Твоите сънища са кратки и… глупави.

— Глупави?

— Ами не знам, не са кошмари. Интересни са ти. Карат те да изпитваш положителни емоции. Сънуваш неща, които те интересуват, предполагам, но обикновено не това са нещата, които привличат онерой.

— И — продължи Ерик — факт е, че ти не си най-доброто, на което могат да попаднат. Ти не си им достатъчна. Ти си проводник, връзка между смъртния свят и тяхната енергия. Ако онерой крадат от теб, трябва да изчакат първо да събереш сила от някого другиго. Много по-лесно е да отнемат енергията на смъртен.

Изведнъж осъзнах, че забравям нещо.

— Стана и още нещо странно… освен загубата на енергия — обясних им как се събудих с чувството, че съм мокра и ми е студено.

— Това е много странно — каза Данте, — но не съм сигурен, че има връзка.

— Само че по-късно същия ден прочетох статия за един мъж, който полудял и се опитал да преплува Саунд. Мислел, че така ще помогне на семейството си. Така и станало, защото се удавил и изплатили застраховката му. Когато прочетох статията, отново изпитах чувството, че съм мокра и ми е студено. Почувствах същото, което той трябва да е чувствал. Сякаш и аз се давех.

— Съчувствала си му — каза Данте. — Прочела си статията и си се поставила на неговото място.

— Не — намръщих се аз и се опитах да извикам същото чувство. — Аз… го усетих. Знаех, че той се е чувствал така. Онзи мъж. По същия начин разбрах, че момичето е моя дъщеря. Усещах го с мозъка на костите си.

Данте изглеждаше отегчен.

— Нямаше да е зле да ни го кажеш по-рано.

— Забравих. Досега не мислех, че има връзка.

— А някога случвало ли ти се е нещо подобно? Да знаеш нещо, без да си го видяла?

— Мисля, че не.

Ерик погледна Данте.

— Ясновидство?

— Не знам. Едва ли. Има прекалено много несъответствия. Нещо не се връзва. — Данте върна погледа си върху мен. — Говори ли с твоите хора?

Поклатих глава.

— Джером го няма. Споменах му съня, преди да замине, но нищо не го притесни.

— Ами не знам какво да ти кажа — отвърна Данте.

— Нито пък аз — каза нежно Ерик. — Но ще се опитам да измисля нещо.

— Благодаря — отговорих му аз. — Оценявам жеста.

Изправихме се и временното примирие между Ерик и Данте се изпари. Ерик отново се навъси. Данте отново се подхилваше самодоволно и снизходително.

— Госпожице Кинкейд — започна Ерик сковано, — знаете, че изпитвам към вас само най-искрено уважение и за мен ще е удоволствие да ви помогна с каквото мога. Осъзнавам също и че господин Мориарти може да ви помогне. Бих предпочел обаче…

— … да не ме води тук повече — довърши Данте. Той отдаде чест. — Дадено, старче. Ще се видим при колата, сукубо — той се обърна и излезе от магазина.

Настроението на Ерик не се подобри, след като Данте излезе. Можех да усетя извиращия от него гняв. Ерик беше казал, че Данте е покварен, но и аз бях такава. Ерик никога не беше имал такова отношение към мен. Нещо изпусках.

— Съжалявам — казах аз на Ерик. — Не знаех, че толкова ще те притесня.

— Нямаше откъде да знаете — отвърна той уморено. — Все пак аз ви насочих към него.

— Няма да го водя повече — обещах аз.

Благодарих му и тръгнах към Данте. Той се беше облегнал на колата ми, от мазната му усмивка личеше какво си мисли.

— Защо Ерик те мрази толкова? — попитах.

Данте погледна към мен.

— Защото съм лош мъж, който прави лоши неща.

— Има и нещо друго — казах аз. — А и не ми изглеждаш толкова лош. Най-голямото ти прегрешение е, че мамиш клиенти и не даваш полезна информация. Въпреки че… е, всъщност сега ми беше доста полезен. Както казах обаче, според мен не си толкова лош, колкото намеква репутацията ти.

— Откъде знаеш?

Свих рамене.

— Инстинкт.

С едно бързо движение Данте изви ръка зад врата ми и ме придърпа към себе си. Сложих ръка на гърдите му и го отблъснах, но после спрях. Тялото му излъчваше топлина — желанието на мъж, който е бил лишен от нещо много дълго време. За моя изненада усетих как у мен се надига възбуда — желание да докосна някого, без да го правя по задължение. Често изпитвах такива чувства и това обикновено ми носеше проблеми. Сукубата у мен се събуди, зачудих се колко енергия ще получа.

Въпреки високопарните ми приказки, че не спя с хора, които познавам, изведнъж ми се прииска да ме целуне. Исках енергията му, само да я опитам.

Устата му се доближи до моята. Започнах да затварям очи и разтворих усти — после той рязко се вцепени. Пусна ме и отстъпи. Отворих очи и се ококорих невярващо.

— Какво става, по дяволите? — попитах. — Ти се дръпна. И това, след като ме гони толкова време да спя с теб.

— Изтощена си и си гладна, сукубо — каза той. — Все едно да се възползвам от пияно момиче.

— Да. А ти никога не си правил такива неща.

— Е, правил съм, но вече не съм на осемнайсет. — Той отвори вратата на колата. — Ще вървим или не?

Продължих да го гледам още малко — стори ми се, че отново видях надеждата и състраданието, което бях забелязала преди. Започвах да се чудя дали напереността му не е преструвка, с която прикриваше несигурността си като всички други на този свят. Запазих обаче психоанализата за себе си и влязох при него в колата. Закарах го до магазина му и несериозните ни закачки замаскираха всичко сериозно, което можеше да се случи.