Сънят на сукубата

Глава 26

Навечерието на Нова година.

Уорън, собственикът на „Емералд Сити“ беше организирал купон у дома си, за да се изфука, и беше поканил целия персонал, както и още около 50 души. Къщата му беше огромна и той не беше пожалил нито цент. Сервитьори сновяха из тълпата. Барманът приготвяше напитки със замах. Диджей въртеше плочи в ъгъла. Беше най-натруфеното парти, на което съм била цяла година. Всички много се забавляваха.

Е, освен мен, естествено.

Мади и Сет бяха тук. Заедно. Чувствах се странно да ги гледам като двойка, след като толкова време с него бяхме крили връзката си. Преди няколко дни, когато тя се върна в Сиатъл, изобщо не направи опит да запази тайната. До 24 часа всички в книжарницата знаеха и все още беше извор на клюки и догадки. Общото заключение беше, че са сладки.

И докато ги гледах, реших, че ако не бях лично засегната, и аз щях да мисля, че са сладки. Най-вече обаче ми идеше да отида и да повърна хайвера, който току-що бях изяла. Те стояха един до друг с няколко колеги в отсрещния край на стаята и се държаха за ръце. Мади сияеше като сукуба и говореше оживено с Бет за нещо. Сет, издокаран за разнообразие и великолепен, слушаше и се усмихваше леко, макар и очите му да бяха сериозни. Изглежда се чувстваше неловко и бях почти сигурна, че е дошъл по настояване на Мади. Не беше човек, който би наврял връзката си в лицето ми, но и досега не вярвах, че някога би скъсал с мен.

Точно тогава той вдигна поглед, огледа стаята и срещна погледа ми. Случайно или нарочно, не мога да кажа. Гледахме се един миг. Изражението му стана тъжно и замислено. Не знам аз как изглеждах. Секунда по-късно, той насочи вниманието си към другите. Леката усмивка обаче беше изчезнала.

— Иска ти се да отидеш да си измиеш зъбите, нали?

Дъг се приближи към мен с може би вече петия си ром с кола. Посочих чашата.

— За захарта, с която се наливаш, ли говориш?

Той се усмихна.

— Не, за сестра ми и Мортенсен, както прекрасно знаеш.

Погледнах към тях още веднъж и се обърнах към него.

— Всички мислят, че са сладки.

— Може би. Още не знам какво да мисля. — Той обърна чашата си. — Той все пак спи със сестра ми, нали? Трябва да съм… обиден и да защитя честта й. Или нещо такова. Част от мен обаче си мисли, че може да им се получи и тя да се нанесе при него. А това ме прави… щастлив.

Гадост. Достатъчно лошо беше, че са заедно. Тя да се нанесе при него? Дори не можех да мисля толкова далеч. Бяха двойка само от около седмица. Преброих наум до пет и се опитах да не кажа нещо, за което после да съжалявам.

— Кой знае? — промърморих неопределено.

Дъг наклони глава и се загледа в мен.

— Все си мислех, че ти ще му се нахвърлиш. Той е твоят герой, а и всички онези еротични истории за теб. — Говореше за един разказ на Сет, който едно списание публикува не много отдавна. Ексцентричната героиня обезпокоително (и съвсем случайно) приличаше на мен.

От гласа и изражението му личеше, че Дъг се шегува. Никога не би повярвал, че между мен и Сет може да има нещо. Така и не разбра как попадна право в десетката.

— Ами — казах му. — Май вече сестра ти ще бъде в еротичните истории.

Дъг пребледня.

— Боже господи! Не се бях сетил за това. — Той погледна празната си чаша. — Имам нужда от още едно.

Загледах се след него и усетих как устните ми се разтеглят в усмивка, въпреки твърдото ми решение да бъда нещастна.

А и определено добре се справях с изживяването на нещастието. Не заприказвах никого на купона и отронвах по няколко думи, само ако ме заговореха. Вече бях отблъснала няколко мъже, които се опитаха да ми донесат питие или да ме накарат да танцувам. Исках да бъда сама. Наистина не трябваше да идвам.

— Не мислех, че някога ще те видя сама на такова събиране.

Бях усетила присъствието му, преди да чуя гласа му.

— Картър, нямаш работа тук. Знам, че не си поканен.

— Чух, че купонът си заслужава.

— Това не е ли в разрез със седемте смъртни… Майко мила!

Ангелът се беше изправил пред мен. Дългата му до брадичката руса коса беше измита и сресана и беше със светъл спортен панталон и синьо поло. Комбинацията беше съвсем небрежна, но не го бях виждала по-добре облечен.

Той се засмя, осъзнавайки какво ме е изненадало.

— Не можех да дойда както обикновено се обличам. Но дори и сега не съм на твоето ниво. — Аз бях с прилепнала сатенена рокля с яка, която се закопчаваше отзад на врата. Черна. Като настроението ми.

— Да — съгласих се, — но ако сравним обичайния моден вкус на тук присъстващите, ти ще бъдеш най-добре облеченият.

— Страхотен купон — каза той, оглеждайки стаята. В ръката си държеше чаша, която, можех да се закълна, не беше там преди малко. — Струва ми се, че не се забавляваш много.

Още не ми се говореше за това, не и с него. Завъртях очи и се втренчих разсеяно в Дъг, който се опитваше да свали някаква жена с около двайсет години по-възрастна от него. Песента, която беше пуснал диджеят, свърши и се чуха първите звуци от следващата. „Суийт хоум Алабама“.

— Мамка му — изругах.

— Какво? — попита Картър.

— Мразя тази песен.

— Наистина? Аз винаги съм я харесвал.

Въздъхнах.

— Какво стана с Ясмин?

Подигравателното му отношение се изпари.

— Знаеш какво стана. Вече принадлежи на Ада. Сигурен съм, че ще им бъде от полза.

— Но тя ще свикне ли? — попитах. — Наистина ли ще обърне гръб на Рая и ще започне война с него?

— Всички свикват. — Винсент беше казал съвсем същото. — Ако достатъчно дълго време другите ангели я отблъскват и й бъде отказано лицето на божественото… Е, ще започне война срещу Рая.

— Това е глупаво. Сякаш… Не знам. Сякаш насила ще я принудят да стане лоша.

— Тя сама избра да падне.

— Направи го от любов. Винаги си ми казвал, че любовта е най-прекрасното нещо във вселената.

— Така е. Но един ангел трябва да отдава любовта си първо на висшата сила, а после на човечеството като цяло. Не може да се посвети само на едно същество, било то човек или нефилим.

— Това е глупаво. Май нефилимът беше прав и всички ние сме супер прецакани. — Подадох чашата си на минаващата сервитьорка. Беше празна от известно време. Поколебах се и реших да попитам нещо, което още ме тревожеше, нещо, което песента не ми позволяваше да забравя. — Картър, виденията на Никта… винаги ли са истина?

— Доколкото знам. Но невинаги става точно така, както човекът си мисли. Защо питаш?

— Няма конкретна причина. Просто бях любопитна какво представляват нещата, които ми показа.

— А, това е нож с две остриета — той се намръщи. — Тя те манипулираше и е трудно да се каже… Не знам всичко за нея. Какво ти показа?

— Не е важ…

Музиката рязко спря и от другия край на стаята някой започна да брои на висок глас.

— Десет… девет…

Погледнах близкия часовник. Беше почти полунощ.

— Осем… седем…

Всички надигаха чаши. Двойките се приближиха един към друг.

— Шест… пет…

Мади застана до Сет. Той се наведе към нея, изглеждаше нервен.

— Четири… три…

Вкопчих се в ръката на Картър. Не можех да гледам. Не можех да гледам как Сет и Мади се целуват.

— Измъкни ме оттук. — Задъхах се, внезапно ми стана трудно да дишам.

— Две…

— Картър! Измъкни ме…

Светът около мен избухна в цветове. Студеният нощен въздух обрули лицето ми. Объркана, залитнах и усетих как ръката на Картър ме хвана да не падна. Стояхме на покрив, с лице към Спейс Нийдъл. Фойерверки избухваха наоколо в дъжд от разноцветни искри. Звукът, който се чуваше, ме изненада и аз ахнах. По-далеч, още фойерверки блестяха на хоризонта.

— Най-добрата гледка в града — пошегува се Картър.

Взрях се наоколо, все още объркана, докато накрая успях да се ориентирам къде се намирахме.

— На покрива на книжарницата сме.

Той пусна ръката ми и двамата се загледахме в зарята няколко минути. Бяхме толкова близо до Спейс Нийдъл, че скоро долових миризмата на пушек, която вятърът довяваше към нас. Започнах да разтривам ръцете си, после се сетих да трансформирам палто.

— Новата година дава ужасно много възможности, Джорджина — каза Картър, докато продължаваше да гледа шоуто.

— Не и за мен. Изпуснах всички възможности. Изгубих Сет. Прецаках всичко.

— Вината не е само твоя. Връзките са един вид симбиоза. Трябват двама, за да потръгне една връзка и двама, за да приключи. В случая Сет има доста вина.

Поклатих глава.

— Не… Всичко, което той направи, беше по моя вина.

— Не гледаш голямата картина, дъще на Лилит. Забравяш ролята на Нифон. Какво целеше той в крайна сметка?

— Да съсипе живота ми — казах горчиво. — И той имаше роля, да, но само усложни кашата, която вече бях забъркала.

— Защо? Защо да го прави?

— Защото ме мрази.

Картър въздъхна.

— Май не разбираш.

Обърнах се към него.

— Какво искаш да кажеш? Какво друго би могло да бъде?

— Само това мога да ти кажа. Само толкова мога да се намеся. — Той замълча. Много бавно китка сребърни звезди озари небето.

Спомних си разговора с Хю в заведението.

— Той… той наистина ли е прецакал договора ми и сега ходи гузен? Има ли някаква грешка?

— Това е проблем на твоите хора. Не мога да ти кажа нищо повече. — Той въздъхна още веднъж. — Мога само да добавя, че вечността е много дълго време, когато те гризе съвестта и изпитваш чувство за вина.

— Защо ти пука? — попитах. — Защо ти пука толкова какво ще стане със Сет и мен?

Той ме погледна.

— Обичам историите да имат щастлив край. Харесва ми да помагам да се стигне до щастлив край.

— Добре. Само че сега нещо не ти се получи.

Старата му цинична усмивка се появи наново.

— Искаш ли да се прибереш у дома?

Обърнах се към Спейс Нийдъл.

— Искам да догледам шоуто.

— Добре.

— Хей, чакай. — Протегнах се към чантата си и издърпах кашмирената плетена шапка. Подадох му я. — Весела Коледа. Извинявай, че не е опакована.

Картър разгледа подаръка си от Дядо Коледа и си го сложи.

— Супер.

Когато най-накрая тръгна да ме води вкъщи, използва същата ангелска телепортация и пак, както винаги, ми стана леко лошо. Обри ме поздрави като се отърка в краката ми, докато търсех ключа за лампата. Съседите на етажа под мен очевидно правеха купон.

Изритах високите обувки в средата на дневната и тръгнах към спалнята, разкопчавайки роклята си, докато вървях. Оставих я да падне на пода, доволна да се освободя от стегнатата тъкан. Отворих вратата на гардероба, коленичих и започнах да ровя, докато не намерих старата кутия за обувки.

Протегнах ръка малко над гръдната си кост и намерих пръстена на Сет на верижката. Разкопчах я и задържах пръстена в ръката си дълго време, гледах гладката му блестяща повърхност и намигащите сапфири. Извадих стария износен пръстен от кутията и го задържах в другата си ръка. За миг просто стоях там и местех поглед от единия на другия пръстен. Бяха различни… но и много си приличаха. „Родена си да страдаш. И това ще се повтаря отново и отново. Ти не учиш. Ти не се променяш.“

С въздишка, поставих и двата пръстена в кутията, до тежкия златен кръст. Затворих капака и я пъхнах в гардероба.

Това беше. Това беше краят.

Все още полугола, се върнах до мястото, където бях пуснала чантата си и извадих мобилния си телефон. Набрах номер и зачаках.

— Ало?

— Данте? Джорджина е.

— Кой?

Трепнах и осъзнах, че всъщност така и не му бях казала името си.

— Сукубата.

— О! — Имах чувството, че вече беше познал гласа ми. — Честита нова година.

Поех си дълбоко въздух.

— Свободен ли си тази вечер?

Последна дълга, красноречива пауза.

— Ами мъжът от съня? — попита той накрая.

— Няма никакъв мъж.