Сънят на сукубата

Глава 21

Пет минути след като Сет си тръгна, осъзнах, че съм допуснала грешка. Не задето му отказах, това беше правилно. Но не трябваше да му позволявам да си тръгне. Не така трябваше да приключи един скандал.

Все още бях ядосана, че Андрю умря, защото помагаше на другите. Още ме болеше от загубата му. До ден-днешен вярвах, че позицията ми в градината беше правилна, но въпреки това съжалявах, че после си тръгнах. Гняв и гордост бяха застанали между нас, разделиха ни и за малко да стане прекалено късно. Макар и да не бяхме на едно мнение, не трябваше да се разделяме. Трябваше да говоря с него и да се опитам да намеря компромис.

Не исках скандалът със Сет да засили още повече мълчанието и объркването помежду ни. Не исках да губя още мигове от времето, което ни оставаше заедно. Трябваше да оправя нещата. Реших, грабнах палтото и чантата си и тръгнах към вратата след него.

Къде вървях, къде тичах по пътя към книжарницата. Там той беше оставил колата си, но сега я нямаше. Бях го изпуснала. Гледах втренчено в празното място няколко секунди и влязох в книжарницата. Най-накрая бях купила глупавия подарък за Коледа на Картър и по-рано го бях оставила в офиса. Когато обаче влязох и натъпках подаръка в чантата си, открих, че нямам силите да изляза. Вместо това потънах в стола си и зарових лице в ръцете си. Как можахме така да объркаме нещата със Сет? Наистина ли стрелбата беше променила толкова начина, по който възприемаше живота? Щеше ли това така или иначе да се случи?

Аурата на Ясмин изведнъж изпълни стаята и вдигнах глава точно навреме, за да видя как тя и Винсент се материализираха пред мен. На мига забравих за Сет.

— Здравей, Джорджина — каза Винсент. — Получих съобще…

— Знам за Никта — прекъснах го аз.

Изумена тишина увисна във въздуха. Не бях сигурна за нефилимите, но знаех, че ангелите рядко се изненадваха. Ясмин очевидно беше шашната.

И понеже беше ангел, не се опита да отрича за Никта. Просто попита:

— Откъде?

— Тя ме използва да й върша мръсната работа. — Учудването им стана още по-голямо. — Само че… не съм сигурна как точно го прави.

Те се спогледаха и после погледнаха към мен.

— Започни от началото — каза Ясмин. — Както по принцип е редно.

Така и направих; първо им разказах за сънищата и загубата на енергия. После споделих как незнайно откъде научавах за трагични събития и изпитвах част от усещанията, които пораждаше дейността на Никта. Накрая обясних как Ерик и Данте бяха направили връзката и бяха намерили закономерност между случващото се с мен и всички онези злочести истории.

Ясмин седна на един сгъваем стол и отпусна глава назад, докато мислеше. Нещо такова беше направил и Винсент в болницата. Зачудих се дали не е от онези несъзнателни жестове, които двойките копираха един от друг.

— Хм… гениално. Ето как го прави, без да можем да я открием.

— Никога нямаше да се сетя — съгласи се Винсент, крачейки. — Което, разбира се, е било целта й.

— Значи знаете какво прави с мен? — попитах нетърпеливо. Липсата на информация ме убиваше.

— Да — каза Ясмин. — Но нека първо извикаме другите.

— Другите…

Въпросът замря на устните ми, тъй като три фигури се материализираха в стаята: Картър, Джоел и Уитни. Ангелски аури се посипаха около мен. Не можех да не им завидя поне малко. На мен щяха да са ми необходими дни, за да издиря по-висшите безсмъртни, а Ясмин го направи само с мисълта си.

Картър се усмихна, когато ме видя. Джоел изглеждаше ядосан. Уитни изглеждаше объркана.

— Какво става? — попита Джоел. Беше ядосан, както последния път, когато го видях. Добре че беше безсмъртен, иначе щеше да умре от високо кръвно векове по-рано. — Защо ни доведе на това… това… място? — Човек би помислил, че е в публичен дом, а не в малък офис с лошо боядисани стени.

Ясмин се наведе напред на стола, беше подпряла брадичка с ръце, а лактите й почиваха на колената. Очите й блестяха от вълнение.

— Пипнахме я. Намерихме я… по-точно Джорджина я намери.

Джоел и Уитни бяха слисани. Картър — не. От изражението му усетих, че очакваше нещо такова.

— Не мога да повярвам, че ти отне толкова време — пошегува се той.

На Уитни не й беше смешно.

— Обяснете.

Ясмин го направи и когато приключи, другите бяха толкова впечатлени, колкото тя и Винсент преди малко. Дори Джоел изглеждаше по-малко ядосан.

— Много находчиво — промърмори той. — Винаги, когато бяга, измисля нов начин да ни се изплъзне.

Местех поглед от лице на лице. След скандала със Сет у мен бушуваха много емоции и не ми беше останало никакво търпение.

— Някой ще ми каже ли най-накрая аз къде се вписвам?

Картър дойде до мен. Беше с избеляла синя памучна тениска и бейзболна шапка на „Маринърс“, която сякаш беше минала през електрическа резачка. Още се усмихваше.

— Сигурно знаеш, че Винсент е медиум. Той усеща нашия свят и в някои отношения е по-чувствителен към свръхестествената дейност от някои от нас. Понякога с хората е така. Това беше вярно. Ангелите не бяха всемогъщи и не притежаваха всички дарби. Кимнах, не исках да издам, че Винсент всъщност е нефилим медиум. — По принцип успява да хване следата й много бързо. Когато се развилнее и започне да се храни с хаоса, който всява сред смъртните, оставя… Не знам, нещо като магическа следа там, откъдето минава. Енергията, която краде, само я поддържа, не е достатъчна да я прикрие. Човек като Винсент може…

Винсент му помогна:

— Надушвам я. Аз съм паранормална хрътка.

Ясмин се подсмихна.

— Досега не успя да я засече — продължи Картър — и затова се наложи да я търсим по друг начин. Гледахме за някаква схема в новините.

— Значи… тя е прикривала следите си — свих рамене. — И каква е моята роля?

— Използвала те е, за да се скрие. По два различни начина. Играела е на сигурно. Като е взимала енергия от теб и от хората, тя е удвоила силите си. Така й е било много по-лесно да се скрие. Когато силата й е нараснала, мисля, че е започнала… да се крие в теб.

— Гадост. — Изведнъж се почувствах изнасилена. — Как е възможно това? Тя… сега тук ли е? — погледнах към долната част на тялото си, сякаш можех да видя нещо.

Той се вгледа в мен.

— Не, не мисля. Може би е получила достатъчно енергия, за да се разхожда свободно известно време. А как го прави? Животът и енергията текат през теб и до известна степен самата тя е и двете неща. Ти си проводник на тези сили.

— Иска ми се хората да спрат да ме наричат така. Сякаш съм някаква машина.

— Не е вярно. Когато се слее с теб, получаваш бегла представа за делата й. У теб преминават подробности за нещата, които е натворила, въпреки че силно се опитва да скрие и тях, и себе си.

— Как?

— Чрез сънищата ти — каза Винсент. — Разсейва те със сънищата. Щастливи, обсебващи сънища, към които започваш да се пристрастяваш. Подсъзнанието ти е толкова запленено от тях през нощта, че не усещаш как изсмуква енергията ти, докато спиш.

Облегнах се назад втрещена. Бях си имала работа с много странни гадории (впечатляващ брой, от които се случиха през последните няколко месеца), но това изби рибата. Кожата ми настръхна и изпитах сюрреалистичното усещане, че тялото ми не е вече мое.

Притесни ме и фактът, че сънищата ми бяха за отвличане на внимание, целяха да ме извадят от равновесие и да не разбера какво става. Бяха толкова сладки… толкова силни. Аз лелеех за тях, а се оказаха лъжи. Илюзии, създадени от чудовище, с цел да скрие паразитния си контрол върху мен. Това накърняваше красотата на сънищата. Обичах момичето. Исках да вярвам в нея. Исках тя да е истинска.

— Е — каза Джоел рязко, присвитите му очи бяха забити в мен, — трябва да използваме сукубата, за да примамим Никта — и той махна с ръка към мен. — Хайде. Върви и съблазни някоя бедна душа, та Никта да се върне.

Потръпнах. Ясмин се вгледа в него.

— Не виждаш ли, че е разстроена? Покажи малко състрадание.

— Поданиците на злото не заслужават състрадание — промърмори той.

Уитни стоеше до вратата в другата част на стаята. Тя говореше рядко и гласът й ме изненада.

— Всички създания заслужават състрадание. — Вдигнах поглед и срещнах очите й. Те бяха тъмни и бездънни, изпълнени със сила и емоция. Имах чувството, че падам в тази чернота, както понякога ми се случваше с Картър. Реших, че компанията на ангелите не ми харесва. Те обичаха да се ровят в душите и обикновено го правеха и с мен.

Отново настъпи неловка тишина.

— Добре, добре — казах. — Не е нужно да изливаме чувствата си и да си стискаме ръцете. Кажете ми какво да правя.

— Ти ще си примамката, Джорджина — каза Картър.

— Аз винаги съм примамката — оплаках се. — Защо така? Защо продължават да ми се случват такива неща? — Не много отдавна трябваше да бъда примамка за полубог, който изнасилваше хора. Това не ми харесваше преди, не ми харесваше и сега.

Очаквах Картър да се пошегува, но той остана сериозен.

— Защото ти си едно от онези уникални създания, около които силите на вселената се събират.

Това беше по-лошо и от ролята ми на „проводник“. Не исках да имам нищо общо. Не исках да бъда мишена. Исках спокоен живот — да работя в книжарницата и да имам блажена, идеална връзка с приятеля си. Добре де, връзката ни никога не е била такава, но едно момиче може да помечтае.

Да помечтае, да посънува…

Лош избор на думи.

— За съжаление — каза Ясмин деликатно, — до известна степен Джоел е прав. Ти трябва да… хм, да възстановиш енергията си, за да примамим Никта.

Джоел се намръщи.

Въздъхнах.

— Знам, че е важно… Не искам тя да нарани някого, но трябва ли задължително да е тази вечер? Не може ли да го направим утре? Аз просто… не ми е до това. — Не и след Сет, не и след всичко, което се случи. Бях толкова, толкова изтощена. От мисълта за секс ми ставаше лошо, енергия или не.

Джоел стисна юмруци.

— Не ти е до това? Нямаме време за капризи! Заложен е човешки живот…

— Джоел — каза Картър. Само една дума, но я каза твърдо и непоколебимо. Не бях чувала небрежния саркастичен Картър да държи такъв тон. Той и Джоел впериха погледи един в друг. Не можех да преценя безсмъртните им сили, но знаех, че Картър е отвратително силен. По-силен дори от Джером. — Остави я на мира. Никта атакува, само когато тя открадне енергия. Нищо няма да ни стане за една нощ.

Ако не знаех повече, щях да помисля, че Джоел се страхува от Картър. Джоел сякаш искаше да каже още много неща, но отстъпи.

— Добре — каза той през стиснати зъби.

Отправих облекчен поглед към Картър. Предвид как се чувствах тази вечер, сигурно шансовете ми да съблазня някого нямаше да са по-добри от шансовете на Тоуни. Сетих се за другата сукуба и се зачудих дали да не спомена подозренията си, че Никта може би изсмуква енергията и на Тоуни. В крайна сметка реших да не го правя. Все още имаше много условности. Отказах се.

Ясмин се изправи и постави ръка на рамото ми.

— Почини си. Изглеждаш ужасно. Трябва да се приготвиш за утре.

— Отврат. Мога да изглеждам както си искам. Ако някой ти каже, че изглеждаш ужасно, значи нещата наистина са сериозни.

Тя се усмихна.

— Не говоря за външността ти.

Изчезна. Няколко мига по-късно Уитни и Джоел направиха същото. Само Картър остана с мен и Винсент.

— Всичко ще се нареди — каза ми Картър.

— Не знам. Някакво откачено чудовище, което се храни с хаос, влиза и излиза от мен. Вие ще се опитате да я извадите от тялото ми. Май има голяма вероятност да не приключи добре.

— Имай малко вяра — каза той и изчезна.

С Винсент постояхме няколко секунди. После въздъхнах още веднъж.

— Шибани ангели.

Той докосна рамото ми.

— Да си вървим.

Дръзнахме да излезем на студа и повървяхме до апартамента ми. Почти не говорехме. Винсент изглеждаше уморен и замислен, без съмнение заради проблемите с Никта. Когато наближихме апартамента ми обаче изражението му започна да се променя. Отначало изглеждаше объркан. После изненадан, после шашнат, после ужасен и накрая отвратен. Спряхме на стъпалата пред сградата.

— Какво има? — попитах.

Той посочи нагоре.

— Там има нещо… зло.

— В… апартамента ми? Защото, знаеш, че аз технически съм…

Винсент поклати глава.

— Не, не. Някакво различно зло. Ти си зло по природа, без да се обиждаш. Това е различно. Някакво зло творение. Черно е и е лошо. Неестествено. Да има някой друг в сградата, който да играе за твоя отбор?

— Не. Само аз съм.

Той се намръщи.

— Е, да влезем и да видим откъде идва. Ххррр. За моите сетива е като… разложен боклук.

Влязохме вътре и не му отне много време да разбере откъде идваше това „различно зло“. От собствения ми апартамент.

— Казах ти, че аз съм единственото зло, което живее тук — пошегувах се аз, но реакцията му малко ме притесни.

Винсент не отговори, мина покрай мен и започна да търси. Приличаше, както по-рано го описаха, на хрътка. Изчезна в спалнята ми и се появи с произведението на Данте.

— Това е — заяви той, като го държеше далеч от себе си.

— Това? — попитах учудено. — Това не е… нищо.

— Откъде го взе?

— Един мой познат го направи. Той ми помага. Той е… не знам, псевдо медиум. Може да е истински медиум. Тълкува сънища и твърди, че е магьосник. — Втренчих се в лошата топка. — Искаш да кажеш, че е истински магьосник?

— О, определено е голяма работа. Това нещо е толкова мръсно, че не мога да повярвам, че не го усещаш. Е, може би е… различен тип магия от магията, която ти е присъща, но… Исусе! Кара ме да се чувствам сякаш… не знам, все едно плувам в мръсен канал.

— Е… знам, че той не е… добър човек. Той и един друг приятел го намекнаха. Но… не разбирам. Мислех, че преувеличават.

— Има лошо и лошо — каза Винсент. — А това е лошо. Това нещо е репелент, нали? Да държиш настрана Никта ли ти го даде?

— Да, но не беше сигурен, че върши работа…

— О, върши работа. Би задържало всеки и всичко на разстояние. Да направи такова нещо… Боже, Джорджина. Това е невероятно, иска се изключително голяма сила. Много малко хора са родени с такава сила. Той определено не е сред тях. Това е открадната сила.

— Всеки краде — отбелязах сухо. — Аз, Никта…

Очите на Винсент останаха непоколебими.

— Ти и тя я изсмуквате от хората. Тази е изтръгната от някого. Както се изтръгва сърцето от гърдите на човек.

— Но какво… — опулих очи. — Искаш да кажеш, че Данте е убил някого, за да направи това?

— Конкретно за това ли? Може би. Но той трябва вече да притежава изключителни сили, освен силите, които е вложил тук, само за да се опита да направи такова нещо. А ако има такива огромни сили, значи, че в някакъв момент от живота си трябва да е направил нещо наистина лошо.

— Като… да е убил някого?

— Повече от това. Специално убийство, жертвоприношение. Знаеш каква сила можеш да придобиеш така.

Абсолютно. Аз бях сукуба и не можех да спра да крада души, но се опитвах да опазя ръцете си чисти от други скверни дела. Все пак няма как да работиш за Ада и да не познаваш всички злини и как да ги извършиш.

— И — продължи Винсент — знаеш, че колкото по-силен е ударът, толкова по-силно е значението на жертвеното убийство…

— Да. Толкова по-голяма е силата. — Кожата на врата ми настръхна, когато започнах да разбирам накъде бие Винсент.

— Каквото и да е направил, за да получи тази сила, то не е било случайно, чисто убийство. Имало е значение за него. И е било ужасно. Трябвало е да жертва и нещо от себе си, да загуби част от човешката си същност, за да я получи.

Втренчих се в лошата топка. Не можех да усетя това, което Винсент усещаше, но сега и аз бяха отвратена и се чувствах неспокойна в присъствието й. И изведнъж… изведнъж отвращението на Кайла вече не ми се струваше толкова странно. Талисманът беше в чантата ми, когато я видях. Тя каза, че аз съм „лоша“, защото може би съм била обвита в силата на талисмана. Какво беше направил Данте? Какво беше извършил саркастичният, лаконичен Данте, за да се сдобие с такава сила — и Винсент, и Хю бяха казали, че иначе е невъзможно да се направи такъв вид талисман. Каквото и да беше, Ерик го мразеше именно заради това.

Потръпнах.

— Можеш ли да го унищожиш?

Винсент кимна.

— Искаш ли?

Една малка част от мен не беше забравила, че щеше да отблъсне Никта. Нямаше обаче да я накара да изчезне, а трябваше да я примамим да се върне, ако искахме да я спрем. Преглътнах и кимнах.

— Да, направи го.

Отне само няколко секунди. Зелена светлина обви лошата сфера и после в ръката на Винсент не остана нищо. Не почувствах промяна в силата или каквото и да е, но нефилимът изглеждаше облекчен.

Издишах.

— Е, вече нищо не може да я спре, а?

— Да — каза той и потърка ръце. — Приготви се.