Сънят на сукубата

Глава 25

Бях се заклела никога да не влизам в спалнята, но точно тогава изпитах огромна нужда от леглото си. Прекарах остатъка от деня в него, свита в пословичната ембрионална поза. Също както когато изгоних Сет, не чувствах нищо. Бях мъртва отвътре. Не беше останало нищо, нищо от живота ми, нищо, за което да се заловя. Умната част от мозъка ми казваше, че трябва да плача. Знаех, че у мен има мъка, мъка, която все някога щеше да се излее. Засега обаче я блокирах, беше ме страх да си призная, че всичко е истина и да посрещна последствията. Това, осъзнах аз, беше причината за писъка на Ясмин. Беше ужасно да те откъснат от някого, когото толкова много обичаш. Да те откъснат от нещото, което осмисля съществуването ти.

Минаха часове и светлини и сенки се придвижваха през спалнята им, докато слънцето започна да залязва. Стана тъмно, но не си направих труда да пусна лампата. Нямах нито енергия, нито желание.

Не знам колко време отлетя, после чух чукане. Отначало не бях сигурна какво беше това. После го чух отново — определено някой чукаше на вратата. Останах в леглото, не исках да виждам и да говоря с никого. Ами ако е Сет? Някаква частица от мен се вкопчи в надеждата, че може би си е променил мнението. Останалата част не го вярваше. Бях видяла погледа в очите му. Решимостта му. Нямаше да се върне. А след като нямаше да се върне, нямаше смисъл да виждам, когото и да е.

Посетителят ми почука за трети път, още по-силно. До мен Обри обърна глава към дневната, после към мен, несъмнено чудейки се защо не спра този шум. С въздишка изпълзях от леглото и се заклатих към входната врата. На половината път спрях. Не беше Сет.

— Джорджина! — изплака носово сопрано. — Знам, че си там. Усещам те. — И аз бях усетила Тоуни, разбира се, затова и бях спряла. Въздъхнах отново, чудейки се дали не мога да я игнорирам. Вероятно не. Дори и да не отворех вратата, тя можеше да остане там цял ден, защото знаеше, че съм вътре.

Отворих, очаквайки да бъда засипана от сълзи и фанфари. Вместо това видях Тоуни да стои спокойно пред вратата, колебаеше се дали да влезе. Очите й все пак бяха влажни, но изглежда се опитваше да се сдържи. Треперещата й устна издаваше, че не й е лесно.

И имаше сияние.

— М-може ли да вляза? — попита тя.

Отстъпих назад и я поканих с ръка.

— Искаш да излезем, за да полеем завоеванието ти?

И това беше. Тя се срина. Ридаейки в ръцете си, потъна в канапето ми. Все още безчувствена от раздялата ми със Сет, нямах достатъчно сили да се справя с това. Нямах сили да я намразя, нямах сили да я съжалявам. Бях жива апатия.

— Тоуни, аз…

— Съжалявам! — прекъсна ме тя. — Много, много съжалявам. Не исках. Не исках да го правя. Но той ми каза, че ако го направя, и двамата ще спечелим. Че ще използва връзките си и ще напредна по-бързо и че аз…

— Хей, чакай малко — казах. — За кого говориш? За Нифон?

Тя кимна и извади пакет кърпички от чантата си. Поне вече се разхождаше подготвена. Издуха силно носа си, преди да продължи.

— Той ми каза да се преструвам. Да се преструвам, че не ме бива. Аз… всъщност мен наистина не ме бива. Изобщо не ме бива. Не мога да флиртувам като теб. И наистина не мога да танцувам. — Тя спря за малко, сякаш това й причиняваше болка. — Но ти беше права, наистина няма начин да не мога да спя все с някого. Правих секс. Просто излъгах, че не съм.

Това си мислех и аз от известно време, но признанието й не ме ободри. Само ми напомни колко отвратителни неща ми се случиха през последните две седмици. Втренчих се в нея, все още не можех да се ядосам. Отчасти, защото още не изпитвах никакви чувства, и отчасти, защото просто не си заслужаваше. Нифон я беше използвал, за да изиграе мен, но беше изиграл и нея.

— Добра лъжкиня си — казах й най-накрая. — Не можех да разбера дали ме лъжеш или не. Струваше ми се, че казваш истината, а обикновено ме бива да разчитам хората.

Тоуни се усмихна, съвсем леко, явно изпитвайки нещо като гордост.

— Много лъжех, когато бях смъртна. Занимавах се с измами. — Усмивката й изчезна. — Докато онзи задник не ме изгони заради евтината руса курва. Тя нямаше представа какво прави, но на него пукаше ли му? Не. Задник. Сега съжалява. И двамата съжаляват.

Премигнах. Не очаквах да чуя такова нещо. Не бях сигурна, че искам да го чуя. Изведнъж първоначалното желание на Тоуни да накара мъжете да страдат, звучеше логично — както и защо е продала душата си на първо място. Надявах се настоящия й външен вид да не е някаква пародия на евтината руса курва. Това би било прекалено зловещо.

— Ами… хм, сигурно. Между другото, не е много по-различно да съблазниш един мъж. — Може би защото се движех и говорех, но когато седнах, ленивият ми мозък се пробуди и започна да анализира ситуацията. — Тоуни, защо ми казваш всичко това? Ако работиш за Нифон, той няма да остане доволен, че си развалила прикритието му.

— Така е. Той не знае, че съм тук. Но… но ме беше страх. Знам, че всичко ще излезе наяве, ако кажеш, и не искам да падна с него. Реших, че ако дойда и говоря с теб, ти може би… може би ще ми простиш. Тук започна да ми харесва. Не искам да си тръгвам. А ако накажат него, ще накажат и мен и…

— Чакай, чакай. Спри за малко. За какво да го накажат? Че те е накарал да излъжеш? — намръщих се. — И какво трябва да кажа аз?

Тоуни толкова се изненада, че забрави да говори носово.

— За нея.

— За нея?

— За онази… онази вещица. Онази, която влизаше в сънищата ми…

— Никта? О. Значи така си прикривала сиянието си. Хю беше прав.

— Беше ужасно — каза Тоуни яростно. — Всеки път той ме караше да ходя при нея, за да изсмуче енергията ми. И после сънувах странни сънища.

Мисли, Джорджина, мисли! Всички парченца на пъзела щяха да паснат, ако успеех да изтикам романтичното си бедствие от съзнанието си за малко.

— Ти… си ходила при Никта доброволно? За да изсмуква енергията ти и да не разбера, че ме лъжеш? — Тоуни кимна. — Нифон е знаел за Никта. И двамата сте знаели. И как да я намерим.

— Той я доведе тук, когато тя избяга. Обеща й две сукуби — подсмръкна Тоуни. Погледна ме объркано. — Мислех, че… мислех, че знаеш всичко това. Чух, че си била там, когато са я заловили…

Тоуни беше нервна, сякаш се чудеше дали не е сгрешила като предаде Нифон. Колкото до мен, изведнъж си спомних битката в спалнята ми и предложението на Никта да ми помогне да си отмъстя на онзи, която я бил пратил при мен…

Нифон.

— Нифон?! — възкликнах. — Нифон ми е изпратил луда богиня на хаоса? Защо? Защо ме мрази толкова?

Очите на Тоуни се разшириха, несъмнено изненадана от внезапния ми изблик.

— Аз… не знам. Каза само, че иска да ти направи живота черен. Да те прецака. Може би да те изгонят оттук.

Думите на Хю прозвучаха в главата ми: „Знам само, че ако някой имп се появи и е толкова настоятелен, колкото Нифон, то със сигурност става нещо голямо“.

Сърцето ми запрепуска и сграбчих ръката й.

— Тоуни, той някога казвал ли е нещо за договора ми? Споменавал ли е изобщо някакъв договор?

Тя поклати глава обезумяло, разрошвайки русите си къдри дори още повече.

— Не, не и пред мен.

— Сигурна ли си? Мисли! Помисли дали не е казал нещо, което може да обясни постъпката му.

— Не, нищо. — Тя дръпна ръката си. — Този път ти казвам истината. От думите му останах с убеждението, че… Ами, че не те харесва. Че иска да си нещастна. Да страдаш. Не знам.

Нифон. Само за колко неща имаше заслуги.

Според Тоуни той я беше използвал, за да ме изкара лош ментор (каквато всъщност бях) и да ме пратят на друго място. Дяволът беше говорил и със Сет за продажбата на душата му, въпреки предупрежденията ми. Решението на Сет да ме напусне си беше негово, вярно. Нифон обаче, осъзнах аз, имаше пръст, че Сет започна да мисли за такива неща. Отвличането на вниманието чрез Никта (за което очевидно Нифон също имаше вина) ме беше ангажирало и откъснало от Сет. Когато Сет осъзна как за малко щеше да продаде душата си, той се отдръпна от мен. Беше се уплашил как това ще се отрази на нас и този страх беше достатъчно силен да го накара да ме зареже.

— Джорджина?

Тогава взех решение. То нямаше да промени станалото между мен и Сет, но щеше да ме накара да се почувствам по-добре.

— Джорджина? — повтори Тоуни, взирайки се в мен. — Добре ли си? Нали няма да ги накараш да ме изгонят оттук? Нали, Джорджина?

Надигнах се от стола, изненадана колко се бяха схванали мускулите ми. Повече не ми се стоеше с рокля и трансформирах роклята в дънки и блуза с висока талия. Черна. Като настроението ми. Погледнах Тоуни.

— Искаш ли да отидем заедно на купон?

Отидохме с колата до Питър и Коди, където течеше „злото“ коледно тържество. Почти не обърнах внимание на дъжда навън. Изкачих стъпалата на сградата, сякаш отивах на собственото си погребение — сериозно и целенасочено и толкова бързо, че Тоуни трябваше да тича, за да не изостава на високите си токчета. Когато долових безсмъртните аури в апартамента, ме заля самодоволно облекчение — Нифон още беше тук.

Питър отвори вратата, преди да успея да почукам.

— Невероятно — каза той саркастично. — Тя благоволи да се появи и да се присъедини към низшите…

Минах покрай него, без да кажа дума. Той зяпна. Прекосих стаята, почти не забелязвайки другите. Джером. Коди. Хю. Никой от тях не ме интересуваше.

Нифон стоеше с чаша вино в ръка и ме гледаше развеселено и заинтригувано, когато тръгнах право към него. Обикновено го заобикалях, ако беше възможно, и приближаването ми несъмнено го изненада.

Но не толкова, колкото когато го ударих.

Дори не се наложи да трансформирам юмрука си. Хванах го неподготвен. Чашата падна от ръката му на килима и съдържанието й се разля като кръв. Импът залитна назад и се блъсна в бюфета на Питър с трясък. Нифон се свлече на пода, очите му щяха да изхвръкнат от шока. Продължих да настъпвам. Коленичих, сграбчих дизайнерската му риза и го дръпнах към себе си.

— Стой далеч от живота ми, мамка му, или ще те унищожа — изсъсках.

Ужас заля чертите му.

— Да не си полудяла? Ти какво… — Изведнъж страхът изчезна. Той започна да се смее. — Направил го е, нали? Скъсал е с теб. Не знаех дали ще може, макар и да му опявах, че така ще е най-добре и за двама ви. Боже господи! Това е прекрасно. Целият ти чар не е успял да… ааа!

Дръпнах го по-близо, забих нокти в него и най-накрая усетих някаква емоция. Ярост. Ролята на Нифон беше дори по-голяма, отколкото си мислех. Лицето ми беше само на сантиметри от неговото.

— Помниш ли, когато каза, че съм само една селянка от някакво си забутано рибарско село? Беше прав. И трябваше да оцелея в скапания живот, в ситуации, в които ти никога не би се справил. Знаеш ли какво още? През по-голямата част от детството си кормех риби и други животни. — Прокарах пръст по врата му. — Мога да направя същото с теб. Мога да те разпоря от гърлото до стомаха. Мога да те разкъсам и да те оставя да пищиш до смърт. Ще ти се прииска да не си безсмъртен. И мога да го правя отново и отново.

Това изтри самодоволната усмивка от лицето на Нифон. Зад мен всички изведнъж се оживиха.

— Мамка му! — изкрещя Джером. — Махнете я от него!

Силни ръце ме дръпнаха назад, Коди и Хю ме бяха хванали за ръцете. Опитах се да се боря с тях и да се докопам до свития на земята Нифон. Приятелите ми бяха прекалено силни. Не успях да се освободя, а не ми беше останала енергия да се трансформирам.

— Изгони го, Джером! — изкрещях. — Изгони го, или кълна се в Бога, наистина ще го разкъсам на парчета. Той се беше погрижил да се проваля с Тоуни! Той доведе Никта тук, за бога, мамка му! Изгони го!

Видях лицето на шефа си. Не обичаше да му крещят и да му заповядват, най-вече пред публика. Изражението му беше сурово и ядосано. Виждах, че иска да ми затвори устата, но после нещо в изражението му се промени. Той насочи вниманието си към Нифон.

— Изчезни — каза демонът.

Нифон зяпна от изненада. Всъщност заприлича на риба.

— Джером! Не можеш…

— Изчезни. Знам какво искаше да направиш, но не трябваше да го правиш зад гърба ми. Връщай се в хотела и до утре да те няма в града.

Нифон понечи да протестира, но после погледна Джером, погледна мен и отново погледна Джером. Преглътна, изправи се със залитане и взе куфарчето си от дивана. Погледна за последно към мен и избяга през вратата.

Погледът на Джером се отправи към Тоуни, която се беше свила до стената в отчаян опит да изчезне.

— Тя няма вина — казах бързо. — Не я наказвай.

Джером проучи лицето й още няколко секунди и въздъхна нетърпеливо.

— По-късно. Ще се разправям с теб по-късно. — Не бях сигурна дали това беше хубаво или не, но фактът, че не я насмете на място, беше добър знак. Ако съдех по благодарния й поглед, и тя беше на моето мнение.

Коди и Хю все още ме държаха здраво, но след няколко секунди ме пуснаха. Рухнах от изтощение и с изненада забелязах, че дишам тежко.

Напрежение изпълни стаята. Накрая Коди попита:

— Къде се научи да биеш десни крошета?

— Няма начин да преживееш Тъмните векове и да не научиш това-онова — пошегува се Питър. Той погледна към разлятото вино и въздъхна. — Петното няма да излезе със сода.

— Джорджи — каза Джером заплашително, — никога вече не ми дръж такъв тон.

Успокоих дишането си и преглътнах настървението, което течеше през мен. Погледнах черните очи на Джером предизвикателно.

— Разбрано — казах. После, неспособна да понеса и изненаданите, и загрижените погледи на приятелите си, избягах от апартамента. Слязох един ред стъпала, преди да се срина и да седна на земята. Зарових лице в ръцете си и заплаках. Мъката най-накрая ме беше повалила.

Няколко минути по-късно чух някой да слиза по стълбите. Хю седна до мен и ме обгърна с ръце. Притиснах лице към гърдите му и продължих да плача.

— Ще го преживееш — каза тихо той.

— Не. Никога няма да го преживея. Аз съм сама. Иска ми се да съм мъртва.

— Не, не искаш. Прекалено си прекрасна и прекалено много хора те обичат.

Вдигнах глава и го погледнах. Никога не бях виждала лицето му толкова състрадателно и толкова сериозно — освен може би когато крещя на Сет на покера. Подсмръкнах и прокарах ръка през мокрите си очи.

— Скъсахме. Нали това искаше? Искаше със Сет да не сме заедно.

Хю поклати глава.

— Харесвам Сет. Искам да си щастлива. Ако можехте да сте заедно, без да има сърдечни терзания, щях да ти дам благословията си. Не мисля обаче, че това е възможно. Според мен така е най-добре.

— Ти му каза, че единственият начин да го оставя на мира е, ако ме нарани. Ако се държи като задник. Той затова ли направи така? Затова ли спа с Мади? Защото само нещо толкова крайно би ме накарало да се дръпна?

Хю се изненада, когато споменах Мади.

— Не знам, сладка. Не знам какво си е мислел.

Въздъхнах и се облегнах на него.

— Никога няма да се съвзема.

— Напротив.

— Ще ми трябва много време.

— Е, ти разполагаш с много време.