Сънят на сукубата

Глава 4

На следващия ден отидох на адреса от визитката на Данте, който се намираше в Рейниър Вали. Кварталът не беше точно занемарен, но не беше и особено поддържан. Адресът ме отведе до тесен магазин, сместен между бръснарски салон и долнопробен хранителен магазин. На витрината висеше червен неонов надпис „МЕДИУМ“. „У“-то беше изгоряло. Под него на ръка беше написано следното: „ГЛЕДАНЕ НА РЪКА И КАРТИ ТАРО“.

Прекрачих прага и звънчето звънна. Вътре беше също толкова скучно, колкото отвън. Тесен плот обикаляше едната стена. Останалата част от малкото голо помещение беше празна, с изключение на кръгла маса с червена велурена покривка, по която имаше прогорени от цигара дупки. Върху масата бе поставена кичозна кристална топка. Мястото беше скучно в сравнение с уютното приканващо магазинче на Ерик.

— Един момент — извика някой през отворената врата отзад. — Само да…

Един мъж влезе в стаята и спря, когато ме видя. Беше висок около метър и осемдесет и имаше черна, вързана на опашка коса. Двудневна брада покриваше лицето му. Носеше дънки и обикновена черна тениска. Беше около четирийсетте и много сладък. Огледа ме от глава до пети и се усмихна многозначително.

— Охо, здравей. Какво имаме тук? — той наклони глава, все още изучавайки ме. — Не си човек, това е сигурно. Демон? Не, не си достатъчно силна. Вампир? Не… не и по това време на деня.

— Аз… — спрях, изненадана, че успя да ме усети. Нямаше аура на безсмъртен, определено беше човек. Сигурно е като Ерик, помислих си. Смъртен, който усеща безсмъртния свят, но няма достатъчно умения да разгадае кой какъв е. Реших, че няма смисъл да увъртам и казах:

— Аз съм сукуба.

Той поклати глава.

— Не, не си.

— Съм.

— Не си.

Бях изненадана, че трябва да водя такъв разговор.

— Съм.

— Не. Сукубите имат огнени очи и крила на прилеп. Всички знаят това. Не носят дънки и блузи. Освен това трябва да си с по-големи гърди. Кой размер си — 75 В?

— С — отвърнах възмутено.

— Щом казваш.

— Виж, аз съм сукуба. Мога да го докажа. — Трансформирах се няколко пъти и преминах през няколко женски образа, преди да се върна към обичайния си вид. — Видя ли?

— Да ме вземат дяволите!

Имах чувството, че си играе с мен.

— Ти ли си Данте?

— Засега. — Той се приближи, стисна ръката ми и я задържа. Обърна я с дланта нагоре. — Искаш ли да ти гледам на ръка? Ще ти кажа как да промениш линиите й, за да имаш по-добро бъдеще.

Дръпнах ръката си.

— Не, благодаря. Дойдох, защото имам някои въпроси. Въпроси, на които Ерик Ланкастър мисли, че можеш да отговориш.

Усмивката на Данте изчезна. Завъртя очи и отиде до плота.

— О, той ли?

— Какво искаш да кажеш с това? Ерик ми е приятел.

Данте се облегна на плота и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Разбира се, че ти е приятел. Той е приятел с всички. Шибан бойскаут!

Ако беше зарязал префърцуненото си поведение и се беше съгласил да работим заедно, досега щяхме да сме натрупали цяло състояние.

Спомних си думите на Ерик — че Данте е мошеник и подвластен на ада. Не долавях лоши вибрации от Данте, но имаше нещо дразнещо в поведението му и преценката на Ерик ми звучеше правдоподобна.

— Ерик има определени стандарти — заявих.

Данте се засмя.

— Страхотно. Префърцунена сукуба. Голям купон.

— Виж какво, хайде просто да отговориш на въпросите ми. Няма да ти отнеме много време.

— Разбира се. Имам малко време до следващия наплив на клиенти. — Той махна с ръка към празната стая и от горчивата нотка в гласа му осъзнах, че от доста време тук не е имало „наплив на клиенти“.

— Наскоро през нощта сънувах — обясних. — А когато се събудих, бях останала без енергия.

— Ти си сукуба. Или поне така твърдиш. Това е нормално.

— Защо всички все това ми повтарят? Не е нормално. Същата нощ бях с мъж. Бях заредена с енергия, така да се каже.

— После правила ли си нещо, което би могло да изчерпи енергията ти?

И това всички ме питаха!

— Не. Просто си легнах. Но сънят… беше много странен. Не знам как да го обясня. Беше много реален. Не ми се беше случвало такова нещо.

— Какво сънува?

— Една… хм, съдомиялна.

Данте въздъхна.

— Да не ти платиха да дойдеш тук, за да ме дразниш?

Разказах му съня през стиснати зъби.

— Това ли е? — попита той, когато приключих.

— Да.

— Глупав сън.

— Знаеш ли какво означава?

— Може би трябва да поправиш съдомиялната си.

— Не е счупена!

Той се изправи.

— Съжалявам, не мога да ти помогна.

— Ерик каза, че си спец по сънищата.

— И така да е, понякога сънят си е само сън. Сигурна ли си, че не искаш да ти гледам на ръка? Пълна глупост е, но искам да компенсирам с нещо, че си дошла чак дотук.

— Не. Искам да знам какво означава шибаният ми сън. Не може да е обикновен сън, събудих се без капка енергия.

Данте дойде до мен и отметна един паднал на лицето ми кичур.

— Не знам. Не ми даваш достатъчно информация. Колко пъти си го сънувала?

— Само веднъж.

— Тогава сигурно не значи нищо, малката.

Обърнах се към вратата.

— Е, благодаря за „помощта“.

Данте бързо дойде до мен и ме хвана за ръката.

— Хей, чакай. Искаш ли нещо за пиене?

— Аз… какво?

— Ще рискувам да ядосам тълпите от клиенти и да затворя за един ден. На ъгъла има чудесен бар. Предлагат наливна будвайзер само за долар чашата, ако уцелим намаленията. Аз черпя.

Разсмях се. Не знаех кое е по-абсурдно — идеята да изляза с него или мисълта да пия будвайзер. Привлекателната му външност не можеше да компенсира странния му характер.

— Съжалявам. Имам приятел.

— Аз не искам да ти ставам приятел. Стига ми малко евтин секс.

Срещнах погледа му. Очите му бяха сиви, подобни на очите на Картър, само че без сребристия оттенък. Мислех, че се шегува, но макар и да продължаваше да се усмихва, изглеждаше абсолютно сериозен.

— От къде на къде ти хрумна, че бих правила евтин секс с теб? Толкова ли лесна изглеждам?

— Твърдиш, че си сукуба. Подразбира се, че си лесна. А и без крилете на прилеп и огнените очи си много сладка.

— Не се ли притесняваш за душата си? — Дори и да беше толкова лош, колкото Ерик намекна (а аз не бях убедена в това) Данте щеше да пострада, ако спеше с мен. Така беше с всички смъртни. Разбира се, познавах много мъже (и добри, и лоши), които бяха готови да рискуват душите си за единия секс.

— Не. Душата ми вече си е заминала. Просто искам да се забавлявам. Виж, може да си спестим бирата и да действаме. Винаги съм искал да го направя на масата.

— Не мога да повярвам, мамка му! — Отворих вратата.

— Хайде! — примоли ми се той. — Много съм добър. Може би гаджето ти не го бива в леглото и натрупаният стрес е изцедил цялата ти енергия.

— Това е невъзможно. Ние не правим секс.

Настъпи тишина, после Данте отметна глава назад и се разсмя.

— Да ти е хрумвало, че може би точно в това е проблемът? Очевидно съдомиялната е метафора за скапания ти сексуален живот и затова трябва да миеш чиниите „на ръка“.

Тръгнах към книжарницата, където ме уважаваха поне малко. Само какъв експерт по сънищата се оказа Данте! Вече знаех защо Ерик не го харесваше. А и се зачудих дали не са прави всички. Може би подсъзнателно сама бях изчерпала енергията си. Може би сънят беше просто сън.

Почти бях пристигнала, когато телефонът ми звънна.

— Госпожица Кинкейд? — попита приятен женски глас. — Аз съм Карън от Съюза на децата на Сиатъл. Обаждам се да потвърдите участието си на търга тази седмица.

— Моля?

Последва пауза.

— Благотворителната ни инициатива, търг за среща с жени, с цел набиране на средства за съюза.

Все още нищо не разбирах.

— Каузата изглежда добра, но нямам представа за какво говорите.

Чух как запрелиства някакви листа.

— Записаха ви като доброволец.

— За какво? За да бъда продадена на търг?

— Да. Очевидно… А, ето. Името ви е записано от доктор Мичел.

Въздъхнах.

— Ще ви се обадя по-късно. — Затворих и набрах номера на Хю. — Доктор Мичел, записал си ме за участие в търг?

— Не е много по-различно от това, което обикновено правиш — изтъкна той. — А и е за благотворителност.

— Очаквам Питър и Коди да тръбят: „Мир на Земята! Нека доброто да ръководи хората!“, но не и ти. На теб не ти пука за децата.

— Пука ми за директорката на съюза — каза Хю. — Много готина мацка. Ако успея да й намеря няколко първокласни кандидатки, може би ще успея да я вкарам в леглото си.

— Използваш благотворително набиране на средства за деца, за да стимулираш сексуалния си живот? Това е ужасно. Защо не записа Тоуни? Тя най-много от всички се нуждае от среща с мъж.

— Какво? Исусе Христе! Би било катастрофа. Опитваме се да съберем пари. Ти да не мразиш децата?

— Не, но нямам време. Ще им напиша чек.

Прекъснах възраженията му като затворих и завих по „Куин Ан Авеню“. Бях подранила за смяната си и реших да мина през вкъщи, за да си взема ябълка и блокче мюсли десерт. Последния път в работата бях толкова заета, че пропуснах обедната си почивка. Реших този път да отида подготвена. Бях безсмъртна и не можех да умра от глад, но се чувствах замаяна и слаба.

По средата на коридора към апартамента ми ме заля шокова вълна от кристална доброта. Ангелски аури. Отворих входната врата и видях цялата банда: Картър, Ясмин, Уитни, Джоел и Винсент. Никой не каза нищо, всички ме гледаха в очакване. Ангелите ме бяха усетили преди аз да усетя тях. Всички седяха в дневната, бяха се разположили небрежно на дивана и на столовете ми, сякаш не бяха воини на Рая. Е, не всички изглеждаха така. Джоел се държеше сковано и официално, както когато се запознахме.

— О, боже! — казах и затворих вратата след мен. — Като в песента на „Дей маст би джаянтс“2.

Винсент се усмихна.

— „Тя е ангел“3?

Кимнах.

— „На косъм понякога разминаваш се с тях…“

— „… наричам те ангел, наричам те с най-хубавите имена“ — довърши той.

— Какво правиш тук? — попита Джоел, прекъсвайки джем сешъна ни.

— Или не с толкова хубави имена — промърморих. Дръпнах се от Винсент и вперих поглед в Джоел. — Аз живея тук, забрави ли?

— Имаме заседание — каза той.

— Помолихте ме да подслоня Винсент, не казахте, че търсите място, където да си устроите топсекретна щаб квартира. Не ми пука къде ще си провеждате църковните служби, но само не се опитвайте да ме гоните от дома ми.

— Съжалявам — каза Ясмин. Стори ми се, че не бях чула правилно. Ангелите се извиняваха толкова рядко, колкото и демоните. От изражението на Джоел личеше, че е изненадан също като мен. — Може би първо трябваше да те попитаме. Бихме могли да отидем на друго място. — Тя се наведе над масичката за кафе и започна да събира вестниците. Интересно. Очевидно манията на Винсент да бъде в крак с новините беше нещо повече от обикновено хоби. Погледнах отново Ясмин и се направих, че не съм забелязала нищо.

— Не, няма проблем. Всъщност след малко излизам. Дойдох да си взема нещо за ядене.

Тя отметна кичур дълга, черна коса от лицето си, който се бе измъкнал от опашката й.

— Искаш ли Винс да ти приготви нещо?

Той се обърна към нея стреснато, изражението му беше и изненадано, и развеселено.

— Аз да не съм ви личен асистент?

— Не и предвид липсата ти на уважение към нас — промърмори тя.

Усмихнах се.

— Благодаря, но няма нужда. Нямам време.

— Добре — каза Джоел. — Побързай тогава.

Уитни въздъхна; изглеждаше смутена, но не достатъчно, за да му направи забележка. Ясмин нямаше такива скрупули и го сръга с лакът в ребрата.

— Какво беше това? — смъмри го тя.

Усмихнах се широко и отидох в кухнята да си взема ябълка. Отворих шкафа за мюсли десерта и открих, че кутията е празна.

— Хей — извиках и се върнах в дневната с кутия в ръка. — Кой ги е изял? Днес сутринта имаше два.

Картър проговори за пръв път.

— Бях гладен.

Вперих невярващо поглед в него.

— И двата ли изяде?

— Бях гладен — повтори той, без да се разкайва ни най-малко.

— Ти си невероятен! — възкликнах. — Първо коледното ми дърво, а сега това? Дори не си изхвърлил кутията!

— Надявах се, че си забравила за коледното дърво. Стана случайно и ти го знаеш.

Въздъхнах шумно и сложих ябълката в чантата си.

— По-късно ще отида да напазарувам — каза Винсент отзивчиво. Обри скочи и се настани между него и Ясмин. И двамата инстинктивно протегнаха ръка да я погалят. Обри ме погледна самодоволно при тази проява на внимание. — Ще ти взема, ако искаш.

— Вземи и на него, за да не краде от моята храна. Ще се видим по-късно. И никакви купони, докато ме няма. — Картър, Ясмин и Винсент се засмяха. Уитни и Джоел не се засмяха.

Затворих входната врата след мен и се спрях в коридора. Искаше ми се да има начин да шпионирам ангелите. За съжаление нямаше. Не можех дори да се скрия от тях. Те можеха да замаскират аурите си, но не и аз. Всъщност те всички знаеха, че още не съм тръгнала. Ядосано се отправих към стълбите, изгаряща от любопитство. Защо всички бяха тук? За какво им беше човекът? И каква бе ролята на вестниците?

Човек трудно можеше да разбере с какво запълваха времето си ангелите. При нас всичко беше ясно. Винаги търсехме души за Ада и го правехме по прозрачен и напълно урегулиран и до най-малката подробност начин. Силите на Рая обаче се движеха по мистериозни пътеки. Какво правеше Картър в Сиатъл беше загадка за мен и приятелите ми — никога не го бяхме виждали да прави нещо особено благородно, освен че никога не отказваше да ти даде цигара. Винаги беше проявявал силен интерес към любовния ми живот и беше щедър в даването на неясни съвети, но предполагам това беше продиктувано от любопитство, а не от алтруизъм.

Работното ми място се намираше само на няколко пресечки. Тъй като не валеше, просто се разходих до там. Още щом влязох в „Емералд Сити“, Мади се приближи към мен с притеснено изражение.

— Здрасти — каза тя неуверено. — Имам, хм, нужда от съвета ти. Утре съм на сватба и не знам какво да облека. Толкова е глупаво… но може ли да погледнеш няколко тоалета?

Огледах се и реших, че книжарницата ще оцелее и без нас за десет минути. Мади все пак беше събрала достатъчно смелост да повдигне въпроса. Още не я бях виждала с рокля.

— Добре. Да видим.

Отидохме в офиса ми и тя пробва три различни рокли. Без съмнение Сет щеше да сметне за забавен факта, че се преобличаше пред мен.

Когато приключи, й казах искреното си мнение.

— Никоя от тях не разкрива истинската ти красота.

— Което е заобиколен начин да кажеш, че ми стоят ужасно. — Мади събра на топка една от роклите и я хвърли на пода. — Мразя такива неща. Как мога да пиша за женски теми и да не ме бива в нищо женско?

— Ами… ти пишеш за по-различни въпроси. Проблемът е, че носиш дрехи, които са ти прекалено големи.

Очите й се разшириха от изненада.

— Аз съм голяма. Дрехите са широки. Те прикриват дебелината ми.

Мади не беше дебела, поне не много. Според мен беше размер 48–50, но ниският й ръст я правеше да изглежда малко по-закръглена. Имаше правилни пропорции и красиво лице. Разбира се, предвид анорексичните модели, толкова популярни сред хората днес, можех да се поставя на нейно място.

— Не си дебела. Дрехите те карат да изглеждаш такава. Нещо по-тясно ще ти стои по-добре.

— Не мога да облека прилепнали дрехи.

— Не е нужно да са прилепнали. Просто трябва да са твоя размер.

Мади въздъхна и прокара ръце отстрани по бедрата си.

— Нямаш представа какво е — каза тя с лека обвинителна нотка в гласа. — Ти си красива и крехка. Не всички имаме лукса винаги да изглеждаме съвършено.

— Никой не изглежда съвършено винаги — възразих. — Определено не и аз. — Добре де, това не беше вярно. — Просто ти трябват подходящи дрехи. А и красотата е въпрос на самочувствие. Ако се чувстваш секси, значи си секси.

Мади не беше убедена.

— Не е толкова лесно. Мъжете не се редят на опашка пред вратата ми. Знаеш ли откога не съм била на среща?

— И отново всичко е въпрос на самочувствие. Виж, не искам да те критикувам, но невинаги се държиш приветливо. Искам да кажа, че с мен и с Дъг си такава. Донякъде. Но само толкова.

— Знам, че не ме бива много с хората — призна Мади, кръстосвайки ръце пред гърдите си. — Просто не умея да водя безсмислени разговори.

— Да, но все пак трябва да говориш за нещо. Това е част от живота.

— Ако някой мъж дойде и ме заговори, мога да опитам, но май няма желаещи — тя посочи тялото си. — То е виновно. Стигнахме дотам, откъдето тръгнахме.

— Ами ако мога да ти гарантирам среща? — попитах я; изведнъж ме осени идея.

Устните й се извиха в усмивка. Това на мига промени лицето й.

— На среща ли ме каниш?

— Не, но някой ще те покани, сигурна съм. Само ми позволи аз да подбера гардероба ти.

— Няма да се обличам като уличница.

— Добре — обещах, после се изправих от стола. — Виж, трябва да свърша някои неща. За сватбата облечи жълтата рокля. Сложи и колан. По-късно ще ти кажа какъв е планът за срещата. — Тя си тръгна със скептично изражение, а аз се залових за работа.

Денят отлетя. Така и не видях Сет в кафенето и реших, че сигурно работи вкъщи. По-късно имахме среща и знаех, че ще го видя. Откакто станах управител, прекарвах повечето време в офиса, което противоречеше на социалната ми натура. Понякога обаче се измъквах, за да заместя някого в почивката или да подредя витрината.

Докато бях край секцията за книги за самоусъвършенстване, един мъж се спъна и изпусна книгите, които държеше. С надеждата, че не се е спънал в килима и не обмисля да ни даде под съд, бързо се наведох да му помогна.

— Не, не — каза припряно той и бузите му пламнаха. Беше на възрастта, на която аз изглеждах, тоест на около трийсет. — Не е нужно…

Аз обаче вече бях подредила книгите и разбрах на какво се дължи притеснението му. Отнасяха се за различни фетиши и най-вече за ексхибиционизъм и воайорство.

— Господи! — каза той, когато му ги подадох. — Толкова ми е неудобно. Чувствам се като някой перверзник.

— Няма проблеми — отвърнах. — Това си е ваша работа. Всеки си има своите… предпочитания.

Изглежда думите ми донякъде го успокоиха, но още му се искаше да избяга. Носеше халка и вероятно не беше споделил фетиша с жена си. Честно казано, бях изненадана, че търсеше книги по темата — можеше да намери стотици пъти повече информация в интернет. А може би със съпругата му ползваха един компютър и се страхуваше тя да не разбере.

Джорджина-сукубата, а не Джорджина-мениджърът, зададе следващия въпрос. Джорджина-мениджърът щеше да бъде уволнена веднага, ако някой я чуеше.

— Обичате да гледате или да го правите? — гласът ми беше тих.

Той преглътна, зачуди се дали не му се подигравам, но накрая явно реши, че съм сериозна.

— Да… го правя.

За части от секундата обмислих възможността да спя с него. Имах голяма нужда от енергия. Той щеше да бъде лесна мишена, предвид тайната си мания, която не можеше да удовлетвори никъде. Но пък тогава трябваше да го направя в това тяло, а идеята не ми харесваше. Бях в предпочитания от мен ежедневен образ. А не исках да го петня с работа.

Така че се усмихнах и го пуснах да върви, тихомълком желаейки му да осъществи сексуалните си щения.

По-късно, докато се прибирах, се обадих на Сет да потвърдя срещата ни. Щяхме да ходим в „Пасифик Нордуест Балей“ на представление на „Лешникотрошачката“. Въпреки че обичаше да посещава постановки, да го накарам да излезе малко преди да е завършил книгата си беше херкулесовска задача и още не можех да повярвам, че се беше съгласил. Прие само след като обещах, че ще му позволя да дойде в последния възможен момент.

Очевидно обаче имаше по-различни разбирания за „последния възможен момент“, защото светлините угаснаха, а него го нямаше. Балетът започна и аз извивах глава всеки път, щом вратата се отвореше. За съжаление, столът до мен остана празен. От притеснение пропуснах по-голямата част от представлението и не успях да се насладя на съня на Клара (толкова реален за нея, колкото беше за мен моят сън). Обожавах балета. През живота си бях танцувала в няколко спектакъла и никога не се уморявах да гледам изящни мускули и красиви костюми.

В антракта включих телефона си и видях, че Сет се е опитвал да ми се обади. Звъннах му без дори да прослушвам гласовата си поща. Когато вдигна, казах:

— Моля те, кажи ми, че луд фен те е отвлякъл и че ти е счупил краката с ковашки чук.

— Ами не. Не получи ли съобщението ми?

— Не. На екрана пише, че е отпреди половин час, а бях изключила телефона си. Гледах представлението. Сещаш се, „Лешникотрошачката“.

Той въздъхна.

— Съжалявам. Не можах да изляза. Бях изключил. Мислех си, че ако ти се обадя предварително…

— Предварително? Все едно да ми изпратиш картичка за рождения ден. Шест месеца след датата.

Настъпи тишина и аз изпитах задоволство, че осъзнава грешката си.

— Съжалявам, Тетида. Беше… Не трябваше да го правя, независимо колко работа имам. Наистина съжалявам. Знаеш какъв ставам.

Въздъхнах. Беше толкова адски откровен и очарователен, че ми беше трудно да му се сърдя. Не за пръв път обаче ми връзваше тенекия или пренебрегваше социалния ни живот. Понякога си мислех, че му позволявам прекалено много. Обикновено се притеснявах, че моите прегрешения могат да го засегнат, докато всъщност може би аз бях прецаканата, без да го съзнавам.

— Искаш ли да се видим след представлението? — попитах и се опитах да не прозвуча ядосано. — Коди ме покани на бар с компанията. Може да отидем за малко.

— Ами… не.

— Не? — раздразнението, което се бях опитала да потисна, изскочи на бял свят. — Току-що ти простих, че ми върза тенекия и че профука парите ми за билета, а ти отхвърляш предложението ми за мир?

— Виж… Много съжалявам, но идеята да гледам как ти и приятелите ти се напивате не ми се струва никак привлекателна.

Замръзнах, прекалено шашната да реагирам. Беше го казал по обичайния си мек начин, но долових съвсем лек присмех в думите му. Сет не пиеше. Винаги се беше отнасял към пороците ми снизходително, но изведнъж се зачудих дали те не го дразнят. Сега репликата му ми се стори проява на високомерие.

— Съжалявам, че не отговаряме на високите ти стандарти. Бог знае, никой не иска да правиш нещо, несвойствено за теб.

— Моля те, престани. Не искам да се караме — каза той с раздразнение. — Наистина много, много, много съжалявам за всичко. Не исках да те обидя. Знаеш това.

Светлините примигнаха, обявявайки края на антракта.

— Трябва да затварям.

— Ще… дойдеш ли при мен после? Излез с приятелите си, дай ми време да довърша романа и после ще ти се реванширам. Обещавам. Приготвил съм ти… подарък за Коледа.

Колебанието в гласа му размекна сърцето ми. Малко.

— Да. Добре. Може да е доста късно, когато дойда.

— Ще те чакам.

Казахме си довиждане и прекъснах връзката. До края на представлението бях в кисело настроение и реших, че добре ще ми дойде да се напия и да се посдърпам с момчетата.