Сънят на сукубата

Глава 22

На другия ден Сет не беше в книжарницата, което възприех като лош знак. Обикновено беше пасивно агресивен, когато се карахме.

Докато работех, постоянно мислех за него и за ужасното ми избухване. Откакто бяхме заедно, бяхме имали много неловки разговори, но не и нещо такова. Не можех да разбера точно какво ме притесняваше (освен очевидното), но имах чувството, че това е повратен момент и че дълго време щеше да има влияние върху нас.

И разбира се, тревожех се и за Никта. Щях да си намеря жертва след работа; Винсент беше казал, че ангелите ще дойдат, докато спя и когато Никта се появи.

— Добре ли си?

Вдигнах поглед от купчината чекове, които подписвах в офиса. Мади беше с тясна черна пола и подбрана бяла блуза и изглеждаше супер невероятно. Беше си пуснала и косата.

— Леле — възкликнах. — Какъв е поводът?

— Няма повод — каза тя и сви рамене. — Сменям гардероба. — Вдигна крак и показа черни обувки със седемсантиметров ток.

— Свети боже! — казах. — Май не правиш нищо наполовина.

Тя сияеше и забелязах нещо у нея, което нямаше нищо общо с новите дрехи. В очите й имаше радост — щастие, което я караше да се чувства уверена и дори още по-лъчезарна. Беше ужасно различна от огорчената жена, която се беше появила на търга.

— Какво става? — попитах, забравяйки неволите си за пръв път днес.

Усмивката й стана още по-широка и се появи трапчинка. Миг по-късно стана сериозна.

— Ще ти кажа после. Имам добра новина. Но ти… Какво става? Изглеждаш ужасно.

Ясмин беше казала същото снощи. Беше тъжен ден, когато една сукуба не можеше да се задържи на върха на вълната. Поклатих глава.

— Много е… сложно. — Пуснах една слаба усмивка. — Ще се оправя, не се тревожи. Хайде сега. Искам да чуя нещо ободряващо. Кажи ми какво става.

— Не мога. Имат нужда от мен. Дойдох само да оставя това. — Тя сложи куп документи на бюрото ми. Те буквално се сляха с хартиите, които вече бяха там. В офиса ми цареше такъв хаос, че Никта спокойно можеше да намери сигурно убежище в него.

— Хайде, напрежението направо ще ме побърка — подразних я аз.

— Ами… Ще можеш ли да ме закараш на летището утре? Отивам си вкъщи за Коледа.

— Дъг ще дойде ли с теб?

— Не. Това ти е коледният подарък. Но ще ти разкажа всичко в колата. Ще трябва да тръгна около пет.

— Задръстване в пет часа в петък преди Коледа. Ще имаме доста време да си поговорим.

Част от обичайната й притеснителност се прояви.

— Ако е проблем…

— Не. Така или иначе ще затворим рано. Ще те закарам.

Мади излезе и аз на мига се разсеях и се замислих какво може да се е случило. Каквото и да беше, беше нещо хубаво. Харесваше ми промяната, която беше предизвикало. Щастието и увереността й отиваха.

Мислите ми бяха прекъснати от звъна на телефона. Вдигнах и чух гласа на Сет от другата страна.

— Здрасти — казах аз с надеждата да звуча спокойно и уверено, а не отчаяно и облекчено.

— Здрасти. — Последва дълга пауза. — Аз… просто… исках да знам дали ще дойдеш на Коледа.

Сърцето ми изстина. Не: „Липсваше ми.“ Не: „Съжалявам.“

— Разбира се. Как иначе?

Замислих се за Коледа. Имах странното чувство за дежа вю. Бяхме у брат му за Деня на благодарността. И както сега, също се бяхме карали. Сякаш животът ми се въртеше в омагьосан кръг. „Ти не учиш. Ти не се променяш.“

Разбира се, със Сет бяхме закърпили положението след предишния скандал. Може би така щеше да стане и този път. Все пак на Коледа ставаха чудеса, нали?

— Добре — каза ми той. — Ще те взема.

— Добре.

Още една дълга пауза.

— Щях да идвам днес, но… Ами, книгата…

Книгата. Винаги книгата. Но пък и аз имах работа с богинята на хаоса.

— Да, знам. Няма проблеми.

— Ще говорим на Коледа.

— Добре.

Затворихме. През мен премина тръпка. Ето отново. Нямах дарба да виждам в бъдещето, но инстинктът ми (който нямаше нищо общо с виденията на Никта) ми нашепваше, че се задава нещо голямо.

След работа отидох с колата до Белвю — най-богатия и претенциозен квартал на Сиатъл. Град сам по себе си, Белвю беше до голяма степен другата противоположност на Сиатак. С времето хотели, ресторанти и магазини започнаха да се появяват в централната му част и благодарение на притока на пари от „Боинг“ и „Майкрософт“, по-старите обикновени сгради упорито бяха заменени от сгради с по-лъскава и стилна архитектура.

Белвю беше дом и на един мой познат на име Кевин. Бях го срещнала преди година в един бар. У Кевин нямаше нищо изключително. Той не беше нито грешник, нито светец, а заемаше някакво щастливо място по средата и успявах да събера прилично количество енергия, когато спях с него. Най-забележимата му черта беше, че винаги беше на разположение. Работеше вкъщи (нещо свързано с интернет, предполагам) и никога не излизаше. А и изглеждаше добре и беше приятна компания. Не го бях разпитвала много. Достатъчно ми беше, че ми предоставяше бърз и лесен секс и че не го презирах.

— Сандра — каза той щастливо, когато отвори вратата на апартамента. Беше с тъмнокафява коса и силно подрязана, много нова брада, която ми допадна. Тъмнокафявите му очи ме гледаха развеселено. — Доста време мина.

Моята „Сандра“ имаше дребно телосложение, подобно на обичайната ми форма. Оттук нататък приликите свършваха. Косата ми сега беше къдрава и черна, очите ми бяха сини, понякога до виолетово. Под дългото си черно палто бях с тъмносиня рокля без ръкави, която прилепваше към тялото и беше прекалено оскъдна за това време на годината.

— Така е — съгласих се. — Това значи ли, че няма да ме поканиш?

Той се усмихна и отстъпи, тържествено поканвайки ме вътре.

— Ти какво? Да не съм луд? Само идиот би те отблъснал.

Последвах Кевин по коридора в дневната. Беше правил ремонт след последния път, когато бях тук, и промяната беше приятна. Мебелите и декорът сега бяха в сиво-сини нюанси, които ми напомниха на залез през зимата. Камина пращеше в едната част на стаята и голям еркерен прозорец гледаше към друг жилищен блок. Провесих палтото си на един стол и изгладих малките гънки по роклята.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита той с ръце в джобовете.

Поклатих глава.

— Нямам много време.

Той ми се усмихна огорчено.

— Никога нямаш време. Знаеш ли, понякога имам чувството, че ме използваш.

— Това проблем ли е?

— Проблем? — попита той и изсумтя. — Красива жена иска да прави секс с мен, без какъвто и да е ангажимент? Не може да е проблем. — Той направи няколко стъпки към мен. — Използвай ме колкото искаш.

Той дойде още по-близо и устните ни се срещнаха в целувка. Без бавене, без предисловия. Обвих ръце около врата му и разделих устни, нетърпелива да го усетя и да го вкуся. Ръцете му се спряха на ханша ми за момент, после се плъзнаха нагоре. Хвана презрамките на роклята ми и ги дръпна, оголвайки гърдите ми, без да спре да ме целува през цялото време. Бутна ме и ме притисна до стената, близо до камината. Усетих възбудата му до голата кожа на краката си. Ръцете му обгърнаха гърдите ми, палците му се плъзнаха по зърната ми и ги стиснаха. Той сменяше темпото — понякога беше груб, понякога нежен.

Откъснах се от целувката, колкото да наклоня глава към открития прозорец зад него.

— Прозорецът…

Той притисна уста към моята. Езиците ни затанцуваха за кратко и после той се дръпна, колкото да каже:

— Знам.

От тона му разбрах, че е бил наясно и че иска така да остане. Не попитах защо. Това очевидно беше сезонът на ексхибиционизма.

Накрая откъсна уста от моята и проследи с целувки врата ми. Облегнах глава назад и извих тяло към неговото. Едната му ръка продължаваше да обгръща гърдата ми. Той захапа зърното ми и започна да го дразни със зъби и език, докато се втвърди. Другата му ръка вдигна нагоре полата ми, нетърпеливо търсейки бикините ми и това, което беше под тях.

Копнежът ми по енергията и допира му се разпростря по тялото ми. Изстенах тихо, когато премести устни надолу. Той се смъкна на пода и застана на колене, но ме задържа права до стената. Дръпна бикините ми до долу и ги остави на глезените ми. Плъзна ръка между бедрата ми, раздели ги леко и зарови лице между тях; наболата му брада леко ме гъделичкаше. Бях горяща и мокра, повече отколкото мислех, и когато езикът му докосна пламтящия ми клитор, изстенах по-силно и усетих как колената ми леко затрепериха.

Понечих да му кажа, че не е нужно да прави това, че можем, ако иска, да минем направо на главното. Езикът му обаче се движеше нежно напред-назад, увеличавайки огъня и екстаза у мен. Преглътнах думите. Последните трима мъже, с които бях спала, не ме бяха накарали да свърша, и въпреки че целта на тази визита беше чисто утилитарна и част от плана да хванем Никта, изведнъж изпитах егоизъм и пожелах да получа нещо повече от енергията му.

Езикът му се движеше напред-назад, скоростта и интензивността се сменяха постоянно. Когато мислите му започнаха да се изливат у мен, разбрах, че това му харесва, не само защото беше нещо ново, а и защото му допадаше начинът, по който реагирах на всяка малка промяна. Беше от онези мъже, които искрено обичаха да доставят удоволствие на жената. Болезненото място между краката ми, на което беше вдъхнал живот, се разрастваше и разрастваше отвъд точката, която докосваше, отвъд бедрата ми. Почувствах се като човек (по-скоро сукуба) факла и се извих на стената, към него. Краката ми поддадоха, когато обгарящото удоволствие достигна критична точка, и той премести ръце надолу, за да ме подкрепи и да ме задържи права.

Накрая цялата ми същност избухна, огънят се превърна в чиста светлина, чисто блаженство. Извиках, когато оргазмът ме погълна, езикът му продължаваше да ме дразни, дори и в конвулсиите на оргазма ми. После дори и той не успя да ме задържи права. Краката ми се превърнаха в желе и аз потънах на пода пред него. Той се усмихна, искрено доволен, и се наведе напред да ме целуне. Можех да вкуся себе си по устните му.

— Ела — каза той, хвана ме за ръцете и ми помогна да се изправя. Заведе ме до прозореца и смъкна останалата част от роклята ми. Постави ме на високия перваз на прозореца. Съблече дрехите си и промърмори. — Ще отида да взема презерватив.

Дишането ми беше учестено, сърцето ми биеше бясно.

— Не, искам да усетя теб, само теб. — Хванах ръката му и я поставих между краката си, плъзгайки пръстите му в мен. — Искам и ти да ме усетиш.

Бях влажна и преди да започнем, а сега, след всичко, което беше направил, бях още по-влажна. Пръстите му се плъзнаха лесно в мен, очите му се разшириха, когато ме усети. На лицето му се изписа колебание и после той кимна. Ако трябваше да посъветвам приятелите си хора, определено щях да им препоръчам да правят безопасен секс. За мен обаче това нямаше значение, тъй като не можех нито да хвана нещо, нито да забременея. Често разубеждавах жертвите си да не използват предпазни мерки, за да увелича чувството им на вина. С Кевин тази вечер обаче не исках презервативи, просто защото не желаех да губим време. Желанието и копнежът ми бяха прекалено силни. Исках го сега.

Плъзнах ръце надолу по стомаха му и усетих възбудата му. И той ме искаше. Обвих пръсти около него, галех и масажирах, и се наслаждавах на начина, по който нарастваше в ръката ми. Притиснах гърба си към студеното стъкло, вдигнах колена и ги разтворих широко, почувствах се като пеперуда. Первазът на прозореца беше на точната височина и ние бяхме хълбок до хълбок, когато го насочих вътре в мен.

И двамата ахнахме при допира. Той влезе колкото може по-навътре, телата ни се притиснаха. Начинът, по който ме изпълваше, беше изключителен. Умението ми да се трансформирам ми позволяваше да се направя колкото мога по-стегната и ми харесваше как той изследваше границите ми. Спря за момент, наслаждавайки се на начина, по който телата ни се бяха слели и после бавно започна да влиза и излиза, като ме блъскаше в прозореца при всеки тласък.

Тогава животът му започна вече сериозно да се излива у мен. Почти издишах от облекчение. Удоволствието от начина, по който енергията му ме изпълваше, съперничеше на усещането от тялото му вътре в мен. Това толкова ми липсваше, липсваше ми чудото и радостта от чистата, неописуема енергия, генерирана от човешката душа. Никта беше откраднала част от мен и бях доволна, че съм си я върнала, макар и за малко. Мислите, които долових с притока на енергия, бяха щастливи и доволни — той се наслаждаваше на удоволствието да е с мен. Тайна, ексцентрична част от него се надяваше съседите му от другата страна на улицата да гледат. Той искаше да гледат. Искаше да му завиждат.

Тласъците станаха все по-силни и по-силни и той шептеше отново и отново колко съм прекрасна, колко съм красива. Все още чувствителна от жеста му преди секса, свърших два пъти, тялото ми се разтапяше, докато оргазмените спазми ме разтърсваха. Накрая усетих тялото му да се напряга и от изражението му разбрах, че ще изгуби контрол. Забих нокти в ръцете му и зашепнах настойчиво да свърши в мен. Така и направи, блъсна ме толкова силно в прозореца, че си помислих дали няма да се счупи. Кулминацията на енергията му ме заля при оргазма му и когато всичко отмина, и двамата въздъхнахме доволно.

Не го изоставих толкова бързо, колкото Брайс, но и не отделих време да се насладя на приятната възбуда от преживяното. Помогнах му да се облече и го настаних удобно на дивана, преди да си тръгна. Все пак го харесвах и се надявах да го видя пак при не толкова напрегнати обстоятелства. Изражението му беше спокойно и доволно, когато се сбогувахме.

— С теб винаги е най-изтощаващо — каза ми той, клепачите му потръпваха от умора.

Не можах да се въздържа да не се усмихна. Че как иначе? Другите не крадяха душата му — поне не буквално.

— Това значи ли, че не искаш да идвам?

— Не. Категорично не.

Все още усмихвайки се, си тръгнах и се отправих към града. Докато се приближавах към центъра обаче, изпълнена с енергия, щастливите ми чувства се стопиха. Спомних си защо бях отишла да го видя и какво ме чакаше тази вечер. Тялото ми, толкова болезнено горещо преди час, сега изстина.

Когато пристигнах в апартамента, Винсент, Картър и Ясмин вече ме чакаха. Никой не каза нищо за сиянието ми, а веднага започнаха с плана.

— Никта вероятно ще се появи безгрижно тази вечер — обясни Картър. — И когато види, че си заредена с енергия, ще действа.

Ясмин кимна.

— Ние не можем да останем, но Винсент ще бъде в дневната. Тя няма да го заподозре. Ще си помисли, че е обикновен човек. Когато той усети, че е започнала да се храни с теб, ще ни извика. После ще дойдем и ще я вържем.

Това не ми хареса — нито „храненето“, нито „връзването“.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще я извадим и ще я хванем — обясни Картър. Явно имаше предвид, че ще я извадят от мен. Гадост.

— После ще я върнем в затвора й — добави Ясмин.

Тяхната увереност се предаде и на мен и предположих, че съм повлияна от ангелската харизма. Нямаше обаче как да се измъкна, не и ако исках да се отърва от нощния си посетител.

— Добре — казах. — Да го направим.

Ангелите си тръгнаха. Още беше рано и останах при Винсент. Поиграхме карти, гледахме глупави филми. Тези обикновени неща ме накараха бързо да забравя, че е нефилим. Когато дойде полунощ, се изправих и се протегнах.

— Не мисля, че ще успея да заспя — отбелязах. — Все едно да си легна преди Коледа. Прекалено ми е нервно, за да се успокоя. Само че не дядо Коледа чакам тази вечер.

Той се усмихна.

— Е, опитай. Ако се наложи, можем да ти дадем приспивателно или нещо такова, но предпочитаме да не го правим.

Трябваше ми много време (лежах в леглото почти два часа), преди да заспя. Човек трудно може да се отпусне, когато знае, че така ще покани създание на хаоса да се нахрани с теб. И все пак успях да заспя и дори си позволих да проявя малко нетърпение. Пак щях да сънувам съня.

Така и стана.

Всичко започна както винаги — момичето падна и другото ми Аз отиде да я утеши. Сълзите на малката вече изсъхваха, когато дочухме звук от кола и затваряща се врата. Другото ми Аз се изправи. Усмивка разцъфна на лицето й и тя погледна нейната (моята) дъщеря с малко преувеличено вълнение, както често възрастните правят пред децата.

— Чу ли? — попита другото ми Аз. — Татко се прибра.

Вълнението се отрази и на лицето на момичето. Другото ми Аз я вдигна и я сложи на хълбок. Явно имаше добро равновесие, предвид колко дребно беше другото ми Аз.

Двете отидоха до входната врата и излязоха на верандата. Беше вечер, навсякъде беше тихо и тъмно, с изключение на малка лампа на верандата. Тя осветяваше плътна снежна покривка на моравата и алеята. Все още равномерно валеше сняг. Не знаех къде съм, но определено не беше Сиатъл. Толкова много сняг щеше да хвърли града в паника, сякаш едва ли не беше дошъл Армагедон. Другото ми Аз беше съвършено спокойно, почти не забелязваше снега. Където и да се намираха, явно беше нещо обичайно.

На алеята току-що беше спряла кола. Усетих как сърцето на другото ми Аз се изпълни с щастие. Зад колата имаше мъж — неопределена тъмна фигура на бледата светлина. Той извади куфар на колела и затвори вратата на багажника. Момичето плесна с ръце от вълнение, а другото ми Аз махна с ръка за поздрав. Мъжът също махна, докато вървеше към къщата. Другото ми Аз отчаяно се опитваше да види лицето му. Беше прекалено тъмно. Трябваше да се приближи още съвсем малко…

Той така и не дойде по-близо — точно тогава изпитах усещането, че някой се опитва да изтръгне душата ми от тялото.

Седнах в леглото и почти изпищях от агония, когато болката премина през цялото ми тяло. И четиримата ангели плюс Винсент бяха обградили стаята. Силата, пулсираща около нас, беше като пушек. Едва можех да дишам.

И там, до леглото ми, стоеше Никта.

Беше такава, каквато я описа Ерик — стара, съсухрена жена. Кожата и косата й бяха бели, тъмните й очи бяха хлътнали и нечовешки. Дрипава тънка рокля увиваше тялото й. Изглеждаше някак прозрачна, сякаш не беше материална, и я обвиваше блестяща аура.

Не виждах какви сили притежава, но можех да ги усетя. Ангелите я бяха затворили временно зад стени от сила, но не беше вързана. Все още. Тя отвръщаше на атаките им с такава сила, че зяпнах. Силата, на който и да е от ангелите караше моята да изглежда незначителна и въпреки това тя се противопоставяше достойно на обединените им сили. Това беше потресаващо, не разбирах за какво й трябваше моята енергия — тя имаше достатъчно. Никта все пак беше успяла да отнеме част от енергията ми. Беше изсмукала около половината, преди да я издърпат от мен.

Тя изпищя от гняв, но още се бореше. Тогава, малко по малко, видях как балансът се промени. Силата й отслабваше с времето. Ангелите бяха непоклатими. Те я омаломощаваха. Тя го осъзна и на лицето й се изписа паника. Обезумелите й очи обиколиха ангелите и накрая спря поглед върху Ясмин. Между нас все още съществуваше слаба връзка и разбрах какво смяташе да направи. Беше намерила най-слабия от четиримата. Тя събра последните си сили и ги насочи към Ясмин, надявайки се да смаже обединените сили на ангелите, като нарани Ясмин достатъчно, за да им отвлече вниманието.

Миг преди Никта да осъществи атаката си, видях изражението на Винсент. Той също беше осъзнал какво смята да направи. Тръгна напред и усетих как маската му падна. Издайническата аура на нефилим ме заля и силата му изпълни стаята. Беше голяма. На улицата не я беше проявил цялата.

Невидима енергия се спусна от Никта към Ясмин и се опита да я унищожи. Винсент обаче беше там и блокира атаката. Енергията отскочи обратно към Никта. Тя изпищя отново, защитата й падна. Другите ангели се възползваха от възможността и ивици светлина я обиколиха. Миг по-късно светлината избледня, но стените бяха там, макар и да не можех да ги видя. Тя опипваше наоколо като изопачена версия на мим в кутия, но беше в капан. Не можеше да мине през стените, в които я бяха заключили.

Бяха успели. Бяха заловили Никта. Но никой от ангелите не й обърна внимание.

Всички гледаха Винсент.

— Ти… — задъха се Джоел.

Джоел не се поколеба. Тръгна към нефилима и видях как тялото му започна да излъчва светлина. Щеше да се трансформира в истинската си форма, форма на ужасяваща красота и сила.

Но Ясмин беше по-бърза.

Слабата жена с черна коса се превърна в чиста светлина. Беше същевременно всички цветове на дъгата и нито един. Огнен меч се появи в ръцете й. Тя застана пред Винсент (който й крещеше да спре) и замахна към Джоел. Острието го удари и той извика.

Ужасно, изгарящо усещане започна да ме обгръща. Бързо затворих очи и се завъртях настрани, осъзнавайки какво щях да направя. Истинската форма на ангелите беше нещо неописуемо и можеше да бъде възприета само от сетива, които един човек (или човек, превърнат в сукуба) не притежаваше. Ако бях продължила да я гледам, щях да понеса сериозни поражения. Дори да бъда в една стая с нея беше болезнено.

Бях видяла обаче каквото трябваше, преди да затворя очи. Бях видяла мечът да пада. Ясмин беше атакувала Джоел. Никта беше решила, че тя е най-слаба от четиримата, но силите на Ясмин и Джоел явно бяха близки. Тя обаче го беше изненадала и това беше наклонило везните.

Въздухът в стаята се завихри със силата на ураган. Имаше силна експлозия, сякаш слънце избухна в супернова. Всичко беше огън и вятър. И писъци. Два писъка — на Ясмин и на Джоел. Обвих ръце около себе си и скрих лицето си, сигурна, че ще умра. Енергията избухна към мен и достигна точка, която сигурно щеше да взриви цялата сграда, целия свят. Ставаше все по-силна и по-силна.

Изведнъж всичко се обърна. Енергията започна да се отдръпва от моята част на стаята обратно към ангелите. Сякаш се образува черна дупка и засмука всичко наоколо. Разбира се, засмукваше само енергия, не физически предмети, но въпреки това имах чувството, че дърпа и мен. Стиснах силно одеялото и се опитах да се задържа за него. Времето вече нямаше значение. Можеха да са минали и десет секунди, и десет часа.

Накрая засмукването спря и всичко се успокои. Обстановката се нормализира. Нямаше вече ненормални енергийни нива. Беше обикновена стая с трима ангели, нефилим, сукуба и първично божество на хаоса. Никта изведнъж беше забравена от всички.

Ясмин върна „човешката“ си форма. Вече беше безопасно за мен. Вдигнах глава, очаквах Картър и Уитни да се спуснат и да я нападнат. Те обаче стояха замръзнали. Нямаше и следа от Джоел. Той беше унищожен. Тайфунът от сила беше отбелязал смъртта му.

Ясмин беше на колене, пръстите й бяха забити в бузите й. Тя хлипаше и шепнеше нещо, което звучеше като обезумяла молитва. Винсент, също като ангелите, стоеше на разстояние от нея. Тя току-що беше убила Джоел. Не разбирах защо никой не прави нищо. Защо просто стояха? Сякаш всички чакаха нещо.

Изведнъж зад мен нещо изсъска, по-скоро в главата ми, отколкото на глас:

— Сукубо.

Погледнах хлътналите очи на Никта. Като Винсент и ангелите, и аз бях забравила за нея. Тя протегна ръка към мен и аз се свих. За щастие невидимите стени не й позволяваха да ме доближи.

— Сукубо — повтори тя. — Докосни стените. Използвай последните си сили и ме освободи.

— Какво? Не! — Вниманието ми беше разделено между нея и другите. Всички ангели все още стояха неподвижно.

— Освободи ме и ще ти помогна да си отмъстиш.

— Да си отмъстя? За какво говориш?

— На онзи, който ме изпрати при теб, когато избягах — сопна ми се тя. — На онзи, който те обеща на мен.

Нямах представа за какво говореше.

— Той те е… освободил?

Тя се огледа неспокойно зад себе си. Времето, което имаше, изтичаше.

— Не, ти ми беше обещана! Но аз мога да ти помогна. Да ти помогна да накажеш…

— Не — отсякох. Беше прекалено опасна. За каквото и лудо отмъщение да говореше, това, което причиняваше на смъртните, не си заслужаваше.

Отчаянието й нарасна. В крайна сметка ангелите щяха да си спомнят за нея, и двете го знаехме.

— Ще ти покажа края на съня! — извика тя. — Ще ти покажа мъжа! Мъжът от съня.

Сърцето ми спря.

— Той не е истински — прошепнах. — Всичко е било лъжа. Използвала си го, за да ме заблудиш.

— Не! Всичко, което показвам, е истина. Винаги е истина.

— Не може… не е възможно. — Преглътнах и усетих как сълзи изпълват очите ми. Исках да е истина. Повече от всичко. — Това не може да се случи.

Никта заудря с ръце невидимите стени на затвора си.

— Истина е! Това е бъдещето! Видях го. Докосни стените и ще ти покажа. Ще ти покажа мъжа от съня!

Исках. Исках да го видя. Трябваше да го видя. Мъжът от съня. Мъжът, който можеше да направи всичко това реално…

Протегнах ръка, сякаш контролирана от някаква външна сила. Очите на Никта се разшириха, нетърпеливи и гладни.

Изведнъж писък разцепи въздуха.

Не, беше повече от писък. Когато Ясмин унищожи Джоел, също имаше писъци. Това обаче беше нещо повече. Беше най-ужасният звук във вселената, явление отвъд звука. Също както очите ми не биха могли да възприемат формата на един ангел, така и ушите ми не можеха да разберат писъка напълно.

Дръпнах ръка от Никта и рязко погледнах ангелите. Ясмин още беше на колене, но беше обгърната от пламъци. Това обаче не беше обикновен огън. Напомни ми на светлината в истинската й форма — всички цветове и нито един. Картър и Уитни гледаха с неразгадаеми лица.

Винсент също гледаше. Беше направил няколко крачки към мен, отдръпвайки се от огъня. Изражението му беше хаос от емоции, нито една положителна. Все още не разбирах какво се случва с Ясмин, но знаех какво ще стане с него.

— Бягай — казах му тихо.

Лицето му беше бледо, почти колкото лицето на Никта. Сякаш беше остарял със сто години.

— Не мога… Не мога да я оставя…

— Трябва. Те ще те унищожат. Ако не те, то някой друг. Все някой в града трябва да е забелязал какво стана. Знаеш, че съм права.

Очите му още гледаха Ясмин. Аз обаче вече не можех да я различа. Сега цялата беше в пламъци — пламъци, които бяха станали черни.

— Върви! — извиках. — Тя това би искала. Тя го направи заради теб!

Винсент потръпна при тези думи и най-накрая ме погледна. Истинската сила на мъката му накара насъбралите се сълзи да се излеят по бузите ми.

— Върви. Моля те — примолих му се. Джоел беше унищожен. Може би и Ясмин щеше да бъде унищожена. Не можех да понеса повече смърт.

Той не каза нищо, но след няколко секунди стана невидим. Усетих аурата му да изчезва.

В другата част на стаята пламъците бяха започнали да избледняват. Ясмин бавно се появяваше, абсолютно непокътната. Изглеждаше същата, но нещо в аурата й се беше променило. Долових същата златна светлина, усещането за минзухари и тамян. Но имаше и още нещо. Вече не излъчваше остротата и кристалността на ангелска аура. Вместо това долових някакво димящо усещане, което обаче нямаше нищо общо с огъня.

Най-накрая всички пламъци изчезнаха, Ясмин все още беше на колене на пода. Секунди по-късно се появи друга аура. Аура, който познавах отлично. Джером стоеше в стаята — очевидно се беше завърнал от потайната си работа, която беше отишъл да свърши.

Той огледа всички лица и накрая се взря в мен.

— Исусе Христе! Какво си направила?

Не му обърнах внимание, не можех да откъсна поглед от Ясмин. Тя изглеждаше същата, но не съвсем. И все пак не беше…

И тя беше забелязала промяната. Протегна ръце пред себе си и ги заразглежда, сякаш досега не ги беше виждала. Ужас обзе чертите й.

— Не — изстена тя. — Не… — започна да хлипа отново.

Накрая Картър откъсна поглед от нея и срещна погледа на Джером.

— Това вече е твое, Шарон.

Джером кимна и пристъпи към Ясмин.

— Време е да вървим.

Тя погледна към него, лицето й блестеше от сълзи. Не каза нищо, но и не беше нужно. Изражението й казваше достатъчно. То молеше, умоляваше всичко това да не е истина, че може би (само може би) Джером ще го промени. Той поклати глава и докосна рамото й. Те изчезнаха.

В стаята беше тихо, неестествено тихо, почти тягостно. Гласът ми прозвуча странно и не на място.

— К-к-какво се случи? — попитах Картър. Забелязах, че Уитни плачеше.

— Ясмин падна — каза тихо той. — Тя вече е демон.