Време за коктейли

20.

— Чиста работа, котенце — рече господин Карлайл, оглеждайки със задоволство резултата. — Точно зад ухото е най-правилното място.

— Нямам грешка — каза Гърти.

— Да не е пукнал?

— Надали.

— Е, жив и здрав тогава. Дай тук писмото. А също и палката — добави Ойли припряно.

— Защо?

— Някой идва. Трябва бързо да ги скатаем.

— Мушни си ги в джоба.

— Че да ме пребарат и да ги намерят у мен? Земи се стегни.

— Вярно бе. — Очите на Гърти зашариха из фоайето. — Слушай! Що ги не пъхнеш ей в онова там?

Тя имаше предвид псевдоореховия шкаф, наследство от прачичото на Джони Пиърс — същата мебел, която винаги бе трън в окото на лорд Икнъм. Ойли одобри предложението. Той се юрна натам, дръпна и после тресна едно от чекмеджетата, отупа си ръцете и се върна при съпругата си точно когато на сцената се появи Джони.

Джони беше на път да глътне малко свеж въздух след проведен разговор с леля Брус за новата готвачка, относно чийто кусури, по-нетърпими по нейно мнение дори и от тези на момичето, заемало почетната длъжност допреди две седмици, тя се бе разразила в красноречива тирада, съдържаща поне три цитата от Еклезиаста. Той се намираше в невеселото настроение на човек, комуто е дошло до гуша от леля Брус и от гости срещу заплащане, тъй че видът на един от тях, явно заспал в креслото си, не би го заинтригувал, ако Козмо тъкмо в този миг не се бе свлякъл на пода. Мъж, който приема гости срещу заплащане, може и да не им обръща внимание, докато заемат вертикално положение. Но стане ли то хоризонтално, вече е длъжен да зададе въпроси.

— Какво става тук? — попита той — реплика, която би била по-уместна в устата на полицейския сержант Макмърдо, ангажиран понастоящем в беседа с леля Брус по-надолу по коридора. Той бе висял около двайсет минути пред вратата на кабинета на Джони в надеждата да получи възможност да умилостиви дамата на сърцето си.

Гърти услужливо предостави исканата информация.

— Май получи някакъв припадък човекът.

Ойли каза, че и той бил останал с подобно впечатление.

— Ние с мъжа ми тъкмо минавахме оттук на път за стаята си и той изведнъж взе, че се капична. Със стон.

— Беше по-скоро давене, котенце.

— Както кажеш. Може да е било и предсмъртен хрип, разбира се.

Джони смръщи чело. Животът напоследък, мина му през ума, бе просто един низ от гадости. Първо леля Брус с нейните готвачки и Еклезиаст, после Норбъри Смит, с когото никоя почтена жена не бе в безопасност, а сега и този стенещ, давещ се или предсмъртно хриптящ наемател. Дали и на самия Йов26, чийто проблеми бяха получили такава широка гласност, някога му се бе налагало да се справя с бедствия от подобен мащаб?

Той извиси глас в изтерзан вик:

— Лельоо!

Леля Брус се появи, следвана от полицая Макмърдо, чието изражение бе на полицейски сержант, който не се радва на особен напредък.

— Лельо, обади се на доктор Уелш. Кажи му да дойде веднага. Господин Уиздъм е получил припадък или нещо такова. И за Бога, не започвай да ми дълбаеш ушите с това какво би казал библейският ти приятел по повод създалото се положение. Хайде, по-живо!

Макмърдо го гледаше със запотени от възхита очи. Това беше приказка, си каза той. Те така трябва да се говори с противниковия пол. Леля Брус обаче, която не бе на същото мнение, се наежи.

— Няма нужда да ми крещите, мастър Джонатан, а още по-малко да се подигравате със Светото писание. Освен това не съм съгласна с вас, че господин Уиздъм е получил припадък. Вижте го как лежи, с изпружени крака. Моят чичо Тарли страдаше от припадъци, но той се свиваше на кълбо. — Тя се приближи до Козмо, огледа го внимателно и уверено прокара пръст по тила му. — Този човек — обяви тя, — е ударен с тъп предмет.

— Какво!

— Зад ухото му има цицина колкото орех. С тази работа ще трябва да се занимае полицията — рече леля Брус, поглеждайки хладно към Макмърдо, — доколкото е по силите й. Впрочем имате право, като казвате да повикам доктор Уелш. Веднага ще му се обадя.

И тя се запъти към телефона с достойнството на жена, която не позволява да се разпореждат с нея, но независимо от това се радва да бъде полезна. Дълго преди тя да се скрие от погледите, полицейският сержант Макмърдо вече бе извадил служебния си бележник и наплюнчил молива и се приготви да взема показания.

— Ха! — рече той. — Това хвърля по-различна светлина върху инцидента. Сега ще пристъпя към уточняване на подробностите. Най-главното е да установим кой е отговорен за случилото се.

— Еклезиаст — рече ядно Джони и моливът на полицай Макмърдо подскочи като жив. Доколкото бе по силите на човек с лице като неговото, той доби напрегнат и проницателен вид. Очите му приковаха Джони.

— Разполагате ли с доказателства в подкрепа на това твърдение, господин Пиърс?

— Не. Беше просто догадка.

— Бих искал да науча адреса на заподозрения.

— Боя се, че не мога да ви помогна.

— Да не би да е непълнолетен закононарушител?

— По-старичък е, бих казал.

Полицаят се замисли.

— Май имате право, сър. След като се сглобят късчетата от мозайката, случилото се очевидно е следното. Този джентълмен е седял тук, дремейки, както му е думата, когато външната врата се отваря и във фоайето влиза Еклезиаст. Да го чукне по темето с тъп предмет, както си е сиял, е било нищо работа.

Ойли се включи мазно в разговора.

— Трудно бих могъл да приема теорията ви за меродавна, господин полицай. Съпругата ми ви каза, че тъкмо минавахме оттук, когато видяхме господин Уиздъм…

— Да се катурва — рече Гърти.

— Именно. С давене.

— Или стон.

— С давене или стон.

— Като че ли нещо му стана изотвътре.

— Точно така. Нали си спомняте, че тя ви го каза.

— Не, не ми е казвала подобно нещо.

— Ами да, каза го на господин Пиърс още преди вие да влезете. И двамата останахме с впечатлението, че е получил припадък.

— Защо тогава не се е свил на кълбо?

— Тук вече ме затруднявате, сержант.

— И как ще обясните цицината зад ухото му, голяма колкото орех?

— Обяснението със сигурност е много просто. Ударил си е главата в страничната облегалка на креслото, докато се е…

— Катурвал — рече Гърти.

— Докато се е катурвал. Много по-вероятно е…

Какво беше много по-вероятно той така и не успя да поясни, тъй като в този момент Козмо се размърда, изхриптя и седна. Той се огледа наоколо с онова, което поетът би нарекъл взор обезумял, и рече:

— Къде съм?

— В имението Хамър Хол до Давтейл Хамър в графство Бъркс, сър — информира го сержант Макмърдо и щеше да добави и телефонния номер, ако не го беше забравил. — Най-добре ще е да лежите спокойно и да не се тревожите за нищо. Докторът ще пристигне всеки момент. Получихте нещо като криза или припадък. Ето този джентълмен, господин…

— Карлайл.

— Господин Карлайл тъкмо минавал оттук, придружен от госпожа Карлайл…

При споменаването на това име паметта на Козмо се отприщи със силата на планински поток. Мъглата, обгърнала миналото, се вдигна. Той се изправи, сграбчил с една ръка облегалката на креслото и с показалеца на другата посочи обвиняващо.

— Тя ме халоса!

— Сър?

— Ей тая Карлайл. Халоса ме с палка. Освен това — добави Козмо, опипвайки трескаво джобовете си — тя и проклетият й съпруг са ми задигнали изключително важен документ. Дръжте ги! Не им давайте да избягат.

Ойли повдигна вежди. Не се усмихна, разбира се, тъй като случаят беше сериозен и едно лекомислено отношение би било неуместно, но ъгълчето на устата му недвусмислено потрепна.

— Ама дайте да се разберем, сержант! Вярно, човекът не е добре, ама това вече… Как може!

Мислите на Джони бяха далеч, за кой ли път отплеснати към онзи обяд. Видял ли беше, или не беше видял Норбъри-Смит да стиска ръката на Белинда Фарингдън? Когато малко преди десерта кракът на Норбъри-Смит срещна неговия под масата, дали крайната цел на този крак не е била обувката на Белинда Фарингдън?

Дочул извисилите се гласове, той най-сетне излезе от своя унес.

— Какъв е проблемът? — побърза да се осведоми.

Сержант Макмърдо го въведе в курса на нещата. Този джентълмен тук, каза той, предявил обвинение срещу онази дама там, че го е халосала по темето с палка. На него самия впрочем това не му изглеждало правдоподобно.

— Все пак имаме насреща си една деликатно сложена госпожа — бе обяснението му.

Тук вече Джони не можеше да сподели неговата гледна точка. В собствените му романи госпожите никога не се изключваха от подозрение само защото били с крехко телосложение. Не веднъж, а цели няколко пъти инспектор Джарвис бе просван безчувствен от блондинки, отговарящи тъкмо на такова описание. Те само го изчакваха да им обърне гръб и после му даваха да се разбере с някое преспапие или с дръжката на пищова. Той огледа Гърти с подозрение.

Ойли пръв прозря начина да докаже невинността на своята благоверна.

— Всичко това са врели-некипели бабини деветини — каза той с присъщия си изискан стил, — но нещата могат да се изяснят съвсем фасулски. Ако съпругата ми е фраснала господин Уиздъм с… каква беше думата, която използвахте, сержант?

— Палка, сър.

— Благодаря. Вероятно имате предвид онова, което в моята родина наричаме блекджек. Знаеш ли какво е блекджек, котенце?

— Май съм чувала.

— Много е популярен в неблагонадеждните среди. Та думата ми беше, че ако съпругата ми е ударила господин Уиздъм с подобен инструмент, той би трябвало понастоящем да се намира или у нея или у мен. Вероятно ще се съгласите, че госпожа Карлайл, облечена, както сами виждате, с бермуди и блузка с къс ръкав, трудно би могла да укрие оръжие с каквито и да било размери, тъй че единственото, което ви остава, полицай, е да претърсите мен. Да ме обискирате, нали това беше техническият термин, ха-ха. Е, хайде, сержант, обискирайте ме, ако щете, до кокалите. Ето, виждате ли — рече той, след като ръката на закона гузно изпълни дълга си. — Нищо! Значи връщаме се към първоначалното заключение, че господин Уиздъм е получил припадък.

Полицейски сержант Макмърдо се почеса по тила.

— Но защо не беше свит на кълбо?

— А, тук вече, както казах и преди, ме затруднявате. Без съмнение този джентълмен ще може да ни обясни — каза Ойли, тъй като в същия момент леля Брус се завърна, придружена от доктор Уелш с неговата черна чанта.