Време за коктейли

4.

От няколкото уговорки, които имаше за този ден, първата бе обядът с лорд Икнъм в клуб „Демостен“. При пристигането си той откри, че клубът си е все същото тихо място, а пушалнята — изпълнена с обичайните живи трупове, разплули се в креслата и даващи отдих на своите умове. Огледа ги с неприязън, отвратен от всеобщото спокойствие в момент, когато самият той се чувстваше като герой от гръцка трагедия, когото фурните са погнали по петите. Макар той самият да би казал, ако някой го питаше, че твърде много се шуми около преследването от страна на някакви си фурни. Човек трябва да започне да се тревожи едва тогава, когато го подгонят репортери. Проклети да са техните моливи и бележници и вдън земя да пропаднат шлиферите й меките им шапки. Той вече можеше да ги види с вътрешния си взор — цели дузини, промъкващи се като хищни пантери, приближаващи с всяка изминала минута.

Гостът му закъсняваше и за да убие времето, докато чака, сър Реймънд отиде до централната маса и взе някакъв вестник. Само един поглед към заглавната страница, и той го захвърли, като клъвнат от пепелянка и пристъпи с подкосени колене към най-близкото кресло. Рядко се случваше да си позволи възбуждащи напитки преди обяд, но сега бе принуден да си поръча двойно сухо мартини. От онова, което зърна на първата страница на вестника, му се подкосиха краката.

Тъкмо бе пресушил чашата, когато лорд Икнъм се появи, разсипвайки се в извинения.

— Бийфи, стари приятелю, сигурно се чувстваш като изоставена девойка. Страшно съжалявам. Бях тръгнал много по-рано, но на Бонд Стрийт взех, че срещнах Барбара.

— Кого?

— Барбара Кроу.

— О?

— Поразговорихме се. Разпитва ме за теб.

— О?

— С нежност, както ми се стори.

— О?

Лорд Икнъм го изгледа с неодобрение.

— Не ми пробутвай това „О?“, Бийфи, сякаш че изобщо не ти пука. Много добре знаеш, че само една насърчителна думичка от нейна страна, и ти ще се озовеш до полите й, претърколен по гръб с четирите лапи във въздуха.

— Ама наистина, Фредерик!

— Смяташ, че проявявам прекален интерес към личните ти дела?

— Щом искаш, може и така да се каже.

— Аз те обичам, Бийфи, въпреки нафуканото нищожество, в което си се превърнал след една многообещаваща младост и ранни зрели години. Желая ти доброто и искам да те видя щастлив.

— Много мило от твоя страна. Един коктейл?

— Само ако ми правиш компания.

— Вече пих.

— Пий пак.

— Май ще го направя, Фийби ми развали настроението тази сутрин. Синът й Козмо явно пак се е насадил на пачи яйца. Познаваш ли го?

— Достатъчно, за да се скрия в някой вход, като го видя да се задава.

— Опитва се да вземе двеста лири назаем.

— Не думай. Не си играе на дребно. И ще ги получи ли?

— Не и от мен.

— Фийби разстроена ли е?

— Много.

— А ти си се развикал. Това е големият ти недостатък, Бийфи. Ревеш, крещиш и джафкаш по хората. Не по мен, разбира се, тъй като суровото ми достойнство те „възпира, но по света като цяло. И по Барбара ли викаше така?

— Защо не сменим…

— Бас държа, че си го правил и това я е накарало да развали годежа. Но от начина, по който току-що ми говори за теб, останах с впечатлението, че акциите ти все още се котират високо при нея и че трябва просто да спреш да се криеш и да я избягваш, за да тръгнат нещата наново. За Бога, какво е един развален годеж? Та Джейн разваля нашия цели шест пъти. Защо не я потърсиш да я изведеш на обяд и не се помъчиш да я впечатлиш? Покажи се в добра светлина. Танцувай пред нея. Задавай й гатанки.

— Ако не възразяваш, Фредерик, наистина бих предпочел да сменим темата.

— Научи някои прости фокуси. Пей й любовни песни, като си акомпанираш на китара. И за да види, че не си такъв глупак, какъвто изглеждаш, кажи й, че ти си написал бестселъра «Време за коктейли».

Твърде рядко пушалнята на някой клуб в лондонския Уест Енд внезапно изригва в трескав живот, тъй че всичките й стени, прозорци, столове и маси, членове и прислуга да закръжат във вихрен танц, но точно това се стори сега на сър Реймънд, че прави пушалнята на «Демостен». Тя се носеше и полюшваше, сякаш репетирала със седмици под ръководството на хореограф, докато той като през мъгла се взираше оцъклено в своя събеседник, блед като мъртвец, с увиснало чене, а челото му се къпеше в пот, сякаш бе седнал в турска баня.

— Ка… какво искаш да кажеш? — успя да изломоти накрая.

Лорд Икнъм, обикновено тъй радушен в обноските си, сега прояви леко нетърпение. Когато проговори, тонът му бе остър.

— Хайде стига, Бийфи. Нима ще вземеш да твърдиш, че не си ти? Скъпи приятелю, та за всеки, който те познава, това е очевидно. Най-малко три сцени в романа са буквален преразказ на истории, които сам си ми разправял. Използвал си и епизода с бразилския лешник. А освен всички тези документални доказателства разполагаме и със свидетелските показания на Джейн.

— Джейн?

— Един ден дошла в Лондон да се отдаде на безогледно пазаруване и решила, че неин полусестрински дълг е да те открие и да те потупа по гърба, та се отбила у дома ти. Теб те нямало, но Пийсмарч я пуснал да влезе и я настанил в кабинета ти. След като подушила наоколо, тя, както би направила всяка жена на нейно място, се заловила да подрежда бюрото ти и там, натикан на дъното на едно чекмедже, открила кафяв хартиен плик, изпратен от издателство «Симс и Шотър» до Ричард Блънт на някакъв адрес, който сега убягва от паметта ми. Като се прибра вкъщи, тя ми разправи всичко това. Тъй че свали си картите, Бийфи. Безполезно е да отричаш. Ти си този Блънт, за когото чуваме толкова много напоследък, нали?

Глух стон се изтръгна от гърдите на сър Реймънд.

— Да. Аз съм.

— Виж, не разбирам защо трябва да стенеш. С цялата тая шумотевица няма начин да не си напълниш гушата, а ако има нещо в света, което да е по твоята част, това са паричките. Толкова си падаш по тях.

— Но, Фредерик, представи си, че се разчуе? Нали не си казал на никого?

— Скъпи приятелю, защо да го казвам? Близко е до ума, че щом си използвал псевдоним, значи си искал работата да остане потулена.

— Ами Джейн?

— О, Джейн сто пъти е забравила оттогава. На мен ми е останало в ума просто защото се сетих, че веднъж ти бях подхвърлил идеята да напишеш роман. Но какво значение има, дори и да се разбере?

— Господи, та това ще означава край на всяка моя надежда за политическа кариера.

— А защо толкова си се залетял по тая политическа кариера? Случвало ли ти се е някога да влезеш в Камарата на представителите и да поогледаш хубавичко питомците вътре? Най-шантавата пасмина от уроди и недоносчета, събирана някога на едно място. Не бих се напъхал сред тях и за всичките пари на света.

— Аз не гледам така на нещата. Тая кандидатура за Ботълтън Ийст ми е оживяла на сърцето, Фредерик. А няма никакъв шанс да издигнат моето име, ако всички вестници гръмнат, че съм написал нещо от рода на «Време за коктейли».

— Че от къде на къде трябва да излиза във вестниците?

— Ами репортерите? Нали това им е работата — да душат.

— А! Разбирам.

За няколко секунди лорд Икнъм остана мълчалив. По съсредоточената бръчка на челото му личеше, че напряга своя изобретателен мозък.

— Да — рече той. — Вярно е, че душат. Предполагам, че именно това е тревожело и Бейкън.

— Бейкън?

— И го е накарало, според бейкънистите, да хване онова момче Шекспир и да му бутне нещо, за да твърди, че той е написал пиесите. Защото, като скалъпил първите две-три, го хванало шубето. «Слушай, Франсис, рекъл си тогава, тая няма да стане. Само да се разбере, че се занимаваш с такива работи, и ще ти изстине мястото на министър на финансите, преди да успееш да кажеш „чичковитечервенотиквеничета“. Я най-добре вземи си потърси някой изгладнял младеж, който срещу известно възнаграждение да се съгласи да опере пешкира.» Поогледал се той тогава и я наредили двамата с Шекспир.

Сър Реймънд подскочи конвулсивно на стола, разливайки чашата си. За пръв път от закуската насам му се стори, че съзира смътен, подобно на кръчмарски фенер в лондонска мъгла, лъч на надежда.

— Не познаваш ли младежи в нужда, Бийфи? Но как, разбира се, че познаваш. Един например веднага ми идва на ума. Твоят племенник Козмо.

— Мили Боже!

— Разправяш, че искал двеста лири. Дай му ги, кажи му, че може да задържи и целия авторски хонорар и работата е опечена. Ще видиш, че ще се съгласи тъй охотно, както и навремето Шекспир.

Сър Реймънд пое дълбоко дъх. Лъчът надежда се бе превърнал в сияен блясък. В дъното на стаята можеше да види стария Хауард Саксби, водещият досадник на клуба, да говори — вероятно за наблюдаване на птици, занятие,“ към което бе неизлечимо пристрастен — със сър Родерик Глосъп, специалиста по нервни заболявания, който обикновено се класираше като досадник номер две, и му се стори, че никога не е виждал нещо по-сладостно от гледката, която двамата представляваха.

— Фредерик — рече той, — ти разреши всичко. Идеята е превъзходна. Просто не знам как да ти се отблагодаря… Да?

Някакъв келнер се бе материализирал до него — един от онези, които неотдавна бяха танцували неудържимо заедно със стените, масите и столовете.

— Един джентълмен иска да ви види, сър.

Доколкото бе възможно от седналото му положение, самият сър Реймънд изпълни няколко танцови чупки. Репортер? Вече?

— Кой е той? — попита с пребледняло лице.

— Някой си господин Козмо Уиздъм, сър.

— Какво!

— Бийфи — рече лорд Икнъм, поздравявайки го с чашата си, — ликувай и се весели. Краят на неприятностите ти идва на крака.