Време за коктейли

19.

На следващия ден слънцето бе високо в небето, когато Козмо, приближавайки по заобиколен маршрут, тъй като нямаше желание да се натъкне на вуйчо си Реймънд, се озова пред задния вход на Хамър Лодж и влезе в къщата, без да минава през формалността да натиска звънеца. Той гореше от нетърпение да размени две-три думи с Албърт Пийсмарч върху един твърде близък до сърцето му предмет.

По мнението на своя бивш работодател Дж. П. Бутс от „Бутс и Бруър“, фирма за внос и износ, мнение, което той често и на висок глас изказваше, Козмо Уиздъм бе горе-долу толкова полезен за каквато и да било търговска дейност, колкото и един трън в седалищните части. И поддържайки това си мнение, той бе в общи линии прав. Но човек може да бъде пълна скръб във вноса и износа и въпреки това да притежава значителна природна находчивост. Макар и бита карта в очите на Дж. П. Бутс, Козмо бе напълно способен като събере две и две, да си извади определено заключение, което и бе сторил предната вечер. Докато Джони Пиърс и Рупърт Морисън приеха изпълнението на Албърт Пийсмарч за брътвежи на един попрехвърлил мярката иконом, той съумя да чете между редовете на впечатляващата му реч и да разбуди нейния скрит смисъл. Неназованият джентълмен бе лорд Икнъм, а документът — фаталното писмо. За Козмо това бе ясно като бял ден. И сега, докато подтичваше към Хамър Лодж, той не викаше „Ха сега!“ и „Дръж!“, но точно това му беше на езика.

Откри Албърт Пийсмарч в стаичката с приборите, зает с втората си закуска, състояща се от две твърдо сварени яйца и бутилка бира. Икономите като правило обичат да подкрепят силите си с нещичко преди обяд, а в момента на Козмовото пристигане силите на Албърт Пийсмарч се нуждаеха от цялата подкрепа, която можеше да им бъде оказана. Единственият недостатък на домашното пиво на „Бръмбарът и трънката“ е, че стимулиращият му ефект, тъй мощен за известно време, не е дълготраен. Часовете отминават и предизвиканата от него юнашка дързост кучета я яли. Албърт Пийсмарч, който предната вечер бе излязъл от кръчмата като лъв, тази сутрин влезе в стаичката с приборите като агне, и при това не твърде храбро агне. Грубо би било да се каже, че сърцето му бе слязло в петите, но изразът безспорно отговаряше на същинското положение на нещата. Той целият бе едно кълбо от нерви, склонно да се стряска от всякакви внезапни шумове. Ето защо незабавната му реакция на Козмовото „Добро утро“, изречено току зад гърба му, бе да се задави с твърдо сварено яйце и с безгласен вик да се извиси по посока на тавана.

Облекчението му, когато откри, че гласът не принадлежи на професор Мориарти или на Асо Пика, нямаше граници.

— О, вие ли сте, господин К — изпъшка той и сърцето му, тряснало се в предните зъби, бавно си слезе на мястото.

— Просто реших да се отбия за малко — обясни Козмо. — Моля ви, продължавайте с яйцето, не се притеснявайте.

Албърт Пийсмарч обаче се чувстваше привлечен по-скоро от бирата, отколкото от яйцето. Той я надигна продължително, а в това време Козмо продължи:

— Ама как изпързаляхте снощи стария Морисън с тая ваша история за секретния документ — изхихика той весело. — Той повярва на всяка една думичка. Можете ли да си представите? Въобще не се сети, че всичко е просто майтап. — И Козмо избухна в сърдечен смях. Целият му вид показваше колко забавна му се вижда цялата работа.

Последва пауза и през тази пауза, макар и траяла само миг, Албърт Пийсмарч реши да си каже всичко. Той се намираше в онова непосилно душевно състояние, когато човек копнее за някого, с когото да сподели тегнещото върху плещите му бреме, а и господин И положително не би имал нищо против Козмо Уиздъм, детето на полусестрата на неговата съпруга, да бъде посветен в начинанието. Ако Козмо беше все така разкрасен от малките си черни мустачки, той вероятно би се поколебал, но, както видяхме, естетичното чувство на управата на Брикстънския затвор я бе подтикнало незабавно да ги отстрани. Гледайки в неопетненото сега лице на младежа, Албърт Пийсмарч не съзираше никаква пречка да смъкне от гърдите си налегналия сърцето му опасен товар. Та ако не можеш се довериш на сина на жената, която обичаш, на кого тогава?

— Но то не беше, господин К.

— Ъ?

— Не беше майтап.

Ръката на Козмо литна към голото поле, някога декорирани с мустачките му. В мигове на смут той винаги ги сучеше. А че бе слисан и потресен, сега се виждаше и без бинокъл. Той изгледа недоверчиво Албърт Пийсмарч.

— Сега пък се опитвате да изпързаляте мен.

— Но моля ви, господин К!

— Да не искате да кажете, че е вярно?

— Всяка думичка.

— Да пукна дано!

— Ето как стана, господин К. Негово благородие ме повика…

— Негово благородие?

— Лорд Икнъм, сър.

— Да не би и той да е замесен?

— Документът, над който бдя, е негов, поверен му бил от шефа на Секретните служби, където членува.

— Лорд Икнъм в Секретните служби?

— Ами че да!

Козмо кимна утвърдително.

— Бога ми, вярно, че беше така. Сега се сетих, че ми е споменавал. Знаете, човек забравя такива неща. Но да чуем цялата история от начало до край.

Когато Албърт Пийсмарч приключи повествованието си, Козмо отново мина през ритуала на засукване на погубения мустак.

— Сега разбирам — изрече той бавно. — Ето как било значи. А сега вие трябва да сърбате попарата.

— Да, сър.

— Струва ми се, че положението ви не е много розово.

Албърт Пийсмарч се съгласи с думите, че точно такова чувство изпитвал и той.

— Доколкото знам, тия международни шпиони не си поплюват.

— Така е, сър.

— Ако подушат, че документът е у вас, най-безобидното нещо, което ще ви сторят, е да пъхат запалени клечки между пръстите на краката ви. — Козмо се замисли. — Слушайте — каза изведнъж, осенен от щастлива идея. — Защо не дадете това писмо на мен?

Албърт Пийсмарч зяпна.

— На вас, сър?

— Това е единственият изход — рече Козмо, разпалвайки се все повече от своето внезапно хрумване. — Поставете се на мястото на тия шпиони. Не след дълго те ще разберат, че документът не е у стария Икнъм, ще започнат да се питат какво е сторил с него и няма да им бъде трудно да се сетят, че сигурно го е дал на някого. Какво ще си кажат те тогава? Ще си кажат: „На кого?“

— Кому — измърмори машинално Албърт Пийсмарч, който си падаше езиков пурист, и леко потрепери от мисълта.

— И много скоро ще си отговорят. Те знаят, че вие с него сте приятели.

— Стари бойни другари. Още от гвардията.

— Именно. За тях ще е съвсем очевидно, че трябва да го е дал на вас в името на стария боен дух.

При последната дума Албърт Пийсмарч сякаш отново чу лорд Икнъм да имитира бял бухал и усети свиване под лъжичката. При все това видът му се пооживи, тъй като цялостната схема започваше неудържимо да го привлича.

— Разбирам какво имате предвид, господин К. Те никога няма да заподозрат, че документът може да е у вас.

— И за сто години не би им щукнало на ума. Та аз почти не познавам стария Икнъм. Нима е вероятно той да повери важни документи на човек, когото едва е виждал? Но каквото и да представляват, у мен те ще са на не по-малко сигурно място, отколкото в Националната банка.

— Това действително е умна идея, господин К.

— Къде е пликът?

— В спалнята ми, сър.

— Първото място, където шпионите ще погледнат. Вървете да го донесете.

Албърт Пийсмарч отиде и го донесе. Но макар Козмо да протегна подканящо ръка, той не побърза да постави плика в нея. Видът му бе на мъж, у когото „искам“ и „не ми стиска“ водят жестока борба помежду си.

— Има само едно нещо, господин К — рече накрая. — Трябва да взема разрешение от негово благородие.

— Какво!

— Не мога да предприема подобна стъпка, без първо да се посъветвам с негово благородие. Ей сегичка ще прескоча до замъка да получа одобрението му. Значи след пет минути ме чакайте отвън — рече Албърт Пийсмарч и посегна към бомбето си.

Понякога в „Бръмбарът и трънката“ става тъй, че някой клиент, поръчал си домашно пиво и вече облизващ устни в очакване, бива уведомен от гласа на съдбата в лицето на Рупърт Морисън, че вече е пил достатъчно и няма да му бъде сервирано. В подобна ситуация злощастният клиент има чувството, че самото слънце е изчезнало от небесния свод, без да остави и следа подире си, и че както в случая с лошите хора, прекъснати в своите действия от американската морска пехота, всичко е мрак, крушение и безнадеждност. Такова чувство обзе сега и Козмо Уиздъм. Непредвидената спънка, възникнала тъкмо когато той вече се поздравяваше с ювелирно спечелената битка, предизвика у него внезапно гадене и световъртеж, които се отразиха и на самото му зрение, тъй че той видя пред себе си двама Албърт Пийсмарч с две кръгли лица да посягат към чифт бомбета.

Нима, запита се отчаяно той, нямаше изход, нямаше някакъв начин да убеди този човек да пренебрегне формалностите?

Начин имаше. Край останките от двете твърдо сварени яйца, които в оня миг на спазъм и душевна тревога му се бяха видели като четири, стоеше една пиперница. Да я сграбчи и да изръси съдържанието й в лицето на Албърт Пийсмарч, бе за Козмо работа за секунда. Сетне, изоставяйки страдалеца на кихащата му съдба, той се юрна навън във волните широки простори, където можеше да бъде сам, а в джоба му лежеше единственото доказателство на света, че не той е авторът на „Време за коктейли“, за който в скоро време, както се надяваше, компанията „Супърба-Луелин“ щеше да бъде напомпана до оферта от двеста хиляди долара.

Но той бе сгрешил фатално в предположението си, че във волните широки простори ще бъде сам. Едва ги бе достигнал, когато един глас на сенилна овца отекна досами лакътя му.

— Добра стига на лунна светлина, горди Уиздъм — проблея същият и завъртайки се около оста си, Козмо съзря стария господин Саксби.

— А, здравейте — отвърна той веднага щом възвърна артикулацията си. — Чудесно утро, а? Слънце и какво ли не. Е, сбогом.

— Нека не произнасяме тази тъжна дума — рече господин Саксби. — Към Хамър Хол ли сте? Ще ви правя компания.

Козмо можеше само да съжалява, че никога не бе изпитвал особен интерес към птиците, тъй като сега му бе предоставена възхитителна възможност да попълни своите познания що се отнася до техните нрави и обичаи. С най-мъчителни подробности господин Саксби осведоми за горските коприварчета, които шпионирал в домовете им, за ливадните бъбрици, които изненадал по време на баня, и ако Козмо бе орнитолог, положително би намерил разговора със стария джентълмен за изключително поучителен и рядко увлекателен. Но за него, както и за повечето от нас, ливадните бъбрици не означаваха твърде много, ето защо, когато най-сетне видя тази древна отломка да закретва нанейдено свои лични дела, той се почувства горе-долу по същия начин както при освобождаването си от Брикстънския затвор.

Това се случи във фоайето на родовата крепост на Джони Пиърс и в момента на оттеглянето на господин Саксби Козмо стоеше край едно от удобните, макар и поовехтели кресла, разпръснати тук-таме из него. Нервното напрежение, на което бе подложен напоследък, съчетано с обществото на пристрастения към птиците старец, го бе докарало до състоянието на ударен с мокър парцал, тъй че изминаха няколко минути, преди да осъзнае, че не бива просто да седи така, а трябва да предприеме нещо. Писмото все още бе в джоба му цяло-целеничко. Той го измъкна оттам и махна кафявия плик. Първа и основна точка в дневния ред бе да го подложи на пламъците — не просто да го скъса и хвърли в кошчето за боклук, тъй като парченцата на едно разкъсано писмо винаги могат да бъдат съединени наново.

До креслото му имаше масичка, а на нея — пепелник и кутия кибрит. Той взе кибрита и тъкмо се канеше да драсне клечка, когато долови вълна от екзотичен парфюм, идваща сякаш иззад него, благоухание, подобно на излъчваните от тайнствени жени с воалетки, чието основно занятие е да крадат военноморски договори от правителствените чиновници. Обръщайки се рязко, той съзря госпожа Карлайл и със силни чувства отбеляза, че тя държи в ръка и тъкмо издига над главата си един от онези малки, но ефикасни инструменти, известни като гумени палки. До нея със спокойното изражение на човек, който знае, че делата му се намират в добри ръце, стоеше нейният съпруг.

Почти мигновено след това покривът се срина и оттам нататък Козмо не знаеше нищо. А както би се изразил по своя саркастичен начин Дж. П. Бутс, той и преди не знаеше особено много.