Време за коктейли

16.

Макар че нищо в нерушимото му спокойствие не го издаваше, когато приседна в люлката и се приготви да започне представлението, лорд Икнъм не бе в типичното си ведро разположение на духа. Беше овладян от гузното чувство за допусната нехайност, което обзема генералите, когато, ставайки една сутрин, открият, че лекомислено са се оставили да бъдат обкръжени. Когато условията са като тези в Хамър Хол, каза си той, можеше да поразмисли, преди да дойде да се въргаля в тоя хамак, далеч от очите и ушите на приятели и съюзници. Благоразумният мъж, знаейки, че зад всяко дърво и храст на провинциалния дом, в който е отседнал, се крият лешояди, си отваря очите на четири къде ходи. А тъй като той бе ходил, без да си отваря очите дори на две, сега бе изпаднал в положение като ония, в които постоянно се навираше героят на неговия кръщелник инспектор Джарвис. Рядко имаше криминален роман на Джонатан Пиърс, в който инспектор Джарвис рано или късно да не се озове овързан като сарфалад върху буре с барут с тикнат в него запален фитил или в някой зимник, вкопчен гуша за гуша с един от ония неприветливи индивиди, наричани обикновено „гадни типове“.

И все пак, макар да осъзнаваше, че това е един от моментите, в които мъжеството на човека бива подложено на изпитание, той стори всичко възможно да разведри обстановката.

— Виж ти, виж ти — възкликна сърдечно. — Ето къде сте били! А пък аз май съм позадрямал. Това ми напомня за едно преживяване на покойния Абу бен Адем20, който, както вероятно сте чували, една нощ се събудил от дълбокия си мирен сън и открил до постелята си ангел, пишещ в златна книга. Как ли му е изкарал ангелите на горкия човечец!

Интересът на Ойли и половинката му към Абу бен Адем и всички ангели небесни не заслужаваше внимание. Никой от двамата не изяви желание да обсъди този екстравагантен епизод от един явно наситен с нестандартни премеждия живот. Госпожа Карлайл в частност недвусмислено даде да се разбере, че потокът на мислите й тече не в литературно, а в делово русло.

— Да го халосам ли? — попита тя.

— Още не — отвърна Ойли.

— Правилно — отбеляза дружески лорд Икнъм. — По мое мнение в днешния свят има твърде много насилие, което аз от все сърце и душа осъждам. Четете ли Мики Спилейн?

Но и този опит да вкара разговора литературен коловоз излезе неуспешен.

— Давай насам — рече Ойли. Тонът му бе непрекословен.

— Не ви разбрах?

— Чу кво казах. Помниш ли, дето ме накара да си обърна джобовете?

— Не съм съгласен с думата „накара“. Нямаше и следа от принуда.

— Така ли? Е, сега пък има. Я да видим кво има в джобчетата инспектор Джарвис.

— Но, разбира се, скъпи приятелю, разбира се — закудкудяка лорд Икнъм, изпълнен с ведра охота да услужи, която следваше да отслаби надвисналото напрежение, ако не и да му види сметката, и едно след друго на бял свят се появиха носна кърпа, табакера, запалка, тефтерчето, в което си записваше велики мисли, когато го споходеха, и едно копче, откъснало се от ризата му. Ойли хвърли безрадостен поглед на купчинката, после вдигна очи към жена си и рече укорително:

— Видя ли, че не е у него.

Но Гърти с нейната женска интуиция не се даваше лесно.

— Рапон такъв, да не мислиш, че ще го разнася из джобовете си? Сигурно го е зашил в подплатата или нещо от тоя род.

Тъй като случаят бе точно такъв, лорд Икнъм за миг изпита съжаление, че Гордън Карлайл не си е избрал по-малко схватлива другарка в живота. Ако бе отвел до олтара някоя блондинка, например, това значително би опростило положението. Блондинките са известни с ограничения си умствен товар. И все пак той продължи да дава всичко от себе си.

— Какво точно търсите? — попита съпричастно. — Може би ще успея да ви помогна.

— Много добре знаеш кво търсим — отвърна Ойли. — Онуй писмо.

— Писмо… Писмо? — Лицето на лорд Икнъм се разведри. — А, писмото! Скъпи приятелю, че защо не казахте веднага? Вярвам, не мислите, че ще държа у себе си един толкова важен документ. Естествено, че го депозирах в сейфа на банката си.

— Нима? — рече Ойли.

— Нима? — рече и жена му и стана пределно ясно, че и двамата не притежават истинската вяра, която предполага да се довериш, без ръка да види и око да пипне. — Ойли!

— Да, котенце?

— Какво ще кажеш все пак да го халосам поне веднъж?

За лорд Икнъм ставаше все по-очевидно, че ситуацията, в която собствената му небрежност го бе завряла, е твърде неловка и смущаваща, и че никак няма да му е лесно да измъдри път за отстъпление. Ако съумееше да се изправи на крака, познанията му по джиу-джицу, придобити на младини и все още недоръждясали, можеха да свършат работа, но по всичко личеше, че шансовете да бъде оставен да упражни бойното си изкуство са твърде слаби. Дори при най-благоприятни условия е доста трудно да се измъкне човек що-годе бързо от един хамак, а в случая условията определено бяха неблагоприятни. Гумената палка силно се натрапваше на вниманието. До момента Гордън Карлайл възпираше вманиачената си съпруга в горещия си копнеж да го халоса поне веднъж с нея, но лорд Икнъм беше сигурен, че дадеше ли и най-малкия признак, че се кани да напусне своето гнезденце, ембаргото ще бъде вдигнато.

Лордът прекара няколко мига в задълбочен размисъл. Виждаше, че проблемът, пред който е изправен, или по-скоро полегнал, е сходен с онзи на кръщелника му Джони Пиърс по това, че и той съдържа някои по-специфични черти, и усети как го обзема леко отчаяние. Но не след дълго обичайната му жизнерадост се възвърна, опасенията се стопиха и слънцето отново се усмихна иззад облаците. Поглеждайки покрай двамата си събеседници, той бе зърнал нещо, което върна цвета на страните му и го накара да почувства, че дори и в хамак добрият човек не може дълго да бъде държан в плен.

— Нека ви кажа… — започна той.

Ойли, в още по-немногословно настроение отпреди, изрази круто и настойчиво желание да получи сакото му.

— Нека ви кажа къде вие, престъпните класи, ако не възразявате да ви окачествя по този начин, допускате своята грешка, и то грешка твърде сериозна. Вие плетете своите козни и тъмни планове, охарчвате се за гумени палки и се промъквате с тях до постелите на невинно спящите, но има нещо, което не вземате предвид. Вие си правите сметките без американската морска пехота.

— Давай сакото.

— Оставете сакото ми за момента — рече лорд Икнъм. — Искам да ви разкажа за американската морска пехота. Не знам дали сте запознати с процедурата, що се отнася до тия юнаци. В общи линии нещата могат да се сведат до една дума: те пристигат. Обикновено историята се развива по следния начин. Шайка лоши хора обсаждат група добри хора в някакво укрепление или посолство и по всичко личи, че се справят чудесно, когато внезапно всичко се продънва и настава мрак, крушение и безнадеждност. Поглеждайки през рамо, те виждат морската пехота на Съединените щати да пристига с гръм, а не мисля, че има гледка, от която на лошите хора, обсадили някого, да им призлява повече. Няма вече радост в техния живот, слънцето помръква и с едно приглушено „Олеле, майко!“ те се изнизват обратно в своите подземни бърлоги с подвити опашки, за да си ближат насинените хълбоци. Изтъквам това — побърза да приключи със своите бележки лорд Икнъм, тъй като публиката му започна да дава признаци за загуба на търпение, — защото, ако погледнете сега зад себе си, ще забележите навременната поява на морската пехота.

И с услужлив показалец той привлече вниманието им към полицейския сержант Макмърдо, който, облечен в целия авторитет на своя шлем и синя униформа, с тежка походка се придвижваше през ливадата към тях, а вечерното слънце сияеше върху солидните му служебни ботинки.

— Говоря като лаик, разбира се — честно уточни лорд Икнъм, — но мисля, че онова, което се полага да направите сега, е да кажете: „По дяволите, ченгетата!“ — и да се оттеглите колкото ви държат краката. Какъв охранен здрав юначага, а? Мен ли търсиш, Сирил?

— Да, милорд. Господин Пиърс каза, че ще ви намеря тук. Но ако ваше благородие е ангажиран…

— Не, не, напротив — отвърна лорд Икнъм, като вече се измъкваше от хамака. — Тъкмо привършвахме нашия мил разговор. Сигурен съм, че господин и госпожа Карлайл ще ме извинят. Оревоар, мосю, целувам ви ръка, мадам. Разбирате какво имам предвид. Изцяло съм на твое разположение, Сирил.

Полицейски сержант Макмърдо бе едър мъж с добродушно, макар и донякъде вяло и неинтелектуално лице, подчертано буренясало с мустаци откъм центъра. Той имаше унил и потиснат вид и причината за този душевен дискомфорт не бе трудно да се открие, тъй като, докато едната му буза имаше обичайния за един провинциален пазител на реда розов цвят, другата бе придобила карминен оттенък, навеждащ на мисълта, че неотдавна женска ръка се е стоварила върху нея като камион с кирпич. В своята буйна младост лорд Икнъм, взирайки се понякога в огледалото, нееднократно бе виждал собствените си бузи да аленеят по същия начин, та не се нуждаеше от словесен рапорт за това как е протекло кухненското рандеву.

— Май предугаждам лоши новини — рече съчувствено той, докато вървяха към къщата. — Нима системата Икнъм не сработи?

— Не сработи.

Лорд Икнъм кимна с разбиране.

— Така е, случва се понякога. В живота ни спохождат и неудачи. По доказателствата, които предоставяш на вниманието ми, съдя, че те е цапардосала.

— Ммм! — рече с много чувство сержант Макмърдо. — Помислих, че ще ми откъсне главата.

— Не ме учудва. Тия гувернантки имат здрава тупалка. В какво състояние остави нещата?

— Тя каза, че ако още веднъж направя нещо подобно, няма да ми проговори, докато е жива.

— Не бих се тревожил за това. Нали не е скъсала годежа?

— Та тя едва не ми скъса главата.

— Но отношенията ви са здрави. Отлично. Не би и могло да бъде иначе. Жените се правят, че не харесват пламенната страст, но е тъкмо обратното. Бас държа, че в момента крачи из кухнята и си шепне: „Какъв мъж!“ — с тайното желание да се върнеш и да опиташ отново. А ти не би ли размислил над една повторна офанзива? Да ковем желязото, докато е горещо, тъй да се каже?

— Не, не бих.

— Тогава ще трябва да потърсим друг начин да се доберем до щастливата развръзка. Обещавам да посветя цялата мощ на мисълта си на твоя проблем.

А също, додаде наум лорд Икнъм, и на проблема как да се намери по-сигурно скривалище за това писмо. Неотдавнашният разговор го бе оставил с убеждението, че колкото по-скоро стори това, толкова по-добре. И много по-загубен мъж от него би схванал по държането на семейство Карлайл, че обстановката се нажежава.

Не че лорд Икнъм имаше нещо против. Той много си падаше по нажежените обстановки.