Време за коктейли

9.

Замислена бръчка пресичаше челото на лорда, а погледът му бе вглъбен, докато крачеше покрай езерото, на чийто отсрещен бряг бе разположен Хамър Лодж. Една крава газеше из плиткото и при обичайни обстоятелства той би поспрял, за да я замери с пръчка, но сега забързано отмина, твърде погълнат от мисли, за да й отдаде дължимото.

Беше загрижен за Джони. От неговия разказ дори един далеч по-несхватлив кръстник би разбрал, че момъкът е наистина сгащен натясно. Лорд Икнъм не бе твърде близък с леля Брус, но достатъчно добре познаваше цялостния й облик, за да осъзнае невъзможността тя да бъде накарана да промени веднъж взетото си решение. Ако леля Брус бе пожелала петстотин лири в брой, тя щеше да получи петстотин лири в брой или нямаше да има сватбени камбани за полицая Макмърдо. И тъй като Джони не притежаваше петстотин лири, положението носеше всички белези на задънената улица. Затова не би било пресилено да се каже, че когато лорд Икнъм позвъни на входната врата на Хамър Лодж и бе пуснат да влезе от приятеля си Албърт Пийсмарч, макар цилиндърът му да бе накривен, а походката както винаги бойка, неговият дух бе потопен в траур.

Икономите биват три размера: голям, малък и среден. Албърт Пийсмарч беше от малките. Възнисък и пълен за ръста си, той имаше кръгло като погача лице, в което подобно на зрънца касис бяха посадени две кафяви очички. Един придирчив критик, виждайки, както всички придирчиви критици, само отрицателната страна, би отбелязал пълната липса в тези очи на нещо, напомнящо проблясък на човешки разум, ала за всички останали този факт се компенсираше с лихва от тяхната доброта и честност. Приятелите от неговия кръг, макар и да не се обръщаха към него, когато искаха някой да им обясни теорията на Айнщайн за относителността, знаеха, че ако изпаднат в беда, винаги могат да разчитат на помощта му. Вярно, тази помощ почти неизменно влошаваше катастрофално положението, защото, ако имаше някакъв начин нещата да се оплескат, той даваше всичко от себе си, за да го намери, но при все това намеренията му бяха похвални, а сърцето му преливаше от благост.

Сега, щом разпозна посетителя, ликът му, обикновено носещ печата на професионална безстрастност, се разстла в гостоприемна усмивка.

— О, добър вечер, милорд.

— Здравей, Бърт. Имаш много палав вид. Нашият приятел вкъщи ли си е?

— Сър Реймънд е в кабинета си, милорд, но при него в момента има един джентълмен — някой си господин Карлайл.

— Познавам го. Вероятно в момента се опитва да му продаде рубинен пръстен. Е, щом голямата клечка е ангажирана в среща, тъкмо ще имаме време за по чашка портвайн в твоето стайче с посудата. Няма да ми се отрази зле след праха и жегата на пътуването. Нали не ти се е свършил портвайнът?

— О, не, милорд. Моля да ме последвате, милорд.

— Ще те последвам, и още как. В портвайна — рече малко по-късно лорд Икнъм — е истината, тъй да се каже. Това вероятно е имал предвид поетът, когато е писал за небесния порт. „Ако испанецът, погледне Девън, ще оставя небесния порт и с барабан ще го погна по Ламанша, както сме го гонили навремето.“ Сър Хенри Нюболт, „Барабанът на Дрейк“. Познат ли ти е? Но какви ги говоря, разбира се, че ти е познат. Десетки пъти съм те чувал да пееш тая песен край лагерния огън в добрите стари гвардейски дни.

— Винаги съм бил твърде привързан към „Барабана на Дрейк“, милорд.

— И с какъв хъс я пееше, направо искри хвърчаха! Беше като да слушаш сибирска хрътка да се залива от лай по дирите на вълк единак. Неведнъж съм си мислил, че дребните мъже почти винаги притежават дълбоки, плътни гласове. Вярвам, че лилипутите до един пеят бас. Много странно. Природният закон за компенсация, без съмнение.

— Твърде е възможно, милорд.

Лорд Икнъм, който тъкмо се канеше да отпие, свали чашата и поклати укорително глава.

— Слушай, Бърт. Отдавна ми е на ума да ти кажа за това „милорд“. Аз съм лорд, спор няма, но не е нужно непрестанно да ми го натякваш. Нека не се заблуждаваме. И двамата знаем какво са лордовете. Анахронични паразити върху тялото на обществото е най-мекото, което може да се каже за тях. Е, впечатлителен мъж като мен не обича през половин секунда да му се напомня, че е един от онези недосегаеми, които във всеки момент могат да увиснат на някой стълб или кръвта им да шурне по Парк Лейн9. Не би ли могъл наместо това да употребиш нещо по-свойско и не така нараняващо чувствата ми?

— Ще ми бъде трудно да се обръщам към ваше благородие просто с „Икнъм“.

— Мислех си за „Фреди“.

— О, не, милорд.

— Тогава какво ще кажеш за „старче“ или „наборе“?

— Невъзможно, милорд. Дали ще имате нещо против „господин И“?

— Идеалното решение. Е, Бърт, как са нещата тук? Няма особено подобрение, доколкото разбирам от писмата ти. Нашият общ приятел май е все така дръпнат в отношението си към своята плът и кръв, а?

— Не аз съм този, който ще критикува сър Реймънд, господин И.

— Не ми се прави на тежък иконом, Бърт. Тук сме само двамата. Можеш да говориш свободно.

— Тогава трябва да кажа, че по мое мнение той наистина се отнася към госпожата твърде зле.

— Дере ли се по нея?

— Почти ежедневно, господин И.

— Тия адвокати все ще пренесат вкъщи обноските си от съдебната зала. Веднъж бях в съда и чух Бийфи да подлага на кръстосан разпит един кротък човечец, който приличаше на Гущера Бил от „Алиса в страната на чудесата“. Онзи нещастник има неблагоразумието да пусне някаква крайно безобидна забележка и тогава Бийфи впери пламтящ взор в него и изгърмя: „Хайде, хайде, сър, не се опитвайте да стреснете мен!“ Значи продължава да се държи по този начин?

— Дори повече от всякога. Госпожата е разстроена заради книгата, която господин Козмо е написал и около която толкова много се шуми. Не одобрява нравствения й тон. Това я кара често да плаче.

— И той й крещи?

— По най-ужасен начин. Изглежда, сълзите й го докарват до бяс. Понякога имам чувството, че вече не издържам.

— Защо не си подадеш оставката?

— И да я изоставя? Не бих могъл.

Лорд Икнъм го изгледа изпитателно. Лицето на неговия домакин, обикновено безизразна маска като на Ойли Карлайл, сега излъчваше странна сила, която го правеше да прилича повече на някогашния гвардеец, отколкото на днешния сдържан иконом.

— Ало! — рече той. — Какво става?

За миг Албърт Пийсмарч остана в онова състояние, за което обикновено се казва, че човек е изгубил дар слово. Когато накрая си го възвърна, той произнесе с тих дрезгав глас, много различен от оня, с който навремето бе възпявал барабана на Дрейк:

— Аз я обичам, господин И.

Лорд Икнъм не бе от мъжете, които лесно се изумяват. Докато друг би подскочил върху стола и разлял чашата си, той просто спря върху своя събеседник поглед, изпълнен с разбиране и съчувствие. Собственото си мнение, че любовта към Фийби Уиздъм е нещо отвъд способностите и на най-решителния Ромео, той скри. Очевидно не беше така.

— Мой бедни, стари Бърт — рече. — Разкажи ми всичко. Как се породи чувството у теб?

Очите на Албърт Пийсмарч добиха мечтателния израз на човек, който с нежност съживява миналото.

— Всъщност за пръв път ни сближи ревматизмът — започна той с леко потрепващ глас.

Лорд Икнъм повдигна въпросително вежда.

— Май не те разбрах. Ревматизъм ли каза?

— Госпожата страда от него в лявото рамо, а аз — в десния крак, тъй че постепенно свикнахме да го обсъждаме. Всяка сутрин госпожата пита: „Как е днес ревматизмът, Пийсмарч?“ — и аз й казвам, а после на свой ред питам: „А вашият как е, госпожо?“ — и тя ми казва. И тъй тръгна.

— Ясно. Разменяли сте клюки от лазарета. Да, сега разбирам. Естествено, ако ден след ден разправяш на една жена за особеното парене в десния си крак, а тя на теб — за странното пробождане в лявото си рамо, това поражда след себе си връзка.

— А миналата зима…

— Да?

Благоговейна нотка се промъкна в гласа на Албърт Пийсмарч.

— Миналата зима хванах инфлуенца. Госпожата се грижи за мен през цялото време на болестта.

— Оправяше ти възглавницата? Носеше ти топли напитки?

— И ми четеше Агата Кристи. Тогава нещо ме обзе, господин И, и аз разбрах, че това е любовта.

Известно време лорд Икнъм продължи мълчаливо да отпива от своя портвайн, прехвърляйки в ума си чутото откровение. Все така продължаваше да се диви, че божествената искра е могла да припламне у някого под вдъхновеното въздействие на Фийби Уиздъм. Макар да знаеше, че е с повече от десет години по-млада от него самия, винаги смътно я бе възприемал като древна старица. Като си помислеше човек, тя изглеждаше поне на осемдесет. Но явно в очите на Пийсмарч това не бе така, а дори и да беше, една жена, която от години се грижи за домакинството на Бийфи Бастабъл, имаше пълното право да изглежда и на сто.

Сърцето му се изпълни с топло съчувствие към Атбърт Пийсмарч. Сигурно бе дяволски противно, мина му през ума, за един иконом да е влюбен в господарката на дома. Да трябва да казва: „Да, госпожо“, „Много добре, госпожо“, „Колата ви очаква, госпожо“ и други неща от тоя род, когато всяка фибра от съществото му тръпне да й разкрие, че тя е дървото, на което висят плодовете на неговия живот, че заради нея би оскубал звездите от небето или каквото и да е онова, което икономите говорят, когато огънят отвътре ги напъне. Една ситуация, рече си лорд Икнъм, в която той самият би се почувствал като в небрано лозе. И реши да стори всичко по силите си — а в подобни случаи силите му по правило се удесеторяваха — да придвижи нещата и да внесе сладост и светлина в повехналия понастоящем живот на тези две същества.

— Предприел ли си някакви стъпки по въпроса? — попита той.

— О, не, милорд, искам да кажа, господин И. Не би било уместно.

— Да пилееш време в размотаване, ето кое не е уместно — рязко отвърна лорд Икнъм. — Човек няма да стигне доникъде, ако не предприеме стъпки.

— Какъв е вашият съвет, господин И?

— Това е вече друга приказка. Не мисля, че сред хората на тоя свят има някой по-добре подготвен да те посъветва от мен. Аз съм тесен специалист. Двойките, които съм събрал навремето си, ако се подредят една до друга — не че има начин това да стане, разбира се, — биха стигнали от площад Пикадили до Хайд Парк, че и оттатък. Ти не познаваш Бил Оукшот, нали? Той беше един от моите клиенти, а също и племенникът ми Понго. Имаше и едно момче с розови бузки от Мичинг Хил, вече не му помня името, после Пол и Пот и Хорас Давънпорт, Елси Бийн, прислужничката, и още десетки други. С мен зад гърба и най-стеснителният ухажор може да накара най-високомерната красавица да се разпише върху пунктираната линия. В твоя случай, където отношението между теб и обожаемия обект е донякъде нестандартно, ще трябва да се пипа внимателно. Системата Икнъм например може би ще изглежда малко рязка.

— Системата Икнъм?

— Тъй я наричам. Да ти я обясня в общи линии: приближаваш решително дамата, сграбчваш я за китката, притискаш я до гърдите си и обсипваш с изгарящи целувки извърнатото нагоре лице. И разбира се, не сграбчваш китката като крехък порцелан. Стискаш яко и дори я пораздрусваш леко. Рядко търпи провал, затова обикновено я препоръчвам, но в твоя случай, както вече казах, един по-плавен подход е за предпочитане. Мисля, че като начало ще е добре всеки ден да й носиш цветя, мокри от утринната роса. И като казвам „носиш“, нямам предвид да й ги пъхнеш в ръцете като пакет от магазина. Оставяш ги потайно в стаята й. Никакви бележки. Безименен дар от тайнствен почитател. „Хей! — ще си каже тя. — Какво значи всичко това?“ И тогава в подходящ момент й разкриваш, че са били от теб и коленете й се подкосяват в отмала. Чакай! — каза лорд Икнъм. В главата му се бе пръкнала мисъл, озарявайки челото му подобно на разцъфнала роза. — Сега виждам по-дълбоко в нещата. Не съществуваше ли език на цветята? Сигурен съм, че съм чел някъде за него. Нали разбираш, изпращаш на момичето латинки и това означава „Има някой, който те обожава отдалеч“ или „Пази се, идвам!“ и така нататък. Чувал ли си за това?

— О, да, естествено. Има книги по тоя въпрос.

— Тогава намери си една и нека тя ти стане настолно четиво. — Лорд Икнъм се замисли за миг. — Нещо друго? А, да, кучето. Тя има ли куче?

— Да, господин И един кокер шпаньол на име Бенджи.

— Спечели благоразположението на това куче. Не пропускай нищо, било то дума или действие, които биха довели до дружески отношения помежду ви. Нежно цвърчене с устни. Приятелски подхвърлен кокал. Постоянно потупване между ушите или по ребрата, в зависимост от личните ти предпочитания. Най-сигурният път към сърцето на една жена минава през нейното куче.

Той внезапно замлъкна. През прозореца на стаята с посудата бе зърнал да минава изискана фигура.

— Срещата на шефа е приключила — обяви той, ставайки от мястото си. — Най-добре да вървя да му предам почитанията си. Няма да забравиш, нали, Бърт? Атмосфера на изключителна сърдечност, що се отнася до кучето Бенджи, плюс ежедневният дар от цветя.

— Ясно, господин И.

— Всяка сутрин, без изключение. Няма начин да не я сломиш. Ежедневната малка доза неминуемо ще даде резултат — рече лорд Икнъм и се упъти по коридора към кабинета, където смяташе, че все още се намира сър Реймънд — потриващ тържествуващи ръце може би над току-що закупения рубинен пръстен.

Видът му бе дори още по-вглъбен и умислен, отколкото когато бе презрял цапащата в плитчините крава. Толкова много проблеми бяха възникнали един подир друг. Той нямаше навика да мърмори и негодува, но понякога, като в този момент например, чувстваше, че житейската задача, която бе поставил пред себе си — да разпръсва сладост и светлина, или — както близките нему предпочитаха да се изразяват — да си пъха носа в манджи, на които не му е работата да бъде мерудия, е едва ли не непосилна за който и да било сам човек. Не му стигаше собственият му кръщелник Джони, ами сега трябваше да оправя и заплетения любовен живот на Албърт Пийсмарч. А да се способства за съюза между един иконом и сестрата на неговия работодател само по себе си бе тежка задача, изискваща цялата решимост и изобретателност на оня, който се е нагърбил с нея. Към всичко това трябваше да се прибави и въпросът за превъзпитанието на Бийфи Бастабъл, чието отношение към сестра му Фийби, напомнящо това на злонравна хапеща костенурка, страдаща от язва, той бе решен да промени.

Твърде запълнена програма.

„Горе главата, Икнъм — си каза все пак той. — Припомни си своите триумфи в миналото.“ Това не бе първият случай в неговата кариера, когато в началото нещата тръгваха на терсене.

Бе познал, че сър Реймънд ще бъде в кабинета си, но не и за рубинения пръстен. Неговият полушурей се бе свил в едно кресло, обхванал главата си с ръце, с общия вид на мъж, който, разхождайки се по селски път и мислейки за това и онова, неочаквано е посрещнал с кръста си преминаващ автомобил, а външният му изглед бе огледално отражение на неговото душевно състояние. През един ноемврийски ден в Оксфорд, в три и четвърт следобед, когато университетският отбор по ръгби играеше срещу Кардиф, един момък от Уелс, с глава, изработена очевидно от слонова кост, се бе ръгнал в слънчевия възел на сър Реймънд Бастабъл, създавайки у него илюзията, че светът внезапно е свършил и Страшният съд се е възцарил с изключителна суровост. Това се бе случило преди има-няма трийсет години, но споменът оставаше все тъй ярък в паметта му и до тази вечер той винаги бе гледал на него като на преломен миг в своя живот.

Преди около пет минути, когато Ойли Карлайл, изваждайки от джоба си писмото на Козмо Уиздъм, му бе разкрил неговото съдържание и си бе тръгнал, за да му даде, както той се бе изразил, време да размисли, този миг бе затъмнен и с увиснал нос мина на втори план.