Време за коктейли

21.

Скоро след пристигането на доктор Уелш фоайето се изпразни, подобно на театрален салон след края на представлението. Докторът подкрепи теорията на Ойли, че Козмо по всяка вероятност е ударил главата си в страничната облегалка на креслото, упражни своите целителски умения и подпомогнат от Джони, придружи ранения до стаята му. Господин и госпожа Карлайл, уверени, че ореховият шкаф съхранява добре тяхната тайна, също се качиха в своята. Тъй че когато лорд Икнъм се завърна от разходката си в парка, единственият човек, когото завари, бе полицаят Макмърдо. Той стоеше до креслото и го оглеждаше с професионална задълбоченост. Лорд Икнъм го поздрави с обичайната си сърдечност.

— А, Сирил, стари приятелю. Добро утро и да си жив и здрав, мой славни полицаю. Или — продължи той, като се вгледа малко по-отблизо, — може би утрото не е чак толкова добро? Тъй ли ми се струва, или наистина имаш строг, официален вид, сякаш си видял някой да си пасе прасета на общинската мера или да се озърта с чужда гъска под мишница? Да не би вълна от престъпност да се е разразила из тези места?

Полицаят Макмърдо посрещна с радост възможността да сподели с някого, към чийто коефициент на интелигентност хранеше дълбоко уважение. Случаят Уиздъм, както го бе регистрирал в съзнанието си, продължаваше да го озадачава.

— Тъкмо това се опитвам да установя, милорд. Странни неща взеха да се случват в Хамър Хол. Все още не мога да си обясня защо не се беше свил на кълбо.

— Моля? Това, последното, май нещо ми убягна.

— Господин Уиздъм, милорд. Когато получи припадък човек се свива на кълбо.

— А, така ли? Не е лошо да се знае етикецията. Но какво те кара да мислиш, че е получил припадък?

— Така каза докторът. Лежеше на пода с изпружени крака.

— Нима? Ама и тия доктори са едни чешити. Никога не знаеш какво ще им щукне.

— Не ме разбрахте, милорд. На пода лежеше не доктор Уелш, а господин Уиздъм. А господин Карлайл даде показания, че… почакайте, записал съм си в бележника… минутка само… да, ето го… даде показание, че той и госпожа Карлайл тъкмо минавали през фоайето, когато видели господин Уиздъм да се свлича от креслото и да си удря главата в страничната облегалка, предизвиквайки зад ухото си цицина с големината на орех. Решили, че е получил припадък. Но отбележете следното, милорд. Щом дойде в съзнание, господин Уиздъм на свой ред направи изявление, обвинявайки госпожа Карлайл, че го е цапнала по тила с палка.

— Какво!

— Да, милорд. От всичко това е трудно човек да отсее фактите и да си направи някакви заключения. Да беше се свил на кълбо, щях да кажа, че не бива да се вярва особено на думите му, но с тия изпружени крака вече започвам да се питам дали пък няма нещо вярно в тях. От друга страна, възможно ли е една деликатно сложена госпожа да тръгне да тряска…

Той замлъкна и лицето му, допреди секунда наподобяващо това на хрътка по следа, доби изражението на болна от любов овца. Друго деликатно сложено женско създание се бе появило на хоризонта в образа на леля Боус. Тя му хвърли един надменен поглед и се обърна към лорд Икнъм.

— Търсят ви по телефона, милорд. Сър Реймънд Бастабъл от Хамър Лодж. Вече трети път тази сутрин звъни и иска да говори с ваше благородие.

Докато вървеше по коридора към кабинета на Джони, където се намираше телефонът, лорд Икнъм чувстваше пулсиране в слепоочията и лек световъртеж, появяващи се обикновено само след разговор със стария господин Саксби. Разказът на Макмърдо го хвърляше в дълбоко недоумение. След като, по израза на достойния пазител на реда, отсееше фактите, ставаше очевидно, че по една или друга причина госпожа Гърти Карлайл е употребила оная своя палка по темето на Козмо Уиздъм — халосала го е веднъж, както самата тя би казала, — но защо, по дяволите? Защото не е харесвала младежа? В пристъп на момичешка игривост? Или просто за да си запълни времето до обяд? Като че ли най-добре беше да изхвърли от мислите си този въпрос и да не се опитва да разгадае дълбоките й подбуди. Тия лешояди явно се подчиняваха на свои собствени, никому неизвестни закони.

С пристигането си в светата обител на Джони той вдигна слушалката и подскочи няколко инча нагоре, когато глас, подобен на лъвски рев в час за хранене, му прониза тъпанчето.

— Фредерик! Къде беше досега, мътните да те вземат?

— Просто бях поизлязъл, Бийфи — рече кротко лорд Икнъм. — Да се разходя насам-натам и да се порадвам на слънчицето. Разбрах, че си се опитвал да се свържеш с мен. Какъв е проблемът?

Доколкото можа да установи посредством слушалката, сър Реймънд се давеше.

— Аз ще ти кажа какъв ми е проблемът! Знаеш ли какво прочетох във вестника тази сутрин?

— Струва ми се, че мога да се сетя. Имаше го и снощи във вечерния вестник.

— За „Време за коктейли“? За това, че ония дават сто и петдесет хиляди долара за филмовите права?

— Да. Доста пари.

— Аз най-добре знам колко са много. И всичките отиват в джоба на оня проклет Козмо, освен ако ти не постъпиш като почтен човек, Фредерик.

— Искаш да кажеш, да разпръсна сладост и светлина? Това винаги е било моята цел, Бийфи.

— Тогава, за Бога, дай ми онова негово писмо. То е единственото доказателство, че аз съм написал книгата. Фредерик — каза сър Реймънд, вече с умоляваща нотка в гласа, — в нищо не можеш да ме упрекнеш. Трябва да си чул от Фийби досега, че през последните две седмици държането ми към нея е било… каква беше думата?

— Ангелско.

— Точно така, ангелско. Питай Пийсмарч дали поне веднъж съм й повишил тон. Питай когото щеш.

— Не е необходимо да провеждам анкети, Бийфи. Цял Давтейл Хамър знае, че що се отнася до нея, отношението ти е на човек, отпъждащ мухите от спящата красавица. Няколко души ми казаха, че при лошо осветление са те объркали с рицаря Ланселот.

— Тогава?

— Но дали това щастливо положение на нещата ще трае дълго?

— Разбира се, че ще трае.

— Имам ли твоята дума на мъж и ветеран от оксфордския отбор по ръгби?

— Естествено. Чакай малко. Виждаш ли това тук?

— Съжалявам, Бийфи, кръгозорът ми е ограничен.

— Това е библия и аз съм готов да се закълна върху нея…

— Скъпи приятелю, твоята дума е достатъчна. Но не забравяш ли нещо? Ами политическата ти кариера?

— Майната и на политическата ми кариера! Не ща политическа кариера, искам си сто и петдесетте хиляди долара.

— Добре тогава, Бийфи. Можеш да си отдъхнеш. Парите са твои. Иди доведи Албърт Пийсмарч на телефона.

— Какво?

— Дай ми да говоря с него, за да му кажа да ти предаде това писмо. Наложи се да му го оставя на съхранение, тъй като зли хора са по петите ми, а човек никога не знае дали рано или късно американската морска пехота няма да я сварят неподготвена. Позвъни ми пак, когато го намериш. Нямам намерение цял ден да стърча с тая слушалка в ръка.

Лорд Икнъм затвори и се върна във фоайето с надеждата да поднови разговора си с полицая Макмърдо. Но пазителят на реда бе изчезнал, отправил се може би по своите професионални задължения или — по-вероятно — да продължи ухажването си. Единствената жива душа наоколо бе старият господин Саксби, който седеше в креслото, неотдавна освободено от Козмо. Той изгледа лорд Икнъм с окото на дружески настроен престоял на топло шаран.

— А, Скривънтроп — бяха първите му думи, — колко се радвам, че ви виждам. Да сте виждали Фланъри напоследък?

— Боя се, че не.

— Наистина? И как ви се видя? Добре, надявам се? Нали знаете, той страда малко от ишиас. За пръв път ли сте в Хамър Хол?

— Не, често идвам тук. Кръстник съм на Джони Пиърс.

— И аз навремето имах кръстник, но това беше много отдавна. Хубаво местенце.

— Наистина.

— И има някои хубави нещица. Но не ми харесва оня шкаф от имитация на орех.

— Да, действително дразни окото. Джони се кани да се отърве от него.

— Много разумно от негова страна. Знаете какво казва Фланъри по повод фалшивите антики.

Но, преди лорд Икнъм да успее да научи възгледите на този тайнствен мъж по повдигнатия въпрос, се появи леля Брус.

— Сър Реймънд Бастабъл ви търси по телефона, милорд.

— А, да. Моля да ме извините.

— Разбира се, разбира се. Били ли сте някога — обърна се господин Саксби към леля Брус, след като лорд Икнъм ги напусна — в Йерусалим?

— Не, сър.

— О! Непременно трябва да ми разкажете за това някой път.

Съмнително е дали дори самият Чарли, чичото на госпожица Брус, в апогея на своите знаменити припадъци е могъл да изрази вълнение, по-силно от онова, с което сър Реймънд се впусна във втората част на телефонния си разговор със своя полузет. Посещението му при Албърт Пийсмарч в стаята с приборите, където нещастният страдалец все още кихаше, го бе направило — тук трябва още веднъж да се обърнем за помощ към Роджет и неговия синонимен речник — нещастен, жалък, поразен от скръб, злочест, унил, покрусен и сломен. Не е лесно за човек, който непрестанно киха, да разкаже добре една история, но Албърт Пийсмарч бе разказал своята достатъчно свързано, та сър Реймънд да успее да схване нейната същност, която му се отрази твърде неблагоприятно. Това, рече той на лорд Икнъм, след като в поток от жарки думи изрази мнението си за своя племенник Козмо, е краят.

— Краят — повтори пак, давейки се с думите. — Досега младото влечуго трябва вече да е изгорило писмото. О, проклятие!

Може би в този момент не бе твърде разумно от страна на лорд Икнъм да му каже да не се притеснява, тъй като любезният съвет, съдейки по бълбукащите звуци, дошли откъм Бастабъловия край на линията, даде най-лошия възможен ефект. Но той имаше своите сериозни основания да го стори. В ума му като мълния бе просветнал смисълът на необяснимото на пръв поглед поведение на госпожа Карлайл, „халосала един път“ Козмо Уиздъм със своята палка. Предполагайки, че е била ръководена от празен женски каприз и е треснала младежа просто защото ей тъй и е щукнало в момента, той явно се бе отнесъл към жената несправедливо. Най-солидни делови мотиви бяха довели до появата на оная цицина с големината на орех зад ухото на Козмо.

— Слушай — каза той и се захвана да излага фактите пред своя родственик, до голяма степен възпрепятстван от отказа на последния да си затвори устата.

Когато най-сетне свърши, настъпи няколкосекундна пауза, по време на която сър Реймънд явно се бе заел да си прави гаргара, съдейки по звуковото оформление.

— Искаш да кажеш — рече той, възвръщайки си способността да членоразделя, — че писмото е у оня тъпанар Карлайл?

— Именно. Тъй че сега всичко е наред.

Настъпи нова пауза, в която сър Реймънд, изглежда, береше душа.

— Наред? — произнесе той със странен, нисък, дрезгав глас. — Наред ли каза?

— Точно така. Допускам, че не след дълго той ще те посети в тази връзка, тъй че това, което искам да направиш, Бийфи, е да излезеш в градината и да събереш малко жаби. Около половин дузина стигат. За да му ги пуснем във врата — поясни лорд Икнъм. — Спомняш си колко чувствителна кожа има. Значи хвърляме му се отгоре и напъхваме жабите. Ще бъда страшно учуден, ако след като третата или може би четвъртата заиграе рокендрол по гърбината му, у него не се появи пламтящо желание да ти предаде писмото. Преди години, още като дете, едно момче на име Пърси Уилбърфорс ме заплаши; че ако не му дам закуската си, ще ми пусне жаба под ризата. И я получи цифром и словом за три секунди. Аз още тогава се отличавах с непоклатим дух, но, казвам ти, не можех да посрещна подобно изпитание. А ако един Икнъм е отстъпил пред него, то какво остава за някакъв си Карлайл? Прочее, тръгвай, Бийфи, и започвай да събираш. Слагай ги в книжна кесия — завърши лорд Икнъм и се върна във фоайето.

Откри господин Саксби да се суети край ореховия шкаф.

— А, Скривънтроп, върнахте ли се вече? Тъкмо оглеждах това нещо. Оказа се, че е дори по-лошо, отколкото си мислех. Направо кошмар, Фланъри би припаднал, ако го види. Намерих някакъв странен предмет в едно от чекмеджетата. Случайно да знаете какво е това?

Лорд Икнъм погледна онова, което държеше старият джентълмен, и подскочи.

— Това е гумена палка.

— Гумена палка, казвате?

— Да.

— За пръв път виждам подобно нещо. За какво се използва?

— Деликатно сложени дами халосват хората с нея.

— Така ли? Страшно интересно. Трябва да разкажа на Фланъри, като го видя. Между другото — продължи господин Саксби — намерих също и едно писмо, адресирано до Бастабъл.

Лорд Икнъм си пое дълбоко дъх, подобно на играч, който е заложил последната си риза на някое число на рулетката и вижда как топчето спира върху него.

— Може ли да го видя? — попита той с леко разтреперан глас. — Благодаря. Да, напълно сте прав. Адресирано е до Бастабъл. Може би е най-добре аз да го взема. Скоро ще се видя с него и ще му го предам. Интересно как се е озовало в този шкаф.

— Едно писмо на Фланъри веднъж се оказа в коледната пуйка.

— Нима? Странни неща стават в тази неспокойна следвоенна епоха. Ето ти хубав урок за стария Фланъри да не яде друг път пуйка. Моля да ме извините — рече лорд Икнъм, — трябва да се обадя по телефона.

Фийби бе тази, която отговори насреща.

— А, здравей, Фийби. Реймънд там ли е?

— Излезе до градината, Фредерик. Да го повикам ли?

— Не, не си прави труда. Просто му предай едно съобщение. Кажи му да спре да събира жаби.

— Да спре какво?

— Да събира жаби.

— Сигурно връзката нещо не е добра. Стори ми се, че каза да предам на Реймънд да спре да събира жаби.

— Точно така.

— Той жаби ли събира?

— Сподели с мен, че има такова намерение.

— Но защо ще събира жаби?

— О, кой би могъл да каже? Нали ги знаеш тия ексцентрични адвокати. Може просто да е усетил внезапен порив. Е, довиждане, Фийби. Къде си в момента?

— В кабинета на Реймънд.

— Не забравяй, че Албърт Пийсмарч боготвори килима, върху който си стъпила — рече лорд Икнъм.

Докато оставяше слушалката, той си тананикаше весела мелодийка, тъй като в ума му нямаше и най-малко място за съмнение, че обстоятелствата се стичат по най-благоприятен начин. След като бе прескачало от лешояд на лешояд като алпийска коза, писмото вече се гушеше на сигурно място във вътрешния му джоб и това го караше да се чувства като един милион лири на цяло. След всички тези перипетии той прецени, че е заслужил една спокойна пура и тъкмо я пушеше на алеята отпред, мислейки си колко е приятно да бъде далеч от господин Саксби, когато откри, че не е. Старият джентълмен се тътреше към него, изскочил от някоя дупка в земята.

— А, Скривънтроп.

— Здравейте, Саксби. Тъкмо си мислех колко щеше да е хубаво, ако бяхте тук да ми правите компания.

— Търсех ви, Скривънтроп. Реших, че ще ви бъде интересно да чуете… Воден кос!

— Друго си е да чуеш воден кос.

— Ей там има воден кос. След секунда ще отида да му хвърля едно око. А да, бях започнал да казвам, че може би ще ви бъде интересно да чуете, че оня безподобен орехов шкаф вече го няма.

— Как така го няма?

— Малко, след като излязохте, двама мъже дойдоха и го вдигнаха. Доколкото разбрах, ще го изкарват на някакъв търг.

Лорд Икнъм се сепна. Едно от неговите внезапни вдъхновения го бе осенило.

— На търг, а?

— Тъй ми рекоха. Макар че едва ли някой с всичкия си ще даде за него повече от една или две лири — каза господин Саксби и закрета с бинокъла в ръка да търси своя воден кос.

По правило хората, които старият Саксби освобождаваше от присъствието си биваха обзети от горещи вълни на облекчение, съчетани с твърдата решимост никога вече да не му позволят да ги хване за канарчета, но сега лорд Икнъм дори не забеляза неговото оттегляне. Цялото му внимание бе приковано от възникналата пред вътрешния му взор картина: как Бийфи и Гордън Карлайл наддават бясно един срещу друг за псевдоореховия шкаф, та да може изплатената от победителя сума да отиде у Джонатан Туисълтън Пиърс — бедния младеж, който отчаяно се нуждаеше от петстотин лири, за да се ожени за своята Белинда. Като познаваше Бийфи, а също и Гордън Карлайл, техните дълбоки кесии и несъкрушимия им стремеж да сложат ръка върху съдбовното писмо, той беше уверен, че доста повече от пет стотачки ще се стекат към банковата сметка на Джонатан Туисълтън Пиърс.

Макар, естествено, медалът да си имаше и своята обратна страна. За да стигне до този желан завършек, щеше да му се наложи леко да изкриви истината, като подшушне на Бийфи, че писмото е в шкафа, но той бе мъж, който с леко сърце моделираше истината, щом случаят го изискваше. Един алтруист, чиято мисия е да разпръсва сладост и светлина, има правото да си позволява известни волности.