Време за коктейли

25.

Бодър и свеж след банята, господин Саксби излезе навън в прохладната вечер и закрета през парка. Беше решил засега да остави настрана пуловера на внука си — плетката можеше и да почака спокойните часове след вечеря, — а вместо това да се разтъпче до Хамър Лодж и да разкаже на своя приятел Бастабъл за разпродажбата. Беше убеден, че това ще го заинтригува. Макар по всяка вероятност Бастабъл никога да не бе виждал шкафа, в чиято безподобна уродливост се съдържаше цялата есенция на историята, той не се съмняваше, че ще успее да му го опише достатъчно нагледно, та да го накара да се почувства съпричастен към цялата драма.

Когато стигна до къщата и натисна звънеца на входната врата, резултат не последва. Икономът явно бе дезертирал от поста си и понастоящем се наливаше в „Бръмбарът и трънката“ или играеше някъде голф. Но подобни препятствия никога не бяха възпирали господин Саксби. Той бутна вратата и установявайки, че не е заключена, влезе вътре и изблея с пълен глас:

— Бастабъл! Ба-а-астабъ-ъл!

И някъде отдалеч долетя ответен зов. Той като че ли извираше от самите недра на къщата, сякаш стопанинът се намираше в зимника. Много странно, каза си господин Саксби. Какво ще прави Бастабъл долу в зимника? И незабавно в ума му изникна очевидният отговор. Човекът наглеждаше виното си. Един мъж на място обича своето вино и няма нищо по-естествено от това от време на време да слиза да го наглежда.

— Бастабъл — рече той, стигайки пред вратата на зимника.

— Кой е? — запита приглушен глас отвътре.

— Саксби.

— Слава Богу! Пусни ме да изляза!

— Какво?

— Пусни ме навън.

— Но защо не излезеш сам?

— Вратата е заключена.

— Отключи я.

— Ключът е от твоята страна.

— Вярно бе!

— Ами завърти го, човече, завърти го!

Господин Саксби го завъртя и на бял свят се появи един оцъклен, безумен образ, при вида на който Албърт Пийсмарч, стига да присъстваше, разбира се, положително би го втресло като от маларичен пристъп. Лорд Икнъм бе споменал за мъже, които с радост биха приели да ги заключат в изба, пълна с вино. Сър Реймънд Бастабъл явно не принадлежеше към тази прослойка весели гуляйджии. Той бе, както Гордън Карлайл се беше изразил веднъж по адрес на благоверната си съпруга, бесен.

— Къде е Пийсмарч? — попита, шарейки наоколо с кръвясал взор.

— Кой?

— Пийсмарч.

— Не мисля, че го познавам. От нашите ли е?

Сър Реймънд продължаваше да мята гръмовержни погледи наляво и надясно, сякаш очакваше нещо да се пръкне изпод земята. Но тъй като липсващият член на персонала му така и не се материализира, накрая впи очи в стария Саксби.

— Как влезе?

— През вратата.

— Той ли ти отвори?

— Кой това?

Сър Реймънд опита друг подход.

— Не видя ли един дребен шишкав нехранимайко с лице като кашкавалена пита?

— Нямам подобни спомени. Кой е този?

— Моят иконом Пийсмарч. Искам да го удуша.

— Наистина? И защо?

— Заключи ме в проклетия зимник.

— Заключил те е в зимника? — изблея господин Саксби, припкайки подир събеседника си, който, пръхтейки под напора на неудържими чувства, крачеше към своя кабинет. — Сигурен ли си?

— Сигурен съм, и още как — отвърна сър Реймънд, като се стовари в едно кресло и посегна към лулата си. — Стоях там с часове, без нищо за пушене. Аааах! — рече той, бълвайки гъст облак дим.

Тютюнът почти безотказно отпуска нервите, стига човек да му даде малко време. Сортът, употребяван от сър Реймънд обаче, явно не бързаше да прояви благотворното си въздействие. Той вече бе свършил първата лула и тъпчеше втора, а огънят в очите му все така не гаснеше и от носа му час по час излизаха емоционални пръхтения, подобни на топовни изстрели. С глас, който би бил по-мелодичен, ако не беше се драл цял следобед, той обрисуваше в най-дребни и мъчителни подробности плановете, които си бе съставил за разправа с Албърт Пийсмарч, стига съдбата да благоволеше да ги срещне отново.

— Ще го душа много бавно с голи ръце — говореше адвокатът, наслаждавайки се на думите, сякаш бяха отлежал френски коняк. — Ще го ритам, докато мине целия през гадното си бомбе. Ще му изтръгна главата из корен. Да ме подмами той мене в зимника да съм видел последната доставка бордо. И като влязох малко по-навътре, взе, че щукна говедото и ми удари ключа.

Това бе кратка история, предадена с прости слова, но тя заплени господин Саксби от самото начало. Той нададе своеобразно остро квакане, заимствано вероятно от някоя позната патица.

— Просто изумително. За пръв път чувам иконом да заключи жив човек в зимник. Някога, преди много години, познавах един, който гледаше екзотични рибки, но това — рече господин Саксби, който, стига да се понапънеше, можеше да разсъждава трезво, — разбира се, не е съвсем същото. Знаеш ли какво си мисля, Бастабъл? Знаеш ли до какво убеждение стигам след събитията в Давтейл Хамър напоследък? Че тук във въздуха има нещо, което поражда ексцентричност. Човек я среща на всяка крачка. Да вземем например търга днес следобед.

Споменаването на търга посипа сол върху и без това смъдящата рана на сър Реймънд и за сетен път го хвърли в страстен копнеж да докопа врата на Албърт Пийсмарч. Но любопитството надделя.

— Какво стана? — попита пресипнало той.

Господин Саксби навлезе в повествованието си с обиграната лекота на човек, който дори в „Демостен“, където породата му изобилстваше, минаваше за най-видния клубен досадник. Членове, способни да изслушат, без да трепнат, разказите на сър Родерик Глосъп за неговите откачени пациенти или анекдотите на господин Лукас-Гор за Хенри Джеймс, изпадаха в трепет и отчаяние, щом Хауард Саксби старши отвореше уста.

И тъй, той започна с думите:

— Трябва да започна с думите, че в Хамър Хол, където, както знаеш, понастоящем пребивавам, макар че синът ми настоява да се върна у дома, тъй че скоро ще трябва да си тръгна, за което, уверявам те, ще съжалявам, понеже освен чудесната ти компания, Бастабъл, тук намирам и истинска съкровищница от птичи видове, а за един орнитолог като мен това е извор на дълбоко задоволство…

— Давай по същество — изръмжа сър Реймънд.

Господин Саксби го изгледа изненадано. Той смяташе, че тъкмо това и прави.

— В Хамър Хол, както бях започнал да ти казвам, има — или по-скоро имаше — един шкаф от имитация на орех, притежание на моя домакин господин Пиърс… Познаваш ли господин Пиърс?

— Бегло.

— Е, този шкаф стоеше в преддверието точно срещу входната врата. Подчертавам това, тъй като беше невъзможно на влизане и излизане взорът да избегне този кошмар, което ми причини немалко тежки мигове. Искам добре да ме разбереш, Бастабъл, че тоя мерзък шкаф не струваше пет пари, тъй като в това е сърцевината и смисълът на моята история. Днес следобед разбрах, че е бил включен в разпродажба на търг, организиран в тържествената зала на селото, и изпитах неописуемо облекчение, тъй като просто не мога да ти предам с думи ефекта, който видът на този отблъскващ предмет причинява на едно чувствително око. Той беше…

— Знам всичко за шкафа — скастри го сър Реймънд. — Давай по същество.

— Как само ме припираш, драги. И в клуба са същите като теб, кой знае защо. Е, та на търга дойде ред и на въпросния шкаф и представи си моето изумление, когато чух Карлайл — не онзи, дето е бил ухапан от ангорски заек, а другият, дето е отседнал в имението — да предлага петдесет лири. И това беше само началото. В следващия миг един келеш на име Козмо Уиздъм, когото едва ли познаваш, извика сто. Нататък продължи в същия дух. За един шкаф, който, отново подчертавам, не струва и пукнат грош. Разбираш ли сега защо твърдя, че въздухът в Давтейл Хамър поражда ексцентричност? Добре ли си, Бастабъл?

Сър Реймънд не беше добре и не смогна да потисне надигналия се в гърдите му стон. От насоката, която взимаше сюжетът, започваше да му се струва, че в неговата кулминация любимият му племенник ще да е спечелил шкафа, а това означаваше край на всичко.

— Давай по същество — рече мрачно той.

— Ама и ти с това твое същество. Чакай, мисля, че разбирам причината. Интересно ти е час по-скоро да разбереш как е свършило всичко. Е, винаги съм смятал, че една хубава история само губи, ако човек я разкаже надве-натри, но щом толкова държиш да я съкратя, онова, което се случи накрая, беше, че тъкмо когато Карлайл качи на петстотин лири, майката на келеша, подпомогната от селския полицай, го отстрани от сцената и уродливата мебел бе продадена на Карлайл за упоменатата сума.

Сър Реймънд с облекчение изпусна струя дим. Всичко беше… е, може би не съвсем наред, но във всеки случай много по-наред, отколкото би могло да бъде. Той познаваше Гордън Карлайл като човек, който си има своята цена. Без съмнение тази цена щеше да бъде солена, но за да си подсигури писмото на Козмо, той бе готов да плаща солено.

— Значи шкафът остана за Карлайл?

— Нали вече ти казах. Но като ми задаваш този въпрос, сякаш това е най-важното, оставам с впечатлението, че целият смисъл на историята ти е убягнал. Без значение е кой от двамата чешити е получил шкафа. Изключителното в случая е, че те наддаваха с по цели стотачки за един пълен боклук. И това още веднъж потвърждава факта, който току-що изтъкнах и на Барбара…

Сър Реймънд подскочи като ужилен и лулата изпадна от устата му сред дъжд от искри. Господин Саксби го изгледа и поклати глава.

— Ето как стават пожарите — рече укорително той.

— Барбара Кроу?

— Макар че доколкото знам, скаутите го правят и с търкане на две сухи клечки. Винаги съм се чудил как успяват. От къде на къде две клечки, само като ги потъркаш…

— Барбара Кроу е тук?

— Във всеки случай беше, когато отидох да си взема душ. Видя ми се, че изглежда твърде добре.

Докато сър Реймънд се навеждаше за лулата си, в гръдта му оживяваха странни чувства — най-вече ликуване, а също така и нежност. Можеше да има само една причина Барбара Кроу да пристигне в Давтейл Хамър. Тя бе дошла да се види с него, да се помъчи да изглади противоречията. Тя бе предприела онова, което хората наричат първа стъпка и той бе трогнат до дън душа, че тази тъй горда жена прави подобен жест. И старата любов, държана тъй дълго скрита от очите на света, сякаш заключена от Албърт Пийсмарч в някой зимник, отведнъж изскочи съвсем като нова и цялата земя, макар и тъпкана от хора като Гордън Карлайл и племенникът Козмо, в миг му се стори едно очарователно местенце.

И тази странна нежност се усилваше. Сега той виждаше колко много е грешил с упоритото си настояване Фийби да споделя техния дом. Естествено, че една младоженка не би желала никой да смущава семейния й уют, а най-малко някой като неговата сестра Фийби. С леко примигване той взе твърдото решение, че дори това да му струва две хиляди лири годишно, както Барбара бе споменала, тя ще бъде сама с него в малкото им семейно гнездо.

Тъкмо си бе дал този възхитителен обет, когато откъм терасата влезе лорд Икнъм и се спря, смутен за миг при вида на господин Саксби. Беше дошъл да поговори на четири очи със сър Реймънд, а в държането на възрастния джентълмен нямаше нищо, което да подсказва, че не възнамерява да остане закотвен и през следващите няколко часа.

Но лордът умееше да съобразява светкавично. Имаше начини прилепчивият старец да бъде отстранен и сега му бе необходима само секунда, за да избере онзи от тях, за когото бе сигурен, че няма да го подведе.

— А, Саксби, ето къде сте били — рече той. — Тъкмо ви търсех, Фланъри иска да ви види.

— Фланъри? — изблея заинтригувано господин Саксби. — Той тук ли е?

— Току-що пристигна.

— Защо не го доведохте?

— Каза, че искал да говорите по лична работа.

— Трябва да е нещо във връзка с ония акции от „Обединен каучук“.

Сър Реймънд, който междувременно съзерцаваше в ума си малки семейни гнезда, излезе от своя унес.

— Кой е Фланъри?

— Работи на борсата. Грижи се за моите капиталовложения.

— И те не биха могли да бъдат в по-сигурни ръце — рече лорд Икнъм с лека тръпка на удовлетворение при мисълта, че мъглата вече се е разпръснала и той знае кой е Фланъри. — На ваше място не бих го карал да чака. Бийфи — продължи той, след като господин Саксби се устреми навън със забележителна за годините си чевръстина, — идвам при теб с новини, които, освен ако не съм в дълбоко заблуждение, ще те накарат да заприпкаш из къщата и прилежащите околности като младо агне напролет. Но преди да навляза в подробности — каза той, повдигайки любопитно вежда, — бих искал, стига това да не те засяга, да направя една лека забележка по повод външността ти. Възможно е само да ми се струва, но ми се виждаш по-прашен от обикновено. Въргалял ли си се в нещо или по принцип си имаш паяжини в косата?

Облак помрачи слънчевото настроение на сър Реймънд. Напомнянето, че е принуден да дели една и съща планета с Албърт Пийсмарч, накара по страните му да избият морави петна.

— И ти щеше да имаш паяжини в косата, ако беше киснал цял следобед в зимника — каза разгорещено той. — Случайно да знаеш къде е Пийсмарч?

— Неотдавна побъбрихме по телефона и той ми каза, че ще отскочи за една-две седмици в Лондон, вероятно при сестра си, която има къща в Ийст Дълич. Учуди ме това внезапно заминаване. Нали отношенията ви не са се обтегнали?

Сър Реймънд изсумтя тежко.

— Заключи ме в зимника, ако това наричаш обтегнати отношения.

Лорд Икнъм изглеждаше потресен, както би бил всеки друг на негово място при подобно невероятно съобщение.

— Заключил те е в зимника?!

— Да, при виното. Ако Саксби не беше дошъл да ме пусне, щях още да съм вътре. Казвам ти, тоя човек е луд за връзване.

— Виж, колкото до това, не съм съвсем сигурен. Допускам, че поведението му е било своеобразно, но смятам, че мога да вникна в постъпката му. Поради сполетялото го този следобед особено щастие, Албърт Пийсмарч не е съвсем на себе си. Той е търсел отдушник за превъзбудения си дух и чувствайки, че трябва да стори нещо, за да изрази себе си, е избрал този необичаен начин. Докато ти или аз при подобни обстоятелства ще отворим бутилка шампанско или ще тръгнем да раздаваме дребни монети на децата, ето че Пийсмарч те е заключил в зимника. Всичко зависи от това как възприемаш нещата. Той несъмнено е мислел, че ти, както и той самият, ще се смееш до сълзи на това малко забавно премеждие.

— Е, сбъркал е — рече сър Реймънд, все още лъхтейки тежко. — Ако Пийсмарч беше тук и можех да го докопам, щях да му откъсна крайниците един по един и после да играя хоро върху останките му.

Лорд Икнъм кимна.

— Да, мога да видя нещата и откъм твоята страна. Е, щом го срещна, ще му кажа, че не ти е станало приятно, и ти положително ще получиш писмо с извинение, тъй като Албърт Пийсмарч е злато човек. Но нека не пилеем ценни минути в приказки за Албърт Пийсмарч, тъй като има други, много по-важни въпроси, очакващи нашето внимание. Приготви се за изненада, Бийфи. Барбара Кроу е тук.

— Не е изненада.

— Как, знаеш вече?

— Саксби ми каза.

— И какви стъпки смяташ да предприемеш?

— Ще й кажа, че съм един глупак.

— Че тя не го ли знае?

— И ще се оженя за нея, стига все още да ме иска.

— Иска те и още как. Личеше си дори само по това как всеки път, щом споменех името ти, заравяше лице в длани и мълвеше: „Мечо! Мечо!“

— Така ли? — запита развълнувано сър Реймънд.

— Със съкрушен глас — увери го лорд Икнъм.

— Знаеш какъв беше проблемът при нас — рече сър Реймънд, махайки една паяжина от лявата си вежда. — Тя не искаше Фийби да живее с нас.

— Напълно естествено.

— Да, сега вече и аз го разбирам. Ще й отпусна две хиляди лири годишно и ще й кажа да върви някъде да си наеме апартамент.

— Много зряло и великодушно решение.

— А може пък да се съгласи и за хиляда и петстотин, а? — рече с надежда в гласа сър Реймънд.

Лорд Икнъм обмисли въпроса.

— На твое място, Бийфи, не бих се тревожил за това, преди да му дойде времето. Откъде знаеш, може пък дотогава и Фийби да се омъжи.

Сър Реймънд зейна.

— Фийби?

— Да.

— Моята сестра Фийби?

— И по-странни неща са ставали.

За секунда изглеждаше, че сър Реймънд се кани да отвърне: „Кажи поне едно“, но той се задоволи само да изпръхти и да махне от очите си поредната паяжина. Лорд Икнъм го изучаваше съсредоточено, преценявайки дали моментът е подходящ да разкрие на адвоката романист, че му предстои да се сроди със семейство Пийсмарч от Ийст Дълич. Накрая реши да се въздържи. Само един изключително мек и сговорчив човек може да запази самообладание при новината, че не след дълго сестра му за добро или за зло ще съчетае съдбата си със собствения му иконом, който при това неотдавна го е заключил в мазето. За лорд Икнъм изглеждаше много вероятно, че щом бъде известен за предстоящия брачен съюз, сър Реймънд Бастабъл ще последва стъпките на чичото на леля Брус Чарли, и ще получи припадък. Затова се прехвърли на друга една тема, върху която след онзи кратък разговор с Джони Пиърс бе съсредоточен мощният му интелект.

— Е, скъпи приятелю, нямаш представа колко се радвам, че всичко отново се намества между теб и Барбара — рече той. — Няма по-скъпа гледка за мен от тази на две сърца, единени след раздяла, независимо дали е пролет или друг годишен сезон. Благословена да е таз разлъка, що прави срещата по-сладка, както е казал поетът. Но щом си решил да се жениш за Барбара, Бийфи, има едно нещо, с което ще трябва да се съобразиш и което може да ти дойде малко изневиделица. Ще трябва да си готов да започнеш работа върху следващата си книга.

— Какво!

— Ами как иначе.

— Но аз не мога.

— Ще се наложи. Ако си въобразяваш, че можеш да напишеш роман и да го продадеш за сто и петдесет хиляди долара, а после да се ожениш за литературна агентка и тя да не те кара да си седнеш на задните части и да се залавяш за следващия, значи печално недооценяваш решимостта и жаждата за успех на литературните агенти. Няма да имаш и минута покой, докато не вземеш перото в ръка.

Долната челюст на сър Реймънд се отпусна до крайния си предел. Той се взря в своето бъдеще и остана попарен от онова, което видя.

— Но аз не мога, казвам ти! Едва не умрях, докато свърша това „Време за коктейли“. Нямаш представа какво означава да изблъскаш с кървава пот една от тия проклети книги от първата до последната страница. За някой, дето му е свикнал, може и нищо да не е, но за човек като мен… По-скоро бих предпочел да ме късат парче по парче с нажежени клещи.

Лорд Икнъм кимна.

— Допусках, че ще изразиш подобно становище. Но виждам един начин да преодолеем затруднението. Някога да си чувал за Дюма?

— Кой?

— Александър Дюма. „Тримата мускетари“, „Граф Монте Кристо“.

— А, Дюма. Разбира се. Кой не е чел Дюма?

— Тук грешиш. Хората само си мислят, че го четат. Това, което всъщност държат в ръцете си, е продукцията на неговия екип от чевръсти помощници. Положението му не се е различавало много от твоето. Искал е парите, но му е било дълбоко противно да се напряга. Ето защо поверил грубата работа — писането на своите книги — на други.

В посърналия поглед на сър Реймънд светна лъч на надежда. Заля го вълна на облекчение също както когато бе чул от дълбините на зимника звънкия глас на господин Саксби. В душата му сякаш беше пристигнала американската морска пехота.

— Искаш да кажеш, че мога да хвана някой друг за тоя пъклен труд?

— Именно. И има ли някой по-подходящ за целта от моя кръщелник Джони Пиърс?

— Ами разбира се! Той е писател, нали?

— И то от години.

— Дали ще приеме?

— С най-голяма охота. И той като Дюма има нужда от пари. Петдесет на петдесет би било справедлива сделка, струва ми се?

— Да, звучи разумно.

— И, естествено, той ще трябва да получи нещо в аванс. Също както в адвокатските среди, нали? Петстотин лири се очертава като подходяща цифра. Просто иди до бюрото си, Бийфи, и напиши чек за тази сума.

Сър Реймънд се облещи.

— Искаш да му дам петстотин лири?

— Като аванс срещу авторските права.

— Не давам никакви петстотин лири.

— Тогава аз, от своя страна, няма да ти дам писмото на младия Козмо. Май пропуснах да ти спомена, Бийфи, че малко след като Карлайл го остави там, аз го намерих и го прибрах. Сега е в джоба ми — рече лорд Икнъм, като го извади. — И — добави той, забелязвайки, че събеседникът му се размърдва в креслото си и като че ли се готви за скок — ако смяташ да се хвърлиш отгоре ми, да ме халосаш един път и да ми го измъкнеш, нека те осведомя, че имам някои основни познания по джиу-джицу, напълно достатъчни, за да ми позволят да те вържа на фльонга, от която после ще ти трябват часове, за да се измъкнеш. Петстотин лири, Бийфи, платими на Джонатан Туисълтън Пиърс.

Настъпи тишина, продължила колкото човек бавно да произнесе „Джонатан Туисълтън Пиърс“ десет или може би дванайсет пъти. После сър Реймънд се надигна. Цялостният му облик не преливаше от възторг. Помолен да го окачестви, Роджет би се спрял на примирен, покорен на съдбата си, или може би сдал багажа (жарг.), а когато той заговори, стана ясно, че е направил своя избор.

— Как се пише Пиърс? — попита. — П-и-ъ-р-с или П-и-а-р-с?

Върху тревата вече лягаха дълги сенки, когато граф Икнъм закрачи обратно през парка към Хамър Хол, понесъл в джоба си чека, който щеше да разклати сватбените камбани за Белинда Фарингдън и кръщелника му Джони Пиърс, за леля Брус и сержант Сирил Макмърдо — освен, разбира се, ако всички те не сключеха граждански брак, в който случай камбани нямаше да има. Беше един от онези безупречни дни, които се падат от три до пет пъти на едно английско лято. Залязващото слънце пръскаше пурпур по водите на езерото, на запад небесата пламтяха в зелено и златно, а някаква птичка, вероятно близка дружка на господин Саксби, извиваше вечерните си трели, преди да зарови човка във възглавницата.

Всичко тънеше в мир и кротко спокойствие, което навеждаше лорд Икнъм на мисълта колко чудесно би било сега да е в Лондон.

Провинциалният живот започваше леко да му додява. Имаше си своите добри страни, разбира се, но скуката… еднообразието… дългите дни, в които нищо не се случва… Онова, от което се нуждаеше, за да се поободри, бе една нощ из развлекателната част на метрополията, в компанията на сроден по душа приятел.

Но не и неговият племенник Понго. Напоследък той за нищо не ставаше. Семейният живот го бе превърнал в трезвен гражданин, с идеи и въжделения в пълен разрез с тези на един мъж, който обича вечерите му да бъдат оживени. „Домашар“ бе думата, която дойде на езика му при мисълта за Понго Туисълтън и за миг, обръщайки поглед назад към дните, когато само едно телефонно обаждане бе достатъчно, за да изкара племенника му навън с гръм и трясък, лорд Икнъм усети леко носталгично боцване по лъжичката.

Но не след дълго лицето му грейна в обичайната си жизнерадост. Беше си спомнил, че в малкото червено тефтерче в своята стая има записан адреса на Албърт Пийсмарч.

Какво по-приятно от това да отскочи до Чатсуърт, Мейфкинг Роуд, Ийст Дълич, да буха като бял бухал, да каже на Бърт Пийсмарч да нахлупи бомбето си, което после да оставят на гардероба на някой шумен ресторант, за да се хвърлят заедно в бляскавия нощен живот на Лондон?

Който, той бе убеден в това, имаше какво да предложи на двама млади момци, пресни-пресни от провинцията.