Време за коктейли

2.

След като си изпи кафето и прие със скромност, която му правеше чест, поздравленията на познати и доброжелатели, петият граф на Икнъм напусна клуба, придружен от племенника си Понго, и спря едно такси. А докато то потегляше, откарвайки ги към игрището за крикет, Понго, вцепенен от глава до пети като средновековен младеж, когото местният магьосник е урочасал, седеше и се звереше пред себе си с незрящи очи.

— Какво има, момчето ми? — го запита вуйчото, взирайки се в лицето му с роднинска загриженост. — Бял си като сухо мартини. Да не би нещо да тревожи ума ти или онова, което минава за твой ум?

Понго на пресекулки си пое дъх, който сякаш идваше от самите му пети.

— Докъде може да стигне щуротията ти, вуйчо Фред? — запита отчаяно той.

Лорд Икнъм не схвана.

— Щуротията ми? Не те разбирам. О, небеса — рече той при възникналата в главата му причудлива мисъл.

— Нима е възможно да имаш предвид онова, което стана преди малко в пушалнята?

— Възможно е и още как!

— Сторило ти се е странно, че гътнах с бразилски лешник цилиндъра на Реймънд Бастабъл?

— Стори ми се възможно най-дивашката и откачена постъпка, която някога съм виждал.

— Мило момче, тук няма нищо побъркано, всичко беше чист алтруизъм. Така аз пръснах обич и светлина, извършвайки доброто си дело за деня. Ти май не познаваш Реймънд Бастабъл?

— Само по външен вид.

— Той е от онези хора, за които човек инстинктивно усеща, че имат неотложна нужда от един бразилски лешник по цилиндъра, тъй като макар вътрешно да са направени от чисто злато, необходимо им е известно сътресение, за да го изкара на повърхността. Сигурно си чувал, че лекарите наричат това терапевтично лечение. Искрено се надявам, че този лешник ще промени целия му душевен облик, възраждайки един нов и по-добър Реймънд Бастабъл от пепелта на старата му същност. Знаеш ли откъде идват всички неприятности на тоя свят?

— Ти би трябвало да си наясно, тъй като си в дъното на повечето от тях.

— Неприятностите на тоя свят — рече лорд Икнъм, игнорирайки намека — идват от това, че с възрастта много хора постепенно деградират. Времето, подобно на неспирен поток, бавно отмива всичките им достойни качества и като резултат безценният двайсет и пет годишен момък лека-полека се превръща в петдесетгодишен боклук. Преди трийсет години, напускайки Оксфорд, където бе виден и уважаван член на университетския отбор по ръгби, Реймънд Бастабъл бе най-лъчезарният младеж, когото човек би си пожелал да срещне. Сърцатият начин, по който скачаше с два подковани крака върху лицата на противниковите играчи на терена или пък приятният начин, по който посрещна изгонването си от състезанието с лодки, печелеха сърцата на всички. Бийфи, както го наричахме тогава, в онези дни бе един стокилограмов слънчев лъч. А какво представлява сега? Аз продължавам да съм изключително привързан към него и винаги се радвам на компанията му, но не мога да затворя очи пред факта, че изминалите години са го превърнали в онова, което една наша обща позната — Елси Бийн, изпълнявала навремето длъжността домашна прислужница при сър Ейлмър Босток в Ешъндън Манър — би нарекла досадно ведро помия. Причината е в адвокатската му професия, разбира се.

— Как така?

— Че то е очевидно. Човек не може година подир година да разправя на хората в съда, че доказателствата им са изфабрикувани от лъжи и измислици, без да започне в крайна сметка да си вири носа. Характерът му се променя. Той се превръща в кофа с помия. Това, от което Бийфи се нуждае, естествено, е една добра съпруга.

— А — рече Понго, който наскоро се бе сдобил с такава, — виж, това е вече приказка. Де да си имаше някоя като Сали…

— Или като моята мила Джейн. Кой каквото ще да казва, бракът е свято нещо. Винаги съм твърдял, че имаш ли жена, имаш всичко. Най-лошото, което можеше да се случи на Бийфи, бе когато Барбара Кроу му даде пътя.

— Коя е Барбара Кроу?

— Момичето, което той изпусна.

— Името ми се струва познато.

— Вероятно съм я споменавал. Познаваме се от години. Вдовица е на един мой приятел, който загина при автомобилна злополука.

— Да не би да работи в киното?

— Със сигурност не. Младши съдружник е в издателство „Едгар Саксби и синове“. Чувал ли си ги?

— Не.

— Нищо, и те не са чували за теб. Та навремето Бийфи беше сгоден за нея, а после изведнъж научих, че са скъсали. Много жалко. Тя е красива, притежава чудесно чувство за хумор и почти няма нужда от хандикап4 на игрището за голф. Тъкмо жена за Бийфи. Освен че щеше да го научи най-сетне да прави завършващи удари, което винаги е било слабото му място, щеше и да възвърне човешкия му лик. Но не било писано. Каза ли нещо?

— Казах: тъжна история.

— И едва ли би могъл да се изразиш по-точно. Но все пак да погледнем на нещата откъм слънчевата им страна. Нали знаеш, всяко зло за добро. Дори нещата да не са съвсем розови в лагера на Бастабъл, в сектора на Джони Пиърс всичко е цветя и рози. Какво успях да ти разкажа за Джони по време на обяда? Вече не си спомням. Споменах ли, че леля ти Джейн, упражнявайки византийските си умения, успя да склони Бийфи да наеме за срок от пет години оная негова къща в Хамър Лодж?

— Да, каза ми.

— И че е сгоден за очарователна девойка? Белинда Фарингдън, известна сред близките си като Бъни?

— И това също.

— Е, значи си достатъчно вътре в неговите дела и вярвам, ще се съгласиш с мен, че пред него се простира едно щастливо и безоблачно бъдеще. Далеч по-различно от онова, което, ако се вярва на твоите млади приятели в „Търтеите“, очаква юначния тим на „Хароу“. Но, ето ни вече тук, в Меката на британския крикет — рече лорд Икнъм, прекъсвайки разсъжденията си със спирането на таксито пред игрище „Лордз“. — Да ме вземат мътните!

— Сега пък какво има?

— Ех — рече лордът, обхождайки с очи морето от цилиндри пред себе си, — де да ми беше тук прашчицата!

Те влязоха в спортното съоръжение и Понго, сърдечно поканен от своя вуйчо да му прави компания, подрипна, като да му бяха пуснали конска муха, отвръщайки, че би предпочел по-нататък да се оправя сам. Негов нерушим принцип, обясни той, било никога вече да не се появява на публични места с главата на фамилията, ако може да го избегне. Той живо напомни на роднината си какво се бе случило през онзи паметен ден на кучешките надбягвания и лорд Икнъм се съгласи, че упоменатият епизод действително е бил в някои отношения злощастен, макар, по неговите думи, самият той винаги да твърдял, че един по-мъдър съдия спокойно е можел да се ограничи и с обикновена забележка.

По стара традиция на мачовете между „Итън“ и „Хароу“ човек отделя доста време в обикаляне на трибуните и поздравяване на познати, тъй че след раздялата със своя племенник лорд Икнъм се поразходи наоколо, обменяйки учтиви любезности с този и онзи. Много от срещнатите познати лица бяха едновремешни съученици на лорда и фактът, че повечето изглеждаха така, като че ли никога повече няма да подгонят топка по терена, му напомни отминалите години, потискайки цветущото му настроение, доколкото то въобще можеше да бъде потиснато. Ето защо той с облекчение отбеляза приближаването на някой, който въпреки шкембенцето, румените бузки и вдлъбнатия от едната страна цилиндър все още бе далеч от старческото оглупяване. И поздравът му бе топъл и сърдечен.

— Бийфи, стари приятелю!

— А, Фредерик — отвърна разсеяно сър Реймънд Бастабъл. Мислите му бяха другаде. Душевно той бе достатъчно в наличност, за да рече: „А, Фредерик“, но съзнанието му бе твърде далеч от неговия полузет. Той разсъждаваше върху облика на съвременния млад мъж. И в момента, в който лорд Икнъм го приветства, тъкмо бе изградил пред умствения си взор картина на вътрешността на „Олд Бейли“5, където той самият, с перука и в копринена тога, с безмилостна суровост подлага на кръстосан разпит мерзкия представител на тази порода, гътнал неговия цилиндър.

Когато многообичната шапка, почиваща спокойно върху темето му, бе отхвръкнала, за да се завъргаля по тротоара като агне напролет, впечатлението на сър Реймънд Бастабъл, че в нея се е блъснала летяща чиния, не продължи дълго. Бурните овации откъм отсрещната страна на улицата привлече взора му към прозореца на „Търтеите“ и в неговата рамка той съзря море от щастливи лица, разполовени от двайсет и четирикаратови усмивки. Миг по-късно в нозете си съзря великолепния бразилски лешник и разбра. Онова, което се бе случило, нямаше нужда от обяснение. То бе поредната проява на въпиещо хулиганство сред младите мъже, хвърлящо в справедливо възмущение всеки почтен човек.

Сър Реймънд никога не бе имал особено високо мнение за съвременния млад мъж, намирайки го тъповат, ленив, груб, немарлив и накратко казано, едно леке върху лондонския пейзаж. Тъй че случката с бразилския лешник беше капакът на неговата неприязън. Тя само укрепи възгледа, който и бездруго винаги бе поддържал, че спрямо съвременния млад мъж трябва да се вземат мерки, и то незабавни. Какви точно, той не можеше в момента да каже, но ако Черната чума започнеше да тръшка тая пасмина и да им дава заслуженото, тя щеше да се радва на пълното му одобрение. Той би разстлал килимче на пътя й и би ръкопляскал отстрани.

С неимоверно усилие на волята сър Реймънд се изтръгна от „Олд Бейли“.

— Значи и ти си тук, а, Фредерик? — успя да произнесе.

— И още как — увери го лорд Икнъм. — Радвам се на тази случайна среща. Хайде, казвай какво ново около теб, мое скъпо съдебно страшилище.

— Какво ново ли?

— Какво правят домашните? Фийби как е?

— Много е добре.

— Ами ти?

— И аз.

— Великолепно. Ще станеш и още по-добре, като се установиш веднъж в Давтейл Хамър. Джейн ми разправи, че си взел там къщата на Джони Пиърс.

— Така е. Скоро ще се местя. Ти май му се падаш кръстник, ако не се лъжа.

— Точно така.

— Предполагам, че Джейн затова толкова настояваше да наема къщата.

— Ако питаш мен, ръководила се е от смесени подбуди. Естествено, искала е да направи услуга на Джони заради мен, но не е подминала и твоя интерес. Тя е знаела, че няма по-добро място за теб от Давтейл Хамър. Отличен риболов, прекрасни условия за голф и неповторима възможност за шляпане на мухи през летните месеци. Ще си плуваш там като бъбрече в лой и ще откриеш, че Джони е изключително приятен съсед. Чудесен млад момък.

— Млад ли?

— Млад.

— Тогава му кажи да стои по-далеч от мен — рече напрегнато сър Реймънд. — Ако някой младеж се осмели да припари до прага ми, ще нахъскам кучето по него.

Лорд Икнъм го изгледа в недоумение.

— Ти ме учудваш, Бийфи. Откъде това злъчно отношение към по-младото поколение? Нима младостта не извиква твоя възторг?

— Ни най-малко.

— Но защо?

— Защото, ако толкова искаш да знаеш, някакъв млад главорез днес следобед ми събори цилиндъра.

— Аз съм удивен и потресен. Вероятно с чадъра си?

— С бразилски лешник.

— И кой бе този злодей в човешки образ?

— Единственото, което знам, е, че членува в „Търтеите“, който, за мое най-дълбоко съжаление, е разположен точно срещу „Демостен“. Аз стоях пред своя клуб в очакване на такси, когато внезапно нещо цапардоса цилиндъра ми със страшна сила, отнасяйки го от главата ми. Когато погледнах в краката си, видях бразилски лешник. Очевидно е бил запратен от помещението на приземния етаж на „Търтеите“, защото, когато вдигнах очи, прозорецът бе покрит плътно с ухилени грозни мутри. — Сър Реймънд изведнъж се сепна. В ума му изникна една мисъл. — Фредерик!

— Да?

— Фредерик!

— Още съм тук, старче.

— Фредерик, днес те поканих да обядваш с мен в „Демостен“.

— Което беше изключително мило от твоя страна.

— А ти отклони поканата ми с думите, че вече имаш уговорка за обяд в „Търтеите“.

— Вярно. Истинско мъчение, но нямах избор.

— И обядва ли там?

— Твърде солидно.

— А пи ли следобедното си кафе в пушалнята?

— Пих.

— Тогава — възкликна сър Реймънд напористо — изводът е, че си видял всичко със собствените си очи и можеш да разпознаеш главореза, отговорен за това изстъпление.

Явно лорд Икнъм бе поразен от неумолимата сила на логиката му. За миг той остана безмълвен в търсене на изход, сбърчил съсредоточено вежди.

— Винаги е трудно да възстановиш една сцена в ума си — рече най-сетне, — но сега, като затворя очи и се замисля, действително смътно си припомням известна суматоха край прозореца в дъното на стаята и група младежи, скупчени около някой, който… да, за Бога, който държеше прашка в ръка.

— Прашка! Да, да, продължавай.

— Той като че ли се целеше в някакъв предмет на отсрещната страна на улицата и знаеш ли, Бийфи, склонен съм да мисля, че е възможно този предмет да е бил твоят цилиндър. Според мен подозренията водят именно натам.

— И кой беше?

— Не ми даде визитната си картичка.

— Но можеш да опишеш външността му.

— Нека опитам. Припомням си изключително красиво лице с изваяни черти и на това лице изражение на възбуда и екстаз, подобно на онова, озарило вероятно лика на Давид, когато се канел да набие бразилския си лешник в темето на Голиат, но… не, мъгла забулва видението, то бледнее и изчезва. Кофти работа.

— Бих дал сто лири да узная кой е бил.

— С оглед налагане на възмездие?

— Именно.

— И не би казал просто „Ех, млада кръв, буйна кръв“, оставяйки всичко както си е?

— Не бих.

— Е, разбира се, това си е лично твоя работа, но не виждам какво друго можеш да сториш. Няма да вземеш да напишеш възмутено писмо до „Таймс“ я!

— Защо не?

— Друже мой! Та това би било фатално. Онзи ден Джейн ми разправяше, че смяташ да се кандидатираш за депутат от… къде беше? Уайтчапъл?

— Ботълтън Ийст. Старият Фрамптън мисли да се оттегли и другото лято вероятно ще има частични избори. Очаквам да издигнат моята кандидатура.

— Е, представи си тогава ефекта на едно подобно писмо в „Таймс“ върху електората. Знаеш що за чешит е британският избирател. Само да разбере, че си спечелил надбягванията в Дарби, или си спасил златокосо дете от горяща сграда, и твоето ще е името, срещу което ще постави кръстче на изборната бюлетина. Но кажи му, че някой ти е съборил цилиндъра с бразилски лешник, и доверието му в теб вече е разклатено. Той надува устни и почва да се пита дали тъкмо ти си най-подходящият човек да го представя в майката на всички парламенти. Аз не защитавам подобно отношение, просто казвам, че то съществува.

Сега беше ред на сър Реймънд да се замисли и след като го стори, той бе принуден да признае, че в това имаше частица истина. Районът Ботълтън Ийст, намиращ се надолу към доковете, бе една от онези първобитни общини, където синовете на народа, набирани основно из средите на количкарско-хамалския бизнес и кръчмарската индустрия, имаха примитивно чувство за хумор и намираха за смешни неща, които никак, ама никак не бяха смешни. Обрисувайки в съзнанието си картината на вероятната реакция в Ботълтън Ийст при научаване за трагедията, помрачила съществуванието му, той трепна тъй силно, че цилиндърът тупна от главата му и получи втора вдлъбнатина.

— Във всеки случай — каза той, след като го вдигна и го изтупа от праха — аз нямам намерение да оставя въпроса така. Положително ще взема някакви мерки.

— Но какви? Това е проблемът, пред който неизбежно се изправяме. Би могъл… но не, не става. Или… не, и от това нищо няма да излезе. Признавам, че не виждам светлина в тунела. Колко жалко наистина, че не си писател. Тогава работата щеше да е в кърпа вързана.

— Защо? Нищо не разбирам.

— Просто би могъл да излееш от душата си възгледите относно младото поколение под формата на роман. Нещо в стила на „Мръсни тела“ от Ивлин Уо — остроумно, хапливо, сатирично, пресметнато тъй, че младежта да види себе си като в огледало и да пожелае от все сърце бразилските лешници никога да не са били измисляни. Но в твоя случай, естествено, за това и дума не може да става. Ти не би могъл да напишеш роман дори ако животът ти зависеше от това. Е, довиждане, мой скъпи приятелю — рече лорд Икнъм, — трябва да тръгвам. Очакват ме още куп „О, здрасти, как си, старче, откога не сме се виждали“, преди над земята да се спусне здрач. Съжалявам, че не можах да ти бъда по-полезен. Ако по-късно се сетя още нещо, непременно ще ти се обадя.

И той се отдалечи, а сър Реймънд почувства в гърдите си надигащо се чувство на негодувание. Забележката, че не е способен да напише роман, го бе жегнала дълбоко. Кой, по дяволите, беше Икнъм, та да се изказва относно неговите писателски умения?

Открай време всяко нещо, напомнящо на предизвикателство, бе действало тонизиращо на неговия инат. Сър Реймънд Бастабъл приемаше като лична обида всякакъв намек, че не е способен да доведе до успешен завършек всяка задача, до която се докосва. Много отдавна, още в училище, изяде на един път седем ванилови сладоледа, защото група негови съученици се бяха обединили, за да се обзаложат срещу него, че няма да успее. Това го прати за три дни в изолатора със замръзнали стомашни сокове, но все пак го стори, а изминалите години с нищо не бяха отслабили този войнствен дух.

През целия остатък на деня и до късно през нощта нетактичната реплика на лорд Икнъм тлееше като жарава в сърцето му, за да се събуди на следното утро с вече взето решение.

Да напише роман?

Разбира се, че можеше да напише роман и щеше да го напише. Ненапразно е казано, че всеки човек носи един роман в себе си. На всичкото отгоре той имаше това предимство пред повечето начинаещи автори, че се намираше в състояние на кипяща ярост. А нищо не изостря перото повече от яростта. Питайте Данте. Питайте Ювенал.

Но макар да имаше готова тема подръка, а яростта му да бе все тъй неукротима, през последвалите седмици настъпиха не един и два момента, в които единствено желязната воля на Бастабъл го възпираше да вдигне ръце и да зареже замисъла си. Още в средата на първа глава той откри, че писателската работа изисква много повече, отколкото един случаен наблюдател би могъл да предположи. Както Данте би могъл да потвърди, а също и Ювенал, тя не се удаваше никак леко. Кръв се иска, биха казали те, от мъжа, докоснал с перото си белия лист, а също и пот, и сълзи.

При все това, както би им напомнил техният събрат поетът Суинбърн, дори и най-ленивата река накрай достига до морето — и настъпи ден, в който сър Реймънд можеше да посочи купа изписани листа върху бюрото си, върху най-горния от които се четеше:

И то да го посочи с гордост. Той бе излял цялата си душа във „Време за коктейли“ — хапливо заглавие със сардоничния подтекст, че това е всичко, заради което живее младото поколение — и знаеше, че резултатът си струва. Чувстваше, че е направо непростимо, дето е принуден от обстоятелствата да крие самоличността си под псевдоним.

А това, разбира се, бе точно така. Нямаше никакво съмнение. Много е лесно, ако си Данте или, да речем, Ювенал, да си издаваш ли издаваш писанията под собственото име, но един мъж, надяващ се на кандидатура от Консервативната партия в Ботълтън Ийст, трябва да бъде предпазлив. Литературната дейност не е изцяло възпретена за онези, чиято амбиция е да сътворят за себе си политическа кариера, но тя трябва да бъде от подходящо естество — задълбочено изследване, озаглавено „Животът на Талейран“ например, или дълбокомислен труд върху производството на зъбни колела в машиностроенето. Човек не може да очаква да стигне далеч по пътя към Даунинг Стрийт, ако е издал „Вечната Амбър“.

А прелиствайки страниците на творбата си, сър Реймънд бе принуден да признае, че по своя тон и съдържание „Време за коктейли“ има много общо с шедьовъра на госпожица Уинзър. Сексът се бе промъкнал в нея в неочаквано щедри количества, тъй като, излагайки на показ съвременния млад мъж, той същевременно не бе пощадил и съвременната млада жена. Опитът му от бракоразводните процедури — особено в ролята на ищец по делата Бингли срещу Бингли, Ботс и Фробишър, както и Фосдик срещу Фосдик, Уилс, Милбърн, О’Брайън, Френч-Френч, Хейзългроув-Хейзългроув и други — му бе изградил твърде ниско мнение за съвременната млада жена и той не виждаше причина защо и тя да не получи своя дял от гръмовержието му.

Да, размишляваше той, „Време за коктейли“ без съмнение бе твърде откровена на едно-две места, особено в XIII глава. Един Реймънд Бастабъл, разкрит като човека зад XIII глава и донякъде, макар и в по-малка степен зад глави X, XVI, XX, XXII и XXIV, по никой начин не можеше да се надява кандидатурата му да бъде издигната за предстоящите избори в Ботълтън Ийст. В своя еснафски морал Консервативният предизборен комитет би потръпнал от отвращение, преди да го отхвърли й да се огледа за някой по-благонадежден кандидат.