Време за коктейли

24.

Лорд Икнъм вероятно щеше да се засегне до смърт, ако някой му кажеше, че при каквито и да било обстоятелства разсъжденията му биха могли да текат в едно русло с тези на Козмо Уиздъм — младеж, чиито интелектуални възможности той презираше дълбоко, но несъмнен остава фактът, че при вида на Барбара Кроу първата му мисъл, както и тази на Козмо, бе, че Реймънд Бастабъл трябва да е бил завършен дръвник, за да остави такава жена да си отиде. В своя спортен костюм с подходяща зелена баретка, тя изглеждаше по-привлекателна от всякога и нищо не можеше да стопли сърцето на лорд Икнъм повече от усмивката, с която отвърна на поздрава му.

— За Бога, Фреди — каза тя, — какво правиш пък ти тук?

— Гостувам на кръщелника си, Джони Пиърс, докато жена ми е в Шотландия. Тя искаше да отида с нея, но аз не се дадох. Тъй че водена от някакво женско предубеждение срещу това да си развявам байрака, както тя се изразява, из Лондон, взе, че ме стовари на главата на Джони. А теб какво те води по тия места?

— Дойдох да уговоря с Козмо Уиздъм едно-две интервюта по телевизията. А освен това Хауард Саксби младши иска да върна Хауард Саксби старши обратно. Бои се да не падне в езерото. Тази къща на кръщелника ти е нещо като странноприемница, нали?

— Да, Джони приема гости срещу заплащане.

— Най-добре да отида да си запазя стая.

— Стаите няма да избягат. Искам да поговоря с теб, Барбара. Да идем да поседнем под ей онова дърво. Като те видях да слизаш от колата — продължи лорд Икнъм, след като я бе настанил в един шезлонг, а самият той отпусна морни телеса в съседния, — у мен се зароди надеждата, че си дошла да видиш Бийфи Бастабъл.

Барбара Кроу се сепна.

— Реймънд? Какво искаш да кажеш? Да не би и той да е тук?

— Не е сред квартирантите на Джони. Нае къщата на отсрещния край на парка. По-късно може да му отидем на гости. Не точно сега, тъй като случайно знам, че през следващите един-два часа ще е зает, но може би след като се измиеш и отпочинеш от пътя.

Ведрото лице на Барбара изгуби част от ведростта си.

— Малко е неловко.

— Защо?

— Ще си помисли, че му се натрапвам.

— Естествено, че ще си помисли, и толкова по-добре. Това само ще му даде стимула, от който тъй отчаяно се нуждае. „Да ме вземат мътните — ще си каже, — мислех, че съм я изгубил, но щом се лепи така за мен, значи имало още хляб в тая работа.“ Направо ще го накараш да се прероди. А оттук до поставянето на отношенията ви на старата им основа има само една крачка. Защо — попита лорд Икнъм — се смееш по тоя кух, неестествен начин?

— Не намираш ли, че всичко това е смешно?

— Кое по-точно?

— Тая муха, дето, изглежда, ти е влязла в главата, че Реймънд все още го е грижа за мен.

— Мило мое момиче, та той е луд по теб.

— Що за глупости! Та той изобщо не се е мяркал, нито ми се е обаждал или писал, откакто… това се случи.

— Разбира се, че не е. Ти не си даваш сметка какво крехко цвете е душевността на Бийфи. Гледаш го как разпердушинва свидетелите в съда и си казваш: „Хм! Корав мъж!“, и хич не ти минава през ума, че в душата си той е… как се казваха ония неща, дето вехнат?… А, да, теменужки. Хич не ти минава през ума, че в душата си е раним като теменужка. Виж, аз съм друга работа. Моята хватка е желязна. Всеки път, когато милата ми Джейн разваляше годежа, аз я преследвах с брутални заплахи, докато не го възстановеше наново. Бийфи никога не би сторил това. Деликатността е негова втора природа. Щом веднъж си му дала пътя, за него това е означавало, че вече не желаеш да имаш нищо общо с него и стискайки зъби от болка, се е отдръпнал. А е трябвало да знае, че няма нищо лошо двама влюбени да се посдърпат. Светът не се свършва от това. Отново този гробовен смях! Сега пък какво ти се вижда забавно?

— Тая твоя дума „посдърпат“.

— Ако не е било посдърпване, какво е било тогава?

— Яростна кавга. Истинско сражение, в кулминацията на което го нарекох надут пуяк.

— Учудвам се, че Бийфи е могъл да се засегне от това. Той би трябвало да знае, че си е надут пуяк.

Барбара Кроу пламна в неочакван гняв.

— Не е вярно! Той е агънце.

— Какво?

— Той е най-прекрасният мъж, който някога е съществувал.

— И това е окончателното ти становище?

— Да, Фредерик Алтамон Корнуолис Туисълтън, това е моето окончателно становище.

Лорд Икнъм кимна удовлетворено.

— В такъв случай, както и подозирах, пламъкът на любовта още не е угаснал! Или греша?

— Не грешиш.

— Само една негова думичка и ти ще го последваш до края на света?

— Ще го последвам.

— Е, той не се е запътил натам, поне засега. Скъпа Барбара, това е изключително радващо. Щом от твоя страна нещата стоят по този начин, би трябвало за нула време да уредим всичко за всеобща радост и удовлетворение. Не бях сигурен в твоите чувства. Знаех, разбира се, че Бийфи те обича. Да вземем дори само този негов навик, когато си мисли, че е сам, да заравя лице в дланите си и да стене: „Барбара! О, Барбара!…“

— Той винаги ме наричаше „Писе“.

Лорд Икнъм подскочи.

— Кой, Бийфи!

— Да.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Е, ти си знаеш най-добре. Никога не бих допуснал… В такъв случай, несъмнено е стенел „Писе! Писе!“ Всъщност това няма значение. Важното е, че стенеше. Е, трябва да кажа, че явно всичко си идва на мястото.

— Така ли?

— Че как иначе? Това, което виждам аз, са две разлъчени сърца, които много лесно ще могат да се съединят отново.

— Не толкова лесно, колкото си представяш.

— Къде е пречката?

— Пречката, скъпи мой Фреди, е в това, че той е твърдо решен Фийби да споделя с нас нашето малко гнезденце, а аз съм също толкова твърдо решена, че тая няма да я бъде. Ето ти го препъникамъкът.

— Той е искал Фийби да живее с вас?

— Да. Всичко идва от тая скъперническа жилка у Реймънд. Предполагам, че тя се корени в трудните времена, които е изживял в началото на кариерата си. Знаеш, че докато нещата му потръгнат, е трябвало да трепери над всяко пени. Когато му изтъкнах, че семейният ни живот би текъл много по-гладко, ако отпусне на Фийби една-две хилядарки годишно и й каже да върви да си наеме апартамент в Лондон или вила в Борнмът, или каквото й дойде на ума, той ми отговори, че не би могъл да си го позволи. И, както се казва, от дума на дума се скарахме. Излизал ли си някога от кожата си, Фреди?

— Много рядко. По природа съм уравновесен и хладномислещ.

— Де да можех и аз да кажа същото. Хванат ли ме бесните, съскам и хапя. Той ми навиваше неща от рода на „Нека бъдем практични“ и „Жените не могат да разберат, че мъжът не е фабрика за пари“, докато накрая ми кипна. Та тогава взех, че го нарекох надут пуяк. Да? — рече Барбара хладно. — Защо сега ти се хилиш по този кух, неестествен начин?

— Съмнявам се, че това е най-подходящото определение за сребристите трели, които чу. То предполага горчивина и отчаяние, а аз съм всичко друго, но не и огорчен или отчаян. Засмях се мелодично и със заразителна нотка, защото винаги ми е било забавно да гледам как някой се главоболи без нужда, както би се изразил Албърт Пийсмарч.

— Без нужда?

— Абсолютно.

— О, Господи, Фредерик Икнъм! И кой е този Албърт Пийсмарч?

— Близък мой приятел. Би отнело твърде дълго да ти разправя всичко за него, неговата кариера, приключенията му по суша и море, любимата му храна за закуска и тъй нататък. Това, което вероятно най-вече ще те заинтересува, е, че в най-скоро време той ще се жени за Фийби Уиздъм.

— Какво!

— Решиха го днес следобед. Изразът, който вероятно ти убягва — предположи лорд Икнъм, забелязвайки, че събеседницата му преглъща на сухо, — е „Мамка му и прасе!“ Именно него употребява Бърт Пийсмарч, когато е подвластен на силни чувства.

У Барбара отново се появи дар слово.

— Той се жени за Фийби!

— Защо, учудва ли те?

— Е, не са много мъжете, които биха я направили избраница на сърцето си, нали? И кой е този изкукал рицар?

— Икономът на Бийфи. Или по-точно, според онова, което ми каза преди малко по телефона, би трябвало да добавя „бившият“.

— Фийби ще се омъжва за иконом?

— Все някой трябва да го прави, иначе породата на икономите ще се заличи. А и Бърт ще бъде осезаема промяна към по-добро в сравнение с покойния Алджернън Уиздъм. Каза ли нещо?

— Казах: „Бързо, Фреди, кърпичката ти!“

— Простуда ли?

— Не, ще плача. Сълзи на радост. О, Фреди!

— Предполагах, че ще ти бъде приятно да го чуеш.

— Да ми е приятно? Та това разрешава всичко!

— Небесата обикновено се разведряват, когато един Икнъм се намеси с характерния си такт и деликатност.

— Да не искаш да кажеш, че ти си го изработил?

— Една случайна моя забележка, отправена към Фийби в смисъл, че Албърт Пийсмарч боготвори земята под краката й, може и да е оказала известно съществено влияние.

— Фреди, ще те целуна.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие, но ако погледнеш зад гърба си, ще видиш, че всеки момент Хауард Саксби старши ще стане част от нашата компания. Това често се случва по тия места. Каквито и да са недостатъците на Хамър Хол, едно не можем да му отречем — тук човек никога не може да почувства недостиг от Хауард Саксби старши. Вече се чудех къде се е дянал. Рядко лишава хората от присъствието си за толкова дълго. Здравейте, Саксби.

— А, Скривънтроп.

— Една цигара?

— Не, благодаря — рече господин Саксби, изваждайки от джоба си чифт игли и кълбо прежда. — Предпочитам да поплета. Започнал съм едно пуловерче за малкия си внук. Амбициозен замисъл, но все нещо ще излезе.

— Само така. Между другото Барбара Кроу е тук.

— И аз това гледам. Просто изключително. Тъкмо си казвах, докато идвах насам: „Тая жена е същинска Барбара Кроу.“ Сега разбирам откъде идва приликата. Какво правиш тук, Барбара?

— Дойдох да те прибера вкъщи, младежо.

— Не ща да си ходя.

— Хауард младши нареди.

— Е, в такъв случай няма как. Кога пристигна?

— Преди десетина минути.

— Съжалявам, че не съм бил тук да те посрещна. Бях на един търг в селото. Трябваше да дойдете, Скривънтроп. Оня шкаф…

Лорд Икнъм рипна в шезлонга.

— Колко дадоха?

— Ако може да не ми джафкате така — рече господин Саксби малко свадливо. — Ето, че заради вас пропуснах бримка. Та бях почнал да разказвам за търга… Беше нещо удивително. Ти често си ме упреквала, Барбара — продължи старият джентълмен, — за моята ексцентричност и може да си била донякъде права, тъй като и други са ми го казвали. Но истинската ексцентричност в пълния смисъл на думата вирее и процъфтява единствено в Давтейл Хамър. Трябва да започна с това — ще ми простите, Скривънтроп, че се разпространявам по тема, която вече познавате, — че до неотдавна в този дом се нахождаше шкаф от имитация на орех, който бе смърт за окото и струваше в най-добрия случай две-три лири. Той беше включен в търга, за който говоря, и представете си изумлението ми…

— Колко дадоха? — рече лорд Икнъм.

Господин Саксби го погледна хладно.

— И представете си изумлението ми, когато, след като няколко не по-малко кошмарни предмета бяха изложени и стигнаха цени от по няколко шилинга, въпросният шкаф бе изкаран на подиума и аз чух един глас да казва: „Петдесет лири“.

— Ха!

— Бих предпочел да не казвате „Ха!“ по такъв рязък начин. Пропуснах още една бримка. Това бе гласът на оня американец, дето е отседнал в Хамър Хол. Доколкото си спомням, името му е Карстеърс.

— Карлайл.

— Така ли? Фланъри познава един Карлайл. Вероятно сте го чували да говори за него. Изключително интересен живот, изпълнен с прелюбопитни премеждия, Фланъри казва, че веднъж дори бил ухапан от заек.

— Не думайте.

— Фланъри ме увери, че е истина. Ангорски. Нахвърлил му се и впил зъби в китката му, докато човекът му предлагал морков.

— Трябва да е бил на диета — рече лорд Икнъм и господин Саксби се съгласи, че сигурно е било така.

— Но не бива да се оставяме да бъдем объркани и подведени — продължи той. — Не ухапаният Карлайл изрече онова „Петдесет лири“, а другият, дето е отседнал в Хамър Хол и който не ми се е хвалил да е бил хапан от заек. Та той каза „Петдесет лири“ и аз още не можех да си възстановя дишането от почуда, когато друг глас произнесе „Сто“. Това бе същият този младеж, Барбара, който идва онзи ден в офиса — келешът, на когото ме прати да се извинявам. Макар че защо трябваше да му се извиня… Впрочем как му беше името? Май съм го забравил.

— Козмо Уиздъм.

— А, да. Свързан по някакъв начин с киноиндустрията. Е, та той рече „Сто лири“!

— Та за да обобщим с две думи… — намеси се лорд Икнъм.

Господин Саксби никога нищо не казваше с две думи.

— Не можех да повярвам на ушите си. Трябва още веднъж да подчертая, че на тоя уродлив шкаф и пет лири щяха да са му много. Човек понякога среща шкаф от имитация на орех, който изглежда що-годе сносно. Има дори някои доста добри образци, стига да знаеш къде да ги потърсиш. Но в конкретния случай за подобно оправдание не можеше да става и дума. И все пак ония двама ексцентрици продължаваха упорито да наддават един срещу друг и сигурно нямаше да спрат до второ пришествие, ако една неочаквана намеса не им бе попречила. Не съм сигурен, дали някой от вас познава сестрата на Бастабъл?

— Да, продължавайте. И двамата я познаваме добре. Фийби Уиздъм е полусестра на жената на Фреди.

— Така ли? И кой е Фреди?

— Ето това е Фреди.

— О, нима? Между другото Уиздъм ли каза?

— Да.

— Може би роднина на келеша?

— Пада му се майка.

— А, сега разбирам всичко. Тя го е спасявала от самия него.

— Какво е правила?

— Възпирала го е да си хвърли парите за един мебел, който всеки нормален човек по-скоро би умрял, отколкото да сложи в дома си. Защото, когато наддаването стигна до определена точка…

— До каква точка? — попита лорд Икнъм.

— … тази жена, обляна в сълзи, се приближи до келеша, съпроводена от местния полицай, и след като, доколкото разбрах от държането й, известно време безрезултатно се опитва с увещания и майчинско влияние да го накара да спре да се прави на безподобно магаре, лале знак на полицая да го отведе, което той и стори. Тъй че шкафът остана за Карстеърс.

— Срещу каква сума? — попита лорд Икнъм.

— Е — каза господин Саксби, като се изправи, — сега май ще отида да си взема един душ. Целият се изпотих в оная претъпкана зала. Нямаше никакво проветрение.

— Ей! — извика лорд Икнъм.

— Извикахте ли ме? — обърна се господин Саксби.

— Колко плати Карлайл за шкафа?

— А, не ви ли казах? — учуди се старчето. — Трябва да съм пропуснал. Петстотин лири.

Той затътри крака към къщата, а лорд Икнъм пое въздух в дълбока въздишка на удовлетворение. Барбара Кроу му хвърли изпитателен поглед.

— Защо толкова се интересуваш от тоя шкаф, Фреди?

— Беше на кръщелника ми, който отчаяно се нуждаеше от петстотин лири. Сега вече ги има.

— Наистина ли не е струвал нищо?

— Строго погледнато, да.

— Тогава защо Козмо Уиздъм и онзи другият са наддавали стръвно за него?

— Това е дълга история.

— Твоите истории никога не са прекалено дълги.

— За Бога, сякаш чувам племенницата си Валери. Тя веднъж ми каза същото, макар и с доста по-неприятен тон. Беше ме заварила в замъка Бландингс да играя от най-благородни подбуди, разбира се, — ролята на сър Родерик Глосъп. Разправял ли съм ти някога?

— Не. И можеш да спестиш тези спомени от недостойното си минало. Точно сега искам да чуя за ореховия шкаф. И недей да се щураш от тема на тема като стария Саксби.

— Разбирам. Каквото на сърцето, това и на езика, както рекох оня ден на кръщелника си Джони.

— Именно.

— Слушай тогава.

Историята, както той бе предупредил, действително беше дълга, но затова пък обсеби изцяло вниманието на публиката му. Нямаше никаква проява на разсеяност от страна на Барбара Кроу, която да обезсърчи усърдния разказвач. При всеки следващ завой и обрат на заплетената фабула очите й се кокореха все по-заплашително. Няколко секунди след края на повествованието тя остана безмълвна, а когато най-сетне заговори, го стори с много чувство.

— Мамка му и прасе! — рече.

— Очаквах да кажеш това — отвърна лорд Икнъм. — Между другото не бива да забравям да попитам Албърт Пийсмарч за значението на израза. Какво прасе? И защо мамка му? Познавах един човек, който в афектирано състояние казваше „Бабината ти трънкина!“, което звучи не по-малко озадачително. Но сега не е време да се вдаваме в подобни разсъждения. Предчувствах, че ще реагираш бурно на разказа ми, тъй като, естествено, разкритието е сензационно. Да не би да ти прилоша?

— Не, не ми е прилошало, но мисля, че имам право на едно изпъшкване. Само като си помисля, че Мечо е могъл да напише тази книга.

Лорд Икнъм изцъка с език.

— Не ме ли слушаш? Казах ти, че авторът на „Време за коктейли“ е Реймънд Бастабъл.

— Аз го наричах Мечо.

— Мечо?

— Да.

— Ама че отвратително! И той ти е викал Писе?

— Да.

— Ще повърна. Това още веднъж доказва, че едната половина от човечеството и понятие си няма за това как живее другата. Е, не след дълго отново ще имаш възможността да го наричаш по този мерзък начин. Разбира се, в случай, че онова, което ти казах, не е попарило любовта ти.

— За какво говориш?

— Много хора се отдръпват ужасени от „Време за коктейли“. Вземи епископа например. Или Фийби. А по думите на Бийфи същото са сторили и петдесет и седем издатели, преди накрая да успее да я пробута при „Томкинс“. Не накърнява ли любовта ти към него фактът, че е способен да напише подобно нещо?

— Ни най-малко. Ако изобщо нещо може да укрепи чувствата ми към Бийфи, както ти го наричаш…

— По-добре от Мечо.

— … то това е откритието, че сто и петдесет хиляди долара му идват на тепсия от филмирането на първото нещо, което е написал през живота си. Боже мой! Помисли само какво ще получи за следващата си книга.

— Смяташ ли, че ще има такава?

— Разбира се. Аз ще се погрижа за това. Ще го накарам да зареже адвокатството — бездруго винаги ме е било яд, че се е захванал с тая професия — и да се отдаде изцяло на своето творчество. Ще живеем в провинцията, където ще може да диша приличен въздух, вместо да си съсипва дробовете, като кисне по цял ден из разни спарени съдилища. Влизал ли си някога в Олд Бейли?

— Случвало се е.

— Че там въздуха с нож да го режеш. Сигурна съм, че го правят на филийки и после го продават като отрова за плъхове. А като се установим извън града, той всеки ден ще играе голф и ще намали теглото си. Последния път, като го видях, беше нашишкавял ужасно.

— Не е твърде строен.

— Ще оправим тая работа — рече Барбара сурово. — Знаеш ли кога за пръв път видях Реймънд? Бях на десет години и един от моите чичовци ме заведе да гледам мача между Оксфорд и Кеймбридж. Той беше там и изглеждаше като гръцки бог. След играта чичо ме запозна с него, аз му взех автограф и още в този ден и час се влюбих. Господи, колко беше прекрасен!

— Възнамеряваш да го струговаш, докато отново стане оня Бийфи отпреди трийсет години?

— Е, може би не чак дотам, но една част от тази излишно солидна фигура със сигурност ще трябва да се стопи. А сега — рече Барбара, като се изправи от шезлонга — мисля да последвам похвалния пример на нашия господин Саксби и да взема един душ. Може би трябва да потърся кръщелника ти Джони и си спазаря една стаичка?

— Той замина за Лондон. Ще водиш преговорите със старата му бавачка. Най-добре да те придружа, докато минеш през чистилището. С нея шега не бива.

Дори във вида на лорд Икнъм да прозираше известна доза самодоволство, когато, след като бе превел Барбара Кроу през заставата на леля Брус, се завърна под сянката на дървото, само един твърде строг съдник не би се съгласил, че това самодоволство бе заслужено и оправдано. Той бе потеглил към Давтейл Хамър с намерението да пръска сладост и светлина сред обитателите на тази уединена райска градина и ги бе ръсил невъздържано не на едно, а на цели няколко места, подобно на сеяч, размахал пълната си с благодатни зърна десница. Благодарение на неговите усилия Барбара щеше да си върне своя Мечо, а Бийфи да получи своето Писе плюс цялата прелестна сума от холивудските рогове на изобилието. Джони си получаваше петстотинте лири, Албърт — любимата Фийби, а вероятно, преди да мине много време, и Сирил щеше да стисне в прегръдките си своята леля Брус. Вярно, тъкмо в този момент господин и госпожа Карлайл сигурно изпитваха известен недостиг на сладост и светлина, но както вече бе изтъкнато, от тази стока рядко има достатъчно за всички. Без съмнение, след като първата болезнена тръпка премине, те щяха да намерят утеха в мисълта, че парите не са всичко и че ако небето ни изпраща разочарования от този род, то е, за да ни обогати духовно.

Беше изминал може би половин час, когато размишленията му бяха прекъснати от появата на Джони Пиърс, който бе върнал наетата кола в „Бръмбарът и трънката“ и сега се прибираше пеша. Развеселен, лорд Икнъм забеляза мрачните му черти. Скоро, както Барбара се бе изразила, щеше да оправи тая работа.

— Здрасти, Джони.

— Здравей, чичо Фред.

— Върна се вече?

— Върнах се.

— Наред ли е всичко?

— Какво да ти кажа, и да, и не.

Лорд Икнъм се намръщи. Вече имахме възможност да се спрем върху неодобрението, което изпитваше към навика на кръщелника си да говори с недомлъвки.

— Какво означава, „и да, и не“? Уреди ли нещата с Бъни?

— О, да. Ще се женим другата седмица. Граждански брак.

— Индустрията на гражданските бракове явно напоследък върви с пълни обороти. И, предполагам, се питаш какви плодове ще пожънеш от съжителството й под един покрив с леля Брус?

— Да, това е, което ме тревожи.

— Вече можеш да забравиш тревогите си, мило мое момче. Знаеш ли какво стана на търга днес следобед? Шкафът ти се продаде за петстотин лири.

Джони се срина в шезлонга, където до неотдавна бе седяла Барбара.

— Какво! — успя да промълви. — Будалкаш ме.

— Ни най-малко. Това е било последното предложение — петстотин лири. Първи път, втори път, трети път, чук — продадено на господин Гордън Карлайл. Тъй че сега не ти остава нищо друго, освен да отидеш при леля Брус… Но защо — прекъсна излиянието си лорд Икнъм, взирайки се с удивление в своя кръщелник — не подскачаш като младо яре? Е, вероятно ще ти е трудно да го сториш, както си седнал в шезлонга, но поне би могъл да извърнеш благодарен поглед към небето и вън от себе си от възторг да извикаш три пъти „ура“.

Трябваше да мине известно време, преди Джони да успее да отговори.

— Ще ти кажа защо не викам три пъти ура — рече най-сетне той и се засмя по начин, който лорд Икнъм веднага разпозна като кух и неестествен. — Тоя търг беше всъщност благотворителна разпродажба на викария и аз с удоволствие дарих шкафа за нея, тъй като вече не можех да го гледам. Нито едно пени от петте стотачки няма да влезе в джоба ми. Сигурно ще ги използват за поправка на отоплителната инсталация на църквата, която, както разбирам — тук от гърдите му се изтръгна втори кух, неестествен смях — се нуждае от нов парен котел.