Време за коктейли

22.

Търгът щеше да се проведе в тържествената зала на селото — уродливо съоръжение от червени тухли, издигнато през осемдесетте години на XIX век от викторианския Пиърс — същият, който бе закупил ореховия шкаф. След обяда на този голям ден лорд Икнъм се оттегли с пурата си в кабинета на своя кръщелник, в стремежа си да избегне стария Саксби, който показваше нарастващо предразположение да се лепи за него, за да си говорят за Фланъри. Ако някъде човек можеше да се чувства в безопасност, то това бе именно тук. Джони бе отпътувал за Лондон с кола, взета под наем от господин Морисън, собственика на „Бръмбарът и трънката“, с цел задушевен разговор с Белинда Фарингдън. Видът му изразяваше мрачна решимост и той възнамеряваше да вземе твърд курс спрямо недоразумението Норбъри-Смит.

В кабинета цареше мирна прохлада. Френските прозорци бяха отворени към терасата, но на челото на седналия там пети граф можеше да се забележи бръчка, сякаш мрачни мисли тревожеха покоя му. И останалият с такова впечатление наблюдател нямаше да сгреши. Той размишляваше за Бийфи Бастабъл, злочестата играчка на съдбата, който — тъй като индивид с неговото богатство и твърдоглавие никога не би допуснал Ойли да го надиграе на предстоящия търг — скоро щеше да се раздели с няколкостотин лири срещу един псевдоорехов шкаф, струваш най-много петдесет шилинга.

Читателят вероятно помни как бъбрейки си с Ойли, както си лежеше в хамака, лорд Икнъм бе обърнал особено внимание върху агонията на духа, изживявана от утайките на обществото при появата на американската морска пехота. Сега той чувстваше, че страданията на сър Реймънд, когато отвори шкафа и не намери вътре писмо, ще бъдат дори по-силни. Съществува определен тип мъже, които, колкото и богати да са, имат дълбоко вкоренена вътрешна съпротива срещу раздялата с крупни суми пари за нищо и тъкмо към тая категория на човечеството спадаше изтъкнатият адвокат. Сърцето на лорд Икнъм се обливаше в сълзи заради лошия късмет на неговия стар приятел. Колко тъжно, казваше си той, че започне ли да разпръсва сладост и светлина, човек тъй често открива, че няма достатъчно за всички и все някой трябва да остане с пръст в устата.

От друга страна, ако нямаше кой да наддава срещу Ойли, изпълнявайки маньовъра, познат на „човека в Холивуд“ като напомпване, мошеникът джентълмен щеше да получи шкафа за около десет шилинга, а това нямаше да придвижи каузата на Джони Пиърс, който се нуждаеше от петстотин лири. Накратко, това бе един от онези случаи, тъй чести в несъвършения ни свят, когато един трябваше да се прецака, а само Бийфи бе на разположение за тази неблагодарна роля. Лорд Икнъм ясно виждаше необходимостта да го жертва за доброто на делото, но това съвсем не го правеше по-щастлив.

За да се откъсне малко от тъжните си мисли, той вдигна тазсутрешния брой на „Дейли Газет“, който Джони бе оставил да се въргаля на пода край бюрото му и започна да го преглежда. Това бе вестник, който никога не се бе радвал на особената му възхита и той не се учуди, като не намери нищо, което да го заинтригува на страници първа, втора и трета. Но на четвърта страница интересът му се оживи. Вниманието му бе привлечено от едно от онези огромни заглавия, в които изданието се специализираше.

гласеше то, а по-надолу:

Имаше вмъкната също и фотография на Фийбината рожба, цялата шарещи маслинени очички и тънки черни мустачки. Снимката спокойно можеше да бъде на изтъкнат уличен пласьор, задържан за разпит при поредната акция на службата за борба с наркотици.

— Мамка му и прасе! — прошепна лорд Икнъм, заемайки от авторския репертоар на Албърт Пийсмарч. Пелената бе паднала от очите му.

До този миг въобще не му беше хрумвало да разгледа Козмо Уиздъм в светлината на потенциален участник в наддаването за шкафа. За него младежът бе ако не без пукнат грош, то със сигурност без няколкостотин лири. Очевидно трябваше да преразгледа това свое становище. Не че знаеше много за цените, преобладаващи из литературните тържища, но във всички случаи за един сериал, тъй прям, откровен и безстрашен като „Време за коктейли“, вестник като „Дейли Газет“, правещ повече пари, отколкото би могъл разумно да оползотвори и постоянно търсещ възможност да ги разтовари някому, вероятно се бе изръсил с впечатляваща сума. Иначе казано, Козмо, до неотдавна щастлив да изкрънка десет шилинга, колкото да не умре от глад до следващата събота, явно не страдаше от недоимък. Ако в този слънчев следобед задното джобче на панталона му не бе натъпкано до отказ с хрускави банкноти, той, лорд Икнъм, бе готов да си изяде шапката.

Какъв по-щастлив изход тогава от този да използва благоденстващия младеж на мястото на Бийфи?

Едва бе стигнал до това удовлетворително решение, когато, поглеждайки навън през френските прозорци, зърна самия благоденстващ. Той прекосяваше терасата с приведена глава и натежали нозе, сякаш излязъл от картината „Бурлаци на Волга“.

И ако някой имаше всички основания да се нрави в този момент на волжски бурлак, то това бе Козмо Уиздъм. Зад лявото ухо на приведената му глава процъфтяваше огромна буца, изключително болезнена при резки движения, и дори само това стигаше, за да помрачи неговата ведрост. Но много по-тежки от физическото неразположение бяха умствените терзания, предизвикани от мисълта, че писмото, означаващо всичко за него, сега бе в ръцете на Гордън Карлайл. Тъй че едва ли бе чудно, че откликът му не бе сърдечен, когато чу един глас да вика името му и вдигайки приведената си глава, зърна лорд Икнъм да му се усмихва сияйно от прозореца на кабинета.

— Би ли влязъл при мен за малко, ако обичаш, Козмо? Искам да поговорим.

— За какво?

— Не е нещо, за което може да се крещи на селския площад или през терасите. Няма да ти отнеме много време — утеши го лорд Икнъм, докато младият му приятел минаваше през вратата. — Става дума за онова писмо.

Намръщеното лице на Козмо помрачня още повече. Той нямаше желание да говори за „онова писмо“.

— За това ставало дума значи — рече язвително. — Е, губите си времето, защото то не е у мен.

— Да, знам. Господин Карлайл го притежава в момента.

— Да пукне дано!

— Дано. И аз не съм от неговите почитатели. Трябва да спрем тоя човек, Козмо, преди да е започнал да си разиграва коня. Не е нужно да ходиш на врачка, за да се досетиш какво ти готви бъдещето, ако документът остане в негово притежание. Няма да ти остане много от оная холивудска манна небесна, след като той предяви претенциите си, тъй като, ако има човек, който твърдо да вярва в щедрото споделяне на земните блага, това е нашият Карлайл. Той трябва да бъде възпрепятстван, спънат и възпрян.

— Голяма файда от тия приказки — каза Козмо с още по-язвителен тон отпреди. — Как, по дяволите, да го спъна и възпра, да не говорим да възпрепятствам?

Резултатът от краткото резюме, поднесено от лорд Икнъм, накара Козмо да подскочи конвулсивно. А тъй като всяко конвулсивно подскачане кара човек, цапнат наскоро по чайника от нежната палка на жена с крехко телосложение, да се чувства така, сякаш в тази глава е втъкнат нажежен ръжен, той нададе вик на агония като бурлак на Волга, ужилен от оса.

— Знам, знам — рече лорд Икнъм, кимайки съчувствено. — Когато си халосан един път, последствията траят дълго. Като млад мъж в хода на политическа дискусия в един бар на Трето Авеню в Ню Йорк веднъж и аз бях треснат по темето с оловна кана, попаднала в умелите ръце на един джентълмен на име Мориарти, та трябваше да минат дни, преди да възвърна обичайното си слънчево настроение.

Козмо се звереше насреща му със зинали уста.

— Искате да кажете, че писмото е в оня шкаф?

— Карлайл със сигурност го е оставил там.

— Откъде знаете?

— Имам си свои методи и начини.

— А шкафът се продава на търг?

— Именно.

— Отивам да наддавам!

— Тъкмо това щях да предложа и аз. Ще трябва, естествено, да си готов да наддаваш високо. Карлайл няма да се даде без бой. Но сега, с тоя сериал и всичко останало, пари сигурно не ти липсват, тъй че няколкостотин лири повече или по-малко — бълха те ухапала. Как си с гласа?

— А?

— Кажи „Ми-ми“. Отлично — рече лорд Икнъм. — Като сребърно звънче. Аукционерът ще чува всяка твоя думичка. Тъй че върви, момчето ми. Наддавай, докато ти изхвръкнат очите, и нека небето подкрепи усилията ти.

А сега, помисли си той, когато Козмо хукна навън и далечен вой му подсказа, че младежът отново е кривнал неволно глава, трябваше да открие някакво просто средство, с което да отстрани Бийфи от вихъра на събитията. През този летен следобед тържествената зала на селото не биваше да вижда именития адвокат.

Рядко се случваше лорд Икнъм да дири вдъхновение напразно. Ами да, разбира се, почти тутакси му мина през ума. Това щеше да свърши работа. Колко прости се оказваха неизменно решенията, ако човек само отпусне глава назад, склопи очи и остави малките сиви клетки да се заемат с нещата. Трябваше само да се свърже с Албърт Пийсмарч по телефона, да му каже да заключи Бийфи в зимника и ситуацията щеше да е под контрол.

Тъкмо протягаше ръка към апарата, сияещ, както сияят хората, чийто мозък работи чевръсто, когато същият иззвъня насреща му с оня стряскащ маниер, характерен за повечето телефони. Лордът вдигна слушалката.

— Ало?

Беше Фийби. Както винаги гласът й звучеше тревожно.