Време за коктейли

3.

Не е необходимо да се вдаваме в големи подробности около превратностите в ранната съдба на творението на сър Реймънд, тъй като те бяха приблизително същите, както и на всеки друг първи роман. Той го изпрати от анонимен адрес на издателство „Поуп и Потър“ и не след дълго пакетът се върна непокътнат. Изпрати го на „Симс и Шотър“ и той се върна; на „Мелвил и Монкс“ и той се върна; на „Попгуд и Грули“, „Бисет и Басет“, „Йе Паначе Пресе“ и още дузина други изтъкнати издателски фирми, но той неизменно се връщаше. Като бумеранг или една от онези котки, които, преместени от Сърбитън в Глазгоу, след три месеца отново се пръкват в Сърбитън, малко прашни и с протрити лапи, но иначе изпълнени с духа на старата мъдрост „от дома по-хубаво няма“. Защо в крайна сметка странстванията му намериха своя край в офиса на „Алфред Томкинс Лимитид“, никой не би могъл да каже, но, така или иначе, през пролетта те го издадоха в обложка с изрисуван на нея млад мъж с монокъл на дясното око, танцуващ рокендрол с млада жена с обувки на тънки високи токчета.

След това, както си му е редът, нищо особено не последва. Прав е бил онзи, който е казал, че автор, очакващ шумен отзив за първия си роман, е в положението на човек, който е пуснал розово листенце в Гранд Каньон и се ослушва за ехото. Книжката имаше доста ограничен тираж. „Пийбълс Куриер“ я нарече донякъде обещаваща, „Бейсингстоук Джърнъл“ отчете, че не е безинтересна, а литературното приложение на „Таймс“ съобщи за нея, че е издадена от „Алфред Томкинс Лимитид“ и съдържа 243 стр., но не я удостои с по-нататъшно критично внимание. По-младото поколение пък, към което бе адресирана, ако бе разбрало за съществуването й, вероятно по своя си дебелоок начин би изкоментирало: „големи яйца“.

Но през всичкото това време славата просто се бе готвила за своя скок, спотайвайки се зад кулисите, тъй да се каже, в очакване на мига, в който да изтича на сцената и да положи лавровия си венец на челото на своя възлюбен син. През един вторник, в пет часа и две минути следобед, Негово преосвещенство Епископът на Стортфърд, влизайки в стаята на своята дъщеря Катлийн, я завари вглъбена в нещо, което първоначално сметна за религиозно четиво, но което при един по-обстоен поглед се оказа роман, озаглавен „Време за коктейли“. Надничайки през рамото й, той успя да прочете някой и друг ред. Тук е мястото да споменем, че тя бе стигнала тъкмо докъм средата на XIII глава. Точно в 5:05 той изскубна томчето от ръцете на чедото си, в 5:06 напусна разтреперан стаята, а в 5:10 вече седеше в кабинета си, изучавайки внимателно XIII глава, за да се увери дали действително е видял онова, което мислеше, че е видял.

Не се бе излъгал.

В 12:15 същата неделя той стоеше на амвона на църквата „Свети Джуд Неуниващия“ и изнасяше проповед на тема „Онзи, що докосва катрана, ще изцапа ръцете си.“ (Еклезиаст, 13,1)6, която накара почтеното му паство да се развълнува като море в прохода между скамейките, а самите тях да разкове от местата им. Същността на неговото слово бе заклеймяването на романа „Време за коктейли“, окачествен от него като неморален, циничен, шокиращ, нечист, покварен, безсрамен, безнравствен и развращаващ и докато то траеше, из цялата вътрешност на светия храм човек можеше да види мъже, драскащи припряно заглавието върху ръкавелите си, изгарящи от нетърпение да го прибавят към домашните си библиотеки.

В тези времена, когато всяка случка, от ухапания от пекинез гилфордски гробар до Роналд Плъмтрий, паднал от велосипеда си на главната улица в Уолтхамстоу, може да излезе по първите страници на популярната преса като репортаж на деня със заглавия от големина, запазена в по-предишни години за в случай на избухване на световна война, не би могло да се очаква, че подобно събитие ще отмине незабелязано. Популярната преса му оказа цялата дължима чест и на сутринта в офисите на „Алфред Томкинс Лимитид“ цареше радост.

Точно както всички американски издатели се надяват, че ако водят добър и праведен живот, книгите им ще бъдат забранени в Бостън7, така молитвата на всеки английски издател е неговите пък да бъдат заклеймени от църковния амвон, по възможност от устата на епископ. Точна статистика не е водена, но компетентни люде от областта преценяват, че едно заклеймяване от добър епископ с надлежния патос в гласа може да вдигне тиража с десет до петнайсет хиляди броя.

Пътувайки на сутринта във влака от дома си в Ишър, господин Престуик, старшият партньор, прочете „Експрес“, „Мейл“ и „Мирър“ и пет минути след пристигането си на работа вече говореше по телефона с печатарската фирма „Ебензър Флаптън и синове“, увещавайки Ебензър и момчетата да зарежат всичко останало и да запрятат ръкави за обемисто ново издание. Романът „Време за коктейли“, на който през цялото това време в „Алфред Томкинс Лимитид“ бяха гледали като на поредния камък, захвърлен от зидаря като негоден, явно бе на път да се превърне в крайъгълен камък на сградата.

Но нямаше съответната радост в сърцето на сър Реймънд Бастабъл, докато крачеше из ливадата пред Хамър Лодж. Откакто бе прочел сутрешния си вестник на масата за закуска, погледът му бе стъклен, а умът — в състояние на трескава възбуда.

За всеки, който крачи из ливадата пред Хамър Лодж, този прелестен кът, богато преизпълнен с всички съвременни удобства, предлага богат избор от живописни красоти. Той може да обърне взор наляво и да отмори очи сред живописни пасбища и вековни гори или поглеждайки надясно, да се наслади на отличния изглед на парка около Хамър Хол с неговото езеро, благородни дървеса и самия дом отвъд тях, възхитително наследство от Елизабетинските дни. Той може също така, ако се случи да е понеделник, сряда или петък, да погледне току пред себе си и да съзре приходящия градинар да обръща лехите пред кухнята, налегнал в унес своята лопата. Накратко, няма граници за неговата наслада.

Но сър Реймънд не забелязваше нито една от тези радващи окото красоти, или дори и да ги забелязваше, то бе смътно, като през опушено стъкло. Всичките му мисли бяха приковани върху утрешния ден и онова, което той щеше да му донесе. С написването на „Време за коктейли“ той бе хранил злорадата надежда, че ще причини известен смут, но никога не бе очаквал смут от подобен мащаб и сега мисълта, която го смразяваше, бе следната: дали този негов псевдоним ще се окаже достатъчна предпазна мярка?

Защото, ако има едно нещо, което съвременната преса да прави, то е да си вре носа. Тя души, следи, гони до дупка. Ричард Блънт се появява на първите й страници и ето, не минал и ден дори и тя започва да се пита кой е всъщност тоя Ричард Блънт? Тя държи да го има на снимки — как пуши лула или гали куче, иска интервюта с него, разкриващи на света коя е любимата му каша за закуска и какво мисли за съвременните момичета. Провежда разследване и узнава, че никой никога не е виждал даровития Ричард Блънт и че единственият му адрес е магазинче за бонбони и цигари в странична уличка близо до гара Ватерлоо. И докато се усетиш какво става, заглавията вече тръгнали:

или

а може би

а оттук до разкриването има само една крачка. Точно в този миг, чувстваше сър Реймънд, дузина репортери сигурно вече пъплят по следите му и размислите върху отчайващата каша, в която се бе забъркал, го караха да се гърчи като корема на турска танцьорка.

Той все още усилено се гърчеше, когато гласът на Пийсмарч, неговия иконом, долетя тихо отстрани. Албърт Пийсмарч по правило говореше тихо, когато се обръщаше към сър Реймънд Бастабъл, тъй като знаеше, че така е по-добре за него самия. Никой иконом не изпитва удоволствие да бъде жертва на гръмовен гняв, нито да го питат дали случайно не си въобразява, че се намира на пазара и привлича вниманието на минувачите към напращелите си любеници.

— Моля да ме извините, сър Реймънд.

Авторът на „Време за коктейли“ бавно изплува от нелекия сън, в който играеше ролята на преследван от хрътки елен.

— А?

— Става въпрос за госпожата, сър. Мисля, че би трябвало да дойдете.

— Да дойда? Как така да дойда? Къде да дойда?

— В стаята на госпожата, сър. Боя се, че тя не се чувства добре. Когато минах покрай вратата й преди малко, долових ридания. Сякаш сърцето й щеше да се пръсне — додаде Пийсмарч, който държеше да изяснява тези неща.

Вълна на гняв и самосъжаление обля изтерзаната душа на сър Реймънд. Разбира се, бе първата му мисъл, кога друг път Фийби ще намери да изпадне в ридания, ако не тъкмо сега, когато той трябваше да посвети енергията на всяка своя сива клетка на проблема как да избегне тия пъклени репортери. За миг бе склонен да парира с твърд отказ всяко предложение да се приближи дори на миля от стаята на госпожата. Тъкмо бе започнал да открива слаба утеха в обстоятелството, че тъй като тя закусваше в леглото, а той се канеше да вземе влака и да прекара деня в Лондон, щеше да му се наложи да я види чак късно вечерта, когато, както се надяваше, вълнението му щеше да е вече по-малко забележимо. Видеше ли го сега, Фийби неминуемо щеше да попита какво се е случило, а когато той й отвърнеше, че нищо не се е случило, щеше да каже: „Но наистина, скъпи, какво се е случило?“ — и нямаше да има край.

Ала после по-кротки чувства надделяха или може би това бе просто любопитството да разбереш първоначалната причина, което всеки от нас изпитва, когато му кажат, че някой ридае тъй, сякаш сърцето му ще се пръсне. Той придружи Пийсмарч обратно в къщата, за да открие сестра си, седнала в леглото, да попива очи с нещо разкашкано, което някога е било носна кърпичка.

Като изключим това, че ушите й не стърчаха над главата и ходеше на два крака, а не на четири, Фийби Уиздъм поразително приличаше на бял домашен заек — сходство, което в момента се усилваше от бялата жилетка, която бе облякла, както и от факта, че от многото плач носът и очите й бяха станали пембени. Щом сър Реймънд притвори вратата зад гърба си, тя издаде звучно гъргорещо ридание, което се вряза във възпалената му нервна система като шрапнел, тъй че когато заговори, тонът му бе по-скоро рязък, отколкото съчувствен.

— Какво, за Бога, става? — запита той.

Още едно ридание разтърси убитата от скръб жена и тя промълви нещо, което прозвуча като „Кошмар“.

— Моля? — рече сър Реймънд, стискайки юмруци тъй, че кокалчетата им изпъкнаха, побелели от напрежение, като на герой от евтин роман. Той не спираше да си повтаря, че трябва да изглежда спокоен, спокоен, спокоен.

— Козмо! — успя да произнесе сестра му, вече по-ясно.

— А, Козмо? Какво Козмо?

— Казва, че ще се застреля.

Сър Реймънд подкрепяше това намерение. Козмо Уиздъм, плод на злощастния брак, който сестра му бе сключила преди двайсет и седем години, дълго преди той да стане достатъчно влиятелен, за да я възпре, бе младеж, към когото той изпитваше неприязън дори по-силна от онази, с която се ползваха повечето млади хора в едни времена, когато цялата им порода бе тъй трагично деградирала. Олджърнон Уиздъм, бащата на Козмо, в определен период се бе занимавал с продажба на употребявани коли, в друг бе смътно свързан със средите на киното, а от време на време се препитаваше като пласьор на стоки от рода на „Вълшебните триещи химикалки“ и „Капани за мишки «цър-цър», но през по-голямата част от безплодната си кариера беше, както той самият предпочиташе да го представя, «между две назначения». А сега Козмо следваше неговите стъпки. И той нерядко се намираше между две назначения. Бе един от онези млади хора, бедствие за не едно семейство, за които постоянно «нещо трябва да бъде направено». «Ние сме длъжни да сторим нещо за горкия Коси» бяха думите, често отронващи се от устните на неговата майка. В такъв случай сър Реймънд по правило отвръщаше със злъчния тон, който пазеше за свидетелите от противниковата страна в съдебната зала, че не желае да проявява ненужно любопитство, но дали тя би имала нещо против да му обясни какво точно има предвид с местоимението «ние».

Най-скорошният опит на сър Реймънд да стори нещо за горкия Коси бе като му осигури място във фирмата за внос и износ «Бутс и Бруър», помещаваща се на улица Сейнт Мери Акс, поради което предположи, че в писмото, което сестра му сега превръщаше във влажна каша, се съобщава, че господата Бутс и Бруър са осъзнали, че единственият начин да осъществят някакъв внос или износ е като се отърват от него.

— Какво е направил? — попита той.

— Какво, скъпи?

Сър Реймънд направи едно кръгче из стаята и откри, че това донякъде помага.

— Защо Бутс и Бруър са го уволнили?

— Не казва такова нещо. Казва само, че иска двеста лири.

— А, иска значи?

— А аз нямам двеста лири.

— Слава Богу. Тъкмо няма да се изкушиш да ги хвърлиш на вятъра.

— Какво, скъпи?

— Да ги дадеш на Козмо, би било равносилно на това. Не му давай нито пени.

— Той не иска пени, а двеста лири.

— Нека си иска.

— Но той ще се застреля.

— Де го този късмет — отвърна сър Реймънд, изпускайки тъжна въздишка при избледняването на ярката картина, която думите бяха предизвикали във въображението му. — Дори да опита, със сигурност няма да улучи. За Бога, спри да се тревожиш. Това писмо просто означава, че той се надява да ти изкрънка десетачка.

— Казал е двеста лири.

— Те винаги така казват. Това е общоприета форма.

— Какво, скъпи?

— Фийби, в името на всичко пъклено на тоя свят, трябва ли всеки път, когато ти заговоря, да си кривиш главата настрани като канарче и да казваш“ „Какво, скъпи“? Това ще подлуди и светец. Е, нямам време да стоя тук и да бъбря с теб. Ще си изпусна влака. Вземи един аспирин.

— Какво, скъпи?

— Вземи един аспирин. Вземи два. Вземи три — изрече разпалено сър Реймънд и изфуча от стаята по посока на колата, която го чакаше, за да го извози до гарата.