Време за коктейли

8.

Ако крайната цел на посещението ви не е място, до което лесно се стига пеш — „Синият глиган“, да речем, или „Бръмбарът и трънката“, все заведения, намиращи се току срещу гарата, — най-разумното, което можете да сторите, слизайки от влака в Давтейл Хамър, е чевръсто да изпреварите останалите и да грабнете таксито. То е само едно, собственост на Артър Попуърт.

Лорд Икнъм, който бе идвал тук и преди, та беше в курса на нещата, стори тъкмо това. Следобедът бе топъл и той не гореше от желание да измине пеш милята до Хамър Хол, помъкнал куфара си в ръка. Тъкмо бе ангажирал услугите на господин Попуърт, когато изискан мъж изникна от входа на гарата с крясък: „Ало, такси!“ — и на лицето му се изписа огорчение, като разбра, че е изпреварен. Ойли Карлайл се бе забавил на перона, докато разпитваше един носач с липсващо небце за това как да открие сър Реймънд Бастабъл.

Лорд Икнъм, както винаги самата любезност, се обърна към него и грейна в обичайната си сърдечна усмивка. Видът на Ойли не му допадна особено, но той беше човечен.

— Ако сте в моята посока, сър, за мен ще е удоволствие да ви взема — рече той.

— Страшно мило от ваша страна — отвърна Ойли с оксфордския акцент, който си бе направил труда да си изработи за професионални цели. — Моята цел е имението Хамър Хол.

— Тъкмо където отивам и аз. Там ли ще отседнете?

— Не, аз…

— Помислих, че може би имате такова намерение. Сега там дават стаи под наем.

— Нима? Не, аз трябва да се връщам в града. Само ще се отбия за малко да видя един човек по работа. Носачът каза, че къщата се нарича Хамър Лодж и е някъде в близост до имението.

— Точно преди него. Хайде, ще ви закарам дотам.

— Ужасно мило от ваша страна.

— Моля, моля. Всеки от нас трябва да ръси безрезервно сладост и светлина.

Таксито издаде шум, подобен на експлозия във фабрика за парни котли, и се разшава. Във вътрешността му настъпи моментна тишина, по време на която лорд Икнъм се запита каква ли работа може да има този съмнителен тип, чиято неблагонадеждност набитото му око бе разконспирирало на секундата, със стария Бийфи, а Ойли се зае да разтрива долната част на гърба си. Вече от доста време дебелото бельо, което благоверната му бе настояла да си надене, го тормозеше непоносимо.

— Топъл ден — рече накрая лорд Икнъм.

— И още как — съгласи се Ойли. — И можете ли да си представите? — продължи той, достигнал онази точка на страдание, когато човек просто трябва да сподели. — Жена ми ме накара да си обуя вълнени гащи.

— Вие ме шокирате. Защо го е направила?

— Каза, че имало гаден източен вятър.

— Не съм забелязал.

— Нито пък аз.

— А вие имате чувствителна кожа?

— Да. Много чувствителна.

— Подозирах, че това ще да е причината да се държите като еднорък тапетаджия, страдащ от краста. Впрочем ако желаете да си свалите дрехите, не ми обръщайте внимание. А и господин Попуърт, както ми е известно, е женен мъж и би погледнал с разбиране на нещата.

Чувство на раздразнение, духовен еквивалент на сърбежа около кръста, че и по-долу, започна да обхваща Ойли. Той намираше държането на компаньона си лекомислено и лишено от съчувствие и усети подтик по някакъв начин да си отмъсти, да накаже тоя присмехулник за неуместното му веселие, с една дума — да изтрие тая глупава усмивка от лицето му. За свое най-голямо щастие притежаваше и нужното средство. В джобчето на жилетката му се гушеше пръстен, направен от нещо, което приличаше на злато, с вграден в него голям червен камък, който приличаше на рубин. Явно сега бе моментът да го вкара в играта.

Ойли Карлайл невинаги се бе намирал на върха на своето поприще, продавайки акции от несъществуващи медни мини на силните на деня и сключвайки сделки, изразяващи се в петцифрени числа. Той бе започнал от най-ниското стъпало като будно младо момче, намерило на улицата пръстен с рубин и нетърпеливо да го продаде, та да вземе и то някой долар. По-късно от сантиментално чувство винаги носеше у себе си този символ на своето начало, гледайки на него като на един вид талисман.

Сега го измъкна с два пръста и рече:

— Погледнете това.

Лорд Икнъм го стори и усети да го обзема приятен плам. Преди да наследи титлата, когато все още бе един нуждаещ се по-млад син на английски благородник, борещ се за своето съществуване в Ню Йорк, Аризона и къде ли не другаде, той бе водил разнообразно и интересно съществуване, в течение на което се бе сблъскал със значителен брой от тъй наречените на технически език шмекери, като всеки път неизменно получаваше от общуването с тях едно умствено и духовно извисяване. Да срещне още веднъж оптимист, който — освен ако тотално не бе сгрешил в преценката си за своя мазен спътник — се надяваше да му продаде рубинен пръстен, намерен на улицата, го връщаше отново в добрите стари времена и би възродило неговата младост. Не че тя имаше нужда от възраждане, тъй като бе пропуснала да го напусне.

— Боже мой! — рече с възхита той. — Има вид на много ценен. Колко дадохте за него?

— Вижте — отвърна Ойли, — това е една доста странна история. Дали случайно не сте адвокат, сър?

Лорд Икнъм каза, че не е.

— Питам, защото, както си вървях по Пикадили тази сутрин, намерих това на тротоара, та си помислих, че може да знаете дали в подобен случай намерената вещ ми принадлежи.

— Като неспециалист, бих казал да, със сигурност.

— Наистина ли така мислите?

— Разбира се. Съветът, който винаги давам на младите хора, тепърва навлизащи в живота и намиращи рубинени пръстени по улиците, е: „Взимай го ида те няма“. Предполагам, че искате да го продадете?

— Ако не е против закона. Не бих искал да правя нищо нередно.

— Глупости, от къде на къде. И колко приблизително смятате да му искате?

Ойли също започваше да усеща приятен плам. Разбира се, това бе елементарен трик и той съзнаваше, че трябва малко да се срамува от себе си, задето е паднал толкова ниско, но, от друга страна, изпитваше някаква носталгична тръпка да се върне отново във времето, когато започваше да пробива в занаята.

— Точно това не мога да реша — отвърна той. — Ако е истински, предполагам, че струва някъде към сто лири, но как да разбере човек?

— О, сигурен съм, че е истински. Вижте само рубина. Толкова е червен.

— Вярно.

— И златото. Тъй жълто.

— И това е вярно.

— Мисля, че с пълно основание можете да му искате сто лири.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

— Вие самият бихте ли го купили за сто лири?

— Без да ми мигне окото.

— Тогава…

— Като изключим факта — продължи лорд Икнъм, — че като купувач на рубинени пръстени от случайно срещнати непознати съм в много неизгодна позиция. Преди известно време съпругата ми, твърда привърженичка на силната централизирана власт, реши да се нагърби с бремето на семейните финанси и ми отпуска само малкото количество джобни пари, необходими на един мъж за тютюн, самоуважение, топки за голф и прочее. Тъй че съм принуден да броя всяко пени. Моят таван е един шилинг. Ако тази сума ви устройва, значи сте открили купувач. Впрочем в името на топлото приятелство, възникнало помежду ни, защо да не кажем осемнайсет пенса?

Ойли бе твърде много джентълмен, за да използва полагаемия се в случая език, но погледът, с който замери своя спътник, съвсем не бе оня поглед, с който би следвало да обгърне някого, с когото го свързва топло приятелство.

— Повдига ми се от вас — рече той, изговаряйки словата помежду стиснатите си зъби без намек от оксфордски акцент.

Малко по-късно, след като бе стоварил гратисчията пред Хамър Лодж, лорд Икнъм във ведро настроение слезе от таксито пред портите на Хамър Хол. Той бе искрено благодарен на скорошния си познайник за петте минути чиста неподправена разтуха, освободена от всички съвременни двусмислености, и му пожела успех в случай, че възнамерява да продаде тоя пръстен на Бийфи.

При пристигането си в наследствения дом на семейство Пиърс редовият посетител се качва по стълбите, натиска звънеца, после, като види, че нищо не се случва, го натиска повторно, но тези формалности не са за кръстниците. Лорд Икнъм влезе направо, отбелязвайки, докато минаваше през обширното преддверие, колко чисто, макар и овехтяло е всичко. Работа на леля Брус, предположи той, без съмнение с помощта на някое яко младо момиче от селото.

Останал външно непроменен през последните четиристотин години, в които бе приютявал под покрива си фамилията Пиърс, вътрешно, подобно на толкова други провинциални имения през следвоенния период, Хамър Хол даваше недвусмислени признаци, че се е радвал и на по-добри дни. По стените имаше светли правоъгълници там, където някога бяха висели гоблени, а по пода личаха липсващите шкафове и маси. Лорд Икнъм забеляза, че една ъглова масичка, която особено бе харесвал, си е скатала шатрите подобно на арабите и тихо се е изнизала от последната му визита насам и със съжаление констатира, че кошмарният шкаф от имитация на лешник, останка от викторианските дни, не се е смотал по аналогичен начин, тъй като въпросната мебел винаги бе представлявала трън в ерудираното му око и той често бе молил племенника си да се отърве от нея.

С лека въздишка, прибавяйки тази четвърта болка към трите, за които бе споменал на Понго, той се упъти към стаята в дъното на коридора, където Джони Пиърс, стига леля Брус да го оставеше на мира, пишеше своите трилъри, спомагащи, макар и не много, Хамър Хол да се крепи на повърхността.

Явно в момента не го бе оставила на мира, защото първото нещо, което лорд Икнъм чу, отваряйки вратата, бе нейният глас, хладен и суров.

— Търпението ми се изчерпа, мастър Джонатан. А, добър вечер, милорд.

Леля Брус — едър, длъгнест екземпляр от полутежка категория с външност на гренадир, преоблечен да играе главната роля в „Лелята на Чарли“, бе от ония несломимо верни слуги, които могат да се намерят почти у всяка стара фамилия, прилепени здраво като молюски по дъното на кораб. Още като крехко девойче, по собствените й думи, макар че гледайки я сега, човек трудно би могъл да повярва някога да е притежавала девическа крехкост, тя бе дошла в Хамър Хол да бди над люлката на новородения Джони. Но по времето, когато той за пръв път прекрачи училищния праг, с което нуждата от нейните услуги можеше да се сметне за приключила, идеята за лишаване от тях вече представляваше напразна мечта. Тя бе станала такава неотменима част от дома, както и каменните лъвове на входа или странният мирис горе на тавана.

— Вие ще бъдете в старата си стая, милорд — продължи тя. — Веднага ще отида да ви я приготвя. Значи очаквам да бъдете така добър да поговорите с нея, мастър Джонатан.

— Но тя се старае колкото може, лельо Брус.

— Малко й е моженето, тогава. Просто момиче е, това си е. Воистина, като накит от злато в зурлата на свиня е жената, лишена от разум. Ето какво е написал Еклезиаст в добрата стара книга, мастър Джонатан, и добре го е написал.

Вратата се захлопна зад гърба й и Джони Пиърс, приятен младеж с хубаво, но угрижено лице, остана да седи, бучкайки мрачно с писалката си листа хартия, върху който бе писал за инспектор Джарвис — един художествен образ, към когото бе силно пристрастен. Лорд Икнъм го изгледа със загриженост. Хищни птици разкъсваха гръдта на неговия кръщелник — това бе сигурно, или той нищо не разбираше от разкъсвани от хищни птици гърди. Единствено мисълта, че Белинда Фарингдън имаше същите орнитологични проблеми и че той бе дошъл да скастри Джони като любящ кръстник, го възпряха да прояви съчувствие и милозливост.

— Какво беше всичко това? — попита той.

— Все същата история. Пак се е скарала с готвачката.

— Често ли го прави?

— Непрекъснато.

— Готвачката предупредила ли е вече, че напуска?

— Не, но и това ще стане. Готвачките не се задържат тук повече от около пет минути. Не могат да понесат леля Брус.

— Явно е труден характер, но е полезно да имаш такъв човек край себе си, ако искаш да си попреговориш Еклезиаста. Впрочем не за леля Брус, готвачките и Еклезиаста съм дошъл да говорим — рече лорд Икнъм, преминавайки по същество. — Пред нас стоят много по-неотложни въпроси. Вчера видях Бъни.

— О?

— Заведох я на обяд. Пушена сьомга, задушено пиле и плодова салата. Тя ги разчопли в гореспоменатия ред. Всъщност думата разчопли пресилва нещата. Направо си бутна чинията, без да я докосне.

— За Бога! Да не би да не е добре?

— Физически й няма нищо, но за съжаление не може да се каже същото за душевното й състояние. Там й е болката, в душата. Тя нервничи и се терзае, защото ти постоянно отлагаш щастливия ден. Защо, по дяволите, не вземеш да се ожениш за момичето, Джони?

— Не мога!

— Разбира се, че можеш. И по-добри мъже от теб са се прежалили. Аз например. И никога не съм се разкайвал. Не казвам, че самата церемония ми достави неописуемо удоволствие. Когато коленичих пред олтара, имах чувството, че очите на всички от скамейките са се вторачили в подметките на обувките ми и това ме хвърли в ужас. Аз имам стъпало, не по-зле изваяно от на кой да е друг, а обувките ми бяха направени по поръчка от най-добрите обущари в Лондон, но все пак неволната илюзия, че нося чифт гумени ботуши за газене из блатата, бе много силна. Но това бе само моментна слабост, а сетне мисълта, че само след още един-два гърча от моя страна най-прекрасното момиче на света ще бъде мое, ме укрепи като цяла седмица на минерални бани. Послушай ме, Джони, трябва да намериш кураж и да се гмурнеш. Нужна е само малко воля. Накрая ще счупиш тая писалка — рече лорд Икнъм — и което е много по-лошо, ще разбиеш сърцето на едно мило синеоко момиче с коси като зряла пшеница. Трябваше да я видиш вчера. Аз съм силен мъж и не се разчувствам лесно, но като я видях да се дърпа от задушеното пиле така, сякаш бе забъркано от Борджиите, очите ми се замъглиха. Изчервявам се заради теб, Джони, и с учудване и болка виждам, че самият ти явно си неспособен да се изчервиш заради себе си. Мисълта, че един мой кръщелник може по такъв начин да забие нож в гърба на момичето, дало му вярата и сърцето си, ме кара да осъзнавам, че кръщелниците вече не са онова, което бяха.

— Ти нищо не разбираш.

— Нито пък Белинда Фардингдън.

— Аз съм в адска каша!

Джони Пиърс потрепери при тези думи, прокарвайки трескава писалка по челото си. Суровото изражение на лорд Икнъм малко поомекна. Стана му ясно, че е кръстник на едно пиле в кълчища, а човек трябва да намира в себе си оправдание за пилета в подобна оплетеност.

— Разкажи ми със свои думи цялата история, без да пропускаш и най-малката подробност — рече той. — Защо не можеш да се ожениш? Да не би да страдаш от неизлечима болест?

— Точно това е. Страдам.

— Боже мой! От каква?

— От леля Брус.

На лорд Икнъм му се стори, че пилето, вдигнало изнурено лице към неговото, е пиле, говорещо иносказателно, ето защо попита:

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Имал ли си някога вярна стара бавачка, която да се е залепила за теб като пиявица?

— Никога. Моите неизброими гледачки напускаха в края на първия месец, щастливи да ме видят за последен път. После се събираха с предшественичките си и дружно благодаряха на Бога, че са се отървали от мен. Но какво общо имат тук верните стари бавачки? Нещо не успявам да следя мисълта ти.

— Много е просто. Леля Брус е тук вече двайсет и пет години — какво приказвам, скоро ще станат двайсет и седем — и на практика тя командва парада. Каквото каже, това става. Е, мислиш ли сега, че ако се оженя, тя смирено ще отстъпи и ще връчи юздите на жена ми? И дума не може да става.

— Глупости.

— Не са глупости. Току-що я видя в действие. Ето на, една съвсем свястна готвачка ще си иде яко дим и защо? Защото леля Брус не може да живее, ако постоянно не си пъха носа в кухнята да я критикува. И с Бъни ще е същото. Тя ще намери милион начини да й направи живота ад. А тя не си поплюва?

— Леля Брус ли?

— Не, Бъни.

— А, Бъни. Прав си, хич не си поплюва.

— Добре тогава, дали ще й е много драго някой да й се бърка и й разпорежда, да й казва да не нрави така и да се държи с нея като с малоумно дебилче? А и това нейно сумтене. Нали я знаеш как сумти с носа си.

— Бъни ли?

— Не, леля Брус.

— А, леля Брус. Посумтява, което си е вярно.

— И тоя съскащ звук, дето го издава, сякаш си допрял мокър палец до ютията. Та една млада булка ще хване разстройство от него. А има и още нещо. Даваш ли си сметка, че всеки дискредитиращ случай от моето минало е прошнурован и прономерован в нейната памет? Тя може, и ще каже на Бъни такива неща за мен, от които любовта й неминуемо ще пририта и ще предаде Богу дух. Колко време една жена ще продължи да гледа на съпруга си като на свой върховен повелител, след като чуе от устата на очевидец как като малък е бил изправен пред семейния трибунал и глобен с джобните си пари за три седмици, задето е замерял с камъни кухненския прозорец? Или най-подробно описание на това как се разповръщал на рождения си ден, преяждайки с бадемова торта? Преди да се усетя, ще съм станал за нея деветата дупка на кавала. Да, знам. Ще попиташ защо тогава не се отърва от леля Брус.

— Именно — рече лорд Икнъм, който тъкмо се канеше. За будния му ум това изглеждаше единственото логично решение.

— Но как? Не мога просто да й кажа да върви на…

— Моля те, Джони! Дръж се като джентълмен.

— Улицата.

— А, улицата. Извинявай. Но не би ли могъл да й дадеш някаква пенсия?

— Откъде?

— Тя положително няма да иска цяло състояние. Някоя и друга лира на седмица…

— Знам точно колко иска. Петстотин лири.

— Наведнъж?

— Парите на масата.

— Звучи ми необичайно. Лично аз бих помислил, че една седмична издръжка…

Някакво ледено спокойствие се спусна над Джони Пиърс — спокойствието на отчаянието.

— Нека ти разкажа своята история, без да пропускам, ако си послужа с твоите думи, и най-малката подробност. Аз действително й предложих седмична издръжка.

— И тя отказа?

— Напротив, прие. Именно тогава сметнах, че нищо не ми пречи да поискам ръката на Бъни. Трябваше да ти спомена между другото, че тя е сгодена за един полицай.

— Бъни?

— Леля Брус.

— А, леля Брус. И какъв е тоя полицай?

— Полицаят на селото. Той е само един. Казва се Макмърдо.

— Много ли е късоглед?

— Доколкото знам, не. Защо?

— Просто ми мина през ума, че трудно някой би могъл да бъде привлечен от леля Брус, виждайки я ясно и целокупно. Впрочем това няма отношение към въпроса. На полицията й плащат да поема подобни рискове. Продължи разказа си.

— Докъде бях стигнал?

— Предложил си й седмична издръжка и тя приела. Което ми звучи като твърде щастлив завършек, макар очевидно поради някаква причина да не е бил такъв. Какво се отметна?

— Миналата зима Макмърдо спечели от футболни залагания. Петстотин лири.

— И защо това е такава трагедия? — изнедоумява лорд Икнъм, тъй като кръщелникът му бе изрекъл съобщението с глух, покъртен тон, сякаш всички беди на земята се бяха стоварили връз главата му. Аз самият не бих имал нищо против да ги спечеля. Леля Брус не се ли зарадва?

— Ни най-малко. Гордостта й бе засегната и тя обяви, че в никакъв случай няма да се омъжи за човек, който има скатани пет стотачки, освен ако и тя самата не притежава същата сума. Рече, че леля й Емил и нямала пари, когато минала под венчилото, и мъжът й, на когото му се намирала някоя и друга лира, се отнасял към нея като към хранениче. Трябвало за всичко да ходи и да проси от него. Ако искала нова шапка, казвало й се, че само преди пет или шест години й е купена такава и била принудена да търпи подли подмятания относно жените, които явно си въобразяват, че са се омъжили за Ротшилд. Никакви подобни унижения за нея, обяви леля Брус.

— Ама за Бога, Джони, та двата случая са коренно различни. При мисълта за бедната Емили човек подсмърква и пролива неволна сълза, но леля Брус с един седмичен доход изобщо няма да е в нейното положение. Ще може да задоволява всеки свой каприз, без да се допитва до никого. Не изтъкна ли този довод на дебелоглавата жена?

— Разбира се, че го изтъкнах, но мислиш ли, че е възможно леля Брус да бъде вразумена, щом веднъж си е навила нещо на пръста? Или получава своите пет стотака, или сделката се разваля. Това бе последната й дума и така стоят нещата до ден-днешен.

Джони ръгна за сетен път писалката в края на репликата на инспектор Джарвис и продължи:

— По едно време мислех, че виждам светлина в тунела. Това означаваше да поема риск, но в такъв момент човек трябва да отхвърли благоразумието и предпазливостта. Чете ли последната ми книга, „Инспектор Джарвис на ръба на пропастта“?

— Как да ти кажа, с всички тия ангажименти напоследък, а и се мъча да си опресня Пруст и Кафка, напи разбираш…

— Не се извинявай. Британските острови гъмжат от хора, които не са я чели. Човек се сблъсква с тях на път и под път. Но все пак достатъчен брой го бяха сторили, за да спечеля от нея сто и единайсет лири, шест шилинга и три пенса.

— Добър удар.

— Тъй че взех стоте и ги заложих на един аутсайдер на надбягванията в Дарби. Балимор.

— Мое несретно момче! Балимор падна от Моук Втори след фотофиниша.

— Да, ако тоя кон имаше по-дълъг нос, тревогите ми щяха вече да са свършили.

— И няма никакъв друг начин да набавиш тия петстотин?

— Поне аз не виждам.

— Ами мебелите?

— Вече привърших нещата, които имах право да продам. Всичко останало са семейни реликви, ако не броим псевдоореховия шкаф, разбира се — подаръкът, направен на Хамър Хол от прачичо ми Уолтър.

— Тоя трън в очите.

— Него мога да продам, без да ме тикнат в пандиза. Скоро ще го изкарам на търг и току-виж, някой дал пет лири.

— Някой астигматик.

— Но, както се каниш да изтъкнеш, и тогава пак няма да ми стигат четиристотин деветдесет и пет. О, по дяволите! Някога да си обирал банка, вуйчо Фред?

— Поне не си спомням. Защо?

— Просто си помислих, че може би това е най-лесният изход. Но с тоя мой късмет дори да нахълтам в Националната банка, най-много да открия, че нямат петстотин лири в сейфа. Все пак остава ми една утеха.

— Каква?

— Че и след сто години пак ще си е същото. А сега, ако не възразяваш да се изпариш и да ме оставиш на мира, ще се върна към инспектор Джарвис.

— Да, време е да потеглям. Големият Вожд каза да му мисля, ако пропусна да посетя Бийфи Бастабъл и да му предам почитанията си, а искам и да си побъбря с моя стар приятел Албърт Пийсмарч. Тъй че дългът ме зове. Ще се върна след около час и тогава ще бъда изцяло на твое разположение.

— Не че има с какво да помогнеш.

— Винаги е прибързано да се каже така за един Икнъм. Ние не се отчайваме лесно. Съгласен съм, че твоят проблем несъмнено съдържа някои специфики, но съм сигурен, че след като го повъртя из големия си ум, ще мога да изляза с някакво предложение.

— Ти и твоите предложения!

— Да, аз и моите предложения. Почакай. Нищо друго не казвам, само почакай.

И като махна с ръка на своя кръщелник с любезното предупреждение, че парите не са всичко на тоя свят, лорд Икнъм кривна леко шапката си на една страна и пое през парка към Хамър Лодж.