Време за коктейли

18.

В осем и четирийсет и пет същата вечер лорд Икнъм можеше да бъде видян — и беше видян от собственика Рупърт Морисън, притежаващ лиценз за продажба на бира, вино и концентрати, който лъскаше чаши зад бара — седнал в кръчмата на селската странноприемница да гледа телевизия пред халба домашно пиво. Като изключим спорадичните лекции на викария за отпуската му в Светите земи, илюстрирана с диапозитиви, в Давтейл Хамър нямаше кой знае колко нощен живот. Телевизионният приемник в „Бръмбарът и трънката“ предоставяше на местните търсачи на удоволствия, кажи-речи, единственото средство да го ударят на живот след залез-слънце.

Впрочем твърдението, че лорд Икнъм гледаше телевизия, може би бе до известна степен подвеждащо. Наистина очите му бяха насочени към екрана, но онова, което ставаше там очевидно по време на силен снеговалеж, не се регистрираше от съзнанието му. Мислите му се намираха другаде. Той прехвърляше в ума си настъпилата в делата му криза, кроеше и режеше планове за действие с оглед извеждане на нещата до техния най-приемлив край.

Въпреки собствената му хвалба, че не е лесно да се отчае един Икнъм, той не можеше да скрие от самия себе си, че неотдавнашното объркване на сметките му от страна на оня лебед го бе поставило в нелеко затруднение. С една тъй войнолюбива и несговорчива птица, обхождаща територията, заравянето на писмото на острова очевидно бе извън сферата на осъществимата политика, а имайки предвид Козмо Уиздъм и двамата Карлайл, дебнещи наоколо в стила, популяризиран от войските мадиамски23, всяко алтернативно място за неговото поместване трябваше да бъде наистина много сигурно. Доказателство за костеливостта на проблема, който се мъчеше да разчупи, бе, че в миг на слабост наистина допусна възможността да стори онова, което се бе опитал да убеди скептичните Карлайл, че е сторил — а именно да депозира писмото в банка.

Истински потресен, че дори за секунда е предприел политика, тъй посредствена и недостойна за един Икнъм, той обърна взор към телевизионния екран. Може би, мина му през ума, щеше да успее да се върне към проблема на свежа глава, ако дадеше на тази глава малко отдих и почивка.

Тази вечер даваха повторението на някакъв шпионски филм и той с интерес забеляза, че по странно съвпадение героят е изправен пред, кажи-речи, същата дилема. Обстоятелствата бяха поставили в ръцете на този герой — Д’Арси Стандиш от Външно министерство — документи, които, ако попаднеха у неприятелски сили, щяха да направят Третата световна война неизбежна. Горкото момче се бе озъбило от напрежение да измисли къде да ги скрие от международните шпиони, които бъкаха край него, всичките настръхнали и изправени на нокти. Лорд Икнъм със съчувствено око наблюдаваше как Д’Арси търчи нагоре-надолу и в общи линии се държи като котка върху нажежена тенекия. Той много точно знаеше как се чувства горкият човечец.

И тогава изведнъж се сепна тъй силно, сякаш бе видял лебеда да влиза в кръчмата, и рязко се изправи в стола си, стиснал в разтреперана ръка халбата си с бира.

— Хлъц! — каза той.

— Милорд? — рече Рупърт Морисън.

— Нищо, скъпи приятелю — отвърна лорд Икнъм. — Просто хлъцнах.

Тъй като в този час кръчмата бе отворена за хълцане, господин Морисън не направи по-нататъшен коментар, а вместо това врътна палец към екрана.

— Видяхте ли го какво направи? — попита той, имайки предвид Д’Арси Стандиш. — Иска да опази документите от всичките тия шпиони и взе, че ги даде на иконома си за съхрана.

Лорд Икнъм отвърна, че бил видял.

— Те това е умна постъпка, а?

— Много умна.

— Хич не им идва на акъла, че може да са у иконома — продължаваше господин Морисън, който бе гледал драмата предната седмица, — и продължават да гонят нашия човек, както и преди. Мислят, че са у него. Разбирате ли? Ама те не са. Разбирате ли?

Лорд Икнъм каза, че разбира.

— Нахлуват му в къщата, а после го сгащват в една изоставена фабрика и го гонят през каналите — продължи господин Морисън да издава цялата фабула, — а през цялото време документите не са у него, у иконома са. Чак смешно ми стана, казвам ви.

— Не се учудвам — рече лорд Икнъм. — Имате ли телефон? Бих искал да го използвам за минутка.

След малко един плътен глас погали ухото му. Когс, наставникът на Албърт Пийсмарч, го бе обучил да отговаря на телефонните обаждания с колкото е възможно по-плътен и дълбок глас, в традицията на великите икономи от миналото.

— Домът на сър Реймънд Бастабъл. Тук е икономът на сър Реймънд.

— А не оня Албърт Пийсмарч, за когото толкова много се чува напоследък?

— О, добър вечер, господин И. Със сър Реймънд ли желаете да говорите?

— Не, Бърт, искам да говоря с теб. Аз съм в странноприемницата. Можеш ли незабавно да се присъединиш към мен?

— Разбира се, господин И.

— Лети тогаз кат млад сръндак над ливади с пащърнак — рече поетът лорд Икнъм и не след дълго живописната обстановка на „Бръмбарът и трънката“ бе допълнително разкрасена от присъствието на Албърт Пийсмарч и неговото бомбе. („Винаги носи бомбе, приятелю. Това се очаква от теб“ — Когс)

— Бърт — заговори лорд Икнъм, след като Рупърт Морисън бе донесъл пивото, което имаше лиценз да продава, и се беше оттеглил отново на заден план, — съжалявам, че трябваше да наруша дрямката ти след вечеря, но се нуждая от твоята подкрепа. Сигурно ти е познат изразът „Дойде мигът всички свестни мъже да се стекат под знамената“. Е, точно това правиш ти сега. Нека завъртя колелото на разговора с един въпрос. Интересуваш ли се активно от международна политика?

Албърт Пийсмарч се позамисли.

— Не твърде активно, господин И. С цялото това лъскане на лъжици и четкане на кучето…

— Знам, знам. Ти си тъй натоварен. Но нека поставим въпроса по-иначе. Безспорно си даваш сметка, че има такова нещо като международна политика и че задължение на определена част от обществото е да се грижи за нея.

— О, да, господин И. Дипломати, тъй им викат.

— Точно така, дипломати. Добре… дали могат да ни чуят отнякъде?

— Не, освен ако някой не слуша.

— Ще говоря шепнешком.

— Малко съм глух с дясното ухо.

— Ще шепна в лявото. Та както бях почнал да казвам, най-същественото в цялата работа е, че тия дипломати са заникъде без своите книжа. Не, не — рече лорд Икнъм, когато неговият приятел спомена, че и той преди лягане обича да чете с цел незабавно заспиване, — става дума не за книги, а за документи. Един дипломат без своите бумаги е заникъде. По-добре хич да не се захваща, ами да седи да си решава кръстословицата. Разбираш какво имам предвид, като казвам документи.

— Секретни документи?

— Точно така. Следиш мисълта ми като хрътка. Един дипломат задължително трябва да има секретни документи, които предава на свои доверени подчинени за съхранение, предупреждавайки ги при никакви обстоятелства да не позволяват на някой международен шпионин да се докопа до тях. „Озъртайте се за международни шпиони“ — това е всеобщият лозунг по разните консулства и легации.

Това се видя логично на Албърт Пийсмарч.

— Искате да кажете, че ако тия шпиони ги пипнат, ще почнат да създават главоболия?

— Именно. Ще си навирят носа и ще направят Третата световна война неизбежна.

— Уха! Това май няма да е никак добре, а?

— Не мога и да си представя нещо по-нежелателно. Помниш ли ония мразовити нощи в Опълчението? Оттогава така и не се стоплих. Не би искал да преминеш още веднъж през тоя огън и жупел, нали?

— И дума да не става.

— Нито пък аз. Дори ако е заради това да те чуя как пееш „Барабанът на Дрейк“ край лагерния огън. Още една бира, Бърт?

— О, благодаря ви, господин И. Макар че не би трябвало, нали се стремя да поддържам фигурата си.

— Ако документът, намиращ се в мое притежание, попадне в лапите на шайката, която е по следите му, няма да имаш никаква фигура за поддържане. Тя ще бъде разпръсната на малки късчета из околността.

Албърт Пийсмарч бе възпрян да реагира незабавно на това от пристигането на господин Морисън, понесъл напитките. Когато виночерпецът се оттегли и вече можеше да се говори спокойно, Пийсмарч промълви с благоговеещия глас на мъж, който не знае дали да вярва на ушите си:

— Как да ви разбирам, господин И? Да не би да искате да кажете, че вие имате у себе си такъв документ?

— И то какъв, Бърт. От най-висш сорт.

— Но как…

— … е попаднал в мое притежание? Много просто. Не знам дали някога съм ти споменавал, но когато бяхме бойни другари, аз работех за Секретните служби. Казвал ли съм ти?

— Доколкото си спомням, не, господин И.

— Трябва да ми е убягнало от ума. Е, към тях съм значи и неотдавна шефът ме повика. „Номер Х 3476 — казва (момчетата винаги ме наричат Номер Х 3476 — виждаш тоя документ. Строго секретен е, та чак няма накъде. Пази го ден и нощ — вика — и не допускай ония смотаняци дори да се доближат до него.“ Имаше предвид, разбира се, международните шпиони.

Албърт Пийсмарч отпи от бирата си като човек в транс, ако хората в транс пият бира.

— Мамка му и прасе! — каза той.

— С пълно основание казваш „Мамка му и прасе!“ Всъщност, ако си говорим откровено, „Мамка му и прасе“ дори омаловажава картината.

Албърт Пийсмарч отпи още бира като друг човек в друг транс. Когато заговори, гласът му издаваше колко дълбоко е заинтригуван. Както нерядко се случваше с онези, които беседваха с лорд Икнъм, пред него се откриваха нови хоризонти.

— А много ли са тези шпиони, господин И?

— Повече от най-необходимото. Достатъчно е да ти спомена само трима — професор Мориарти24, доктор Фу Манчу25 и Асо Пика. И всеки от тях е човек, за когото да ти пусне кобра през комина или да ти накапе в бирата малко известна азиатска отрова е все едно да ти каже „здрасти“. А най-лошото е, че отнякъде са надушили, че документът е у мен, и само въпрос на време е кога ще ме подгонят из каналите.

— Това не би ви се харесало.

— Точно такова чувство имам и аз. И тъй, Бърт — рече лорд Икнъм, преминавайки към същността на въпроса, — аз реших, че единственото, което мога да сторя, е да ти предам документа и да ти позволя ти да се грижиш за него.

Албърт Пийсмарч долови странен гъргорещ звук. Той му напомняше за нещо. После изведнъж се сети за какво му напомня. За подготвителните давения на кучето Бенджи, преди да реагира подобаващо на дозата разводнена горчица. Едва след като бе слушал звука в продължение на няколко секунди, до съзнанието му достигна фактът, че източникът е самият той.

— Сам виждаш дяволската хитроумност на замисъла, Бърт. Смотаняците ще бъдат изпързаляни. Докато ме преследват из каналите, те всъщност ще гонят на босия цървулите.

— Но, господин И!

Израз, изтъкан от недоверчивост и удивление, се появи на лицето на лорд Икнъм. В този миг той приличаше на баща, разочарован от любимия си син или на чичо от любимия си племенник.

— Бърт! Държиш се странно. Нали няма да ми кажеш, че мъжеството ти изневерява? Че тази проста задача те е накарала да трепнеш? Не, не — рече лорд Икнъм и лицето му се проясни. — Твърде добре те познавам. Нима ние, старите гвардейци, се колебаем, когато ни призоват да служим на любимата татковина? Това е в името на Англия, Бърт, а едва ли е нужно да ти казвам, че Англия очаква от всеки мъж да изпълни своя дълг.

Албърт Пийсмарч, преглъщайки още веднъж, вече съвсем като кучето Бенджи, повдигна процедурен въпрос.

— Но аз не искам да ме преследват из каналите, господин И.

— Не се притеснявай за това. С канализационната страна на въпроса се ангажирам аз. Та откъде, за Бога, ще знаят, че нещото е у теб?

— Смятате, че няма да открият?

— Няма начин. Да не са ясновидци?

За всеки, наблюдаващ кръглото като погача лице на Албърт Пийсмарч, бе очевидно, че в душата му се води нелека борба. Лорд Икнъм можеше да различи това и с невъоръжено око и с нетърпение очакваше решението на рефера. То дойде след продължителна пауза под формата на четири думи, изречени с нисък дрезгав глас, идваш от отвъдното.

— Много добре, господин И.

— Значи ще го направиш? Великолепно. Чудесно. Отлично. Знаех си, че няма да ме подведеш. Но виж, не би било разумно да ти предам документа тук, където и стените имат очи. Ще ти кажа как ще постъпим. Къде се намира спалнята ти?

— До стаята с посудата.

— На приземния етаж значи. Ще бъда под прозореца ти точно в полунощ. Ще имитирам вика на бял бухал — бял бухал, запомни, не кафяв — и щом ме чуеш да бухам, открехваш леко прозореца и документът преминава от моята ръка в твоята. Ще бъде в обикновен кафяв плик, внимателно запечатан. Пази го с цената на живота си, Бърт.

Видът на Албърт Пийсмарч издаде известно смущение.

— Как тъй с цената на живота?

— Така е думата. Е, май вече всичко е ясно. Трябва просто да си траеш и да си държиш езика зад зъбите. А сега ще се наложи да те оставя. Не бива да ни виждат заедно. Стой! — рече лорд Икнъм. — Какво беше това? Не чу ли тихо изсвирване? Не? Тогава всичко е наред. За миг си помислих, че ония приятели може да спотайват отвън.

Смущението на Албърт Пийсмарч се усили.

— Искате да кажете, че те са тук, господин И? По нашите места?

— С дузини, скъпи приятелю, на цели пълчища. Давтейл Хамър гъмжи от международни шпиони така, както други прелестни местенца гъмжат от листни въшки или оси. Но пък без тях нямаше да е интересно, нали? — рече лорд Икнъм и излезе, оставяйки Албърт Пийсмарч да се взира с изтерзани очи в дъното на халбата си, жертва на силни, противоречиви чувства.

Понго Туисълтън, стига да беше тук, лесно би влязъл в положението му. Той също често бе изпитвал това усещане на потрес, сякаш твърдата земя под краката му се разпада, тъй присъщо на хората, попаднали в обсега на петия граф на Икнъм, когато този чудесен възрастен мъж се захванеше да върши добри дела. И ако се намираше на мястото на Албърт Пийсмарч, Понго също би възприел политиката, която сега се стори най-уместна на почтения иконом.

— Още едно от същото, ако обичате, господин М — каза той и Рупърт Морисън за сетен път се нагърби с мисията на санбернар.

Резултатът бе мигновен. Всъщност думата магически едва ли би била твърде силна. Досега в настоящата хроника само бе намекнато за живителните свойства на домашното пиво в „Бръмбарът и трънката“. Дойде мигът да му отдадем цялата почит, която заслужава. То докосваше душата. То променяше света. То премина като огън по жилите на Албърт Пийсмарч и го превърна в нов човек. Плахият угрижен Албърт Пийсмарч изчезна в небитието и на негово място вече седеше един Албърт Пийсмарч, изпълнен до козирката с приключенски дух. Човек с установени привички, при нормални условия той би се притеснил от ролята на главен герой в шпионски екшън, в какъвто, изглежда, се превръщаше, но сега, с бушуващите в гърлото му вълни домашно пиво, тя дори му харесваше. „Я ги дайте тука тия мръсни шпиони!“ — така би могло да се изрази цялостното му отношение.

Халбата му тъкмо бе напълнена за четвърти път и той войнствено си казваше, че всеки шпионин, който се опита да се бъзика с него, би го направил на свой собствен риск, когато вратата на пивницата се отвори и вътре влязоха Джони Пиърс и Козмо Уиздъм.

От пръв поглед се виждаше, че никой от двамата не е в празнично настроение. В главата на Джони се въртяха силни, мъжествени мисли по адрес на едновремешния му съученик Норбъри-Смит, чието държане с Белинда Фарингдън по време на обяда бе твърде сходно с онова на безпътен бонвиван от нямото кино, а Козмо мрачно нищеше проблема с писмото, питайки се как то може да бъде разлъчено от настоящия си притежател, без за момента да вижда никакъв способ за постигане на бленуваната цел. С апатична отнесеност те дадоха поръчката си за две хал би домашно пиво.

Рупърт Морисън поднесе еликсира и със съжаление погледна към телевизионния екран, където с пълна пара вървеше една от ония викторини, специално предназначени за слабоумната аудитория. Д’Арси Стандиш бе напуснал ефира преди десетина минути.

— Изпуснахте филма, господин Пиърс — каза той.

— Филм ли? Какъв филм?

— Онази шпионска история, дето ей сегичка я даваха по телевизията. С джентълмена от Външно министерство, който притежава едни важни документи — подхвана господин Морисън, навлизайки с лекота в сюжета, — а шпионите го гонят, за да ги докопат, ама той ги дава на иконома си…

— Гледах го миналата седмица — отсече Джони. — Нищо не струваше. Пълна боза — допълни той, не оставяйки и най-малко съмнение относно преценката си за филма. Толкова много негови сценарии бяха отхвърлени от телевизията, че той се бе превърнал в суров критик на тази медия.

— Напълно съм съгласен с вас, сър — отвърна господин Морисън. Всъщност филмът му бе харесал до немай-къде и той с удоволствие щеше да го изгледа и трети път, но един собственик на странноприемница трябва да потиска личните си чувства и да помни, че клиентът винаги има право. — Много глупаво го бяха измислили. Като че ли някой джентълмен ще вземе да даде важен документ баш на иконома си. Това просто не би могло да се случи.

— О, не би могло, казваш? — намеси се Албърт Пийсмарч, като се изправи малко несигурно от мястото си и изгледа говорещия с мътен, но пламтящ взор.

Само човек с изключително самообладание може да се сдържи да не постави на мястото им хора, дрънкащи невежо по въпроси, с които той случайно бе добре запознат, особено след като току-що бе ударил два литра от домашното пиво на „Бръмбарът и трънката“. Като знаеше, че тримата присъстващи не са международни шпиони — в присъствието на каквито той, естествено, би бил по-прикрит, — Албърт Пийсмарч можеше без угризения да се намеси в дебата и да говори свободно.

— Не би могло, казваш? — каза той. — Това само показва колко много ти разбира главата от тия неща, господин М. А дали ще ти е интересно да узнаеш, че тъкмо тази вечер документ от изключителна важност ми бе поверен от джентълмен, чието име не ще назова, за да го съхранявам с цената на живота си? При това аз съм иконом, нали? Би трябвало първо да мислите, преди да говорите, господин М. А сега — рече Албърт Пийсмарч с тона на благ чичо, който се отпуска на детско тържество — ще ви изпея „Барабанът на Дрейк“.

И след като го стори, той нахлупи бомбето на главата си и се отправи навън, стъпвайки внимателно, сякаш ходеше по конец.