Възмездие от гроба

8

Джейн осъзна постепенно, че източникът на тежкото блъскане не е собствената й глава, а ударите се носят някъде отвън. Тя изръмжа гърлено, опитвайки се да отлепи клепачите си.

— Мърла — укори се сама, установявайки, че си е легнала, без да си свали грима. Разтърка залепналите от спиралата мигли и изпъшка. Успя да седне в леглото и веднага съжали, че го направи. Повдигаше й се, оригваше се на кисело, от което вкусът в пресъхналата й уста стана нетърпим. Синусите я боляха, а кой знае защо я заболяха и краката, щом се опита да ги раздвижи.

Изпълзя по някакъв начин от леглото и тръгна със залитане към вратата, повличайки пътьом и халата си. Започна да се боричка с ръкавите и подвикна „Добре де, добре, идвам!“ на неизвестното лице, което се опитваше да разбие външната врата. Звукът на собствения й глас я накара да се сгърчи болезнено. Отвори секретната брава и веригата и дръпна рязко вратата.

— Какво, по дяволите… — започна тя, но установи, че говори на празното пространство, защото Тенил профуча покрай нея и продължи към дневната. Джейн потри лице с длан, но това не й помогна да си изясни каквото и да било. Въздъхна, затвори вратата и последва Тенил.

Джейн се опря на рамката на вратата, за да не падне, и едва сега възприе въплъщението на страх и мъка, сгушено на мекото кресло.

— Преди да започнеш с обясненията, Тенил, искам да те предупредя, че имам адски махмурлук. Така че не е зле да имаш основателно оправдание.

Тенил потрепери и захапа кокалчетата на свития си юмрук. Джейн видя, че зъбите й се забиват с все сила в плътта. Трябваше да минат няколко мига, за да възприеме с помътения си мозък това, което виждаше, но накрая осъзна, че детето се бори с последни сили срещу напиращите сълзи. Това я стресна достатъчно, за да си възвърне поне относителна яснота на съзнанието. Откакто познаваше Тенил, я беше виждала гневна, раздразнена, наскърбена от някаква несправедливост или дори вбесена, държала се бе и предизвикателно. Но при никакви обстоятелства не бе давала вид, че ще се разплаче. А и никога не беше изглеждала толкова малка. Очите й бяха разширени, а личицето й сякаш се беше стопило и костите отдолу се очертават. Очарованието на момиченце, обещаващо да се превърне в красавица, бе отстъпило място на напрежение и безпомощност.

Джейн прекоси стаята, приклекна до Тенил и предпазливо обви раменете й с ръка. Физическият контакт между двете не беше нещо обичайно, но се оказа, че не е трябвало да се притеснява. Тенил незабавно притисна вдървеното си от напрежение тяло към нейното. Джейн мълчеше и само галеше ритмично ръката й със свободната си ръка. После бентът най-сетне се разкъса, Тенил зарови глава в тялото й като агънце в майка си и избухна в плач. Първоначално плачеше тихичко, но постепенно заплака отчаяно, на висок глас, преглъщаше и хлипаше така, че и двете с Джейн се разтърсваха.

Джейн беше озадачена. Не можеше да си припомни някаква пубертетна травма, която да я е докарвала до такова състояние. На тези години и тя беше поплаквала, но никога така отчаяно и безпомощно. Неволно подхвана обичайните банални фрази — „хайде, хайде“ и „всичко е наред, Тенил, сега си при мен“. Но нищо не помагаше срещу този пристъп на мъка.

Най-сетне ужасните хлипове позаглъхнаха и Тенил се отдръпна от нея, бършейки очите и носа си с опакото на ръката. Клепачите й бяха подпухнали, тя дишаше тежко през устата.

— Извинявай — произнесе тя с усилие.

— Няма защо, нали затова са приятелите — отвърна Джейн, ядосвайки се на себе си, че употребява такива изтъркани фрази. — Ще ми кажеш ли сега какво се е случило?

Тенил извърна поглед встрани.

— Нямаше те снощи — каза тя с упрек. — Идвах при теб, ама те нямаше.

— Излизах с приятели — отвърна Джейн.

— И аз се върнах у нас. Не исках, знаех, че той ще е там, но теб те нямаше и нямаше къде да отида.

— Кой е щял да бъде там? — попита Джейн, чудейки се дали е възможно алкохолът да предизвиква краткосрочна амнезия. Явно й се губеха ключови логични елементи от разговора.

— Джино — Тенил изплю името, сякаш се опитваше да прочисти лош вкус от устата си.

— Приятелят на Шарън? — тревогата скова гърдите й в студената си прегръдка.

— Да, приятелят на Шарън, шибаното му копеле.

О, да му се не види, не! О, по дяволите!

— Шарън нямаше ли я?

— Шарън е нощна смяна. Казва, че той трябвало да ме пази да не ми се случи нещо лошо — тя се изсмя горчиво. — Прекалено тъпа е да загрее, че лошото, което може да ми се случи, е именно той.

Джейн я погали по гърба.

— Той… досажда ли ти?

— Само ме гледа, нали разбираш?

Джейн разбираше.

— Нещо друго?

Страх я беше от отговора.

— Все казваше разни неща, когато Шарън я нямаше в стаята. Как си падал по млада плът, все такива гадории. Разбираш ли, знаех, че той само чака момента, когато тя ще трябва да работи нощем.

— Какво се случи, Тенил?

Момичето зачопли яростно ципа на якето си.

— Първите две нощи се натряскваше и заспиваше на дивана. Обаче снощи ме чакаше. Още щом влязох и го видях — стоеше на вратата на дневната и си разкопчаваше панталоните — тя потръпна. — Каза ми, че било време да разбера какво означава истинска любов. — Устните на Тенил се извиха презрително. — Копеле. Опитах се да изтичам обратно навън, но той беше по-бърз. Хвана ме за ръката и ме замъкна в дневната, после ме хвърли на дивана — тя тръсна глава, сякаш за да пропъди спомена. — Извади си оная работа. Откакто се помня, не съм се страхувала така. Бях сигурна, че ще ме изнасили. После разбрах, че иска да му духам — само при мисълта щях да повърна. Хванах лампата, която стои на ниската масичка, и го ударих с нея по главата.

Джейн усети как сърцето й се свива от страх и жалост.

— Правилно си постъпила, Тенил.

— Не го ударих достатъчно силно. Трябваше да го убия — ама ми се стори, че е само зашеметен. Скочих и изтичах в моята стая. Издърпах леглото и скрина пред вратата, за да не може да влезе. Цялата треперех, разбираш ли, цялата. И малко след това той заблъска по вратата и почна да крещи като животно. Джейн, не знаех какво да правя. Държеше се като луд. Вратата се тресеше, бях сигурна, че ще я разбие — тя се засмя с треперещ глас. — И тогава дойде спасението.

— Какво се случи?

— Нали знаеш оня задник, дето живее до нас? Голям, дебел — рокер някакъв?

Джейн кимна.

— Виждала съм го. Голям грозник — той е, нали?

— Грозен и гаден. Та тъкмо тогава той се появи пред нашата врата и закрещя на Джино да млъква, щото иначе щял да разбие вратата и да му извади карантиите — и настана тишина. А малко след това Джино дойде до вратата на моята стая и каза тихо „Не можеш да останеш там вечно, кучко“. Едва не се напиках от страх. Казвам ти, не мигнах цяла нощ. Изчаках Шарън да се прибере, измъкнах се и право тук. Ако знаеш как се молех да си у дома!

— Правилно си постъпила, Тенил — Джейн се опитваше да събере разпокъсаните си мисли. Налагаше се да предприеме нещо. Не можеше да остави Тенил в ръцете на извратения приятел на Шарън. — Засега можеш да останеш при мен — каза тя. — Аз трябва да замина за две седмици, но преди това ще уредя тази работа.

Тенил я изгледа невярващо.

— Ти ли? Че какво ще направиш? Джино няма да те послуша. А с Шарън няма смисъл да разговаряш, тя ще извърти нещата така, че аз да изляза виновна както обикновено.

Джейн се изправи. Тенил може и да беше по-отраканата от двете, но не знаеше нещо, с което Джейн беше наясно. Може би ставаше дума за махленски клюки, но Джейн имаше чувството, че нещата са по-сериозни. А ако беше права, това поставяше в ръцете й оръжие, което би накарало Джино да си плюе на петите и да изчезне яко дим. Джейн изправи гръб, опитвайки се да изглежда като човек, който си знае работата.

— Трябва да ми вярваш, Тенил. Ще се справя.

Джейк смъкна сандалите си, наслаждавайки се на вълшебното въздействие на хладния мраморен под. Чувстваше се прегрял, което беше глупаво, тъй като климатиците в сградата на летището в Хания работеха на пълни обороти. Предполагаше, че цветовете, в които беше боядисан терминалът — тъмносиньо, сиво и бяло — са подбрани с цел да въздействат успокояващо, но нервното напрежение не го напускаше. Странно, като си помислеше само, че едва вчера се отдаваше на мечти за родината. А сега, когато стоеше в чакалнята за излитащи полет с билет за Лондон в джоба си, го тормозеше странна смесица от безпокойство и ожесточена решимост да докаже на Каролайн, че и него го бива за нещо.

Всичко стана толкова бързо! Само минути след първоначалния им разговор Каролайн вече търсеше онлайн самолетен билет за него. Когато се опита да разбере какво си е наумила, тя го сряза нетърпеливо:

— После ще говорим, Джейк. Остави ме сега да свърша това.

След известно време, което му се стори много дълго, тя възкликна:

— Идеално!

Натисна още няколко пъти бутона на мишката и се облегна на стола с доволна усмивка.

— Готов си, Джейк — каза тя и обърна екрана към него. Очевидно му беше запазила място на полет от Хания до Атина, където щеше да се прехвърли на полет за Хийтроу. И то още на другия ден.

— Ти няма ли да дойдеш?

Каролайн го изгледа озадачено.

— Случаят си е твой, Джейк. Аз само бих ти пречила. Нали не мислиш, че Джейн ще изпадне във възторг, когато те види, ако мъкнеш и мен със себе си?

— Не разбирам какво искаш от мен, Каролайн — той се опита да говори безразлично, но тонът му беше на нацупено, капризно дете.

— Много е просто. Току-що ти самият ми разкри възможност за интересна и много ценна находка. Искам ти да се добереш до нея. А ако не успееш да се справиш сам, искам да бъдеш неотлъчно до човека, който най-вероятно ще успее.

Той отметна раздразнено косата от лицето си.

— Но, Каролайн, ние не разполагаме с никакви доказателства, че проклетото нещо съществува.

— Ти самият каза, че Джейн е убедена в съществуването на поемата — каза тя, въплъщение на здравия разум в плажна рокля.

— Това е просто някаква откачена хипотеза.

— Можеш да ми вярваш, че съм попадала на страхотни находки, тръгвайки по далеч по-откачени следи. Погледни на нещата така — позицията на Джейн е уникална. Тя изучава творчеството на Уърдсуърт на академично ниво, а същевременно е родом от Фелхед. Доколкото се простира моят опит, сериозните учени не изпадат в откривателска треска, освен ако нямат сензационно добри основания. Не забравяй и друго — Джейн може да не ти е казала всичко, което знае.

По красивото лице на Джейк се изписа изненада, а после и съмнение.

— Че защо ще крие от мен? Да не искаш да кажеш, че ми е нямала доверие?

Каролайн се изкиска.

— Когато един учен се добере до нещо, благодарение на което би могъл да задмине на разстояние колегите си, обикновено не се доверява никому. Скъпи мой, колкото и да те е обичала Джейн, можеш да се обзаложиш, че ако е разполагала със сведения, които биха я превърнали в звезда във вашите професионални среди, тя за нищо на света не би ги споделила. А откриването на тялото в тресавището може да се окаже катализаторът, който ще ускори значително процесите.

— Това е лудост — настоя Джейк.

— Не, драги мой, това е бизнес. Ако сериозно се надяваш да направиш кариера в нашата работа, се налага да умееш да експлоатираш връзките си и да намираш начини да си сигурен, че ако нещо интересно се появи, ти ще бъдеш непосредствено до този, който държи находката в треперещите си ръце.

— Това го разбирам — възрази той, съзнавайки, че отношението й е покровителствено и пренебрежително, но неспособен да се държи на положение. — Но не мога да схвана какво искаш да правя — в чисто практически аспект.

Каролайн издуха дълга струя дим.

— Отиди да се видиш с Джейн. Възстанови отношенията си с нея поне дотолкова, че да има основания да бъдете постоянно заедно. Убеди я, че се разкайваш. Обясни, че си видял статията във вестника и това те е накарало да осъзнаеш, че си постъпвал неправилно, като не си приемал сериозно теориите й. Убеди я, че тя е единственият човек, който може да се добере до проклетия ръкопис, и я накарай да го направи. Това искам от теб — тя извърна глава и се загледа към залива. Никога досега не беше говорила така сприхаво.

— Съмнявам се, че ще ми се зарадва особено — измънка той.

— Разбира се, че няма да ти се зарадва. Нали си я зарязал. Само че ти трябва да направиш всичко необходимо, за да ти прости, Джейк.

— Какво разбираш под „всичко необходимо“?

— Чертеж ли искаш? Кажи й, че искаш да откриете този ръкопис напук на мен, ако смяташ, че това ще подейства — тя се усмихна невъзмутимо. — Оставям решението на теб.

— Няма да бъде лесно.

— Използвай чара си, Джейк. В противен случай няма кой знае каква полза от него, нали?

Когато си спомни последните й думи, Джейк бе обзет от нов прилив на решителност. Щеше да й покаже, че не е някакво момченце за забавление. Щеше да я накара да го възприема сериозно, каквото и да му струваше това.

Душът помогна донякъде, но Джейн все още се чувстваше нестабилна и с опънати нерви. Реши да направи кафе, и докато чакаше чайникът да кипне, глътна две таблетки обезболяващо. Не беше убедена, че това, което е решила, е правилно, но не виждаше никакъв друг изход, а държеше да направи всичко по силите си. Взе двете чаши, отиде при Тенил и седна на ръба на леглото.

— Трябва да изляза, за да се видя с един човек — каза тя. — Искам да ме чакаш тук.

— С кого ще се виждаш? — попита Тенил. След като й разказа всичко, явно бе обзета от облекчение и бързо си възвръщаше обичайния тон.

— Един човек, който според мен може да ни помогне — Джейн се надяваше, че тонът й не допуска по-нататъшни въпроси.

Тенил се взираше в кафето си.

— Баща ми — произнесе тя безизразно.

Джейн се опита да скрие изненадата си. Скоро след като Тенил започна да се навърта около нея, Джейн се бе заговорила на автобусната спирка с една съседка, млада майка, която живееше в апартамент на същия етаж.

— Не че ми е работа — поде жената, — но забелязвам, че Тенил често идва у вас. Няма да е зле да бъдете нащрек.

— И защо? — отвърна рязко Джейн. — Струва ми се интелигентно дете.

— О, интелигентна е, няма спор. Това, което имам предвид, е да се пазите от баща й.

Джейн се намръщи.

— Вероятно я бъркате с друго момиче. Тя няма баща. Казва, че дори не знае кой е баща й. Майка й отказвала да й каже, а Шарън няма представа.

Жената изсумтя презрително.

— Ако е така, вероятно Тенил е единствената, която не знае. Всички тук знаят, че Чука й е баща.

Очите на Джейн се разшириха от удивление.

— Джон Хамптън?

— Точно така. Той винаги я е наблюдавал отдалече. А Шарън не иска тя да знае, разбирате ли? Искам да кажа, би трябвало да ви е ясно защо, нали?

На Джейн определено й беше ясно. Доста отдавна бе научила, че Джон Хамптън, по прякор Чука, беше нещо като кмет на престъпния контингент в Марншул Фарм. Беше сериозен престъпник, не някакъв недорасъл кандидат–гангстер. Наркотиците, сексът и насилието бяха негова специалност и нямаше никакво съмнение кой дърпа конците на престъпната дейност в района. Джейн беше чувала разкази за наказанията, сполетели тези, които решавали да работят на свободна практика извън закона, без да плащат дължимото на Чука.

А ето че сега Тенил съвсем открито говореше за нещо, което Джейн бе считала за добре пазена тайна.

— Знаеш кой е баща ти, така ли? — попита Джейн, опитвайки се да печели време, за да си изясни как да реагира.

— Че баща ми е Чука?

Джейн кимна. Тенил сви рамене.

— Мисля, че съм наясно от години. Помня, че ми го каза някой в училище. Първоначално не повярвах. Вероятно просто не съм искала да повярвам. Но един ден, когато Шарън не беше у дома, порових из вещите й. Тогава открих снимката, натикана в дъното на едно чекмедже — на нея са майка ми и Чука. Той я е прегърнал и двамата се гледат усмихнати, като че ли са влюбени. Тогава се убедих — тя си пое дълбоко дъх. — Иначе той никога не ми е казвал и една дума. Все ме подминава, без дори да ме погледне. Затова реших, че не иска и да знае за мен.

— Или се надява по такъв начин да те защити — каза Джейн, опитвайки се да идеализира подбудите му, за да може Тенил да си създаде малко по-положителна представа за баща си. — Той сигурно има врагове. Но като не ти обръща внимание, все едно че казва „Не ме е грижа за нея“, което означава, че ти няма да бъдеш привлекателна плячка за някой, който би поискал да го изнудва.

Изражението на Тенил беше скептично.

— Или чисто и просто не иска да знае за копелето си, след като майката е починала. Имал е доста жени след смъртта на майка ми. Сигурно отдавна е забравил, че съществувам.

Вероятно е права, каза си уморено Джейн. Но точно сега не виждаше друг начин да постигне някаква сигурност за Тенил, освен да поговори с Чука. Мисълта я притесняваше, побиваха я тръпки от страх и неприязън. На Чука приписваха неща, които категорично не я изпълваха с желание да общува с него.

— Ще видим — измънка тя по-скоро на себе си.

— Смяташ да му разкажеш за Джино, така ли? — попита недоверчиво Тенил.

— Разбира се — каза Джейн, допи кафето си и стана.

— Моите уважения — каза Тенил и сякаш се удиви на собствената си реакция. — За бяло момиче си доста смела.

„Или доста глупава“, каза си Джейн.

— Стой тук, докато се върна. Няма да отваряш на никого, нали?

— Знаеш ли къде можеш да го намериш? — попита Тенил.

— Имам език, мога да попитам.

— Няма нужда. По това време сутринта си е у дома. Блок Б, на другия край. Апартамент 87.

Джейн прие информацията с кимване и взе палтото си.

— Не се безпокой, Тенил. Ще се справим с Джино.

Споразумяхме се той да се върне отново след три дни, когато и двамата ще бъдем свободни от всякакви грижи и задължения. Признавам, че очаквам с нетърпение да чуя неговия разказ. Толкова много бе казано и написано за съдбата на този кораб, но засега сме изслушали само един от главните участници. Разказът на моя приятел със сигурност ще ни осигури нов поглед върху бунта и ще разреши загадката около това, което се е случило впоследствие с кораба и тези, които са плавали на него. Струва ми се, че на нашите острови няма друг жив човек, освен моя приятел, който да има представа от съдбата на „Баунти“, след като корабът е потеглил от Отахейте с екипаж от бунтовници и туземци на борда. Изпитвам силно желание да разбера причините за тези събития и да ги пресъздам в стихове. Готов съм да започна работа по голямата поема. Ще бъде забележително начинание.