Възмездие от гроба

5

Доктор Ривър Уайлд потупа с края на химикалката по бележника на бюрото си.

— Вижте какво, разбирам, че сте много зает, но не само вие сте зает. Днес постоянно ме прехвърлят от телефон на телефон. Съмнявам се, че имате представа колко много хора имат за служебно задължение да попречат на хора като мен да разговарят с хора с вашето положение. От вас искам само да вземете решение. Толкова ли е трудно?

В гласа на другия край на линията се долавяше раздразнение.

— Вече ви обясних. За да получим съгласие за изработване на сериал, трябва да изпълним редица условия. Нямам пълномощията да взема такова решение съвсем сам.

Ривър направи злобна гримаса, гледайки слушалката.

— Фил, вие сам казахте, че сте програмен директор за документални предавания в телевизията на Северна Англия. Това вероятно означава, че имате известна власт да решавате какво ще тръгне по екраните?

— Имам правото на самостоятелно решение само по отношение на ограничен брой регионални програми. Всичко останало се приема по общоприетата процедура.

Ривър се опита да овладее внезапно обзелото я желание да закрещи на събеседника си. Постепенно й се изясняваше, че хората от университетската администрация изглеждат като пълни аматьори в сравнение с бюрократите в телевизията. Тя заби ожесточено химикалката в хартията.

— Но този въпрос не може да чака. Трябва да започна работа по тялото колкото е възможно по-бързо. Не ви трябва някакъв баснословен бюджет. Вече ви пратих грубо изчисление на разноските — той се опита да я прекъсне, но тя не му обърна внимание и продължи: — Вижте, няма да ви струва много, Фил. Напротив. Трябва ви само операторски екип. Проследявате моята работа върху тялото. Вашият екип ще присъства на изследванията от самото начало. Можете да ми вярвате, обстановката е фантастична. Уговорих хората от местното погребално бюро да извърша по-голямата част от работата върху тялото в техния салон — обстановката е прекрасна, от онези, викторианските, с много махагон и плочки по стените, като в роман на Конан Дойл. Много атмосферно, в пълен контраст със съвременността. А ще можете да снимате и в лабораториите, където се извършва техническата част от изследванията — няма да има проблем. Ще можете да снимате на мястото, където е било намерено тялото. Можете да запишете моята експертна оценка, както и мнението на експертите в другите сродни дисциплини, всичко, свързано с трупа, при това на извънредно изгодни за вас, ниски цени. Хайде, Фил, сам знаете, че зрителите ви обичат такива неща. Нещо средно между риалити шоу и канал „Хистори“. Тела, консервирани в торфени находища, не се намират всеки ден. При това в случая съществуват и някои необичайни отлики — татуировките са забележителни. Убедена съм, че ще открием впечатляващи неща в процеса на работата. Това не ви е някакъв пиян местен селянин, паднал в блатото. Става дума за нещо специално. Мисля, че има някаква връзка с Южните морета. Помислете си само колко по-интересно — и по-евтино — би било да проследите хода на едно истинско научно изследване, вместо да разчитате на възстановки — тя се опита да придаде на гласа си възможно най-голяма убедителност.

— Доктор Уайлд, съгласен съм, че това, което предлагате, би гарантирало едно увлекателно предаване. Но няма начин да съкратим процедурата по приемането.

Ривър изсумтя.

— А какво ще кажете за онези светкавично направени документални предавания, които вадите като илюзионист от цилиндър всеки път, когато връхлети природно бедствие или избухне политически скандал? В тези случаи явно успявате да съкратите процедурата.

Фил Тоунър въздъхна.

— Едно тяло, открито в торфено находище в Езерната област, не може да се определи като събитие от национална значимост. Затова ви предлагам да наминете отново идущата седмица…

— Това не ме удовлетворява. Кажете ми, Фил, защо не искате да рискувате и не поръчате проклетото предаване независимо от всичко? Какво е най-лошото, което може да се случи? Получавате увлекателно серийно предаване за националната телевизия, което при това не ви струва почти нищо. А ако се окаже наистина толкова интересно, колкото и вие, и аз знаем, че ще бъде, ще можете да представяте в цялата телевизионна мрежа вашия голям удар, който няма да ви е струвал почти нищо. Хайде — сам разбирате, че това, което говоря, е разумно — тя долови колебанието на събеседника си. — Фил, споменах ли, че изглеждам страхотно? И че съм невероятно фотогенична? — допълни тя, изкисквайки се кокетно.

Глухият смях на събеседника й я възнагради за усилията.

— При това предложихте страхотно заглавие. Оставете ме да го обмисля — каза той. — Ще ви се обадя.

— Кога? — Ривър знаеше, че я имат за ужасен инат. Тя предпочиташе да определя сама себе си като упорита.

— В края на работния ден. Тогава ще мога да ви отговоря.

— Благодаря, Фил. Ще очаквам обаждането ви — Ривър остави слушалката на място и заби юмрук във въздуха. — Стана!

Тя скочи на крака и излезе забързано от подобието на дрешник, което университетът на Северна Англия в необичаен пристъп на остроумие определяше като неин работен кабинет. Само след десет секунди се върна, грабна една папка от бюрото си, и отново излезе тичешком.

Откри ръководителя на катедрата да оглежда скептично някаква човешка челюст. Доналд Пърсивъл беше постоянна жертва на съмнения. Отнасяше се с недоверие към всякакви категорични съждения, освен ако не бяха подкрепени с безукорни научни доказателства. Малката му уста беше постоянно неодобрително нацупена и Ривър беше готова да се закълне, че всеки път, когато застанеше пред него, по смръщеното му чело се явяваха допълнителни измъчени бръчки. Сега, когато тя влезе с жизнерадостна походка в лабораторията, раменете му се присвиха, сякаш за да защитят находката, която държеше. Накара я да чака нетърпеливо цяла минута, докато най-сетне насочи воднистосините си очи към нея.

— Добър ден, доктор Уайлд — каза той.

— Имам чудесни новини, професоре — поде Ривър. — По всичко личи, че успях да убедя онези от телевизията на Северна Англия да направят документален сериал за проучванията върху трупа от Фелхед. Това означава, че ще можем да се заемем с много повече от основните изследвания, за които вече имам отпуснат бюджет от катедрата.

Пърсивъл се намръщи.

— Телевизията ли? Дали това наистина е добра идея? Наистина ли искате камерите да ни следят през цялото време, докато работим?

Ривър отхвърли възраженията му с махване на ръката.

— Няма да ни се пречкат.

— А дали това ще представи нашата катедра по подобаващ начин пред света?

— Мисля, че по този начин светът ще разбере, че вършим работата си добре. Което пък означава, че ще ни бъдат възлагани повече външни проекти, които ще вкарат в катедрата допълнителни средства — отвърна Ривър, улучвайки ловко ахилесовата пета на всички съвременни научни работници. — А допълнителните средства означават по-добро оборудване и повече студенти — добави тя. Никога не се притесняваше да попресили ефекта. — Освен това, що се отнася до този проект, това означава, че ще можем да си позволим компютърно-аксиална томография на цялото тяло, изотопен анализ и анализ на степента на износване на зъбния емайл. Пълна програма. Освен това ще можем да привлечем специалистите по палеоботаника и археолозите, без те да изпадат в паника за бюджетите си. Помислете си каква полза ще имат студентите от такова интердисциплинарно обучение — това е идеална практика за тези, на които им предстои да работят в реална обстановка.

Пърсивъл загледа кисело челюстта и продължи да я върти в облечените си с ръкавици ръце.

— Вашата работа тук е да преподавате и да се занимавате с научни изследвания, доктор Уайлд, а не да ползвате катедрата като трамплин за самоизтъкване.

Това беше удар под кръста, но поне подсказа на Ривър, че Пърсивъл не може да измисли сериозно професионално възражение срещу предложението й. Тя се ухили.

— Нямам за цел да се превърна в поредния професор — телевизионна звезда. Това, което ме интересува, е работата ми. И съм готова да правя всичко, което е необходимо, за да мога да я върша по възможно най-добрия начин.

Пърсивъл въздъхна уморено.

— Знам това, доктор Уайлд. Затова и реших да ви назнача при нас. Много добре, съгласен съм да задвижите проекта. Но не сключвайте категорично споразумение с тези хора, преди да съм видял условията на договора.

— Благодаря ви, професоре — каза Ривър, устоявайки на импулса отново да забие юмрук във въздуха. — Няма да съжалявате за решението си.

Той въздъхна отново.

— Да се надяваме. А сега, преди да хукнете да изпробвате сценичния си грим, няма да е зле да хвърлите един поглед на това — той й подаде челюстта с жест, който тя оцени като израз на помирение. — Малко съм озадачен от начина на износване на кътниците.

Съзнавайки, че не е способна да се заеме със собствената си работа, Джейн Грешам се опитваше да насочи мислите си към семинарното занятие, което трябваше да води с първокурсниците идущата седмица. Темата беше ролята на измамния патос в поезията на романтиците. До такава степен й липсваше вдъхновение, че стигна дотам да се рови из годишниците на Обществото по съвременни езици, с надеждата, че би попаднала на нещо, което поне малко да й помогне да организира семинара. Беше се зачела в една забележително скучна публикация за ранното творчество на Колридж, когато главата на Дан се появи над преградата на библиотечната банка.

— Знаех си, че ще те намеря тук — заяви той самодоволно.

— Не е кой знае какво постижение на логиката — отвърна въздържано Джейн, — като се има предвид, че винаги сядам на едно и също място.

Той заобиколи преградата, за да застане до нея, и изкриви лице, като видя годишниците на Обществото по съвременни езици.

— Божичко! Щом си стигнала до годишниците, трябва да си на ръба на отчаянието.

Джейн бутна книгата настрани.

— Вече съм прекрачила ръба.

— Позволи ми тогава да те отведа оттук и да те почерпя едно кафе.

— Не бива. Трябва да подготвя семинара.

Дан повдигна вежди и изкриви надолу ъгълчетата на устата си.

— Можеш да ми вярваш, че ще се почувстваш по-добре след една бърза инжекция с кофеин и половин час, прекаран в моята компания.

Преустановявайки привидната си съпротива, Джейн стана и пъхна химикалката в джоба си.

— Ще оставя бележките си тук — каза тя, подчертавайки, че склонността й да бъде отклонявана от работата си има граници.

Без повече разговори те напуснаха библиотеката и завиха зад ъгъла, към кръчмата „Мечка и Тояга“. Там сервираха прилично кафе и за разлика от студентския стол все още позволяваха на пушачите да се поддават на порока си. Джейн се поободри, когато Дан се появи в избраното от тях ъглово сепаре с две големи чаши мока, увенчани с пирамиди от сметана.

— Лош човек си ти — заяви тя.

— Не съм привърженик на половинчатите мерки.

— Не мога да разбера как поддържаш такава стройна фигура — оплака се Джейн, хвърляйки поглед на стегнатия му корем под бялата тениска.

— Много спорт, скъпа. Да не забравяме и цигарите — те убиват апетита.

— Не само апетита, а и тези от нас, които трябва да се примиряват с твоето пушене.

Джейн отпи доволно от кафето, наслаждавайки се на контраста между хладната сметана и горещата напитка под нея.

— Ммм, точно това ми трябваше. И така, Дан, защо ме домъкна тук?

Той доби престорено невинно изражение.

— Джейн, учудваш ме. Като че ли никога досега не съм те канил на кафе.

Джейн подбели очи.

— Никога досега не си си правил труда да ме издирваш в библиотеката и да ме измъкваш оттам, за да ме водиш в заведение. Ще трябва скоро да се връщам, така че не ме карай да измъквам всяка дума от теб.

Той сви рамене и разпери ръце в добре познат на Джейн жест. „Като малко момче, което се прави на отракан чаровник, каза си тя. Време е да пораснеш, Дани, мойто момче“.

— Какво бих могъл да кажа? Спипа ме, малката. Да, действително имам скрита цел.

— Е, в такъв случай ще е добре да ме уведомиш каква е тя, защото нямам време да си играя на отгатване. Давай.

Дан поглади веждите си с жест, който също беше добре познат на Джейн, която нерядко го беше наблюдавала да преподава. Обикновено правеше така, когато искаше да спечели време.

— Нали помниш разговора ни онзи ден — за Крисчън и Уърдсуърт? Оттогава нещо ме гризе.

— В какъв смисъл те гризе?

— Ние сме приятели отдавна, Джейн, и мисля, че те познавам доста добре — той кимна сякаш на себе си, подчертавайки думите си. — Но ми се струва, че до онзи ден не бях осъзнал какво значение отдаваш на тази история за Флечър Крисчън. А бих казал, че от всички, с които съм работил, ти си последната, която би се оставила да бъде подведена от неоснователни слухове.

Джейн почувства как мускулите на врата й се напрегнаха.

— Много мило, Дан. Само че нали знаеш, всички ние си имаме слаби места — Артър Конан Дойл е вярвал във феи, Хю Тревър-Роупър повярва в автентичността на хитлеровите дневници. Аз вярвам в съществуването на изчезнала епическа поема на Уърдсуърт. Не си струва да си губиш времето с това.

— Добър опит, Джейн, но не мина. Не ти вярвам. Убеден съм, че в тази история има доста повече от това, което си ми разказала — и имам желание да ти помогна.

Джейн впери поглед в чашата си. Беше пазила тази тайна толкова дълго, че понякога започваше да се пита дали не е сънувала. Не беше казала никому, нито дори на Джейк, въпреки че го обичаше и въпреки факта, че ако имаше някой, който би могъл да потвърди автентичността на видяното от нея, това бе именно той. Или поне сигурно познаваше някой, който би могъл да го стори. А след като не допусна Джейк до тайната си, как би могла да допусне Дан? От друга страна, не можеше да се отрече, че той би могъл да й бъде от полза. Неговата аспирантска работа върху лингвистичните сходства в творчеството на поетите — романтици от Езерната школа би била от полза, ако тя пожелаеше да изтъкне някои типични за Уърдсуърт употреби на думи и синтактични структури. Но тя продължаваше да се колебае.

— Моля те, Дан, повярвай ми, няма нищо особено.

— Джейн, погледни ме — каза той. Гласът му звучеше сериозно и загрижено. Тя вдигна глава. — Мечтите са за това — за да ги преследваме. Как би се почувствала, ако се окаже, че наистина има нещо за откриване и го открие някой друг?

Това беше въпросът, който си бе задавала и тя безброй пъти. Тя отметна къдриците от лицето си и взе решение.

— Познаваш ли добре архивите от Дъв Котидж?

Дан я изгледа изненадано. Тя си каза, че каквото и да бе очаквал, явно определено не бе това.

— Работих с архива известно време — когато правех лингвистично сравнение между ранното творчество на Де Куинси и прозата на Уърдсуърт. Архивът е огромен — повече от петдесет хиляди документа, нещо подобно.

Всъщност те са толкова много, че никога не са били въведени в пълен каталог. Така или иначе, там скоро ще бъде отворена нова библиотека и научноизследователски център, така че голяма част от архивите са прибрани в кашони и чакат да бъдат пренесени на новото място. Затова са и практически недостъпни за човек, който би пожелал да ги проучи — Джейн замълча, пропъждайки последните си колебания.

— И така — продължи тя, — аз исках да прегледам някои семейни писма, и както можеше да се очаква, тъкмо това, което ми трябваше, се оказа прибрано за пренасяне. Само че аз познавам Антъни Катоу, директора на научния център, откакто бях ученичка. Работила съм там две лета поред и като студентка. Затова успях да убедя Антъни да ме пусне да си поровя в пакетираната документация. И сред всичко, което бях очаквала да намеря, попаднах на нещо, което не се споменава никъде в съответната литература.

— Драматична пауза — отбеляза сухо Дан. — Хайде, Джейн, ще умра от любопитство.

— Било е пъхнато по погрешка в един плик заедно с друго писмо — това, което се предполага, че трябва да бъде там. Съмнявам се, че някой някога го е забелязал. Разбираш ли, другото писмо, при което е било прибрано, практически не представлява никакъв интерес. Вероятно не е било пипано с години.

— Джейн! — повиши тон Дан.

Тя притвори очи за миг, призовавайки спомена за видяното в паметта си.

— Беше писмо от Мери Уърдсуърт до някой от синовете й. Предполагам, че става дума за Джон, защото тя споменава децата му, но не и жена му — а Джон е бил вдовец. „Скъпи мой сине, надявам се ти и децата да сте в добро здраве. През днешния ден открих нещо обезпокояващо, написано с почерка на баща ти. Сигурно ще се учудиш, като знаеш колко открити сме били винаги един с друг, че докато той беше жив, не съм подозирала нищо за това — а пък аз от сърце желая и да не го бях узнавала. Лесно ще разбереш защо баща ти е трябвало да го пази в тайна, докато беше жив, а и не ми е нареждал как да постъпя сега. Тъй като това те засяга отблизо, а може да причини и още много неприятности, ми се иска да оставя на теб решението за това, което трябва да се предприеме. Ще ти изпратя по сигурен човек това, което открих. Постъпи така, както намериш за добре.“ — Джейн отвори очи и погледна сериозно Дан. — Разбираш ли какво би могло да означава това?

Дан се намръщи.

— Би могло да означава какво ли не, Джейн — каза той меко.

— Не, не е така, Дан. Между Уилям и Мери Уърдсуърт е съществувала изключително тясна съпружеска близост. Нямали тайни един от друг. От друга страна, всички те изключително добре пазели семейните си тайни. Достатъчно е да си припомниш колко време е трябвало да изтече, докато светът узнава за извънбрачната връзка на Уърдсуърт с Анет Валон и за съществуването на тяхната незаконородена дъщеря. Поколения наред никой не е подозирал за тази скандална тайна.

— Добре, добре, съгласен съм с това. И въпреки това…

Джейн продължи поривисто, пресичайки опита му да възрази.

— Ако Уилям е пазел в тайна нещо от жена си, трябва да е имал наистина извънредно сериозни основания. Трябва да е било въпрос на живот и смърт. Това е единият ми аргумент. А другото е тази част от текста, в която става дума, че тайната засяга отблизо получателя на писмото. А Джон е бил женен за Изабела Крисчън Къруен, дъщеря на Хенри Крисчън Къруен, който пък бил братовчед на Флечър Крисчън. Когато Уърдсуърт умира, Изабела вече била покойница, а и бракът никак не бил щастлив, поне през по-голямата си част. Тя била глезено богаташко момиче, което злоупотребявало с крехкото си здраве — казвам го съвсем сериозно. Джон вече бил пострадал предостатъчно по линия на семейство Крисчън Къруен. Опитвала съм се да измисля някакво друго обяснение, но единственото, за което се сещам, единственото, което би обяснило и потайността, и възможността разкриването на тайната да причини неприятност на Джон е аз да съм права.

— Флечър Крисчън не само да се е върнал в Англия, но и да е разказал на Уърдсуърт цялата истина.

— Въпреки това в писмото не се казва нищо конкретно — каза Дан. — Искам да кажа, със същия успех би могло да бъде нещо, дискредитиращо Изабела, открито от Уилям.

Джейн го изгледа разочаровано.

— Ето на, нали ти казах, че е просто някаква моя идея фикс — каза тя с несигурен глас, опитвайки се да обърне всичко на смях.

— Не ме разбирай погрешно. Мисля, че наистина става дума за нещо по-сериозно. Каквото и да е това, за което говори Мери в писмото си, става дума за нещо, което не е изследвано от никого и дори само затова представлява интерес от научна гледна точка. Струва ми се, че трябва да проучиш този въпрос, при това колкото се може по-скоро, Джейн.

— Отлагам повече от година, Дан. Това ще трябва да почака, докато си осигуря достатъчно време, за да мога да проследя цялата история в новия архив.

Джейн допи кафето и придърпа палтото около раменете си, готова да си тръгне.

— Така ли мислиш?

— А защо не?

— Джейн, нали именно ти подчерта факта, че по откритото в торфеното находище тяло има татуировки, типични за Южните морета. Ами ако се окаже, че това е тялото на Флечър Крисчън? След нашия онзиденшен разговор направих някои груби проучвания в интернет. И едно от нещата, на които попаднах, беше предположение, че ако Флечър се е върнал, трябва да е станал контрабандист. А това е тъкмо такъв занаят, който би могъл да доведе до загадъчна смърт край скалите. Наистина е възможно да е той. А ако е така, куцо и сакато ще заоре във всички съществуващи в Езерната област архиви. И тогава ще бъде късно — някой ще открадне твоята мечта. — Той стисна здраво ръката й. — Трябва да действаш бързо. Освен това имаш нужда от помощ и експертни съвети. А за това мога да ти бъда полезен аз.

— Знаех си, че мога да ти се доверя, Уили — каза той. — Брат ми ми разказа за добротата, която си проявил, защитавайки името ми от публикуваните в печата клевети по мой адрес.

Така беше, бях писал до издателя на „Уикли Ентъртейнър“, отхвърляйки купчината лъжи, поместени във връзка с името на стария ми приятел. Държах да го направя като жест към брат му Едуард.

— Как се озова тук? — попитах аз. Той отвърна, че това било дълга история, но той с удоволствие щял да я сподели с мен.

— Долни лъжи се разпространяват по мой адрес, а аз искам да се узнае истината. Не мога да си представя по-подходящ човек, който да представи историята ми във вид, подходящ за широката публика, от теб, приятелю мой.

Признавам си, че се удивих на идеята да стана нещо като негов секретар, но колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че на историята може да бъде придадена художествена форма. Работата ми върху дългата поема, представяща моя живот, разви у мен предпочитание към епичните форми, а този разказ действително би бил епичен, тъй като ще представи най-добрите и най-лошите страни на човешкия дух.