Възмездие от гроба

26

Водите на езерото Дъруент блестяха, сини и сребристи, под лъчите на слънцето. Няколко лодки вече пореха водата, наклонът на платната им говореше за силата на вятъра, който къдреше водната повърхност. Но тази сутрин Джейк не мажеше да оцени красотата пред себе си. И Англия, и възложената му задача успяха само за няколко дни да го накарат да се почувства изтощен и преуморен. Не виждаше нищо приятно в това, което му предстоеше — нито в разговорите с възрастни хора, нито в евентуалната среща с Джейн, която би била мъчителна.

Но нея поне можеше да отложи, докато Дан Сийборн се навърташе наоколо. Джейк така и не можа да събуди у себе си симпатия към Дан и Хари — намираше склонността им да флиртуват публично за едновременно ненужна и смущаваща. Подозираше, че те му отвръщат със същото и не очакваше присъствието на Дан да му помогне в опитите да се сдобри с Джейн.

Но притесненията му, породени от присъствието, надхвърляха чисто личната неприязън. Доколкото му бе станало ясно, когато прочете предназначеното за Джейн писмо, засега търсенията на Дан в семейните регистри се бяха оказали неуспешни. За сметка на това ангажираният от Каролайн човек се беше добрал до много полезен материал. А Дан се беше провалил.

Така поне пишеше в писмото. Но ако това беше истината, пристигането на Дан във Фелхед ставаше необяснимо. Защо му е било да бие целия път от Лондон дотук, ако нямаше какво да съобщи на Джейн? Джейк почувства как настръхва, когато единственото обяснение, за което можеше да се досети, започна да се избистря в съзнанието му. Ако Джейн беше разбрала, че някой е влизал в пощата й, можеше да се е обадила по телефона на Дан и да му е казала да не изпраща резултатите по електронната поща. А може би дори й е хрумнало нещо по-добро и му е поръчала да изпрати фалшив мейл, за да заблуди Джейк. Защото, ако знаеше, че някой е влизал в пощата й, неминуемо би заподозряла Джейк. А ако предполагаше, че е бил способен на такъв мръсен номер, никога не би го оставила да припари до проучванията й.

Щеше да се наложи да търси друг път към желаната цел. Джейк взе едно камъче и го хвърли колкото можеше по-надалеч в езерото. То падна във водата и потъна, а вълничките, разбягали се в кръг, бързо се сляха с другите вълнички, надигани от вятъра, и изчезнаха почти незабавно.

„Потъна без следа. Нещо, което в никакъв случай не бива да става с мен“.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза Джейн, виждайки сивкавата бледност и потното лице на Дан. — Онази мида май наистина ти е взела здравето.

— Никога не съм обичала миди — намеси се Джуди. — Само като си помислиш от какво се хранят, и ти се отщява да ги сложиш в уста. Искаш ли чаша чай, Дан? Или нещо за ядене? Закусихме доста отдавна, извинявай, но не те чакахме. Джейн каза, че ще е по-добре да те оставим да си отспиш.

— И е била права — отвърна Дан със слаб и безцветен глас. — Не бих могъл да понеса каквато и да било храна, но чаша чай би била същински дар Божи. Надявах се като тръгна пеш насам, чистият въздух да ми подейства добре — той въздъхна и притвори очи. — Но наистина не помня кога за последен път съм се чувствал толкова ужасно.

Джейн се пресегна и го потупа по ръката, а после постави чайника на печката.

— Снощи бях спасена от едно ченге — идеята беше думите й да прозвучат шеговито — небрежно, но личеше, че си придава смелост.

Очите на Дан се разшириха удивено.

— Какво?

— Прибирах се пеш от Наперената Барбара, и някакъв пиян шофьор едва не ме прегази. Мама мисли, че трябва да е бил Били Уест, местният бесен подрастващ автомобилист — той живее оттатък хълма. Тъкмо се опитвах да се измъкна от живия плет, когато се появи някакъв криминален инспектор от тукашния участък — Джейн си играеше с ресните на една покривчица и избягваше погледите на останалите в кухнята.

— Случайно ли се появи? Може би е преследвал въпросния пиян шофьор?

— Така си помислих първоначално, но се оказа, че не става дума за случайност. Идваше насам, за да разбере дали нямам някаква представа къде би могла да се намира Тенил. А после реши, след като така или иначе беше дошъл, да претърси къщата. Вероятно за да могат шефовете му, като се отчитат пред Скотланд Ярд, да кажат, че работата е свършена както трябва.

— Въпреки всичко не разбирам тази работа — каза Джуди, наливайки заврялата вода в порцелановия чайник. — Искам да кажа, защо й е било да бяга, ако няма какво да крие?

— Предполагам, защото не разчита на справедливо отношение от страна на полицията. Мислиш ли, че биха я погнали така демонстративно, ако беше възпитано, прилично бяло момиче от средната класа и живееше в спокойно предградие като Хампстед? Лично аз се съмнявам. Това трябва да я е накарало да побегне.

Дан поклати глава.

— Горкото хлапе. Е, и какво, те мислеха, че е дошла да се крие при теб?

Джейн сви рамене.

— Не вярвам, поне не ми се струва да имат сериозни подозрения. Онзи инспектор си изпълняваше съвсем формално задълженията. Това, което всъщност го интересуваше, беше дали се е опитвала да се свърже с мен по някакъв начин — по електронна поща, с обикновено писмо, както и да е.

— А опитвала ли се е? — попита Дан.

„Не лъжи, освен ако не е абсолютно наложително“.

— Повтарям и пред теб това, което казах на него — не, Тенил не ми е писала, нито ми се е обаждала.

— Продължавам да не мога да си обясня това предубеждение по отношение на Тенил. Искам да кажа, тя е цветнокожа, но е кротко дете, нали — не се движи с малолетните престъпници. Или все пак има нещо, което не си споделила?

Джейн изчака майка й да отиде в килера, после заговори по-тихо:

— Баща й всъщност е престъпник, бандитът, който управлява Маршпул. Не я е признал за своя дъщеря, но всички са наясно — включително и полицията, доколкото разбирам.

— Аха — каза Дан.

— Именно „аха“. Но и това не означава, че се е провинила в нещо. Просто се е уплашила.

— Очевидно си прекарала вълнуваща вечер. Добре ли си? Да не би да си се наранила?

— Само рамото ми е натъртено, нищо повече. Но наистина беше страшно, той връхлетя право към мен. Добре, че познавам пътя по-добре от този луд, който беше на волана. Разполагах само със секунда, но знаех накъде да скоча.

— И слава Богу. Проклети хлапета — забавляват се да плашат хората. Е, какво успяхте да свършите с Наперената Барбара?

Джейн придърпа пред себе си купчината хартия.

— Успяхме да изровим повече родословия, отколкото можеш да си представиш — и тъй като Джуди тъкмо влизаше отново, носейки агнешко бутче, тя добави, обръщайки се към нея: — Наперената Барбара се оказа безценна, мамо. Благодаря, че ме изпрати при нея.

— Радвам се, мила. Всички ние искаме да успееш, нали знаеш.

Докато Джуди се занимаваше с месото, Джейн подаде няколко листа на Дан.

— Бихме могли да ги прегледаме и да ги подредим по степен на вероятност — на принципа на първородството.

Дан я изгледа така, като че ли бе предложила да отидат в селото, да заловят малко дете и да го изпекат за обяд.

— Имам чувството, че ще повърна при първия опит да чета. Всъщност мислех да се върна в къщичката и да си легна отново — ако майка ти няма нищо против.

— Разбира се, не съобразих. Можеш да останеш там, докато стане време да се връщаш в Лондон, стига да искаш.

Джейн се опитваше да скрие облекчението си. Не че искаше да се отърве от самия Дан — но след случилото се предната нощ предпочиташе да има възможно най-голяма свобода на действие, и да няма кой да я пита къде отива и какво прави.

Дан отпи малко чай и потръпна леко.

— Може пък да успея да хапна малко препечен хляб — каза той без особено убеждение.

Докато Джуди се щураше около него, Джейн започна да сортира информацията, с която я бе затрупала Барбара Фийлд. Започна да подрежда листата на отделни купчини, и да си взема бележки, докато ги редеше. Работата беше бавна и сложна — скоро й стана ясно, че е по-лесно да я върши сам човек, отколкото двама. Тя хвърли поглед към Дан, който дъвчеше предпазливо препечен хляб с ягодово сладко, а Джуди го наблюдаваше тревожно.

— Между другото, мисля да поговоря със специалистката по медицинска антропология, която се занимава с трупа, открит в торфеното находище. Ще й предложа да вземе ДНК-проби от преки наследници на Флечър Крисчън, за да провери дали няма да попадне на съвпадение.

Дан стана.

— Чудесна идея. Мисля да отида до кръчмата и да си взема колата. А после ще се прибера и ще си легна.

— Отивам на църква, мога да те закарам, ако искаш — каза Джуди.

— Няма нужда — отвърна той. — Струва ми се, че чистият въздух ще ме ободри. — После притисна здраво Джейн в прегръдките си. — Утре вече ще съм добре, и ще можем да започнем да обикаляме потомците.

Тя го целуна по брадясалата буза.

— Благодаря. Аз ще съставя списъка.

Изпрати го до портата на двора и му помаха на сбогуване, когато той заслиза бавно надолу по хълма. Но вместо да се върне в кухнята, Джейн прекоси двора и тръгна по пътеката между дългия овчарник и навеса, където стрижеха овцете.

Излезе в една ливада, в чийто край имаше малка каменна постройка, издигната в най-отдалечения от къщата ъгъл. По протежение на цялата каменна стена, малко под стрехата, се редяха продълговати прозорци от матирано стъкло, почти като че ли бяха поставени с декоративна цел. Металната врата беше боядисана в убито зелен цвят и заключена със здрав катинар. Бащата на Джейн беше ремонтирал тази постройка преди десетина години, когато по новите изисквания на Европейския съюз вече нямаше право сам да коли овцете, които продаваше за месо. Тогава той постегна старата кланица, която се намираше високо в хълмовете, и я превърна във вила, която даваше под наем на туристи — беше я нарекъл „Овчарска почивка“, което даде повод за голямо веселие в местната кръчма. Но въпреки това Алан имаше нужда от място, на което да коли животни за домашни нужди — затова поправи занемарената пристройка зад фермата, прокара електричество и течаща вода. Инсталира дори тоалетна и душ-кабина, за да може да се почиства от кръвта, преди да се прибира в къщата.

Джейн тръгна през ливадата, поспря, като че ли за да се наслади на гледката — а всъщност за да се убеди, че никой не я наблюдава, и когато реши, че доколкото моя® да прецени, всичко е спокойно, отключи полека вратата на пристройката и влезе вътре, като подвикна тихо още от вратата:

— Аз съм.

Тенил седеше на една от каменните пейки. Спалният чувал, който Джейн бе намерила предната вечер в килера, я изолираше от студената повърхност на пейката. До нея имаше небрежно захвърлена книга, очите й бяха разширени от страх. Когато видя Джейн, измъкна слушалките от ушите си и в тишината отекна тенекиено хип-хоп ритъм.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— При мен — да. А ти? Добре ли спа?

Тенил сви рамене.

— Да. Мина известно време, докато се поуспокоя. Но щом се унесох, съм заспала като пън — тя успя да наподоби донякъде обичайната си усмивка. — Трябва да е от чистия въздух, а?

— Имаш ли достатъчно ядене?

Тенил посочи кифлите и баничките с месо, които Джейн беше измъкнала от фризера.

— Изядох всички ябълки, така че сега е малко еднообразно, ако ме разбираш. Но става.

— Утре ще ти купя нещо от Кезик. Майка ми знае с абсолютна точност какво има в шкафовете и килера — до последната консерва домати. Не ми се иска да забележи, че нещо липсва и да почне да се чуди какво е станало. Ако ти се яде нещо определено, кажи.

Тенил отново повдигна едното си рамо.

— Шоколадови бисквити? Чипс? И може би някакви сандвичи? Ама не с риба тон и скариди — риба не обичам. Четка за зъби също — о, и батерии за това — допълни тя, сочейки МР3-плейъра.

— Ще видя какво мога да направя — Джейн седна на пейката до Тенил. — Обмисли ли възможността да отидеш в полицията?

Тенил поклати глава, упорита докрай.

— Няма да стане, Джейн. Не мога да направя такова нещо после няма да мога да живея в мир със себе си.

— Но и тук няма да можеш да живееш до безкрайност — Тенил понечи да я прекъсне, но Джейн вдигна предупредително ръка. — Не искам да кажа, че ще те пратя да си вървиш. Просто подчертавам, че възможността да останеш тук е ограничена. След малко повече от седмица трябва да се върна в Лондон и не мога да те оставя тук да се оправяш, както намериш за добре. Освен това — засмя се тя, — тези дни на баща ми може да му хрумне да заколи някоя овца.

— Уф! — Тенил беше видимо отвратена. — През цялото време се опитвам да не мисля за какво се използва това място, защо трябваше да ми го напомняш? Виж, аз разбирам, че не мога да остана вечно тук. Просто ми трябва малко време, за да се поуспокоя, да не подскачам всяка минута от страх, нали ти е ясно?

— Добре — Джейн стана.

Тенил щракна с пръсти и цъкна раздразнено с език.

— Ей, толкова много неща се струпаха, че забравих — трябваше да ти кажа нещо.

— Какво? — Джейн се постара въпросът да не прозвучи прекалено тревожно.

— За Джейк. Върнал се е. И те следи.

Това беше последното, което бе очаквала да чуе от Тенил. Стъписана, Джейн отвърна:

— Какво искаш да кажеш? Джейк е на остров Крит.

— Не, не е. Появи се пред вратата на апартамента ти малко след като ти замина, докато аз бях още там.

— Отвори ли му?

— Разбира се, че не — каза пренебрежително Тенил. — Стоеше си пред вратата. Извика името ти през отвора на пощенската кутия, после се разкара.

Сърцето на Джейн подскочи при мисълта, че Джейк се е върнал, и същевременно я обзе яд, че той все още бе в състояние да я вълнува така.

— Това все още не означава, че ме следи, Тенил — каза тя, опитвайки се да прикрие вълнението си.

— Знам. Но вчера, когато се опитвах да се добера дотук, го видях отново. Идвах насам по пътеката от Грасмиър — и го видях. Стоеше на пътеката, точно над фермата, и гледаше през бинокъл. Като че ли чакаше да те види.

Джейн смръщи озадачено вежди.

— Наблюдавал е фермата? Че защо му е да прави такова нещо?

— Откъде да знам. Той е гадняр, Джейн, заслужаваш нещо по-добро.

— Ти не го познаваш — отвърна Джейн, която явно не искаше да засяга неприятната за нея тема. — Но наистина не разбирам защо му е да ме следи. Защо просто да не дойде във фермата?

Тенил сви рамене.

— Може да е искал да се убеди, че наоколо няма други хора. А може пък да му става гот, когато те наблюдава отдалече. Както вече казах, той си е гадняр.

— Сигурна ли си, че беше той? Нали е бил с гръб към теб?

Тенил отново цъкна с език.

— Разбира се, че съм сигурна. Достатъчно често съм го виждала да идва при теб. Следи те, Джейн.

Объркана от думите на Тенил, Джейн поклати глава.

— Не разбирам — тя тръсна глава, отмятайки косата си назад, сякаш за да проясни мислите си. — Трябва да тръгвам. Чака ме работа. Нали не се притесняваш?

— Не, не се безпокой за мен. Всичко е супер.

— Нали знаеш, че не бива да палиш вечер лампите? Светлината може да се види от къщата.

Тенил кимна мрачно.

— Знам. Явно ще трябва да свикна да заспивам рано — нали?

— Именно. Виж, ще се опитам да дойда пак довечера, но нищо не обещавам. Може да успея чак утре. Но ще направя всичко по силите си — Джейн потупа Тенил по ръката, без да забелязва как несъзнателно наподобява маниерите на майка си. — Постарай се да се успокоиш.

Собствените й думи отекваха фалшиво в ушите й, докато се връщаше обратно към къщата. „Постарай се да се успокоиш“. Как пък не — като че ли такова нещо би било възможно. Запита се съвсем сериозно колко ли години е обичайната присъда за подслоняване на беглец от закона. Колко ли щеше да се радва Матю. Да не говорим пък, че така би имал възможност да търси необезпокояван това, която тя вече бе почнала да приема за „свой“ ръкопис.

Тази мисъл я подтикна да побърза обратно към кухнята и да се заеме отново с документацията на раждания, женитби и погребения, която й предстоеше да прегледа. Почти беше приключила, когато Джуди се върна от църква.

— Как върви работата? — попита майка й, след като провери съдържанието на фурната.

— По-добре, отколкото очаквах. А най-хубавото от всичко е, че лицето, което според мен най-вероятно е наследило ръкописа, живее малко по-нагоре от нашата ферма.

— Така е в Езерната област. Светът е малък. Е, кой ти трябва?

— Едит Клулоу — Джейн започна да търси нещо из бележките си.

— Едит Клулоу? — повтори Джуди стреснато.

— Нали се сещаш, тя живее горе, в Лангмиър Стайл. Навремето често си играех с нейния внук, Джими — Джейн вдигна очи и забеляза изражението на майка си. — Какво се е случило?

Джуди се отпусна тежко на стола.

— Тя е починала снощи. Едит Клулоу е починала снощи.

За последен път напуснахме Отахейте на 23 септември. С мен потеглиха Едуард Йънг, Джон Адамс, Джон Уилямс, Уилям Маккой, Айзък Мартин, Матю Куинтал, Джон Милс и Едуард Браун, а също и шестима мъже и дванайсет жени от туземците. Целта ми беше да намеря остров, незаселен от туземци, неудобен за приставане, отдалечен от обичайните маршрути на корабите, но годен за обитаване. Пътувахме в продължение на няколко месеца, търсейки подходящо място, но макар че успяхме да търгуваме с местното население на няколко острова, за да си осигурим храна и вода, не можахме да открием място, отговарящо достатъчно на моите изисквания за наш бъдещ дом. Накрая разбрах, че трябва да напуснем архипелага, където местните жители непрекъснато сновяха от остров на остров, и да намерим някакво отдалечено място, далеч от всякакви съседи. След като проучих задълбочено картите на Блай, в крайна сметка реших да вдигнем платна към Питкеърн.