Възмездие от гроба

42

Последните отблясъци на деня потъваха зад върха на Лангмиър, когато таксито се появи. Докато стигнаха Конистън, единствената светлина наоколо бе светлината от прозорците там, където завесите все още не бяха спуснати. Хора влизаха и излизаха от кръчмата, и Джейн помоли шофьора на таксито да я остави там. Не искаше да привлича вниманието към себе си, което вероятно би се случило, ако беше помолила да я закарат точно пред Копърхед Котидж.

До къщата се стигаше за петнайсетина минути бърз ход, и Джейн тръгна, наслаждавайки се на свежия въздух, който милваше лицето й. Дори само няколкото часа, прекарани в ареста, бяха усилили нуждата й от открити пространства. Във въздуха се носеше аромат на есен — смесица от мириса на гниещи листа и въглищен дим. Този аромат я настройваше носталгично, припомняше й есените от нейното детство — маските по Вси светии, високите огньове в нощта на Гай Фокс12, уютните вечери в кухнята, когато пишеше домашните си, а майка й печеше сладкиши и консервираше плодове и зеленчуци.

Беше така потънала в мислите си, че не усети кога стигна до Копърхед Котидж. Доволна, че се беше сетила да вземе фенерче, тя тръгна да прекосява градината — голите клони на храстите и дребните растенийца, покрити със зебло, бяха единствените остатъци от лятната феерия на цветята. Намери лесно дървената постройка, а и ключът си беше на мястото, описано от Джени.

Джейн си отключи и заопипва стената, търсейки ключа на лампата. Намери го, щракна, но не постигна никакъв резултат. Изруга под нос и се сети какво й бе разказал Джими за подробните приготовления на Джени, преди да напусне къщата. Вероятно бе изключила и електричеството. Нетърпението не позволяваше на Джейн да тръгне да обикаля къщата, за да търси таблото с бушоните и прекъсвача, затова тръгна нагоре по стълбите, като си осветяваше пътя с фенерчето.

Стаята, в която се намираше ковчежето, беше трета поред на площадката. Докато лъчът на фенерчето обхождаше помещението, Джейн забеляза старомодна газена лампа, а до нея — кутийка кибрит. Каза си, че това улеснява нещата, вдигна стъкленото кълбо и завъртя лостчето, издигайки фитила достатъчно високо, за да може да бъде запален. Пламъчето трептеше и димеше, Джейн смъкна леко фитила и постави отново стъклото върху него. Светлината беше по-слаба от електрическата, но така щеше да й бъде доста по-лесно, отколкото ако трябваше да държи в една ръка фенерчето и е другата да се рови из съдържанието на ковчежето.

Тя приклекна пред ковчежето и повдигна капака. Зарови припряно ръце в него, извади съдържанието му и го постави на пода до себе си. На светлината на газената лампа успя да забележи тънката кожена халка. Дъхът й замря. Повдигна дъното и го остави настрани.

— Господи! — прошепна тя, протегна ръка и погали сухите, жълтеещи листа. Беше истина. Вдигна купчината листа и я загледа.

„Уилям Уърдсуърт е написал това. Доркас Мейсън го е съхранила.“

— Благодаря ти, Доркас — каза тя на глас и се изправи, без да откъсва очи от добре почнатия й почерк.

— А сега ми го дай — гласът, който се разнесе зад нея, я стресна така, сякаш я бяха облели ледените води на Лангмиърският водопад.

Джейн се обърна рязко, притиснала ръкописа към гърдите си.

— Всичко е наред — заекна тя. — Взех го, сега вече е на сигурно място.

Дан поклати глава. Устните му се извиха в съжалителна усмивка.

— Просто ми го дай, Джейн.

— Защо? Какво правиш ти тук?

— Наистина ли повярва, че съм се хванал на номера с обаждането на адвоката ти? Никога не си можела да прикриваш чувствата си — всичко се изписва на лицето ти. Няма адвокат на този свят, чието обаждане би могло да те развълнува толкова. Хайде, давай шибаните хартии.

— Но защо?

— Защото ги искам. Защото ми омръзна този просешки живот. Защото вече не искам да съм господин Никой, лишен от бъдеще. Защото заслужавам нещо по-добро и този ръкопис е моят паспорт за по-добър живот — той направи нетърпелив жест с ръката, в която държеше тежък фенер с гумено покритие. — Защото мога да го взема. А сега ми дай шибания ръкопис.

Той пристъпи напред, а Джейн отстъпи, като едва не се препъна в ковчежето.

— Това е лудост, Дан. Можем да работим върху ръкописа заедно — той ще осигури великолепна кариера и на двама ни.

Той изсумтя.

— Да не мислиш, че мечтая да си остана някакъв университетски преподавател до края на живота си? Наистина ли вярваш, че мечтая за такъв живот? Каква жалка, мизерна амбицийка. Аз искам неща, които ти дори не можеш да си представиш.

Джейн почувства как я докосва ледената ръка на страха. Никога не бе подозирала, че такова озлобление може да се крие в този човек, когото бе считала за приятел.

— Неща, за които си струва да убиваш?

— Първия път беше нещастен случай. Исках само да я сплаша, но — той щракна с пръсти, — тя угасна като свещица, и това ме улесни при търсенето. Не е кой знае какво, Джейн. Те бяха стари. Виждал съм как смъртта бавно се прокрадва към старите хора — не е приятна гледка. Може дори да се каже, че им направих услуга. Благодарение на мен няма да гаснат бавно и в самота.

— Ти нямаш право да вземаш такова решение вместо тях. Те обичаха живота — как смееш да узурпираш Божието право? — Джейн нямаше представа как да се измъкне, но съзнаваше, че трябва да го накара да говори. — А какво ще кажеш за мен? Аз не съм стара, но се опита да убиеш и мен.

— Няма да се хвана на номерата ти, Джейн. Престани да се опитваш да печелиш време — дай ми ръкописа — той посегна рязко към листата, но тя го отблъсна със свободната си ръка.

Внезапно избухналата ярост разкриви лицето му, той се озъби като диво животно, очите му се присвиха и заприличаха на цепки.

— Стига си ме разигравала! — изкрещя той, издигна фенерчето и го стовари върху главата й.

Ярка светлина избухна пред очите й, а после всичко потъна в мрак.

Лютата миризма на изгоряло подейства на Джейн като амоняк, помагайки й да измине последната отсечка от пътя, по който се връщаше бавно в съзнание. Замаяна и отпаднала, тя се подпря на лакът — все още не можеше да прецени къде е и как се е озовала тук.

Видът на пламъците протри чувството за дезориентация и изостри сетивата й. Джейн успя да се поизправи на колене. Завеса от пламъци се простираше от мястото, където се беше разляла газта от лампата, по целия под, на дължина около три метра. Килимът гореше, а боята около вратата се издуваше на мехури. Въздухът беше изпълнен със задушлив дим, искри отхвърчаха нагоре като малки фойерверки. През трептящия въздух над пламъците Джейн видя Дан. Той следеше внимателно разгарянето на огъня — явно искаше да се убеди, че пламъците ще й попречат да премине прага на стаята.

— Трябваше да ми го дадеш — извика той над рева и пукота на пламъците. — Щях да ти осигуря по-лека смърт. Изгарянето е много мъчителен начин да си отидеш, Джейн. Много мъчителен начин.

Както стоеше на колене, Джейн извърна глава към прозореца, за да провери дали няма да може да се спаси през него. Но тежките дървени капаци бяха зарезени горе и долу. Нямаше начин да стигне до горните резета. Единствената мебел в стаята, леглото, беше прекалено тежко, за да може да го премести сам човек. Тя се обърна отново към Дан и изкрещя:

— Копеле такова! — и повтори: — Копеле!

Той й се ухили, на лицето му се появи така добре познатото й открито, безгрижно изражение. Заболя я, като че ли я беше ударил.

— Винаги съм се възхищавал на духа ти, Джейн. Но презирах амбициите ти — пламъците се издигаха по-високо, тя почти не можеше да го вижда вече. — А сега си тръгвам, тук става прекалено горещо за моя вкус.

И изчезна.

— По дяволите — каза Джейн и се закашля, защото в гърлото й навлезе дим. Нямаше да допусне такова нещо да се случи. Трябваше да действа — сега или никога. Запълзя странично, докато стигна толкова близо до огъня, колкото й стигаше смелостта. Примигна, за да прогони сълзите от очите си, придърпа палтото си над главата и се гмурна през пламъците, като се претърколи напред.

Изправи се на крака, залитайки, и смъкна от гърба си тлеещото палто. Дан беше стигнал едва до горните стъпала на стълбата и Джейн връхлетя върху него с яростен крясък. Дан спря и се обърна, така че тя се заби в ребрата му. Той изръмжа гневно и я тласна назад, като същевременно я удари отстрани по главата. Ударът й причини замайване, но тя отново се нахвърли върху него и отново го улучи в ребрата. Този път той изкрещя и за миг Джейн изпита мрачно задоволство.

Но Дан отново идваше към нея. Удари я с юмрук в стомаха, и въздухът излезе със стон от дробовете й. Джейн залитна и той веднага хвана китката й и я заизвива назад, така че всеки момент можеше да я счупи. Блъсна я назад и тя почувства, че пада, но успя точно навреме да се вкопчи в якето му, нарушавайки равновесието му. Двамата паднаха с трясък на пода и инерцията ги отнесе към стълбите. Джейн успя да се изтръгне от него и опита да се изправи, но той беше по-бърз, хвърли се напред и се вкопчи в крака й. Тя го ритна в лицето, той изквича и я пусна.

Този път тя успя да се изправи. Само три крачки й бяха достатъчни, за да се добере до стълбите. Хвърли поглед през рамо — точно навреме, за да види, че Дан отново се хвърля към нея. Тя отстъпи инстинктивно встрани.

Той се блъсна в колонката в началото на перилата и залитна. В продължение на един миг сякаш провисна неподвижно в пространството — стъпил с един крак на горното стъпало, а с другия — във въздуха. После загуби равновесие и падна настрани, изгубил напълно контрол върху тялото си. Единият му крак се закачи в края на стъпалото и той се запремята надолу. Падна с главата надолу и тялото му се отпусна в подножието на стълбата с ужасяващо хрущене на кости.

Шокът бе вцепенил Джейн. Тя не можеше да помръдне нито един мускул в тялото си. После започна да трепери цялата — от глава до пети. Вкопчи се в перилото, за да не падне, и загледа неподвижната купчина долу. Този път съскането и пукотът на пламъците я накара да се раздвижи. Заслиза стъпка по стъпка надолу. Въпреки че в антрето беше тъмно, й бе съвсем ясно, че Дан е мъртъв. Никой не би могъл да бъде жив, ако главата му бе извита под такъв ъгъл спрямо тялото.

В гърлото й се надигна ридание. Нямаше значение, че именно Дан бе превърнал това търсене във въпрос на живот и смърт. Това, което умът й вече знаеше, все още не бе достигнало до сърцето й. В този момент пред нея лежеше неин приятел, който току-що бе издъхнал.

Силен пукот се чу откъм горния етаж и я принуди да действа. Тя се приведе над тялото, опитвайки се да прецени къде е ръкописът. Нямаше как — щеше да се наложи да го обърне. Пъшкайки от усилието, тя успя да го избута на една страна. Якето му се разтвори и тя видя найлоновия джоб, навит на руло и пъхнат във вътрешния джоб. Грабна го припряно и провери дали бе наистина това, което търсеше. Погледна нагоре, тъкмо навреме, за да види как перилата на площадката рухват в пламъците и падат на няколко фута зад нея. Трябваше да се измъкне оттук.

Джейн затича към задната врата, която беше все още отключена, както я беше оставила, и изскочи навън, в хладния нощен въздух. Гърдите й се повдигаха бързо, усещаше пулса си в слепоочията. Знаеше, че трябва да се отдалечи от къщата, че е опасно да остава близо до нея. Залитайки след положените усилия, тя зави край ъгъла на къщата и се упъти към пътеката. „Пожарна, полиция“. Заопипва несъзнателно джобовете си. „В палтото“. Мобилният й телефон беше в палтото, което бе хвърлила на стълбищната площадка.

Замаяна, с омекнали крака, Джейн тръгна, залитайки, по пътеката надолу към Ирландската уличка.

Джейк бе седял повече от двайсет минути в колата, паркирана в края на Ирландската уличка, когато почувства, че му се пикае неудържимо. Излезе от колата и тръгна да завива зад нея, но забеляза някакъв далечен оранжев отблясък в небето. Първоначално предположи, че сиянието се дължи на накладен някъде открит огън, но то ставаше все по-ярко и силно — тогава прецени, че става дума за нещо далеч по-сериозно.

Закопча ципа си и тръгна нагоре по пътеката, но се препъна в някакво колело, скрито зад храстите. Залитна, но успя да се задържи, преди да падне и продължи по пътеката в посока към огъня.

Когато излезе от завоя, видя самотна къща, от чиито прозорци излизаха огнени езици и се издигаха нагоре в небето.

— Господи! — възкликна той и бръкна в джоба си за мобилния телефон. Когато се свърза с Центъра за спешни случаи, обясни, че му трябва пожарната.

— Гори една къща в Конистън. Трябва да минете край Ирландската уличка, после да продължите нагоре още около четвърт миля. Пожарът е много силен — каза той, повишавайки тон, защото един прозорец експлодира със силата на бомба. Ситни стъкълца заваляха наоколо, блещукайки с червеникава светлина от отраженията на огъня.

При обичайни обстоятелства инстинктът за самосъхранение би пропъдил Джейк от сцената на пожара. Би се уплашил от мисълта, че пожарът може да има нещо общо с търсенето на ръкописа. Но древният магнетизъм на огъня го задържа на място. Гледаше като омагьосан как пламъците се издигат като остриета в небето, дългите тъмни следи от сажди, които падаха надолу и се стелеха по земята, как димните кълба се движат като облаци в забързан кадър.

Когато видя, че някой се е спасил от пожара, забеляза първоначално само някаква мръсна и раздърпана човешка фигура, окървавена и залитаща, която се задъхваше и кашляше. Но после един глас, който Джейк добре познаваше, проговори хрипливо:

— И ти ли? И ти ли беше замесен?

— Джейн? — едва успя да попита той, преди тя да връхлети върху него и да го заудря с юмруци по гърдите, хлипайки и крещейки нещо неразбираемо. Той се опита да се предпази, без да й причини болка, но тя беше като обладана от зъл дух, нищо не можеше да я накара да престане да го удря.

Тогава усети изведнъж как силни ръце го хващат за ръцете и раменете. Джейк се опита да се бори, но не успя да се измъкне. Осъзна, че от двете му страни са застанали двама мъже, които явно нямаха никакво намерение да го пускат. Третият бе прегърнал Джейн, притискаше я и говореше нещо безсмислено, но успокоително.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита единият от мъжете.

— Нямам представа — каза умолително Джейк. — Видях пожара и се обадих в пожарната. После Джейн излезе от горящата къща, обзета от някаква налудничава идея, че аз съм виновен, и започна да ме удря — още докато говореше, той осъзна колко неубедително е обяснението му.

— А на мен това ми звучи като куп лъжи — каза другият мъж, който го държеше. — Я да изчакаме ченгетата да дойдат, те ще изяснят какво точно става.

— Добре ли си, момиче? — попита мъжът, който бе прегърнал Джейн, отпусна прегръдката си и я обърна към себе си.

Джейн отново избухна в плач и се облегна на него.

— Хайде, момичето ми, всичко е наред — каза той и погледна недоумяващо към колегите си над главата й. Но преди някой да успее да каже каквото и да било, мракът бе раздран от проблясващи сини светлини и вой на сирена.

Джейк разбра, че сега вече наистина се е прецакал.

В Савана живях цели пет години. Когато ми трябваха пари, се наемах да работя на търговски кораби, които потегляха на кратки пътувания. Но сърцето ми копнееше за родината и накрая реших да рискувам. Страната ни беше във война с Бонапарт, затова се надявах завръщането ми да мине незабелязано. Уведомих Едуард, скъпия си брат, за решението си, и се поставих изцяло в негови ръце. Когато слязох от кораба в Бристъл, той веднага ми прати вест, че ме очаква в някакъв хан близо до Бат. Когато се прегърнахме за първи път след десетгодишна раздяла, сърцето ми преливаше от чувства, едва не се задуших от вълнение. Бяхме решили да замина веднага за остров Ман, където нашите близки и роднини с радост щяха да ми помогнат да скрия истинското си име от външни хора. Брат ми ми беше намерил документи на името на някой си Джон Уилсън, така че можах да се отправя спокойно към мястото, което ми стана почти като роден дом. Но си признавам, че спокойният живот не ми понасяше. Не съм човек, привикнал да живее в безделие, а и постоянно чувах зова на морето, изкусителен като песен на сирена. Не се осмелявах да се запиша в екипажа на редовен кораб, плаващ под британски флаг — не беше изключено някой да ме разпознае дори след всички тези години. Оставаше ми само една възможност — и затова през последните две години припечелвам, и то не зле, като контрабандист. Опознах подробно плитчините в устието на Солуей, осигурявах бренди и кларет за провинциалните благородници и за обикновените хора, избягвайки намесата на акцизните агенти. Не твърдя, че това е благороден занаят, но пък подхожда на нрава ми, а и ми дава понякога възможността да прилагам моряшките си умения на практика. Но в този живот има и рискове, и съперничество, та се опасявам, че няма да доживея до старини. Затова и дойдох тук, за да те помоля да запишеш истинската история ни Флечър Крисчън, бунтовникът от „Баунти“ — та един ден хората да узнаят каква е била в действителност моята съдба.