Възмездие от гроба

9

Джейн затвори вратата зад себе си и спря на място, поемайки си дълбоко дъх. Сигурно се беше побъркала, щом бе решила да предприеме нещо подобно. Каквито и да бяха неписаните правила, тя вероятно нарушаваше голям брой от тях, появявайки се без предупреждение на прага на Чука, за да го посъветва да се погрижи за непризнатата си незаконна дъщеря. Но нямаше кой друг да пази Тенил, а докато съществуваше тази възможност, Джейн не можеше да я пренебрегне и да изостави детето на произвола на съдбата.

Тя вдигна яката на палтото си, за да се предпази от вятъра, и се упъти към блок Б, най-високият от осемте жилищни блока с форма на буквата L, които съставляваха комплекса Маршпул Фарм. Блокът беше в северната част на комплекса, с няколко етажа по-висок от останалите сгради. За свое учудване Джейн установи, че във входа нямаше боклуци, по стените нямаше и графити. Долавяше се дори слаб мирис на боров дезинфектант. Реши да рискува и да ползва асансьора, защото трябваше да отиде на осмия етаж. Асансьорът пристигна незабавно, а и не би могъл да бъде по-чист, дори да се намираше в някоя от високите офисни сгради на Канари Уорф. Ако все още се нуждаеше от доказателства на властта, с която разполагаше Джон Хамптън, те бяха пред очите й.

Вратата на апартамент номер 87 се намираше точно срещу асансьора. За разлика от невзрачния сивосинкав цвят на останалите врати в сградата, тази беше боядисана в тъмночервено. Вертикални щори на прозорците, които гледаха към галерията, не допускаха поглед към вътрешността на жилището. Джейн изправи гръб и позвъни. В продължение на известно време, което й се стори много дълго, не се случи нищо. После вратата се отвори рязко и пред нея застана едър двайсетинагодишен мъж от смесена раса, облечен само с долнище на анцуг. Широкият му торс би могъл да послужи за живо учебно помагало по анатомия, толкова добре оформени бяха изпъкналите му мускули. Той я изгледа мрачно и попита с провлечен американски акцент:

— Какво има?

— Трябва да се видя с Джон Хамптън — каза Джейн с внезапно изтънял глас, а акцентът й прозвуча ужасяващо претенциозно дори на нея самата.

Човекът срещу нея отбеляза развеселено:

— Той не ви очаква — и понечи да затвори вратата.

Джейн протегна ръка, за да го спре, съзнавайки, че няма никакъв шанс срещу силата на мускулестите му ръце, но все пак рискува.

— Налага се да го видя — настоя тя, — по семеен въпрос.

Той я изгледа със съмнение.

— Не ми се вярва.

— Моля ви, само му кажете, че Джейн Грешам иска да се види с него по въпрос, който засяга семейството му. Ще почакам.

— Може да си повисиш тук, Джейн Грешам.

Той побутна леко вратата и тя отпусна ръката си. Надяваше се жената на автобусната спирка да е казала истината, когато твърдеше, че Чука наблюдава Тенил. Ако това беше вярно, той несъмнено знаеше и за ролята на Джейн в живота й. Благодарение на това можеше и да я приеме.

Тя закрачи между вратата на апартамента и асансьора — стори й се, че измина много дълго време, но в действителност бяха само няколко минути. Чу зад себе си вратата да се отваря, обърна се рязко и видя същия млад мъж, която я покани с жест да влезе.

— Имаш късмет — отбеляза той. — Господин Хамптън е много зает човек, но може да ти отдели пет минути.

— Това ми е достатъчно.

Джейн го последва в апартамента, чието обзавеждане не приличаше по нищо на нито един от апартаментите в Маршпул Фарм, които бе виждала. Подът на антрето беше покрит с дебел килим в същия тъмночервен цвят, в който бе боядисана и вратата. По светло боядисаните стени висяха фотографии на автомобили в уникални модификации. Мъжът я покани с жест да влезе в дневната, после затвори вратата зад нея. Вътре се долавяше лек мирис на сандалово дърво. Точно срещу нея, на кремавия кожен диван, се беше разположил нисък, набит чернокож мъж в джинси и бяла тениска. Над главата му висеше голяма репродукция на една от картините на Джак Ветриано в духа на филмите от трийсетте в позлатена рамка. Главата му беше абсолютно гола и приличаше на топка за боулинг, тъмните му очи бяха толкова дълбоко хлътнали, че можеха да се оприличат на дупките за пръстите. Джейн никога не се бе озовавала толкова близо до Джон Хамптън, беше го виждала от разстояние, но това не я бе подготвило за странната привлекателност на този човек. След време си даваше сметка, че не би могла да опише как изглеждаше помещението — дотолкова присъствието на Чука бе изместило останалото от съзнанието й. Стана й ясно как Джон Хамптън се бе добрал до властта, с която разполагаше сега.

— Доктор Джейн Грешам — проговори той с плътен басов глас. — Какво може да накара една преподавателка по английски да се озове на прага ми и да споменава нещо за моето семейство?

— Искам да говоря с вас за Тенил — каза тя, опитвайки се да прикрие смущението си. — Мога ли да седна?

Той я покани с жест да седне на едно кресло в ъгъла, покрито със същата светла кожа като дивана.

— Заповядайте. Тенил ли? — поде той, преструвайки се, че се опитва да си припомни за кого става дума. — Така се казва едно от хлапетата, които живеят тук, нали?

— Хората казват, че е ваша дъщеря.

— Хората говорят какво ли не, доктор Грешам. Предимно глупости.

Лицето му остана безизразно, тялото му беше напълно неподвижно.

— Тя действително никак не прилича на вас — отбеляза Джейн. — Но ми се струва, че е наследила вашата амбициозност, упоритостта и интелекта ви.

— Ласкателството няма да ме накара да плащам издръжка на детето, ако това е целта ви.

— Има различни начини да се грижи човек за едно дете, господин Хамптън. А точно сега Тенил има нужда от нещо, което вие можете да й дадете — Джейн сама не вярваше на дързостта си.

Той въздъхна и повъртя глава, сякаш да отпусне стегнатите мускули на шията си.

— Смела сте, не отричам. Но очевидно ме бъркате с човек, който би се заинтересувал от всичко това.

Джейн реши да продължи въпреки думите му. Докато все още беше в стаята, имаше макар и малък шанс да се добере до някаква пукнатина в привидното му безразличие.

— Леля й има някакъв приятел на име Джино Марли. Той отдавна се увъртал около Тенил, а снощи се опитал да я изнасили.

Джейн почувства, че е успяла да привлече вниманието му, макар привидно нищо да не се беше променило.

— Не разбирам защо ми казвате всичко това, доктор Грешам. Този тип, Марли, не е от моите хора.

— Но Тенил е ваша. Достатъчно е да кажете само една дума, за да изчезне той от живота й.

— И защо да го правя?

Джейн сви рамене.

— Ако тя е ваша дъщеря, отговорът е очевиден. Ако пък не е, нима не би било добре да постъпите така въпреки всичко?

— Да не смятате, че съм нещо като социален работник? Че работата ми е да решавам проблемите на хората?

Тя беше наясно, че той играе някаква своя игра, но не знаеше как би могла да влезе в тон. Затова стана. Нямаше смисъл да остава повече.

— Постъпете така, както намерите за добре — каза тя. — А сега ме извинете, чака ме работа.

Той кимна.

— Ще видя какво мога да направя, доктор Грешам. И аз като вас не мога да понасям такива боклуци, които тормозят малки момичета. Можете да кажете на Тенил, че отсега нататък ще бъде в безопасност.

— Благодаря — Джейн се обърна да си върви, но на прага спря с ръка на дръжката на вратата. — Който и да е бащата на Тенил, той има всички основания да се гордее с нея. Тя е забележително дете.

— Довиждане, доктор Грешам. Не ми се вярва да се видим някога пак — репликата беше толкова подходяща за злодей от филмите за Джеймс Бонд, че напрежението внезапно я напусна.

Джейн се ухили.

— Човек никога не знае — отвърна тя.

Когато излезе от апартамента, я обзе ликуване. Въпреки престореното безразличие на Чука й беше ясно, че бе постигнала това, за което бе дошла. Сега можеше да замине за Фелхед с чиста съвест, убедена, че нищо лошо не може да се случи с Тенил.

Да живееш и работиш в Карлайл означаваше да бъдеш заобиколен от прекрасна природа — това беше една от най-хубавите страни на такъв избор според Ривър. Беше установила, че щом се качеше на колата, накъдето и да потеглеше, много скоро се озоваваше сред смайващо красиви пейзажи — независимо от това дали ставаше дума за мрачните хълмисти земи на Нортъмбърланд, където Адриановата стена пресичаше накръст Пенилите, ниската планинска верига, наречена „гръбнака на Англия“, или величествената природа на Езерната област с нейните скалисти възвишения и гори, с тъмните езерни води. Беше израснала близо до Кеймбридж, сред неумолимо равни земи, които не предлагаха кой знае какво разнообразие на гледки. Като че ли тук, на север, смяната на сезоните се чувстваше по-ясно, като че ли всеки ден внасяше някаква едва доловима промяна в света около нея. Човек можеше да подложи историята на този пейзаж на анализ, също както се анализираше човешкото тяло. Наскоро се бе присъединила към няколко свои колеги от университета, които излизаха на преходи из възвишенията всяка неделя, и един от тях каза по време на излета нещо, което силно я впечатли. Докато вървяха по източния склон на Грейт Гейбъл, той отбеляза, че ако Уърдсуърт се върнеше в Англия сега, би открил много повече промени в родната си Езерна област, отколкото в сградите на своя колеж в Кеймбридж.

— Ние възприемаме природния пейзаж като нещо непроменимо, но грешим — бе казал той. — Тук например — навсякъде, където погледнем, виждаме следи от човешка ръка, или по-скоро от човешки крак. Вижте ерозията по тези пътеки. Погледнете пътищата — допълни той, сочейки най-общо към Бътърмиър и езерото Дъруент. Там, в далечината, се виждаше как слънчевите лъчи се пречупват в металните покриви на автомобилите. — Задръстени са от коли през всеки хубав летен ден. По времето на Уърдсуърт тук е имало виещи се пътища, утъпкани от стадата добитък, а не шосета, изсечени в склоновете така, както се реже сирене. А и през по-голямата част от времето са били пусти. Този пейзаж разказва историята на последните двеста години по-ясно от който и да било разраснал се град.

— Да не говорим пък за заведенията — отбеляза мрачно друг. — Чудя се как на върха на Грейт Гейбъл не ни очаква някоя чайна.

Ривър беше възприела тези думи като идея, която искаше да обмисли по-късно, и днес, докато излизаше с колата от Карлайл и потегляше по стария римски път към Бодъл, подобни мисли отново изплуваха в съзнанието й. Преди почти две хиляди години този път е бил прокаран от римски легионери — тези хора, озовали се далеч от дома, са се хранели с необичайна за тях храна, принудени са били да привикнат към лютите, понякога адски студени зими в тази най-северна точка на империята. Ривър се питаше какво ли биха разпознали в пейзажа техните духове, ако се върнеха тук. Може би очертанията на планинската верига, моя® би цветовете — но не много повече от това.

Тя обичаше и имената на селата и градчетата, криещи спомени за други нашественици. Викингите бяха оставили следа в имената на населените места по завзетите от тях земи — познаваха се по окончанията — Айърби, Брантуейт, Уитриг. Имаше и други, очарователни имена, чийто произход изобщо не можеше да отгатне — Бленерхасет, Дъбуот и Беуолдет. Пътуването от Карлайл до Кезик не беше просто преминаване край красиви пейзажи, беше истинска поезия в движение. Тя зави вляво по живописния път, който се виеше между хълбока на планината Скидау и дългото, подобно на протегнат пръст езеро Басентуейт. Около нея короните на дърветата пъстрееха. Орловата папрат по хълмовете съхнеше в кафяви петна, открояващи се на фона на грубата планинска трева, по-зелена от обикновено след летните дъждове. Под лъчите на есенното слънце езерото сякаш бе поръсено с тъмни, блещукащи сапфири. Ривър почувства как я обзема ликуване — защото беше здрава, и защото бе заобиколена отвсякъде с цялото великолепие на природата.

Запита се какво ли е било последното пътуване на Пирата от тресавището към хълма над езерото Конистън. Ако имаха късмет, специалистите по палеоботаника щяха да успеят да й кажат по кое време на годината е умрял. Но никой вече нямаше да узнае дали е пътувал през деня или през нощта, дали денят е бил слънчев или дъждовен, или е било мъгливо. Дали е осъзнавал заобикалящата го красота или е бил от хората, които не се трогват от природата? Дали е бил родом оттук, или просто е минавал? Поне на последния въпрос може би щеше да се намери отговор. Веднага щом успееха да установят на колко години всъщност е тялото, тя щеше да се заеме да търси рисунки и гравюри от епохата, по които щеше да може да прецени какво е виждал покойникът, докато е вървял из тези хълмове. Това щеше да обогати телевизионната програма, но щеше да удовлетвори и нейния постоянен стремеж за нови знания.

Всички тези разсъждения се стопиха за миг, когато Ривър навлезе в покрайнините на Кезик и започна да отделя повече внимание на шофирането. Спря на паркинга пред полицейския участък на мястото, предвидено за посетители, и влезе забързано вътре, опитвайки се да придобие професионално въздържан вид преди срещата си с инспектор Ригстън. Почти съжаляваше, че няма да работят заедно — когато се срещнаха за първи път, за да й обясни своя аспект от работата, той й се беше понравил, нещо, което се случваше рядко при работата й с полицаи.

Цивилният служител в приемната я упъти към стола, където тя откри инспектор Ригстън да яде сандвич с бекон. Той веднага се изправи на крака, избърса пръстите си със салфетка и се ръкува с нея.

— Мога ли да ви предложа нещо? Повикаха ме много рано, затова не можах да закуся — извини се той, сочейки чинията пред себе си.

— Не, няма нужда — отвърна Ривър, сядайки срещу него. — Съжалявам, че ви преча да се храните, но това няма да ни отнеме много време. Първоначалните ми изследвания ме убедиха, че тялото е далеч извън вашия кръг на интереси и си казах, че може би ще искате да го узнаете.

Ригстън се усмихна, показвайки равните си бели зъби.

— Така и предполагах — каза той, — но съм доволен, че разполагам и с официално потвърждение. Знаете ли вече колко време е лежал в торфа?

— На този етап е трудно да се прецени. Но ако рискувам да направя груба преценка, бих казала, че е бил закопан там някъде — между 1785 и 1815 година. Това е само приблизително, по-скоро предположение — каза тя припряно. — Не бива да се осланяте на думите ми. Ще мога да ви дам по-точен отговор веднага щом приключа всички изследвания.

— Доколкото разбирам, включвате всички последни научни постижения.

— О, да, пълна програма — и най-хубавото е, че някой друг ще плаща. — Докато говореше, тя го наблюдаваше как се храни. Начинът, по който човек се храни, може да даде доста ясна представа за него. Юън Ригстън отхапваше по малко от сандвича, и дъвчеше внимателно, със затворена уста, преди да преглътне. Не бързаше, оглеждаше сандвича между отделните хапки, за да прецени откъде да отхапе. Следователно не беше човек, който връхлита и прибързва, а по-скоро въздържан, умерен, може би с малко повече задръжки от необходимото, мислеше тя.

— Как успяхте да го постигнете?

— Телевизията на Северна Англия ще заснеме целия процес, смятат да направят документален сериал за моя Пират от тресавището.

— Браво на вас. Дали да не се опитам да ги убедя да заснемат и моето разследване на въоръжен грабеж — отбеляза той сухо. — А защо „Пират от тресавището“?

— Хората от телевизията обичат такива неща — ефектен прякор, който да използват. Нали го намерихме в торфено блато, затова стана „тресавище“. А пък татуировките му са типични за моряк, затова позволих известна свобода на въображението си. Пък и звучи по-добре от „Моряка от тресавището“.

— Права сте. Желая ви успех.

— Благодаря. Искате ли да ви държа в течение на изследванията?

Той кимна.

— Би било чудесно. Всъщност… — той се поколеба за миг, после продължи бързо: — Бихте ли приели да се видим някой път и да пийнем по нещо?

Досега Ривър изобщо не беше обмисляла подобна възможност, но колкото повече се замисляше, толкова повече й харесваше идеята. Тя се усмихна.

— Всъщност бих приела — тъкмо ще мога да разчитам и на вашите експертни съвети.

— По каква линия?

— Ами… — тя се прекъсна и се засмя смутено. — Току-що установих, че не знам първото ви име.

Той също се засмя.

— Казвам се Юън. Мога ли при това положение да ви попитам на какво дължите вашето кръщелно име?

Ривър1 направи гримаса.

— На родители хипита.

— Сигурно ви е трудно да убедите хората да ви приемат насериозно с такова име. Трябва да си призная, първоначално реших, че някой ме занася.

— Не се и съмнявам — тя се усмихна отново, но очите й останаха сериозни. — Но пък такова име може да бъде повод за разчупване на деловата атмосфера. — И допълни, вече без усмивка: — Очаквам да бъда приемана насериозно.

Твърдата й решимост да не допуска пренебрежително отношение към себе си накара Ригстън да се замисли за собствената си дванайсетгодишна дъщеря, която виждаше все по-рядко, защото личните й интереси изместваха на заден план бащата, с когото не живееше под един покрив от пет години насам. Също като Марни и Ривър Уайлд имаше излъчване на човек, който си е поставил за цел да докаже нещо и е твърдо решен да успее. Напомни си, че жената пред него не е дете, независимо от това колко млада изглеждаше. Тя беше навикнала на такива гледки, които Ригстън би желал да останат спестени на собствената му дъщеря.

— Разбира се — отвърна той. — През ум не би ми минало нещо друго.

Изражението му беше открито и дружелюбно. Ривър почувства, че обзелото я раздразнение я напуска.

— Та защо имате нужда от експертния ми съвет? — продължи той.

— Защото ако трупът не беше толкова отдавнашен, със сигурност би представлявал интерес за вас. Не мога да бъда абсолютно сигурна, докато не приключат рентгеновият и томографският анализ, но на този етап съм склонна да предполагам, че Пиратът от тресавището не е умрял от естествена смърт. Мисля, че някой го е убил с удар по главата.

Според Тенил правото да остане сама в апартамента на Джейн почти я обезщетяваше за това, което стана причина да се озове тук. Джейн се беше върнала от срещата с Чука в добро настроение, но не каза кой знае какво — само изрази убеждение, че занапред Тенил няма да има неприятности с Джино.

— Хм — изсумтя Тенил.

— Разбирам защо се съмняваш — бе казала Джейн. — Но аз за себе си съм убедена, че Чука не дава обещания, които не смята да изпълни. А сега, Тенил, съжалявам, но трябва да тръгвам. Ще изпусна влака. Ще отсъствам две седмици. Можеш да останеш тук до края на деня, ако искаш — само дръпни вратата зад себе си, когато си тръгваш, нали разбра?

— Да, добре. Мога ли да използвам компютъра ти?

Джейн се замисли за секунда — две, после кимна.

— Но довечера трябва да се прибереш. Не искам да се пренасяш тук за неопределено време. Обещаваш ли?

Тенил се нацупи престорено, но обеща. Смяташе по-късно да провери какво става в техния апартамент и ако Джино е там, просто да се върне в жилището на Джейн. Имаше ключ, а сигурността, че Джейн е заминала, й даваше възможността да се разполага тук през идущите две седмици. Надяваше се нещата да се изяснят по един или друг начин дотогава. Независимо от убеждението на Джейн, Тенил не вярваше, че Чука ще се заеме с Джино. Той не би се подчинил на жена, особено пък бяла и от доброто общество.

Тенил изчака търпеливо Джейн да напълни един сак с дрехи и книги, а после, веднага щом тя излезе, се упъти към кабинета. Седна и пръстът й се поколеба над копчето за включване. Чувстваше се странно, прекалено напрегната, за да влезе в интернет. През изминалите няколко години се беше приучила да се възприема така, сякаш беше сама на света, като самотна прашинка, която прелита през съзвездията на други човешки животи. Откакто бе починала майка й, тя не си позволяваше да развива чувство за принадлежност към когото и каквото и да било. Ясно й беше, че Шарън не я иска. Леля й я бе приютила по задължение, не от обич към нея. Сега, когато майка й я нямаше, нищо не свързваше Тенил с останалия свят — беше необременена с привързаност, напълно свободна. Беше се постарала да се убеди, че това е най-завидното положете, и през по-голямата част от времето си вярваше. Когато й казаха за първи път, че Чука бил неин баща, с тази своя част, която държеше на пълна необвързаност, тя отказа да повярва. По онова време не можеше да облече чувството си в думи, но нежеланието й за подобно обвързване с когото и да било мажеше да се обясни с представата й, че това би означавало да стане ранима.

Съзнанието, че дори наистина да беше неин баща, Чука не искаше и да знае за нея, й помагаше да възприеме тази идея. Никога не бе показал с нищо, че дори подозира за нейното съществуване, да не говорим пък за наличието на някаква връзка между него и нея. Никога не беше вършил нито едно от тези неща, които от време на време правеха и най-безнадеждните и постоянно отсъстващи бащи. Не беше се появявал у тях на Коледа с куп зле опаковани, скъпи, но безполезни подаръци. Не се беше промъквал на последния ред в залата, когато Тенил участваше в коледни пиески. Никога не я беше водил на кино, нито пък в „Макдоналдс“. Казано накратко, никога не бе проявявал и най-малък интерес към нея.

Поради това й се струваше крайно невероятно той да се опита да я защити от Джино. В края на краищата, ако се опиташе да го направи, какво би следвало от това? Все едно да застане на покрива на блок Б и да започне да вика на висок глас, че тя е негова дъщеря. Можеше внезапно да реши да прави и останалите неща, които се очакваха от един баща — да следи дали тя ходи на училище и разни такива глупости. Тенил не беше много убедена, че е готова да приеме такова излишно напрежение в живота си.

От друга страна, несъмнено нямаше никакво желание Джино да присъства в живота й. А ако Чука не направеше нещо по този въпрос, не й беше ясно как би се справила сама. Нито познаваше някой, който би могъл да уплаши Джино, нито пък можеше да плати на местните биячи, за да го направят. Тя изруга под нос и включи компютъра, твърдо решена да не мисли повече по този въпрос.

Записвам по-долното така, както ми беше казано, с думите на моя приятел:

„Бях плавал с лейтенант Блай и преди да потегля с «Баунти» и знаех, че е човек с непредсказуеми настроения. Когато всичко вървеше добре по време на пътуването, можеше да бъде очарователен. Имах повече основания от останалите да познавам тази му страна, защото на първото ни съвместно пътуване той гледаше да съм винаги около него, и често ме канеше да се храня с него в каютата му. Но ако нещо се объркаше на кораба, ставаше избухлив и невъздържан, постоянно се опитваше да прехвърли другиму вината. Никога и при никакви обстоятелства не приемаше, че самият той може да бъде виновен. Освен това държеше изключително много на положението си, ревниво изискваше от всички уважението, което един капитан трябва да си извоюва по заслуги. Блай провали възможностите да спечели доброто мнение на подчинените си поради злостния си език. Известно е, че моряците не се изразяват кой знае колко изискано, но на никое плаване не съм чувал и най-прости матроси, дори при най-отвратителни условия, да употребяват такъв език, какъвто Брай използваше, за да изрази презрението и гнева си. Но беше умел мореплавател и аз съзнавах, че има какво да науча от него, затова бях склонен да потисна съмненията си и да го съпроводя отново, особено пък на такова дълго пътуване.“