Възмездие от гроба

20

Матю не успя да прикрие задоволството си, когато пристигна както всеки петък на чай с Гейбриъл, и установи, че Джейн я няма. В отсъствието на Джейн всички слушаха само него, рядко се случваше някой да оспори мнението му, появата му се посрещаше възторжено, като че ли бе равносилно на безценен дар за близките му — нещо, в което той бе напълно убеден.

Затова и обичаше да води Гейбриъл на чай при баба му и дядо му. Разбира се, те създаваха истинска суматоха около детето, но Матю приемаше това като облекчаване на собствените му по-неприятни задължения около гледането на Гейбриъл. Той наистина обичаше сина си, само че не беше във възторг от някои практически приложения на тази обич — като смяната на памперси и приготвянето на бебешка храна.

— Е, значи Джейн замина обратно за Лондон, така ли? — попита той почти веднага след като остави детето на покрития с парцалена черга кухненски под, и му даде цял куп играчки. — Така и очаквах — че много бързо ще й стане скучно.

— Тя съвсем не се отегчава — възрази Джуди. — Всъщност успя да постигне голям напредък. Вчера откри някакво писмо в центъра „Джъруд“ и тръгна рано сутринта за Карлайл. Ще се опита да открие в регистрите на графството какво е станало с някаква жена, която работела в дома на семейство Уърдсуърт.

— Чисто губене на време — отбеляза Матю с присмех. — Но така си е в академичния свят. Щом някоя измишльотина привлече вниманието им, хукват насам-натам с молби за спонсорство в ръка, и постоянно се опитват да изкрънкат пари отнякъде.

— Джейн изобщо не е такъв човек — заяви Джуди, седна на пода до Гейбриъл и започна да го гъделичка по коремчето. Детето загука и се разсмя. — Тя вярва искрено в това, което върши.

Матю обърна очи към тавана.

— Защо не се опита да поработи една седмица в действителния свят, да видим дали ще й хареса. Ако се опита да поеме моята работа дори само за седмица, ще капитулира незабавно.

Алан Грешам, който тъкмо влизаше в кухнята, чу последните думи на сина си. Не беше необходимо да пита кого има предвид Матю.

— Джейн работи в действителния свят, Матю. Работи в кръчма, преподава и на студенти. Всяко лято поема и някаква допълнителна работа, а освен това не занемарява основната си дейност. Не можеш да обвиняваш сестра си, че лентяйства и се надява на субсидии.

— И така да е, винаги успява да работи точно това, което иска. Открай време е така. И не носи такива отговорности, каквито поемам аз.

Алан премълча. Беше привикнал да не обръща внимание на хроничното недоволство на сина си. Започнеше ли да му отговаря, ставаше по-лошо. Прекоси кухнята и тъкмо слагаше чайника на печката, когато Джейн влезе. Лицето й светна, когато видя племенника си да размахва ръце и крака във въздуха.

— Здравей, Гейбриъл — каза тя и отиде право при майка си, която играеше с детето, приклекна до тях и му подаде пръст, който Гейбриъл стисна незабавно. — Божичко, страхотен е — каза тя и веднага заговори с тона, с който хората обикновено се обръщат към бебета. — Страхотен си, ясно ли ти е, господинчо?

— Добър ден и на теб, Джейн — каза подчертано Матю.

— Как мина денят ти? — намеси се майка им, поемайки обичайната си роля на буфер, преди Джейн да успее да му отговори.

Джейн се отпусна назад.

— Разочароващо. Невероятно е наистина — тази жена като че ли просто се е изпарила. Разполагам с акта за раждане, виждала съм с очите си писмото на Мери от 1851 година, в което тя разказва, че Доркас ги напуска, за да се омъжи, но няма и следа от брачно свидетелство. Прерових всички регистри до края на 1853 година, и не открих никаква следа. Няма и смъртен акт. Излиза, че Доркас Мейсън е изчезнала безследно.

Матю скри изненадата си, когато сестра му спомена име, което бе видял днес с очите си.

— Кой? — попита той.

Джейн взе на ръце племенника си, стана и загледа усмихнато детето.

— Доркас Мейсън. Била е прислужница в дома на Уърдсуърт.

— Защо се интересуваш от прислужницата? Да не би старият Уили да е задявал слугинчетата?

Джейн изгледа ядосано брат си.

— Дори да не беше доказано, че е бил верен и любещ съпруг, по времето, когато Доркас е постъпила на работа при тях, е бил вече толкова стар, че надали би проявил интерес към такива неща.

— Е, какво й е тогава интересното на тази Доркас Еди-коя си? — настоя Матю с престорено недоумение.

— Мери Уърдсуърт е открила някакъв ръкопис на мъжа си след неговата смърт. Каквото и да е представлявал този ръкопис, за нея очевидно е бил повод за притеснение. Изпратила го на сина си Джон, защото според нея той засягал пряко него и неговото семейство. Джон е бил женен за Изабела Крисчън Къруен, дъщеря на братовчеда на Флечър Крисчън.

— И ти си убедена, че този ръкопис е поемата, която съществува засега само в твоята фантазия?

— Не знам. Може и да е така.

— Интересно — Матю взе чашата с чай от ръцете на баща си, който му я подаваше. — А каква е ролята на Доркас?

— Доркас е отнесла ръкописа на Джон, който решил, че не иска да го държи в дома си — прекалено тежки спомени имал от живота си с Изабела. Затова казал на прислужницата да го махне от очите му. Това е последното нещо, което знаем по въпроса.

Матю повдигна вежди.

— Следователно тя или е използвала ръкописа, за да запали печката с него, или е решила да го запази — това ли имаш предвид?

Джейн кимна.

— Ако ръкописът е оцелял, съществуванието му е опазено в тайна от семейството. Ако, разбира се, предположим, че потомците са наясно какво точно притежават.

— Някой има ли нещо против да включа телевизора, за да чуя новините? — попита Алан, с ръка върху дистанционното управление.

— Не, включи го — каза разсеяно Джейн, все още замислена върху работата си. — Честно казано, нямам особено големи надежди, но не мога да прекъсна търсенето насред път. Трябва да се опитам да разбера какво се е случило с Доркас.

Матю понечи да каже нещо, но майка му заговори първа:

— Разбира се, че трябва. Ще отидеш ли пак в Карлайл идущата седмица?

— Няма смисъл. Прегледала съм всички материали, които могат да имат отношение към въпроса. Остава ми единствено надеждата Дан да открие нещо в лондонските регистри.

На фона се чуваше гласът на говорителката, но не толкова високо, че да пречи на разговора им.

— Но тук живееш ти! — възкликна внезапно Алан и увеличи звука на телевизора. — Комплекс Маршпул Фарм!

Всички се обърнаха към телевизора. Говорителката тъкмо се обръщаше към камерата с добре заучено сериозно изражение.

— … преди два дни. Полицията издирва тринайсетгодишно момиче, което живеело с леля си в апартамента, където е извършено убийството — образът се смени и на екрана се появи ученическа фотография. Джейн ахна.

— Господи!

Говорителката продължаваше:

— Тенил Коул е изчезнала, откакто огънят опустоши апартамента на шестия етаж, в който бе открит убитият Джино Марли — образът отново се смени и на екрана се появи лицето на някакъв следовател пред познатите сиви бетонени стени на Маршпул.

— Правим всичко по силите си да открием Тенил — каза той. — Никой не я е виждал след стрелбата и пожара в апартамента, и ние сме много загрижени за нейната безопасност. Настоятелно моля нея самата и всички, които знаят къде се намира тя, да се свържат с нас.

Отново говорителката:

— Правителството обяви, че ще предприеме нови мерки за справяне с… — Алан намали звука и се обърна към Джейн. Тя беше побледняла и притискаше толкова силно Гейбриъл към себе си, че детето бе започнало да хленчи.

— За Бога! — Матю стана и посегна да вземе сина си. — Уплаши го!

Джейн му подаде мълчаливо Гейбриъл. Стоеше с широко отворени очи, прехапала долната си устна. Джуди я погледна, отиде при нея и я прегърна.

— Добре ли си?

— Ето ти сега Лондон — каза Матю. — Ако не са атентатори — самоубийци, ще са убийци. Човек не може да се чувства сигурен и в собствения си дом.

Алан поклати глава.

— Слава Богу, че се е случило, когато ти беше вече тук, Джейн.

Джейн се притисна в прегръдките на майка си.

— Знаех си аз, че не живееш на добро място — каза Джуди. По тона й личеше, че обвинява себе си. — Не трябваше да те оставяме да наемаш този апартамент. Ще видим какво можем да направим, за да си намериш друго жилище.

Джейн се измъкна от ръцете й и я потупа по рамото.

— Не е точно така, мамо. Човек като мен не е изложен на опасност. Тези неща се случват само в границите на определени групи. Саморазправи — това е техният живот, техният свят, който няма нищо общо с моя.

— А защо тогава се държиш, като че ли си видяла призрак? — попита Матю. Този път по изключение не се заяждаше. — Какво криеш от нас, Джейн?

Тя видимо се овладя.

— Просто познавам Тенил, това е всичко.

— Това чернокожо момиченце от снимката? Познаваш я? — попита баща й озадачено, сякаш някакъв непознат свят се бе докоснал до неговия. — Че как си се запознала с нея?

— Защо се учудваш — защото е цветнокожа, или защото е ученичка? — Джейн рядко разговаряше с такъв войнствен тон с баща си.

— Защото е замесена в убийство — това има предвид баща ти — намеси се вечната умиротворителка Джуди. — И въпросът е съвсем основателен. Откъде се познаваш с това момиче, което е издирвано за убийство?

— Тя не е издирвана от полицията в такъв смисъл, какъвто ти придаваш на думите. Търсят я, защото са загрижени за безопасността й — възрази Джейн.

— Така казват винаги, когато издирват избягал заподозрян — изтъкна Матю. — Е, откъде я познаваш?

— Живеем в един и същ блок. Един ден се заговорихме и установих, че обича поезия. Живее с леля си, която въобще не се интересува от нея, а и в училище никой не окуражава интересите й, затова понякога идва при мен да си поговорим за поезия, давам й книги за четене — Джейн поклати глава. — Просто не мога да повярвам.

— Искаш да ни убедиш, че това е единственото цветнокожо дете в този съмнителен комплекс, което е успяло да не се замеси в престъпна дейност? — попита скептично Матю.

— О, моля ти се, спести ми дребнавите си предразсъдъци — сопна се раздразнено Джейн. — Има предостатъчно напълно почтени хора, и бели, и цветнокожи, които живеят в Маршпул. Честно казано, като имам предвид до каква степен е била лишена от всякакви възможности, е същинско чудо, че Тенил е станала толкова свястно дете.

— Какво? Същото дете, което е обявено за общонационално издирване? — изсумтя иронично Матю. — Повече от ясно е, че има някои страни на живота й, с които изобщо не си запозната.

— Цялата тази история няма нищо общо с Тенил — настоя нетърпеливо Джейн. — Джино Марли, убитият, беше приятел на леля й. В каквото и да се е бил забъркал, то няма никаква връзка с Тенил. — Джейн се извърна рязко, защото не искаше майка й да види лицето й. Джуди винаги успяваше да я разобличи, когато лъжеше. — Качвам се горе. Искам да видя какво мога да отворя в интернет, да разбера нещо повече.

— Джейн… — подвикна след нея майка й, но тя не спря. Джуди погледна безпомощно към Алан. — Не бива да й позволяваме да се връща на това място. Достатъчно е и това, че постоянно се тревожим от тези бомбени атентати, а сега и това.

— Не виждам как можем да я спрем. Тя е голяма жена, Джуди, и има правото сама да взема решения.

— Като че ли някога не го е правела — Матю стана и подаде детето на Джуди. — Трябва да се прибирам — допълни той и започна да събира вещите, които носеше, когато отиваше някъде със сина си, и да ги товари на количката. — О, между другото, утре заминавам за Адриановата стена с учениците. Даян каза, че със сигурност ще си бъде у дома сутринта, ако Джейн иска да намине да пият кафе. Бихте ли й предали това, след като приключи с проучванията на лондонския престъпен свят?

Но докато тикаше количката на сина си надолу по склона, мисълта, която го занимаваше, нямаше никаква връзка с убийства. Споменаването на Доркас Мейсън го беше стъписало. Щеше да провери по-внимателно, когато се прибереше, но мислеше, че знае със сигурност кои са потомците на тази жена. Ако помогнеше на Джейн да намери скъпоценния си ръкопис, щеше да си подели с нея славата. А освен това щеше да сложи край на постоянните й оплаквания, че постоянно се заяжда с нея. Дълбоко в себе си той бе уморен не по-малко от Джейн от вечните им дребнави разправии. Може би сега му се разкриваше шанс да докаже колко добър брат е — това вече тя никога не би мота да представи така, че да го покаже в лоша светлина. Слънчевата усмивка отново изгря в очите на Матю и той затананика тихо под нос, докато вървеше към къщи.

Автобусът за Ланкастър закъсня и Тенил не пристигна навреме, за да хване автобуса за Кендал, града, известен като „Врата към Езерната област“. Беше намерила някакво заведение близо до автогарата, в което си купи чийзбургер и вола и се опита да удължи престоя си колкото можеше повече, но кльощавото момче зад тезгяха започна да се взира много подчертано в нея. Първоначално Тенил се притесни, че я е разпознал въпреки дегизировката, но с течение на времето, след като поогледа по-добре посетителите, предположи, че момчето я гледа вторачено, защото всички останали посетители принадлежаха на бялата раса. Беше чувала, че извън Лондон няма толкова много цветнокожи, но не беше предполагала, че ще се набива толкова на очи.

Ако я зяпаха така в някакво заведение край автогарата, плановете й да спи, където намери, като че ли щяха да бъдат още по-трудно осъществими. В такива малки градове полицаите познаваха местните клошари и веднага щяха да разберат, че е новодошла. А ако лондонските ченгета бяха съобщили за бягството й, дори едно тъпо провинциално ченге щеше да съобрази и да я спипа.

Тенил сведе поглед към масата. Досега бе успявала да си внуши, че това е нещо като приключение. Само че не беше така. Чувстваше се самотна и уплашена, и колкото и да се опитваше, не можеше да забрави, че Джино е мъртъв. Убит заради нея.

Баща й нито веднъж не се беше намесвал в целия й досегашен живот. Беше си казвала, че й е все едно, че си е по-добре без него. Но сега, когато той се намеси, тя не беше в състояние да се ориентира в обърканите чувства, които предизвика у нея. Да, несъмнено тя се гордееше, защото той бе доказал, че държи на нея, като се справи с надвисналата над нея заплаха. Но обратната страна на медала беше ужасът, който изпитваше при мисълта за стореното от него, при мисълта как точно го беше извършил и беше оставил трупа така, съзнавайки, че тя ще го види. А сега Тенил беше преследвана за нещо, което не бе искала да се случи.

Почувства, че в гърлото й засяда буца — като хапка от сандвича, която не успяваше да преглътне. Всичко се беше объркало непоправимо. Беше уморена и нещастна, а вероятно сега по пътищата я застрашаваха повече опасности, отколкото криеше близостта на Джино. Не беше честно. Защо се налагаше сама да се грижи за себе си? На другите хора не им се налагаше да се занимават с такива гадости!

Тя потърка очи, решена да не избухва в сълзи в ярко осветения бар. Трябваше да се овладее, да намери начин да се успокои. Притвори очи и призова на помощ думите.

Това беше начинът, каза си тя облекчено. Да остави думите да се плискат като вълни около нея. Да съсредоточи мислите си върху тях. Кийтс и Шели, Колридж и Байрън. Те щяха да й помогнат да дочака сутринта. Не беше сама. Щеше да успее да се справи.

На около час път с кола от Тенил, Джейн седеше пред лаптопа, притиснала глава в дланите си. Майка й я беше повикала на вечеря, но тя се извини, че не е добре със стомаха. Джуди прие твърдението й, че е яла някакъв съмнителен сандвич с пилешко в Карлайл — то прекалено добре се съчетаваше с дълбоките съмнения, които майка й изпитваше към всякаква храна, приготвена от човек, който не членува в Женското дружество.

Не беше яла никакъв сандвич, но въпреки това й се повдигаше. Стомахът й се беше свил, когато чу думите на говорителката, а после, когато осмисли чутото, наистина й призля. Джино Марли беше мъртъв. Убит — застрелян с рязана пушка, както беше прочела, докато се ровеше из различни сайтове. Разкъсан до неузнаваемост само часове след като тя самата бе обяснила на Джон Хамптън каква опасност представлява същият този човек за дъщеря му. И дума не можеше да става за съвпадение.

Тя не беше искала, не беше очаквала нищо подобно. Мислеше, че Хамптън или някой от биячите ще предупредят Джино, най-много да го понабият, за да го стреснат. Не беше очаквала такива крайности. Беше навлязла слепешком в свят, чиито правила не разбираше. Не беше искала да предизвика, а да предотврати престъпление. Сега ръцете й бяха изцапани с кръв, смъртта на един, човек тежеше на съвестта й. Нищо в досегашния й живот не я беше подготвило за такова бреме.

Първият й порив бе да се обади в полицията. Но щом се позамисли, осъзна, че и дума не може да става. Длъжна беше да се съобрази с Тенил. Джейн изобщо не можеше да си обясни защо полицията я издирваше. Къде ли беше? Какво беше направила, че толкова държаха да я открият? Проклетият Матю беше прав — полицията не отправя такива апели, когато издирва невинни. По някакъв начин и Тенил се беше замесила във всичко това. Джейн не можеше да си обясни как бе станало това, но беше сигурна, че ако отиде в полицията, само ще навреди на своята приятелка.

Освен това не разполагаше с никакви доказателства, че Джон Хамптън е убил Джино. А ако ченгетата започнеха да го разпитват, той щеше да е наясно кой е споменал името му. Основното й опасение сега, когато издирването на Тенил беше така или иначе обявено публично, бе че Чука ще гледа на Джейн като потенциално слабото звено във веригата. Той изобщо не я познаваше — не можеше да знае дали би отишла в полицията или не. Сега, когато вече съзнаваше на какво е способен, тя не се и съмняваше, че той няма да се поколебае да й отмъсти по подходящ според него начин. А никак не й се искаше да умира.

Джейн потръпна въпреки уютната топлина в спалнята й. Беше спасила Тенил. Но не беше очаквала, че спасяването й ще има такава цена.

Имаше нещо опияняващо и будещо възторг в съзнанието, че сме свободни и плаваме по водите на океан, който малцина англичани са виждали. Но тези чувства се уравновесяваха от бремето на отговорността, която носех — трябваше да намеря сигурно убежище за моя екипаж. Хората, които ме бяха подкрепили, заслужаваха да живеят спокойно, над главите им да не е надвиснала постоянната опасност да бъдат разкрити и заловени — а ако се завърнехме в Отахейте, бихме изложили шансовете си за сигурност на риск. Всеки капитан, плавал из тези води, знаеше, че пристанището е добро и сигурно, затова и там акостираха прекалено много кораби, за да може островът да ни послужи за убежище. Дори да успеехме да убедим туземците да ни укрият, някой все някога щеше да ни издаде — било то неволно или умишлено. Прекарах много часове в капитанската каюта, разглеждайки картите и маршрутите на Блай, опитвайки се да намеря убежище за нас. Най-сетне се спрях на Тобуай, на триста и петдесет мили южно от Отахейте. Хвърлихме котва там на 24 май. Предполагах, че ще открием още един островен рай. Не бих могъл да направя по-погрешно предположение.