Възмездие от гроба

4

Тенил беше напълно наясно с правото на избор. Съзнаваше, че макар учителите й да обичаха да се правят на света вода ненапита и да говорят за осигуряването на равен старт за учениците им, дълбоко в себе си и те бяха убедени, че хора като нея нямат никакъв избор. Поне не истински. Не и правото на избор, с каквото разполагаха самите те и собствените им галени хлапета. В сърцата си и те бяха убедени, че деца като Тенил са осъдени да водят живота, който водеха от раждането си, без надежда за промяна. Така че, независимо от думите, които произнасяха, отношението им говореше на висок глас нещо съвсем различно. Начинът, по който се държаха, говореше: „Ще започнеш да се друсаш и да крадеш, ще забременееш още в пубертета и ще водиш гадно съществувание в някой гнусен комплекс с общински жилища, докато пукнеш преждевременно от пиене, пушене, наркотици или нездравословен живот. За какво ми е тогава да се мъча да ти преподавам каквото и да било?“

Но те не бяха прави. Тенил имаше възможности за избор, макар те да не бяха толкова очевидни и разнообразни като тези на повечето тринайсетгодишни деца. Въпреки това Тенил беше повече от сигурна, че има повече шансове от безнадеждните случаи сред връстниците й в комплекса Маршпул. Затова и не си губеше времето с останалите, когато бягаха от училище. Не я вълнуваха занимания от рода на това да надхитряват охраната в търговските центрове и игралните зали. Не намираше нищо интересно в краденето на разни лъскави парцалчета и евтин грим заедно с хлапашките банди. Не че беше над краденето, просто не я привличаха нещата, които ги интересуваха. Не можеше да си представи, че би убедила бандата на Алиша Греъм да отмъкват томчета с поезия от книжарниците „Уотърстоунс“. Като изключим всичко останало, ако влезеха в книжарница, щяха да се набиват на очи като чичко с костюм на рапърско събиране. Дори само мисълта за това я караше да подбелва очи и да се ухилва присмехулно. Също така нямаше никакво желание да прекарва дните си в някаква мърлява дупка, гледайки филми на крадени дискове заедно с разни нещастници, чиято единствена цел беше да се напушат до оглупяване с трева или да постигнат същия ефект с високоалкохолно ябълково вино и готови коктейли.

Докато Шарън нямаше постоянен приятел и работеше долу в кафенето, положението не беше толкова лошо. Към десет сутринта, когато можеше да бъде сигурна, че леля й е излязла, Тенил се промъкваше обратно у дома, сгушваше се под юргана, който беше целият на буци и четеше, докато часовете приключеха и тя можеше да окупира някой от компютрите в училищната библиотека, да влезе в мрежата и да сърфира из нета. Така се свързваше с други перковци, които четяха поезия и искаха да разговарят за прочетеното. Ако пък закопнееше да чуе човешки глас, се промъкваше на долния етаж, до апартамента на Джейн Грешам. Ако Джейн си беше у дома, обикновено позволяваше на Тенил да се рови из библиотеката й, а ако не беше много заета, понякога двете пиеха кафе и разговаряха. Така ставаше, освен в случаите, когато Джейн я прихванеше и решеше да чете конско на Тенил, че не бивало да бяга от училище. Като че ли пък някой в това бунище, наречено Средно общообразователно училище Маршпул, би могъл някога да я научи на нещо, което да облекчи дори на косъм живота й.

Именно Джейн й показа как да влиза в чата, дори й позволяваше да ползва компютъра й понякога, когато самата тя четеше и нямаше нужда от него. Сега чатовете се бяха превърнали в спасителен пояс за Тенил, осигуряваха й убежище, където можеше да бъде тази, която знаеше дълбоко в себе си, че е. В представите на повечето хора това не беше кой знае какво, но беше достатъчно, за да пропусне тъничък лъч оптимизъм в живота на Тенил.

Провалът бе настъпил преди няколко седмици. Всичко започна с това, че Шарън напусна кафенето и отиде да работи в стола на близката фабрика за пластмаси. Тоест тя вече работеше на смени, следователно в две от всеки три седмици Тенил губеше значителна част от времето, през което можеше да разчита на дневното си убежище. Това беше достатъчно неприятно, но Тенил беше изобретателна и скоро успя да намери начин да се справя с новия проблем. Само че после Шарън си намери ново гадже.

През седемте години, откакто формално беше поверена на грижите на леля си, Тенил бе привикнала на постоянния поток от непостоянни мъже, които се установяваха да живеят в апартамента за непредсказуеми периоди от време. Тя бързо се научи да не им се пречка, когато си бяха у дома. Шарън не искаше копелето на мъртвата й сестра-наркоманка да ги отблъсва, и беше обяснила, че не желае Тенил да бъде виждана или чувана, когато тя забавлява гостите си. Така че Тенил стоеше затворена в стаята си с часове, опитвайки се да не чува животинските звуци, които проникваха през стените и се процеждаха през пролуките на вратата, а когато теренът се разчистеше, се промъкваше в кухнята, за да прерови хладилника и шкафовете за нещо, с което би могла да утоли измъчващия я глад. Понякога имаше чувството, че се е превърнала в невидимо дете, в призрак, който се гушеше в ъгли и пролуки, по местата, които никой друг не би желал да обитава. Това не беше кой знае колко приятна представа, но напоследък беше започнала да копнее за тази своя невидимост.

Разбира се, още преди появата на Джино Марли в живота й тя беше наясно с предимствата на възможността да оставаш незабелязан от хората. Това улесняваше например бягствата от училище и дребните кражби в магазините. Но по отношение на приятелите на Шарън единствената изгода от незабележимостта й беше, че така не рискуваше да стане прицел на гнева на леля си, ако неволно нарушеше хода на любовния й живот. Макар да беше чувала, че има мъже, които посягат на деца като нея, никога не й се беше случвало да го изпита на свой гръб. Досега мъжете, които се чувстваха привлечени от презрелите прелести на леля й, не бяха проявявали никакъв интерес към Тенил. В края на краищата, у Шарън, яка жена от смесена раса с подчертано излъчване на сексуална опитност, нямаше нищо детинско — беше повече от ясно, че тя предлага по-скоро насладите на зрелостта, отколкото изкушенията на невинността. Тя не беше от жените, които водят осъдената на неуспех битка с годините; Шарън бе приела факта, че не е в първа младост, и знаеше отлично, че овнешкото може да бъде далеч по-вкусно от агнешкото. Така че мъжете, с които си имаше работа, търсеха жена, която знаеше отлично как да им достави удоволствие.

Ако ограничаваше нуждите си до секса, Шарън би могла да има доста по-продължителни връзки. Но до настоящия момент тя не беше успяла да намери мъж, който да понася по-дълго от няколко месеца постоянните й пристъпи на несигурност. Тенил беше привикнала да бъде обвинявана неоснователно за изчезването на поредния изтормозен любовник, и всеки подобен случай я убеждаваше, че трябва да се старае да избягва тези мъже.

Но не се оказа достатъчно бърза, за да не се изпречи на пътя на Джино Марли, най-вече защото не беше очаквала появата му. Обикновено, когато някой нов мъж се озовеше за първи път в леглото на Шарън, Тенил беше вече на сигурно място в стаята си. Но се оказа, че не беше включила фабричните смени в сметките си. През този ден смяната на Шарън трябваше да свърши в два, и Тенил беше освободила терена навреме. Но същия следобед нямаше късмет в библиотеката — двама старци бяха окупирали компютрите, а внукът им, момче с мазна коса, ги обучаваше как да сърфират из нета. Като че ли ще почнат да си свалят музика и да киснат в чатовете, помисли си кисело Тенил. Повъртя се известно време в залата, но й стана ясно, че пенсионерите няма да се откажат в обозримото бъдеще.

Когато се прибра, установи с учудване, че апартаментът е празен. Шарън трябваше да се е прибрала преди два часа. Тенил предположи, че леля й е отишла на пазар. Да му се не види, надяваше се да е така, защото вкъщи нямаше нищо — нито за ядене, нито за пиене. Тя включи телевизора и се отпусна на дивана. Беше прекалено гладна и в прекалено лошо настроение, за да чете. Почти не обърна внимание на шума от отварянето на входната врата, но сподавеният кикот и плътното боботене на мъжки глас я накараха да застане нащрек. Тя скочи на крака, готова да побегне, но нямаше накъде да бяга.

Вратата на дневната се отвори и вътре влезе Шарън, плетейки неуверено крака, с глуповата пиянска усмивка на лицето. Млечнокафявата й кожа се беше зачервила, а някакъв мъж я държеше през кръста. Когато видя Тенил, веселието й се изпари и тя се смръщи.

— К’во правиш тук? — попита Шарън.

— Тук живея — отвърна Тенил.

Над рамото на Шарън се появи мъжко лице — по него бе изписано нещо средно между нетърпение и любопитство.

— А кой е това? — изфъфли той. В усмивката му се прокрадваше похотливост.

— Племенницата ми. Казах ти за нея, не помниш ли? — Шарън несъмнено беше ядосана.

Мъжът отпусна ръце от кръста на Шарън, заобиколи я и влезе в стаята. Тенил установи, че изражението му й е познато — беше виждала да гледат така други момичета, но нея никога, вероятно защото безличните дрехи, които носеше на улицата, по-скоро прикриваха добре развитата й отскоро фигура, вместо да я подчертават. Но тук, у дома, тя беше смъкнала всичко и бе останала по тениска и тесни джинси. И интересът на този мъж към фигурата й беше толкова очевиден, колкото бе очевидно това, че Шарън беше пийнала в някоя от отворените следобед кръчми. На Тенил това никак не й се понрави.

— Е, малка племеннице, имаш ли си име? — мъжът пристъпи по-наблизо, поставил небрежно една ръка на хълбока на Шарън.

— Тенил — измънка момичето с нежелание.

— Хубаво име за хубаво момиче.

— А твоето какво е? — попита рязко Тенил.

Той се ухили, разкривайки златна коронка на кучешкия си зъб, и каза:

— Аз съм Джино, като Джино Уошингтън.

Тенил се запита дали от нея се очаква да се впечатли от име, което не бе чувала никога досега. Тя повдигна вежди с едва прикрито презрение.

— И кой е той?

Той се престори на учуден.

— Никога ли не си чувала за Джино? Момиченце, ти съвсем нищо не знаеш. Джино беше най-великият соул певец, родил се в тая забравена от Бога страна.

Шарън, раздразнена, че вниманието му до такава степен се е отклонило от нея, се намеси.

— Нямаш ли си някаква своя работа? — попита тя кисело.

Благодарна, че това й даваше възможност да се измъкне, Тенил се опита да се промъкне до вратата. Но Джино не помръдваше. Тенил трябваше да го заобиколи. Шарън се отмести встрани и въздъхна раздразнено през зъби. Най-сетне Тенил се озова в коридора, на свобода, и внезапно осъзна колко забързано е дишането й.

Това беше само началото. В присъствието на Джино, когато не успееше да се измъкне незабавно, Тенил се чувстваше винаги смутена и притеснена. Общо взето, гледаше да не се мярка пред очите му, но с всяка седмица това ставаше все по-трудно. Започна да става ясно, че той няма намерение да зареже Шарън в близкото бъдеще. Три седмици по-късно той практически се беше нанесъл у тях. Когато Шарън си беше у дома, той винаги беше там, а понякога оставаше и след като тя излезеше на работа. Тенил започна да прекарва все повече и повече време вън от апартамента; стоеше у Джейн, когато това беше възможно, а когато не беше — по ветровитите коридори и влажните стълбища в жилищните блокове. Опитваше се да се самозалъгва, че постъпва така по свой избор така бе по-добре, отколкото да формулира безименния страх, който не искаше да признае и пред себе си.

Но не можеше да се самозаблуждава до безкрайност. Рано или късно леля й трябваше да застъпи нощна смяна, и когато тази седмица наближи, Тенил чу без особено учудване съобщението на Шарън, че Джино щял да спи у тях, за да я пази. Не се изненада, само почувства в стомаха си горещия спазъм на страха.

— Когато си работила нощем преди, никой не ме е пазил — беше възразила Тенил.

— Да не мислиш, че ми е било лесно да те оставям сама? — заяви предизвикателно Шарън.

— Не съм бебе, нямам нужда от бавачка.

— Все още си малка и по закон нямам право да те оставям сама. Ще се чувствам по-добре, ако знам, че има някой при теб — Шарън започна да събира гримовете си и да ги тъпче в чантата — имитация на „Луи Вюитон“, която Джино й беше подарил. Беше се надул като паун, когато й я поднесе, а Тенил го наблюдаваше с презрение, защото й беше ясно, че е купил чантата за дребни пари от някоя пазарска сергия.

— Никога не си се притеснявала да ме оставяш преди. Заключваш ме тук сама, откакто навърших осем години.

— Значи съм постъпвала погрешно. Джино ми обясни — разказа ми какви страхотии се случвали с малки момичета наоколо.

Тенил потръпна.

— С мен няма да се случи нищо. Не ми трябва Джино да ме пази. Той не ми харесва — опитваше се да обясни отчаяно Тенил, но някак се стесняваше да каже какво всъщност я безпокоеше.

— Той е свестен мъж — заяви Шарън. — Да не вземеш да го ядосваш!

Категоричният й тон подсказа на Тенил, че е излишно да упорства. Шарън взе палтото си от стола и се упъти към вратата.

— Той ще дойде по-късно. Не му създавай проблеми, ясно ли е, момиче? — допълни тя и се обърна рязко. На привлекателното й лице се беше изписало мрачно подозрение.

— Ясно — измънка намръщено Тенил. Вратата едва се бе затворила зад леля й, когато тя скочи, нахлузи собственото си палто, натъпка в раницата си МР3-плейъра и няколко книги, и излезе навън в сумрака на късния следобед. Упъти се право към апартамента на Джейн, но вътре не светеше, а когато почука, никой не й отвори. Тенил пъхна ръка в джоба си и заопипва неравните очертания на ключа. Беше взела „назаем“ резервния ключ от кухненското чекмедже, поръча копие и го върна, без Джейн изобщо да забележи отсъствието му. Използваше го много предпазливо. Ключът можеше да й бъде застраховка за в краен случай само докато Джейн не разбереше, че го притежава. Когато онзи въздухар Джейк все още се навърташе тук, Тенил не смееше да се промъква в апартамента, защото не можеше да прецени кога идва и кога си отива той. Оттогава беше рискувала само два пъти — и в двата случая беше изпращала лично Джейн до автобуса и беше убедена, че през следващите четири часа тя ще бъде във Викинг. А тази вечер нямаше представа къде е Джейн и кога би могла да се върне. Беше прекалено рисковано.

Тенил въздъхна и се помъкна обратно към вонящото стълбище. Когато зави по балкона, вятърът навя в лицето й капки дъжд и тя изруга под нос. По изключение й се прииска да не изпитваше такова презрение към всичките си връстници. Тъкмо тази вечер можеше дори да й се прииска да гледа някой тъп филм с Алиша Греъм и нейните хора. Тенил прерови джобовете си. Имаше достатъчно за две коли. Ако подминеше най-близкия „Бъргър Кинг“ и отидеше в онзи, който бе на около миля и половина оттук, имаше реален шанс да не се натъкне на познати. Ако имаше късмет, там можеше да е достатъчно спокойно, та да се свие в някой ъгъл и да прекара няколко часа, заровила нос в книгата.

Погълната от Байроновия „Чайлд Харолд“, Тенил не забеляза как бързо мина времето и се изненада, когато кльощавото, пъпчиво момче излезе иззад тезгяха, подпря се на дългата четка точно срещу нейната маса и каза:

— Затваряме.

Тя си взе нещата и тръгна към изхода, хвърляйки поглед на часовника си. Беше десет и половина. Дъждът беше спрял, което означаваше, че ще може да се шляе, прибирайки се бавно към къщи, смъкнала качулката ниско над лицето си, за да се предпази от вятъра.

Беше единайсет и четвърт, когато Тенил пъхна полека ключа си в ключалката и отвори безшумно външната врата. Плъзна се в тъмното антре тихо като привидение. Сетивата й бяха изострени от игличките на страха. Конус от слаба, трепкаща светлина се изливаше в антрето през открехнатата врата на дневната. Тенил долови приглушения, провлечен американски говор откъм телевизора. Сбръчка неприязнено нос, разпознала сладникавия мирис на трева и киселата миризма на бира. Осмели се да надникне през вратата. Джино се беше проснал разкрачен на дивана — едната му ръка беше отпусната върху бедрото, другата висеше надолу. Беше отметнал глава назад върху мазната тапицерия от изкуствен плюш; устата му беше отворена и от едното й ъгълче по брадичката му се стичаше слюнка. „Натряскал се е и е заспал“, каза си тя с удовлетворяваща смесица от презрение и облекчение.

Промъкна се в стаята си и изтика безшумно скрина така, че да подпре затворената врата. Пъхна се под юргана, без да се съблича, и се приспа, отдавайки се на черни фантазии как в подканящо оголеното гърло на Джино Марли зейва като втора уста червен разрез, направен с остър като бръснач нож.

— Познавам ви, сър — казах аз, когато преодолях първоначалната изненада достатъчно, за да проговоря. Обясних му как съм мислел, че или е мъртъв, или се намира на стотици мили далеч оттук, и че съм бил убеден, че никога вече няма да го видя. Той отвърна, че наистина би бил мъртвец, ако войниците на Негово величество го видят дори за миг, и че се надявал да бъде в безопасност, доверявайки се на моето милосърдие. Уверих го, че ценните услуги на брат му са ме превърнали в длъжник на неговото семейство и че ще съхранявам всичко, което ми довери, дълбоко в сърцето си. Той ми благодари стисна ръката ми и аз не можах да не отбележа, че дланите му се потят все така обилно, както когато беше момче, а после и младеж. Всякакви последни останки от съмнение се разпиляха при това физическо докосване.