Възмездие от гроба

18

През Фелхед минаваше само един път. Освен ако минаващият оттук шофьор не беше склонен да рискува по множеството завои на тесния планински път по склоновете на Лангмиър, както и трудното преминаване на планинския проход, трябваше да мине по този единствен път през селото. Джейк беше навил часовника да го събуди в шест и в седем без четвърт вече завиваше по пътя към Фелхед, все още уморен от вчерашното пътуване и раздразнен, че никъде в Кезик не успя да намери прилично кафе в картонена чаша за из път, което да ободри съзнанието му. Ръмеше упорито, дъждът намаляваше видимостта и обезцветяваше небето. Ниски облаци покриваха близките върхове, овцете се гушеха окаяно край каменните зидове или търсеха подслон под дърветата.

Не искаше да влиза с колата в селото — имаше хора, които го бяха виждали, когато бе идвал на гости на Джейн, и сега биха могли да го разпознаят. Още по-малко пък му се искаше да се натъкне на Джуди Грешам, тръгнала да пазарува в селския магазин. Каквото и да бе обяснила Джейн за края на връзката им, то надали бе събудило симпатиите на родителите й към него. Затова паркира на една посипана с чакъл отбивка на двайсетина ярда след отклонението — тук туристите, които искаха да се изкачат на върха на Лангмиър, оставяха колите си, за да тръгнат по пътеката, която водеше нагоре.

Тясното шосе беше по-оживено, отколкото Джейк бе очаквал, и на няколко пъти му се случи да се стресне неоснователно — от разстояние всички ленд роувъри си приличаха. Но малко след осем търпението му най-сетне бе възнаградено. Коли като червения форд фиеста на Джуди бяха по-рядко срещани тук и когато една такава излезе от селото и се насочи по шосето към него, Джейк придърпа още по-надолу козирката на бейзболната си шапка, и продължи да наднича изпод нея. Когато колата се изравни с неговата, успя да разпознае профила на Джейн във форда. Изчака тя да завие на север по главното шосе, после запали двигателя и потегли след нея.

Шосето към Търлмиър следваше очертанията на стария римски път, затова и беше право като стрела. Джейк внимаваше да не наближава много форда. Поне Джейн беше включила фаровете заради лошото време, затова му беше по-лесно да не я изпуска от очи. Джейк не забелязваше красотата на потъналото в лека мъгла езеро от лявата му страна, нито пък призрачните очертания на дърветата отдясно — очите му бяха приковани в червените светлини на стоповете пред него. Не забеляза дори табелата, на която пишеше, че пътят по-нататък е в ремонт. Колата на Джейн изчезна в един широк завой, а едва когато и той зави след нея, забеляза проблема. Светофарът, който контролираше еднопосочното движение в отсечката, която се ремонтираше, превключи от жълто на червено точно в момента, когато колата на Джейн премина оттам. Джейк се изкуши да натисне газта и да рискува да я последва на червено, но в последния момент се уплаши и натисна спирачките — точно в мига, когато отсреща се появиха фарове на кола Джейк стисна с две ръце волана. Сърцето му се блъскаше тежко в гърдите. Господи, на косъм беше!

Изтри избилата по горната му устна пот и зачака нетърпеливо зелената светлина. Хвърли поглед към картата, за да се убеди още веднъж в предположението си. Наистина, оттук до края на езерото нямаше възможност Джейн да завие нанякъде. От едната страна беше езерото, от другата се издигаха стръмните склонове на Хелвелин. Ако натиснеше газта, можеше и да успее да я настигне. Когато светофарът превключи от жълто на зелено, той направо се изстреля напред по пътя. Но когато стигна първото разклонение, от форда нямаше и следа. Джейн можеше да е продължила към Кезик, но можеше и да е завила надясно по пътя, който водеше към магистралата М6, а оттам вече можеше да се е насочила накъде ли не. Джейк се поколеба, после реши да заложи на пътя, който водеше към това, което той определяше като цивилизация. Неговата кола можеше да развие по-висока скорост и той се надяваше да настигне Джейн. Ако пък не я откриеше по това шосе, винаги можеше да се върне в Кезик и да обиколи набързо паркингите.

След около миля, излизайки от един завой, той едва не се блъсна в задната част на някакъв трактор, който едва се влачеше между ниските каменни стени, ограждащи пътя от двете страни. Време беше да се откаже от преследването. Вбесен до краен предел, той се възползва от разширението на пътя при входа към следващото пасище, обърна колата и потегли обратно към Кезик. След като обикаля града в продължение на половин час, беше принуден да признае поражението си.

Нямаше особен смисъл да се връща към паркинга на пътя към Фелхед. Когато Джейн минеше отново оттам, тя щеше да бърза към къщи, обратно към сигурността, която й осигуряваше лоното семейно. А той не можеше да се сети за друг начин да се изпречи на пътя й. Поне можеше да бъде почти сигурен, че Джейн не е успяла междувременно да попадне на нов документ, поддържащ теорията й — в противен случай можеше да се очаква да прекарва цялото си време с Антъни Катоу в Дъв Котидж.

И точно в този миг в съзнанието му изникна една от онези удивителни и необясними комбинации, които учените определят като вдъхновение, а свещениците — намеса свише. Докато бяха все още заедно, двамата с Джейн бяха прекарали една седмица в Барселона. За да не носят много багаж, бяха взели само неговия лаптоп. Тя беше влизала в електронната си поща от него, а той така и не я беше изтрил. Би трябвало все още да може да я отваря от лаптопа си, защото вътре беше запаметена и паролата й. Можеше да се рови из пощенската й кутия, без тя изобщо да подозира. Не се съмняваше, че ще успее да открие вътре някаква следа. Какво ли не се намираше в електронната поща в наши дни.

Ривър навлече бялата престилка над дрехите, които беше носила и предния ден. Въпреки че не беше спала повече от два часа, имаше чувството, че мозъчните й клетки искрят като метал при докосването на оксижен. Добрият секс винаги има такъв ефект, помисли си тя и се протегна, наслаждавайки се на прилива на блаженство. Отдавна не се беше чувствала толкова добре.

Дори на сутринта, когато се събудиха един до друг, не възникна обичайната за такива случаи неловкост. Наистина, не разговаряха много — тя беше прекалено нетърпелива да види каква най-обща информация ще открие онлайн за Флечър Крисчън, и той й предостави компютъра си на драго сърце. Но атмосферата беше спокойна и непринудена. Ривър все още не беше наясно накъде биха могли да тръгнат отношенията им, но нямаше нищо против да провери.

Тя закопча престилката, взе бележника си със записки и забърза към стаята за балсамиране на погребалната агенция, където Пиратът от тресавището я чакаше, проснат под ярката светлина на флуоресцентните лампи и прожекторите на снимачния екип. Когато влезе, първата работа на Ривър беше да огледа публиката. Двама студенти, които готвеха магистратура в областта на медицинската антропология, един, който учеше за магистърска степен по археология и още един — по палеоботаника.

От другата страна се бяха наредили операторът, звукорежисьорката и режисьорът на филма.

— Преди да започнем — поде Ривър, оглеждайки студентите, — държа да ви се извиня предварително. Някои от нещата, които ще кажа и направя днес, ще бъдат крайно елементарни. Така е, защото ще се обръщам към телевизионни зрители, които, за разлика от вас нямат бакалавърска степен по вашите специалности. След като снимките приключат, можем да седнем и да обсъдим видяното на малко по-високо академично ниво. Но ви моля да наблюдавате внимателно това, което ще върша, и да си водите бележки. Надявам се всичко да е ясно?

Те закимаха и замънкаха нещо в знак на съгласие.

— Всички обаче ще трябва да подпишете документ, който ни дава право да ви заснемаме и да използваме снимките във филма в неговия окончателен вид — намеси се режисьорът.

— А плащате ли нещо? — попита малко предизвикателно едно от момчетата.

— Фактът, че присъствате тук, би трябвало да е достатъчно висок хонорар за вас — отбеляза Ривър. — Такава възможност не се открива всеки ден. Мога да твърдя с голяма сигурност, че поне през настоящата година ще бъдете единствените студенти, които са имали пряк достъп до изследване на консервиран в торфено находище труп. Би трябвало да сте благодарни, че ние не ви караме да си плащате — тя се обърна към режисьора. — Преди да започнем, искам да ви обясня още нещо. Доколкото разбирам, из града се носи слух, че това може да е тялото на Флечър Крисчън.

— Кой е Флечър Крисчън? — попита режисьорът.

Ривър устоя на изкушението да извърне очи към тавана.

— Водачът на бунта на „Баунти“.

— Какво? Като в оня филм с Мел Гибсън?

— Именно.

Режисьорът я изгледа така, като че ли се съмняваше в душевното й равновесие.

— И как точно се е озовал в някакво торфище по склоновете на Лангмиър? Искам да кажа, бунтът е избухнал някъде из Тихия океан, нали?

— Точно така. Но се оказва, че Крисчън е бил роден някъде тук. Имало слухове, че е успял да се върне в Езерната област.

— Супер — режисьорът не беше осъзнал докрай казаното от нея, но все пак изглеждаше впечатлен.

— Питах се дали можем да включим по някакъв начин това предположение във филма? Не мислите ли, че по този начин бихте привлекли по-широка зрителска аудитория?

— Предполагам, но все пак ще трябва да го съгласувам с Фил. Той е шефът.

Ривър се опита да потисне нетърпението си.

— Тази сутрин се порових малко в интернет. Защо да не започнем работа, като че ли вече сме решили да се ориентираме в тази насока? Мога да спомена нещо в процеса на изследванията, а ако Фил реши, че е неприемливо, винаги можете да изрежете тези части. Как ви звучи такъв вариант?

Режисьорът разпери ръце.

— Защо не? Готови сме на всичко, за да придадем допълнителен сексапил на мъртвеца.

Ривър си позволи да се усмихне като жена, която разбира от мъжки сексапил.

— Готови ли сме?

Звукорежисьорката огледа апаратурата си и промърмори:

— Започваме.

Операторът погледна през обектива и каза:

— Камера.

Ривър се загледа в тялото пред себе си и започна:

— Дори тяло, прекарало толкова много години в земята като това тук, може да бъде за нас богат източник на информация. Човешките тела съдържат в себе си кода на нашата идентичност. Те могат да разкрият пред света какво им е било причинено и какво самите те са причинили на себе си. Дори най-повърхностното изследване е в състояние да ни разкрие нещо — тя започна да сочи, продължавайки да говори: — Черепът, дегенеративните изменения на ставите, състоянието на хрущялната тъкан от тазовите връзки, ни казват, че мъжът е бил около четиридесетгодишен.

Тя вдигна поглед към студентите.

— Тялото е било открито в Картс Мос, тресавище в подножието на Лангмиър. Само по себе си това би било достатъчно, за да събуди интереса на хората тук. Но когато се заговори за тези татуировки… — тя замълча за миг и посочи към тъмните петна, които се открояваха върху кожата с цвят на кестен, после вдигна отново очи и продължи: — … това предизвика далеч по-голямо вълнение.

Тя плъзна леко ръка по човешките останки на масата.

— Медицинската антропология се занимава с човешката идентичност. Кой е бил този човек? Какво се е случвало с него приживе? И каква връзка имат събитията от неговия живот с начина, по който е загинал? Повечето от това, което вършим, почива на солидни, научно обосновани факти. Но също като археолозите и ние понякога трябва да се опираме на други данни, предавани от уста на уста, анекдотични и недоказани, защото в крайна сметка науката няма стойност, когато е поставена извън социален контекст. А след като стана дума за анекдотични данни, в нашия случай възниква една много заинтригуваща възможна следа. Възможно ли е това да е тялото на родения тук, в Къмбрия, Флечър Крисчън, който потеглил с кораба „Баунти“ към Южните морета, а там оглавил бунта срещу капитана? Някои от местните жители вярват, че това е така. Сега, когато тръгваме на нашето пътуваме към истината, която тялото ще ни разкрие, нека не забравяме, че имаме възможност за доста точното му идентифициране, макар че то е лежало двеста години под земята.

Тя се обърна към бялата дъска зад себе си.

— Край! — намеси се режисьорът. — Трябва да сменим позицията на камерата, за да може да се вижда какво пишеш, Ривър.

След няколко минути всичко беше готово. Ривър взе син маркер и започна да съставя нещо като списък от дясната страна на дъската. Отгоре, като заглавие, написа: ФЛЕЧЪР КРИСЧЪН В списъка отдолу включи и данни, които бе насъбрала, докато се ровеше набързо в интернет същата сутрин.

Тя отстъпи назад и огледа написаното.

— Знам, че това не е много, но имаме късмет, защото все пак разполагаме с някои конкретни физически данни, които могат да послужат за изходни точки.

Ривър се обърна към тялото.

— Е, със сигурност знаем, че тялото принадлежи на мъж. Знаем също, че предполагаемата възраст съответства на тази на господин Крисчън. Мъртвецът също е имал много дълга тъмнокестенява коса. Тя може да е потъмняла допълнително от престоя в торфеното находище, но ние можем да проведем изследвания, благодарение на които ще узнаем с по-голяма точност първоначалния й цвят.

Тя извади от джоба си рулетка и започна да развива лентата, опъвайки я покрай тялото.

— Сто и седемдесет сантиметра — каза тя накрая. — По първоначални данни с пет сантиметра по-малко от човека, за когото говорим. Някакви коментари?

Момичето, което следваше медицинска антропология, отвърна.

— Ръстът на хората намалява с възрастта, а и не можем да бъдем сигурни в точността на измерването от онова време, така че това не изключва възможността да е той.

— Точно така — съгласи се Ривър. — За съжаление не можем да направим предположения относно теглото му, защото не сме в състояние да преценим каква част от меките тъкани са разядени от киселината, която се съдържа в торфа — останало е прекалено малко, за да можем да направим дори приблизително основателно предположение. Все пак, може да се каже, че е бил доста широкоплещест. Следователно все още не сме се натъкнали на нещо, което да противоречи на прибързаната ни хипотеза. Другото разочарование, свързано с недостига на мека тъкан, е, че няма да можем да разберем дали покойникът е имал някое от онези смущения на периферната нервна система, които водят до хиперхидроза. Нека сега погледнем костите на краката му. Някой иска ли да каже нещо?

Всички наобиколиха масата. Режисьорът се възползва от тази възможност да преподреди екипа си така, че снимките да продължат от различен ъгъл. Същата студентка проговори отново:

— Костите ми изглеждат доста прави. От това, което виждам, не бих предположила, че е бил кривокрак.

— Не съм съгласен — възрази един от колегите й. — Погледнете коленете. Ставата, която свързва фемура с тибията, е износена и на двата крака. Ако на млади години е бил леко кривокрак, с годините това би натоварвало вътрешната част на колянната става и би довело до такава артритна деформация, особено пък ако е водел физически активен живот.

— Не е задължително артритът да има нещо общо с това дали е кривокрак — възрази момичето. — Може да става дума за обикновено износване, особено ако е бил пълен.

— Не ми се вярва през осемнайсети век да е имало много дебели моряци — парира колегата й. — Храната е била отвратителна, а и са извършвали тежък физически труд. При това ми се струва, че на четиридесет години би бил много млад за такава дегенерация на ставите.

— Склонна съм да се съглася с вас — намеси се Ривър. — Следователно поне засега не можем да изключим вероятността това да е господин Крисчън. На този етап можем да кажем само, че нищо от това, което наблюдаваме с просто око, не противоречи на такава хипотеза. А освен това разполагаме и с една точка от материалите, събрани с неинвазивни методи, която дори подкрепя донякъде нашата идея — тя бръкна под масата и извади рентгенови снимки на рамото на мъртвеца. Докато чакаше камерата да се насочи към преносимия светещ екран за разчитане на рентгенови снимки, който студентите бяха донесли от Карлайл по нейна молба, тя повтори това, което вече беше казала на Юън Ригсгън за простреляната раменна кост. После повтори още два пъти същото, за да го запишат за филма. В края на целия този рецитал вече започваше да се отегчава. Време беше да продължи нататък.

— През останалата част от днешния работен ден ще вземаме образци от тъкани. Ще извадим зъби за изотопен анализ, за да установим къде е живял, когато зъбите са израствали. Вероятно ще ни трябват повече от един зъб, защото така ще успеем да определим по-точно и възрастта му. Ще трябва и материал от бедрената кост за изотопен анализ, за да разберем къде е живял през последните десет–петнайсет години от живота си. Всичко това ще се анализира в университета с помощта на масспектрометър. Ще вземем и проби от косата и ноктите за токсикологичен анализ и за да проверим дали в тях не се намират следи от поемани от него хранителни вещества. Ще проверим и съдържанието на стомашно-чревния тракт, за да се позабавляват и специалистите по палеоботаника. Ще се опитаме да осигурим достатъчно количество мека тъкан за ДНК–анализ и за токсикологично изследване. А когато всички изследвания приключат, ще имаме доста по-ясно представа за личността на този мъж. Независимо от това дали наистина е Флечър Крисчън или не, той няма да успее да се укрие от нас.

Ривър погледна право в обектива.

— А когато узнаем кой е той, може би ще успеем да предположим и кой го е убил.

Събитията от онази съдбоносна нощ са били описвани от неколцина свидетели. Моят брат Едуард ми показа всички тези описания, и трябва да кажа, че ги считам общо взето за точни, когато става дума за фактите, но за доста неистинни, ако говорим за изказаните предположения по отношение на мисли и подбуди. Това, което държа да подчертая ясно и категорично в своя защита, е, че не съм искал лейтенант Блай и спътниците му да загинат или да бъдат принудени да се изложат на опасностите на това ужасно плаване през Тихия океан в малка лодка. Когато ги свалихме на лодката от „Баунти“, пред нас се виждаше суша, до която те можеха да се доберат съвсем лесно. Мореплавател с опитността на Блай, който при това познаваше отлично онези води, би трябвало да е наясно, че може незабавно да стигне дотам. Не е имало никаква нужда всички да бъдат подложени на такива мъки — освен непобедимата суета на Блай. В резултат на това плаване той се е превърнал в герой, но всички са можели да загинат заради него. Това е най-краткото възможно обяснение на характера на този човек.