Възмездие от гроба

17

В сенките на стълбището се размърда един по-тъмен силует. Нощта съумяваше да съхрани изключително добре своите тайни в Маршпул Фарм, до голяма степен защото половината улични лампи не светеха. Някои просто бяха изгорели, други обаче бяха счупени, защото за разлика от повечето търговци, тези, които практикуваха занаята си в Маршпул, предпочитаха да го правят под прикритието на мрака. Независимо от това дали продаваха наркотици, контрабанден алкохол и цигари, крадени дискове или телата си, липсата на осветление винаги им беше от полза. Несъмнено това облекчи и проблемите на Тенил тази вечер. Дори някой да я беше забелязал да претичва от единия край на комплекса към другия, не го беше показал с нищо — нито пред нея самата, нито пред полицията.

Тенил се прокрадваше предпазливо към края на Маршпул, където редицата разнебитени външни гаражи бележеха границата между комплекса и външния свят. Нисък парапет предпазваше плоските покриви от всеки, който би се опитал да се покатери там от паркинга. Тенил отиде зад гаражите и се запромъква в тясното пространство между задните им стени и високите дървени огради на къщите отзад. След като измина петдесетина ярда, стигна до една ограда, която беше доста по-солидна от останалите. Някой по-предприемчив крадец от местния контингент беше заковал малки дървени блокчета по оградата, създавайки така някакво подобие на стъпала. Така човек можеше да се прехвърли лесно в двора на къщата, а оттам в съседните дворове — и по-нататък.

Но Тенил беше установила, че оттам може да стигне и до покривите на гаражите. Обичаше да седи там, когато времето беше хубаво, да се пече на слънцето и да чете, несмущавана от никого. Но покривите бяха нестабилни и Тенил беше привикнала да опипва с крак, за да се убеди, че стъпва на напречните греди, когато минаваше по покритията, станали трошливи с годините. Тази вечер тя имаше намерение да се възползва именно от това.

В прохода зад гаражите беше тъмно като в рог и Тенил трябваше да намира пътя си опипом. Когато стигна онази част, която й трябваше, тя се притисна към оградата на къщата, протегна се нагоре и стисна здраво разположените по-високо дървени блокчета. Закатери се бързо и скоро вече беше възседнала оградата — на девет фута над земята. Присви се много внимателно, продължавайки да се държи с една ръка за оградата, за да не падне. Много бавно и предпазливо протегна едната си ръка към покрива на гаража. Веднага щом пръстите й докоснаха грубата повърхност, тя се изправи и се пусна, а после се оттласна с все сила от оградата, за да падне върху покрива, прехвърляйки зеещата между него и оградата пролука. Падайки, се завъртя, така че се приземи легнала на ръба на покрива.

Тя издиша шумно. Дотук се беше справила. Сега следваше трудната част. Тук, отгоре, нямаше никакъв белег, по който би мота да познае къде свършва един гараж и започва друг. Но тя знаеше, че те са общо десет. Този, който й трябваше, беше трети от онзи край, от който бе влязла в пролуката. Трудно беше да прецени, но й се струваше, че трябва да измине около шест фута вляво, за да бъде сигурна, че е на точното място. Тя започна да пълзи по края на покрива, без да я е грижа за дрехите й. И без това скоро нямаше да й трябват. Когато реши, че се е озовала на подходящото място, смъкна полека раницата от гърба си и извади от нея чука.

Първият удар пропука престарялото покритие — при втория чукът мина през него. Тенил придърпа назад чука така, че да освободи по-голяма площ, и се зае да пробива дупка в гредореда. Насочи лъча на фенерчето през пролуката, която се отвори, и въздъхна облекчено. Беше се ориентирала правилно. Намираше се на покрива на гаража, в който Джуниър Би и брат му държаха стоката. Виждаше кашоните, наредени край стените, някои от тях вече отворени — лъчът на фенерчето играеше по найлоновите торбички, в които беше пакетирана стоката за сергията на Джуниър Би.

Не й отне много време да разшири дупката достатъчно, за да се промъкне през нея. Все пак внимаваше да не вдига много шум. Макар че повечето обитатели на Маршпул бяха усъвършенствали способностите си да не виждат и чуват нищо до крайна степен, все пак някои по-необичайни звуци биха могли да накарат някого да провери какво става. След като се убеди, че може да се спусне през дупката и да се измъкне обратно през нея, Тенил пусна раницата си в гаража. Тя падна върху куп кашони на няколко фута под нея. Сега вече можеше да се спусне спокойно долу.

След десетина минути вече се беше нагиздила в торбести панталони, риза с якичка и още една широка тениска отгоре, непромокаемо яке и бейзболна шапка — всичко изпъстрено с подходящите надписи, за да минава за готин тип. Разбира се, всички дрехи бяха абсолютен фалшификат. Взе още един панталон за смяна, две тениски, и натъпка всичко в раницата. Готово. Сега оставаше само да се измъкне оттук.

Натрупването на кашоните на достатъчна височина се оказа по-трудно, отколкото бе предполагала. Беше много уморително и Тенил имаше чувството, че й отне часове. Докато купът стана достатъчно висок, за да започне да се катери по него, се беше изпотила и дишаше тежко. Крепеше я само отчаяният порив да не се оставя да я хванат.

Най-сетне, около час след като бе влязла в гаража, тя се озова, обратно на покрива. Увисна на ръце, после се пусна и скочи на земята. Височината беше около шест фута, затова и всяка кост в тялото й се разтърси, когато падна на твърдата циментова настилка. Извади от джоба си разписанието на автобусите. Трябваше да побърза, за да стигне до гара „Виктория“ навреме за последния автобус за Оксфорд. Лесна работа, мислеше Тенил, докато потъваше в нощта, стъпвайки наперено. Вече беше на път.

Домът на Барбара Фийлд беше обзаведен като мемориал на флората в английската провинция. Тапицерията на меката мебел беше обсипана с рози, по завесите се виеше клематис, по тапетите имаше повече букети от диви цветя, отколкото можеха да се видят накуп в Деня на майката. Навсякъде наоколо се виждаха аранжирани по различни начини сухи цветя, по стените висяха в рамки гоблени с изгледи от селски градини. Джейн си каза, че дневната на Барбара трябва да се оглежда с любителски наръчник за растителните видове. Когато я посрещна, Барбара бе казала:

— Сега ще пием чай, и ти ще ми обясниш какво точно търсиш. После ще отидем в кабинета и ще видим какво ще успеем да открием.

Както можеше да се предположи, по чашите за чай също имаше нарисувана растителност — крайпътен жив плет и осеяна с иглики трева.

Барбара слушаше внимателно, докато Джейн обясняваше какво се надява да открие, и от време на време кимаше енергично — с маниер, който караше Джейн да се чувства малка и глупава. Но Наперената Барбара, както я наричаше Джейн, когато беше дете, открай време я караше да се чувства малка и глупава. Всичко у нея — съвършено фризираната й, подобна на каска коса, от която не стърчеше и косъм, винаги колосаната бяла блуза, по която никога не се забелязваха петна от сос, мастило или трева — сякаш умишлено подчертаваше недостатъците на хората около нея.

— Е, всичко това ми се струва напълно ясно — бе отбелязала Барбара, когато Джейн привърши разказа си. — Хайде да видим какво ще ни кая® вълшебната кутия — припомняйки на Джейн обичая си да подменя имената на нещата с абсурдни описания. Джейн я последва по коридора към стаята, за която си спомняше смътно, че бе наричана „семейната дневна“ — нещо, което й се струваше доста странно, защото Барбара и Брайън Фийлд бяха бездетни. Каза си, че не по-малко странен беше и интересът на Барбара Фийлд към генеалогията, предвид факта, че не беше предала никому собствените си гени.

Междувременно стаята бе превърната в удивително спретнат и функционален офис. Вътре имаше бюро с компютър, работна маса с три стола и портативен телевизор на масичка с колелца.

Вместо гоблени по стените имаше изображения на родословни дървета, красиво нарисувани и надписани с калиграфски шрифт.

— Това е моята Светая светих — каза Барбара с видимо задоволство. — Брайън си има пристройката, в която се занимава с грънчарство, а аз — този малък храм на предците ни — тя придърпа един от столовете от масата към бюрото и го обърна под ъгъл към собствения си въртящ се стол. — Хайде сега да видим какво можем да открием за Доркас Мейсън по свръхзвуковите пътища на информацията.

Пръстите й заиграха умело по клавиатурата. Джейн, която бе привикнала да гледа майка си как въвежда сметките на фермата по двупръстовата система, отбеляза учудено:

— Явно много ви бива в тази работа.

Барбара се усмихна иронично.

— Надявам се да мога да твърдя, че съм се справяла по възможно най-добрия начин с всичко, с което съм се заемала досега. Вие, младите, ни отписвате веднага щом вземем безплатни карти за транспорт, но понякога най-хубавите мелодии се свирят на стари цигулки.

Джейн стисна зъби и се усмихна.

— През ум не би ми минало да ви подценявам, госпожо Фийлд.

Барбара отвори директно сайта „Регистри на графството“.

Докато продължаваше да пише и да натиска бутона на мишката, обясняваше на Джейн:

— Когато започнах да съставям родословното ни дърво, а после и други, се налагаше да обикалям енорийските църкви и да се ровя из регистрите. Но сега повечето енорийски архиви са въведени в регистрите на графството, и всеки може да си осигури достъп до тях срещу минимално заплащане. Архивираните, избирателни списъци също могат да се отварят онлайн, както и завещанията от 1858 година насам — тогава са въведени семейните съдилища, които се занимават между другото и с проверка на валидността на завещания. А да не забравяме и мормоните.

— Мормоните ли? — Джейн се постара да зададе въпроса със спокойна любезност, за да не се издаде доколко не вижда никаква връзка между мормоните и това, за което говореха досега.

— Мормоните разполагат с огромна генеалогична база данни. Мисля, че това се дължи на тяхното хрумване да приемат покойници в своята вяра… — гласът на Барбара заглъхна — явно беше погълната от изписването на данните, които въвеждаше в търсачката.

— И така — Доркас Мейсън, нали това беше името?

— Да.

— Имаш ли някаква представа кога е родена?

— Работела, е като прислужница в дома на семейство Уърдсуърт през 1847 година, значи тогава трябва да е била поне четиринайсетгодишна. Следователно трябва да търсим някъде преди 1833 година.

— Нека започнем от 1800-ната — каза Барбара и започна да вписва датите със замах. Минаха няколко секунди, и на екрана се появи съобщение: „Намерено 1 съвпадение. Моля въведете парола за достъп“.

Барбара загледа изразително Джейн. Изминаха няколко секунди, докато тя се досети, че трябваше да се обърне, за да не гледа, докато Барбара въвежда личната си парола. Когато погледна отново към екрана, на него се бяха появили данни от енорийски регистър. Доркас Мейсън, дъщеря на Томас и Джийн Мейсън, беше родена на 5 април 1831 г. в Шийпфолд Котидж, в Кокърмаут, енория Бригам. Баща й бе вписан в регистъра като ковач. Била кръстена три седмици след раждането си. Барбара се усмихна тържествуващо на Джейн.

— Това са чудесата на съвременните технологии — заяви тя доволно, като че ли въпросните технологии бяха изобретени лично от нея. — Ще ти разпечатам справката.

— Прекрасно — каза Джейн, обзета от оживление при вида на първото официално споменаване на жената, която бе отнесла със себе си загадъчния ръкопис на Уилям. — Тези данни ще ми бъдат от голяма полза. Но аз всъщност се интересувам повече от това, което се е случило с нея доста по-късно. Предполага се, че е напуснала семейство Уърдсуърт през 1851 година, за да се омъжи. Дали в регистрите могат да бъдат намерени данни за венчавката и за раждането на децата й? Или за смъртта й?

— Разбира се, мила — Барбара отново се обърна към компютъра и въведе необходимите данни. Този път чакаха малко по-дълго. Съобщението също не ги зарадва — „Намерени 0 съвпадения“. Джейн бе обзета от разочарование — Доркас като че ли беше съвсем наблизо само преди секунди, а сега отново потъна в небитието.

— Колко неприятно, наистина — отбеляза Барбара.

— Но нали не може просто да е изчезнала?

— Всъщност не. По онова време общественият живот е бил вече доста добре организиран. Хората не се женели и не раждали деца, без това да се регистрира някъде. Или се е омъжила и живяла в енория, чиито регистри все още не са въведени в базата данни — нещо, което се случва доста по-често, отколкото бих искала — Барбара говореше с такъв тон, като че ли приемаше тези пропуски като лична обида. — Или просто е заминала и се е омъжила в друго графство.

— Как бих могла да установя кое от двете е вярното обяснение?

Барбара всмука въздух през зъби.

— Ами… знаеш ли, твоят подход към търсенето е малко необичаен. Хората търсят най-често, връщайки се от съвременността назад във времето. Наясно са поне най-общо къде да търсят, защото всеки новооткрит документ ги насочва към следващия. Докато търсенето отзад напред е нещо съвсем различно, тъй като нямаме представа откъде да започнем. Ако не се е омъжила за местен жител, Доркас може да се е озовала на произволно място в страната. Може дори да е заминала за Шотландия — Барбара произнесе последната дума с такъв тон, като че ли говореше за някое затънтено ъгълче на галактиката.

— И какво трябва да предприема сега? — попита Джейн, прикривайки нетърпението си.

— Предлагам ти да опиташ Централния граждански регистър в Карлайл. Там са събрани всички регистри на хартиен носител. Тоест, ако поради някакъв пропуск данните за Доркас не фигурират онлайн, независимо от това документите ще си бъдат на място. Ако не сполучиш там, остава ти да започнеш да се ровиш из общинските регистри в Националния център, който се намира в Лондон, по-точно в Излингтън. Можеш да се обърнеш и към професионалисти в тази област, които ще проведат издирването вместо теб. Услугата не е евтина, но те работят много добре.

— Вече задвижих този въпрос — един мой колега ще се заеме с проучванията в Лондон. Ами завещанието й? Дали има шансове да го открием онлайн?

— Зависи от това кога е починала. Преди 1870 година омъжените жени са нямали право на собственост и съответно е нямало и какво да завещават. След това те добиват правото да правят завещания, но дори тогава можели да завещават единствено собственост, приписана лично на тях, за тяхно лично ползване — Барбара я потупа по ръката. — А една прислужница надали би могла да се озове в такова положение, нали, Джейн?

— Вероятно не. Но все пак може да има нещо… — Джейн замълча потиснато.

— Ако такъв документ съществува, в него тя е цитирана с фамилното име на мъжа си. А тъй като не знаем какво е то, изпадаме в безизходица — Барбара излезе от интернет с вид на човек, който е приключил с въпроса. — Според мен единственото, на което можеш да се надяваш, е твоят колега да извади късмет в Сейнт Катринс Хаус.

Джейн разбра, че разговорът им е приключил.

— Благодаря, госпожо Фийлд. Направихте ми голяма услуга.

Три минути по-късно тя се изкачваше по склона към къщи, твърдо решена да не се предава. Потомците на Доркас Мейсън съществуваха някъде. Двамата с Дан щяха да успеят да ги издирят. А когато успееха, щяха и да разберат какво е било това, което семейство Уърдсуърт е искало да остане скрито на всяка цена.

— Шибан дъжд! Шибана провинция! — крещеше вбесено Джейк Хартнел. — Кой, по дяволите, би предположил, че някой ще се движи с трактор в десет часа вечерта? Пропуснах само една шибана табела и се озовах един Бог знае къде.

Независимо от раздразнението му тракторът продължаваше да пълзи пред него с двайсет мили в час. Пътят имаше прекалено много завои и Джейк не смееше да го изпревари, затова постоянно се приближаваше до него и намаляваше скоростта веднага щом за пореден път калните пръски от задните колела изпоцапваха предното му стъкло. Това, което би му се сторило дори донякъде забавно на полуостров Акротири, в нощния мрак насред Езерната област го караше да излезе от кожата си.

— Господи, това вече е върхът! — продължаваше да мърмори той. — Какво търсиш тук, Джейн? Бих предположил, че си била щастлива да се измъкнеш от тази забравена от Бога дупка, а вместо това ти хукваш насам при първа възможност. Как можах да направя такава глупост — да изтърся всичко пред Каролайн? Аз имам по-голям шанс да открия шибания екипаж на „Мари Селест“4, отколкото ти да откриеш някакъв изчезнал шедьовър на Уърдсуърт! И този шибан трактор!

След няколко мили тракторът най-сетне се отклони по някакъв страничен път и Джейк профуча покрай него. След минути вече беше в покрайнините на Кезик.

— Слава Богу! — възкликна той. Повъртя се из неголемия център на града, докато най-сетне избра този от хотелите, който му се стори най-близък до цивилизацията. Влезе през тясна арка в настлан с калдъръм заден двор, който беше учудващо пълен с коли. Най-сетне откри място за паркиране в един ъгъл и с усилия набута аудито между един микробус и един рейндж роувър, до такава степен покрит с драскотини и следи от удари, че даваше сериозен повод за притеснение.

На рецепцията нямаше жива душа, затова пък в бара цареше голямо оживление. Джейк натисна уморено копчето на звънеца. Докато чакаше, прелистваше лениво подредените на плота брошури, посветени на местни забележителности. „Божичко, има и музей на молива!“, отбеляза той. Какви надежди за успех би могъл да има на място, където единствената възможност за развлечение в дъждовно време беше цял музей, посветен на поставянето на графит в дърво?

Най-сетне се появи една едра жена с майчински вид и го поздрави с лъчезарна усмивка.

— Извинете, че ви накарах да чакате. С какво мога да ви помогна, господине? — попита тя весело.

Джейк си каза разсеяно, че сигурно взема хапчета за подобряване на настроението и се попита дали да не й поиска едно-две.

— Имате ли свободна стая?

Жената се поколеба.

— Само за една нощ ли?

Тя отвори една дебела регистрационна книга и плъзна пръст надолу по страницата.

„Де да беше само една“.

— Ще остана поне няколко дни — отвърна той на глас. — Но не съм сигурен колко точно.

Пълничкият пръст се закова на страницата.

— Имаме една свободна единична стая — каза жената. — Мога да ви регистрирам за четири нощувки.

— Чудесно — отвърна той. Молеше се четири дни да са му достатъчни да се справи с Джейн. Подаде фирмената кредитна карта и попита дали имат интернет без особена надежда за положителен отговор.

— Ако искате аналогов достъп, можете да се включите към телефона, а безжичен има в бар „Дъруент“ — отвърна тя невъзмутимо, като че ли я беше попитал дали имат течаща вода. — Искате ли да хапнете нещо? Кухнята вече приключи, но мога да ви приготвя супа и няколко сандвича.

— Чудесно — повтори той, този път с вътрешно убеждение. — А дали мога да намеря тук някой брой от местния вестник?

След по-малко от час той вече лежеше на леглото в стаята си, добре натъпкан със сандвичи с шунка, супа от картофи и праз, и чудесна бира „Текстън“.

— Ако щеш вярвай, но вестникът им се нарича „Осведомител за Кезик“ — казваше той на Каролайн, чийто глас звучеше удивително бодро, въпреки че на Крит минаваше един след полунощ.

— Очарователно, напълно във викториански дух — отбеляза Каролайн. — Все още ли изнасят цените на добитъка на първа страница?

Той се изкиска.

— Чак дотам не са стигнали.

— Е, ако човек е заточен в тая пустош, вероятно не му и трябва повече информация — каза Каролайн. — Успя ли да научиш нещо повече за трупа в тресавището?

— Има доста повече местен колорит, но не и допълнителни подробности за находката. Предполагам, че антрополозите не са имали време да проведат всички тестове преди излизането на вестника.

— Жалко. Значи все още не си се свързал с Джейн?

— Току-що пристигнах, а по тези места хората си лягат рано — възрази Джейк. — Освен това реших, че ще е по-разумно да направя някои предварителни проучвания. Ще видя дали мога да поговоря с тази доктор Уайлд, специалистката по медицинска антропология. Тя може би вече е в състояние да прецени приблизителната възраст на тялото.

Той чу как Каролайн въздъхна.

— Тялото не е най-важното, Джейк. Интересува ни ръкописът, за който е говорела Джейн. Трябва да се одобриш с нея колкото е възможно по-бързо.

— Няма да стане толкова лесно, колкото би било в Лондон — отвърна той. — Ще ми бъде трудно да уредя нещата така, че да остана насаме с нея. Ако се появя в онази загубена ферма, баща й само ще се блещи яростно насреща ми, а нищо чудно и майка й да ме почерпи с домашен сладкиш с арсеник.

— И как възнамеряваш да постъпиш?

Сега беше ред на Джейк да въздъхне.

— Ще се наложи да се държа като герой от тъп шпионски филм. Ще потърся място, откъдето да наблюдавам фермата, ще я проследя, когато излиза оттам, и ще изчакам да се озове на такова място, на което ще бъде удобно да разговаряме.

Каролайн явно едва сдържаше смеха си.

— Господи, как ми се иска да можех да те видя отнякъде. Джейк на пробни снимки за ролята на агент под прикритие.

— Ще те държа в течение — каза той, наскърбен от явното недоверие в способностите му.

— Добре. Очаквам от теб да извършиш велики дела, Джейк. Приятни сънища.

После тя затвори телефона.

„Приятни сънища, как не“, мислеше той, докато се въртеше на прекалено мекия дюшек.

Сърпът на намаляващата луна висеше ниско над паркинга, придавайки на малкото листа, останали по клоните на дърветата, вид на провиснали парцали. Ривър потръпна, когато хладният нощен въздух нахлу във фоайето на хотела, докато Юън Ригстън отваряше вратата пред нея.

— Бррр — каза тя, докато минаваше покрай него. — Няма нищо по-подходящо от свежия местен въздух, ако държиш да пропъдиш меката топлина от приятно прекарана вечер.

— Значи не би се изкушила от една разходка на лунна светлина край езерото Дъруент? — подразни я той, тръгвайки редом с нея.

— Сериозно ли питаш?

Той се разсмя.

— Не съм облечен подходящо. Пък и да бях, надали бих избрал точно тази нощ — той подуши въздуха и посочи тежките облаци, които се носеха към върха на Касълриг. — Ще вали.

— Тогава ще е най-добре да се прибираме. Не ми се иска нещо да ни развали настроението — бяха стигнали до нейния ленд роувър и Ривър се обърна с лице към Ригстън, обзета от неочаквано недоумение — сама не разбираше какво иска всъщност. — Прекарах чудесна вечер, Юън.

Той кимна.

— Аз също. Не помня кога за последен път съм се забавлявал толкова добре.

Лицето му беше в сянка и тя не бе в състояние да прочете нищо по него.

— Може да излезем пак някоя вечер.

— Ще ми бъде приятно. Тъкмо ще можеш да ми разкажеш новините около Пирата от тресавището.

Прободе я леко разочарование.

— Щом искаш.

Той се облегна на ленд роувъра.

— Знаеш ли какво говорят местните хора?

— За Пирата ли? Не, какво?

— Казват, че сега Флечър Крисчън най-сетне ще намери покой.

Ривър се намръщи.

— Флечър Крисчън ли? Онзи от бунта на „Баунти“? Какво общо би могъл да има с нашия мъртвец?

— Флечър е бил родом от тези места. А тук винаги се е говорело, че той е успял да се прибере в Англия след бунта. Носят се легенди, че е преживявал като контрабандист по устието на Солуей. Други пък казват, че го приютили роднините му, които живеели на остров Ман. — Ригстън сви рамене. — Кой знае?

Ривър беше заинтригувана. Прехвърли наум всичко, което знаеше за мъртвеца и го сравни с малкото, което си спомняше за бунта на „Баунти“.

— Струва ми се, че не можем да изключим такава възможност. Няма съмнение, че нашият Пират е плавал из Южните морета. Но ще трябва да се поровя още, да сравнявам дати и така нататък — тя се усмихна. — Ето нещо, което наистина би подлудило моите приятели от телевизията. Ще трябва да им кажа утре сутринта — тя застана на пръсти и целуна Ригстън по бузата. — Благодаря, че ми каза.

Преди да успее да се отдръпне, той я притисна към себе си и каза:

— Благодаря за хубавата вечер.

Гласът му беше тих и топъл. После устните му се притиснаха силно към нейните, а от докосването на леко наболата му брада по тялото й плъзнаха тръпки, които нямаха нищо общо със студа. Устните й се разтвориха, езикът й срещна неговия. Топла вълна се надигна ниско в корема й и тръгна надолу по тялото, ръцете й се плъзнаха под сакото му. Когато се разделиха, и двамата дишаха тежко.

— Съжалявам — каза той задъхано. — Не исках…

Ривър плъзна ръка по предната част на панталона му и пръстите й докоснаха очертанията на твърдата издутина отдолу.

— О, напротив, струва ми се, че искаше… — каза тя. — До моето жилище се стига за четиридесет и шест минути. Колко път има до твоето?

На двеста и петдесет мили оттам един автобус навлизаше, поклащайки се тежко, в покрайнините на Оксфорд. В него пътуваха какви ли не хора — дребен чиновник, който беше ходил на кино със свой колега; няколко студенти се връщаха от концерт на алтернативна група в Шепардс Буш; трима австралийци с големи раници на поредния етап от околосветското си пътешествие; хора, които се връщаха по двойки или сами, след като бяха прекарали вечерта в Лондон. Някои дремеха, други четяха, трети бърбореха, други пък се взираха през собствените си отражения в стъклата към магазините и къщите по улиците, откъдето минаваше автобусът — маршрутът минаваше през предградието Хедингтън към тясната, но оживена улица Сейнт Клемънтс.

Никой не бе обърнал внимание на цветнокожото момче, сгушено на една от седалките в средата на автобуса. Козирката на бейзболната шапка прикриваше по-голямата част от лицето му, скривайки обичайния за такива хлапета нагъл поглед, който иначе би могъл да предизвика известно притеснение у спътниците му.

Тенил се понамести на седалката и погледна часовника. Автобусът се движеше по разписание. Нямаше представа що за град е Оксфорд — знаеше само, че тук има купища студенти и стари сгради. Предполагаше обаче, че няма да е толкова трудно да намери тук някое тихо ъгълче, където да се свие за през нощта. Не я беше грижа дали ще успее да спи или не. Цял ден щеше да пътува в автобуси — в тях можеше да си отспи. А и не й се искаше да рискува — всеки път, когато се унесеше, можеше да я връхлети споменът за кошмарните останки на Джино. Не беше важно дали ще спи или не. Важното беше едно — да успее да се измъкне от ченгетата. А Тенил не се съмняваше, че може да се справи с тази задача.

Зачуди се дали вече са почнали да я издирват извън територията на Маршпул. Дали вече бяха успели да се свържат с Джейн?

Но нито за миг не постави под съмнение правилността на решението си.

Споменът за разказа на моя брат пусна корен в съзнанието ми и колкото и да се опитвах да го пропъдя, не успявах. Бунтът на „Мидълсекс“ не беше успял, защото обикновените моряци не са били истински убедени, че действително искат да се разбунтуват. Но аз бях готов да се обзаложа, че малцина от нашия екипаж биха защитили Блай. Прекалено много бяха тези, които бяха понасяли оскърбленията и бяха ставали жертва на грубостите му. И още тогава реших, че ако отношението на Блай към мен стане нетърпимо, ще последвам примера на брат си. Това, което се случи на следващия ден, беше последното камъче, което прекатури колата. Блай заяви публично, пред целия екипаж, че съм най-обикновен крадец — обвиняваше ме, че съм откраднал кокосовите му орехи. Не знам как би постъпил друг, по-силен духом човек на мое място. Знам само, че не можех вече да понасям постоянните промени в настроението му, суетата и злобата му.