Възмездие от гроба

34

Мобилният телефон на Джейн зазвъня в момента, когато излизаше от „Гибсънс“, и тя трепна виновно. Добре поне, че не зазвъня в залата с ковчега на Тили. Извади телефона от раницата и погледна дисплея. Изписалият се на него телефонен номер й беше непознат. Съществуваше само един начин да узнае кой я търси. Набра номера и вдигна телефона до ухото си.

— Ало?

Плътен мъжки глас заговори официално:

— Доктор Грешам? Доколкото разбрах, искате да разговаряме? Като се има предвид, че връзките между мобилните телефони не са особено сигурни…

Джейн разбра, че се обажда Чука, и инстинктивно се озърна, за да се убеди, че никой не я наблюдава. „Да благодарим на побърканата госпожа Галагър“.

— Благодаря, че се обаждате. Трябва отново да поговорим по въпроса, който обсъждахме миналата седмица.

— Отново? — човекът отсреща се позасмя, което я уплаши много повече от всякакви скрити заплахи.

— Решението, което избрахте, като че ли създаде нови проблеми — каза Джейн, подбирайки внимателно думите си.

— Така разбрах и аз.

— Сега нашата приятелка отказва да разреши проблема си по най-очевидния начин, защото се чувства обвързана от лоялността си и настоява и вие в никакъв случай да не предприемате нещо подобно.

— Струва ми се, че ви разбирам. Никой от нас не би желал да разговаря с Уилям, нали?

Споменаването на това име стъписа Джейн. Защо Чука ще й говори за Уърдсуърт? Трябваше да мине малко време, за да направи правилната асоциация — Уилям, Бил, Стария Бил10.

— Да, идеята е приблизително такава — отвърна тя предпазливо.

— Нашата приятелка е близо до вас, нали?

Как ли съумяваха професионалните шпиони да поддържат такива тайнствени разговори? Джейн се чувстваше напълно безпомощна, сякаш се беше озовала в море, пълно с акули.

— Да, но не съм сигурна, че това ще продължи дълго — отвърна тя, надявайки се, че той ще схване мисълта й.

— Ако успеете да задържите положението до края на седмицата, мисля, че ще намеря някакъв изход — Хамптън говореше спокойно и уверено.

— Така че и двамата да бъдете в безопасност?

— Можете да бъдете сигурни в това, доктор Грешам — каза той и затвори.

Джейн стоеше и се взираше глупаво в дисплея. Най-сетне реши, че има нужда да пийне нещо. Рядко прибягваше до такъв изход, но пък и не разговаряше всеки ден с убийци по телефона. Остави колата там, където я беше паркирала, тръгна надолу по хълма към центъра на града, а когато стигна там, влезе в първата кръчма, която се изпречи на пътя й.

Поръча си „Съдърн Комфърт“ и кока-кола и се разположи в едно тихо ъгълче с гръб към помещението, с надеждата да се поуспокои. Затова и не успя да забележи навреме появата на Джейк. Както си седеше сама, размишляваше за неразбираемия, мрачен свят на Джон Хамптън, и отчаяно се надяваше никога да не й се налага да стига по-близо до сърцевината му, отколкото беше преди минути, изведнъж видя до себе си Джейк, поставил едната си ръка на облегалката на стола й, а другата — на масата.

— Джейн! Каква изненада! — каза той.

Джейн се извърна така рязко, че една къдрица удари силно окото й и то се насълзи. Търкайки го ожесточено, тя каза:

— Пак ли започна да ме следиш? Не виждам как да ти го кажа по-ясно — между нас всичко свърши.

Джейк явно се смути. Озърна се, за да види дали някой в полупразната кръчма не следи развитието на драматичните им отношения, но за щастие всички бяха заети с обсъждане на судоку.

— Не съм те следил — възрази той. — Излязох да се поразходя, но започна да вали. Скрих се тук от дъжда — той протегна ръка, показвайки и ръкава на сакото си, целият в мокри петна. — Ето, виж, това е от дъжда.

И той й отправи онази усмивка, от която някога сърцето й трепваше, а сега само започна да й се повдига.

— Както и да е, това не променя казаното от мен — Джейн демонстративно извърна глава и се вторачи в чашата си, опитвайки се да не гледа ръката му. Той я отдръпна и за миг Джейн реши, че ще се вслуша в думите й и ще си тръгне. Но не стана така. Вместо това той седна до нея. Тя избута стола си назад и понечи да си тръгне, но той я стисна за китката. Пръстите му се стегнаха като белезници.

— Пусни ме — изсъска тя, все още робувайки на изискванията на английския етикет да не прави скандал на публично място.

— Приел съм казаното от теб — заговори Джейк, — искам да кажа, това, че между нас не може да има нищо. Не ми харесва, но го приемам. Сега искам да поговорим за нещо друго.

— Искаш да се опиташ да ме убедиш да ти помогна да забогатееш — каза презрително Джейн. — А сега ме пусни.

Джейк освободи китката й и тя започна да я разтрива с другата си ръка.

— Не е това, което си мислиш — каза той.

— Така ли? А защо тогава си разпитвал доктор Уайлд дали трупът от тресавището не е Флечър Крисчън? И защо си все още тук? Обяснението е, че се опитваш да се възползваш от плода на моя труд.

— Не се опитвам да те лиша от каквото и да било — възрази отново Джейк. — Вярно е, от тази работа могат да се направят пари. И моля те, не ми разигравай пренебрежение към парите. Знам колко ти е тежко да работиш на две места, за да можеш да преживяваш, и колко ти се иска да можеш да се занимаваш само с научната си работа. Е, ако се съгласиш сега да работим двамата, желанието ти може да се осъществи. Аз ще получа комисионната от продажбата, а ти ще се ползваш от положението си на първооткривател.

— Стига, Джейк — каза Джейн. — Не се интересувам от жалките ти кроежи. Седиш тук и ми говориш за комисионни, а всъщност единственото, което те вълнува, е как да измамиш хората. Познавам те. Ако откриеш ръкописа, ще направиш на човека, у когото го откриеш някакво неустоимо предложение. Това не са отракани лондончани, а прости местни хорица — като наредиш няколко нули, и те ще останат зашеметени. Няма да имат и най-смътна представа, че им предлагаш нищожна част от действителната стойност на ръкописа.

— Това са глупости — възмути се Джейк. — Не съм дошъл тук, за да мамя хората. Искам честна игра.

— Може и да искаш, но съм готова да се хвана на бас, че безценната ти Каролайн е на друго мнение. А сега, Джейк, опитай се да схванеш какво ти говоря. Наистина не ми пука за парите.

Тук вече Джейк не издържа. Той стана и се приведе, така че лицето му бе съвсем близо до нейното.

— Може и да е така, Джейн. Само че на други хора им пука — и са готови на какво ли не, за да те изпреварят.

Той се завъртя на пета и излезе навън, в дъжда. Объркана, Джейн го проследи с поглед. За първи път от мига, в който научи за тялото в тресавището, й мина през ум, че в това, което върши, може да се крие опасност лично за нея. Излизаше, че в търсенето се намесват лоши хора, и тяхното присъствие далеч не беше толкова очебийно като намесата на Джон Хамптън.

Ригстън се взираше в покривите на къщите през струите на дъжда, които се стичаха по прозореца. Мислеше колко гаден и отвратителен е следобедът. Със сигурност можеше да го запълни с нещо по-добро от това да седи до телефона и да чака да го свържат с някакъв тъп доктор, който очевидно бе застъпник на теорията, че ако нечие време трябва да се цени, това е единствено времето на представителите на медицинската професия. Не че Ригстън очакваше кой знае какви потресаващи разкрития от този разговор. Не и ако съдеше по двата други разговора, които вече бе успял да проведе.

— Да? Инспектор Ригстън ли е? — каза нечий глас в ухото му. Тонът беше кисел, а гласът сякаш принадлежеше на дванайсетгодишно хлапе.

— Да, на телефона.

— Аз съм Джери Хамилтън, доктор Джери Хамилтън. Сестрата ми предаде, че сте искали да разговаряме за един от пациентите ми. Вероятно сте наясно, че не мога да обсъждам пациентите си…

— Можете, ако вече са починали — прекъсна го рязко Ригстън, изгубил търпение. — Особено пък ако вие сте подписали смъртния акт.

— А, да — е, това променя положението — каза Хамилтън, значително поомекнал. — А за чия смърт говорим?

— За смъртта на Едуард Феърфийлд. Доколкото знам, сте огледали тялото тази сутрин.

— Да, господин Феърфийлд. Съвсем обикновен случай, инспекторе. Сърцето е отказало.

— Има ли господин Феърфийлд предистория на сърдечни заболявания? — Ригстън бе започнал да рисува сърчица по бележника пред себе си.

— Направи микроинфаркт преди приблизително две години. Оттогава състоянието му беше съвсем прилично. Но такива неща стават с възрастните хора — в един момент сърцето просто не издържа.

— Следователно не бихте определили смъртта му като неочаквана? — попита Ригстън и започна да добавя стрели към сърчицата.

— Напротив, инспекторе. Бих казал, че смъртта му беше неочаквана — но не и учудваща, ако се вземат предвид възрастта и общото му състояние. Надявам се, че съм се изразил достатъчно ясно — Хамилтън отново заговори с кисел тон.

— Да сте забелязали следи от борба? Петна от кръвоизливи по шията, които могат да се дължат на опит за душене? Следи от инжекция, която може да е причинила смъртта? — Ригстън се опитваше да прикрие раздразнението си. Проклети доктори.

— Нищо подобно. Нищо, което не може да се отдаде на естествени причини. Защо ми задавате всички тези въпроси, инспекторе?

— Налага се във връзка с разследването, което провеждам. Бяхте много любезен. Благодаря ви, че отделихте от времето си да поговорим — изрецитира по навик Ригстън и затвори телефона. Трима стари хора, починали един след друг. Трима различни лекари. Три недвусмислени заключения за естествена смърт. Това би трябвало да го удовлетвори.

Но не го удовлетворяваше.

Дан се облегна на дивана и поклати глава.

— Не знам какво да кажа. От една страна, човек би предположил, че все някой ще забележи, ако някой маниак започне да трепе старци наред. От друга страна, Харолд Шипман избивал свои възрастни пациенти в продължение на години, преди някой да се усъмни.11

— Предвид това, че живееха на различни места, Едит, Тили и Еди сигурно са имали различни лекари — каза Джейн. — Така че можем да изключим наличието на побъркан лекар — застъпник на евтаназията.

— Следователно се връщаме към естествените причини.

— А може нещо да ги е уплашило до смърт — каза Джейн, отблъсквайки се с крак от пода, за да задвижи отново люлеещия се стол, на който се беше разположила в дневната на планинската къщичка.

Дан направи гримаса.

— Не ми се вярва да е толкова лесно да уплашиш някого до смърт. Пък и никой не би могъл да разчита, че ще успее три пъти поред. Мисля, че доктор Уайлд е права — случва се старите хора просто да се предадат. Може би, ако почине друг техен роднина, това ги навежда на мисли за смъртта. Откъде да знам? Аз съм прост филолог.

— Не мислиш ли, че е по-добре да помолим Джими да предупреди Лети? Искам да кажа, ако все пак има нещо нередно, тя е следваща в списъка.

Дан изсумтя.

— Как пък не — така вече със сигурност ще я изплашим до смърт. „Между другото, Лети, да знаеш, че някой ще се опита да те пречука“. Голяма полза ще има от такова предупреждение. Джейн, ако няма убийства, значи няма и убиец. А следователно не съществува и опасност за Лети.

Джейн се намръщи.

— Не би имало нищо лошо в това тя да бъде нащрек — Джими е близък човек.

Дан се усмихна като сита котка.

— Близък ни е, няма спор.

— Не искам нищо да знам — каза категорично Джейн. — Хари също ми е приятел, не забравяй — тя стана и се протегна. — Отивам да се поразходя на чист въздух. Откакто Джейк се появи отново, постоянно ме преследва желанието да се озъртам — като че ли някой ме следи — тя погледна през прозореца към долината в ниското и потръпна. — Много неприятно чувство. Иска ми се да можех да го пропъдя — тя се обърна и застана с лице към Дан. — Вече се проясни. Мисля да се кача с колата горе на Лангмиър, и оттам ще тръгна да се поразходя. Да освежа малко мозъка си.

— Добре, а имаме ли някакви планове за по-късно?

Джейн поклати глава.

— Смятам да оставим всичко за утре.

Докато слизаше с колата надолу по склона в гаснещата светлина на късния следобед, Джейн забеляза Матю, който тикаше количката на бебето към пощата. Тя спря колата, свали прозореца и подвикна:

— Не залагай на Лети Браунриг. Вече видях документите — в тях няма нищо, оставено от Доркас.

Матю присви очи и смръщи вежди.

— Поставяш се в жалко положение — изръмжа той, зави по входната алея към дома си и изчезна зад живия плет.

Джейн си каза, че изпитаното удовлетворение е дребнаво — но все пак си беше някакво удовлетворение. Натисна педала на газта и тръгна нагоре, през Лангмиър Стайл. Сърцето й се сви, когато мина покрай дома на Едит Клулоу. „Станалото няма нищо общо с мен“. Но не успя да се убеди, че е така.

След като измина още около миля, зави вляво към паркинга на Националния тръст за защита на природните забележителности. Сега, в късния следобед, нейната кола беше единствената на паркинга. Джейн почувства как спокойствието нахлува в нея веднага след като премина през вратичката към пешеходната пътека и тръгна през гората към високия четиридесет фута водопад, чиито води се сриваха от най-високата част на скалите надолу към Тъмното езеро.

След кратко, но уморително изкачване пътеката излизаше от гората и водеше до малка варовикова площадка, цялата нашарена с неравномерни пукнатини, които й придаваха вид на настилка, редена хаотично от някакъв луд великан. Както обикновено, Джейн отиде до края на площадката и седна внимателно там, поклащайки крака над бездната, на самия ръб на скалната издатина — така, както бе седнала като дете първия път, когато Матю я предизвика да го направи. В скалата се бе оформил плитък улей около водопада, чиито жълтеникави, покрити с бяла пяна води се спускаха с рев от лявата й страна, а от нейната наблюдателница изгледът към водопада и езерото долу беше зашеметяващ. Откакто се помнеше, Лангмиърският водопад й оказваше хипнотизиращо въздействие, прочистваше от душата й всяка болка и я караше да се почувства изцелена. И този следобед не беше по-различно. Постепенно събитията започнаха да се подреждат в правилна перспектива и Джейн почувства как напрежението я напуска.

Добрата страна на тази област с толкова малко шосета бе, че улесняваше изключително много следенето. Можеше да изостанеш спокойно, съзнавайки, че шосето няма никакви разклонения напред и обектът на следенето няма как да изчезне — разстоянието трябваше да се съкращава само при наближаването на някое от извънредно малобройните кръстовища. Но той не се сблъска дори с това малко усложнение, когато потегли по следите на Джейн този следобед. Тя тръгна с колата нагоре по хълма към Лангмиър Стайл — проследяването беше много лека задача. А докато се изкачваше нагоре след нея, той забеляза колата й, оставена на паркинга на Националния тръст в началото на пътеката към водопада. Действително, би било трудно да не я забележи — колата си стоеше сам-самичка, съвсем близо до пътеката.

Когато той паркира, Джейн се беше отдалечила достатъчно, така че не би могла да го забележи. Въпреки това той взе всички предпазни мерки, паркирайки в най-далечния край на паркинга, така че неговата кола не можеше да бъде забелязана от пътя. Пое си дълбоко дъх и избърса длани в панталона си. Едно беше да убиваш стари хора, към които нямаш никакво лично отношение. Но това, което бе запланувал сега, беше нещо съвсем различно — ако импровизациите му можеха да имат нещо общо с понятие от рода на план. Все пак досега се беше справил добре. Дотук не беше оставил живи свидетели — и той бе твърдо решен положението да не се променя. С убийството на Джейн щеше да разчисти пътя си към ръкописа.

Излезе от колата и потръпна, усетил ухапването на студения въздух. Погледна табелата в началото на пътеката, на която имаше информация за водопада, и прецени, че за него тук се разкрива идеалната възможност. Ако успееше да стигне горе, преди тя да тръгне обратно, ревът на водопада щеше да прикрие шума от стъпките му — а това бе и най-подходящото място, където можеше да хвърли после тялото. Но имаше нужда от някакво оръжие. Докато вървеше нагоре между дърветата, той оглеждаше земята, търсейки нещо подходящо. Най-сетне видя точно това, което му трябваше. Паднал клон, който бе нарязан на части, вероятно от някой лесничей — парчетата бяха струпани край пътеката. Той избра една от частите — дълга около три фута и към седем инча в диаметър. Подпря единия край на земята и се облегна на нея с цялата си тежест, изпробвайки здравината й. Не вървеше да се опита да убие човек с гнило дърво.

После продължи нагоре — дишането му се ускори не само от изкачването, но и от напрежение. Не искаше да прави това, но нямаше друг изход. Дърветата започнаха да оредяват и той забави крачка, защото не му се искаше да се озове изненадващо срещу Джейн. Оказа се прав в предположенията си за водопада — грохотът му изпълваше въздуха наоколо и заглушаваше лекия шум от стъпките му по сухите листа и нападалите клонки. Когато видя Джейн, сърцето му подскочи. Боговете бяха на негова страна. Тя седеше на самия ръб на варовиковата издатина, потънала в съзерцание на водата под нея.

Той запристъпва крадешком напред, стиснал клона като не особено удобна бейзболна бухалка. Шумът на водата заглуши тихите му стъпки. Ситни, подобни на мъглица пръски се посипаха по лицето и косата му и го накараха да примигне. Стисна здраво дървото, пропъждайки страха от това, което трябваше да бъде сторено. Налагаше се. Той си пое дълбоко дъх и издигна високо клона, заставайки странично зад Джейн.

Клонът се стовари върху главата й без никакво предупреждение. Ударът беше толкова внезапен и зашеметяващ, че тя не успя да се хване за нещо, за да се задържи. Преди изобщо да осъзнае какво става, вече летеше надолу, през водните пръски, мокра, заслепена и оглушала. Търкаляше се през водата, блъскана от хлъзгавите скали отстрани, прекалено замаяна, за да се бори за живота си.

Падна в езерото с такава сила, че не й остана дъх. Мехурчета заизлизаха нагоре от устата и носа й, докато тя потъваше надолу, тласкана от силната струя на падащата вода. Кръвта шумеше в ушите й, пред очите й се спускаше червена пелена. Последен проблясък на съзнанието й подсказа, че трябва да се опита да изплува на повърхността, но крайниците й не се подчиниха на мозъка.

Разстоянието, което я делеше от смъртта, се скъсяваше с всеки изминал миг.

Този живот започваше вече почти да се нрави на Тенил, макар че тя не би го признала за нищо на света. Разбира се, неприятно беше това, че не можеше да излиза навън на дневна светлина, но пък разполагаше с книги за четене, можеше да слуша музика, имаше храна, а в спалния чувал беше приятно топло. Когато оставаше насаме със себе си, тя никога не скучаеше, а пък и Джейн се появяваше достатъчно често, за да не се чувства напълно изоставена.

По-рано същия ден Джейн й беше донесла добри новини. Беше й се сторила някак отчуждена — като че ли бе потънала прекалено дълбоко в мислите си и й беше трудно да се изтръгне от тях. Но това, което й разказа за разговора си с Чука, беше напълно ясно. Той знаел, че Тенил не би го издала. А пък Джейн му беше казала, че Тенил не би искала от него безсмислени жестове — да поема вината върху себе си, за да оневини нея. Тенил нямаше представа какво е намислил баща й, но му вярваше. Той действително я бе държал настрани от живота си в продължение на тринайсет години, но беше доказал, че държи на нея точно когато тя наистина имаше нужда от това. Тя вече не се съмняваше, че може да разчита на него. Сигурно щеше да измисли някакъв начин да оневини и себе си, и нея. След няколко дни тя щеше да може да напусне скривалището си и да се върне към предишния си начин на живот.

Запита се къде ли живее Шарън сега, след като жилището й бе изгоряло. Дали от общината я бяха преместили в някой от свободните апартаменти в Маршпул, или се бе пренесла при някоя приятелка, за да се утешава за загубата си с пиене и дрога. Тенил нямаше нищо против да се върне при леля си. В повечето случаи Шарън я беше оставяла да прави каквото пожелае. Бяха успели да си изградят начин на съвместно съществуване, който устройваше и двете. Но сега може би щеше да се намеси и баща й. Не й се вярваше той да поиска тя да отиде при него — беше достатъчно наясно с живота, който водеше той, за да знае, че не би искал дъщеря му да бъде част от него. Но може би вече щеше да се интересува от нея, да следи Шарън да не води у дома перверзни типове като Джино.

И може би сега, когато баща й бе близо до нея, тя можеше да си позволи мечтите, които до този момент беше пропъждала като невъзможни — как ще продължи да учи, ще влезе в университета, а може би един ден и сама ще пише поезия. Ако можеше да повярва, че има защо да го прави, щеше да се принуди да ходи редовно на училище, да спазва правилата и да тръгне по пътя, който й бе показала Джейн. Щеше да успее да убеди баща си, че не би похарчил парите си напразно, ако решеше да й помогне.

Но всичко това беше далеч в бъдещето. А точно сега трябваше да се постарае да се отплати на Джейн, задето бе поела такъв сериозен риск заради нея. Нямаше значение, че беше дала обещание да не излиза. В нейния свят спазването на обещания беше разтегливо понятие — спазваш ги, ако са разумни, в противен случай ги нарушаваш. Джейн беше прекалено мекосърдечна и не можеше да разбере, че не бива да се вярва на всичко, което хората ти казват. Именно затова не беше постигнала нищо със старците. Никой не би дал нещо просто така — освен ако не разчиташе на някаква лична изгода.

Тенил изчака да стане полунощ и потегли. Имаше намерение да отиде до къщата на Летиша Браунриг още предната нощ, но откриването на мъртвия Еди Феърфийлд я беше потресло повече, отколкото би си признала. Не бе успяла да събере сили да отиде и до госпожа Браунриг.

Успя лесно да открие къщата на Честнът Хил, макар да изгуби известно време, докато разбере, че 12А е ниската пристройка от лявата страна на голямата каменна къща с номер 12. Скри колелото зад някакви храсти близо до входната алея и тръгна бавно по затревената ивица. От два прозореца в голямата къща се процеждаше слаба светлина, но всичко останало тънеше в мрак. Тенил предположи, че са оставили да свети лампа в някой коридор, ако на някое от децата му се наложи да отиде до тоалетната. Зачуди се какво ли е да живееш в толкова голяма къща, че да не можеш да намериш пътя от стаята си до тоалетната. Идеята й хареса и тя си каза, че не би било зле и тя да живее на такова място някой ден.

Вратата беше от едната страна на пристройката — наподобяваше врата на селска къща, от дебели греди, ковани с големи гвоздеи. Но дръжката и секретната брава бяха съвсем модерни. Тенил натисна внимателно дръжката надолу, за да провери дали освен ключалката отзад няма и резе. За нейно учудване вратата веднага се отвори и тя неволно залитна навътре. Значи беше вярно, че в провинцията хората оставят вратите на къщите си отключени. Възможно ли беше човек да е толкова откачен? Оставяйки вратата леко открехната зад себе си, тя се шмугна вътре. Сърцето й се блъскаше шумно в гърдите.

Тръгна полека през антрето към първата затворена врата. Отново положи огромни усилия да не вдига шум, докато натискаше дръжката на бравата. Но това, което видя, когато отвори вратата, я накара да ахне. Някакъв мъж стоеше до едно бюро и ровеше из някакви хартии, като си светеше с фенерче. Когато чу неволното възклицание на Тенил, той се стресна и се обърна рязко. Лъчът на фенерчето мина по нея. Тенил отстъпи рязко назад в антрето и хукна към вратата, отвори я рязко и я захлопна зад себе си, за да спечели няколко ценни секунди.

Затича с всички сили обратно по алеята, извлече колелото от храстите и излезе на улицата. Яхна го и го подкара надолу по хълма, въртейки светкавично педалите. Вятърът свистеше в ушите й, но тя напрягаше отчаяно слуха си, за да разбере дали не я преследва кола. Ако този човек тръгнеше подир нея с кола, щеше да й се наложи да остави колелото и да бяга напряко през градините от едната страна на пътя. Но и този път имаше късмет. Зад нея не се появи кола, но тя не намали скоростта, докато не се добра до Фелхед, потна и изтощена. Прибра колелото в бараката, изтича до кланицата и влезе, като провери внимателно дали е заключила добре вратата зад себе си.

Облегна се задъхана на вратата и опита да се успокои. Не беше възможно онзи човек да я е видял ясно — бейзболната шапка беше смъкната ниско над очите й, а якето беше закопчано догоре и с вдигната яка, която покриваше долната част на лицето й. А дори да я беше видял, не би могъл да знае коя е и къде живее. Очевидно той бе влязъл незаконно в къщата — също като нея, следователно нямаше опасност да се обади в полицията и да съобщи, че е видял цветнокожо момче, което влиза с взлом в къщите. И слава Богу — в противен случай, ако местните ченгета си разбираха от работата, щяха доста бързо да съобразят и да свържат Тенил Коул с фермата на семейство Грешам. Тя беше в безопасност, наистина в безопасност.

Но не можеше да твърди същото за Летиша Браунриг. Ако наистина още някой искаше да се добере до ръкописа на Джейн, можеше и действително да има нещо нередно в измирането на тези възрастни хора.

Тенил изпита чувството, че някакъв обръч стяга гърдите й. Ами ако човекът, с когото се беше сблъскала, беше убиец? Ако знаеше за ръкописа, не можеше да не знае коя е Джейн. А ако познаваше Джейн, не беше изключено да е чувал и за Тенил. А ако знаеше историята с Тенил, би могъл да прецени къде е скривалището й. Дали би я оставил жива — при положение, че тя можеше да го издаде?

Излизаше, че всъщност далеч не е в безопасност.

Когато потопихме „Баунти“, се погрижихме да запазим корабните лодки. При тяхната дължина — едната 20, а другата 16 фута — те бяха идеални за риболовните ни излети. Държахме ги на пясъка, извадени малко по-надалеч от линията на прилива, така че да бъдат достъпни за всеки, който пожелаеше да излезе да лови риба. Колкото повече нарастваха опасенията ми от бунт и насилие, толкова повече тайни мерки вземах, за да осигуря оцеляването си и оцеляването на моето семейство. Направих си скривалище близо до лодките и започнах да трупам там припаси. Сушена риба, сушено месо, кокосови орехи, сушени плодове и кожени мехове, пълни със сладка вода, достатъчно плат за платна, секстанта, който бях запазил за себе си — скрих там всичко това, заедно със значителна част от златото, което бяхме свалили от „Баунти“. Каква ирония се криеше в това, че именно този метал, който нямаше никаква стойност на Питкеърн, можеше все пак да откупи свободата ми! Не споменах нищо за приготовленията си пред когото и да било, дори и пред скъпата ми съпруга Изабела — защото, макар да не се съмнявах в любовта и към мен, знаех, че любимото занимание на жените беше да клюкарстват за нас, мъжете, докато вършеха ежедневната си работа. Не можех да рискувам приготовленията ми да бъдат разкрити, затова не споделих нищо с нея.