Възмездие от гроба

19

Инспектор Дона Блеър приключи и с последния предполагаемо важен документ на бюрото си, и хвърли поглед към общото помещение.

— Кумар! — подвикна тя.

Младият следовател, чиято задача бе издирването на Джейн Грешам, вдигна тревожно поглед.

— Да, госпожо Блеър?

— Ела тук.

Дона забарабани с пръсти по бюрото, докато го чакаше да дотича в кабинета й.

— Намерихте ли вече Джейн Грешам?

— Не, госпожо, но успях да установя къде работи — в Центъра за литературни анализи към университета „Куин Мери“ в Лондон, но оттам не можаха да ми дадат друг адрес, освен онзи в Маршпул. Момичето, с което разговарях, твърди, че Грешам била някъде в творчески отпуск и предположи, че ръководителката на катедрата знае къде. Уговорихме се тя да ми се обади.

— Господи, а онзи униформен полицай още виси пред вратата й — това са разходи, които не можем да си позволим. Нали знаете как вървят разследвания като сегашното — не е от онези, които привличат вниманието на обществеността, следователно не ни отпускат и много пари.

— Не мислите ли, че онова хлапе би се появило досега, ако имаше намерение да се укрие там? — следовател Кумар беше все още достатъчно неопитен, та да смята, че ще си спечели някоя червена точка, ако се опитва да изтъква пред шефа си неща, които и без това се набиват на очи.

Дона подбели очи.

— А може би се крие някъде наблизо и изчаква суматохата да се уталожи, за да се прибере в обичайното си убежище — тя въздъхна. — Не отменяйте наблюдението. Проверихте ли вече дали в телефонния указател за Езерната област има регистрирани хора с фамилията Грешам?

— Канех се да го направя, но когато онази жена от университета спомена творчески отпуск, реших, че съседката може да е объркала нещо.

Още щом произнесе последните думи, следовател Кумар разбра, че е сбъркал.

— Моя работа е да мисля — заяви Дона. — А сега, докато чакате шефката на Джейн Грешам да ви се обади, се заемете с телефонния указател. Не вярвам да има повече от няколко десетки Грешамовци в региона. А преди да започнете, ме свържете с медийния център, или каквото е там поредното ново име, което са измислили на пресцентъра. След като вече има подчертана вероятност момичето да е избягало, е време да публикуваме нейна снимка.

Кумар излезе, а Дона се загледа намръщено след него. Не я дразнеше той. Истинската причина за лошото й настроение се криеше в това, че беше надхитрена от едно тринайсетгодишно момиче. Ако някой някога се беше съмнявал в произхода на Тенил Коул, последните дни го доказваха недвусмислено.

Тя порови в едно от чекмеджетата, за да извади никотиновата дъвка. Не й се искаше да се среща с Чука, но имаше неприятното усещане, че ще й се наложи. Не се боеше от него, а се дразнеше при мисълта, че цялата среща щеше да се окаже поредното безсмислено кръстосване на шпаги, което нямаше да й помогне да придвижи случая. Но нямаше как да се измъкне — това си беше разследване за убийство и сега, когато непрекъснато се сформираха екипи за разследване на стари неразкрити случаи, би било истинско професионално самоубийство да остави непроследен вариант — както разбраха на свой гръб немалко от по-старшите й колеги.

„Дано Кумар успее да намери Джейн Грешам! — молеше се тя. — И дано Джейн Грешам знае къде можем да намерим Тенил!“

Матю се усмихна на учениците си. Усмивката му беше искрена и промени изцяло лицето му, което напоследък бе постоянно застинало в нацупена гримаса. Сега се забелязваше по-ясно приликата със сестра му, чиято по-оптимистична нагласа й бе придала и по-жизнерадостно излъчване. Тази усмивка виждаше най-често синът му, но и учениците бяха се научили, че когато тя изгрее на лицето му, могат да се поотпуснат.

— Всички сте се справили много добре — поде той. Похвалата беше искрена. Беше приятно изненадан, когато установи колко далеч назад бяха успели да стигнат децата, проучвайки родословията си, и колко подробности бяха успели да открият. Безспорно, задачата не беше изпълнена еднакво добре от всички. Две от работите бяха компютърни разпечатки, попълнени дори със сканирани снимки — и двете работи бяха на деца на пришълци, които практикуваха професии, свързани с информационни технологии.

Но дори Джонатан Брамли, чийто почерк все още докарваше Матю до отчаяние, беше се постарал доста, за да може родословното му дърво да отговаря на изискванията.

— Работите ви ще заемат централно място в изложбата, която готвим за края на срока, и сигурно ще впечатлят всички — продължи Матю. — Така че сега разполагаме с предостатъчно време, за да проверим дали не можем да се върнем още по-назад в историята. Нашата цел ще бъде да научим и нещо повече за живота, който са водели прадедите ни — при какви условия са живели, какво са работели, какви са били семейните им отношения и връзките между родовете.

Той се усмихна отново.

— Но преди да се заемем с това, нека Сам и Джонатан дойдат тук, при мен, с описанията на техните родословия.

Двете момчета се спогледаха, докато вървяха към катедрата. Сам гледаше малко подозрително, Джонатан — нацупено. Проектът на Сам беше прекрасно подреден, ясно надписан и изпълнен с множество подробности. До него работата на Джонатан изглеждаше още по-неумело изпълнена, но и тя беше достатъчно ясна за целите на Матю.

— Сравнявали ли сте вашите работи? — попита Матю и приклекна, за да бъде лицето му на едно ниво с лицата на момчетата.

И двамата завъртяха отрицателно глави.

— Добре. А сега се обърнете към класа и вдигнете работите си така, че всички да ги видят. — Матю помълча, изчаквайки те да изпълнят искането му. — Първото, което виждаме, когато оглеждаме двете работи, е, че и Сам, и Джонатан са били в състояние да проследят родословието си няколко поколения назад. Това се дължи на факта, че и двамата произхождат от местни родове. Едва през последните трийсетина години хората започват да сменят много бързо местоживеенето си. Преди това е било обичайно човек да не се отдалечава много от мястото, където е бил роден. Ако са се местели, то е било най-често в радиус от двайсетина мили, и то най-вече ако се е налагало да търсят работа. Дядо ми например се е преселил от Корнуол в Къмбрия, защото е бил миньор, а по онова време затваряли калаените мини в Корнуол. Научил, че в тази област има работа за него, напуснал дома и близките си и дошъл в Къмбрия. Оженил се за местно момиче, и останал завинаги тук.

— Сам и Джонатан произхождат от много поколения местни жители. А ако погледнем шест поколения назад — продължи Матю, застанал зад момчетата, и плъзна пръсти по клоните на родословните дървета, — установяваме нещо много интересно. Ето, това е пра-пра-прапрадядото на Сам, Артър Клулоу. А това е пра-пра-прапрабабата на Джонатан, Мей Брамли. Преди да се омъжи, се е казвала Мей Клулоу. А после, ако погледнем към още по-горния клон на родословното дърво, ще видим, че семействата на Джонатан и Сам имат общ корен — бракът на Арнълд Клулоу и Доркас Мейсън през август 1851 година — той разроши косите на момчетата.

— Така че ако тялото в торфището е маймуната — праотец на Сам Клулоу, Джонатан, излиза, че и ти си с маймунски произход.

Джейн потри очи, но когато ги отвори отново, те бяха все така уморени и чувството, че има пясък под клепачите, не изчезна. Едно беше ясно — никой никога не се е опитвал да попълва четливо енорийските регистри. Разкривени почерци се редуваха с миниатюрни буквички, завъртулките я объркваха, съкращенията я озадачаваха. Дори с помощта на лупа беше извънредно трудно да разбере смисъла на някои записки. Не завиждаше на нещастниците, въвеждали в компютърната база данни регистрите, които вече бяха достъпни онлайн. Но това я накара и да се запита доколко може да се вярва на достоверността на онлайн версиите. Тя самата беше привикнала да чете стари ръкописи, и въпреки това имаше записки, които я караха да се предаде, други, които разчиташе с огромно усилие, и трети, чието тълкувание беше спорно. Възможно ли беше някакъв тъкач от Амбълсайд да кръсти през 1851 година сина си Ендокрин? Струваше й се невероятно, но така й не можа да намери друга дума, която да отговаря на драскулките на листа.

Задачата, която си бе поставила, беше не само уморителна, но и доста по-скучна от обичайните й занимания. Най-често, когато проследяваше нещо, свързано с научните й интереси, Джейн попадаше на любопитни странични находки, които облекчаваха досадата от търсенето. Но архивите на графството не предлагаха нищо друго, освен досада.

Джейн въздъхна и се обърна към следващия покрит с прах том. Искрено се надяваше Дан да има повече късмет от нея.

Джейк седеше по турски на леглото. Лаптопът му беше отворен пред него. Връзката през телефона беше дразнещо по-бавна в сравнение с безжичния достъп, но той предпочиташе да не се отдава на пиратските си занимания публично. Беше заредил пощата на Джейн и бе установил със задоволство, че както и очакваше, тя не беше изтрила паролата си. Поколеба се за миг. Това, което имаше намерение да направи, беше извънредно непочтено. Никак не му беше приятно да мисли за себе си като за непочтен човек. Но от това зависеше бъдещето му. Честно казано, нямаше защо да придиря на малко непочтеност тук-там, ако само това го делеше от най-голямото литературно откритие на столетието.

Този аргумент му беше напълно достатъчен, за да преодолее скрупулите си. Пощенската кутия на Джейн беше пълна със съобщения, които бяха вече прочетени и запаметени в папка „Нови“ — Джейк знаеше от опит, че това са писма, на които още не е отговорила, или такива, които държи да има под ръка, защото съдържат нещо, което може да й потрябва за справка. В кутията имаше само едно непрочетено съобщение, и когато видя от кого е, любопитството му се разгоря още по-силно. Щом Антъни Катоу пишеше на Джейн, това най-вероятно имаше някаква връзка с нейното проучване. Но ако прочетеше писмото преди Джейн, тя щеше да разбере, че някой е влизал в пощата й. А освен него самия никой не разполагаше с необходимите данни. Ако тя се досетеше, шансовете му да я привлече на своя страна щяха да пропаднат изцяло.

Другата възможност беше да отвори писмото и после да го изтрие. Ако се окажеше, че съдържа нещо важно, винаги можеше да изпрати фалшив мейл от Джейн до Антъни с молба да изпрати писмото повторно. За да не си позволява да се разколебае, той отвори незабавно писмото.

— Мамка му — измърмори Джейк под нос. Значи тя все пак беше открила нещо. Нещо, което подкрепяше теорията й за завръщането на Флечър Крисчън.

Обзет от нетърпение, той отвори папката с изпратени писма. Последното писмо беше адресирано до Дан Сийборн. Помнеше добре Дан — неговото остроумие и елегантност, както и зле прикритата му неприязън към самия Джейк. Дан открай време беше много близък приятел на Джейн. Ако решеше да се довери на някой от колегите си, вероятно щеше да се обърне към него. Джейк отвори трескаво писмото и разбра, че най-сетне е попаднал на златна жила. Джейн пишеше за някакво писмо на Мери Уърдсуърт, в което се споменавало за някакъв загадъчен текст, писан лично от Уилям. Беше приложила и копие на писмо от сина на Уилям и Мери, Джон. Предполагаше се, че това писмо трябва да помогне на Дан за издирването на потомците на Доркас Мейсън в Семейния регистър. Джейк копира припряно и двете писма и ги препрати в собствената си пощенска кутия. После съчини кратка бележка до Антъни Катоу от името на Джейн, в която твърдеше, че тя случайно е изтрила писмото на Антъни и го молеше да го изпрати отново. Някой компютърен специалист несъмнено би могъл да проследи това, което бе извършил, но той не вярваше собственият му лаптоп някога да представлява интерес за такъв специалист. Беше убеден, че е извършил необходимото, за да прикрие следите си.

Затвори пощата на Джейн и отвори своята, за да се убеди, че препратените писма са пристигнали. После взе мобилния си телефон и се обади на Каролайн.

— Знам какво е открила — заяви той без всякакви встъпления, щом чу гласа й.

— Тя ли ти каза?

— Не съвсем. Успях да вляза в пощата й.

— Е, струва ли си труда?

Джейк описа какво точно беше открил.

— Със сигурност е имало нещо — каза той в заключение. — Дали това нещо все още съществува, е друг въпрос. Но докато мога да я следя неотстъпно, нека оставим Джейн да се занимава с търсенето.

— Не съм съгласна — процеди бавно Каролайн. — Не виждам причина да не побързаме и да я задминем. Но при всички случаи ти трябва да се придържаш към първоначалния ни план. Не е зле да сме наясно точно на какъв етап от търсенето се намира Джейн. Но ако успеем да се доберем до потомците на Доркас преди нея, това ще е значително по-добре.

— И как смяташ да го направим?

— Ще наемем професионалист, който ще се заеме с търсенето в Лондон — тонът на Каролайн беше сух и делови.

— Къде ще намерим този професионалист?

— Познавам един адвокат, който работи в Линкълнс Ин и се занимава с доказване идентичността на документи. Нямаш представа как лъжат хората, когато става дума за пари. Е, къде е тя сега?

— Не знам. Опитах се да я проследя тази сутрин, но я изгубих заради някакви ремонтни работи по пътя.

— Е, нищо. Нали все пак си успял да свършиш нещо днес. Ще ти се обадя веднага щом имам някакви сведения от Лондон. И успех с Джейн, скъпи. Направи всичко, което трябва да бъде направено.

Дъждът, който валеше неспирно над Езерната област, се лееше и над Дърбишър. Но Тенил не му обръщаше внимание. Беше подпряла раницата си като възглавница на опръскания с дъждовни капки прозорец на автобуса, който се влачеше от Ашборн към Бъкстън. Това беше четвъртият автобус, който сменяше днес. Беше толкова уморена, че се чувстваше като пребита.

Оксфорд не можа да й предложи кой знае какъв подслон. Тъй като центърът беше пълен с хора до малките часове, беше пълно и с полицейски патрули. Малкото подходящи места, които бе открила около автогарата, бяха вече заети от хора, край които не би легнала да спи, дори те да бяха склонни да споделят мястото си с нея. От друга страна, не й се искаше да се отдалечава много от автогарата, защото се боеше, че може да не успее да намери обратния път и да закъснее за ранния автобус, който трябваше да я превози по следващия етап от пътуването й. Най-сетне намери една тясна уличка зад ресторант, и се сгуши между две кофи за боклук, от които се носеше воня на гниеща храна. Спа неспокойно, защото се беше сгърчила така, че краката и ръцете й постоянно изтръпваха. Имаше чувството, че нощта няма да свърши никога.

Сутринта, когато се довлече обратно до автогарата, вече подлагаше плана си на сериозни съмнения. Може би просто трябваше да потърси най-близкия полицейски участък и да се предаде. Там надали би било по-неприятно от това, което изтърпя последната вечер. Но когато изяде един сандвич с бекон за закуска и го поля с една кола, увереността й започна да се възвръща. Качи се на автобуса, който потегляше в 7.22 за Банбъри, твърдо решена да се добере до Фелхед. Не беше много наясно какво би могла да направи за нея Джейн. Но Джейн беше единственият възрастен човек в нейния свят, който според нея би могъл да помогне. Пък и освен това именно Джейн я набута в цялата тази каша. Следователно сега Джейн трябваше да я измъкне.

Често съм се питал какъв ли капитан бих станал, ако някога имам късмета да бъда господар на свой кораб. Признавам, нерядко по време на плаването ни към Южните морета си казвах, че ако бях на мястото на капитана, бих постъпил по друг начин. Но прилагането на тези идеи на практика не беше никак лесно. Знаех, че трябва да овладея жестове и поведение, което да убеди екипажа, че предприеманите от мен мерки са за тяхно добро, че заслужавам тяхното уважение и че съм достоен да поема командването. Искаше ми се да въведа дисциплина, без да налагам еднолично мнението си, затова и от самото начало окуражавах хората да се събираме и обсъждаме заедно какво да предприемем по-нататък. На втория ден след бунта наредих да се нарежат най-горните платна, и от тях да се ушият униформи за екипажа. Пожертвах част от своята униформа, за да се направят от нея сини кантове за всички. От една страна се надявах, че така ще впечатлим повече туземците, от друга вярвах, че по този начин ще събудя дух на другарство между подчинените си, а и ще ги приуча към спретнатост. Лично надзиравах разпределението на притежанията на тези, които потеглиха с Блай. Накратко, опитвах се да се държа като такъв капитан, при какъвто сам бих избрал да служа.