Възмездие от гроба

40

Дан имаше чувството, че се е озовал в дом, където някой е починал наскоро. Шокът сякаш бе отнел на хората около него способността да общуват, те се лутаха, търсейки отчаяно нещо, с което да се захванат, но не можеха да се сетят какво да бъде то. Усещането за нечие отсъствие бе доминиращо в стаята. Джуди и Алан Грешам седяха край кухненската маса, хванати за ръка. Чаят в чашите пред тях изстиваше недокоснат. Матю крачеше напред-назад, неспособен да се задържи на едно място.

— Не мога да разбера защо се е обадила на теб — бе казал Матю, когато Дан обясни, че е дошъл във фермата в отговор на обаждането на Джейн.

— Защото е мислела, че ако се обади на родителите ви, ще ги разстрои допълнително, а не е знаела, че и ти ще си тук.

— Разбира се, че ще съм тук — на кой друг биха се обадили баща ми и майка ми? — Матю дори стисна кичури коса в шепите си и ги задърпа. — Е, какво ти каза тя?

Дан придърпа един стол и седна срещу Джуди и Алан, които го загледаха уплашено и безмълвно.

— Излиза, че тя е укривала Тенил — момичето, с което се е сприятелила в Лондон.

Джуди попита озадачено:

— Но защо го е правила? И къде я е укривала?

— Защото е била убедена в нейната невинност. Не знам точно къде я е подслонила, вероятно в някоя от стопанските постройки.

— Каква лудост — измърмори Матю и се отпусна тежко на един стол. — И все пак още не мога да разбера какво се е случило тази нощ.

— Полицията заловила Тенил на местопрестъплението — неправомерно влизане в чужда собственост. А освен това, доколкото разбирам, Тенил най-сетне е открила това, което търсехме.

— Какво? Къде го е открила? — прекъсна го Матю.

— Има ли значение? — за миг Дан не успя да прикрие гнева, който проблесна в очите му. — Джейн не разполагаше с необходимото време, за да ме запознава с подробности. Това, което има значение в случая, е, че полицаите явно са събрали две и две и са получили пет. Джейн търсеше ръкописа, Тенил се промъкнала в къщата и излязла от нея с лист от ръкописа в себе си, Джейн е близка с Тенил, следователно Джейн я е пращала да влиза в къщите на старците.

Джуди поклати глава.

— Това е невъзможно. Джейн не би постъпила така. Просто не може да го е направила.

— Всички сме убедени в това — намеси се нетърпеливо Матю. — Но трябва да й намерим адвокат. Трябва да я измъкнем от ареста.

— Именно за това ме помоли и тя — каза Дан.

— Защо е помолила теб? Не познаваш никакви адвокати в областта — каза Матю.

— Затова Джейн ме помоли да поговоря с теб и с родителите ви — продължи меко Дан. — Матю, тя се обади на мен просто защото не искаше да разстройва вас още повече. Е, на кого да се обадим?

Матю вдигна ръце към тавана.

— Не знам. Не познавам адвокати, които се занимават с наказателни дела. Аз съм учител, да му се не види.

— Не мога да понеса мисълта, че лежи в ареста — прошепна Джуди. — Не мога да го понеса.

Алан пусна ръката на Джуди, потупа я и избута стола си назад.

— Смятам да се обадя на Питър Мъкъл.

— Той се занимава с имуществени дела, татко. Няма никаква представа от процедурата при наказателните дела — възрази Матю.

— Но сигурно познава някой, който има представа — каза невъзмутимо Алан.

— Едва шест часа е — каза безпомощно Джуди. — Няма да ти е благодарен, че го будиш по такова време.

— С Питър бяхме съученици — няма да ми се разсърди.

Дан проследи с поглед Алан, който излезе, влачейки крака, някак смален от страха и несигурността. Приведе се през масата и постави ръка върху ръката на Джуди.

— Всичко ще бъде наред, госпожо Грешам — каза той.

Джуди го погледна неразбиращо.

— Ти изобщо не разбираш за какво става дума, нали, момчето ми? Нямаш никаква представа.

Макар че Ригстън се обади на Антъни Катоу след осем сутринта, гласът му звучеше сънливо. Когато Ригстън се представи, настана кратко мълчание, после Антъни се прокашля и каза:

— Извинете, но снощи си легнах късно. Не мога да се ориентирам. Казвате, че се обаждате от полицейския участък в Кезик?

— Точно така. Чудех се дали бихте ми помогнали във връзка с едно разследване.

— Това звучи доста застрашително, инспекторе — всички знаем какво означава да бъдеш повикан в полицията „във връзка с разследването“ — каза предпазливо Антъни.

— Не става дума за такова нещо, сър. При нас се озова част от ръкопис, и аз се питам дали бихте му хвърлили един поглед, за да прецените дали е автентичен — Ригстън подбели очи, раздразнен от собствения си тон. Винаги започваше да говори с прекалено официален тон, когато разговаряше с по-високообразовани от него хора. Чудеше се как все още отношенията му с Ривър не бяха пострадали от тази негова слабост.

— Но аз в никакъв случай не съм експерт по стари ръкописи — каза веднага Антъни. — Обсегът на научната ми работа е доста тесен.

— Разбирам, но ми се струва, че това, което ни интересува, се намира именно в обсега на вашата работа.

— Сега вече наистина ме заинтригувахте, инспекторе — гласът на Антъни Катоу зазвуча по-сърдечно, очевидно наистина проявяваше интерес. — Кога искате да мина, за да огледам ръкописа?

— Най-добре веднага, сър. Мога да пратя кола, за да ви докара в Кезик.

След кратко мълчание събеседникът му отвърна:

— Не, няма нужда. Ще стане по-бързо, ако шофирам сам. Мога да бъда при вас след около четиридесет минути — това устройва ли ви?

— Чудесно — и Ригстън затвори телефона. Понечи да избере друг номер, но телефонът веднага иззвъня.

— Обаждам се от приемната на ареста — каза някой от другата страна. — Пристигнал е Нийл Терас. Казва, че представлява Джейн Грешам.

Семейството не си поплюва, каза си Ригстън, опитвайки се да не се дразни от факта, че Джейн Грешам просто упражнява правата си. Сега вече вероятно нямаше да успее да измъкне нищичко от нея. Терас беше най-опитният адвокат по наказателни дела в цялата област. Странното беше, че семейство Грешам се оказаха наясно с този факт.

— Е, тогава ще трябва да го пуснете при нея — каза той.

— Той настоява да получи обяснения — каза сержантът.

— Слизам веднага.

Половин час по-късно Ригстън имаше чувството, че е бил разпран, изкормен и зашит отново като риба за печене. Медицинската точност на въпросите, с които го бе засипал Терас, не му даде никаква възможност да се измъкне.

— Всичко това са само подозрения — беше казал адвокатът. — Не бих удостоил съображенията ви дори с определението „косвени доказателства“. Нямате абсолютно никакво основание да задържате клиентката ми. Сега отивам да поговоря с нея, а когато изляза, очаквам от вас да сте подготвили всичко, за да я освободите.

Ригстън знаеше, че доказателствата, които може да изтъкне в защита на задържането на Джейн, са извънредно слаби, но се беше надявал да се възползва от нейната неориентираност в законовите процедури, за да предизвика признание. Сега вече нямаше шанс да постигне такова нещо. Ако си направеше труда да я подложи на нов разпит, тя щеше да отказва всякакъв коментар, а времето, позволено за такива случаи от Закона за работата на криминалната полиция и доказателствата по криминалните дела, вече изтичаше. По-разумно бе да отложи разпита за момент, в който щеше да разполага с повече средства за упражняване на натиск. Засега това беше краят на играта.

Той изпрати с поглед Терас, който отиваше да разговаря със своята довереница, а после се обърна към дежурния сержант:

— Когато той приключи, я пусни под гаранция, с условие да бъде на разположение в случай на по-нататъшни развития.

Ригстън тръгна обратно към кабинета си. Чувстваше в костите си всяка минута от безсънната нощ. Вече не беше на години за такива неща. Нощните разпити бяха работа за млади хора.

В общото помещение на криминалния отдел го очакваше Антъни Катоу. „Прилича по-скоро на застаряващо хипи с махмурлук, отколкото на експерт по творчеството на Уърдсуърт“, каза си кисело Ригстън, докато го въвеждаше в кабинета си.

— Благодаря, че дойдохте — каза той и посочи един стол.

— Как бих могъл да устоя? — каза Антъни и кръстоса дългите си крака.

— Успяхте ли да се освежите? Гласът ви беше доста измъчен, когато разговаряхме по телефона.

— Нали ви казах, легнах си много късно. Бях поканен да изнеса лекция в Нюкасъл, после отидох да вечерям с колеги. Прибрах се след два часа — поясни той. — Но мисълта за това, което искате да ми покажете, ме разбуди.

Той загледа Ригстън с очакване.

Ригстън му подаде джоба със страницата от ръкописа. Антъни го пое внимателно, хвана го за краищата и го загледа. След няколко минути вдигна очи и каза:

— Мога ли да попитам откъде имате това?

— Засега предпочитам да не казвам, защото става дума за текущо разследване. Има ли някакво значение?

— Всъщност да, има. Питам във връзка с доказване на произхода. Разбирате ли, инспекторе, този лист като че ли е част от ръкопис, за чието съществувание досега имаше само теории и слухове. Но напоследък той стана обект на… как да кажа… повишен интерес.

— И кой се интересува от него?

Явно щеше да се наложи да стигнат по най-дългия път до темата, която го вълнуваше, но Ригстън нямаше нищо против. Всяко сведение, което успееше да получи, можеше да бъде от полза.

— Една млада жена и моя приятелка на име Джейн Грешам, която е родена във Фелхед. Тя преподава в един лондонски университет. Наскоро тя откри някои материали, които навеждаха на мисълта, че може да съществува неоткрит досега ръкопис на Уърдсуърт. И започна да го търси — той потупа с пръст хартията. — А това като че ли е именно търсеното от нея — ако не е фалшификат.

— Все още не сте ми казали какво точно е това според вас — каза Ригстън.

— Почеркът е или на Уилям Уърдсуърт, или е копиран от много опитен фалшификатор. За да бъдем сигурни, че става дума за автентичен ръкопис, ще трябва да се анализират хартията и мастилото. Ще трябва да се знае и какъв е произходът, за да се прецени възможността наистина да става дума за истинския ръкопис. Темата, доколкото мога да преценя, е разказ в първо лице за събития, свързани с бунта на „Баунти“.

— И вие знаете, че Джейн Грешам търсеше именно това?

— О, да, знам го отдавна. Новият материал, който тя откри, е част от нашите архиви, така че именно аз й помогнах в началото.

— В какъв смисъл сте й помогнали?

Антъни срещна погледа на Ригстън.

— Защо ви интересува това, инспекторе?

— Бъдете така добър да ми отговорите. Обичам загадки.

Антъни сви рамене.

— Всъщност не съм направил кой знае какво. Тя попадна на бележка, в която се споменават документи, поверени на една прислужница. Джейн не разполагаше с нищо друго, освен малкото име на прислужницата. Аз й помогнах да открие фамилното й име, което послужи за отправна точка на търсенето.

— Следователно сте знаели, че тя се интересува от семейство Клулоу? — осведоми се Ригстън.

— Това ли беше фамилното име на човека, за когото се е омъжила Доркас? Не знаех — отвърна разсеяно Антъни, задълбочил се отново в листа пред себе си.

— Не ви ли мина през ума сам да се заемете с проучването? Нали това е вашата сфера на дейност?

Антъни го изгледа стреснато.

— Божичко — не! Откритието си принадлежи на Джейн. Тя е много компетентен научен работник, а е и особено пристрастена към този проект. Дори да имах подобно желание, в момента съм прекалено зает с работата си около организирането на новия център „Джъруд“, за да отделям време за търсенето на нещо, за чието съществуване няма убедителни доказателства. С удоволствие й предложих помощта си, но това си оставаше нейна работа.

„Или е много умел лъжец, или говори истината“, каза си Ригстън. Трудно му беше да си представи Антъни Катоу да краде или убива, за да се сдобие с каквото и да било. Този човек беше прекалено зает със своя собствен свят.

— Това наистина е много вълнуващо — продължи Антъни, сякаш за да затвърди убеждението на Ригстън. — Нямате представа колко рядко се случва да попаднем на истински значима находка в нашата работа. Ако предположенията ми се докажат, и ако съществуват повече страници от този текст, той може да се окаже най-забележителното откритие в английската литературна наука в продължение на няколко поколения. Много бих искал да видя останалата част от текста — той се усмихна кисело. — Сигурно ли е, че не можете да ми кажете откъде сте взели този лист?

— Може би най-добре ще бъде да попитате Джейн Грешам — каза Ригстън, без да успее да потисне горчивината в гласа си. — Всеки момент ще я освободим — тя е в една от килиите на участъка.

Джейн вървеше след адвоката към паркинга, все още зашеметена.

— Не знам как да ви благодаря — каза тя. — Ригстън наистина ме уплаши.

— Точно това се е опитвал да направи. Не разполага с никакви доказателства срещу вас, няма и да има, освен ако Тенил Коул не реши да се опита да прехвърли вината върху вас. А дори в такъв случай вашите показания биха противоречали на нейните, а вашите думи биха звучали много по-убедително — каза Терас и погледна часовника си.

— Тя няма да каже дума — държи на приятелите си до глупост — каза Джейн. — Мога ли аз да й помогна с нещо?

— Тя си има адвокат — Терас се ухили. — Не чак толкова добър като мен, но съвсем не лош за служебен адвокат. Тя може да поиска да разговаря с вас — ако стане така, аз трябва да присъствам на разговора — той отново погледна часовника си. — Бих ви предложил да ви откарам до вкъщи, но имам дело. Ще се справите ли сама?

— Не се безпокойте за нея — разнесе се познат глас.

Джейн се извърна рязко.

— Антъни? Какво правиш тук?

— Чакам те, за да те прибера с колата. Помагах на полицията в разследването — отвърна той.

— В такъв случай аз тръгвам — каза Терас. — Дръжте ме в течение.

Джейн кимна — появата на Антъни беше отклонила вниманието й.

— Да не би да са решили, че и ти имаш нещо общо с убийствата?

— Убийствата ли? — по лицето на Антъни се изписа изненада. — Никой не спомена убийства. Всъщност, като стана дума, в целия ни разговор изобщо не стана дума за някакво престъпление — той тръгна към колата си и Джейн го последва. — Това, което ме интересува обаче е от къде на къде са решили да арестуват теб.

— Ще ти кажа след малко — отвърна Джейн, обзета от нетърпение да чуе неговия разказ. Кажи ми защо ченгетата те повикаха.

Докато излизаха от Кезик, Антъни й описа разговора си с Ригстън.

— Не можеш да си представиш какво странно чувство изпитах, когато взех листа в ръка — каза той. — Сигурен съм, че не е фалшификат.

— Аз също.

— Значи ти си го намерила? — той отклони поглед от пътя. Възбудата му беше видима. — Но защо листът е в ръцете на полицията? И за какви убийства става дума?

Джейн изпъшка.

— Четири убийства и един обир. А ако съдя по разказа ти, Ригстън е проверявал и теб като потенциален заподозрян.

Антъни зяпна и колата залитна обезпокоително.

— Четири убийства ли?

— Не забравяй и обира. Страницата от ръкописа е свързана именно с него.

— Нищо не разбирам. Можеш ли да започнеш от самото начало?

Джейн въздъхна.

— Всичко започна с едно тринайсетгодишно момиченце на име Тенил — поде тя.

Когато краят на разказа й наближи, Антъни беше изчерпал запаса си от възклицания и се ограничаваше с удивено мълчание.

— И ето докъде стигнахме — каза Джейн в заключение.

— Но ти трябва на всяка цена да намериш останалата част от ръкописа — каза Антъни. — Знаеш ли къде е той?

— Знам само, че този лист е намерен в къщата на Джени Райт. Там ченгетата са заловили Тенил.

— Трябва да поговориш с тази жена и да я убедиш да ти покаже и останалата част — каза Антъни, докато влизаха с колата в двора на фермата.

— Прекалено уморена съм, за да мисля за това сега — каза Джейн, излизайки от колата. Антъни тръгна след нея към къщата, като продължаваше да я убеждава да продължи търсенето. Още не беше пристъпила прага на кухнята, когато попадна в топлите прегръдки на майка си. Лицето на Джуди беше мокро от сълзи. Баща й, Матю и Дан се включиха в груповата прегръдка, от която Джейн успя да се измъкне след известно време.

В същия момент избухна хор от въпроси. Всички се интересуваха да разберат какво се беше случило. Джейн притисна ръце към ушите си и извика:

— Питайте един по един! Знам, че се радвате да ме видите, но може ли да ме оставите да си поема дъх?

Изминаха няколко минути, докато се поуспокоиха. Скоро всички вече седяха около масата и пиеха чай, а Джейн беше принудена да разкаже отново цялата история, прекъсвана постоянно от удивените, неодобрителни или направо възмутени възклицания на слушателите си.

— Е, убила ли е Тенил старците? — попита Матю.

— Разбира се, че не — отвърна Джейн. — Ти за каква ме имаш? Да не мислиш, че бих приютила човек, способен на такова деяние?

Този път Матю се постара да не я дразни.

— Не поставям преценката ти под въпрос, просто се опитвам да разбера какво се е случило.

— Дори ако изключим убеждението ми, че Тенил не е способна да извърши убийство, тя не знаеше нищо за цялата история — научи я едва след смъртта на Едит Клулоу — каза Джейн. — Така че това я оневинява напълно.

— Честно казано, не виждам причини да гадаем като в салонна игра в стила на Агата Кристи — намеси се Антъни, прекъсвайки обсъждането. — Разчистването на тази каша е работа на полицията. А ти, Джейн, носиш отговорност по отношение на ръкописа. Трябва да убедиш тази Джени Райт да ти позволи да го видиш.

Джейн сподави прозявката си.

— Не ми се вярва това да стане. Не забравяй, че съм заподозряна в убийството на четирима нейни роднини. Не мога да разчитам тя да ми предаде ръкописа тези дни.

— Може и да си права — каза Дан. — Но тъкмо сега Джими е любимият й племенник. Мога да поговоря с него, да се опита да я убеди да позволи на мен да го погледна.

Джейн се опита да прикрие разочарованието си.

— Щом смяташ, че по този начин ще постигнем нещо — каза тя потиснато, чувствайки как мечтата й се изплъзва.

— Знам, че това е твое дело — каза Дан. — И не се опитвам да открадна славата ти. Но може да се опитам да я убедя да копирам ръкописа и тогава ти ще можеш да започнеш работа върху него.

— Идеята не е лоша, Джейн — каза Антъни.

— Освен това така би могла да останеш още тук, за да мога да се грижа за теб и да внимавам да не се забъркаш в още неприятности — каза заплашително майка й.

Джейн въздъхна.

— Така да бъде. Иди да се видиш с Джими — тя стана. — А пък аз си лягам. Чувствам се като пребита.

Но преди да излезе от кухнята, телефонът иззвъня. Джейн спря, а баща й вдигна слушалката.

— Момент — каза той, и после, обръщайки се към Джейн: — За теб е.

— Ало? — каза тя нетърпеливо.

— Доктор Грешам? Обажда се инспектор Блеър от лондонската полиция.

Джейн потисна желанието си да изпъшка. Възможно ли беше да има още неприятности покрай Тенил?

— С какво мога да ви помогна? — попита тя уморено.

— Исках да ви съобщя, че вече не издирваме Тенил Коул във връзка с убийството на Джино Марли — каза направо Дона.

Джейн не можеше да повярва на ушите си.

— Какво? — каза тя. — Защо? Какво се е случило? Да не би да сте арестували някого?

— В ранните часове на деня един млад мъж загина в крадена от него кола, преследван от полицията — отвърна Дона. Отсеченият й, делови тон беше идеален за поднасяне на официални полицейски съобщения.

— Сред вещите, шито открихме у него, беше и портфейлът на Джино Марли. Спътникът му призна, че шофьорът дори се е хвалил, че е пречукал Джино Марли. Така че можем да считаме случая за приключен.

— Това е чудесна новина. Искам да кажа, разбира се, че не се радвам на новината за смъртта на този човек, радвам се, че Тенил е извън подозрение.

— Не съвсем. Остава въпросът с палежа.

Радостта на Джейн помръкна също тъй бързо, както се беше породила.

— Но…

Преди да продължи, Дона я прекъсна.

— Доктор Грешам, мога ли да говоря откровено?

— Разбира се — каза Джейн.

— Мисля, че Тенил е рядък случай — тя е от децата, които наистина могат да бъдат спасени. Всичко, което научих за нея, говори, че тя може да постигне нещо в живота. Повдигането на обвинение срещу нея би провалило шансовете, които би имала в друг случай. Вярвам, че няма опасност тя отново да се замеси в някакво престъпление — освен ако, разбира се, я въведем в системата за превъзпитаване на малолетни престъпници. Тогава за нея няма да има алтернатива. Но тя ще има нужда от опора, ако наистина искаме да спази обещанието си. Направо казано, ще може ли тя да разчита на вас?

Джейн не отдели дори секунда за размисъл.

— За мен тя е като по-малка сестра. Няма да я изоставя, обещавам ви, инспектор Блеър, стига вие да й дадете шанс. Няма да й позволя да го пропилее. А не вярвам и баща й да допусне такова нещо.

— Е, колкото по-малко говорим за него, толкова по-добре. Нали ще й предадете, че може спокойно да се прибере у дома?

— Ами… няма да е толкова просто — кача Джейн. — Ще се наложи да поговорите с инспектор Ригстън.

— От полицията в Кезик? Какъв е проблемът?

— Бих предпочела да ви обясни той. Ще ви бъда задължена, ако му кажете за Тенил същото, което казахте току-що на мен.

— Това не звучи много обещаващо — каза Дона. Дори по телефона се долавяше, че бе готова веднага да се усъмни в преценката си.

— Тя е добро дете, инспектор Блеър. Наистина може да се поправи.

— Ще поговоря с инспектор Ригстън. Надявам се да не се наложи пътищата ни да се пресекат отново, доктор Грешам.

— Аз също — казвам го във възможно най-добрия смисъл. Благодаря ви, инспектор Блеър. Ще направя всичко по силите си, за да бъде вашата добронамереност оправдана.

— Желая ви успех.

Дона затвори телефона.

Джейн се озърна. От много дни насам изражението й за първи път бе радостно.

— Обадиха се от лондонската полиция. Прекратили са издирването на Тенил във връзка с убийството и палежа.

— Това е добра новина — каза Дан.

— Може би сега Ригстън ще остави на мира теб и Тенил и ще започне да издирва истинския убиец — допълни Матю.

— Да се надяваме. А сега вече наистина си лягам — каза Джейн. — Може би, когато преспя, ще мога да намеря някаква логика във всичко, което се случи.

Дан се ухили.

— На твое място не бих се надявал — каза той.

Разбира се, съзнавах иронията на собственото си положение. Аз бях отговорен за свалянето на капитана ни в една от корабните лодки. И ето ме сега, някакви си четири години по-късно, в същото затруднение като него. Наистина, поетична справедливост. Сега щях да разбера дали съм възприел наистина уроците на Блай по навигация. Избрах такъв курс, който трябваше да ме отведе до западното крайбрежие на Южна Америка, и се замолих Богу за хубаво време. Молитвите ми бяха чути, защото времето беше благоприятно. По пътя ми валяха дъждове, но те бяха по-скоро благословия, защото благодарение на тях попълвах намалелите си запаси от сладка вода. Плавах в продължение на дванайсет дни и нощи, и не видях нито платно, нито следа от суша на хоризонта. На тринайсетия ден забелязах китобоен кораб от Нюфаундленд и се насочих към него. Златото, с което разполагах, бе достатъчно, за да бъда приет на кораба, без да ме разпитват прекалено, а поради моряшката ми опитност екипажът ме приветства и като желано попълнение. Почувствах се отново като свободен човек и реших да се върна в Англия и да очистя името си от несправедливите обвинения.