Възмездие от гроба

37

Ривър беше разработила своя тактика, благодарение на която постигаше това, което желаеше. Това можеше да се дължи донякъде и на присъщата й решителност, но в по-голяма степен се основаваше на способността й да преценява правилно скритите подбуди на хората. Правилно ориентираното ласкателство, професионалната коректност и склонността да оказва услуги още преди те да й бъдат поискани — всичко това й помагаше да накара света да се подчинява на желанията й. Когато привърши телефонния си разговор, колегата й беше убеден, че тя му прави услуга, поемайки аутопсията на Лети Браунриг.

Тъй като тялото на Лети вече беше пренесено в болничната морга, всичко се уреди доста бързо. Когато Джими потегли към Конистън, Ривър вече се готвеше да започне изследването на мъртвата жена. Асистентът й и униформеният полицай, когото Юън Ригстън бе изпратил да присъства на аутопсията, говореха за футбол и сякаш не се замисляха за това, което предстоеше. Ривър изгледа равнодушния полицай и попита:

— Присъствали ли сте друг път на аутопсия?

— Да, бил съм — отвърна невъзмутимо младият човек. — По-често от останалите. Все мен пращат. Труповете не ме стряскат. Баща ми беше касапин.

— Радвам се да го чуя — отвърна Ривър. — Много мразя да чакам, докато някой тича навън да повръща.

— Няма опасност такова нещо да се случи с мен. Това е просто месо, нали така? Искам да кажа, че това, което е правело плътта човек, отдавна е отлетяло, когато тялото бъде положено на плочата — каза спокойно полицаят. — Умрем ли, от нас остава само една торба с кокали и карантия. Никога не съм разбирал защо хората вдигат такава дандания, ако се наложи техен близък покойник да бъде подложен на аутопсия.

— Някои хора възразяват по религиозни съображения — каза Ривър и започна да опипва черепа на жената, търсейки следи от контузии или ожулвания.

— А това е още по-нелогично, ако се замислите — продължи полицаят. — Добре, съгласен съм, че някои хора вярват и във възкресението на физическата обвивка на душата. Но ако вярваш във всесилния Бог, би трябвало да вярваш, че той ще бъде способен да събере и частите на тялото, за да добие то първоначалния си вид, нали? Именно вярващите би трябвало да приемат аутопсията по-спокойно, защото именно те би трябвало да вярват, че Бог може всичко. Това е проблемът с религията — появи ли се Бог, логиката изчезва.

Ривър се ухили.

— Как така сте все още редови полицай? Не съм привикнала да слушам униформени полицаи да разсъждават по философски въпроси.

— Харесва ми да бъда униформен — отвърна той. — Така общувам повече с хора вместо с документи, не ме е грижа за политиката, нито пък се старая да угаждам на големите шефове. Когато се прибера у дома, не нося със себе си бремето на ръководен кадър. Такъв живот ми харесва.

— Някои биха го нарекли липса на амбиция — каза Ривър. Внезапно нещо привлече вниманието й и тя престана да слуша думите му. Приведе се по-ниско, за да види нещо, после посегна към лупата. — Това е интересно — измърмори тя.

— Какво е интересно? — осведоми се полицаят.

— Едва забележима синина точно над каротидния синус — каза тя и му посочи мястото.

— Странно място за синина — отбеляза той. — Искам да кажа, човек не би се ударил на такова място. Каква е причината според вас? Дали някой не се е опитал да я удуши?

Ривър поклати глава.

— Не мисля. Липсват останалите белези, които би трябвало да има в такъв случай. Е, когато я отворя, ще ни стане по-ясно.

Но увереността на Ривър не се оправда от развитието на аутопсията. Накрая тя остави асистента си да зашие разреза и се обърна към полицая, за да го уведоми за заключението си.

— Най-обикновено спиране на сърцето. Забелязват се признаци на кардиомиопатия, артериите са доста запушени, сърцето чисто и просто е отказало.

— Но нали в крайна сметка това е универсалната причина за смърт? — попита полицаят — философ.

— Да, но сърцето спира по най-различни причини. В отсъствието на друга очевидна причина за това, като например рана от огнестрелно оръжие, следи от отрова или признаци, че човекът е бил удушен, ни остава единственото заключение — спиране на сърдечната дейност.

— Добре. Значи можем да очакваме и смъртния акт, нали?

— Ще се погрижа — Ривър смъкна гумените ръкавици. На пръв поглед нямаше нищо подозрително около смъртта на Лети Браунриг, но някаква тревожна мисъл продължаваше да я гризе. Обратно на очакванията й, съмненията, изказани от Джейн Грешам, не се изпариха след аутопсията. Това, което възнамеряваше да стори сега, беше изцяло извън нейната сфера на дейност и в разрез с професионалните норми, но тя държеше да се успокои напълно.

Веднага след като полицаят си тръгна, тя се преоблече в ежедневните си дрехи и тръгна обратно към „Гибсънс“. Тя кимна на младия мъж, който посрещаше опечалените, и тръгна към залите, в които изнасяха телата на покойниците. Когато надникна в залата, където лежеше Тили Суейн, видя там някаква жена на средна възраст, седнала с приведена глава на един от столовете. Ривър се измъкна обратно в коридора и се упъти към Еди Феърфийлд.

В залата цареше тържествена пустота. Късното следобедно слънце хвърляше ярко петно върху тялото и му придаваше цвят. Ривър отиде бързо до ковчега и погледна вътре. Около врата на Еди имаше висока бяла яка, но една секунда й беше достатъчна, за да я измести и да погледне под нея. Извади лупата и се загледа по-внимателно. Беше почти незабележимо, но го имаше — малкото синьо петънце върху каротидния синус, съответстващо приблизително на върховете на два пръста.

— О, по дяволите — измърмори Ривър. Измъкна фотоапарата си и направи цяла поредица снимки — първо синината в едър план, а после я засне и по-отдалеч, за да не може да съществува съмнение, че е открита върху тялото на Еди Феърфийлд.

— По дяволите — повтори тя и върна яката на мястото й.

Когато се озова отново в коридора, тя потърси младия служител на агенцията и попита:

— Къде е Едит Клулоу?

— Ковчегът е затворен, всичко е готово за утрешното погребение — отвърна той лаконично.

Ривър му се усмихна очарователно.

— Има ли някаква възможност да го отворите заради мен?

Той трепна леко, като че ли тя му бе предложила някакъв неприемлив сексуален контакт.

— Защо ви е? Доколкото знам, вие имате работа само с тялото от тресавището?

— Наречете го професионално любопитство, ако искате — каза тя. — Имам една теория, затова трябва да проверя нещо. Трябват ми само пет минути.

Той я изгледа колебливо.

— Всъщност не би трябвало…

Тя постави ръка над лакътя му.

— Напълно ви разбирам, но ви моля да ми се доверите. Ако греша, никой нищо няма да разбере. Но ако съм права, по този начин ще спестим много мъка на близките й. Никой не обича да нарежда ексхумация…

Той видимо се стресна.

— Ексхумация ли?

— Шшт — изшътка предупредително Ривър. — Хората не обичат да чуват подобни думи в залите на погребална агенция.

Той погледна крадешком нагоре и надолу по коридора.

— Обещавате ли да не ме издадете?

— Обещавам — тя го последва в едно по-малко помещение в края на коридора, където чамовият ковчег на Едит бе положен на дървени стойки. Той бръкна в някакъв шкаф, извади отвертка и започна да сваля винтовете. Отварянето на ковчега на Едит отне не повече от две минути, а свалянето на капака — само миг. Ривър огледа шията на старата жена през лупата си и кимна утвърдително на себе си.

— Да му се не види — измърмори тя, извади апарата и отново направи няколко снимки.

Младият човек пристъпваше от крак на крак.

— Приключихте ли? — питаше той след всяка снимка.

Ривър отстъпи от ковчега и пъхна фотоапарата в джоба си.

— Вече съм готова, можете да я затворите отново.

Бяха изминали само десетина минути, когато те се озоваха отново в коридора и видяха, че си тръгва единствената жена, която бе седяла край тялото на Тили Суейн.

— Връщам се веднага — каза Ривър на младия човек, който тръгна да изпраща посетителката, и се упъти на свой ред към Тили.

Само че Тили я разочарова. Заради положението на тялото след смъртта кръвта се бе стекла и образувала послесмъртни петна точно на това място, което интересуваше Ривър. Невъзможно бе да се прецени имало ли е синина или не.

— Така или иначе, това са трима от четирима — измърмори тя под нос. Джейн Грешам се оказа права. Тук ставаше нещо нередно.

Два часа по-късно Ривър влезе в кабинета на Юън Ригстън. Лицето му светна, когато я видя, но веднага след това усещането за приличие измести прилива на желание и той овладя изражението си.

— Не очаквах да те видя тук — задоволството в гласа му изключваше всякакво отрицателно значение на думите му.

— И аз не очаквах, че ще дойда дотук — тя се отпусна уморено на стола. — Нали знаеш, че аз поех аутопсията на госпожа Браунриг?

— Да. Бях малко учуден — мислех, че ще я прави професорът, обикновено той се заема с това.

— Ами аз разполагам с необходимата квалификация, а пък и той мислеше, че няма да има никакъв проблем.

Юън порови из документите, с които бе отрупано бюрото му и извади със замах някаква бележка, написана на ръка.

— Очевидно наистина е нямало. Казала си, че причината за смъртта е спиране на сърдечната дейност — той я изгледа проницателно. — Но всъщност не е така, нали? Не би дошла тук, ако заключението ти беше категорично.

— Имах причина да поискам аз да направя аутопсията. Тази сутрин ме посети Джейн Грешам.

— Това вече е интересно.

— Тя каза, че ти си се заел със случая. Беше страхотно изнервена, когато дойде при мен. Бои се, че някой се е заел да избива старите хора, за да се добере до ръкописа.

Настана дълга пауза.

— Е, тя не е единствената, която мисли така. А ти успя ли да откриеш нещо в подкрепа на предположението й?

Ривър кимна потиснато.

— На шията на госпожа Браунриг открих странна малка синина. Не е нещо, което задължително сигнализира за някаква нередност, но ме накара да се позамисля. Така че се върнах в „Гибсънс“ и огледах другите три трупа. И на два от тях открих подобна синина. За третото тяло не мога да бъда сигурна, защото има послесмъртно кръвонасядане — тя измъкна куп снимки от чантата си. — Снимах синините — тя разпиля снимките по бюрото, за да може Ригстън да ги огледа. — Лети. Еди Феърфийлд. Едит Клулоу.

— А какво означава синината? Убождане от спринцовка или нещо друго?

Ривър поклати глава.

— При нито един от тях няма и следа от убождане. Но петънцето е точно над каротидния синус.

— Какво точно трябва да означава това?

— Добре познатата каротидна артерия преминава от едната страна на шията — ето тук — и Ривър дръпна настрани яката на блузата си, за да му покаже. — А точно тук долу, горе-долу на нивото на ухото, тя се разделя на две. Външната каротидна артерия си продължава под повърхността на кожата, а вътрешната минава под черепната кост. Ако се притисне каротидната артерия на мястото на синуса… — тя спря за малко, за да покаже какво точно има предвид, — това може да причини брадикардия — или забавяне на сърдечния ритъм за незапознатите. Съществуват обаче мнения в научните среди, според които при възрастни хора и такива, които страдат от сърдечни заболявания, притискането на каротидния синус може да причини сърдечна аритмия с фатални последици.

— Съществуват мнения, така ли? — повтори объркано Ригстън.

— Това се определя като твърдение, основано на предположения, защото естествено никой не може да провежда опити, за да разбере дали такова действие може да предизвика смърт или не. Затова и никой не е напълно сигурен какъв е ефектът от подобно действие. Има документирани случаи, при които някои хора са го използвали за увеличаване на сексуалното удоволствие, и то без летален изход. От друга страна, човекът, който прави такова нещо, вероятно не би искал сексуалният му партньор да умре, затова и би прекъснал притискането на каротидния синус при първия признак, че другият може да загуби съзнание. Ако обаче такова действие наистина може да има летален изход в съответствие със съществуващото предположение, това би бил много удобен начин да убиеш възрастен човек или човек, който страда от сърдечно заболяване. Няма да има никакви следи, нали разбираш. Няма да има петна и кръвонасядания, каквито остават след задушаване в резултат на притискане на някаква материя към устата, няма да се счупи и подезичната кост, както става, ако се стиска шията с ръце. Ще прилича на смърт в резултат на сърдечна слабост.

— Трябва ли човек да бъде силен, за да убие някого по този начин?

— Всъщност не, не ми се вярва да е необходимо да се натиска силно. Пък и вероятно не би се наложило голямо усилие да докараш жертвите до безпомощно състояние, вероятно трябва само да ги задържиш на едно място.

— Следователно може да го направи и жена?

— Ако е сравнително здрава и силна.

Ригстън потърка челюстта си.

— И ти считаш, че тези мили старци са били убити по такъв начин?

— Бих казала, че е много възможно — откриването на една и съща синина при трима от четиримата е прекалено голямо съвпадение.

Изражението на Ригстън стана по-сурово.

— Имах подобно съмнение. Вече не можем да говорим за съвпадение, това са подозрителни обстоятелства.

— Съгласна съм. Сами по себе си синините биха могли да бъдат отписани като незначителни, но в съчетание с това, което ми разказа Джейн… е, налага се да го приемеш сериозно.

Ригстън се усмихна мрачно.

— Точно така го приемам. Благодаря, че дойде направо при мен с новината. Длъжен съм обаче да кажа, че положението на доктор Грешам става доста напечено.

— Възможно ли е наистина да подозираш, че тя е човекът зад всичко това?

— Между нея и всяка една от предполагаемите жертви съществува връзка. И двамата знаем това.

Ривър поклати объркано глава.

— Това не я превръща в заподозряна. Юън, нали никой изобщо нямаше да има представа, че тук става нещо нередно, ако Джейн Грешам не беше дошла при мен? Нали тъкмо тя ме накара да се заема с аутопсията? Защо й е било да привлича вниманието към факта, че е успяла да извърши убийствата, без да събуди подозрение?

Ригстън се понамести на стола си.

— При едно четвърто убийство така или иначе биха възникнали някакви съмнения. По този начин, като сама привлича вниманието към съмнителните обстоятелства, тя се представя в добра светлина. Ако съдя по това, което ти ми разказа, е променила позициите си.

— Защото ти си ченге и я плашиш, а аз — не — въздъхна раздразнено Ривър. — Юън, съзнавам, че обмислянето на всички вероятности е твое професионално задължение, но аз съм убедена, че Джейн се интересува единствено от професионалното признание, което ще получи, ако открие скъпоценния си ръкопис. Тя ми показа родословното дърво, на което е подредила наследниците по вероятност да притежават ръкописа. Вече знам името на следващия човек в нейния списък. За какво й е да ми го показва, ако наистина е убийца?

— Знаеш името, така ли?

Ривър му подаде едно листче.

— Ето ти го. Юън, би трябвало да се опиташ да разбереш от нея кой друг би могъл да се домогва така отчаяно до ръкописа, че да е готов да убива заради него.

Ригстън се смръщи.

— Ето ти и следващия проблем. По какъв начин избиването на всички тези хора дава възможност на убиеца да се доближи до ръкописа?

— Джейн има някаква теория по този въпрос. Каза, че старите хора поначало излизат рядко от къщите си. Ако държиш да претърсиш жилищата им за някаква скрита ценност, трябва преди това да ги обезвредиш по някакъв начин.

— Видя ли? Вече всичко е измислила. Казвам ти, Ривър, Джейн Грешам знае много повече, отколкото признава.

— Упорита е като муле — каза Джими, който крачеше напред-назад пред Копърхед Котидж. — Не иска да мръдне оттук. Не искала да оставя котките си сами, не можела да мигне, ако спяла в чуждо легло, не обичала да бъде сред чужди хора — и какво ли не още. Не искам да я плаша, за да я принудя да напусне къщата си, но не виждам какво друго да направя.

Джейн се взираше през прозореца на стаята си, притиснала мобилния телефон към ухото си.

— Защо тогава не й предложиш ти да останеш в къщата тази нощ? Така тя може да бъде в безопасност, бе да се налага да напуска дома си.

Джими захленчи.

— Джейн, мислех, че сме приятели — тя е същински кошмар.

— Знам. Не забравяй, че вече бях при нея — нахлулата внезапно мисъл накара Джейн да изстине от страх. Човек, който е бил в състояние да убие хладнокръвно четирима старци, може би нямаше да се стресне от присъствието на Джими. Последното, което искаше, бе да изложи и него на опасност. Трябваше да намери начин да отмени предложението си, без да засяга мъжката му гордост.

— Като си помисля — започна тя бавно, — и да останеш в къщата й, това няма да е кой знае каква гаранция за безопасността й. Не вярвам да спиш пред прага на спалнята й като вярно куче.

— Никакъв шанс.

— Е, в такъв случай няма друг изход — най-добре направо й кажи, че не е в безопасност, ако остане там сама, преди цялата история да се изясни.

Джими въздъхна.

— Предполагах, че ще кажеш така. Никак не ми се искаше да я плаша, разбираш ли. Прави се на много оперена, но всъщност си е просто една самотна старица, която обича дома си. Не ми се иска за нея къщата да се превръща в място, на което не се чувства в безопасност.

— Знам, но по-добре да бъде уплашена и в безопасност, отколкото мъртва.

— Пожелай ми успех — отвърна той мрачно. — Ако не ти се обадя след малко, да знаеш, че ме е изяла жив.

След като се озовахме сред дърветата, казах на Изабела да свали ризата ми и да я накъса на ленти за превръзки. Под мое ръководство тя успя да измайстори превръзка за раната ми, която спря кървенето. Когато се справихме с това, аз настоях да навлезем по-надълбоко в горичката. Докато си почивахме, обясних на Изабела, че е дошло времето да напуснем Питкеърн. Сега, когато туземците бяха усетили вкуса на собствената си сила, никога вече нямаше да бъдем в безопасност. Но тя постави ръката ми на издутия си корем и ми напомни за своето състояние. „Ти върви, щом трябва, съпруже, но аз не мога“. Аргументите й бяха необорими, а и аз знаех, че за разлика от мен тя няма да бъде в опасност. А и децата ми нямаше да пострадат — туземците от Отахейте държат много на децата, колкото по-светла е кожата им, толкова по-високо ги ценят. „Помогни ми тогава да стигна до брега под скалите“, казах аз. Тя изпълни молбата ми, и още преди да стигнем до моето скривалище, ние се сбогувахме със сълзи на очи. (Не ми се искаше тя да знае къде мога да бъда открит. С цената на горчив опит бях разбрал, че не мога да имам вяра на туземците, дори на тези, които бяха станали членове на собствените ни семейства, затова предпочетох да не я излагам на изкушения).