Аркадия

9.

Ключовият проблем, върху който работех, беше причинен от компютърна симулация по нареждане на Ханслип в една от настройките за сигурност. Тя беше внимателно създадена, за да извършва две функции: първо, да установи степента, в която курсът на историята ще бъде променен при замяна на дадено събитие, и второ, да проверява различни теории за естеството на историческата еволюция. Трябваше да бъде предварително проучване относно практичността на променянето на паралелни вселени с цел създаване на подходящи условия за експлоатация.

Проблемът беше, че събитията бяха опростени, за да може необходимите изчисления да се извършат в разумни граници по отношение на времето и бюджета; Ханслип винаги се стараеше да пести. Също така всичко беше анонимно; програмата за оценяване не беше наясно кой от сценариите е реален, в случай че естествените предразсъдъци от своя страна повлияят на решенията.

В първия сценарий беше заложено, че президентските избори в Съединените щати през 1960 година са спечелени от кандидата на републиканците Ричард Никсън, който побеждава опонента си, мъж на име Джон Кенеди. По-сериозната проницателност и познания на Никсън надделяват и той печели изборите с малка преднина. Резултатите са неизбежни; докато Никсън притежава сериозен опит и качества, Кенеди не е добре запознат с правителствените дела и е известен с репутацията (жестоко извадена на показ по време на кампанията и потвърдена от горчив развод през 1965 година) на плейбой. Опитът на Никсън го подтиква да отмени опит за нахлуване в Куба през 1961 година. Това от своя страна дава повод на враговете му да го обвинят в слабост, която той се опитва да опровергае, като изпраща войници във Виетнам на следващата година.

Никсън печели изборите през 1964 година срещу Линдън Джонсън, но на този етап всички ресурси са вложени във война. През 1968 година е заменен от Джонсън, който умира от възпален апандисит през 1971 година и на свой ред е заменен от Джими Картър, озовал се в крайна сметка в затвора за злоупотреби в особено големи размери. В крайна сметка актьорът Роналд Рейгън, вицепрезидент на Никсън от втория му мандат и човек с невероятен опит, става президент през 1980 година.

Дотук добре. След това компютърната програма се насочи към втория сценарий, в който на изборите през 1960 година изборите печели Кенеди, а не Никсън. Резултатът е с много малка разлика между кандидатите, но неизбежен заради репутацията на Никсън на нечестен човек. Кенеди е елегантен, млад, красив и свеж. Това става явно в телевизионен дебат, където Кенеди е блестящ и уверен, а Никсън — небръснат, раздърпан и колеблив.

Истинският потенциал на Кенеди остава непознат до убийството му през 1963 година. Той извършва нескопосан опит за нападение на Куба през 1961, но изкупва грешката си, като предотвратява кубинската ракетна криза през 1962. След убийството му мястото му е заето от Линдън Джонсън, който съсипва мандата си като разпорежда, а след това губи с пълен крах войната във Виетнам. Джонсън е заменен от Никсън в момент на политическа драма след убийството на брата на Кенеди и други високопоставени фигури. Никсън също съсипва мандата си, този път заради нелегални операции. Следва Джералд Форд, който решава да се оттегли, въпреки че има шанс да спечели, след това Джими Картър, който се проваля поради друго зле замислено нападение над чужда територия. Накрая Рейгън е избран през 1980.

Ханслип беше леко обезкуражен, тъй като симулацията показа категорично, че макар индивидите и дребните събития да влияят на курса на историческо развитие, въздействието върху по-значими фигури е строго ограничено. В дългосрочен план изглеждаше изключително трудно миналото да бъде променено, ако не се приложи сериозна намеса. Ако някой индивид не се роди, например, ще бъде заменен от друг, сходен на него.

И все пак дори тук предупредителните сигнали би трябвало да бъдат забелязани от хората, провеждащи експеримента. Например, програмата сама промени параметрите на задачата си, за да постигне така наречената драматична правдоподобност. Освен това пресъздаде събитията според получените резултати и беше настроена така, че да не се съобразява със съвпадения. И ето че промени добрата репутация на Никсън, основаваща се на квакерската му принадлежност, в такава на двуличен и безпощаден човек. Ожени Кенеди за старомодна и благочестива жена, вместо за очарователна и красива, за да обясни иначе нелогичното му женкарско поведение.

Възраженията ми — изразени категорично в меморандум, който беше напълно пренебрегнат — бяха, че основният проблем се изразява в скъперничеството на Ханслип. Програмата беше инструктирана да взема предвид единствено вътрешната политическа динамика. Външните действия — като решения, взети от други страни, например — останаха пренебрегнати, което ми се стори изключително неразумно, макар и по-евтино.

Ясен знак, че нещо напълно се е объркало, дойде от малката контрола, която бяхме създали. В името на обективността програмата анализира и двете истории — реалната и алтернативната — без информация коя коя е. Тя заключи, че втората поредица от събития е статистически толкова невероятна, че на практика не може да се случи.

Особено силно подчерта, че има твърде много случайни събития, чиято цел сама по себе си като че бе да върне историята в пътя ѝ. Историята се върна към това, което според програмата беше нормалният път през 1980 година, чрез абсурден механизъм, който дори някой автор на романи от онзи период би отхвърлил като пресилен и твърде зле скалъпен.

Цитирам заключението: „Трябва да приемем: а) че женкар, повлиян от упойващи вещества, твърде неопитен католик, здраво свързан с престъпни организации, може да победи най-опитния политик в страната и че тревожното му здравословно състояние и съмнителен характер могат да се опазят в тайна. Освен това, че би могъл да проведе изключително успешна дипломация през 1962 година под въздействието на коктейл от обезболяващи и стимуланти; б) че президент, брат му и още няколко души биха могли да бъдат убити в кратък период от време от побъркани стрелци, всеки от които е действал самостоятелно без ясно изразена причина. Също така, че Кенеди би могъл да бъде застрелян от човек, за когото е известно, че поддържа връзка със Съветския съюз, без никакви последствия; в) че офисът на Никсън ще бъде обект на безсмислен обир по време на предизборната кампания, която така или иначе е предопределен да спечели, и че човек с такъв опит ще губи контрол над всеки нищожен политически скандал, възникнал в резултат; г) че през 1980 година Съединените щати ще изберат за президент застаряващ актьор без почти никакъв опит, с боядисана в оранжево коса.

Нито един от тези варианти не звучи особено смислено. Всъщност вторият сценарий би довел до атомна война в определен момент от разглеждания период, но в този случай историята със сигурност не би се върнала към нормалното през 1980 година.“

Единственият значим продукт от този иначе безполезен експеримент беше преценен като грешка в програмата. Впечатлението, че при определени обстоятелства не само бъдещето, но също и миналото могат и трябва да се пренаредят, така че да съответстват на събитията, беше необичаен извод, който се загнезди в съзнанието ми най-вече заради това, че беше твърде невероятен.

Тази симулация беше направена само седмица преди да си тръгна и нямах и най-малко съмнение, че никой и пукната пара не даваше за моите възражения. Отговорът — че щом историята не можеше да бъде променена с малко, вероятно беше нужно да се използват по-сериозни средства — демонстрираше колко слаба беше вече позицията ми и засили убеждението ми, че полетът беше единствената възможност пред мен. Затова направих точно това. Изгоних всички от сектора, заключих се и се залових за работа.

Това не означаваше, че с радост си тръгвах, никак дори, тъй като се озовах в Германия през 1936 година. Определено не беше най-доброто място или пък време по една или друга причина. Но отпътуването ми беше набързо и предвид обстоятелствата мисля, че постъпих доста добре, макар че за беда не бях заредила вестниците за този период. Бях го направила само от 1960 нататък, тъй като мислех, че само те ще ми трябват. Нямах толкова пространство в главата си.

През първите девет месеца това беше без значение, тъй като ги прекарах в клиника за душевноболни. Не беше най-доброто навлизане в новия ми живот, въпреки че ако наистина искаш да разбереш дадено общество, поглеждането през очите на умопомрачен може да доведе до истинско просветление. Поне научих, че процесът на трансмисия си играе интересни игри с мозъка, макар да подозирах, че ефектът се дължи по-скоро на церебралните импланти, отколкото на неизбежни последици от преместването. За още по-голяма беда бях взела няколко халюциногенни таблетки преди пътуването, за да се подсиля; бях направила голяма част от настройките ръчно, затова ми беше нужна всичката възможна помощ. Както вече казах, справих се доста добре, но се появих от другата страна, бълнуваща несвързано. Малкото смислени фрази, които успявах да изрека, само убедиха хората още повече, че съм напълно побъркана.

Бях се прицелила към Сан Франциско през 1972 година; това, че се озовах в малко селце на около пет километра южно от Мюнхен през 1936 година беше доста добро попадение. Няма да описвам изживяването от приземяването в свят, толкова различен от всичко познато за мен, така жесток и отровен в много отношения. Достатъчно е да кажа, че беше странна история. Новата реалност така те поглъща, че бързо забравяш обстоятелствата от собственото си минало; осъзнах, че посвещавам малко време на мисли за предишния си живот, който твърде бързо доби усещането за сън, разграничен от настоящото ми съществуване.

Но имайте предвид, че никак не ми беше по-лесно; дори след като си върнах здравия разум, вероятността да допускам грешки и да привличам вниманието беше огромна. Като начало социалните нрави бяха напълно различни. Сдобиването с пари беше странна работа, а също и отношението към останалите — в зависимост от възрастта, пола, благосъстоянието, образованието, местоположението и убежденията — беше невероятно сложно. Всъщност бях много доволна, че разполагах с достатъчно време, за да свикна с всичко това. Възстановявах се, затова реших, че мога да го правя поне по приятен начин. Бях се спряла на сърф и кола „Тъндърбърд“, но след като се преместих във Франция през 1937 година, открих че там има повече от достатъчно удоволствия, с които да запълвам дните си за известно време.

Бях заминала с пълен куфар с импланти, което много улесни живота ми. Например свободно говорех немски и се справях също толкова добре с още двайсет и три езика. Притежавах необходимите умения да работя като висококвалифициран адвокат или хирург; бих могла да спечеля няколко Нобелови награди, като просто отпечатам работата на други хора малко преди тях. Според стандартите на времето бях също и забележително красива и здрава и с лекота бих могла да стана първокласна филмова звезда. Разбира се, не направих нито едно от тези неща, тъй като не желаех да привличам внимание, за всеки случай.

Липсата на вестници обаче причиняваше известно неудобство; помнех, че скоро ще започне война и в най-общи линии знаех кой ще спечели, но нямах представа какво ще се случи утре повече от всеки друг. Несъмнено глупаво, но аз бях физикоматематик, чиято специалност е времето; събитията бяха епифеномен, който никак не ме вълнуваше. Бях леко разтревожена от новините за дефицит на стоки (исках простичък живот, но не оскъден простичък живот) и от факта, че мога да обеднея, но съвсем скоро открих, че пресмятането на движението в цените на стоките е абсурдно лесно. Елементарни математически способности и обикновена звездна карта ми бяха напълно достатъчни.

Затова прекарах няколко месеца в Париж, докато умножа дребна сума пари по най-приятния начин, по който би могла да го направи една жена в онези дни, а също така изработих и формула за предвиждане на пазарите. След това подредих финансите си и се установих на тихо местенце в провинцията, където овладях ексцентричността си — в действителност поведението ми беше много странно и ми бяха нужни години, за да се науча как да се държа правилно и без да будя подозрения — защитена от любопитни очи, докато бъда готова да се впиша.

Появих се по време на войната, тъй като ако не правех нищо, бих привлякла повече внимание, отколкото ако вземах участие в ставащото около мен. Освен това се преместих в Англия, тъй като Франция не обещаваше особено много развлечения вече. Тогава бях свободна да се захвана с работата си. Колкото и да е странно, открих, че най-голямото ми предимство беше отсъствието на помощници. Съзнанието ми можеше спокойно да блуждае, освободено от оковите на стандартните процедури, можех да подхождам към проблемите от напълно различен ъгъл. Беше прекрасно.