Аркадия

18.

Всички събития се разпределят към двете времеви посоки едновременно и равномерно. Величината на разпределяне е право пропорционална на размера на събитието — втори закон на Миърсън.

Аз формулирах това в една библиотека през 1949 година — Библиотеката Мазарин в Париж, доста приятно местенце за четене. Бях разработила донякъде математическата основа, преди да замина, но беше твърде спекулативна и не особено разбираема дори и за мен. Докато все още движенията ми бяха ограничени, прекарвах годините в четене — имам предвид истинско четене, в библиотеки, на дървено бюро или свита на канапето край светлината с книга в ръка, прелиствайки страници с чаша бренди пред топло огнище. Прочетох „Братовчедката Бет“ на Балзак19 (която също препоръчвам) и бях поразена колко убедителни бяха и образите и ситуациите, които описваше той. Чудя се дали Балзак ги е създал като еманация на лични наблюдения и просто е променил действителни герои и обстоятелства, така че да отговарят на целите му.

Тогава ми се изясни, бе толкова вълнуващ момент, че си го спомням и до днес. Разбира се, че беше правил точно това; беше прехвърлил реалността във въображението си. Но — и точно това беше голямото ми прозрение — трябва да е прехвърлял и въображението си в реалността. Очевидно в безкрайната вселена всяка възможност трябва да съществува, включително и тази на Балзак. Да си измисли братовчедката Бет, да ѝ вдъхне живот, макар и само потенциално. Вселената е само количество информация; да си представиш измислен герой не означава да прибавиш към това количество — не е възможно по дефиниция, — а леко да го реорганизираш. Вселената на Бет не съществува материално, но първоначалната идея на пропития с бренди мозък на Балзак се разпространява; не само сред онези, които четат книгите му, но и по индукция, назад и напред. Представата за братовчедката Бет създава също така нейни потенциални предци и потомци, приятели, врагове, познати, нейни мисли и действия и тези на всички останали в нейната вселена.

Приготвих се за дълги нощи, които да изкарам на домашно приготвено LSD и (отдавайки почит на Балзак) на кафе с бренди. Великолепна комбинация, а резултатът беше неподправено удоволствие, макар и да платих цената с неописуемо главоболие, щом ефектът отмина. Така простичко. Всичко се свеждаше до това да превключа цялото си прозрение на вълна математика, а до голяма степен много от нещата си бяха вече там, само не в нужната последователност. Чувствах се изцедена и изтощена, щом приключих след петдневен делириум, но по-удовлетворена от всякога през живота си.

Беше прекрасно. Елегантно, стилно и така очевидно точно, че съжалявах единствено задето нямаше с кого да споделя. Никой не би могъл да разбере. Щеше да се наложи много поколения физици и математици да свършат своята работа преди някой изобщо да схване какво съм постигнала. Би било същото, ако Айнщайн беше представил труда си през Средновековието. Извън контекста, без опита от работата на други хора в продължение на период от два века дори само идеята за това звучи безсмислено. Беше жалко, тъй като малко аплодисменти и похвали биха ми дошли добре.

Прозрението ми беляза момента, в който традиционното и аз се разделихме завинаги. Стандартният модел, който властваше от няколко века до моето време, предполагаше, че всичко минало, настояще и бъдеще съществува, както съществува и времето; на това се дължеше и упорството на Ханслип, че пътуването във времето е невъзможно. Ако променим събития в миналото, а миналото е строго определено, значи не можем да променим своето минало, а трябва да се преместим във вселена, в която се случва това, което правим. QED20. Той дори открадна моята фраза за това: „Което е било, е.“

Симпатично. Но грешно. „Което е било, е. Докато вече не е.“ Не е така елегантно, признавам, но е по-точно. Вселената не залага на разхищението: защо са ни много вселени, след като и една е напълно достатъчна? По-лесно е да се предположи, че съществуват безброй много потенциални вселени, отколкото безкраен брой действителни. Така например вселена с братовчедката Бет в нея би могла да съществува, а не е така. Ако съществуваше, то тогава вселена без Бет — каквато е нашата — не би могла да съществува. Едното или другото. Направете избора си.

Нещо повече, вече го бях доказала, преди да си тръгна. Просто не разбрах доказателството. Експериментът с мухите месарки даде категоричния отговор; опит да се проучи старият парадокс с времето, толкова много ядосващ всеки, който се занимава с въпроса. Не получи финансиране, тъй като никой не го прие сериозно; беше възложено на младши изследовател като тренировъчно упражнение и, разбира се, никой не обърна внимание на резултата.

Какво ще стане, ако се върнете и застреляте баба си, преди да сте се родили, така че да не можете да се родите и да не можете да я застреляте? Размишленията върху тази логична невъзможност породиха теорията за алтернативни вселени: можете да застреляте баба си, но не във вашата собствена вселена, така че в една съществувате като убиец, но след това не се раждате, а в другата сте родени, но изчезвате, щом преминете в различна, за да извършите престъплението.

Бяха проведени експериментални симулации, за да проверят хипотезата, но бяха преждевременно изоставени заради множеството грешки. Идеята бе проста: мухата месарка беше предизвикана да изяде собственото си яйце. Беше трудно, тъй като се предполагаше, че трябва да се случи в границите на самата машина, а техниците постоянно допускаха грешки. Резултатите бяха объркващи и безсмислени; понякога мухата месарка просто отказваше да изяде собственото си яйце, което предотвратяваше създаването на парадокс; понякога контролната програма изменяше настоящето така, че дори насекомото да изяде яйцето, което са му дали, се оказваше, че е изпратено грешно яйце и отново няма парадокс. Но от време на време правилното яйце биваше изпращано и мухата месарка щастливо изяждаше себе си без никакви последствия.

Никой не можеше да разбере как толкова просто нещо може да се свърши така зле и в резултат на това бедният изследовател беше уволнен. Ала доста по-късно започнах да се чудя какво ли обяснение може да се даде, ако се приеме, че всичко е било изпълнено перфектно. Отговорът беше, че ако всичко е свършено както трябва, за да се създаде парадокс, тогава и миналото, и бъдещето трябва да се променят едновременно.

Очевидно това беше трудно да се докаже, защото не само всички документални доказателства щяха да бъдат променени, но също и всички спомени — изследователите не биха си спомняли, че са провели експеримента правилно, защото в мига, в който мухата забие противните си малки челюсти в собственото си яйце, всичко се променя, така че всъщност не се е случило. Идеята беше, че променянето на събитията се явяваше последствие от парадокса; в нито един момент, минал или бъдещ, парадоксалните действия не бяха предотвратени.

Нека се изразя така. С лекота приемаме идеята, че бъдещето е следствие на събитията в миналото. С малко усилия бихме могли да приемем идеята, че миналото е следствие от събития в бъдещето. Този пример показва, че нито едното не е съвсем вярно; по-скоро и двете са едновременно зависими едно от друго. Събитие, за което приемаме, че е в бъдещето, не става факт след или като единствено последствие от случки от миналото. Ако се отървем от тази илюзия, всичко става напълно разбираемо.

Хората по природа са толкова привързани към себе си, че приемат, че миналото трябва да води към тях. Имат такова голямо его, че не могат да си представят да се случи другояче. Също като едновремешните биолози, които са си въобразявали, че цялата еволюция води до Хомо сапиенс, така че едва ли не се превръщаме в цел на еволюцията, или привържениците на религията, които вярват, че светът е създаден, само за да имаме приятно местенце за живеене, така и онези, които се интересуват от времето, залагат на идеята, че единствената цел на миналото е да произведе настоящето с нас като главни действащи лица в него. Този копнеж е толкова силен, че ние съзнателно потискаме всички доказателства, сочещи обратното.

Основната мисъл е, че, докато всички варианти на вселена съществуват в латентна форма, само една е актуализирана. Достатъчна е проста метафора; да речем, че реалността е парче канап върху гладка повърхност. Раждането е в единия край, смъртта в другия. От Големия взрив до Голямото фиаско, ако предпочитате. „Сега“ е във всеки момент помежду им. Канапчето на теория може да се мести навсякъде по повърхността, но може да бъде само на едно място в даден момент.

Ако го побутнете на което и да е място, канапчето от двете страни на пръста ви ще се отмести мъничко — от гледна точка на времето и предишното, и следващото ще трябва да се нагодят. А сега преместете края — създайте различно бъдеще. Отново останалата част от канапчето ще се раздвижи. Съществуват безброй места, на които може да бъде парчето канап, но само едно, на което се намира в действителност.

Сега добавете още една илюстрация. Да кажем, че отношенията между бъдещето и миналото са като везни: събития в едното балансират другото; „сега“ е просто опорна точка. Промяна в отношението на двете променя баланса. Всяка страна може да провокира тази промяна или тя дори може да се осъществи извън равновесието, но страните реагират еднакво.

Колкото по-силно си представяме алтернативен свят, толкова по-реален става той — жизнен претендент за приемник на настоящето ни. Тогава събитията се превръщат просто във вероятности. Историческата еволюция, естествено, ще поеме по най-лесния път също както водата си намира най-безпрепятственото русло по склона на хълм. Мисълта ми е, че в моето бъдеще няма нищо специално освен в смисъл на вероятност. Нито пък (в по-широк смисъл) има нещо особено в миналото ми. Бедата беше, че компютърната симулация вече беше установила как като вероятност личната ми история е твърде нелогична и крайно нестабилна. Ако бъдеше побутната, разбира се, съвсем лесно би тръгнала в друга посока. Трябваше да съм по-внимателна в това отношение, отколкото бях.

И тъй на теория трябваше само да създам алгоритъм, който да увеличи вероятността Ханслип да не съществува, а законите на вероятностите щяха да се погрижат за останалото. Миналото и настоящето щяха да се променят, да поемат в нова посока, да стигнат до по-лесната дестинация. Компютърната симулация беше демонстрирала (макар иначе да беше безполезна), че е трудно историята да следва определени, макар и в широки граници, правила. Колкото по-драматична е промяната в бъдещето, толкова по-драматично различно би станало миналото. Но аз исках само малка промяна, за да се справя с дребните си трудности.

Пътуването във времето няма нищо общо с пътуване или с време. Терминът е просто нещастно недоразумение. Когато се озовах в 1936 година, не направих пътуване „във“ времето в истинския смисъл; в това няма смисъл. Вместо това правих малки настройки в целостта на информацията, която формира вселената. Беше като изрязване на част от ръкопис и вмъкването му в по-ранен етап, което измества всичко останало. „Аз“ съм просто конкретен блок информация в рамките на много по-голямо цяло, което, доколкото ми е известно, изглежда като друго време и място. Версията на 1936 година без мен избледня и просъществува тази с мен. Преместих канапа, ако отново използвам моята метафора или, ако предпочитате, леко промених разпределението на събитията върху везните.

Сега исках да експериментирам по-целенасочено, за да проверя дали е възможно да реконструирам собствената си отправна точка, но с известни подобрения. Ако щях да се връщам, нямаше смисъл да го правя, само за да бъда арестувана и затворена, тъй като бях сигурна, че това ще се случи. От друга страна, необходимите за това изчисления не отговаряха на способностите ми в момента. Първо исках да експериментирам с по-голяма конструкция, за да увелича информацията. Затова ми беше нужен свят, така чужд, че да не си струва да се тревожа от вероятността да поставя сериозно предизвикателство, като променя собствената си реалност. Не исках да причинявам неприятен инцидент.

Доста простичко на теория. Твърде смело на практика.

Решението ми да отида в Англия по време на войната не беше просто желание да предпазя себе си. На този етап не се тревожех чак толкова от преследване; бях предположила, че Ханслип поне ще опита да изпрати някого по следите ми, но никой не се появи. Истина е, че бях прикрила местоположението си, а в машината беше останал съвсем малко живот, но си мислех, че ще може да направи нещо. Това, че не го стори, показваше, че е далеч по-глупав, отколкото дори аз предполагах.

Започнах да се отпускам. Повече или по-малко, бях водила живот на отшелник; имах само случайни познати, никой, който би могъл (например) да ме спомене в дневник или писмо, които случайно да оцелеят. Избягвах важни и значими хора и стоях настрана от длъжностни лица, доколкото беше възможно. Така или иначе бях залепена за името си. Психиатърът го беше измъкнал от мен в делириума ми и беше твърде късно да го променям.

И все пак две години по-късно се чувствах по-сигурна и започнах да изучавам загадката на приятелството. Светът предлагаше много забележителности, а аз пропусках повечето от тях. Освен това ставах малко самодоволна и прибързана. Но с каква ли опасност бих могла да се сблъскам в Европа през 1939 година?

Един пролетен ден, докато шофирах из Колиур21, спрях да налея бензин и вода в радиатора на колата в малко селце. Харесвах тази част от света, не на последно място, защото когато я зърнах за пръв път, беше гола опърлена пустиня. Да я видя в цялата ѝ прелест — с боровете, растителността, маслините, лозята, морето все още синьо и живо — бе неописуемо великолепие. Установих се там най-вече защото в съзнанието ми беше заседнала мисълта, че мястото е важно.

Този път, вместо да наблюдавам с интерес как човекът бавно пълни резервоара и радиатора и мие предното стъкло, се отправих към бара от другата страна на улицата, за да налеят нещо и на мен. Беше на пътя над железопътната гара.

Поръчах си чаша студено местно вино и хляб и щом ми ги донесоха, отпих и се огледах наоколо.

Там, на единствената друга маса в този прашен малък бар седеше Лушън Грейндж и четеше вестник.

Викът, който нададох от шока, трябва да е бил доста силен; ако не е било така, вероятно шумът от рязкото ми изправяне, бутането на масата и стола и разпиляването на купата с апетитни наденички по пода трябва да привлякоха вниманието му. При всички положения бях забелязана. Видя тревогата ми и самият той се изправи.

— Проблем ли има, мадам? — попита на перфектен френски.

— Не, много благодаря — отвърнах аз, все още разтреперана.

Огледах го внимателно, а после започнах да се отпускам. Беше много подобен. Същият нос, същите очи, същата уста. Но не беше той. В мига, в който успях да възвърна самообладанието си достатъчно и да се успокоя, знаех, че това не е той. Гласът му беше различен, силуетът приличаше на неговия, но не чак толкова…

— Простете — казах аз, когато сервитьорът се появи мърморейки и започна да разчиства бедствието, което бях предизвикала. — Много приличате на човек, когото познавах някога.

— Боя се, че няма как да съм аз — отговори той. — Не бих могъл да забравя, ако ви бях срещал.

Очарована? Разбира се, че бях; думите прозвучаха така красиво, а аз не бях привикнала с подобни реторични похвати.

— Вероятно сте ме помислили за ужасно непохватна.

— Точно обратното. Разнообразихте тягостното чакане на влака. Може ли да ви предложа нова чаша от питието ви?

Разбира се, че можеше. Направи го.

— Ще позволите ли да се представя? — каза той, след като ни обслужиха. — Името ми е Хенри Литън.

Предполагам, че точно Хенри събуди с пълна сила копнежа ми да проуча природата на човешките взаимоотношения и фактът, че той беше прародител (така подозирах) на някого, когото познавах, ме накара да се вкопча в него по непознат дотогава за мен начин. Не може да се каже точно, че го отвлякох, но е доста близо: отведох го в малката си къщичка сред хълмовете и той остана с мен три седмици. Накрая бяхме създали солидно приятелство. Той беше мил и любезен и ме търпеше: а това не беше лесна задача предвид огромния прилив на напълно първични и неконтролирани емоции, които изригваха от мен по онова време. Когато бях ядосана, бях способна на убийство; когато изпитвах привличане, това беше любов, непозната за което и да е човешко същество. Гладът ми не можеше да се засити, жаждата ми беше неутолима, а веднъж така се смях, че се наложи да отида за три дни в болница заради изтощение на мускулите. Научих се да избягвам да гледам анимационни филми на Уолт Дисни, тъй като отчаянието, което ме обзе заради жестокостта на ужасната вещица към Снежанка беше непоносимо и ми бяха нужни седмици, за да се възстановя. А що се отнася до „Ромео и Жулиета“…

Хенри ме заведе да гледам постановката в Стратфорд през 1941 година с Маргарета Скот22 в ролята на Жулиета; едва не умрях от преживяната мъка. На този етап вече бях доста овладяна, но едва потиснах желанието да се хвърля на сцената, да изтръгна ножа и да пробода себе си, за да я спася. Възпря ме единствено мисълта, че ще засрамя Хенри.

Имам предвид, че беше нужно дълго да се упражнявам, за да мога да контролирам тези емоции, а Хенри, този мил мъж, ме научи на повече от всеки друг с любезност и доброта. Знаете ли, дори ми мина през ума да се омъжа за него? Но как бих могла да направя подобно нещо? Все пак планирах да се завърна у дома в някакъв момент, освен това остарявахме с различно темпо. Имах си навици (пиене, наркотици и най-вече работа), които той не можеше да разбере. Добрите приятели бяха лоши брачни партньори. Не мога да опиша колко много съжалявах за това. Едва не изоставих всичко в името на щастието. Това беше първият случай в живота ми, когато обичах някого. Осъзнаването, че съм способна на това и необичайното въздействие в сравнение с химически предизвиканите емоции ме накараха дълбоко да се замисля. Наистина ли исках да се върна на място, където това беше незаконно, където хората се придържаха към определени и тясно ограничени норми на поведение?

Боя се, че нараних бедния Хенри, но мисля, че дори той осъзнаваше колко труден партньор бих била; определено беше видял достатъчно, за да се увери, че в най-добрия случай ще бъда нестабилна компания и не бих се вписала лесно в спокойния и съзерцателен живот, който си представяше той. От друга страна той така и не намери някоя, която да заеме мястото ми. Съжалявам също и за това; ако не се бях появила в живота му, той нямаше да води така уединено съществуване на стари години, макар че предвид любезните дистанцирани отношения на повечето от женените му съвременници, не съм съвсем убедена, че това му липсва особено.

Прекарвахме си доста добре в компанията един на друг, преди да започне войната, а и след това, когато се върнах във Франция, той ми гостуваше почти през всяка ваканция. Пътувахме с кола из Франция и Италия, отсядахме в малки хотелчета, хранехме се в ресторанти, угаждахме си, докато светът се възстановяваше от травмата си. Той ми разказа за Коледа и рождените дни, как се правят подаръци и комплименти. Все още се усмихвам, като си помисля за този период.

Освен това беше добър оратор. Стояхме до късно вечер и аз безмилостно го разпитвах за всичко — за живота, работата, семейството, образованието. За неговата страна, за книгите, които харесваше, и за тези, които не харесваше. За музика, театър, поезия и кино. За французите, германците, италианците, американците и испанците. За политика и религия. За маниери, обичаи и нрави. Попивах всичко и се връщах за още. Той ме учеше на изкуството на водене на разговор, на присъствие в компания без определена цел. На удоволствието да пилееш времето си.

Не че не бях наясно с фактите. Знаех много от тях по-добре и от него. Просто не схващах какво означават и как пасват помежду си. Хенри не ми осигури всички отговори, но беше добро начало, а щедростта и милото му отношение бяха най-големият подарък от всичко. Той категорично ме промени и със сигурност към по-добро. Боя се, че аз не бях в състояние да направя същото за него. Но от този момент нататък започнах да поставям под въпрос много неща, които бях приемала за даденост.

Именно заради Хенри дойдох в Англия и отново заради него посветих голяма част от времето си на това да бъда част от британските тайни служби, макар и с далеч по-малък капацитет от неговия. Той дойде да ме спаси от Франция в началото на 1940 година, което беше изключително кавалерска постъпка от негова страна, и да ме отведе на сигурно място. Вече бях решила, че това е най-добрият вариант, но благодарение на помощта на Хенри, а след това и на препоръките му, си намерих работа, за да минава времето. Ако това звучи пресилено и невероятно, не беше така. Страната имаше отчаяна нужда от специалисти във всички области, а феноменалните ми езикови способности бяха от полза. Далеч по-добрите ми математически умения останаха неразкрити; добре подпийнала, бях в състояние да свърша цялата работа в Блечли Парк23 за времето, за което се пиеше чаша чай, но беше трудно да се обясни. Освен това нямах желание да го правя; вместо това ми се струваше далеч по-привлекателна перспективата да съм фермерка, да обработвам земята и да отглеждам зеленчуци за фронта. Зора, чист въздух, благородството на физическия труд и всичко от този род. Другарството в името на общата цел, пиянстването в кръчмите по цял ден. Много секс. Имах особено романтична представа за работата във фабриките, членуването в профсъюз, оплакванията срещу потисничеството на капиталистическата класа.

Но не: заради Хенри работех за тайните служби, трудех се над полски, немски, норвежки, шведски, български, сръбски, гръцки и руски текстове със скорост, която шефовете ми намираха за особено впечатляваща. Работата беше отегчителна в по-голямата си част. Не бих възразила да ме пускат с парашут във Франция или да стрелям по хора, както правеше Хенри; звучеше доста забавно, но бях чужда на тази история и нямаше гаранция, че ще оцелея. Моралните решения също бяха сложни; трудно бих могла да убивам хора, тъй като от моята гледна точка те така или иначе отдавна бяха мъртви, но все пак щеше да е скъсяване на живота им и трябваше да изчислявам потенциалните последствия за всяка жертва. Твърде много труд. И все пак, още си мисля, че бих се справяла доста добре с това. Мислех си да предложа услугите си като някоя Мата Хари, да съблазнявам германски офицери, да комбинирам работата с удоволствието, но началникът на Хенри, милият Портмур, беше твърде праволинеен и смяташе, че не е особено подобаващо за една дама, а и не е достатъчно английско. Отбелязах, че не съм нито дама, нито англичанка, но и това не го умилостиви. В по-късен етап от войната подобни скрупули, разбира се, бяха забравени.

Имаше и добри моменти, макар в моя случай драмата да беше размита от факта, че знаех крайния резултат. Не споделях тръпката от страха при мисълта за поражение, нито забележителната приповдигнатост при осъзнаването на вероятното оцеляване. Свалих гарда само веднъж, през 1941 година, пред един приятел на Хенри — Сам Уинд, мъж, когото не харесвах особено. Тъкмо бях схванала отношенията между половете; мъжките приятелства ми идваха в повече, особено твърде странната им английска разновидност. Бях жизнерадостна — не се безпокойте, сигурна съм, че всичко ще бъде наред, — а Уинд ме скастри, каза, че нямам представа какви ги говоря. Щом Германия победи Съветския съюз, ще се обърне срещу нас…

— Не — прекъснах го аз и весело махнах с ръка. Бяхме в една кръчма, а аз пийвах уиски. — След Пърл Харбър и Сталинград…

Сам, който се държеше надменно и властно през по-голямата част от времето, изсумтя пренебрежително, но щом пристигнаха новините за изненадващата атака на Япония, той започна да ме гледа странно. Мога да кажа само, че това беше единственият случай, в който направих подобна грешка.