Аркадия

20.

След като Хенари остави сърдития Джей край пътя извън пределите на Уилдън, продължи пътя върху магарето си странно умърлушен. Надяваше се, че постъпва правилно. Не знаеше дори какъв развой иска. Дали му се искаше просто да прекара вечерта с лейди Катрин в дискутиране на приятни теми и да се върне на сутринта и да завари Джей все още в лошо настроение?

Ако се случеше така, от плещите му със сигурност щеше да падне огромно бреме. Алтернативата предполагаше трудности и мъка. През последните пет години беше посветил голяма част от времето си на този проблем; беше създал цяла концепция, чието развитие зависеше само от това дали Джей ще си позволи неподчинение. Но какво означаваше то всъщност?

Можеше да сподели идеите си само с няколко души и за щастие господарката на Уилдън беше една от тях. Беше ѝ преподавал неофициално преди брака ѝ и продължи да го прави и след това. Съветваше я след смъртта на Теналд, научи я на голяма част от нужното за управлението и властта. Макар малко хора извън света на учените да имаха познания, някои от високопоставените лица бяха доста образовани. Никой от тях не използваше знанията си за практически цели, но мнозина изучаваха историите и обичаха дълго да дискутират значението им. Някои със собствени усилия достигаха степен на разбиране, която се доближаваше до нивото на самите учени. Катрин беше една от тях.

Няколко от владенията наоколо бяха много стари и пазеха антични съкровища. На теория писмените материали трябваше да се дават на учените, за да бъдат направени копия и да бъдат запазени. Копието винаги се представяше на първоначалните собственици, за да се уверят в неговата стойност. Беше известно, че всеки документ, който можеше да обогати или разшири Историята, трябва да бъде проучен, каталогизиран и да бъде достъпен. Разбира се, имаше изключения, при които човешкият род не се придържаше към стандартите и съществуваха куп документи и ръкописи, за които учените не знаеха нищо. Хенари беше открил някои от тях в Уилдън.

Ръкописите бяха стари, но изключително добре запазени. Шест от фрагментите и откъсите бяха изписани със знаци и беше нужен огромен труд за дешифрирането им. Дори и сега, след дългогодишно проучване, се беше справил едва с текст от трийсет реда.

Беше почти безсмислен и въпреки това предполагаше, че смисълът е в дълбочина, която Хенари не беше достигал до този момент. Думите бяха вълшебни; този, който ги разтълкуваше, щеше да овладее силата им. Правилно дешифрирани, дори тези няколко реда от символи можеха да хвърлят светлина в тъмнината, в забравените времена. Този, който разбираше мрака, щеше да разбере и Завръщането, защото началото и краят бяха едно и също.

Колегите му биха отправили сериозни критики, че го е запазил за себе си. Имаше причина да не се знае нищо за мрака и тя беше основно, че хората не искаха да знаят. Изгнаниците са се завърнали, установили са се и историята е започнала. Хората вярваха едновременно в две неща: че не е имало преди и че то е било епоха на гигантите.

Учените от своя страна се бяха съсредоточили върху Историята, която започваше от Завръщането. Всичко останало бяха митове и алегории, оставени на мистиците, аскетите, гадателите и побърканите. Имаше много такива, те вярваха в пророчества, знаци и скрити значения. Постоянно се водеше борба да им се попречи да пълнят главите на хората с глупави идеи за богове и бедствия. Ще настъпи краят на света; ще се появи Вестител и ще призове пратеника на божествената сила. Той ще отсъди дали Антеруолд ще получи опрощение, или ще бъде разрушен. Нужен беше извратен ум да разчита такива неща в текстовете, освен ако преднамерено не се цитираха извън контекста. Като скри документа, той го беше предпазил от изгубване в архивите или използване за насърчаване на невежите.

Беше се натъкнал на него, когато Катрин, още в периода на предана съпруга, подреждаше стаята с архивите, занемарена от съпруга ѝ. Основно правни документи, мемоари на отдавна починали членове на владенията, данни за добивите и други подобни, мръсна и неблагодарна работа, която беше отнела седмици с помощта само на шепа помощници. Ръкописите бяха в оловна кутия, поставена в дървено ковчеже с железен обков.

— Искаш ли да ги вземеш? — беше попитала Катрин.

Той беше поклатил глава.

— Още не. Не, докато не знам какво представляват.

— Но как ще узнаеш, щом не можеш да ги прочетеш?

— Работа, господарке моя — отвърна с усмивка той. — Потта на челото ми, трудът през годините. Постоянство и усилия. Щом аз не мога да ги разчета, никой не може. Ето защо не лишавам науката от нищо.

— Арогантен си! — заяви тя. — Дори и да си прав. Кажи ми защо е толкова важно.

Беше ѝ обяснил, а тя го изслуша с жив интерес.

— Откъде сме дошли? Кои сме? Кои са били гигантите? Съмнявам се, че това ще даде отговори, но може да загатне нещо.

— Ще се случи ли?

Той се усмихна унило.

— Как мога да знам? Досега успях да разплета само няколко кратки изречения. Разказва се за младо момче, което получило видение на върха на някакъв хълм. Името му е Джей. Най-дългият пасаж гласи: „Усмихна се още веднъж със сияйна небесна усмивка, която върна топлината в тялото му. Вдигна ръце — жест, който Джей прие като знак за мир, — после направи крачка назад и изчезна.“

— Какво мислиш, че означава?

— Не виждам никакъв смисъл. Очевидно има дълбоко религиозно значение. Споменаването на небесното и топлината в едно изречение предполага връзка между възвишеното и утехата. Обърни внимание на думите „който Джей прие“, внушават съмнение и скрита заплаха. Но това е само пасаж от голям текст, който остава неясен за мен. Има и още един, по-дълъг, но не мога да го прочета.

После проблемът си остана до деня, няколко месеца по-късно, когато по време на Посещение Хенари беше прекъснат от въпроса на дете. Щом разпита семейството за момчето, понесе най-големия шок в живота си.

— Моля да му простите, моля. Той не е на себе си. Днес на хълма претърпя голяма уплаха… казва, че видял момиче. Нали всички ние…?

— … си измисляме разни неща. Вижда фея. После феята се изпарява и никой друг не успява да я види. Разбира се, че става така.

Но името не пасваше. До момента, в който разпита самото момче.

— Всички ме наричат Джей.

През онази нощ Хенари не беше спал. Как беше възможно? Какво означаваше това? Как можеше едно дете да възроди с такава точност изречение от античността?

Той трябваше да открие истината, но Джей не знаеше нищо. Затова Хенари беше взел момчето и се беше заел да го образова. Той се справяше добре; всъщност се беше оказал много способен ученик, който беше затвърдил репутацията на Хенари. Хенари грижливо криеше това от своя ученик. Разбира се, Джей знаеше, че е доста умен, но Хенари не искаше той да се възгордява, тъй като „гордостта размътва съзнанието и замъглява духа“. През цялото време чакаше, а всеки път щом отидеше в Уилдън, вадеше ръкописа и работеше още малко върху него. Момичето и момчето отново щяха да се срещнат, казаха му думите най-после.

Хенари се разтревожи от това и от изкушението, което представляваше. Опитваше се да разтълкува документа като осветляване на миналото, а ето че той му предлагаше съвсем друг вид пророчество.

През цялата си кариера беше атакувал подобни неща. Всички мистични безсмислици, избърборени от умопомрачените му колеги, които той отхвърляше, методично оборваше теориите им, възразяваше на тях и на текстовете със силата на хладния разум. Историята беше истината, просто невинаги беше представена толкова директно. В нея със сигурност нямаше нито магия, нито пророчества. Тя обясняваше какво е било, а не какво предстои.

Но през последните си месеци дори Итъран беше започнал да се съмнява дали няма нещо вярно в думите на отшелниците и в интерпретирането на мистиците. Ето че сега този ръкопис, в който се разказваше за Джей и срещата му на хълма, разкриваше възможност да изпробва силата на тези неща. Един ден Джей щеше да влезе без позволение в гората и момичето щеше да се появи отново близо до олтара на Предводителя. Такова беше предсказанието.

Много неща не бяха сигурни, тъй като не успяваше да дешифрира твърде много пасажи и думи, но основната идея беше ясна. Щеше да заведе Джей в Уилдън и да види какво ще се случи. С удоволствие щеше да докаже, че всъщност ръкописът не е вълшебен. Не е пророчески. Щеше да представи случая в Осенфуд и да опровергае всички, които приемат сериозно подобни неща.

— Защо преследваш тази идея? — попита го Катрин.

— Защото трябва да знам. Това несъмнено е изключително съществен ръкопис. Не искам да бъде омаловажен, като се превърне в играчка на гадателите. Може да съдържа голяма мъдрост. Не искам тя да бъде изгубена, защото е била преплетена със суеверни приказки.

— Наистина ли вярваш, че видението ще се появи при олтара?

— Разбира се, че не.

— Ами ако се случи?

— Ще бъде странно.

— Твоят ученик знае ли нещо за това?

— Нищичко.

В текста нямаше информация кога или как. Ако момичето не се появеше, скептиците биха твърдяли, че ръкописът е измама, а мистиците щяха да спорят, че е трябвало да доведе Джей в околностите на Уилдън предишната година или шест месеца след това. Дълго време се беше тревожил, беше проверявал отново и отново. После беше решил. Ако не предприемеше нещо, със сигурност нямаше да постигне никакъв резултат. Заведе Джей до Уилдън, остави го извън него и го предупреди да не смее да пристъпва на територията му. После беше отишъл да чака.

— Всичко готово ли е, лейди Катрин?

— Мисля, че да. Наставленията ти бяха твърде оскъдни и се наложи да използвам почти всички хора, с които разполагам. Все пак, ако твоето момче влезе в земите ми, ще бъде забелязано и следено.

— Нали няма да го уплашите? Имам чувството, че го предавам, а не искам да страда заради моята глупост.

— Дори косъм от косата му няма да бъде разрошен.

Хенари стоеше срещу нея до масата. Той затвори очи, сложи пръсти на устните си и отправи безмълвна молитва, а след това я погледна. Тя наистина беше забележителна жена.

— Между другото, не мисли, че не съм наясно със значението на това, което вършим — каза тя. — Знам много добре, че ако нещата се объркат и станат публично достояние, репутацията ми ще бъде съсипана. Гонтал ще бъде доволен да получи доказателства, че вярвам в духове и подобни безсмислици.

— Тогава защо ми помагаш? Дори ме насърчаваш?

— Защото ме завладя. Освен това, ако великият Хенари е решил да се прави на глупак, искам да видя това. Не се тревожи; резултатът ще бъде мое лично удоволствие. Има знания, които е по-добре да се пазят в тайна.

Тя се облегна в стола си — по-висок от неговия; харесваше подобни дребни демонстрации на власт.

— Сигурен ли си, че този ръкопис е толкова стар, колкото казваш?

— Нямам представа колко е стар, но със сигурност е античен. Мога да го докажа, ако желаеш, като ти покажа, че в пасажа, върху който работя, са използвани определени символи, граматически форми, думи, които иначе са непознати. С други думи, този текст може да ни разкаже за епохата на великаните. Ако се случи така, може да се окаже, че Историята е просто част от много по-голяма история и вероятно дори съвсем малка част. Ако има някаква сила, тя е заложена точно там.

— Все пак Джей е видял фея.

— Сигурен съм, че е съвпадение. Но ако се случи отново, разбира се…

— … може да бъдат подкопани основите на обичаите и авторитета — каза тихо лейди Катрин. — Кой ще слуша учените, щом може да слуша пророците?

Настъпи дълъг момент на мълчание и всеки от тях се взираше напрегнато в другия.

— Опасни неща, учителю Хенари. Ще трябва да ги обсъдим по-късно — каза отсечено тя. — Но има и още нещо.

— Какво?

— Какво ще правим, за бога, ако някой се появи?

— Предполагам, че ще имате почетен гост.

Катрин се изправи и плесна с ръце.

— Извини ме — каза тя при появата на прислужница. — Трябва да се приготвя.

Почти три часа Хенари чака в агония с надежда, отчаяние и нетърпение. Няколко пъти си казваше успокоително, че нищо няма да се случи. Малко по малко пристигаха новини, а това събуждаше надежди, но после те отново се сриваха. Джей беше в палатката си. Беше отишъл да се разходи. Момчето, което го придружаваше, беше инструктирано да изпраща сигнали. Сърцето на Хенари спря за миг, но той просто беше отишъл да събере дърва за огъня. Нищо повече. Духът му се повдигна, а после отново посрещна унило новината, че се е върнал. След това беше преминал границата на владенията.

Хенари крачеше напред-назад с нетърпение и тревога. Войниците, които чакаха в гората, не го бяха открили. Един час. Нищо. Катрин се появи да го види как е и той се извърна рязко към нея.

Войниците го бяха открили. Беше арестуван.

— Е? — попита Хенари вестоносеца, който предаде съобщението. — Някой друг?

— Не, никой друг — беше отговорът и той си отдъхна с облекчение.

Ръкописът беше излъгал.

После пристигна още един вестоносец. Последният. Доведе го Катрин и го побутна напред. Той стоеше притеснено, останал без дъх.

— Е? — попита Хенари. — Какво има?

— Момиче. Появи се от нищото.

Хенари усети как стомахът му се свива от паника. Не беше възможно. Да не би Катрин да си правеше шега с него? Отправи бърз поглед към нея и се увери, че не е така.

— Коя е тя? Как е името ѝ? Какво казва за себе си?

— Нямам представа, сър. Тя говори на стария език.

— Ами Джей? Как реагира той?

— Изглежда, че я познава, сър.

Щом вестоносецът си отиде, той се приближи до Катрин. Обгърна я с ръце и силно я стисна.

— Боже мой — промълви. — Какво сторих?

— Поздравления, учителю Хенари — отвърна тя, отдръпна се и направи лек реверанс. — Кой би си помислил?

Хенари поклати глава. Нямаше думи, с които да опише какво мисли или чувства.

— Значи имаме нова гостенка — заговори Катрин с практична нотка. — Струва ми се, че трябва да я посрещнем подобаващо, не си ли съгласен? Не приемаме често божи пратеници. Тя ли е вестителят на последните дни? Би било отегчително. Ти върви, поседни, събери мислите си и се върни, щом си в състояние да стоиш прав.

Хенари изръмжа, но съзнаваше, че има логика в думите ѝ. Съсредоточи се, припомни си, че е учен от първи ранг, човек с авторитет и сериозни познания. Че заслужава респект и почит. Беше трудно.

Все пак, когато беше готов, той влезе в залата и застана в единия край, за да не съсипе посрещането на Катрин. Сърцето му заби лудешки, щом вратата се отвори и процесията по посрещането се появи. Видя камерхера, после Джей, а накрая и момичето, за което беше мислил толкова дълго, което беше виждал в съзнанието си хиляди пъти.

Беше разочарован. Какво можеше да каже за нея? Определено не беше нито дух, нито фея. Описанието на Джей беше доста добро. Имаше къса коса, хубаво лице и изненадано изражение, дори леко раздразнено. А той очакваше… какво? Как трябваше да изглежда небесното? У нея нямаше нищо особено, освен може би странното облекло.

Проучването не продължи дълго. Момичето огледа залата и очите му светнаха, щом го видя. Тя се усмихна широко и се втурна към него. Не долови първите думи, те не означаваха нищо за него, но разбра останалите. Тя говореше с такова умение и лекота, сякаш не беше никакво усилие за нея.

— Така се радвам да ви видя! Защо носите тези смешни дрехи?