Аркадия

28.

Светлината проработи за Дженкинс, но не и за Розалинд. Когато преминаваше през светлия участък, тя изпита дискомфортно усещане, сякаш нещо метално раздираше цялото ѝ тяло. Беше толкова неприятно, че я накара да изгуби концентрация, при което залитна и убоде крака си на стар корен, стърчащ от земята. Разстроена и объркана се хвърли с вик към светлината и падна. Лежеше на земята и вдишваше нежната сладникава миризма на гниещите листа. Все още беше в Антеруолд. Светлината вече не действаше. Тя беше блокирана тук.

Но Дженкинс се беше изпарил и тя забеляза, че светлината е избледняла силно, проблясваше като електрическа крушка, която всеки момент ще изгори. От другата страна успяваше да долови нечий неясен силует. Извика разтревожена, изправи се и отчаяно опита още веднъж, но светлината беше напълно угаснала.

Нямаше я. Никаква светлина. Нито Дженкинс. Сега наистина беше в беда.

Тя се свлече на земята. След като беше решила да се прибере у дома, осъзна, че отчаяно копнее да види майка си и баща си, а дори и брат си. Нещо повече, искаше ѝ се да се върне в училище.

Какво щеше да прави сега?

Странен звук я върна към действителността; нещо като вой, рев или писък. Определено беше човек и беше по-скоро ядосан и гневен, отколкото разстроен или ранен и идваше от малка група дървета зад нея. Розалинд помисли, а след това реши, че трябва да разбере. Който и да беше, можеше да знае нещо за светлината. Или поне как да се върне на партито. Каквото и да е, беше по-добро от това да стои сама в тази гора.

Тя тръгна на пръсти колкото можеше по-тихо по посока на звука и стигна до малка полянка. Не се виждаше друго освен проблясването на свещ точно край източника на шума. Стори ѝ се, че отзад се мярка колиба, но не беше сигурна.

— Ехо? — провикна се тя. — Има ли някой?

Хлипането и подсмърчането спряха на мига; настъпи пауза, след това се чу шумолене на дрехи и приведената към земята фигура се изправи в мрака и приближи. Към лицето ѝ се вдигна фенер. После шумно пое въздух.

Това беше Алиена. Розалинд веднага разпозна гласа, но вече не беше уверената, овладяна звезда от концерта. Сега беше просто разстроено момиче, макар и по-малко разстроено от Розалинд, която незабавно изпита съчувствие.

— Какво има?

Друг приглушен стон.

— Рамбърт. Моят учител. Мисля, че е мъртъв.

— Господи. Какво се е случило?

— Беше ми ядосан. Заради пеенето ми.

— Защо? Беше прекрасно.

— Беше. Наистина беше така. Очаквах поздравления.

Тя въздъхна горчиво.

— Не хареса интонацията ми в края на един от пасажите, реши, че вариацията ми на друг не била подходяща. Така и не каза „браво“ или „това беше наистина добре“. Започна направо с критиките. Как никога не съм била достатъчно добра…

— Съжалявам.

— Затова го ударих. Оттогава не е помръднал. Боя се, че може да е умрял.

— Не мислиш ли, че е по-добре да провериш?

— Твърде уплашена съм.

— С какво го удари?

— С тиган.

Розалинд се засмя нервно. Алиена я погледна и също се засмя.

— Падна като покосен. Трябваше да видиш изражението на лицето му.

— Все пак, ако си го убила… струва ми се, че това е сериозно.

— Ще идеш ли да провериш? Наистина не искам да се връщам вътре.

Розалинд също не гореше от нетърпение да види труп, но въпреки това кимна. Алиена ѝ показа пътя, предупреждаваше я да внимава, посочваше стъпалата и паянтовата дървена врата.

— Тук ли живееш? — попита Розалинд като се опита да прикрие изненадата си от бедната и примитивна обстановка.

— Да — отвърна Алиена. — Прелестно е, нали? — тя ѝ подаде лампата и посочи: — Продължавай натам.

Розалинд внимателно прекоси прага и вдигна лампата високо над главата си. На земята наистина лежеше дребен и слаб човек, който изглеждаше съвсем мъртъв. Розалинд хвърли поглед към Алиена и предпазливо коленичи до трупа, който звучно се оригна и към лицето ѝ се понесе облак от алкохолни пари.

— О, божичко! — ахна Розалинд и така рязко се отдръпна назад, че едва не се претърколи. — Не си го убила. Мъртвопиян е. Напомня ми за чичо Чарли.

Възвърнала самообладанието си, девойката приближи, като се опитваше да прикрие облекчението си.

— Колко жалко. Дали да не опитам още веднъж?

— Не, не е жалко и ти го знаеш. Все пак сериозно си го насинила.

— Нека да има нещо, с което да ме запомни. Стига ми толкова. Тръгвам си.

— Къде ще отидеш?

Алиена очевидно не беше помислила за това.

— Няма значение — заяви накрая тя. — Ами ти? Какво правиш тук?

— Търся някого — не беше нужно да влиза в сложни обяснения, помисли си тя.

— Кого?

— Всъщност не съм сигурна. Танцувах с него. Той е много… ами, много е мил.

— Много мил? — попита Алиена, като преправи гласа си доста добре. — Толкова мил, че да го преследваш в гората през нощта, облечена в най-хубавия си тоалет? Чак толкова мил?

Розалинд се изчерви.

— Аха! Харесах го.

— А той дали те хареса?

Лицето на Розалинд помръкна.

— Той откъде е?

Тя се смути още повече.

— Каза ми, че живеел там — посочи неопределено тя. — В тъмния лес.

— Никой не живее там. Точно затова го наричат тъмния лес. Иначе щеше да е просто гора. Знаеш ли поне името му?

— Памархон.

Алиена застина на място.

— Памархон? Влюбила си се в Памархон?

— Какво лошо има в това?

— Не знаеш ли кой е той?

— Разбира се, че не знам.

— Тогава нека ти кажа. Памархон, синът на Айзенуор, е най-опасният и търсен престъпник в цялата страна. Той уби чичо си, за да заграби Уилдън, а после се укри и сега ръководи банда главорези и убийци.

— Със сигурност не е така! — възрази Розалинд. — Има толкова прекрасна усмивка. През по-голямата част от времето. Той е много…

— Мил, знам. Вече го каза. Недей да си изграждаш романтични представи за него. Ако наистина е Памархон, той е много опасен.

— Има толкова нежен поглед и изискани маниери.

— Значи е изтъкан от противоречия. Ами ако го намериш и откриеш, че всъщност е нисък и глупав човечец с лош дъх и пристрастие към прерязване на чужди вратове? Цялата романтика е плод на светлините и музиката и Празненството. Кога го срещна?

— В мига, в който пристигнах днес следобед, а после отново на Празненството. Като че ли се отнесох изключително грубо с него. А след изпълнението ти…

— Аха! — обади се Алиена самодоволно. — Значи е мое дело. Пеенето ми превръща старите в млади, грозните в красиви, придава очарование на мъжете. Това е особеният ми талант — призна тя.

— Наред със скромността?

Алиена я погледна кръвнишки, но не сериозно. Беше в забележително добро настроение, тъй като вече знаеше, че не е убийца.

— Точно така, наред с това. Наистина ли искаш да го откриеш?

Розалинд се замисли.

— Да — заяви тя. — Искам. Няма вероятност да съм се объркала чак толкова. Трябва да има някаква грешка. Освен това, ако хората решат, че наистина е убиец, вероятно се намира в опасност. Трябва да бъде предупреден и спасен…

Алиена извъртя очи.

— Милост, небеса! — възкликна тя. — Това няма да свърши добре. Все пак, ако искаш точно това, мога да дойда с теб.

— Къде?

— В тъмния лес, скъпа Розалинд. Ти искаш да откриеш мъжа на мечтите си, а аз искам да избягам от мъжа на кошмарите си.

— Само момент — прекъсна я Розалинд. — Не съм сигурна, че е редно. Имам предвид, че е грубо да си тръгна просто така, без дори да кажа довиждане. Освен това трябва да се прибера у дома.

— Мислех, че искаш да намериш този мъж.

— Искам.

— Тогава да вървим да го намерим. Лесно можеш да се върнеш у дома, след като установиш, че не го харесваш. Или той не харесва теб.

— Ами… — Розалинд беше изумена от самата себе си.

Защо изобщо слушаше това момиче?

— И двете трябва да се махнем от това място, а аз малко се притеснявах да тръгна сама — настоя Алиена. — Но ако съм с най-скъпата си и стара приятелка, какво лошо може да ни се случи?

— Ти каза, че гората била пълна с престъпници, които се крият от закона.

— О, не. Почти няма такива. Моля те, ела с мен. Можем да спим под звездите, да берем плодове от дърветата и гъби от земята. „Защото земята се грижи за добродетелните и винаги ще бъде така.“

— И това ли е един от вашите цитати?

— Разбира се.

— И наистина ще ми помогнеш?

— Естествено.

Розалинд се извърна назад към дърветата, към откритата площ, където беше видяла светлината; там нямаше нищо и тя осъзна, че и без друго мястото не е същото, на което беше пристигнала. Какъв беше смисълът да стои тук? Всъщност беше по-добре да предположи, че ще го намери. Че е затворена тук и очаква някакво чудо. Ако това беше истина, за пръв път в живота си не само беше свободна да прави каквото си пожелае, но беше и длъжна да се грижи за себе си. Не беше сигурна дали това е плашещо, или прекрасно, но определено беше различно. От друга страна…

— С радост бих го направила — каза тя и посочи тоалета си. — Но не мога да бродя из дебрите облечена така.

— Разбира се, че не можеш! Освен това, ако грешиш за него, може посрещането да не е особено приятелско. Говори се, че отвличали хора и ги държали срещу откуп. Не искаш да ти се случи това. Махни перуката и маската и ще ти намерим нещо.

— Ти си нисичка.

Алиена се замисли, после се усмихна и посочи мъжа, който хъркаше на пода.

— Истина е, но Рамбърт е горе-долу колкото теб, струва ми се. Чистите му дрехи са там, в ъгъла. Знам го; налага ми се да ги пера. Няма да бъдеш особено елегантна, но ще ти е удобно и когато приключа с теб, никой няма да може да те познае, а това е важно.