Аркадия

35.

Имаше много церемонии в Осенфуд и Джей беше участвал в голяма част от тях. За мъртвите, за началото на годината, за началото и края на ученето през всеки от дните, за пристигането на храна. Церемонии за всеки сезон и за жътвата. Всеки колеж си имаше собствени ритуали, а градът имаше и още. Малко преди обед Джей беше повикан от пратеник и получи инструкции да се яви на входа на големия вътрешен двор. Зае мястото си тъкмо навреме, за да види как огромните врати към главните покои се отварят. Хенари вече беше там. Бавно изникна впечатляваща и зрелищна процесия, в която се бяха включили всички, които работеха или живееха в къщата, като част от тях носеха лейди Катрин на украсен златен стол. Звучаха тромпети, зрителите тропаха с крака. За Джей това беше невероятен израз на власт и благосъстояние, най-малко защото лейди Катрин излъчваше цялото великолепие, подобаващо за позицията ѝ, покрита с бижута от глава до пети, облечена с най-невероятните одежди, които някой може да си представи и с най-прекрасната си перука.

Те изминаха пътя до края на градините, а Джей, Хенари и много други ги последваха. Очакваше ги малка групичка зле облечени хора, очевидно изпитващи неудобство и притеснение. Най-нервен беше мъж, който носеше голяма брадва, облечен с кафяви работни дрехи и обут с тежки кожени ботуши.

— Коя си ти? — извика със силен глас той, след като човекът до него го сръчка в ребрата, за да го подкани.

Процесията спря и златния стол беше оставен на земята. Лейди Катрин се изправи и излезе на няколко крачки пред антуража си, който се отдръпна да ѝ направи място.

— Аз съм лейди Катрин, господар и господарка на земите на Уилдън по право и ви нареждам да се подчинявате — заговори тя властно и надменно.

— Това е грешен отговор.

Двама от придружителите му пристъпиха напред и започнаха да свалят бижутата ѝ, като първа беше огромната тиара на главата ѝ, след това колието, инкрустираните колани, пръстените от ръцете и краката ѝ, докато не остана без никакви украшения. Тя стоеше пасивно и допусна това да се случи. Всеки елемент беше предаден на придружител, който внимателно ги подреждаше в голяма дървена кутия.

— Коя си ти? — въпросът беше повторен.

— Аз съм лейди Катрин от Уилдън и настоявам за покорството ви.

— Това е грешен отговор.

Тримата мъже отново пристъпиха напред и този път започнаха със свалянето на перуката, разноцветните кадифени дрехи, украсяващи тялото ѝ, докато не остана по обикновена рокля.

— Коя си ти? — беше потретен въпросът.

— Аз съм лейди Катрин от Уилдън.

— Това е грешен отговор.

За трети път мъжете излязоха напред. Свалиха роклята ѝ и тя остана само по долни дрехи. Блъснаха я и тя падна на колене на земята с наведена глава.

— Никой мъж или жена не е по-висш от друг мъж или жена. Три пъти отрекохте това.

Мъжът с брадвата, разтреперан излезе напред, стиснал кожен ремък. Застана до нея, прехапа устна и замахна с ремъка към гърба ѝ, а ударът изплющя звучно. Все пак не удари много силно. Джей забеляза, че се постара да замахне възможно най-леко. Въпреки това повтори действието си още два пъти и в резултат на гърба ѝ останаха три отчетливи червени резки. Лейди Катрин не трепна.

— Коя си ти?

— Аз съм Кейт.

— Това е правилен отговор. Какво притежаваш?

— Нищо.

— Какво искаш?

— Искам да живея.

— Какво ще дадеш в отплата?

— Каквото бъде поискано от мен.

— Тогава ще си на най-ниското стъпало сред хората, докато не си спечелиш правото да си повече. Приемаш ли това?

— Да.

— В такъв случай се изправи, Кейт, и ме последвай.

Тя се изправи, изтупа прахта от себе си и Джей забеляза, че едрият мъж шепне тревожно в ухото ѝ. Не го чу, но реши че я пита дали всичко е било както трябва. Тя бързо кимна и след секунда вторият мъж приближи, облече я в груби работни дрехи и ѝ даде тежки обувки с дървени подметки.

— Всеки, който иска да види, че се подчинявам на законите и традициите в Уилдън, по-добре да пристъпи напред — каза мъжът.

Настъпи мълчание, чуваше се само шумолене на дрехи от събралото се множество, хората се споглеждаха в очакване. Тогава Джей осъзна, че лейди Катрин се взира в него. Той излезе напред.

— Аз искам да видя — заяви той.

— Тогава ще бъдеш мой гост и придружител.

В този момент церемонията приключи. Събраните хора избухнаха в аплодисменти и Джей усети, че напрежението изчезва. Процесията се разпръсна, празният стол беше вдигнат високо и придворните се оттеглиха.

Едрият мъж, Джей и лейди Катрин останаха сами.

— Е, през следващите два дни аз съм твоята прислужница Кейт. Това е Джей, представител на Осенфуд, който благородно предложи да проследи, че всичко ще бъде направено по реда. Казано другояче, че няма да ми бъде спестено нищо и няма да получа специално отношение, нито че ще бъдеш незаслужено груб или жесток. Правил ли си нещо подобно преди?

— Не, не съм.

— Е, аз да, но няма да получиш съвети от мен. Как е името ти, между другото?

— Казвам се Калан, госпо…

— Какво си планирал?

— Сечене и събиране на дърва. Ще бъде трудна и уморителна работа. Ще идем в гората и ще сечем дънери. Или поне аз това ще правя. Твоята задача ще бъде да ги събереш и подредиш. Ако ни остане време, искам да запаля огън за въглища. Ти ще готвиш, ще миеш съдовете, ще ми оправяш леглото и ще спиш върху листата.

— Какво се очаква от мен? — попита Джей.

— Нищо. Ти само ще гледаш.

— О, трябва ли? — попита Джей. — Като малък горях въглища с чичо ми. Много ми харесваше. Позволи ми да върша нещо полезно.

Калан погледна добродушното му младо лице и се засмя.

— Господарка и учен — каза той. — Какво повече му трябва на един дървар? Господар, може би, но това ще е трудна работа!

Калан следваше правилата много внимателно, не помагаше с нищо на никого от тях. Тръгна напред и ги отведе дълбоко в гората, не спря близо три часа за храна или почивка, нито забави крачка. Дори Джей, който имаше опит с обикалянето на игрищата в Осенфуд, се умори, а и беше загрижен, че лейди Катрин — Кейт, напомни на себе си той — не е свикнала с подобно натоварване. Босите ѝ крака вече бяха издрани от клоните, късата ѝ коса се беше заплела, ръцете ѝ бяха мръсни. Тя изглежда не възразяваше и приемаше всичко добросърдечно.

— Мислеше, че съм те забравил, нали, Калан Перелсън? — заговори след време Джей.

Калан се усмихна.

— Така е.

— Помня те много добре. Беше добър с мен.

— Не повече, отколкото заслужава малко уплашено момче.

— Мислех, че си войник.

— Аз? Не. Просто отбивах службата си. Три години марширувах, стоях на пост и не вършех нищо значимо. Това ми беше достатъчно. Липсваше ми моята гора. Животът в градовете ме разболяваше. А и тези хора…

— Значи сега си отново щастлив?

— Не и днес — той извърна глава по посока на Кейт, която го следваше чинно. — Можех да мина и без това.

— Защо го правиш тогава?

— Бях избран. Никой с капка здрав разум не би пожелал доброволно това.

— Какви са правилата?

— Тя трябва да прави каквото ѝ кажа. Трябва да работи. Ако откаже, ще бъде бита.

— Ще биеш господарката на Уилдън?

— Надявам се, че не. Дори и да го направя, никой няма да разбере. Не може да казва какво се е случвало с нея. Нито пък аз, а на теб ти е позволено само в случай, че някой от нас наруши правилата. Наясно си с това, нали?

Джей поклати глава.

— Не. Нищо не знам.

— Значи не си се променил.

Повървяха още малко и Калан остави мешката си на земята.

— Време е за почивка — обяви той. — И за хапване. Кейт! В торбата ще откриеш малко хляб и сирене. Приготви ги.

Кейт приближи, поклони се и се захвана за работа.

Джей беше забравил колко е трудно да вдигаш и носиш дънери, да ги подреждаш на спретнати купчини. Не започнаха преди дългото им бродене из гората да е приключило. Дотогава трябва да се бяха отдалечили на близо двайсет километра от Уилдън, бяха минали край безброй дървета, прекосяваха поточета и реки, а от време на време ливади, разчистени за овце и кози. Веднъж дори се качиха на разклонен дъб; Калан реши, че е чул диво прасе. Той стоя на пост долу, а Джей и Кейт — и двамата не ги биваше много за бой, прецени той — се покатериха на дървото и се държаха за клоните.

— Помислѝ — прошепна Джей на Кейт. — Ако глиганът дойде, ще убие Калан и ще го изяде. После ще легне да спи. Семейството му също ще се присъедини. А ние ще останем приклещени тук. Какво ще правим?

— Винаги ли си толкова оптимистично настроен?

Подобно бедствие не ги споходи. Щом слязоха на земята, Джей се сети, че очакваните беди обикновено не те сполитат. Случваха се такива, за които дори не си помислил. Кейт не му обърна голямо внимание, но прие с благодарност десетминутната почивка в клоните на дървото, преди Калан да ги увери, че могат да слязат.

— Нямаше да възразя срещу малко месо за вечеря — каза той. — Следващия път, Джей, тръгни напред, за да вдигнеш шум и да ги привлечеш.

— Стига ти да уведомиш Хенари, че ученикът му е загинал.

— Аз бих го направила — намеси се Кейт. — Той би разбрал и би преживял загубата. Хенари не е човек, който може да понесе липсата на храна.

Походът вървеше добре. Калан се отнасяше с Кейт, както господар се отнася с прислужницата си, а тя от своя страна също играеше ролята си добре. Джей, чийто респект първоначално бе замъглил съзнанието му, си даде сметка, че мисли за неща, които никога не би се осмелил да помисли за господарката на Уилдън. Дори без своята власт и изисканост тя си оставаше прекрасна жена, която изглеждаше доста по-млада, след като тялото ѝ беше освободено от тежки дрехи и корсет. Като че ли се забелязваха леки бръчици около очите ѝ, но кожата ѝ беше чиста и свежа, а погледът — ясен. Очевидно животът в лукс не я беше изнежил; вървеше неуморно, а щом се хванеше на работа, мъкнеше и подреждаше дънерите със старание и упорство.

Беше вече тъмно, когато Калан обяви края на работния ден. Той и Джей се настаниха на едно одеяло, докато Кейт стъкне огъня, който Калан в ролята си на господар запали. След това тя започна да приготвя храната им.

— Прости ми въпроса, но можеш ли да готвиш? — попита Джей.

— Разбира се, че мога — отвърна му тя. — Правех го с удоволствие. Мога да приготвям пресен костур със сос от сметана и киселец. Телешка глава с мед и оцет. Сладка и всякакви зимнини. Какво имаме?

— Хляб, сирене, бира, осолено месо и овесена каша за закуска — отвърна развеселен Калан.

— Е, тогава е лесно.

Тя можеше и да пие, а освен това ѝ се полагаше, след като беше мъкнала двете тежки делви с бира. Щом вечерята беше готова, Калан отправи благословия и сипа бира в три очукани канчета.

— Може и да е в противоречие с правилата, но в моето село прислужниците се хранят със семейството. Затова седни, прислужнице Кейт, и хапни с нас.

Той вдигна чашата си, щом всички се настаниха край огъня.

— За здравето и продължителния живот на двама от най-непохватните дървари, които съм срещал някога.

Засмяха се на това и отпиха.

— Твой ред е, господарю учен! — заяви Калан, след като изядоха част от храната си.

— Искам да вдигна тост за времето — каза Джей. — Не е твърде горещо, което щеше да попречи на работата, нито пък е студено, което щеше да е неприятно. Нека и утре бъде така благосклонно към нас, а и през идните дни.

Последваха нови одобрителни възгласи и ново отпиване.

— Сега ти, прислужнице Кейт. Тази вечер си една от нас и също трябва да вдигнеш тост — настоя Калан.

Кейт, която се беше излегнала подпряна на лакът и ядеше ябълка, се изправи и вдигна чашата си. Надникна вътре, за да провери дали ѝ е останала бира.

— Аз — започна тя, а след това спря и се замисли, — аз — продължи след малко — искам да вдигна тост за онези, които се вслушват в доброто от Историята и загърбват лошото. Които никога не се отклоняват от вършенето на добрини и знаят откъде произтича истинското удовлетворение. Искам да вдигна тост за добрите господари и добрите приятели — тя чукна чашата си с тези на другите двама и отпи голяма глътка.

Те последваха примера ѝ, а след това ръкопляскаха ентусиазирано.

— Браво, прислужнице! — похвали я Калан. — За награда може да разчистиш чиниите и да оправиш леглата. Щом приключиш, ми се вижда жалко да пропилеем шанса, че имаме Разказвач сред нас.

— Но аз не съм Разказвач — каза Джей. — Никога не съм разказвал.

— Глупости — обади се Кейт, за миг се върна към естественото си поведение, но после си спомни. — Съжалявам. Изплъзна ми се.

— Тя е права — каза Калан. — Може и да не си разказвал истории, но какво по-добро начало от опит под топлото нощно небе пред признателна и… — тук той погледна Кейт — леко подпийнала публика? Какво по-подходящо място и време би могъл да намериш? Освен това никой няма право да каже и дума за този фарс, така че ако се изложиш, никой никога не ще узнае.

— Освен нас — отбеляза доволно Кейт.

— Хайде, Джей — настоя Калан. — Моля те. Не забравяй, че ми дължиш тази добрина. Докато се подготвиш, нашата отлична прислужница ще разчисти, а аз ще сложа малко дърва в огъня и щом приключиш, заспиваме.

Докато те вършеха работата си, Джей се успокои с дихателните упражнения, които беше научил, застана неподвижно и отпусна мускулите си, пое контрол над диафрагмата си, а после събра длани и издиша, за да прогони страничните мисли.

Щом се подготви, доколкото му беше възможно, започна.

Имало един Разказвач, който бил познат като най-мъдрия човек на своето поколение. Бил добър с учениците си и справедлив в оценките си. Мисълта му била толкова мощна, аргументите му толкова силни, че всички на мига приемали думата му. В продължение на двайсет години редовно обикалял за посещения, слушал, обмислял и вземал решения. През цялото време нямало нито едно оплакване от начина, по който е отсъдил, а отношенията с придружителите му били идеални.

Често по време на пътуванията си из страната той спирал на върха на някой хълм и се взирал в красотата на долината в подножието. Друг път минавал край руините на престара антична сграда и се питал на глас каква ли е била историята ѝ. След време някой си спомнил как в библиотеката прокарвал пръст по кожената подвързия на стар ръкопис с изражение, което трудно можело да се разгадае.

Един ден отишъл в град, където срещнал труден за разрешаване проблем. Кметът бил оженил дъщеря си за благородник, който живеел на повече от петнайсет километра разстояние. Бракът бил сключен, споразумението за зестрата направено, но възникнал спор. Благородникът казал, че момичето има лош нрав и е мързеливо е неприятно. Нямало да я изгони, но искал още пари, за да я задържи. Кметът отказал, тъй като вече се били споразумели. Тогава благородникът я изпратил у дома ѝ, но задържал зестрата, сякаш все още била негова жена.

Разправията създала напрежение в града и околностите. Разменяли се ругатни, фермерите били обиждани, щом идвали на пазара. От учения се очаквало да разреши спора в първия ден от пристигането си. Той изслушал (това му било навик) замесените страни, а също и много други хора без никакво отношение към проблема. Задал въпроси за доизясняване и решил, че всички са еднакво виновни. Репутацията му и тайната му гордост били, че също така не слушал придружителя си, а вземал решенията сам.

Ето какво отсъдил той: момичето наистина било грубо и нападателно към съпруга си, но само защото той бил тъп и добронамерен, но и глупав. Бащата на момичето го научил да бъде суетно, да вярва, че красотата е най-важна и тя не търсела доброто у хората. Благородникът, от своя страна, бил неспособен да забележи какво прекрасно създание е тя и недостойно я отхвърлил като своя съпруга.

Всички трябвало да се извинят. Бащата трябвало да плати допълнителна зестра, но да я даде на бедните в околността, а и съпругът трябвало да плати същата сума.

Кметът на града бил хитрец. Престорил се, че приема присъдата и похвалил мъдростта на учения, но вътрешно беснеел от яд. Поканил го в дома си и му предложил храна и вино. След това донесъл невероятно съкровище, малка картина с безмерна древност. Казал, че е негово притежание и се предава в рода от толкова десетки години, че никой не знаел точно откога.

Ученият се почудил на предмета, който бил по-красив от всяко нещо, сътворено от човешка ръка, и от всичко познато му досега, а кметът знаел, че ученият ще пожелае красивата вещ за себе си.

— Ваша е, благодарение на мъдростта ви — заявил кметът. — Или по-скоро, щеше да бъде. Тъй като сега ще ми се наложи да платя допълнителна зестра за дъщеря си, ще обеднея и ще трябва да я продам на този, който даде най-висока цена.

На следващия ден ученият обявил присъдата. Тя била в полза на кмета, а благородникът бил порицан за поведението си. Той взел картината, прибрал я в багажа си и напуснал града.

Но се оказало, че тя не била на кмета и той нямал право да я даде. Била най-ценното притежание на града и щом липсата била открита, настанало голямо нещастие. Хората от града претърсили багажа на помощника на учения, открили картината и го арестували.

Ученият веднага се върнал и признал какво се е случило. Обяснил, че помощникът му не е виновен и че той е получил картината като подарък.

След това си тръгнал от града и започнал да се скита, но вече не като учен, а като просяк, чак до деня на смъртта си.

Джей беше направил добър избор; накрая беше нужно малко време преди публиката — скромна, но признателна — да излезе от атмосферата, в която разказът я беше потопил. Вместо да се самоизтъква, беше избрал проста история, такава, която беше преведена на разговорен език, разбираем за Калан. Не беше мястото за виртуозни изпълнения. Не беше предание от първа категория, нито от втора и дори трета; всъщност, не принадлежеше към никоя от познатите му категории.

Не така си беше представял първото си разказване. Беше си мислил, че ще бъде във формална обстановка след седмици подготовка, наставления и репетиции, за да бъде сигурен, че всяко ударение и интонация са правилни, че движенията на ръцете и тялото му отговарят на изречените думи, че набляга, без да разсейва. Трябваше да се състои в голяма зала, предварително оповестено, видяно от приятелите и учителите му — както и от онези, които трябваше да го оценят. От това щеше да зависи бъдещата му репутация. Мнозина се проваляха от нерви, други се разболяваха преди това, а трети се сриваха, щом приключи. Казваха, че било най-ужасяващото събитие.

В този случай нямаше как да е по-различно; той седеше, вместо да стои прав; публиката му се състоеше от двама вместо от двеста души. Те искаха да чуят историята, а не да търсят грешки. Накрая дори не беше нужно да аплодират. Много му хареса, щом нервността отмина. Тонът му беше по-скоро като в обикновен разговор, вместо да декламира, само в определени моменти надигаше глас, а в други почти прошепваше думите. От време на време си позволяваше по няколко изречения на стария език, но само когато значението бе очевидно. Харесаха думите, харесаха историята, харесаха него. За пръв път в живота си Джей почувства какво означава да те уважават, да използваш уменията си, за да заличиш самотата в живота. Той сам се превърна в историята и достигна до публиката си, като инстинктивно отговаряше на реакциите им.

Никой не заговори дълго след като той приключи, а се взираха замечтано в огъня, усмихваха се от време на време, щом си спомнеха определен пасаж.

Най-после Калан се надигна.

— Да спим, приятели — каза. — Утре ни чака тежка работа и възнамерявам да ви накарам да запомните какво е наистина тежка работа.

— Ще остана още малко, ако не възразявате — отговори Джей. — Скоро и аз ще си легна.

Кейт беше приготвила постеля на Калан малко по-настрани; беше казал, че не обича да спи край огън, а и никога не чувствал студ. Той се отдалечи и остави топлината на изнежените домашни обитатели. Джей дори не усети кога си е отишъл. Не обърна и много внимание, когато тя седна до него и внимателно разтри раменете му. Не каза нищо, просто подпря глава на рамото му и той почувства косата ѝ по врата си.

— Сега разбирам какво вижда Хенари у теб.

— Какво имаш предвид?

— Тази вечер няма значение. Трябва да си починеш. Гората променя всички ни, не е ли така? Аз съм слугиня, ти — Разказвач, Калан — господар. Съвсем скоро отново ще бъда властната благородничка, ти обикновен ученик, а той отново ще стане горски. Магията ще избледнее. Тогава ще трябва да поговорим. Но не сега. Сега твоята прислужница Кейт ще те успокои, за да заспиш. Легни си, господарю Джей, и си почивай.

Той легна, а Кейт обви ръцете си около него и го притисна към себе си, галеше косата му, целуваше челото му, докато сънят на забравата го погълна.